Дълбините

Трийсет и трета глава

19 ноември 1916 година

„Британик“

Дори нощем в отделението човек не може да чуе мислите си.

Повечето болнични нарове са празни, докато „Британик“ плава към Мудрос, където — както са му казали — ще натовари мнозинството от пациентите си. Ранените, които се качиха на борда заедно с Марк в Неапол, са настанени заедно, така че медицинските сестри и санитарите да ги обслужват по-лесно, и докато беше сред тях, Марк откри, че наоколо му са мъже, за които сънят е болезнено преживяване. Беше лежал на своя нар и ги беше слушал как скимтят и скърцат със зъби, измъчвани от кошмари. От устата на някои се отронваха тихи неясни думи, все едно бяха увлечени в разговор. Други се мятаха в съня си, сякаш продължаваха да водят бой с враговете, които бяха оставили далеч зад себе си, на чужди брегове. Ала сега, в по-малкото и усамотено помещение, трябва да се справя само с проплакванията и виковете на един друг пациент.

Освен своите.

Прикован на нара го държи най-вече изтощението. Но в действителност е в състояние да се придвижва сам, да ходи с помощта на бастун, макар и сестра Дженингс да не одобрява. Не може да остане дълго време легнал и неподвижен — не и когато всеки път, щом затвори очи, се бои да не види призрачно познатото бледо лице, надвиснало над неговото, когато ги отвори. И тези чудно пусти, пронизващи очи. Няма значение, че е посред нощ — нощта и денят бездруго са станали едно и също за него. Той става, навлича болничния си халат в убит армейски цвят и протяга ръка да вземе бастуна си. Гладкото докосване на дръжката в ръката му е чуждо.

Трапезарията е нарядко населена от други мъже, които също са се отказали от съня — най-вече такива, които седят сами в тъмното. Един чете под електрическа лампа с гола крушка, която хвърля върху него колона от светлина. Четирима са потънали в сериозна игра на карти на далечна маса. Едно време щяха да го засърбят ръцете да се присъедини към тях, но сега стомахът му се преобръща само при вида на тесте карти.

Той си избира място и сяда в тъмното, като опипва дръжката на бастуна, все едно храни стара обида. Ани Хебли още е жива. Да я види, отприщи потоп от спомени, които с мъчително старание беше затворил на сигурно място. Когато се беше свестил в онази болница в Ню Йорк, след като потъна „Титаник“, му съобщиха, че е изгубил единствените две човешки същества на света, които имаха значение за него: Керълайн и Ондин. Трябваха му месеци — дори години — за да успее да се пребори с това и да се върне към живота. Отначало дори не му се занимаваше. Лудостта или самоубийството му изглеждаха безкрайно по-лесни и безболезнени от упорството да се опитва да открие начин да продължи.

Едва след почти цяла година, през която стоеше настрана от всичко, свързано с катастрофата, намери у себе си сили да се изправи пред списъка на загиналите на борда на „Титаник“, за да провери кои от онези, с които се бе запознал на кораба, вече не бяха между живите. Остана потресен колко много бяха изгубили живота си — особено сред заможните американци, които се бяха придържали до последно към някаква представа за благородство и чест, очевидно убягнала на британските аристократи, след като бяха успели да си намерят място в спасителните лодки — хора като сър Дъф-Гордън и Джоузеф Брус Исмей. Козмо Дъф-Гордън явно имаше неприятности за това, че първо бе избягал на една от спасителните лодки, а сетне бе предложил подкуп на кормчията, за да гребат по-далеч от мястото на катастрофата. „Така му се пада“, помисли си Марк. По-достойни мъже от него — хора като Астор, Гугенхайм, Стед — бяха изчезнали безследно и се смятаха за мъртви. Предстояха месеци и години разследвания и съдебни дела.

Марк се числеше към нечестивото множество на страхливците. Беше разбрал как е бил спасен, след като беше дошъл в съзнание — как го бяха измъкнали от ледените води, в които се беше носил, преди спасителната му жилетка да подгизне и да натежи. По една случайност се беше озовал недалеч от спасителна лодка, която била спусната на вода, без да е натоварена докрай, и една от жените в нея беше убедила останалите да го вземат на борда. Животът му от катастрофата насам беше един продължителен кошмар, който започна с пробуждането му в болницата в Ню Йорк. Наложи се да ампутират няколко от пръстите на краката му, но му казаха, че е изключителен щастливец: малцина бяха извадени живи от онези ледени води. Беше останал в несвяст цели дни. И докато дойде на себе си, вече целият свят беше разбрал за огромната трагедия в морето. Оцелелите от „Титаник“ бяха развеждани на празненства в целия град, където трябваше да държат речи и да дават интервюта на вестниците.

Прииска му се да открие онази добра самарянка, за да ѝ каже, че не е трябвало да си прави труда: на кораба не беше имало мъж, който да заслужава спасение по-малко от него. Трябваше да запази доброто си дело за стареца Стед или за някой друг, извършил поне една унция добро в живота си. Милостта на онази жена беше прахосана за него.

А когато откри, че е оживял, докато жена му и детето му бяха загинали, стана още по-зле.

Имаше само едно, за което да бъде благодарен: дневникът на Лилиан беше оцелял. Той вдигна ръка към джоба на гърдите си, където винаги го носеше. По някакъв начин се беше запазил по време на всички часове в морето след потъването на „Титаник“, все едно му е било писано. Все едно паметта за Лилиан трябваше да остане жива дълго след като всичко друго потъне на дъното. Изсъхналите страници успокоително шумоляха под тежестта на ръката му. Хайде, хайде.

Дълго време не беше способен да приеме истината, особено по отношение на Ондин. Искаше му се да вярва, че тя още е жива — че е била спасена, но властите, в неведение за нейната самоличност, бяха предали бебето на някое общество за грижа за изоставени деца или сиропиталище. Може би още беше затворена в някоя безрадостна институция, където я отглеждаха без капчица любов — като дете от тъжните истории на мистър Дикенс. А може би е била осиновена и отгледана с вярата, че е друга, и никой не ѝ беше казал за връзката ѝ с „Титаник“, защото новите ѝ родители изчакваха да порасне малко, за да може да понесе по-лесно трагичната истина. Ако беше жива, вече трябваше да е на четири години. След известно време започна да си дава сметка, че когато си представяше дъщеря си, я извикваше във въображението си подобна на Лилиан — прекрасно дете, грейнало като слънцето, но с тъмна и разбъркана, заплетена и непокорна коса.

Беше се превърнал в самозванец в собствения си живот, в собствената си кожа. Старото му аз беше загинало много отдавна — може би дори преди да се качи на борда на онзи кораб. Не знаеше в кого се е превърнал. Може и да беше призрак, а животът му да беше някаква версия на чистилището.

Не си направи труда да съобщи на семейството на Керълайн за женитбата им. Какъв смисъл щеше да има от това? Когато списъкът на пасажерите беше подложен на съмнение — все пак в него двамата с Керълайн бяха вписани като съпруг и съпруга — Марк се закле пред скърбящия баща на Керълайн, че това е канцеларска грешка и той не познава дъщеря му. Марк не искаше нищо от богатството на Керълайн, нито имаше някакво желание да съсипва спомените на един баща за неговата любима, трагично загинала дъщеря. Тя принадлежеше на баща си; в ретроспекция, Марк дори не беше съвсем сигурен дали някога изобщо я е познавал както трябва.

В крайна сметка Марк събра сили за презокеанското плаване, за да се прибере у дома в Лондон, където се скри в мрачния си малък апартамент, докато не избухна войната. По някакъв чудноват начин тя му донесе известно облекчение. Самата мисъл, че целият свят се разкъсва — все едно всички си бяха изгубили ума. Това му помагаше да не се чувства толкова самотен. Може би светът поначало е бил безмилостно и сурово място, а сега поне истината за това беше излязла наяве. Вече нямаше нужда само той да се измъчва от нея, все едно беше някаква мрачна тайна, която го гризеше отвътре.

Освен това идеята да отиде на война, му допадаше: предпочиташе да умре на бойното поле, вместо бавно да се побърка от горчивина и самота. Може би на калните полета на Балканите или сред хълмовете на Галиполи щеше да успее да си върне изгубената чест.

През четирите години, откакто потъна „Титаник“, Марк беше успял да окастри живота си така, че от него не беше останало почти нищо: един двустаен апартамент и дни, които прекарваше като чиновник в счетоводна къща, а през нощта кръстосваше напред-назад в апартамента си или бродеше по улиците, докато не се изтощеше достатъчно, за да успее да заспи. Неделята беше неговият ден за покаяние, когато посещаваше различни гробища и седеше пред чужди гробове, които му служеха като заместители на незнайните дълбини, където бяха намерили вечен покой Лилиан, Керълайн и Ондин.

Как стигна дотук да живее почти като отшелник, нещастен и сам? Той си спомня най-щастливото време в живота си — онези месеци след раждането на Ондин, когато двамата с Лилиан живееха заедно с Керълайн. Беше необичаен живот, наистина, и удържан в оковите на тайната: тогава не можеше да каже на никого каква е истината. Но беше готов да се раздели с всичко, за да се върне в тях.

Той обикаля кораба и поема обратно към твърдия тесен болничен нар. Движението му се затруднява от бастуна, особено по стръмните стълбища. Шумът от стъпките му и почукването на бастуна отекват непропорционално силно в тишината на нощта, и той се чувства като някакво чудовище от кошмар, което преследва изплашено дете. Надниква в болничното отделение, като очаква да види Ани. Не я е забелязал никъде: нито по коридорите, нито в отделенията. Не може да я открие — мисъл, която му е натрапчиво позната. Някога сам е бил в същото положение.

Той я отблъсна. Прочете объркването и болката в очите ѝ. Разбра, макар и да не знаеше как, колко силно се заби в нея острието на измяната. Как се сгърчи от тази рана — от настоятелното му желание да си останат разделени.

Какво си направила, Ани?

Дали не се беше хвърлила през борда? Стегни се, човече.

Нима не знае, че той е прокълнат — и да го обича, е проклятие? Той носи вина за смъртта на две жени. Прекрасни, интелигентни и жизнени жени, които не заслужаваше. При това те не просто загинаха, след като се бяха влюбили в него — загинаха, след като ги беше прекършил, след като беше накарал сърцата им да кървят от болка.

Той не може да понесе отговорността за още една.

Ясно е, че тази вечер няма да може да заспи — не и без алкохол. Когато се връща при нара си, полека отваря малкото нощно шкафче и вади плоската метална манерка. Разтърсва я: пълна е на една четвърт. Дежурната сестра няма да одобри, ако го хване да пие, макар и мнозина от мъжете да го правят.

Той се заема да отпива глътка след глътка, без да си прави труда да усети вкуса. Просто иска да направи така, че да изгуби съзнание. Но отчаянието му не е предизвикано от тревога за Ани. Причината за него е неспособността му да забрави или да си прости: за това, което стори с Лилиан.

И за онова, което направи след него — броени дни след като бяха открили тялото на Лилиан и го бяха извадили от Темза. Споменът оживява в главата му, отново и отново, докато потъва в дълбините на съня:

Как застана на коляно, за да предложи на Керълайн да се омъжи за него.

Трийсет и четвърта глава

— Няма нужда да казваш нищо — прошепва Ани.

Марк стреснато се пробужда.

Тя усеща миризмата на уиски в дъха му.

Той изпитва страх от това, че я вижда отново — очите му са изпълнени с ненавист. Но този път тя е подготвена. Докато е спял, нежно е завързала ръцете му за болничния нар, така че да не може да възрази или да я отблъсне.

— Шшт — казва му спокойно Ани. — Разбирам, Марк. Наистина разбирам. Разбирам, че не искаш да преживяваш миналото отново, и макар да ме боли от това, ти прощавам. Но нека да ти кажа нещо. Дойдох по друга причина: бих искала да ти помогна да си върнеш живота. Защото ми каза, че си сам на този свят — но не си, Марк. Ондин още е жива. Тя оцеля в катастрофата. Не ти ли казаха за това?

Все едно е натиснат някакъв ключ — безжизненият, примирен мъж оживява пред очите ѝ.

— За какво говориш?

Ани се радва, че тя ще има възможност да му каже това — ще бъде онази, която ще върне радостта в живота му. Той очевидно не е спрял да страда от потъването на кораба насам. Ала сега животът му ще стане по-хубав и ще трябва да благодари на нея.

— Аз бях там, когато Керълайн… се удави. Скочих във водата след нея. Помогнах да спасят бебето. Но бях ранена, така че изгубих съзнание. Не знам какво е станало с нея след това, но знам, че Ондин е жива, Марк.

Той се взира невярващо в нея.

— Защо ми казваш това сега? Защо не се опита да се свържеш с мен след катастрофата?

Ани се чувства притисната от думите му.

— Но аз не знаех дали си оцелял онази нощ, нали? Казах ти вече: бях ранена. Бях болна и едва наскоро се оправих.

Не иска да навлиза в подробности — да му казва за приюта „Морнингейт“, за изгубените години, гласовете и несигурността. Миналото е минало. Тя взе решение да го остави зад себе си, все едно никога не се е случвало.

Опитва се да го хване за ръката, но тя още е завързана.

— Мога да ти помогна да я откриеш, Марк. Първо трябва да отидем в Ню Йорк. Там трябва да има документи за оцелелите. Ще могат да ти кажат какво се е случило с дъщеря ти, къде са я изпратили. Ще дойда с теб. Няма да бъдеш сам, когато я намериш.

Но той не изглежда успокоен от тези думи. Продължава да изпитва гняв към нея.

Притеснена от това, Ани решава да опита отново.

— Трябва да ми повярваш, Марк: искам само това, което е най-добре за Ондин. Никога не съм искала нещо друго. Ужасно съжалявам, че аз трябва да ти го кажа, Марк, но такава е истината: има и нещо друго, за което не знаеш.

Ала той не обръща внимание на онова, което се опитва да му каже.

— Откъде имаш това? — пита Марк, като се взира в брошката ѝ.

Опитва се да я посочи с ръка, но си дава сметка, че е завързан за нара.

— От жена ми ли го открадна?

Ани не се отказва.

— Жена ти е мъртва, Марк.

Оставя го да осмисли тези думи, да усети тежестта им.

— Всички онези ужасни неща, които се случиха на „Титаник“? Беше точно така, както ни каза мистър Стед. Един дух ги причини.

— Стига толкова, Ани! Престани!

Марк сякаш я лае, опитвайки се да отскубне завързаните си китки. Гласът му е рязък и остър, като плесница. Тя се отдръпва, зашеметена от него.

Лицето му е потъмняло като гръмотевичен облак.

— Не мога повече да слушам тези безсмислици.

Дали си въобразява, или той наистина изглежда обзет от чувство за вина?

— Не знаеш нищо за това. Вече виждам, че не си на себе си. Тревогите на „Титаник“ очевидно са ти се отразили.

Ани усеща, че е започнала да трепери и да плаче. Усещането е унизително. Но той отново я отблъсква и тя не е сигурна, че може да го понесе.

— Не, не плачи сега. Не съм ядосан. Просто се тревожа за теб.

Но съчувствието му е прекалено за нея. От него само става още по-зле.

Тя побягва по-далеч оттам, като се чувства по-отчаяна и объркана от всякога. Мислеше си, че историята за Ондин ще го промени. Ще го накара да види истината.

Но нещо — или някой — очевидно го е настроил срещу нея от самото начало.

Тя посяга към джоба си за онова, на което попадна, докато оправяше нара му, след като му завърза ръцете. Някакъв бележник. Тайно го прибра, за да го разгледа по-късно; Марк се събуди, преди да има възможност да го отвори.

Но сега го изважда и открива, че е малък дневник. Беше забелязала, че Марк винаги го носеше у себе си на борда на „Титаник“ — и от време на време го отваряше в салона за пушачи, когато си мислеше, че никой не го гледа. И наистина никой не го гледаше… освен нея.

Ани отваря дневника на първата страница и когато прочита името, по тялото ѝ пробягва ледена тръпка, макар и да знаеше, макар и през цялото време да подозираше какво ще види написано там.

Лилиан Нотинг.