Дълбините

Трийсет и пета глава

14 април 1912 година

„Титаник“

Керълайн се събуди от писък.

Женски писък.

Измина миг, преди да осъзнае, че писъкът бе проехтял от нейния сън, от собственото ѝ минало. Онази вечер беше с Марк. Никога нямаше да забрави за това, до последната секунда: как се бяха измъкнали в малката стаичка на тавана, където нямаше опасност да ги открият. Как се бяха втурнали един към друг, без дори да си свалят всички дрехи. Как си бяха шъткали, обзети от страх да не ги чуят. Не биваше да позволят Лилиан да разбере.

Керълайн отвори очи и постепенно свикна с мрака в първокласната им каюта. „Титаник“ леко се полюшваше под нейното легло.

Тя посегна да докосне успокояващото присъствие на Марк, но не го откри. Вместо него на матрака имаше топла вдлъбнатина. Както и на възглавницата. Но въпреки тези открития тя не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Това не беше формата, която Марк обикновено оставяше след себе си в леглото им, а уханието във въздуха — на силен одеколон с аромат на цитруси и мускус — не беше на Марк. Сякаш дори завивката не беше от тяхното легло: тази бе от тъкана коприна, по-луксозна от всяка друга материя, която бе докосвала през живота си.

Къде се намираше?

Тя се изправи твърде бързо в леглото и усети как каютата се завъртя около нея. Притисна устата си с ръка, като се боеше да не повърне. След няколко злокобни мига на световъртеж движението спря.

От писъка вече беше останало само далечно ехо в мислите ѝ. Замени го шумът от течаща вода. Вода, която се плиска във вана. И от време на време — басовото бучене на мъжки глас. Мъж, който си говореше нещо на себе си, докато се къпеше.

Гласът не беше на Марк.

Стомахът ѝ отново се преобърна. В главата ѝ се завъртяха откъслечни картини. Сънят се беше стопил; на негово място идваше реалността. Последното нещо, което си спомняше, беше балът. Полилеите с твърде ярка светлина. Множеството мъже и жени във вечерни облекла. Блясъкът на свещите, който се отразяваше в коприна и сатен, скъпоценни камъни и злато. Музиката и разговорите.

Скандалът с Марк. Съмнението, което обви сърцето ѝ. Дори не за това, че е сторил нещо лекомислено с Ани или му се е искало да го направи. А само за това, че не обичаше нея, Керълайн, че не беше способен на тази любов — дори след всичко, което се беше случило.

Сетне си спомни: как си беше тръгнала от балната зала. Уловила под ръка някого другиго.

И разбра къде се намира: в каютата на Бенджамин Гугенхайм.

В следващия миг вече беше изхвърчала от леглото и несигурно се олюляваше на краката си по средата на рубиненочервения килим от Аксминстър. Как се беше стигнало дотук?

Тя притисна очи. Спомняше си, че бе взела твърде много от своето лекарство. Щеше да предпочете да остане с Ондин тази вечер, но Марк вече беше тръгнал за бала, спомни си сега, и тя не искаше да го ядоса още повече, като не отиде при него. Спомни си как Марк я беше хванал за ръката и я беше завел да танцуват — и беше божествено да потанцува с мъжа си, както не бяха правили отдавна. Беше толкова хубаво — колкото в най-хубавите им мигове. А след това се скараха за стюардесата. И сетне Марк изчезна.

Роклята ѝ беше сгъната на един стол по начин, който показваше, че го е направил камериер. Някой я беше видял тук, в леглото на друг мъж. Срамът се надигна като вълна в гърдите ѝ. Помисли си, че може да припадне.

Направих ужасна грешка.

Снощи беше разстроена, когато Марк си тръгна. Каза на Гугенхайм, че има нужда да излезе на чист въздух, като очакваше милионерът вежливо да се поклони и да я остави, но вместо това той я последва навън. Двамата застанаха до парапета. Отначало нощният въздух беше прекрасен, докато отмиваше жегата на гнева ѝ. Гугенхайм забеляза, че е разстроена, и я насърчи да му каже какво я тревожи — и тя го направи, за бога. Той я слушаше, докато говореше, и я гледаше така, че се почувства като единствената жена на света. Не се опита да я прекъсне или да ѝ каже какво мисли, или да обясни защо Марк беше направил нещата, които беше направил. Само я слушаше и Керълайн прие това с огромно облекчение.

След известно време разговорът продължи на други теми. Тя му разказа за баща си в Пенсилвания, за това, че нямаше търпение отново да го види и просто да бъде в Америка, където знаеше какво се очаква от нея. Какво да каже, как да се държи.

— Много смело от твоя страна да родиш детето си в чужбина — отбеляза Гугенхайм, докато се взираха в необятната чернота.

Страните ѝ пламнаха — предизвикателството, от което се боеше най-силно, беше как ще обясни съществуването на Ондин на баща си. Макар и да му беше писала, че води Марк със себе си, женитбата им все пак щеше да бъде изненада. Щеше да бъде по-добре баща ѝ да се беше запознал с Марк, преди да му съобщи новината. Щяха да му допаднат здравият разум на Марк, интелектът му, доброто му възпитание.

Или поне така си мислеше преди. Сега вече не беше сигурна какво трябва да направи.

— Студено ти е — рече Бенджамин, като погали с върха на пръста си настръхналата кожа на ръката ѝ над лакътя.

Благословеното облекчение от чистия въздух се беше превърнало в студ и зъбите ѝ тракаха. Покрай тях минаваха хора с кожени палта и я поглеждаха с любопитство — а може би с неодобрение. Може би разпознаваха Гугенхайм и знаеха за репутацията му.

— Да отидем в моята каюта да изпием по нещо. Имам питие, което ще те стопли.

Гугенхайм отпрати прислугата си и сам наля коняка. Керълайн разгледа каютата му, докато той се занимаваше с напитките. Остана с впечатлението, че е различна от нейната, но това нямаше как да е вярно. Въпреки това изглеждаше по-топла. По-луксозна. Столовете бяха застлани с богато избродирани тъкани. На една масичка имаше прекрасна дъска за игра на шах с фигури, изрязани от камък. Бяха подредени в очакване, по средата на партията. Във въздуха се носеше силен аромат на парфюм, пикантен и мускусен. Тя надникна през вратата и видя спалнята му — от една кукичка на стената висеше копринен халат в бургундско червено. Каютата му излъчваше мъжественост, във всяко едно отношение — повече от всеки кабинет, стая за билярд или ловна хижа, в която беше влизала. Личният отпечатък на Гугенхайм си личеше върху всичко наоколо.

Докато отпиваха от чашите си, той заговори за себе си. Сигурно беше на възрастта на баща ѝ, но Керълайн откри, че е приятна компания. Всички разговори с Марк бяха станали толкова напрегнати. За Ондин, за пари, къде да живеят, как да прекарат живота си — всички теми бяха проблемни и можеха да доведат до скандал. Беше изтощена да стъпва на пръсти около него. Да се чувства така, все едно винаги трябваше да се защитава или да се извинява за желанията си.

С Гугенхайм всичко се случваше без никакви усилия. Може би защото и двамата разполагаха с пари — неговото богатство беше абсурдно по-голямо от нейното, разбира се, но принципът беше един и същ. И двамата гледаха на живота по един и същ начин.

— Не ми е приятно да страдаш за това, че си взела едно-единствено погрешно решение — рече Гугенхайм, като я галеше съвсем леко по опакото на ръката с показалеца си.

Отново се бяха върнали към темата за нейния брак.

— Едно лошо, прибързано решение. Аз също съм взимал такива. Нима не се е случвало на всекиго? Трябва ли да страдаме за това до края на живота си?

Точно това беше направила с Марк — беше действала прибързано. Беше се сближила с него единствено заради Лилиан. Може би именно Лилиан бе обичала през цялото време, а не Марк. Марк беше приемлив заместител, проводник към Лилиан. Но Лилиан беше онази, която бе запленила сърцето ѝ — онази, за която скърбеше толкова силно.

От тази мисъл очите ѝ едва не се напълниха със сълзи.

Какво говореше Гугенхайм сега? Минутите отминаваха в медена мъгла. Вече седяха един до друг на кушетката, а ръката на Гугенхайм беше отпусната на раменете ѝ, като я притискаше с тежестта си и я притегляше към него. Ароматът на подправки и мускус вече беше толкова силен, че изпълваше дробовете и главата ѝ. От коняка не усещаше устните си, така че ѝ беше трудно да говори. Той говореше за това как стояха нещата и какво можеше да очаква. За това, че имаше съпруга, с която от години не беше близък, но не можеше да я напусне. И деца, които бяха отгледани с малко любов към баща си и щяха да наследят всичко. Но при все това той имаше нужда от общуване.

— Усещам необичайна близост между нас двамата, Керълайн. Бих искал да видя дали е истинска. А ти би ли искала?

Дъхът му носеше миризма на пури и коняк и топлеше ухото ѝ. Галеше бузата ѝ.

Тя обърна глава и откри устните му върху своите. Целувката му беше като на джентълмен, който не иска да се възползва от нея. Не беше и силна като целувките на Марк. Те винаги бяха жадни. А Гугенхайм я опитваше — нежно, едва ли не изкусително с колебанието си. Тя отвърна на целувката му, като почерпи кураж от коняка. Отпусна ръка на гладката му буза и я погали. С такъв мъж трябва да бъда. Спомняше си как си помисли, че ако си го повтори достатъчно пъти, накрая ще повярва.

Казваше си, че с него се чувства на сигурно място.

Или поне се чувстваше сигурна в самотата си. Или поне, че е споделена.

Ала сега, докато крачеше по опустелите коридори, където се разминаваше само с неколцина стюарди, станали толкова рано, за да се посветят на тихата си работа да подготвят кораба за предстоящия ден, тя видя истината в мрака: беше направила нещо ужасно. Животът ѝ се превръщаше в пепел и се разпадаше около нея.

Промъкна се в каютата им, като с известна тревога отбеляза, че вратата сякаш бе стояла открехната — може би не беше затворена плътно вечерта и се беше отворила от движението и полюшването на кораба, но тази подробност я изпълни с настойчиво усещане за безпокойство. Керълайн безшумно я затвори след себе си. По някакво чудо Марк беше в леглото. Очакваше да го открие буден, по халат, скръстил ръце на гърдите си, с буреносен облак на лицето, готов да ѝ се нахвърли. Къде беше? Къде беше пред цялото това време? Но от другата стая долиташе тихото му похъркване.

Тя се измъкна от роклята си — вече ѝ се струваше нещо ужасно, спомен за нейното вероломство, достойна единствено да бъде изгорена — и си облече халат. Когато се изправи до тоалетката си, пръстите ѝ напипаха пакетчето кокаин, предписан от доктор Лидър. Беше толкова нетърпелива да вземе от лекарството, че едва не изсипа съдържанието на гланцираното пликче по тоалетката, но все пак успя да изтръска от белия прах в една водна чаша и да го разтвори във вода, както ѝ беше предписано. Прахът беше повече, отколкото трябваше да взима на една доза, но тя го изпи въпреки това. Какво значение имаше дали от време на време взима малко по-голяма доза?

Изправи се над люлката, за да погледа Ондин. Да гледа бебето, докато спи, винаги я успокояваше. Беше толкова умиротворено, в блажено неведение за житейските мъки. Понякога Керълайн се боеше от мисълта, че вече носи отговорност за живота на друг, но обикновено се радваше за това. Радваше се, че си има някого, който да я обича без задръжки. Някого, когото да отглежда и да защитава. Някой, който винаги ще бъде до нея. Тази вечер се чувстваше виновна, докато гледаше спящото бебе. Беше предала бащата на Ондин. Бъдещето изведнъж беше започнало да ѝ се струва много несигурно. Много неясно.

Бебето се разплака без предупреждение. По-точно казано, не беше плач. Ондин никога досега не беше издавала подобен звук. Беше по-скоро като давене — приглушено, мъчително. Сякаш специално за да изпълни един родител с чиста, неподправена паника. Керълайн я грабна от люлката, но сетне не успя да измисли как да продължи, когато детето примигна, отвори очи и продължи да плаче — не, да се дави. С какво можеше да се е задавила Ондин, за бога? Керълайн я обърна импулсивно върху ръката си и рязко я потупа по гърба. От това сякаш нямаше полза. Паниката я завладя напълно. В мислите ѝ полетяха ирационални, объркани въпроси, изпълнени с гняв. Какво можеше да се събере в тази мъничка устичка? Дали онази ужасна мис Хебли не беше оставила нещо в люлката? Керълайн повдигна бебето по-високо, като се опитваше да надзърне в устата му. Миговете изминаваха един след друг, странният задавен шум не спираше, лицето на Ондин почервеняваше, а Керълайн — като не знаеше какво друго да стори — бръкна с пръсти право в гърлото на Ондин.

Ето. Ето. Тя го напипа, каквото и да беше то. Нещо твърдо и метално. Тя се зае да го издърпа.

Нечия ръка я сграбчи за рамото. Тя едва не изпусна бебето, когато се обърна. Беше Марк, а очите му горяха.

— Какво правиш? Дай ми я.

Той не изчака Керълайн да му предаде Ондин, а направо я изтръгна от ръцете на жена си.

Керълайн остана трепереща, с оголени нерви. Какво беше станало току-що? Плачът беше спрял. Марк беше в отсрещния край на каютата, а Ондин бе отпусната на рамото му. Бебето му гукаше, както сякаш винаги правеше с Марк, а той отговаряше с успокоителни звуци… Хайде, хайде, няма нищо…

— Нещо не беше наред с бебето — рече Керълайн.

Гласът ѝ прозвуча изплашено и извинително.

— Опитвах се да ѝ помогна…

— Не знам за какво говориш. Нищо ѝ няма — отвърна ѝ Марк през рамо.

Защо държеше Ондин толкова далеч от нея? Искаше ѝ се да прегърне дъщеря си, за да се увери, че всичко е наред.

— Не ме ли чу? Тя издаваше някакъв ужасен звук…

— Единственото, което чух, беше ти самата — рече Марк, а от гласа му струеше обвинение. — Не си на себе си — както обикновено в последно време. Взела си повече от лекарството си, нали, Керълайн? Прекалено много според мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече почти се съмва — наистина ли трябва да взимаш от това нещо в този час?

Така си беше. Небето започваше да просветлява зад илюминатора. Тя не беше помислила за това. Вече взимаше лекарството по навик, без да се замисля.

Марк кимна към нея.

— Чувал съм, че някои хора наистина се поболяват от кокаина… И може да се пристрастиш към него — точно както към опиума. По-добре да внимаваш…

Тя удари с длан по тоалетката.

— Следвам предписанията на лекарката… Това е лекарство.

Керълайн зачака да ѝ каже нещо успокоително. Хайде, хайде, горката, толкова преживя. Да я погали по гърба, да ѝ донесе вода. Но той не го направи. Вместо това ѝ обърна гръб, като продължаваше да полюшва бебето.

Керълайн рязко си пое дъх и го задържа. Струваше ѝ се, че нищо не е както трябва. Не можеше да бъде сигурна дали възприятията ѝ не са изкривени от чувството за вина. Въздухът ѝ се струваше по-студен, тишината — по-злокобна. Но с Марк нещо определено не беше наред. Как само я гледаше, все едно му се искаше тя да изчезне. Все едно я ненавиждаше. И не я беше попитал къде е била. Нима не го беше грижа за това? Или се беше досетил? Дали беше подушил миризмата на друг мъж по нея, или беше видял истината в смръщените ѝ устни?

— Ще легна с Ондин, за да заспи отново — рече уморено Марк, като пое към спалнята и затвори вратата след себе си.

Керълайн се наведе над люлката, а очите ѝ вяло се спряха на мястото, където допреди малко лежеше нейното бебе. Може би Марк имаше право; може би лекарството наистина беше виновно за това, което се случваше с нея. Сякаш бавно губеше ума си. Беше прав, че тя наистина взимаше много в последно време; всеки път, когато нещо я разстройваше, посягаше за още бял прах. Пликчето вече бе почти празно и тя се боеше, че ще трябва да се върне при доктор Лидър и да поиска още. Може би в това преживяване все пак имаше нещо хубаво. Може би трябваше да намали дозата и накрая да се откаже от лекарството.

Ами Ондин? Ако Марк решеше, че тя е развила зависимост, можеше да ѝ вземе бебето. Все пак бяха женени и той имаше законното право да го стори. От самата мисъл за това по гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Можеше да загуби Ондин завинаги.

Тя протегна ръка към празното място в люлката, все едно можеше да усети живото присъствие на Ондин.

Но какво беше това в гънките на одеялото? Ръката ѝ напипа нещо твърдо, студено и метално. И влажно.

И тя разбра — беше онзи предмет, който бе напипала в гърлото на Ондин. Значи наистина се беше задавила. Керълайн я беше спасила.

Тя го извади от смачканото одеяло — метална лентичка с тежест в края. Какво беше това нещо, което бе пропълзяло в люлката на Ондин като змията в райската градина?

Беше разпятие на верижка. Мъничко златно кръстче.

Трийсет и шеста глава

Светът изведнъж се стовари върху Ани. Всичко се разтърси под нея — като онзи път в Балинтой, когато беше стояла на скалите и от тях се откъсна огромен вертикален пласт от пръст и камъни и полетя надолу към океана.

Но светът продължаваше да се тресе. Съзнанието ѝ трескаво се опитваше да проумее какво означаваше това. Беше на борда на кораб, на величествения „Титаник“. Защо би могъл да се разтърсва така?

Погледът ѝ най-сетне се фокусира и тя различи Вайълет, надвесена над нея, която я разтърсваше за раменете, а пуснатата ѝ коса се вееше пред лицето на Ани. Изглеждаше толкова изплашена, че и Ани се изплаши.

Вайълет пусна раменете ѝ.

— Слава на Бога, че се събуди. Уплаших се да не ти е станало нещо. Получи някакъв пристъп, очите ти се подбелиха и зъбите ти се оголиха. Не съм виждала друг човек в такова състояние. Помислих си, че може да си обсебена от демон, както ни предупреждаваха свещениците в училище.

Ани се втренчи във Вайълет. Прииска ѝ се нейната приятелка да си беше направила шега с нея, но явно не беше така. По тялото ѝ премина тръпка.

— Получавала ли си пристъпи досега? — попита я Вайълет.

Ани разтърка лице.

— Не, никога.

Последният пристъп, за който беше чувала, беше на онова малко момче от прислугата на семейство Астор.

— Може би трябва да отидеш при корабния лекар. Да те прегледа дали си добре.

Ани разтърка раменете си. Беше студено. Толкова, толкова студено. Как беше възможно да е толкова студено на този кораб, в който по дял ден и по цяла нощ ревяха двигатели и горяха пещи? Миниатюрната каюта беше ледена. Страните ѝ бяха изстинали, както и върхът на носа и ушите. И пръстите на ръцете и краката ѝ.

Тя чу мърморене и други шумове от каютите отляво и отдясно. Значи останалите от екипажа също ставаха от койките си.

— Не, не. По-добре да отивам на работа.

Ани събра сили и седна в леглото, като си пое дъх през зъби, когато студът покри голата ѝ глава и рамене като някаква одежда. Измъкна се от леглото и се зае бързо да се облича. Дрехите ѝ бяха ледени на пипане, все едно са били оставени навън. Стиснала зъби, тя навлече фустата си толкова бързо, колкото ѝ позволяваха замръзналите пръсти. Най-сетне внимателно плисна малко вода на лицето си. Водата беше леденостудена, сякаш беше извадена направо от някой замръзнал поток.

Вайълет стоеше и я гледаше как се облича.

— Какво се е случило с теб, Ани?

Тя спря, стиснала роклята си в ръце.

— Какво имаш предвид?

Вайълет посочи към ръцете ѝ и когато сведе поглед, тя видя синини с размерите на човешки пръсти. Имаше и една неприятна синина на глезена, както и друга горе на бедрото. Не си спомняше как се е сдобила с тях. Вероятно при изпълнение на задълженията си. Когато времето се влоши, корабът можеше да се разлюлее като подивял кон и неочаквано да блъсне някого в перилата или стената — особено ако е човек от екипажа, който често бърза по тесните коридори за прислугата, натоварен с тежък поднос.

Ала в следващия миг си даде сметка, че синините бяха оставени от Мадлен Астор.

— Няма нищо. Не ме боли — рече тя, като се надяваше да разсее любопитството на Вайълет.

Вайълет сви рамене и се зае да се приготви за работа, като бърбореше за клюките, които беше чула на закуска тази сутрин — старши помощник-капитанът беше предупредил, че заради студа във водата може да се образува лед. Ани я слушаше с половин ухо, докато си обличаше роклята и си слагаше обувките, като се опитваше да не позволи на страха да я завладее — страхът от онова, което ѝ беше казал Уилям Стед: нищо чудно на борда на този кораб да имаше зъл дух. И самата тя да беше една от жертвите му.

Побърза да си оправи леглото, за да се заеме с началото на работния ден, но докато издърпваше синьо-белите завивки, за да ги подпъхне под матрака, усети копринено докосване по пръстите си. Обзета от любопитство, но без да бърза, все едно се боеше оттам да не се покаже някоя змия, тя обърна края на одеялото и видя нещо сатенено и синьо, с изискана шарка.

Беше мъжка вратовръзка.

Тя пламна и хвърли поглед през рамо, но Вайълет вече бе излязла от каютата, така че бе сама.

Внимателно извади странния предмет от леглото си и го вдигна на светлината. Определено беше официална мъжка вратовръзка, която беше виждала и преди. Миналата вечер мъжете се бяха издокарали за бала, като носеха точно такива вратовръзки. В мига, в който сложи ръка върху нея, тя разбра, че вратовръзката е на Марк. От устните ѝ се отрони едва чуто ахване.

Какво се беше случило снощи, след бала? Спомените ѝ бяха съвсем смътни, озарени от примигващи точици светлина, сякаш бяха поредният от нейните сънища. Как стоеше в салона за пушачи. Какво беше правила там? Как се взираше в тлеещите пламъци. Как си мислеше да се хвърли право в тях. А сетне — той се появи. Задъхан, с настойчив поглед. Спомняше си до съвършенство откъслечни мигове, а в същото време сякаш всичко това беше останало някъде далеч, все едно се беше случило с някой друг. Как името му се беше отронило от устните ѝ, как беше простенала, как го беше сграбчила за врата от желание да бъде по-близо до него. Всичко това, за което си беше мечтала, се беше случило наистина, нали?

Но беше прекалено и тя не можеше да повярва съвсем, че е истина. Сърцето ѝ се извиси от мисълта, че най-сетне и двамата знаеха как се чувства другият. Тя обичаше Марк. Струваше ѝ се, че бяха минали месеци, дори години, а не само няколко дни, откакто го познаваше — откакто копнееше за него. Все едно душите им са били разделени в някакъв предишен живот, а сега отново се откриваха тук. Като в прекрасните истории, които беше чела в книгите — онези книги, на които толкова се мръщеше провинциалният свещеник.

Какво си направила, Ани?

Ръката ѝ потрепери. Изведнъж я обзе страх. И срам. Сякаш не контролираше собственото си тяло, сякаш всеки допир на чуждата кожа по нейната я беше опърлил и сега беше като жертва на изгаряне — разголена, с открити рани. А спомените от миналата вечер бяха като вълни, които се сключваха над нея, с вкус на сол, и се притискаха надолу в дробовете ѝ, за да я удавят.

Покрай вратата на каютата ѝ преминаха стъпки. Пламнала и трескава, натъпка вратовръзката в джоба си, където тя се притаи до брошката.

Първото ѝ задължение за деня беше да помогне за сервирането на закуската, но преди това трябваше да приготви топлото мляко за Ондин. Семейство Флечър го очакваха от нея — макар че от мисълта отново да бъде близо до Марк, коленете ѝ сякаш щяха да се огънат под нея. Тя забърза нагоре по стълбището към кухнята и отиде в дъното, където готвачите топлеха огромни тенджери с мляко, за да приготвят овесена каша. Вече бяха свикнали с нейното присъствие, когато топваше метална тенджерка в голямата, за да гребне малко количество мляко, и едрият готвач, който отговаряше за приготвянето на овесената каша за деня, отстъпи настрани от пътя ѝ, за да не ѝ пречи.

Тя довърши приготовленията в съседното помещение, където се съхраняваха хранителните продукти. Покри тенджерката с плетено капаче и за момент сложи ръце върху него, за да ги стопли. Сетне мушна ръка в джоба на престилката си, където държеше брошката на Керълайн Флечър. Обичаше от време на време да я погалва през деня: по някаква причина това я успокояваше. Все едно галеше котка. Знаеше, че трябва да я върне на Керълайн, но не можеше да се принуди да го стори. Беше толкова хубава. Нещо в тази брошка я докосваше право в сърцето, все едно ѝ беше писано да бъде нейна. Ала беше грешно да я задържи и за момент се запита дали това нямаше общо със злото, което я преследваше на този кораб. Беше я откраднала, което беше лошо, а нима на лошите хора не се случваха лоши неща? Още една причина да върне брошката.

Тя използва служебния си ключ, за да отвори каютата на семейство Флечър. Странно защо, завесите още бяха спуснати; очакваше вече да са дръпнати настрани. Беше тъмно като в гроб. След като остави подноса на масата, тя отиде до илюминатора и посегна да дръпне тежките завеси, за да пусне вътре светлината на утрото.

Едва не изпищя, когато видя Керълайн на един стол. За кратък миг ѝ се стори, че е призрак — бледа женска фигура, отпусната на стола, все едно беше припаднала. Какво правеше Керълайн сама в тъмното? И къде беше бебето?

Керълайн скочи на крака и вдигна ръка към гърлото си.

— Мис Хебли! Какво правиш в каютата ми?

Сърцето на Ани се сви, когато осъзна, че е стреснала Керълайн от сън. Тя вече беше развила неприязън към нея, а това само щеше да влоши нещата.

Ани се обърна, като се надяваше да се измъкне.

— Млякото, мадам. Донесох млякото.

Ала докато посягаше към бравата, улови златно проблясване с ъгълчето на окото си. Нейното разпятие! Беше оставено в единия край на скрина. Може би се беше разкопчало някой път, когато бе идвала в тази каюта, бе паднало на пода и някой го бе намерил — мис Флетли?

Тя го скри в шепата си, докато минаваше оттам, и тихо го пъхна в джоба си.

Гласът на Керълайн прозвъня незабавно и обвинително. Като стрела, забита в гърба ѝ.

— Видях какво направи! Ти си крадецът! Ти си онази, която краде бижутата.

Стомахът на Ани се преобърна. Това беше истински кошмар. Тя се обърна да погледне Керълайн в очите, макар и да се страхуваше от нея.

— Но това е мое. Изгубих го преди няколко дни и…

— Лъжеш. Току-що го намери. Освен че крадеш, и лъжеш.

Защо не спираше да повтаря това? Керълайн сочеше Ани с пръст и го размахваше срещу нея.

— Била си тук снощи. Тогава си го оставила. Снощи си идвала и си оставила вратата отворена, когато си приключила.

Коленете на Ани трепереха. Какво се случваше тук? Какво си мислеше Керълайн Флечър, че е станало? Ани не си спомняше да е идвала в тази каюта снощи. Но вратовръзката на Марк… Дори в този момент беше в джоба ѝ — като безмълвен свидетел.

Макар че завесите бяха дръпнати, в каютата още беше тъмно. Ани посегна към ключа за осветлението, но явно имаше някакъв проблем с електрическата лампа (стюардите, които отговаряха за този край на коридора, се оплакваха по този въпрос), така че тя извади свещ от джоба си и я запали. Вдигна свещта, така че да вижда Керълайн по-добре — и Керълайн да я вижда, за да се увери колко е разстроена от несправедливото обвинение — но остана потресена от онова, което видя. Зениците на жената срещу нея бяха широко отворени, очите ѝ бяха тъмни като женско биле, лицето ѝ беше влажно от пот. Изглеждаше така, все едно почти не е спала, а халатът ѝ бе неудобно усукан около тялото ѝ.

Тук се случваше нещо много странно.

— Къде е Ондин, мисис Флечър? — попита Ани, като се обърна към люлката и вдигна свещта.

Люлката беше празна.

Керълайн се втурна срещу нея.

— Не се доближавай! Остави бебето ми на мира! Никога повече няма да я пипаш, разбра ли…?

Ани усети ръцете ѝ по ребрата си, докато я отблъскваха назад. Политна и се удари в стената.

Запалената свещ се изтърколи на пода, засилена точно в този момент от едно издигане на кораба по вълните.

Ани не можеше да стори нищо друго, освен да гледа с ужас как краищата на халата на Керълайн се подпалиха, а дългият език на оранжевия пламък пропълзя нагоре по дрехата, преди да мигне. Керълайн се отдръпна с писък. Наоколо нямаше нищо, с което да потуши огъня, никаква завивка. Ани отстъпи до вратата, парализирана от шока, като се опитваше да измисли какво да стори.

— Боже мили, какво става тук?

Гласът беше на Марк, а самият Марк се появи неочаквано, по пижама, и лицето му беше огряно от пламъците. Сетне изчезна — и се върна, като носеше с две ръце легена от умивалника. Във въздуха за миг увисна водна вълна, сетне се изля върху Керълайн и се разнесе миризма на пушек.

Последното, което Ани видя, докато бързаше навън от каютата, бе лицето на Марк: потресено, разгневено, невярващо. Думите на Керълайн звъннаха в ушите ѝ:

— Нещо не е наред с нея, Марк… Току-що се опита да ме убие!

А сетне отговори Марк. С думи, които разбиха сърцето ѝ.

— Стой далеч от нас, Ани Хебли! Не доближавай семейството ми! Остави ни на мира.

Трийсет и седма глава

Куфарът, пълен с пачките на Астор, беше лек в ръката на Марк Флечър. От самата близост до толкова много пари главата му се въртеше. Но освен това беше изпълнен с решимост. Беше отишъл до салона за пушачи, за да вземе куфара, а сетне да го предаде на Уилямс — според уговорката.

Светлината на новото утро пареше зениците му, докато подминаваше илюминаторите в първа класа към голямото стълбище. Със свободната си ръка разтърка очи. Изминалата нощ беше неспокойна и безсънна, куфарът не излизаше от мислите му, а вината и вълнението се боричкаха като скорпиони — накъдето и да обърнеше поглед. Дали някой случайно минаващ стюард не го беше видял снощи, пламнал от треска? Дали някой не се беше натъкнал на скривалището му, докато е спял?

От друга страна, пред него вече имаше бъдеще — този куфар и откраднатото богатство. Бяха повече пари, отколкото някога беше имал наведнъж. Кръвта му кипеше от тази мисъл, от риска, от възможностите. Не спираше да си представя какво можеше да направи с много пари. Беше чувал, че хазартът в Америка е с епични пропорции: плаващи казина на речни параходи, вагони за хазарт във влаковете, които прекосяваха безкрайните пусти прерии на Запада, прословути бордеи в Ню Орлиънс. С такива пари можеше да отиде навсякъде, където си поиска, и да вкуси наслади, нечувани в Англия. Ала сетне: какво точно беше видяла Ани снощи? Беше останал с особеното впечатление, че го бе очаквала, притаена в засада, само за да го залови на местопрестъплението. И тази странна сцена, която се беше разиграла в каютата току-що. Дали наистина се беше опитала да убие Керълайн, както настояваше тя? Сега не можеше да мисли за това… По-късно, след като предадеше куфара и можеше да си отдъхне, щеше да дойде на себе си. Но дотогава се чувстваше изваден от равновесие, а големите настойчиви очи на Хебли сякаш казваха, че знае повече, отколкото казва. Миналата нощ тя беше… ами не беше на себе си. Кротката прислужница, с която се беше запознал едва преди три дни, бе изчезнала без следа — а на нейно място се беше появила друга, по-агресивна и разстроена жена, изпълнена с отчаяние и решителност. И освен това позната нему — по начин, който безкрайно го измъчваше с усещането, че е пропуснал нещо, все едно бе влязъл по средата на пиесата.

Беше ужасна нощ, просто ужасна. Непрестанно се обливаше в пот, тормозеше се от нерви и се изпълваше с въодушевление — а сетне отначало. Чувстваше се така, все едно всеки момент може да изскочи от собствената си кожа. Ядосваше се, че Керълайн бе изчезнала по този начин — несъмнено все още беше разгневена — но освен това изпитваше и облекчение, защото така не му се налагаше да обяснява необичайното си поведение.

Ала сега, докато отиваше към мястото на уговорената с Уилямс среща, Марк беше завладян от странно чувство. С края на нощта лудостта го беше напуснала, а в студената светлина на утрото отново се беше върнала съвестта му. След онова, което бе направил снощи, вече не можеше да се преструва, че не е крадец. Беше извършил нещо сериозно — и това не му харесваше. Не беше по-добър от хората, които бе срещал при многобройните си посещения в съдебните зали. Мъже, които разиграваха на комар последните си пари, вместо да платят наема или да сложат нещо на масата за вечеря на децата си. Мъже, които лъжеха самите себе си за ужасните неща, които правеха, за да могат да продължават да играят хазарт. Той ги презираше, а сега сам беше станал един от тях.

Не можеше да задържи нищо от тези пари. Нито една чисто нова банкнота. Ако го направеше, следващия път щеше да му бъде по-лесно — а ако задържеше парите, със сигурност щеше да има следващ път. Веднъж разбрал какво е да има пари, това щеше да се превърне в порок, в пристрастяване, в право за него. Щеше да намери оправдание за кражбите си, точно както правеха онези мъже, които бе срещал в затвора. И някой ден щеше да стане един от тях; това винаги свършваше по този начин. Да изпадне дотам, че да се превърне от адвокат в затворник: не смяташе, че ще може да понесе този срам. Ужасяваше се от мисълта колко изкусително лесно беше всичко. Да се подхлъзне.

Да падне.

Той слезе по стълбището до палуба „Г“, където бяха настанени някои от пътниците в трета класа. Голяма част от мястото беше отредено на гигантските котли с техния адски шум, непрестанното им боботене и ръмжене. Не беше толкова близо до двигателите и сега се изуми как го понасяха тези хора. В единия край на безкрайно дългия коридор беше машинното отделение, пълно с турбини — огромни вихрени механизми, които можеха без никакво затруднение да смачкат човешко тяло. Марк за миг си помисли дали да не хвърли куфара в някоя от тях, за да остави металните колела да разкъсат парите на късчета, от които нямаше да има никаква полза, но колкото и голямо удовлетворение да му донесеше това в емоционален план, нямаше да постигне нищо смислено с него. Това нямаше да попречи на Уилямс да го изнудва. Затова продължи към носа на кораба, където бяха пощенското и багажното отделение на втора класа — мястото на срещата.

Пътниците от трета класа ставаха от сън. Гледаха го любопитно, докато минаваше покрай тях — жени с евтини сламени шапки или кърпи, вързани на главата им, мъже с груби вълнени панталони и работни ботуши. Пътниците се отправяха към трапезарията на трета класа — с дълги маси и пейки, както се хранеха полските работници и прислужниците — а оттам се разнасяше аромат на овесена каша, пържена херинга и пай с месо. Собственият му стомах изкъркори; нямаше търпение да приключи с това проклето предаване на парите, за да се върне на горната палуба и към нещата, с които беше свикнал.

Надничаше в каюта след каюта — всеки път, когато попаднеше на отворена врата. Тук долу бяха натъпкани толкова много хора, по четирима и повече. На погледа му отвръщаха очи, изпълнени със страх или подозрение. Започна да се чувства малко застрашен; какво щеше да отговори, ако някой го попиташе какво прави тук? Или се опиташе да му вземе куфара? Дали не се беше загубил? Най-сетне реши да поеме инициативата и да попита някого дали не знае къде може да намери боксьорите. Избра един кротък наглед възрастен джентълмен със свещеническа якичка.

— Доколкото чух, каютата им е някъде до игрището за скуош — отговори мъжът и посочи напред с неопределен жест.

За щастие, в тази част от кораба имаше по-малко каюти — сякаш се бяха сетили за тях в последния момент и ги бяха разположили там, където бе останало място — и не му отне много време да открие онази, която търсеше. Вратата беше отворена, но вътре беше само Дей Боуен, а от неговия изнудвач нямаше и следа.

Боуен изглеждаше обзет от изненада и известно неудобство.

— Какво правите тук, мистър Флечър?

— Търся твоя приятел, мистър Уилямс.

Боуен потърка тила си.

— Боя се, че го няма. Не съм го виждал от снощи.

Мъж като него несъмнено си беше намерил някоя жена, готова да го приеме за вечерта. Марк остана разочарован: сега нямаше да успее да се освободи от тази проклета котва, която го свързваше със старите му навици и старите му неприятности. Колкото и да му се искаше да се отърве от нея — и от изкушението.

Марк понечи да се извърне, но Боуен посегна да го улови за ръката.

— Какво има? Мога ли да ви помогна с нещо?

Марк поклати глава.

— Не, няма нужда.

Но Боуен не пусна ръката му.

— Работите на Лес са и мои — рече той.

Марк се канеше да откаже за втори път, когато си даде сметка, че думите на едрия мъж са самата истина. Ако някой беше казал на Уилямс, че той е откраднал бижутата на Керълайн, трябваше да е Боуен. Значи не беше невинен. Той бутна куфара в ръцете на Боуен.

— Добре тогава — това е. Вземи го. До гуша ми дойде от това проклето нещо. Кажи на твоя приятел, че не можах да намеря повече пари. И всичките са за него. Не искам и едно проклето пени от тях.

Марк отстъпи крачка назад, преди Боуен да успее да отвърне или да направи нещо, като държеше да си каже каквото си беше намислил.

— Кажи на твоя приятел, че това е краят. Дългът ми към него е платен. Не искам повече да участвам в това — и по-добре да не го забравя, ако го хванат. Всичко е на негова глава. Измивам си ръцете.

— Какво говориш? — рече Боуен, като разтърси куфара насреща. — Какво е това?

Всички чувства, които се вихреха у него — негодувание, гняв, страх — се разбиха едно в друго, като изпълниха Марк с неловко недоумение, макар Боуен сигурно да знаеше всичко, с което го държеше Уилямс. Двамата мъже бяха партньори, но Марк имаше чувството — дали не се заблуждаваше? — че Боуен е различен. Веднага се познаваше, че е по-честен — според собствените си разбирания. Марк затвори вратата на миниатюрната тясна каюта и тихо, едва ли не шепнешком, за да не го чуе някой отвън, обясни на боксьора какъв беше планът на Уилямс, точка по точка — дотам как беше намерил кутията с парите — и остана удовлетворен, когато по лицето на мъжа срещу него се изписа ужас.

Боуен протегна куфара настрани от тялото си, все едно съдържаше нещо отблъскващо.

— И това тук са парите?

— До последната банкнота. Направих онова, което искаше. А сега настоявам да остави на мира и мен, и Керълайн. Аз… знам, че не бях най-добрият съпруг, но това остана в миналото. Ще се опитам да оправя нещата с Керълайн. Отиваме в Америка, за да започнем нов живот заедно — и аз ще сторя всичко по силите си, за да успеем.

В момента, в който го каза, той си даде сметка за това, че наистина го искаше повече от всичко. Беше прогонил някакъв демон от себе си.

Боуен се облегна на койката зад гърба си, така че главата му почти се опря в тавана.

— Радвам се да го чуя. Няма да те обвинявам, ако ми кажеш да си гледам работата, но ако мога да споделя нещо с теб, съпругата ти ми се струва чудесна жена и…

— Не бива да ѝ причинявам такива неща? — рече горчиво Марк. — Прав си: тя наистина е забележителна жена, не на последно място заради това, че реши да рискува с провален човек като мен. Това не е първият път, когато си играя с разорението.

— Карти? — попита го Дей.

Не бяха само картите. Беше участвал в залагания на провинциални конни надбягвания, боеве с кучета и петли по задните улички на Лондон, импровизирани битки на порове срещу плъхове в мазетата на евтини пъбове. В най-лошите си дни беше залагал на това кой ще изпие пръв цяла халба бира. Но беше готов да си признае само за картите; игра за джентълмени. И те бяха голямата му слабост. Преди да се усети, Марк вече разказваше на боксьора за най-тежката вечер в живота си — онази, в която беше изгубил на карти спестяванията на Лилиан. Още усещаше ужаса от свободното падане и бездънната пропаст, която бе зейнала под него, докато с всяко поредно раздаване купчината пари се стопяваше. Как беше продължил да играе и да залага, като си мислеше, че късметът му трябва да се обърне, но това така и не се беше случило. Как в края на вечерта му бяха останали само дребни монети, а онзи джентълмен, който го беше обрал, сякаш се бе разтопил във въздуха.

Боксьорът отначало го слушаше вежливо, а сетне — с нарастваща тревога.

— А крупието? — попита го той. — Имаше ли късмет?

— Почти толкова лош, колкото и моят. Онази вечер изгуби доста пари на казиното.

— И не стори нищо, за да ограничи загубите? Не повика друго крупие да го замести и не отпрати онзи джентълмен на друга маса?

— Всичко стана толкова бързо, че сигурно не му е останало време да го направи.

Дей изпусна въздух между зъбите си и поклати глава.

— Какво?

— Това ми звучи като измама, мистър Флечър.

— Какво искаш да кажеш?

— Обзалагам се, че онзи джентълмен и крупието са били заедно в играта — обясни му тихо той. — След като джентълменът те е обрал толкова бързо. Крупието също е загубило от него, нали разбираш, за да изглежда така, все едно всичко е наред. Тази измама се нарича „разтоварване“.

— Не, не, не беше така… Няма как… Невъзможно. Щях да разбера — заекна в отговор Марк.

Но още докато възразяваше, истината за онази вечер го заля като гореща вълна.

— А ти откъде знаеш за такива неща? И с теб ли се е случвало?

Ала Марк нямаше нужда да чуе отговора. Разбра го от аления срам по лицето на Дей и от начина, по който прехапа бузата си отвътре. Дей не беше ставал жертва на подобна измама — а беше участвал в такава. Може би дори много пъти. И двамата с Лесли бяха измамници. И все пак, този път беше достатъчно искрен, за да разкрие истината на Марк.

Марк почувства как целият пламва, точно както онази вечер — гореща тръпка, която пропълзя надолу по ръцете му до върховете на пръстите. Мислите му полетяха обратно към вечерта, в която животът му се беше променил завинаги — онази вечер, която беше задействала поредицата от всички събития след себе си, все едно беше пружина на часовник: трескавите, ужасяващи скандали с Лилиан — в продължение на цели седмици — а сетне кошмарното, кипящо негодувание. Последва го прошката — бурна и неотложна, изпълнена с пламенни целувки и сълзи, както беше обичаят на Лилиан. Молбите за помощ към семейството му. Отхвърлянето и отричането. Унижението. И най-сетне неочакваната награда: повишението на Лилиан. Беше се издигнала от шивашката фабрика до доставките и пробите с клиенти. И надеждата, че вече всичко ще бъде както трябва, защото бяха стъпили на правия път.

И точно така се беше запознал с Керълайн.

Но не можеше да стори нищо, за да промени онова, което се беше случило. Беше го премислял хиляди пъти в главата си. Миналото беше неизменно. Единственото, което можеше да промени, беше бъдещето. Лилиан вече я нямаше. Никога нямаше да си я върне, а желанието да го направи, щеше само да го изпълва с мъка — и посредством горчивината и негодуванието да го лишава от онова, което наистина имаше. Имаше Керълайн и Ондин. Това беше положението, в което се беше озовал. И беше длъжен пред тях да се постарае да направи така, че да се получи. Може и да не можеше да контролира онова, което му предстоеше, но можеше поне да се опита.

— Добре ли си, мистър Флечър?

Думите на боксьора го изтръгнаха от отчаянието му, натежали от тревога. Марк отвори очи.

— Да не ти е зле?

— Не. Напротив. Чувствам се по-добре, отколкото съм се чувствал от много, много дълго време.

Той въздъхна с облекчение, когато видя Керълайн да седи сама на една от малките масички, вдигнала чаша чай към устните си. Преди да го забележи, той остана да я погледа. Човек никога нямаше да предположи за ужасната сцена, която се беше разиграла в каютата им тази сутрин, за огъня или за снощния им скандал. Макар и той да я познаваше достатъчно добре, за да долови тъгата в извивката на шията ѝ, в леко смръщените ѝ красиви устни. Ала тя никога нямаше да разкрие тревогите си пред света.

Беше човек, способен да преживее всяка трагедия, с която я сблъска животът. Как само беше успяла да се изправи на крака след смъртта на съпруга си, как беше прекосила океана и беше открила Лилиан, с която бяха станали като сестри. Идваше му да се разридае от мисълта, че бе избрала точно него, с всичките му слабости и недостатъци. Не можеше да си обясни защо.

Лилиан винаги се беше държала като буря — разтърсва човека, сграбчва го за реверите и го подчинява. Безпомощността беше опияняваща. Но Керълайн — тя беше като фар. Когато я зърнеше за пръв път след цели дни в открито море, цели дни далеч от нея, човек се изпълваше едновременно с усещане за благодарност и с дълбоко успокояващото чувство, че се прибира у дома.

Той придърпа стола си срещу нея, преди да е изгубил кураж.

— Ето къде си била. Боях се, че няма да мога да те намеря…

Тя се облегна назад.

— Щях да те изчакам, Марк, но след като изхвърча от каютата, не бях сигурна кога ще се върнеш…

Беше я лъгал толкова много пъти. Той я улови за ръката. Дали неговата трепереше, или нейната?

— Имаш пълното право да ми кажеш да си отида, Керълайн, но се надявам да дойдеш с мен някъде, където можем да говорим насаме, и ще ти обясня всичко.

Сърцето му едва не се скъса, когато видя как жена му го погледна недоверчиво, все едно я беше лъгал толкова често, че вече никога нямаше да му повярва. Ала тя кимна и попи устните си със салфетката. Сетне му позволи да я изведе навън от кафенето, на панорамната палуба. Беше ветровито въпреки заслона на горната палуба, и той си свали сакото, за да го наметне на раменете ѝ. Там все още бяха обградени от други хора, по двойки и на малки групички, които се разхождаха по палубата, като вървяха предимно в едната посока. Заприличаха му на кънкьори, които обикалят по замръзнало езеро през зимата.

До парапета на самата кърма на кораба нямаше почти никого — сигурно вятърът беше толкова силен, че никой не можеше да остане дълго там, помисли си той. Двамата се изправиха до другите и се загледаха в дирята на кораба — два вихъра от разпенена бяла вода, еднакви като близнаци, които прорязваха сиво-зеленото на океана. Гледката беше хипнотизираща, все едно наблюдаваха как някой фокусник вади от ръкава си безкрайно дълга поредица от бели носни кърпички. Вятърът измъкна няколко дълги кичура от прическата на Керълайн, а сетне ги развя пред лицето ѝ, докато издуваше бледолавандуловата ѝ рокля около тялото ѝ подобно на чаршаф, който се суши на простора. Когато тя се озърна несигурно, все едно се боеше вятърът да не я подхване и да не я отнесе през парапета, където да намери смъртта си, той я притегли по-близо до себе си.

— Трябва да ти призная нещо.

Тя отвори уста, за да го прекъсне — винаги го извиняваше, вместо да се налага да го прави сам — но той нямаше да го допусне повече. Продължи, за да изпревари възраженията ѝ.

— Наистина трябва да ти призная за нещо сериозно. Изслушай ме.

— Марк, не трябва да ми признаваш нищо…

Лицето ѝ беше толкова тъжно, че Марк беше сигурен какво си мисли: цяла нощ беше премисляла всичко в главата си и беше достигнала до заключението, че трябва да се разделят. Не бяха подходящи един за друг. Между тях имаше твърде голяма дистанция.

— Трябва — не знаеш колко трябва.

Тя смръщи вежди и устните ѝ се изкривиха, сякаш беше готова да се разплаче.

— Марк, ти трябва да ме чуеш. Не си единственият, който носи вина.

Беше сигурен, че го казваше само защото на него му се искаше да чуе това.

— Не говори така. Никога няма да повярвам на нещо подобно за теб. Истината е, че ти си твърде добра за мен, Керълайн, а аз бях твърде горделив, за да го призная. Но сега го виждам и имам нужда да ме изслушаш. Моля те!

Той стисна ръцете ѝ в своите и не спря да ги стиска, докато тя не наведе глава в знак на неохотно съгласие.

Това беше най-страшното нещо, което някога беше правил. По-страшно, отколкото да открадне парите на Астор; по-страшно, отколкото да признае на Лилиан, че е пропилял всичките ѝ спестявания, които беше събрала с такива трудности. В крайна сметка не му се беше вярвало, че ще го хванат, докато влиза в багажното отделение, а дори да се беше стигнало дотам, не се беше съмнявал, че ще успее да обясни присъствието си: все пак беше пасажер от първа класа, а никой нямаше да иска да обвини един пасажер от първа класа в подобно престъпление. С благодарност щяха да приемат всяко обяснение, което да накара подобна неприятност да изчезне от само себе си. Колкото до Лилиан, той беше знаел, че тя ще остане разочарована от него, но няма да го изостави заради това.

Ситуацията с Керълайн беше съвсем различна. Можеше да загуби всичко, като ѝ каже истината, но освен това знаеше, че ако не си признае, провалът на брака им е само въпрос на време. Единственият начин тя да изпитва уважение към него — единственият начин сам да изпитва уважение към себе си — беше да ѝ каже какво бе направил. И вече разбираше, че имаше нужда да го стори. Имаше нужда от нейното уважение, нейната прошка, нейното приемане. Нейната любов. Понякога не знаеше какво иска, но беше очевидно от какво има нужда. Ако нямаше Керълайн, нямаше нищо. Без Керълайн от него самия нямаше да остане нищо. Може би това беше най-истинското определение на любовта, което беше открил. Не онази, която беше изпитал с Лилиан — онази любов, която го побъркваше и го отнасяше. А тази любов, която имаше силата да го задържи и да го накара да стъпи здраво на краката си, и да се превърне в човека, който поначало трябваше да бъде.

И тъй, изля сърцето си пред нея. Разказа ѝ за хазарта, за кражбите на бижутата ѝ (как само пребледня лицето ѝ, когато го чу — дори не от гняв, а от нещо много по-лошо: жалост). Разказа ѝ как беше изгубил и спестяванията на Лилиан. Разказа ѝ за това, че още мисли за Лилиан и я обича, но обича Керълайн колкото нея, ако не и повече. Разказа ѝ как се беше съмнявал в брака им, но вече си дава сметка, че това не е било нищо повече от несигурност, защото не можеше да повярва, че жена като Керълайн може да обича мъж като него.

Тя вдигна ръка към лицето му. Пръстите ѝ бяха ледени, затова ги взе в ръцете си и дъхна върху тях, за да ги стопли.

— О, Марк, аз… аз знаех, че нещо те тревожи… Мислех си, че изпитваш съмнения. Страхувах се да не си мислиш, че си направил грешка, като си се оженил за мен.

Вече наистина плачеше. Той вдигна ръка, за да попие сълзите ѝ.

— Моля те, скъпа, не плачи. Надявам се да можеш да ми простиш.

Тя притисна опакото на ръката му в бузата си.

— Всички сме грешни и всички заслужаваме прошка — нали така казват свещениците? Ако ми кажеш, че от този момент нататък ставаш друг човек, аз ще ти повярвам — и аз ще сторя същото. От този момент нататък.

Тя въздъхна, все едно дълго беше задържала дъха в дробовете си. Погледът ѝ се зарея над океана, сякаш се опитваше да се овладее.

— Всичко ще бъде по-добре, когато пристигнем в Америка. Когато се запознаеш със семейството ми и се преместим в новия си дом, ще можем да оставим всичко това зад гърба си.

И никога, никога повече няма да мислим за него, обеща си той. Дори за Лилиан: Марк беше готов да остави всички мисли и спомени за нея, ако това можеше да спаси брака му.

Вятърът внезапно се изви и отнесе шапката от главата на Керълайн, като я запрати в океана. Тя изчезна в разпенената диря на кораба, която я завлече под ледената вода.

Преди Керълайн да успее да каже и дума повече, Марк падна на коляно, като продължаваше да я държи за ръката. С ъгълчето на окото си видя как пасажерите наблизо се приведоха един към друг, за да си прошепнат нещо — О, вижте, прави предложение!

— Керълайн, ако ми окажеш честта да останеш моя жена, аз ти обещавам, че винаги ще се стремя да бъда мъжът, когото заслужаваш.

Тя го изправи на крака и силно го целуна. Сълзите ѝ прокапаха по лицето му, студени като мънички зърна градушка.

— О, глупчо, разбира се, че ще го направя. Нека да влезем вътре сега, преди да измръзнем до смърт!

Той я прегърна и я задържа близо до себе си, когато се отправиха обратно по панорамната палуба към топлината на кораба. Струваше му се необяснимо, че беше успял да задържи Керълайн. Не знаеше нищо друго, освен че тази прекрасна жена му беше простила. Сега целият им живот се простираше пред тях — от миналото не беше останала и следа, така че им предстоеше единствено бляскаво бъдеше.

Трийсет и осма глава

Яростта искреше със звездна светлина в мрака на мислите на Дей и го тласкаше да не спира да претърсва кораба нашир и надлъж, докато най-сетне не откри Лес на стълбището в трета класа, където се опитваше да убеди двама мъже да играят на карти с него в десет часа сутринта. Дей не поздрави и дори не се опита да каже нещо като Ако нямате нищо против, трябва да поговоря с моя приятел. Вместо това просто сграбчи Лес за ръката и го издърпа оттам.

Двамата се шмугнаха в едно служебно помещение за стюардите, тясно като ковчег. Дей намери връвчицата на лампата и я дръпна. Лицето на Лесли Уилямс беше пребледняло като на призрак: беше разбрал, че ще си получи заслуженото.

— Какво ти става, по дяволите? — тросна се Лес.

— Мога да те попитам същото — отвърна Дей, като вдигна куфара в ръката си и го разтърси пред лицето на Лесли. — Случайно срещнах Марк Флечър. Това ли е измамата, с която толкова се гордееше? Кога щеше да ми кажеш, Лес? Кога?

Беше ядосан най-вече на себе си. Как беше възможно да обича някого толкова ужасно, толкова безмилостно, че да му позволява отново и отново да го лъже? Независимо колко долно го караше да се чувства това.

Лес запази самообладание и хладно погледна неголемия кафеникав куфар.

— Честно казано, според мен нямаше нужда да знаеш.

От тези думи го заболя повече, отколкото от удар в стомаха. Оставиха го без дъх.

— И какво? Щеше да вземеш парите и да избягаш от мен?

И защо да не го стори? Защо му беше Дей, с неговите морални задръжки и оплаквания, с непрестанните му въпроси и неудовлетворени нужди? Защото това беше истината, нали? Истината нямаше нищо общо с любовта, а с нуждата. Дей имаше нужда от Лес, а обратното просто не беше вярно.

— Не бъди такъв идиот. Просто щях да ти кажа, че съм ударил голяма печалба в казиното. Намерил съм някой богат стар глупак, който играе скандално зле на покер.

Дей вдигна ръце във въздуха, за да не го удуши.

— Лъжи и нищо друго — това си ти, Лесли Уилямс. Поне веднъж казвал ли си ми истината?

Лес се облегна назад в тясното пространство и неловко скръсти ръце на гърдите си.

— Не разбирам защо толкова цениш истината, Дей. Истината може да те убие. Не всеки е достатъчно силен да я понесе.

— Какво трябва да означава това? — настоя да узнае Дей.

Усещаше как връхчетата на ушите му пламват.

Лес въздъхна, преди да отговори:

— Не разбирам защо се ядосваш толкова. Нали се получи? Явно Марк Флечър се е справил със задачата си и никой не е разбрал.

Но когато протегна ръка към куфара, Дей го отдръпна.

— Не, Лес. Няма да задържиш тези пари. Прекалено е опасно.

— Да не си полудял?

— Не, ти си полудял. Какво си мислиш, че ще стане, когато Астор разбере, че парите му са изчезнали? Кой друг знае, че е държал тези пари в багажа си?

Лес се намръщи.

— Тревожиш се излишно. Нищо чудно жена му да е разказала за това на всекиго, с когото се е запознала. На мен ми каза веднага.

— Наистина ли си мислиш, че властите ще разпитват всичките ѝ приятели от висшето общество? Те нямат никакъв мотив да оберат някого от своите. Но виж, един беден боксьор…

Лес се навъси срещу него, но не каза нищо друго.

— Ще върна това — и не искам да чувам нито дума повече по този въпрос, разбираш ли? И край с налудничавите схеми, докато сме на борда на този кораб — рече Дей.

Лес се опита да грабне куфара от ръцете му, но Дей го отблъсна.

— Не ме предизвиквай, Лес.

Думите излязоха от устата му като басово ръмжене и той видя как по лицето на Лес пробяга страх. Това го изпълни с мимолетно удовлетворение.

— Не говориш сериозно, нали? Парите са в ръцете ни. Никой не подозира нищо и…

— Не, Лес. Няма как да знаем това. Някой може да е видял Флечър и в момента да говори с капитана. За пореден път ни изложи на опасност и за какво? Това не ни трябва…

Този път не беше готов да чуе възраженията на Лес, така че продължи:

— … и аз ще го върна на мястото му, преди някой да е разбрал, че липсва.

Очите на Лес се изцъклиха и лицето му почервеня, все едно някой го душеше.

— Не можеш да го направиш, Дей. Парите не са твои. Те са мои…

Смехът на Дей не закъсня.

— Чуваш ли се какво говориш? Не са и твои — и ти го знаеш. Искаш ли да ти го кажа, Лесли Уилямс? Да ти го кажа така, че да го разбереш? Ще го направя: или тези пари, или аз. Трябва да избереш веднага. Ако вземеш този куфар, пътищата ни се разделят.

Боеше се, че Лес ще избере парите, защото знаеше колко дълбоко беше заложено това у него. И за това си имаше сериозна причина: в живота и на двамата беше имало твърде многобройни случаи, когато бяха оставали без храна и отопление, и без никакви дрехи освен онези, които им даваха от църквата. Понасяха побой, за да се изхранват, и от всяка свършена работа в живота им някой като Астор беше спечелил далеч повече, отколкото те самите. Това действие почти не значеше кражба: беше по-скоро като усещане, че най-сетне бяха успели да си върнат част от онова, което светът им дължеше поначало. Но законът нямаше да погледне по този начин.

Лес дишаше тежко, а бузите му се издуваха толкова силно, че Дей се уплаши да не пробие дупка в тях, но накрая подаде месинговия ключ на Дей.

Дей беше почти сигурен, че е запомнил къде му беше казал, че се намира багажът на семейство Астор в просторното багажно отделение. Дори в кой пътнически сандък беше намерил парите. Дей имаше силна и точна памет, което му помагаше да изучава поведението на съперниците си на ринга. Едва сега му хрумна, че трябваше да накара самия Марк да върне парите, но кой знае дали в крайна сметка можеше да му се вярва. Не искаше да го подлага на подобно изкушение — не и след като горкият човек беше стигнал толкова далеч.

Накрая, след като дискретно разпита един измъчен стюард, той намери търсеното място. Поне все още беше рано през деня, така че в този край на палубата не се въртяха много хора. Беше на сутринта след бала и Дей се притесняваше, че някои от гостите на празненството ще изпратят стюарди до багажното отделение, за да върнат луксозните им одежди на място. Той ускори крачка.

В багажното отделение цареше безпорядък и вече нищо не отговаряше на описанието, което беше получил от Марк. Навсякъде бяха разхвърляни пътнически сандъци и куфари, струпани насред пътеките на големи несигурни купчини. Куфари и чанти бяха пръснати наоколо, сякаш оттук беше минало торнадо. Може би Лес имаше право; ако в края на пътуването се окажеше, че някой багаж липсва, нямаше да има никакъв начин да го открият. Всеки можеше да е влязъл тук, за да си вземе нещо от вещите на друг пътник. За пръв път, откакто беше говорил с Марк, Дей се почувства мъничко по-добре.

Вече се канеше да зареже куфара където му падне, и да се надява на най-доброто, когато забеляза къде беше багажът на семейство Астор. Тяхната част от багажното отделение беше още по-разхвърляна от останалите. Дали Марк го беше оставил така, или след него тук бяха идвали от прислугата, заети със задълженията си? В такъв случай може би някой от тях беше забелязал липсата на парите… По челото му изби пот. Как щеше да открие правилния сандък в този хаос? Сандъците си приличаха помежду си; как можеше да разбере в кой са били парите?

Дей се покатери по планината от багаж до стената в дъното, като отместваше куфарите от пътя си, за да стигне до голям пътнически сандък, който отговаряше на описанието на Марк: в бургундско червено, с месингови закопчалки. Беше отключен. Едва беше отворил капака и се беше заровил в съдържанието му, когато чу тихи гласове, които го доближаваха. Обзе го паника; умееше да мисли бързо на ринга — да мисли с тялото си — но в подобни ситуации умът му изключваше.

Докато се опитваше да натъпче куфара на Марк в сандъка, зад ъгъла се показа един мъж, като държеше газен фенер. Мъжът насочи светлината на фенера право към Дей.

— Ей… виж ти кой е тук. Онзи боксьор, казвам ти! Не мога да повярвам, че е той.

Лицето на мъжа грейна, когато го видя. Ако се съдеше по униформата му, беше стюард.

Ако имаше как, Дей щеше да му плати в брой, за да млъкне. Това беше най-лошият ден в живота му — и колкото по-малко хора разберяха за това, толкова по-добре.

Към тях скоро се присъединиха още двама, които не изглеждаха толкова радостни да видят Дей на това място. Най-възрастният остро го огледа от главата до петите.

— Какво правиш тук? Пасажерите не бива да влизат на това място.

— А ти дори не пътуваш в първа класа, ако не греша — рече последният. — И съм готов да се обзаложа на каквото поискаш, че не си от семейство Астор, така че какво правиш при техния багаж?

Дей нямаше какво да отговори на това и мъжете го поведоха към палубата със спасителните лодки и мостика, където според думите си щяха да намерят поне един дежурен офицер. На Дей не му хареса да го водят така през целия кораб, докато всички пасажери го гледат и си мислят, че е направил нещо нередно — или поне така изглежда.

— Нали ви казвам, че го намерих и го връщах на мястото му. Този куфар дори не е мой — рече той на старши помощник-капитана, Уилям Макмастър Мърдок, когато стигнаха на мостика.

Мърдок не изглеждаше впечатлен от възраженията на Дей. Беше застанал с ръце зад гърба и се поклащаше на пети. Бяха му взели куфара, но по него, за щастие, нямаше нищо — монограм с инициалите на собственика или забравена разписка за багаж — която да ги отведе до Марк Флечър. Поне тази част от цялата жалка операция се беше получила както трябва.

— Ако не знаеш нищо за него, как разбра, че трябва да го върнеш в багажа на семейство Астор? — попита го Мърдок.

Дей нямаше какво да отговори на това. Нямаше как да отвърне, че е направил логично предположение, защото никой друг на борда не би могъл да има толкова пари освен семейство Астор. На този кораб имаше толкова много милионери, че да го каже, щеше да граничи с кощунство. По време на разпита Дей вече беше разбрал, че Астор е оставил пари и в сейфа на кораба — но бяха толкова много, че мястото вътре не беше стигнало, и точно по тази причина се беше видял принуден да остави другите в багажното отделение.

— Къде намери куфара? — попита го Мърдок. — Даде ли ти го някой?

Търпението му явно беше на изчерпване, но колкото повече го притискаше, толкова повече се разбъркваха мислите на Дей. Не беше свикнал да го разпитват така. Животът му беше далеч по-просто устроен: някой замахваше да го удари и той го удряше в отговор.

— Намерих го до машинното отделение. Стори ми се, че разпознах куфара като част от багажа на семейство Астор. Опитвах се да го върна на мястото му — рече Дей, като се стараеше да говори спокойно.

— Ако си решил, че е собственост на семейство Астор, защо не го занесе в тяхната каюта?

Към Мърдок се беше присъединил още един офицер от екипажа на кораба — вторият помощник на капитана, Чарлс Лайтолър. Беше видимо нервен човек, който очевидно се опитваше да впечатли началника си. Мърдок обикаляше около тях двамата, като поглаждаше мустаците си.

— Не знам. Не… не исках да ги притеснявам.

Пред вратата изведнъж се чуха врява, тропот и рязко повишени гласове. Дей разпозна мелодичното уелско произношение на единия. Лес сигурно беше видял как го ескортираха през кораба или беше чул за това. Миг по-късно вратата се отвори със замах и Лес влетя вътре. Дрехите му бяха раздърпани, а косата — разрошена, все едно му се беше наложило да си пробие път с бой.

— Трябва да го освободите. Той не е виновен за нищо — рече Лес, като посочи Дей. — За всичко съм виновен аз. Аз го направих. Всичко е моя работа.

Мърдок и Лайтолър рязко се обърнаха към Лес. Дей знаеше какво си мислят двамата лондончани: естествено, че уелсецът беше причината за всички неприятности. Кражби. Побоища. Какво можеше да се очаква от провинциален боклук като него?

— Дей не е откраднал парите — той ги е връщал, за бога! Кога сте виждали крадец да връща онова, което е откраднал? Аз бях: аз откраднах парите.

Дей остана като зашеметен, докато Лес им разказваше всичко до последната подробност: как се беше промъквал в първокласните каюти — като не спомена нищо за Вайълет, разбира се — за да планира измамите си. Офицерите сигурно бяха чували пасажерите от първа класа да си говорят за някакъв човек, който им предсказва бъдещето — срещу солидни суми? А след това, продължи да разказва той, научил и за парите на Астор в багажното отделение, докато тършувал в каютата му. Дори каза, че е откраднал куфара от друг пасажер, за да подведе разследването, ако се стигне дотам. През цялото време избягваше да поглежда към Дей, а зачервените му очи бяха приковани в пода или се взираха умолително в лицата на офицерите. Където и да е, само да не поглежда към Дей — и Дей разбра каква беше причината за това. Лес щеше да се пречупи, ако си позволеше да го погледне.

— Не бива да обвинявате Дей за това. Той се опита да ме накара да постъпя така, както е редно. Той е истински светец. Добър човек. Твърде добър, за да бъде приятел с някой като мен.

През цялото време Дей не успя да каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му. Не си беше представял, че ще стане свидетел как Лес прави нещо подобно. Беше го виждал да върши много нередни неща. Веднъж беше взел монетите от купичката на един сляп просяк, а друг път беше прибрал последния шилинг на един слабоумен, като го беше оставил да умира от глад на улицата. И няколко пъти ги бяха залавяли от местната полиция. Лес винаги съумяваше да ги измъкне с лукаво извинение, мигновено съчинено обещание, дребен подкуп или намек за това, че знае някаква тайна за сестрата на този или братовчедката на онзи. Там, откъдето идваха, беше различно — всеки познаваше всекиго. Човек трябваше да направи нещо наистина ужасно, за да го тикнат зад решетките.

Но тук бяха на борда на величествения кораб „Титаник“, а Лес доброволно се предаваше на непознати служители на реда. Кой знае какво щеше да бъде наказанието му? Дей се чувстваше така, все едно светът се беше обърнал с главата надолу и вече нищо нямаше никакъв смисъл. Не знаеше дали да изпитва благодарност, или ужас. Не можеше да остави Лес да поеме наказанието по този начин. Но в последното също нямаше смисъл — нали все пак Лесли беше виновен за всичко? И все пак…

Корабът се разлюля от неочаквана вълна и Дей се изтръгна от мислите си.

— Цялата история вони — заяви Лайтолър на Мърдок, докато старши помощник-капитанът поглаждаше брадичката си. — Според мен трябва да заключим и двамата, докато не ги предадем на властите в Ню Йорк.

Лес нададе вой:

— Това ще бъде огромна несправедливост! Дейвид Боуен е невинен. Не бива да заключвате невинен човек. Попитайте всекиго на този кораб. Още на първия ден спаси едно дете да не падне зад борда! Този човек е герой. Не можете да го заключите!

Офицерите бързо се посъветваха помежду си. На Дей не му хареса как звучаха гласовете им — разгневени и ръмжащи, като оси в разбунено гнездо. В крайна сметка Мърдок повика мъжете, които чакаха навън пред вратата, и посочи към Лес:

— Отведете този човек и го заключете при веригата на котвата.

Сетне се обърна към него, преди да продължи.

— На този кораб няма арест — не си представяхме, че ще имаме нужда от такъв — рече презрително той. — Ще те държим затворен при веригата на котвата, докато не намерим по-подходящо място за теб. Ще се свържем с властите в Ню Йорк по телеграфа и ще ги уведомим какво се е случило. Когато пристигнем, те ще се погрижат за теб.

— Не можете да… — понечи да каже Дей, но никой не му обърна внимание.

Той се хвърли след един от членовете на екипажа, но мъжът така го изгледа, когато го сграбчи за ръката, че Дей веднага я пусна. Знаеше какво ще стане, ако не се овладееше и избухнеше. Щяха да затворят и него. И тогава вече наистина нямаше да им остане никаква надежда. При все това трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не изтръгне вратата от пантите в гнева си, докато гледаше как мъжете от екипажа влачат Лес за раменете — все едно можеше да се опита да избяга, все едно имаше къде да отиде, докато беше в плен на този кораб — и го отвеждат, преди Дей дори да успее да се сбогува с него.

Трийсет и девета глава

Ани стоеше пред каютата на семейство Флечър. В коридора на първа класа беше тихо. Но не съвсем — един друг стюард мина покрай нея, като леко залиташе от движението на кораба. Докато се разминаваха, стюардът ѝ кимна за поздрав.

Ани го изчака да се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе, преди да почука на вратата.

Отговор нямаше. Отвътре не се чуваше нито звук.

Тя използва служебния си ключ, за да си отвори. От другата стая не се чуваше нито тиха реч, нито пискливият смях на Ондин. Каютата беше притихнала като гробница, а единственото движение беше на прашинките във въздуха. Всички бяха навън — включително и Марк.

Тя щеше да го изчака. Трябваше да говори с него.

Зае се да крачи между двете помещения, като през цялото време се ослушваше да чуе стъпките на Марк пред вратата. Времето сякаш беше пълзяло през целия ден. Струваше ѝ се, че е приключвала с всяко задължение за броени минути, така че после трябваше да измисли нещо друго, с което да си запълва времето. В главата ѝ не спираше да се върти сцената от тази сутрин. Керълайн, която връхлетя срещу нея от сумрака като призрак. Керълайн, която я обвини в кражба и се опита да убеди Марк в това, че Ани е виновна за всички неприятни премеждия на кораба.

Трябваше да се опита да го накара да разбере, че вината не е нейна. Съпругата му беше подела отмъщение срещу нея. Всеки, който погледнеше Керълайн, би трябвало да види, че тя има проблем. Марк трябваше да се изправи срещу истината и да проумее какво се случва. Трябваше да разбере, че може да има доверие на Ани. Трябваше да види, че Ондин може би не беше в безопасност.

Беше влизала поне дузина пъти в тази каюта, за да носи млякото на Ондин, но сега си даде сметка, че никога не бе имала възможност да я разгледа както трябва. Бавно се завъртя, а погледът ѝ кацна като скреж по всички притежания на семейство Флечър. Шапки. Шалове. Книги. Един слънчобран. Бебешките вещи на Ондин — люлката и купчините бебешки дрешки, стъклени шишета и гумени биберони. Всичко това можеше да бъде мое. Мисълта изникна съвсем естествено в главата ѝ. Ако бях омъжена за Марк, това щеше да бъде моята каюта. Моите неща. Моето бебе.

Моят живот.

Беше глупава, невъзможна фантазия, но точно в този миг, когато беше сама с всичките му притежания, не изглеждаше чак толкова непостижима.

Бижутата на Керълайн бяха разпръснати по тоалетката. След като току-що беше обвинена в кражба, инстинктивното желание на Ани беше да стои далеч от тях — но сетне погледът ѝ се спря на медальон, семпло изработен от сребро. Ръката ѝ естествено посегна към него, все едно беше неин. Отвори го и видя вътре малки фотографии на две жени: Керълайн и още една, която не познаваше. Тя беше толкова красива, че снимката все едно беше изрязана от реклама за сапун или парфюм, но Керълайн Флечър не беше жена, която да си пази хубави снимки от списанията. Ани внимателно измъкна фотографията от рамката в медальона и я обърна. На задната страна не беше написано нищо.

Тя отвори гардероба и разгледа саката и панталоните на закачалките им. Не разпозна имената по етикетите — несъмнено бяха на лондонски шивачи — но забеляза, че дрехите не са от най-добро качество, а много от тях носеха следи от износване. Бяха кърпени, с разхлабени копчета. Същото беше и с обувките му. Няколко чифта бяха с подметки, подменени при обущар. Имаше само един нов костюм — онзи, който Марк беше носил в деня на отплаването. От друга страна, повечето дрехи на Керълайн изглеждаха нови, бяха далеч повече, отколкото тези на нейния съпруг, и с много добро качество. Ани си спомни какво ѝ беше казал Марк на панорамната палуба първия път, когато наистина бяха разговаряли помежду си. За това, че той не се чувства на мястото си, че това не са „неговите хора“. Това беше първият признак — първият намек за това, че той не се чувстваше щастлив. За копнежа по нещо друго, който го измъчваше.

Ани застана до тоалетката, а ръцете я засърбяха да докосне бижутата и козметичните принадлежности, четките и гребените. Нещата на Керълайн заемаха почти всеки инч свободно място, докато тези на Марк се събираха на една квадратна табличка от кожа: подложки за яки; два чифта копчета за ръкавели; пръстен с печат; и ланец за джобния му часовник, от износена кожа с инициали, които не успя да разчете.

На малкото нощно шкафче до леглото беше оставена книга — сборник с разкази. Книгата се отвори на мястото, което си беше отбелязал с разделителя: „Човекът, който някога беше крал“ от Ръдиард Киплинг. Ани беше чувала името на автора, но не и заглавието на разказа. Взе книгата по единствената причина, че Марк я беше държал в ръцете си. Разлисти страниците, а думите от тях потекоха през нея. От малка беше учена, че да се четат романи, е грях. Господ обича добрите момичета, Ани. В периферното ѝ зрение се надигна мрак. Но не, вече беше прекалено късно за такива мисли.

Тя остави книгата. До нея имаше няколко сгънати листчета хартия — разписки за багажа им в багажното отделение, една бележка с непознат почерк.

Леглото беше оправено, а завивките бяха опънати върху матрака, но тя не устоя на изкушението да легне на него. Беше обзета от нещо повече от любопитство. Беше по-скоро подобно на нужда. Изпитваше същото усещане, което я изпълваше всяка сутрин на този кораб — все едно досега не беше съществувала. Отпусна глава на възглавницата му, която ухаеше на неговия балсам за коса. Зарови нос в нея. Отметна завивката. Тук спи той. Представи си тялото му в това легло, вдъхна уханието на пудра и сапун, останало след него. От тази миризма ѝ се прииска да заплаче. Не ѝ беше достатъчна. Неспособна да устои повече, тя се намести на мястото, където би трябвало да е неговото тяло, точно на същото място, за да усети под себе си вдлъбнатината на матрака. Притисна глава във възглавницата му и пъхна ръка под нея, за да я придърпа до себе си, да се обгърне в нея.

На малкото нощно шкафче имаше лъскава дървена кутия. Тя повдигна капака: беше пълна с обичайните сантиментални сувенири. Изсушено букетче. Парче избеляла панделка, с което беше завързана покана за танц. Още фотографии: потъмнели, с извити крайчета. Тя набързо ги разгледа: на нито една не се виждаше човек, който да прилича на Марк, така че сигурно всички бяха на хора от семейството на Керълайн.

Но почакай, ето я пак тази жена — другата жена от медальона. Седеше на стол, облечена в строга черна рокля, и държеше бебе. И не просто бебе: беше Ондин. Несъмнено беше Ондин като новородена.

Ани вдигна фотографията по-близо до лицето си, за да я разгледа по-добре. Жената не просто държеше бебето, а го кърмеше.

Каютата внезапно се наклони, все едно някой се беше промъкнал зад нея, за да я потупа по рамото. Коя друга жена би могла да кърми Ондин освен Керълайн?

Но не, глупачка такава. Керълайн не я кърмеше. Нали Ани сама ѝ носеше млякото, по няколко пъти на ден?

Каква странна снимка. Но Ани беше чувала за тази необичайна мода сред дамите, които си правеха фотографии, докато кърмят; беше чувала майка си и жените от Балинтой да говорят за това — Какво ли друго ще измислят тези глупави лондончанки?

Тя обърна снимката. Този път беше надписана на гърба. С две имена.

Лилиан Нотинг. Ондин.

Стори ѝ се, че от вратата долетя някакво драскане, макар и да не беше сигурна как е успяла да го чуе въпреки силните удари на сърцето си. Дали беше ключ в ключалката? Ани метна снимката в дървената кутия и затръшна капака, обзета от чувство за вина. Не искаше Марк да я хване, докато тършува в каютата му.

Ала вратата не се отвори. Каквото и да беше произвело този шум, то не се случи отново. Каютата отново притихна като гробница.

Ани излезе бързо. Не можеше да остане повече тук. Изведнъж беше обзета от чувството, че е в каютата на непознат — все едно повече нямаше работа в нея.

Толкова много объркващи факти — какво можеше да означава всичко това? Керълайн не беше майката на бебето. Истината я разтърси. Майката беше онази друга жена. Онази Лилиан Нотинг. Тогава защо бебето беше у Керълайн сега и защо Марк беше с нея, и защо бяха двамата на този кораб?

И тя изведнъж разбра: защото бягаха от нещо.

Може би Керълайн Флечър беше причината за всички лоши неща, които се случваха на този кораб. За една вечер тя се беше променила от мила и сърдечна жена в студена и дистанцирана непозната. И признанието на Марк за това, че се бои жена му да не е виновна за нещо — но за какво? Дали Керълайн някак си не беше примамила онова момче от прислугата с блестящата си брошка, а сетне…? Ани не знаеше дали е така, но не можеше да изключи подобна възможност. Може би Керълайн беше омагьосала и Марк, за да го открадне от Лилиан.

Не можеше да се сети за никакво друго обяснение.

Ани трепереше, докато тичаше по коридора, а стюардите, с които се разминаваше, ѝ хвърляха зачудени погледи през рамо. Тя не им обръщаше внимание. Чувстваше се трескава и замаяна. Всичко това беше твърде ужасно. Дали Марк изобщо знаеше?

Трябваше да открият тази Лилиан или нейните роднини — да открият някого, когото и да е — за да ги уведомят, че бебето е на сигурно място и ще им я върнат колкото може по-скоро. Още в мига, в който си го помисли, от дъното на съзнанието ѝ се надигна втора, по-мрачна и по-ужасна мисъл, която се беше спотайвала там досега.

Нито една жена не беше способна да изостави бебето си по собствената си воля. Ани се чувстваше ужасяващо, вледеняващо до мозъка на костите си сигурна в това — по-сигурна, отколкото се беше чувствала за каквото и да било през живота си. Жената от онази фотография, жената с поглед от стомана и огън, нямаше да предаде бебето си на друга, без да окаже съпротива. Ани не се съмняваше в това — нещо повече, беше сигурна, че онази жена би сторила всичко по силите си, за да задържи Ондин при себе си. Щеше да използва и последната си останала капчица сила, за да не я пусне.

Трябваше да отиде в свързочното отделение и да накара радистите да изпратят телеграма до лондонската полиция. И да се подготви за мисълта, че оттам можеха да отговорят, че Лилиан Нотинг, истинската законна майка, вече не е сред живите. И в действителност — беше станала жертва на убийство.

Ани се втурна към свързочното отделение на най-горната палуба. Тичаше покрай пасажери, които си мърмореха под нос по адрес на това безразсъдно момиче. Покрай стюарди и хора от екипажа, които я поглеждаха озадачено. Когато някой се опитваше да я спре, тя го заобикаляше тичешком. Нямаше време за обяснения.

Когато най-сетне се озова на палубата със спасителните лодки, спря на върха на стълбището, задъхана. Беше тичала по целия път, за да не ѝ остане време да мисли какво точно прави, но сега не можеше да си поеме дъх. Преви се одве, като едва не пъхна глава между коленете си, и задавено напълни дробовете си с въздух.

Никога не се беше качвала толкова близо до мостика. Знаеше, че тук са офицерите от екипажа, тук се занимават с навигацията и тук се взимат всички важни решения. Но беше виждала капитана само отдалеч и не беше сигурна, че ще разпознае някого от офицерите на кораба, ако не бяха в униформените си куртки с двойни ревери и осем медни копчета. Мистър Латимър, старши стюардът, ги беше предупредил да стоят настрана от тях. Нямате никаква причина да ходите на палубата със спасителните лодки, по-напред от голямото стълбище — така им беше казал веднъж на едно събрание на стюардите. — И ако разбера, че сте ходили там, по-добре да имате адски добро оправдание за това.

Дали нейната догадка беше достатъчно добро оправдание? Ани съвсем не беше сигурна. Но на карта беше заложено бъдещето на едно бебе. В сърцето си знаеше, че не бива да се отказва. Главата ѝ се въртеше от напрежение. Едва ли не усещаше гнева на Лилиан, отчаянието и копнежа ѝ от другия край на морето, от гроба.

Освен това трябваше да постъпи така, както е редно — сега повече от всякога.

Господ обича добрите момичета, Ани.

Никой друг не влизаше в свързочното отделение — тясно помещение с размерите на килер, разположено зад първия комин. Телеграфистите забързано влизаха и излизаха от него, за да отнасят съобщения до пасажерите. Казваха, че работата им е трудна — да се вслушват в чудновати точки и тирета и да ги записват до едно. Беше чувала, че двамата телеграфисти преживяват само на черно кафе и цигари и са докачливи и изнервени като наркомани. Когато спря пред вратата в сумрачния коридор, едва различи отвътре спорадично, остро пращене. Все едно я налазиха безброй бълхи.

Ани открехна вратата.

— Ехо?

В помещението беше много тъмно — светеше само една гола крушка над масата по средата. Цареше безпорядък, все едно през свързочното отделение беше преминало торнадо: цяла лавица книги беше съборена на една страна; навсякъде бяха натрупани листове хартия, наглед съвсем безредно; чаши и чинийки бяха оставени по три една в друга, като подредени на игра. Ани разпозна дежурния — казваше се Джак Филипс и беше старшият телеграфист. Сърцето ѝ се сви, защото щеше да предпочете да разговаря с Харолд Брайд, младшия му помощник. Не че Филипс беше толкова стар — всъщност беше едва на двайсет и пет години — но беше напрегнат и труден човек и напрягаше всички около себе си.

Той едва вдигна очи от работата си.

— Какво правиш тук?

Ани застина на място.

— Коя си ти? — продължи той.

Вече я гледаше втренчено. Щеше да запомни лицето ѝ.

— Не бива да влизаш тук.

— Трябва да изпратиш една телеграма. Много е важно.

Той махна към купчините листове около себе си.

— Просто я остави там. Ще трябва да си изчакаш реда. Вчера машината не работеше и се натрупаха ужасно много неизпратени съобщения. Ще речеш, че тези хора никога не са изпращали телеграма на приятелите си, но не — трябва да го направят от „Титаник“. Едва сега влизаме в обхват на станцията на Кейп Рейс и имам съвсем ограничено време, през което трябва да ги изпратя всичките. Затова изчезвай оттук, така че да мога да си свърша работата.

— Сигурна съм, че нито една от тези телеграми не е толкова важна като тази.

Ала в мига, в който произнесе тези думи, тя чу някакво едва доловимо скърцане — скръц, скръц, все едно мишчица драскаше с лапките си по купчината телеграми. Настоятелният шум привлече вниманието ѝ. Погледни насам. Почувства се длъжна да прегледа най-горните листове.

Забелязахме лед…

А сетне поредица от цифри, които не ѝ говореха нищо, но накараха сърцето ѝ да забие учестено. Вероятно бяха географски координати.

Кораб „Калифорния“ спрян от ледено поле…

Нали предишния ден беше чула двама пасажери да си говорят за леда? Бяха побелели мъже, които се прибираха от панорамната палуба. Единият беше рекъл: Единствената реална опасност за толкова голям кораб е ледът. А другият беше отвърнал: Ледът и германците — колкото едното, толкова и другото.

— Това са получените съобщения, нали? Не трябваше ли да ги занесеш на мостика?

Ръцете я сърбяха да ги вземе — Погледни насам, важно е — но в мига, в който го направи, това усещане изчезна.

— Не ме ли чу? Не пипай. Това е поверителна информация.

Мъжът махна с ръка срещу нея.

— Да не искаш да ми кажеш как да си върша работата? Вече ти обясних: имаме съвсем малко време, през което ще бъдем в обхват на станцията на Кейп Рейс, и трябва да изпратя всички тези телеграми, преди да е свършило. Брайд ще занесе тези съобщения на капитана, преди да постъпи на смяна.

Не, не, не. Ани се отдръпна назад с лека стъпка, така че Филипс да не може да я достигне, като продължаваше да стиска съобщенията. Към скърцането, което чуваше, се присъедини и жужене в главата ѝ — настоятелно като алармен звънец. Опасност, опасност. Някой трябва да обърне внимание на това. Ани, те се нуждаят от теб. Всички тези невинни хора на кораба се нуждаят от теб. Значи затова вниманието ѝ беше привлечено от докладите за метеорологичната обстановка — при обичайни обстоятелства никога нямаше да ги погледне.

Защото отговорността да ги спаси, беше нейна. Тя забрави за момент първоначалната си мисия.

— И кога ще стане това?

— Мълчи сега. Бездруго едва чувам сигнала от Кейп Рейс… Ей, къде отиваш с тях? Нали ти казах, че…

— Но, но… те са важни. Тук пише, че има лед! Чух, че това е голяма опасност по време на това плаване…

Листовете се изплъзнаха от ръцете ѝ, за да се посипят като вихрушка на пода.

— Не бива да ги загърбваш така…

Трябваше да го накара да проумее — да разбере онова, което тя вече знаеше.

— Но не забравяй и за моето съобщение — то също е важно. Изчезнало е едно бебе. Всъщност искам да кажа, че е отвлечено едно бебе.

Говореше все по-високо и не успяваше да се контролира.

— Какви ги говориш? — изсумтя той. — Отвлечени бебета…

— Не, просто не мога да го обясня както трябва. Но въпросът е много спешен, от лично естество. Има една жена… Не усещаш ли?

Ани вече усещаше страха и гнева на Лилиан, и нуждата ѝ, които я обгръщаха от всички страни, като се протягаха над вълните.

— Успокой се, мис. Трябва да се успокоиш.

— Не, не разбираш ли? Аз чувам гласа ѝ. Искам да кажа, че видях лицето ѝ, просто го видях с очите си, и това не е редно, не разбираш ли?

— По никакъв начин не мога да разбера какви ги говориш, но още веднъж ще те помоля да излезеш оттук, иначе ще повикам някого да…

— Но…

Ани се хвърли на пода, като посегна да събере съобщенията за леда. Единствената реална опасност е от леда. Даваше си сметка, че думите ѝ звучат несвързано дори докато излизаха от устата ѝ. Но това не беше всичко — напрежението беше събудило нов страх у нея. Един глас, който я плашеше, но ѝ звучеше познато.

Знаеш какво искам.

Знаеш от какво се нуждая.

Ани погледна през илюминатора и видя панорамната палуба на офицерите — откритата палуба, от която наблюдаваха морето, а понякога просто излизаха на чист въздух. Беше пуста. Ако успееше да стигне до нея, щеше да може да продължи до капитанския мостик. Така щеше да има най-голям шанс да успее да занесе тези съобщения на капитан Смит.

Да, да, да. Сред разбитите ѝ нерви се надигна плаха увереност. Точно това трябваше да направи: да занесе съобщенията на капитана и да го накара да проумее, че плават право към опасността. Той щеше да разбере истината. И по този начин тя щеше да е спасила всички от смъртна опасност, и тогава нямаше да имат друг избор, освен да я чуят за Керълайн Флечър.

— Много съжалявам — прошепна тя. — Сигурно съм се отнесла.

Тя се престори, че полека излиза назад, докато Филипс с отвращение поклати глава и се върна към задачата си да шифрова изходящи съобщения. Ала когато потъна в тази работа, Ани притисна към гърдите си купчината важна информация, стрелна се покрай него и изхвърча навън още преди да е успял да се изправи от мястото си.

Вятърът, който шибаше откритата палуба, я посрещна с всичка сила право в лицето. Беше толкова студено, че едва не се парализира. Униформата ѝ не осигуряваше никаква защита. Въздухът беше толкова смразяващ, че не ѝ беше никак трудно да повярва как мастиленочерните води под тях са сковани от лед. Бяха им казали — бяха ги предупредили — за особената опасност от леда по време на това плаване. Какво му ставаше на този Филипс? Защо не беше приел това предупреждение по-сериозно, а беше решил, че е по-важно да изпраща телеграми по поръчка на глупавите богаташи? Хора, които настояваха за дреболии и нямаха никаква представа за опасността. Капитанът веднага трябваше да види тези съобщения. Бездруго вече бяха изгубили твърде много време…

Нещо я блъсна отстрани с такава сила, че я събори на палубата. Главата ѝ се удари в студените влажни дъски, силно и неочаквано.

Белите квадратчета се измъкнаха от ръцете ѝ, а сетне затанцуваха нагоре по вятъра, така че не можеше да ги достигне. Съобщенията. Те се понесоха във въздуха, литнаха над парапета и се отдалечиха над водата, като се въртяха и усукваха от вихрушката. Изглеждаха все по-малки и по-малки, докато не се превърнаха в бели точици в мрака, а шумът от плющенето им във въздуха не беше удавен от тътена на океана. И накрая изчезнаха съвсем.

Предупрежденията, които съдържаха точното местонахождение на леда, бяха изгубени.

— Хванах я, мистър Филипс.

Една ръка я дръпна, за да се изправи на крака, все едно беше заек, хванат в зеленчуковата градина. Харолд Брайд се ухили, след като я беше повалил. Той беше хрътката, уловила заека.

Тя се отдръпна.

— Пусни ме! Не виждаш ли какво направи? Съобщенията…

— Поначало не ти беше работа да се занимаваш с тях.

— Те бяха предупреждения! Пред нас има лед…

— Това само показва, че нищо не разбираш.

Брайд се изпъчи, щастлив от възможността да се покаже пред представителка на нежния пол.

— Този кораб няма защо да се бои от малко лед. Корабът не може да бъде потопен, не си ли чувала?

— Сега вече загази — рече Филипс, когато Брайд насила вкара Ани в свързочното отделение.

Помещението беше твърде тясно, за да побере трима души едновременно, и двамата мъже бяха притиснати о нея. Усещаше, че се наслаждават на неудобството ѝ. Дребни удоволствия за дребни души като техните.

— Повиках да доведат мистър Латимър — добави той.

Старши стюардът Латимър беше едър като мечка и едва се побираше в униформата си на транспортната компания „Уайт Стар“. Ани го беше виждала да се ядосва — беше виждала как се смълчаваше и погледът му се вледеняваше като предвестник за ужасяващи последствия. Стомахът ѝ се сви, макар и да знаеше, че Андрю Латимър не можеше да ѝ стори нищо по-лошо от онова, което вече сама си беше причинила веднъж.

— Какво те прихвана, за да откраднеш тези телеграми?!

В свързочното отделение вече бяха четирима, а Латимър се извисяваше над Ани. Вътре стана толкова горещо и задушно, че тя се побоя да не припадне.

— Женска истерия — заяви Брайд с увереност, която надхвърляше възрастта му. — И друг път съм виждал да се случва. Понякога жените развиват корабна треска. Някои от тях просто не са устроени за плаване.

— Не, аз…

Но мъжете не я слушаха.

— Знаех си, че нещо не е наред с тази — още от минутата, в която се качи на борда.

Латимър говореше така, все едно Ани не стоеше до него. Той повдигна фуражката си, за да избърше челото си; Ани видя как потта му потече надолу по лицето.

Сетне я стисна за ръката над лакътя — точно както беше направил Брайд. Като дете толкова много я бяха хващали и дърпали по този начин, че усещането беше за необичайно притъпяване на сетивата. Когато към един човек се отнасяха като към неодушевен предмет или диво животно, понякога най-лесният път за бягство беше да изключи съзнанието си. Беше друг вариант на играта на изчезваница — все едно не я докосваха наистина.

— Ще останеш затворена — каза той, — докато не говоря с капитана, така че той да реши какво да прави с теб.

Ани си помисли, че това означава да остане затворена в собствената си каюта, която делеше с Вайълет, и послушно го последва — но не. Той я отведе в друго помещение, тясно като килер за метли — и без легло, а само с един хамак, окачен на кука на стената. В него нямаше електрическа лампа или свещ, а тъй като се намираше във вътрешността на кораба, нямаше и светлина отвън. Ани с несигурен глас му каза, че се бои от тъмнината, и го попита дали не може да остане в собствената си каюта — като обещае да не излиза, докато не ѝ разрешат — но той изобщо не реагира, все едно от устата ѝ не беше излязла нито дума.

Може би играта на изчезваница се беше получила прекалено добре.

Тя седна на пода, прибрала колене до гърдите си. В каютата беше студено, макар сигурно да беше близо до машинното отделение. Дали Брайд имаше право? Дали беше истеричка? И какво точно означаваше това — женска истерия? С какво беше различна от поведението на мъжете, когато се ядосваха, крещяха и тропаха с крак, и удряха разни неща, както правеше баща ѝ в най-лошите си моменти? Може би Ани приличаше повече на баща си, отколкото ѝ се искаше. Опита се да си спомни какво точно се беше случило на откритата палуба на офицерите. Тя не правеше такива неща, никога. Беше тиха, кротка още от малка. Какво я беше прихванало, за да грабне онези телеграми и да избяга на офицерската палуба? Когато си го представяше, все едно гледаше някакво друго момиче. Може би наистина беше започнала да полудява.

Мислите ѝ се въртяха около поредицата от събития и онова, което беше научила от тях. Все още имаше толкова много неща, които не разбираше. Тормозеше я онази свръхестествена бележка, подобна на някакво трескаво предупреждение — Знаеш коя съм. Стед беше дал вяра на идеята, че това може да е шега… но може и да е дух.

О, Господи.

Трепереше толкова силно, че почти не можеше да разсъждава. По лицето ѝ неконтролируемо се стичаха сълзи. Парчетата от мозайката се разместваха в главата ѝ, докато не попаднаха по местата си. Вече си мислеше, че разбира какво точно се случва.

Керълайн беше откраднала бебето на Лилиан…

А Лилиан Нотинг беше мъртва.

Лилиан беше духът. Духът, разтърсил масата и угасил свещите на спиритическия сеанс на Стед. Духът, който беше отговорен за бележката под нейната врата, а може би и за пристъпите.

Лилиан. Обзета от гняв. И отчаяние.

Ани не знаеше колко дълго беше останала в тъмната стая, свита на кълбо, смълчана и сама. Беше започнала да се чувства като жива погребана и се смути от откритието, че донякъде нямаше нищо против. Не беше погребана в земята, а в морето — като Теди. Беше увита във воал и се носеше в дълбините, в безтегловност. В мир. За пръв път от много време насам знаеше точно къде отива — накъде води това пътешествие, изпълнено с толкова болка и самота. Знаеше коя е крайната му цел.

Ала когато се събуди, все още беше в тази стая. Мъките от последните няколко дни не бяха свършили. Мистерията предстоеше да бъде разкрита, а духът — прогонен от обсебеното тяло. Трябваше да намери начин да се измъкне оттук и да съобщи на Стед, че е разгадала всичко. Някой беше обсебен от духа на Лилиан; и който и да беше, извършваше ужасни злини на борда на този кораб, все в името на това да си върне Ондин. Но как може да си го вземе, ако вече е мъртва?

Не биваше да изпада в паника. Трябваше да се овладее. Да запази контрол. Дори да успееше да се измъкне скоро оттук, никой нямаше да я вземе на сериозно, ако я мислеха за луда. Трябваше да се държи прилично, да се успокои, да разсъждава.

Тя посегна в джоба на престилката си и по силата на новия си навик извади брошката оттам. Погали я с върховете на пръстите си. Беше я поглеждала толкова често, че беше запомнила изработката ѝ, извивките и шарките по метала. Вече почти я имаше за свое притежание. От нея ѝ ставаше по-добре, сякаш не беше толкова сама, толкова изгубена, толкова уловена в капан.

Пръстите ѝ неволно напипаха закопчалката.

Закопчалка?

Не знаеше, че има закопчалка.

И все пак…

Златното сърце се отвори с приятно тихо щракване. Брошката беше миниатюрна кутийка за енфие.

И беше пълна с нещо — или преди е била.

Ани вдъхна миризмата на прахчето. Разбра какво е: „лекарството“ на Керълайн, от което си позволяваше, когато си мислеше, че никой не я вижда. А след това беше по-уверена и по-спокойна.

Не беше останало много — само един тънък слой плътен прашец. Ани облиза върха на пръста си и го прокара по ръба. Усещаше как сухото прахче поглъща влагата от кожата ѝ. Преди да се замисли, Ани пъхна пръст в устата си и изсмука праха от него.

Нищо.

Почука с нокът по тънкия слой прашец, за да отчупи едно парченце, не по-голямо от тресчица. Сетне го глътна.

Нищо.

Разчопли останалото, така че се образуваха още четири мънички парченца. На вкус бяха горчиви като сода бикарбонат.

Разтопиха се на езика ѝ, вече подобни на мънички ледени висулки.

Лед.

Ледът, който се носеше по водата, спотаен в очакване на кораба.

Детето, което се носеше по водата. Посиняло като труп.

Ондин.

Вече се сещаше, че познава това име. Ондин беше името на една русалка в една от приказките на баба ѝ. Всъщност не беше приказка, а предание, нали така? Ани не биваше да знае преданията. Както и романите, и вълшебните приказки, те също бяха изпълнени с грях.

Господ обича добрите момичета, Ани.

Беше готова да се разридае. Трябваше да стори нещо, но какво можеше да направи, докато беше заключена в тази ледена клетка на дъното на кораба? Докато сама замръзваше тук като спяща принцеса от вълшебна приказка, заключена в ковчега си, обречена навеки да се взира от него в света навън?

В очакване на своя принц. В очакване да бъде освободена.

Всъщност защо беше затворена тук? Тя се пипна по челото, все едно докосването можеше да събуди някакъв спомен. Да, сега си спомняше, че беше заради съобщенията, да. Заради леда. Не, заради Лилиан.

Не, заради Керълайн и тази брошка. Тази празна брошка, която преди беше съдържала много силно лекарство. И е била в ръцете на момчето от прислугата на семейство Астор, когато беше получило пристъп.

Вече виждаше истината: момчето не беше убито от Керълайн, нито от някой зъл, пресметлив дух. Самата брошка го беше убила. Или онова, скрито в нея.

Ани вече схващаше ясно какво се беше случило. Сведе очи към брошката в ръката си, все едно беше съскаща кобра, готова да я ухапе.

Значи Керълайн наистина беше отговорна за това, че Ондин чезнеше. Керълайн я разболяваше. Нарочно. Брошката съскаше своята истина. Керълайн беше тровила детето си през цялото време, под носа на всички.

Но Керълайн искаше да има Ондин. Защо си беше дала толкова труд да направи Ондин нейна, само за да се опитва да я убие?

Недалеч от Балинтой живееше рибарска жена, която беше заловена да трови собствените си деца с арсеник. Тя твърдеше, че го е правила, за да прогони от тях злите духове и да спаси душите им, но собствената ѝ сестра свидетелства, че на виновницата ѝ е дотегнало да ги отглежда сама, докато мъжът ѝ е в морето и я оставя на нещастието ѝ. Каза, че майчинството понякога само по себе си е като гроб. И няма друг начин да се измъкнеш от него, освен по единия ужасяващ път или по другия — или със смъртта на децата, или на майката.

А и баба Ейслинг беше разказвала на внучката си за жена, тормозила своите деца заради съчувствието, което беше получавала — какво остава за помощите от църквата. Жените понякога правеха побъркани неща, нали? Истерични неща.

Истерия.

Историите вече се въртяха в главата ѝ в главозамайваща въртележка. Истории, които беше чувала или прочела, или може би само ги беше сънувала.

Ани рязко затвори капачето на брошката, обзета от съжаление, че беше употребила цялото количество прахче от нея. Така нямаше никакви доказателства, а само подозрения. И не разполагаше с никакъв начин да докаже, че в крайна сметка лудата не е тя.

Четиресета глава

Сигурно наближаваше полунощ, но Уилям Стед удържаше на желанието да извади часовника си. Беше скрит в джобчето на жилетката му, заровен под няколко ката вълнени дрехи. Стед се беше закопчал догоре, за да се предпази от студената зимна нощ. Трябва да бе стоял тук навън почти час — в условия, които доближаваха арктическите. Корабът сигурно се намираше в една от най-северните точки по маршрута си и тази вечер пролетта беше отстъпила място на вледеняващ студ. Носът и страните му бяха сковани, устните му бяха болезнено вкочанени. Затропа с крака по палубата, за да се посгрее, като му се прииска да си беше донесъл термос с горещ чай.

Какво ли си мислят за мен — Гугенхайм, семейство Дъф-Гордън, капитанът — докато стоя тук навън на това време? Сигурно точно сега си казват, че съм един побъркан старец. Капитанът вече беше изпратил един човек от екипажа, за да провери какво става с него.

— Няма ли да ви е по-комфортно на закрито, сър? — попита го вежливо мъжът, докато го побутваше към вратата, все едно беше някое куче от породата бордър коли.

Стед успя да го откаже едва когато недвусмислено му заяви, че ще влезе на закрито, когато сам реши. Може би така щеше да приключи обществената му кариера, помисли си стоически той. С подигравки. Предложенията за лекции, които да изнася по различни въпроси, вече бяха започнали да намаляват; все по-рядко получаваше и покани за гостуване в провинцията и дори за вечери в града. Все едно не му беше достатъчно тежко, че имаше скандална слава; не можеше да си позволи и да започнат да го смятат за откачалка.

— Кой си ти? Какво искаш от нас?

Говореше тихо и повтаряше едни и същи думи, докато бавно обикаляше по панорамната палуба. При обичайни обстоятелства по нея имаше доста пасажери, дори по това време, но студът беше прогонил всички. Ала колкото и да му беше студено, колкото и да беше уморен, Стед продължаваше, защото беше убеден, че на борда на този кораб се спотайва нещо — и освен това беше убеден, че нещо ще се случи скоро, може би още тази вечер. Във въздуха се долавяше електрически заряд — особена енергия, която можеха да доловят само определени хора. Хора, настроени на вълните на отвъдния свят. Хора като него самия.

Ако този дух беше злонамерен… ако се случеше нещо ужасно, Стед нямаше да успее да си го прости. Чувстваше се омерзен от смъртта на онова момче от прислугата (макар и, разбира се, да обвиняваше за нея семейство Астор, които се бяха държали с детето като с домашен любимец). И продължаваше да се измъчва заради онова, което се беше случило с Елиза Армстронг.

Нямаше да позволи на още една невинна душа да пострада по този начин.

Той бавно пое на нова обиколка по панорамната палуба, а краката му започнаха да се вкочаняват от студ, докато температурите не спираха да се понижават. Зовеше духа — на глас, в сърцето и ума си. Усещаше нещо във въздуха — точно толкова далеч, че да не може да го докосне. Нещо изкусително близо и абсолютно в съществуването си.

Едва когато се върна до началната точка на обиколката си, недалеч от салона за пушачи, той забеляза как се бе сгъстила мъглата над водата. Беше увиснала като изваяна във въздуха, застинала над черните плискащи се вълни. И не беше мъгла — Стед вече беше сигурен в това. Защото знаеше какво беше. Беше го виждал преди. Духът се опитваше да му отвърне. Опитваше се да се материализира, като се превърне в тялото, което беше представлявал преди. Сърцето на Стед се изпълни с надежда и изумление — а също и страх, защото как би могъл да не се страхува? Колкото и да му се искаше да стане свидетел на подобно събитие, то беше също толкова страховито, колкото някой труп да разрови пръстта и да се покаже от гроба.

Докато чакаше, той си даде сметка за невероятния студ, който го притискаше със своя собствена тежест. Все едно имаше свое собствено присъствие. Стед се чувстваше незначителен като някакво насекомо, изправен пред това необятно, унищожително проявление. Почувства тежестта на другия свят — толкова по-могъща в този момент, защото гравитацията беше най-силна, когато двата свята бяха най-близо един до друг. Никога не беше усещал нещо подобно.

Но когато мъглата придоби форма, тя не беше на човешка фигура, която идва все по-близо, а на нещо по-огромно и неясно. Това не бяха крайници, въплътени от кристализиран дъх. Присъствието ставаше все по-голямо и все по-голямо, и все по-бяло. Докато вече не можеше да го сгреши с нищо друго, защото разбра какво го доближаваше — какво беше изплувало от облаците, които се носеха току над повърхността на океана.

По-високо от всяка лондонска сграда. И по-масивно.

Беше айсберг.

Четиресет и първа глава

Марк и Ани лежаха един до друг в полето под една разцъфнала вишна, а розовите цветове се сипеха върху тях като сняг. Погледът му беше омекнал, а устните ту — стегнати. В съзнанието ѝ нямаше никакво място за съмнение, че се кани да я целуне.

Очакването беше почти толкова сладостно, колкото и самото преживяване.

Ръката му я докосна по бузата и тя потрепери…

Когато устните им се срещнаха, тя почувства дъха му в своя така, че двамата дишаха в едно. Неговите устни колебливо отвориха нейните. Сетне той се отдръпна.

— Не бива… — прошепна.

Само че не беше Марк.

Беше Дез.

Дезмънд Фланъри. Момчето, което обичаше тя. Момчето, което не ѝ беше позволено да обича. Защото вече беше обречено на Бог.

Но Господ не биваше да го сметне за грях — не и когато се чувстваше така, все едно беше попаднала в рая. Нали? В този миг това ѝ се струваше невъзможно. Сякаш на цялата земя бяха само те, двамата: Ани и Дез. Преплетени в полето. Отвъд скалите в далечината се разбиваха вълни. На това място нищо не можеше да ги застигне, дори Божият гняв. Дез държеше ръката ѝ на сърцето си. Дез казваше: „Защо ми причиняваш това?“. Дез тихо повтаряше, отново и отново: „Бог да ни прости“. Стон и молитва в едно.

Ани рязко се изтръгна от съня с усещането, че е била разкъсана на две от нечий писък. Беше плакала насън, а сега продължи да трепери от ужасяващия шум, който ехтеше все така силно, но вече извън нея, навсякъде наоколо.

Беше неописуем шум — басово, болезнено бучене, погребано под лавина от натрошено стъкло. Рев и писък в едно, все едно някой извиваше лист ръждясал метал против волята му.

А сетне целият кораб започна да се тресе като в пристъп.

Над нея избухна неописуема врява от гласове и писъци, като че ли всички се бяха пробудили изведнъж. Тя инстинктивно се спусна към вратата. Опита бравата, но вратата още беше заключена. Ани притисна ухо в дървото и се ослуша. От всички шумове, които се чуваха — плач, викове, тежки стъпки по стълбищата, тичане по коридорите — кои бяха по-близо? Накъде тичаха хората? Гласовете бяха приглушени и думите не се чуваха ясно — какво точно казваха?

Умът ѝ сякаш беше разкъсан на парчета, останал без сили от сънищата ѝ, от страха от присъствието на духа, от снимката на Лилиан и странното въздействие на белия прах върху нея. Колко време беше минало?

Сетне тя си спомни всичко: Керълайн и отравянето на бебето.

В мислите ѝ нахлу звън на камбани. Така се обръщаха към екипажа. Този звън съобщаваше на стюардите — разпръснати по целия кораб — че има някакъв проблем и трябва да се явят по служба, за да получат нареждания. Когато първия ден мистър Латимър им обясни каква е процедурата за такива извънредни случаи, Ани изпадна в паника, но Вайълет я успокои, за да не се тревожи излишно.

— Никога няма да се стигне дотам — рече утешително тя, като потупваше Ани по ръката. — Само ако има силна буря и корабът започне да се пълни с вода.

Ани ѝ повярва. Вайълет беше толкова опитна в морето.

Вайълет — дали щеше да се досети къде бяха заключили Ани? Дали щеше да дойде да я спаси?

Тя се зае да удря по вратата — трескаво и толкова силно, че ръката я заболя след броени секунди. Освен това закрещя, но явно никой не я чуваше.

Звънът на камбаните заглушаваше всичко останало.

Тя се опита да овладее мислите си, за да се съсредоточи. Да се съсредоточи върху звъна. Ако се съдеше по сигнала, който чуваше, отзоваваха всички стюарди. Това означаваше, че наистина се е случило нещо извънредно. Никога нямаше да го направят, ако не бяха изпаднали в тежка беда.

А сетне си спомни: телеграмите. Съобщенията от други кораби, които съдържаха координати и предупреждения: Забелязахме лед. Съобщенията, разлетели се от ръцете ѝ, когато се беше опитала да ги занесе на капитана.

Паниката — студена и непреодолима като буца лед — я обгърна от всички страни.

О, Господи. Какво беше сторила?

Тя възобнови ударите по вратата, докато не разкървави юмруците си. По коридора отвън тичешком преминаваха стъпки. Но все така никой не спираше.

Знаеше се, че ключалките на вратите на по-долните палуби, където бяха настанени членовете на екипажа и пътниците от трета класа, не са достатъчно здрави; може би щеше да успее да я разбие. Тя се зае да дърпа бравата с всичка сила, но бързо си даде сметка, че по-скоро ще си извади рамото, отколкото да отвори вратата.

Започна да я рита, да се хвърля с цялата си тежест срещу нея, да крещи за помощ. Секундите отлитаха, все по-бързо и по-бързо, а сетне и цели минути, но виковете ѝ все така бяха заглушавани от тропота и крясъците на хората, които тичаха по стълбищата и коридорите, и виковете на стюардите към пасажерите, за които отговаряха. Нима всички бяха забравили за нея, обзети от паника и страх за собствения си живот?

Сетне тя чу стъпки, които се забавиха по коридора. И спряха точно отвън. Беше сигурна в това. Отново заудря с юмруци по вратата.

— Има ли някой там? Помогнете ми, моля ви! Не мога да изляза оттук. Помощ!

Бравата се разтърси.

— Заключено е.

Ани ахна. Беше мъжки глас. Не го познаваше.

— Ключът е в мистър Латимър — провикна се в отговор тя. — Старши стюардът!

— Няма време за това — изръмжа мъжът, а гласът му проехтя странно глухо през дебелата заключена врата. — Отдръпни се.

Ани едва беше отстъпила назад в тясната каюта, когато чу силен трясък от нещо тежко по вратата. Тя се разтърси, но издържа. Мъжът продължи да се хвърля срещу нея, отново и отново, докато рамката най-сетне не се разцепи и вратата не зейна отворена.

Беше единият от двамата боксьори — по-едрият и по-милият. Той протегна ръка към нея.

— Какво правиш тук долу, мис? Не знаеш ли, че е обявена тревога…?

— Не… недоразумение — заекна в отговор тя.

Нямаше време да му обяснява. Бездруго не можеше да му каже истината за това, за да не я помисли за побъркана.

— Какво става?

— Блъснахме се в айсберг.

Тя си спомни как белите листчета хартия бяха излетели от ръцете ѝ, нагоре по вятъра и надолу в черната вода… Телеграфистите бяха сгрешили, че не бяха съобщили по-рано на капитана. Те бяха виновни, а не тя. Нали така?

Мъжът на практика я теглеше след себе си по тесния коридор към стълбището. И чудно защо, удряше по другите затворени врати, покрай които минаваха.

— Казаха на пасажерите да си сложат спасителни жилетки и да очакват по-нататъшни нареждания, но не всички го правят. Продължават да се надяват, че този кораб не може да бъде потопен, но аз не смятам да стоя тук, за да проверя дали наистина е така.

Той обърна глава, за да погледне по протежението на сумрачния коридор.

— Тук ли заключват хората? Знаеш ли случайно дали има и някой друг?

— Търсиш ли някого?

— Моя приятел, Лес. С него също стана… ами… недоразумение. Казаха, че ще го заключат в отделението за веригата на котвата — знаеш ли къде се намира?

Ани чу как изтъня гласът му от напрежение и разбра, че много се тревожеше за своя приятел.

— Съжалявам, но не знам къде е. Звучи така, все едно е на най-долната палуба.

Боксьорът разтри ръката си, която беше използвал като таран.

— Е, тогава ще продължавам да го търся — рече той, като я побутна да се качва по стълбите. — По-добре да отидеш на палубата, ако започнат да евакуират всички от кораба.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Зачуди се дали не трябваше да му предложи да му помогне в търсенето на неговия приятел, но в този момент не можеше да мисли за нищо друго освен за Ондин. Може би никой не беше останал при бебето. Вледеняващият ужас я сграбчи за гърлото: ако с Ондин се случеше нещо, никога нямаше да си го прости.

Тя се втурна нагоре по стълбите и покрай пътниците, които объркано се препъваха по тях, плачеха, викаха и търсеха роднините си — мнозина от тях още бяха по нощници и пижами. Искаше ѝ се да им помогне — да помогне на всички — но капитанът отново можеше да я заключи на дъното на кораба, когато преминеше тревогата.

Тя се отправи в противоположната посока, срещу все по-гъстото множество. Хората се бореха да излязат на палубата, навлечени с обемистите спасителни жилетки, и губеха търпение. Неколцина бяха застинали по местата си и отказваха да помръднат. Но Ани продължаваше. Подмина две жени от трета класа, които миришеха на сардини и сирене, сплели месестите си ръце една в друга, за да не ги раздели тълпата. И трима белокоси мъже с погребални одежди, които бавно се изкачваха по стълбището и спираха, за да си поемат дъх, на всяко трето стъпало. Едва не събори две разплакани деца, които следваха майка си и баща си, и не обърна внимание на поредицата от обидни епитети, с които я изпроводи бащата. Нямаше значение. Точно сега нито едно от тези неща нямаше значение.

Докато се бореше със зъби и нокти, за да си проправи път през множеството, тя не можеше да се отърси от нарастващото усещане, че всички тези хора ще умрат. Каквото и да се говореше за „Титаник“ — колко е превъзходен, колко добре е устроен, колко е величествен и благороден, все едно беше някаква личност, с човешки черти на характера — този кораб нямаше да направи нищо, за да ги спаси. „Титаник“ нехаеше за човешките същества, които пълзяха по неговите палуби, и охотно щеше да ги принесе в жертва на морето.

Ани усещаше как океанският студ се протяга нагоре през кораба като сутрешна мъгла над бойното поле и завладява палуба след палуба. Щеше да го последва ледената черна вода. Ненаситната, лакома вода, която настояваше да си получи дължимото. Тя щеше да ги вземе един по един, за да ги погълне. Щяха да загинат със стреснати изражения на лицата си — осъдени цяла вечност да изпитват изненада, защото нито един от тях не беше вярвал, че този ще е начинът.

Ани ги наблюдаваше дистанцирано, докато си проправяха път покрай нея. Старецът, който куцукаше с два бастуна по коридора, следван от възрастната си дъщеря, потушила собствената си паника, за да не го изостави. Бедната жена, увила прокъсания си шал около своето пеленаче, обзета от страх, че няма да ѝ дадат място на спасителните лодки, защото пътуваше в трета класа. Жената с астма, която се беше сринала върху шезлонг на палубата и се бореше за всяка глътка въздух. Страданията им, саможертвата им, страхът им — Ани вече ги виждаше така, все едно бяха само призрачни сенки от някакъв друг живот. Уловени в един-единствен застинал миг във времето.

Но когато този миг отминеше, всички те щяха да разберат, че до един вече отдавна са отминали.

Четиресет и втора глава

Нощта беше тъмна и ледена, но светлината от фенерчетата и лампите озаряваше всички палуби, а заради врявата на гъмжилото от хора сякаш всичко се случваше посред бял ден. Но този път не беше оживлението на пасажерите, които за пръв път се качваха на борда, а царяха хаос, паника и поредица от противоречия. Тук стюард помагаше на възрастна дама. Там дете се беше изгубило и не спираше да плаче. Тук музикант отваряше калъфа на инструмента си. Там мъж си палеше пура, все едно беше излязъл да се разходи след вечеря. Някои от пасажерите очевидно бяха решили да се отнасят подигравателно към случващото се, като настояваха, че тревогата ще бъде просто добър повод да разказват какво са преживели после или просто лош повод да ги вдигнат от леглата толкова късно. Други открито ридаеха и отправяха молитви към небесата, все едно животът им вече беше свършил, а боговете им са ги изоставили.

Керълайн стоеше сред една групичка и притискаше Ондин към гърдите си. Беше намерила мис Флетли на обичайното място, където водеше бебето — закътано ъгълче на палубата под навес — и бавачката ѝ беше предала пеленачето едва ли не с облекчение. При тези обстоятелства Керълайн не можеше да я държи отговорна за това.

Марк не се виждаше никъде. Офицер от екипажа беше дошъл да търси доброволци, които да подготвят спасителните лодки, и Марк — след като получи уверения от Керълайн, че тя ще се оправи сама — отиде да помогне. Тя му обеща да не мърда, докато не се върне.

Сведе поглед към бебето в ръцете си. Страните на сладкото му личице бяха започнали да почервеняват от вятъра над океана. Ондин плачеше и Керълайн я намести в ръцете си, за да я погали по гърба, но плачът на бебето се усилваше заедно с ужаса на Керълайн. От кипящото множество. И от морето зад него — черно, ледено и бурно.

Щеше да има разплата. Тя го усещаше в самото си същество.

— Лилиан — прошепна тя, а по лицето ѝ потекоха сълзи и се вледениха.

Но нямаше как да поправи миналото. Керълайн го знаеше.

— Аз те обичах — прошепна тя.

Дали не се опитваше да умилостиви духа — онзи див, безразсъден дух, който несъмнено беше тук с нея?

Беше се опитала да се погрижи за своята приятелка. Лилиан беше толкова твърдоглава. Не беше лесно да я убеди да отиде при лекаря на Керълайн. „Имам ли право да се оплаквам от някаква болежка? Нали поне съм жива, за разлика от всички онези жени, с които работех във фабриката?“ Това казваше Лилиан всеки път, когато Керълайн повдигнеше този въпрос. Но болката не отшумяваше, понякога разтърсваше цялото тяло на Лилиан и Керълайн се разтревожи не на шега за своята приятелка. В крайна сметка Лилиан отстъпи.

Керълайн изчака в кабинета на лекаря, докато Лилиан се обличаше след прегледа, а старият доктор Брейтуейт се върна усмихнат от стаята за прегледи.

— Разбирам защо се тревожите за приятелката си. Това може да е силен шок за тялото — да преживее подобна трагедия. Младата дама има късмет, че разполага с толкова вярна приятелка във ваше лице.

Лекарят се зае да бърше ръцете си с ленена кърпа, обърнал гръб на Керълайн, като продължаваше да дърдори за разстройствата на нервите, към които били склонни жените.

— Но мога да ви уверя, че вашата приятелка е в перфектно здраве.

Керълайн изпусна дъха, който беше задържала в дробовете си.

— Схващанията на мускулите са съвсем обичайни по време на бременността — допълни лекарят.

Така научи Керълайн.

Хенри, първият съпруг на Керълайн, никога не беше успял да разбере колко силно желаеше тя да има свое дете. Как би могла да му го обясни? През целия си живот беше копняла за любов — във всичките ѝ проявления. Но след като се беше омъжила, вместо това беше изпитала друго: неизбежното разочарование, скрито зад милите думи, спотаено в тихите мигове. Ала не се съмняваше, че ако има дете, най-сетне ще я изпита. Беше ѝ писано да бъде майка — знаеше го с по-голяма сигурност от всяко друго нещо на света.

Но лекарите ѝ бяха казали, че това е невъзможно.

И тъй, в онзи момент Керълайн беше постъпила както винаги. Беше отворила вратите и приела Лилиан в своя дом, в своя живот и в своето сърце. Тогава не беше знаела, че ще се влюби и в Марк. Все още не го познаваше. Знаеше за него само от думите на Лилиан. Как би могла да предположи по какъв начин ще се развие всичко?

Студеният хапещ вятър ѝ напомни къде се намира: на палубата на потъващ кораб. Винаги беше вярвала, че може да се издигне над трудните моменти в живота със собствени сили, но сега се зачуди дали не се беше заблуждавала. Дали всичко, което някога беше постигнала — състезанията по конна езда и уроците по пеене, и да държи ръката на Хенри, докато той преминаваше в отвъдното — не беше само прелюдия към този миг.

Когато сведе очи към Ондин — единственото, което ѝ беше останало от нейната приятелка Лилиан — Керълайн видя колко болно беше бебето. Кожата му беше посивяла, телцето му беше отпуснато и сякаш едва дишаше. Ужасът я прониза: беше толкова заета от мислите за Ани Хебли, гнева си срещу Марк, увлечението си по Гугенхайм, че беше загърбила Ондин. Що за майка беше?

Точно в този момент пред нея се изправи стюард, с широко отворени очи и разрошена коса.

— Какво стоите тук?! — разкрещя се той. — Къде са ви спасителните жилетки?

Тя се огледа. И наистина: всички, които се тълпяха около нея, вече си бяха сложили обемистите спасителни жилетки от брезент и корк, кой както свари върху дрехите. Защо не беше разбрала за това?

— Няма значение, ето ви тази — изръмжа стюардът, като блъсна тежка спасителна жилетка в ръцете ѝ, без да се церемони особено. — Хайде, качвайте се на спасителната лодка.

Тя се поколеба, макар че мъжът я буташе да се раздвижи.

— Още не. Чакам мъжа си. Аз…

Стюардът само поклати глава и строго се намръщи срещу нея.

— Само жените и децата, не чухте ли? Вие двете с бебето — в лодката! Веднага!

Четиресет и трета глава

Луси Дъф-Гордън не изпитваше страх, а единствено раздразнение. Може би трябваше да благодари за това на възпитанието си — на света нямаше много неща, които можеха да я извадят от релси. Знаеше — незнайно откъде — че в крайна сметка ще спечели. Оцеляването, борбата, битките със зъби и нокти, внимателното планиране, изграждането на стратегия — след като се беше занимавала цял живот с това, вече беше неспособна да загуби. За нея нямаше път надолу, а само нагоре. Нямаше да потъне, а само да изплува. Щеше да продължи да се дистанцира от масата на всички останали хора — точно колкото е необходимо. И просто щеше да продължава напред. Империите се сриваха в праха. Огромните кораби потъваха. Но хората като Луси никога не се отказваха.

— Трябва да поставяш себе си на първо място, Луси — беше казала веднъж майка ѝ. — Не бива да предполагаш, че някой друг ще се погрижи за теб, дори съпругът ти. Особено съпругът ти. Като жена трябва да се бориш за себе си, ако очакваш да оцелееш в този свят.

След това беше оставила първия си съпруг — пияница, при това от лошите. Беше взела присърце съвета на майка си и се беше научила да изпитва уважение към себе си и да носи невидим щит — нейното най-голямо модно постижение, което никой друг никога нямаше да види. Да прави така, че очакванията към нея да не я достигат, а да се свличат от същността ѝ като коприна на пода.

Както и сега: проклета да е, ако беше стигнала чак дотук, за да умре по средата на океана.

Бяха застанали недалеч от спасителните лодки и гледаха как натоварват пасажерите в една от тях. Надзираваше онзи закостенял офицер, лейтенант Лайтолър. Лично помагаше на всяка жена да се покатери през парапета, за да се качи в лодката. Така ставаше по-бавно, но по-дисциплинирано, отколкото Луси беше смятала за възможно.

Козмо беше важна част от нейния живот. В определени среди се смяташе, че в една жена без съпруг до себе си има нещо съмнително; по този начин би станала лесна плячка на юридически машинации.

Тя се обърна към него.

— Козмо, искам да се качиш в лодката с мен.

Той я погледна вяло.

— Ти ме познаваш, Луси: аз не съм герой. И аз предпочитам да си спася кожата, отколкото да замръзна до смърт във водата. Но нали чу какво казаха офицерите? Първо трябва да се качат жените и децата. Лайтолър няма да ме пусне на борда.

— Ще се качиш на тази спасителна лодка с мен, дори да се наложи да ти облечем рокля и шал от пера — отвърна тя със стиснати зъби.

Пасажерите все още се бяха отнасяли скептично към ситуацията, когато започнаха да се качват в първите две спасителни лодки, но сетне до тях бяха достигнали слуховете, че долните палуби вече са наводнени. Жените, които се бяха заклели да не изоставят съпрузите си, започнаха да преосмислят тази позиция. Неколцина мъже заспориха, че трябва да пуснат и тях на спасителните лодки, и в поне един случай се беше стигнало до изваждане на пистолет. Говореше се за прояви на насилие на долните палуби и за жени и деца от трета класа, заключени в каютите им, за да им се попречи да заемат полагаемото място в спасителните лодки. Лейди Дъф-Гордън усещаше, че нещата могат много бързо да излязат от контрол. На една тълпа не ѝ трябваше много, за да се стигне до грозни прояви.

В този миг тя съзря възможност за действие. Лейтенант Лайтолър явно беше повикан на друго място и предаде поста си на най-младшия офицер на борда на кораба: лейтенант Муди.

Колко изплашен изглеждаше само. Явно си даваше сметка, че скоро ще загине, и не се радваше на възможността да го направи като герой, подобно на Лайтолър. Вместо това гледаше с празен поглед как моряците помагаха на събраните жени да се покатерят през парапета на лодката, докато други я държаха да не се клати — все още беше почти празна.

— Свали си шапката и си покрий главата с това — обърна се Луси към своя съпруг, като му подаде шала си.

Шалът беше огромен и прозирен. Тя го издърпа нагоре до носа на мъжа си, за да скрие мустаците му.

— Не говори с никого. Просто върви след мен.

Тя доближи Муди и му показа пръстена на дясната си ръка — същия пръстен с огромен опал и диаманти, за който си беше помислила, че е изгубила по-рано. Този пръстен ѝ беше подарък от първата ѝ, единствена истинска любов. Означаваше повече за нея от всичките ѝ останали бижута, а сега щеше да спаси живота на Козмо.

— Може ли да поговорим, лейтенант Муди? — попита тя.

Мъжът сякаш се изтръгна от своя унес и си спомни къде се намираха и пред какво бяха изправени.

— Както виждате, мадам, в момента съм много зает и нямам време да…

Говори направо. Не спестявай нищо. Покажи му, че може да ти има доверие.

— Виж, лейтенант Муди — има голяма вероятност да загинеш тази нощ. И какво ще получат близките ти? Любезно писмо от управата на транспортната компания „Уайт Стар“ и няколко лири бонус към последната ти заплата? Виждаш ли това?

Тя бутна пръстена под носа му — толкова близо, че можеше да го оближе.

— Този пръстен струва цяло състояние. Ако качиш мен и съпруга ми…

Тя кимна към Козмо, който донякъде беше успял да скрие принадлежността си към силния пол под шала, спускащ се на вълни по раменете му.

— … на тази спасителна лодка и ни закараш по-далеч от този кораб, ще се погрижа твоите близки да получат пръстена. Така ще можеш да бъдеш сигурен, че са подсигурени.

Погледът му за пръв път се проясни. Но освен това в него се четеше и колебание. Обстоятелствата не предразполагаха към доверие.

— Не бих измамила мъртвец, лейтенант Муди. Давам ти думата си за това.

Мъжът помогна на Козмо да се покатери през борда, все едно беше трудноподвижна възрастна дама, и представлението се оказа достатъчно убедително. Лейди Дъф-Гордън избута мъжа си до най-предните седалки, към носа на лодката, и седна от външната му страна, така че да го раздели от останалите.

— Луси, не знам дали ще се справя — прошепна ѝ Козмо.

Но точно в този миг от дясната им страна се разнесе силен рев. Единият от металните стълбове, на които висеше спасителната лодка до тяхната, започна да се огъва от тежестта ѝ. Лодката рязко пропадна към водата, но се задържа на окачването на металния стълб от другата страна. Това злощастие оказа необичаен ефект върху пасажерите, които чакаха на палубата: всички се скупчиха напред към лодката, обзети от страх да не ги изоставят. Неколцина бяха изблъскани през парапета и паднаха в океана, като крещяха. Хората в спасителната лодка също се разпищяха, докато висяха от единствения останал стълб. Няколко от тях се хвърлиха към окачването, като се опитваха да се покатерят в лодката, но повечето нямаха сила за това и се изпуснаха, докато тя продължаваше да се люлее над водата. За броени мигове настъпи истински ад. Козмо гледаше с отворена уста, а няколко от жените на тяхната спасителна лодка извърнаха глави, разридаха се или започнаха да се молят на глас, но не и лейди Дъф-Гордън. Тя се зае да се покатери през празните седалки в лодката, докато не стигна до борда.

Сетне се развика оттам, така че лейтенант Муди да я чуе.

— Не забравяй за уговорката ни. Ако искаш близките ти да получат този пръстен, веднага спусни тази лодка във водата.

— Но половината места са празни…

— И ще ни трябват няколко от твоите хора, за да гребат.

Искаше ѝ се да му каже да не си хаби дъха; тя знаеше какво трябва да се направи и щеше да се погрижи да бъде сторено. Нищо друго нямаше значение, освен да оцелее. Нито честта, нито благородството. Историята на случилото се бездруго щеше да бъде написана от оцелелите.

Историята винаги се пишеше от тях.

Муди отново се поколеба.

— Искаш ли пръстена, или не? — настоя да узнае тя.

Муди нареди на четирима моряци да се качат в лодката и да я спуснат във водата. Сред жените вътре се надигна недоволство: защо не бяха запълнили всички свободни места? Със сигурност можеха да се качат още хора. И защо бяха дали места на екипажа — не трябваше ли да предложат на мъжете сред пасажерите да гребат, ако искат да спасят живота си? Лейди Дъф-Гордън не позволи на моряците да се вслушат в плача на жените, изпаднали в истерия. Нека да я гледат, колкото си искат. Сега тя командваше.

Грабна едно весло и го тикна в ръцете на най-близкия.

— Греби — нареди му тя.

Четиресет и четвърта глава

Лес беше участвал в много битки през живота си — и не се плашеше лесно.

Но точно в този момент, докато безрезултатно удряше по заключената врата на влажната си килия, започна да се поддава на страха, който стягаше гърлото му подобно на масивните намотки на корабната верига, просветващи във влажния мрак на помещението зад гърба му. Този път наистина беше затънал в лайната.

— Ами ако пуснат котвата? — беше попитал моряка, който го беше довел по-рано тук.

Гласът на Лес беше пресипнал от тревога, когато зададе този въпрос, но в отговор морякът само се разсмя.

— Няма вероятност да се случи, докато не пристигнем в Ню Йорк, а дотогава има още няколко дни.

Остави му малък фенер, но когато корабът внезапно се разтърси с рев преди няколко минути — с оглушително метално разкъсване, последвано от паническите, безредни стъпки на множеството на горните палуби — светилото с плясък падна в ледената морска вода, която се беше събрала на един инч над нивото на пода, и угасна, като остави слаба миризма на пушек в тъмното.

Лес се опита да се спаси сам. Удря по вратата, рита и крещя, докато не пресипна, но си знаеше, че наоколо няма никого, за да го чуе. Дей щеше да се опита да го открие, каквото и да му струваше това: ала никой нямаше да му даде ключа от импровизираната килия, а дори този великан с голямо сърце едва ли щеше да успее да изтръгне металната врата от пантите.

Лес се свлече до вратата, като се остави на студената морска вода да проникне до костите му. Мислеше си, че това е краят — може би през цялото бреме го беше усещал инстинктивно, още откакто се бяха качили на борда. На този кораб нещо съвсем не беше наред: когато си роден да се забъркваш в неприятности, винаги предусещаш кога ще се случат. Беше се догаждал за това точно както сега знаеше, че никой няма да помисли за него; ако възникнеше сериозен проблем, съдбата му щеше да бъде последното нещо, за което щяха да помислят офицерите и моряците на кораба. Нямаше да си спомнят за него, докато вълните не погълнат целия кораб чак до мостика.

И дали само си въобразяваше, или на пода вече се плискаха два инча вода?

Едва-що се беше покатерил на намотаната верига за котвата, когато чу някакъв шум от вратата. Тракане на бравата и стържене на метал в ключалката. Дали халюцинираше? Това не беше възможно. С хора като него не се случваха чудеса.

И не би трябвало да се случват, освен ако ангелите изобщо не си разбираха от работата.

Вратата рязко се отвори и на прага застана Мадлен Астор, като изглеждаше абсурдно в коженото си палто, върху което беше навлякла спасителна жилетка, а на главата си носеше широкопола шапка с щраусови пера. Беше стиснала полите си, за да не се намокрят. Тя вдигна към него момичешкото си лице:

— Мистър Уилямс? Ти ли си там горе? Дойдох да те взема. Не се бави.

Нямаше нужда да го повтаря; той се устреми надолу, преди да е размислила. Нямаше никаква представа какво я беше прихванало, за да му дойде на помощ — нима не знаеше, че са го задържали? Нима никой не ѝ беше казал за това? — но нямаше и никакво намерение да я разубеждава.

— Мисис Астор! Вие сте моята спасителка, моят ангел хранител…

Той с шумен плясък се приземи във водата до нея.

— Откъде взехте ключа?

— Ще се изненадаш какво можеш да си купиш със сто долара — отвърна тя, като му подаде ключа, все едно щеше да си го запази като сувенир. — Може и да не си чул за това, но на кораба е обявена тревога. Явно потъваме…

Той сведе поглед към водата в краката си, която вече му стигаше над глезените — както и над нейните. Забеляза, че водата се раздвижва от течения, а нивото бързо се покачва.

— В такъв случай трябва възможно най-бързо да се качим горе.

Тя му позволи да я улови за ръката и леко да отпусне другата на кръста ѝ, за да я поведе по тесния коридор, докато полите ѝ се влачеха във водата. Цялата ситуация му изглеждаше сюрреалистично. Защо го беше спасила? Откога богаташите се грижеха за бедняците? Какво я беше грижа мисис Джон Джейкъб Астор какво ще се случи с него?

— Дойдох по една определена причина — каза му тя през рамо, докато той бързо я буташе напред.

— Така ли? И каква е тя — не, не спирайте. Продължавайте — отвърна Лес, като се стараеше в гласа му да не прозвучи паника.

— Защото имаш дарба, мистър Уилямс. Дарба, от която се нуждая. Но наистина не мога да продължавам така, докато съм с гръб. Не може ли да спрем за една секунда и да…

Той отново я побутна леко напред, за да не спира.

— Не, не можем. Чувам ви много добре, мисис Астор. Моля ви, кажете ми — какво мога да направя за вас?

Гласът ѝ прозвуча пискливо и умолително:

— Трябва да разбера какво ще се случи с мен, мистър Уилямс. Не мога да загина тук тази нощ.

Той забеляза как ръката ѝ за миг се стрелна към корема, все едно искаше да успокои детето вътре.

И този жест — тази хубава малка ръчичка, която се вдигна към корема ѝ — се оказа достатъчен за него. До този момент все още си мислеше да ѝ поиска пари — Господ да му е на помощ, нима току-що не го беше освободила от плен? — и все пак, тя продължаваше да раздава банкноти от сто долара наляво и надясно. Току-що сама го беше казала. А старите навици умират трудно.

Но сега вече не можеше да го направи. Дори тя да беше толкова богата и да си го заслужаваше.

— Ами Джак? Капитанът е казал, че на спасителните лодки могат да се качват само жени и деца. Джак настоява да остане на кораба. Не иска да го помислят за страхливец.

Гласът ѝ потрепери.

— Съпругът ви е смел мъж — отвърна Лес.

Колкото до мен, аз ще се кача на някоя от тези спасителни лодки, дори да се наложи да облека най-хубавата рокля за църква на баба ти.

Двамата вече се изкачваха по стълбите — тясно метално стълбище без никакви удобства, предназначено за членовете на екипажа, които хвърляха въглища в пещите на парните двигатели, и стюардите с техните подноси с допълнителни прибори и одеяла. Полите ѝ се закачаха в металните ръбове, а токчетата на обувките ѝ засядаха в решетките и Лес на няколко пъти трябваше да я улови за лакътя, за да не падне по корем.

— Аз… не мога да отида в Ню Йорк без съпруга си — рече тя.

Гласът ѝ вече беше дотолкова изпълнен със страх, че беше неразличим от гласа на малко момиче.

— Там всички ме мразят. Аз съм парий за тях. Ще ме изядат жива.

Вече бяха на горните палуби, съобрази Лес, ако се съдеше по обстановката около стълбището. Може би им оставаше още едно ниво, за да стигнат до палубата със спасителните лодки, на които се качваха пасажерите. Личеше си по многолюдните тълпи, които тичаха насам-натам в тревожно безредие. Лес правеше всичко по силите си, за да защитава Мади Астор, като я придържаше да не падне и избутваше хората от пътя им. Не носеше палто и вече трепереше от студ, зъбите му тракаха, а жилите на врата му се издуваха. Но не биваше да спира.

— Ще ви качим в някоя лодка, мисис Астор. Ще се оправите… Ще се оправите, защото така трябва, нали разбирате?

Двамата спряха недалеч от мястото, където натоварваха хора в една спасителна лодка. Той я улови за ръцете — нейните бяха облечени в ръкавици от най-фина телешка кожа, а неговите бяха голи и почти вледенени — и ги стисна.

— Чуйте ме сега. Трябва да ми повярвате. Вие сте длъжна да оцелеете — дължите го на това бебе. Нямате избор. Само вие можете да го спасите. И съпругът ви иска да го направите. Трябва да го сторите — заради него.

Тя вече плачеше. Гледаше го в очите и плачеше.

— Ще ви бъде трудно, но ще се оправите. Не виждам всичко в бъдещето, но виждам това. Трябва да бъдете силна заради бебето си и заради съпруга си. И двамата разчитат на вас. А сега се качвайте в тази спасителна лодка. Хайде, тръгвайте.

Той продължи да я държи за ръката, докато тя несръчно се покатери във висящата спасителна лодка, която не спираше да се люлее във въздуха, и я предаде на грижите на моряка вътре, все едно беше бащата на младоженката, който предава дъщеря си на нейния бъдещ съпруг пред сватбения олтар. Предаде я на бъдещето. И чудно защо, в този миг вече не му беше студено. Чувстваше се много, много по-добре. Дори не го беше страх.

Сетне усети как някой го блъсна и когато се обърна, пред него стоеше Дей — а в погледа му се четяха и невярваща радост, че го вижда, и истински шок. Беше виждал този поглед в очите на момчетата, които за пръв път излизаха на ринга, като си мислеха, че са достатъчно корави само защото бяха участвали в едно-две сбивания в двора на училището. Лес осъзна, че Дей сигурно много се е страхувал за него, и беше като зашеметен от невероятния късмет да го види освободен на палубата със спасителните лодки, така че двамата да бъдат заедно — в този момент, за който изглеждаше все по-вероятно да е последен и за двама им. Последният миг от живота им.

Хората от екипажа бяха започнали да спускат във водата спасителната лодка, в която бяха мисис Астор и други жени, ала сетне спряха по някаква неведома причина. Започнаха да му викат нещо, но той не можеше да ги чуе от шума на тълпата. Мадлен Астор му махаше с ръка, за да отиде при тях. Един от моряците сви шепи пред устата си, за да му извика:

— Трябва ни още един мъж, за да гребе. Скачай долу, скачай долу. Тя казва, че си спасил живота ѝ. Можем да те вземем.

Лес погледна в претъпканата спасителна лодка. Различи само едно мъничко свободно пространство, до веслата. Място за един човек — само един.

Спомни си деня, в който за пръв път беше видял Дей в онази окаяна боксова зала, която се помещаваше в празен склад в Понтиприд. Струваше му се, че оттогава е изминал цял един живот. Беше видял едрия, добре сложен младеж да удря чувал, пълен със стърготини и окачен на подпорните греди на тавана — да го удря с толкова сила и мощ, че цялата постройка се разтърсваше от всеки удар. Чувалът се скъса за нула време и съдържанието му се посипа по целия под. Още тогава си личеше, че Дей Боуен ще стигне далеч — родният им Понтиприд беше твърде малък, за да го задържи за дълго време.

И нямаше да го задържи, ако Лесли не се беше сприятелил с него.

Лесли не можеше да избяга от неприятностите. Животът му преминаваше от една битка на следващата — независимо дали бяха със служителите на реда, или с хората, които уреждаха залозите на боксовите мачове. И Дей беше останал редом с него през цялото време. Така и не беше заминал за Лондон — въпреки обещанията за професионална боксова кариера и покровителство на заможни почитатели на спорта. Дей само поклащаше глава и отговаряше на всички, че не може да замине, поне засега, и никога не казваше защо.

Америка трябваше да бъде техният шанс да започнат отначало.

Последният им шанс.

Двамата стояха един до друг в края на палубата. Парапетът беше свален, така че да могат да спускат спасителните лодки във водата. Спасителната лодка висеше във въздуха, на шест фута под тях. Наоколо стояха други мъже, които се опитваха да привлекат вниманието на лейтенант Муди — и пасажери, и членове на екипажа, които го умоляваха да им позволи да заемат последното останало място. Нямаше никакво време за спорове.

Това беше последният му шанс да оправи всичко.

Лес се наведе към ухото на Дей — толкова близо, че можеше да го целуне.

— Никога не се съмнявай, че съм избрал теб.

А сетне го блъсна, така че да падне в спасителната лодка.

Четиресет и пета глава

Някой сграбчи Ани за ръката, когато се опита да мине покрай него. Беше лейтенант Лайтолър.

— За теб има място в тази лодка, стюардеса.

Спасителната лодка беше натъпкана с по-възрастни жени, облечени в хаотична смесица от палта и кожи, несръчно навлекли спасителните жилетки върху всичко останало, увенчали целия ансамбъл с някоя абсурдна официална шапка, кацнала накриво върху разбърканите им коси. Всички до една бяха изплашени, а няколко плачеха. Ани познаваше по лице мъжа, когото бяха сложили на руля — двамата си кимваха за поздрав, когато се разминаваха по коридорите на кораба — но не и двамата моряци на веслата.

Тя отстъпи крачка назад от офицера.

— Но аз не искам да тръгвам… Трябва да намеря някого.

Мъжът се намръщи срещу нея, все едно си имаше работа с някое малко дете.

— Това е заповед, мис. На лодката трябва да се качи стюардеса, за да се грижи за онези възрастни дами там — виждаш ли ги?

Той дискретно кимна към две старици, които седяха по средата на спасителната лодка. Приличаха на призраци в нощниците си, които се подаваха изпод спасителните им жилетки, а ефирните бели поли и ръкави се развяваха на вятъра. Двете възрастни дами се държаха за ръце, все едно бяха изгубени ученички. Все едно щяха да се спасят, като се държат една за друга.

Но те вече са мъртви, искаше ѝ се да възрази на Лайтолър.

Мъжът насила я накара да се покатери в спасителната лодка, преди да успее да се отскубне; и също преди да се усети, вече спускаха лодката във водата. Кормчията изглеждаше обзет от ужас, а кокалчетата му бяха побелели от стискане на руля, но въпреки това се навъси срещу нея, за да прикрие страха си.

— Нали чу мистър Лайтолър: седни до онези две дами и прави каквото ти кажат.

Но Ани не помръдна от мястото си, като продължаваше да оглежда палубите в търсене на Марк или Ондин. Сърцето ѝ се свиваше все повече с всяка изминала секунда: на кораба имаше толкова много хора, много повече, отколкото си беше давала сметка досега. Покрай службата си в първа класа дори не беше виждала повечето от тях. Започваше да осъзнава, че вероятно никога повече няма да види нито Марк, нито бебето.

Тя се извърна, примирена със съдбата си, за да заеме своето място в лодката, когато се случи чудо. В другия край на спасителната лодка седеше Керълайн и държеше Ондин на ръце. Бебето плачеше и се извиваше, все едно се бореше да се отскубне от майка си. А по лицето на Керълайн се четеше почти неописуем страх — като видяла призрак.

Заради мен, осъзна с внезапен потрес Ани. Тя се бои от мен.

Защото тя вече знаеше, нали? Ани беше разбрала нейната тайна. Тя носеше вина — вече го виждаше съвсем ясно. Ани се спусна към нея — но когато го направи, Керълайн изпадна в паника и се обърна твърде рязко на мястото си. Изгуби равновесие и се удари в борда на спасителната лодка. Тя се разлюля от внезапната промяна на тежестта.

Ани се хвана за седалката си, докато всички на борда се блъснаха един в друг като плочки домино, и по този начин накараха лодката да се разлюлее за втори път (може би с известна помощ отгоре, където някой от моряците беше объркал нещо по окачването), в следващия миг Керълайн политна…

Повали се върху борда на лодката и падна назад през ръба.

Като продължаваше да държи Ондин в ръцете си.

Без да спре и за миг, за да си поеме дъх, Ани се хвърли към борда точно навреме, за да види бялата пяна на мястото, където Керълайн беше паднала в черната вода. Оттам се издигна солен лъх, все едно морето беше ахнало.

Ондин.

Нямаше никакво колебание, нито миг за мислене. Ани скочи през борда след тях.

Вледеняващ студ. Въздушните мехурчета я гъделичкаха, все едно някой дишаше във врата ѝ. Устата ѝ се изпълни с вкуса на сол и мръсотия, като дълбоко погребан спомен.

За един дълъг миг водата я обгърна от всички страни, тъмна като утроба. Сетне тя изскочи над повърхността.

Но всичко си остана съвсем тъмно; Ани размаха ръце, докато вълните продължаваха да я заливат, като се надигаха от всички страни около нея в мрака на нощта. Тя се заслуша в шума от панически плисък и се опита да определи посоката, от която идваше, но шумовете я обграждаха отвсякъде: от движението на другите спасителни лодки, които спускаха във водата, и от падането на вещите, които летяха надолу от горните палуби на „Титаник“. И от хората, които сами скачаха във водата, за да се свърши по-скоро, защото не можеха да живеят и минута повече със страха си.

А на фона на всичко това се чуваше някакво басово, мокро съскане — ужасяващо и вездесъщо. Шумът от самия кораб, който се пълнеше с тежестта на морската вода. И се предаваше на непреодолимото засмукване на дълбините.

Ани остана на място в ледената вода, като бавно се въртеше във всички посоки. Керълайн нямаше как да е далеч — освен ако вече не беше потънала.

Сетне го чу — най-отличителния шум в тази какофония: бебешки плач. Беше право пред нея. Тя уверено заплува натам: във водата беше умела като тюлен. Водата бе нейната стихия — откакто се помнеше. Видя Керълайн, която подскачаше във водата право пред нея и държеше с посинелите си ръце бебето над вълните, макар и сама да потъваше.

Ани имаше избор. Можеше да протегне ръце и само след миг да вземе в тях Ондин, като остави Керълайн да се предаде на вълните. Или…

Тя изтегли Керълайн от водата, като успя да задържи лицето ѝ над повърхността.

— Вие дръжте Ондин, мисис Флечър, а аз ще държа вас, за да не се удавите…

Щеше да спаси и двете.

Независимо какво беше сторила Керълайн, това не означаваше, че заслужава да загине. Или поне Ани нямаше право да вземе това решение — само Бог и представителите на закона.

Ала Керълайн се давеше и едва успяваше да се задържи над водата. Тя протегна бебето към Ани, като проплака:

— Няма да успееш. Не нося спасителна жилетка…

Ани се взря в неспокойния мрак и различи тежки платове с пастелни цветове, размити от черната вода, подобни на прогизнали призраци. Беше една от любимите рокли на Керълайн. Ани знаеше, че когато се намокри, вълната става тежка като чувал с пясък; Керълайн все едно сама се беше увила с веригата на котва.

Лицето на Керълайн беше посиняло на светлината на звездите. Ани държеше Ондин на рамото си — бебето плачеше в ухото ѝ, но тя не го чуваше — светът беше притихнал. Керълайн говореше нещо, но тя не можеше да различи думите.

— Спаси я — сякаш произнесе Керълайн само с устни. — Спаси я.

В съзнанието на Ани се върна споменът как се опитваше да я издърпа за яката, за да задържи устата ѝ над солените вълни. Керълайн губеше сили. Изглеждаше изтощена. Гълташе твърде много вода…

Първото правило на оцеляването в морето, Ани. Пази се от хора, които се давят. Обзети от паника, те ще те повлекат заедно със себе си. Беше чувала тези думи много пъти, но когато ги чу от Дез, той искаше да каже нещо друго с тях. Искаше да каже: Не мога да те спася, Ани.

Искаше да каже: Бог не може да спаси всички ни.

Искаше да каже: Или ти, или аз.

И беше направил своя избор.

В небето внезапно блеснаха и примигнаха сигнални ракети, като осветиха морето наоколо, и за един кратък миг лицето на Керълайн сякаш се промени пред очите на Ани. Водата, която се плискаше над нея, разкривяваше чертите ѝ, така че нямаше как да бъде сигурна, но в този миг ѝ заприлича на друг човек. На едно хубаво момиче с лице, обезобразено от яростни удари на острие.

В съзнанието ѝ отекна едно име: Лилиан.

Ани го разпозна с такава сила, това лице и това име, че извика и пусна Лилиан.

Не, пусна Керълайн.

И в този момент разбра. Лилиан ги преследваше, защото искаше да си върне своята дъщеря.

Водата я беше разбудила, беше я изпълнила с живот, сякаш за пръв път от цели дни насам.

Спасителната лодка вече бе във водата и доближаваше двете жени. Беше на шейсет фута, на петдесет… но закъсняваше. Нямаше да успее да ги достигне навреме.

Лилиан си отиде, а Керълайн още беше пред нея, но пропадаше във водата и се изплъзваше от ръката на Ани. Беше затворила очи и вече цялото ѝ красиво лице беше под водата. Ани ахна, като плуваше на място и държеше бебето, и нечуто проплака, когато роклята на Керълайн се развя като бяло знаме и тъмната ѝ коса се изви като черен вихър, а тя потъна в мастилената бездна и си отиде завинаги.

Четиресет и шеста глава

Уилям Стед се наведе през парапета. Беше почти невъзможно да разбере какво точно се случва. Познаваше тези хора едва от няколко дни, но ги чувстваше близки, а сега бяха в смъртна опасност.

Беше му почти невъзможно да повярва на онова, което бе видял току-що: стюардесата от неговата каюта геройски беше скочила във водата от спасителната лодка, за да спаси Керълайн Флечър и нейното бебе. Заедно с всички останали от левия борд той, затаил дъх, беше видял как Ани Хебли се опита да задържи главата на младата жена над водата, докато вълните отново и отново я заливаха. Беше присвил очи, за да различи лицето на Керълайн, обзет от страх за нея, с желанието да я запомни… и остана изненадан, когато вместо това му се стори, че вижда Елиза Армстронг. Елиза, която потъваше. Елиза, която се изплъзваше от ръцете на Ани Хебли… Сигурно очите му го мамеха или собственото му съзнание. Защото там, във водата, Елиза отново беше в опасност. В съзнанието на Стед тя винаги щеше да бъде в опасност.

— Защо не занесе бебето в спасителната лодка? — изръмжа мъжът до него. — Вече не може да спаси майката. Това е адски безотговорно от нейна страна. Така може всичките да се удавят.

Така може всичките да се удавят. Тези думи бяха като плесница в лицето на Стед, която го изтръгна от унеса му.

Младата героиня можеше да се удави.

Нима тя беше единственият герой на този кораб?

Не мисли за това, което се каниш да направиш. Просто го направи.

Спасителната му жилетка висеше в ръката му; все още не си я беше сложил. Той захвърли палтото и шапката си, а сетне несръчно я навлече през главата си. Покатери се на парапета и преди някой от хората около него да разбере какво става, скочи във водата.

Вече не си млад, Стед. Това е лудост.

Дори не си спомняше последния път, когато беше влизал в морето. Сигурно е било преди десет години — беше отишъл на почивка в Брайтън и беше ходил няколко пъти на плаж. Още си спомняше сивия си бански костюм. Никога не беше обичал почивките, особено на морския бряг. Това беше аномалия в живота му.

Не можеше да повярва колко студена бе водата. Изненада се, че сърцето му не спря. Беше скочил с отворена уста и се беше нагълтал с морска вода. Но нито едно от тези неща нямаше значение. Раздвижи се и не спирай да се движиш, иначе ще умреш.

По щастливо стечение на обстоятелствата, не беше далеч от Ани Хебли. Тя вече се беше отказала да спаси Керълайн Флечър и — както с ужас осъзна Стед — по някаква необяснима причина се опитваше да доплува до „Титаник“. Разполагаше само с едната си ръка, защото с другата придържаше бебето до рамото си, така че главата му да не потъва под водата.

Няма да стигне дотам.

Той успя да доплува до нея.

— Какво правиш, мис Хебли? Спасителната лодка е на десет ярда зад теб — трябва да плуваш натам.

На лицето ѝ беше изписано необичайно изражение, което не беше виждал преди.

— Не — трябва да стигна обратно до кораба. Трябва да стигна до Марк.

— Помисли за бебето. Бебето ще умре.

Стед видя, че момичето се замисли, колкото и да беше изтощена и замаяна. Вслуша се в думите му. Успя да я обърне към спасителната лодка, която през цялото време упорито ги беше доближавала. Двамата заедно задържаха главата на бебето над водата. Но в мига, в който Стед предаде бебето в протегнатите ръце на хората от спасителната лодка, стюардесата се обърна и отново заплува към „Титаник“.

Какво глупаво момиче. Обезумяла е от студа. Би трябвало да тръгна след нея.

Ала студената вода изпиваше последните му сили, а стюардесата плуваше като обсебена.

Нещо проблесна за миг на светлината, която струеше от кораба над главите им — беше шезлонг. Някой го беше хвърлил от палубата, може би с идеята, че Ани Хебли може да го използва като сал, но вместо това дървеният стол падна право върху нея. Тя не беше подготвена за това и потъна под него. За един ужасен миг Стед остана със затаен дъх, като се надяваше да я види как ще изплува обратно. Но тя не се появи — по вълните остана да се люлее единствено шезлонгът.

Той заплува натам, колкото можеше по-бързо. Докато я достигне, тя вече беше на повърхността. Стед успя да се освободи от спасителната си жилетка и я навлече на нея. От жилетката скоро нямаше да има никаква полза, но поне засега я задържаше над водата. Ани Хебли беше в несвяст и не можеше да плува сама, затова я повлече обратно към спасителната лодка, като я теглеше след себе си. Жените се протегнаха от борда, за да я издърпат вътре.

Но когато Стед понечи да я последва, мъжът на руля го спря.

— Боя се, че за вас няма място в лодката — рече той. — Бездруго вече има повече хора, отколкото може да носи.

— Но той е герой — възрази една от жените. — Трябва да го качим.

— Дръж се за лодката — каза му друга. — Така ще бъдеш в безопасност.

Но тази жена нямаше никаква представа колко бе студена водата. Думите ѝ не отговаряха на истината, в гротескна степен. Зъбите му неконтролируемо тракаха, докато плуваше на място. Мислите му започнаха да се замъгляват и той го разбираше. Силите го бяха напуснали и му беше толкова студено, че вече не усещаше тялото си.

Започна да се унася. Не знаеше от колко време е във водата. Десет минути? Ако заспя, ще се удавя — но вече не виждаше как би могъл да остане буден.

Опита се да следи събитията, които се разиграваха на кораба. Спускаха спасителните лодки. На „Титаник“ се разразяваха все по-безмилостни сблъсъци, тъй като мъжете изпадаха в паника, осъзнавайки, че никой няма да ги спаси в последния момент. В крайна сметка всичко това стана твърде непоносимо за гледане и предпочете да се извърне.

Продължи да се държи за въжето, което висеше от борда на спасителната лодка, докато тя се отдалечаваше.

— Нали не искате корабът да ви завлече под водата, когато потъне? — тросна се мъжът на руля на жените, които си мислеха, че могат да останат и да спасят още хора във водата.

Двамата моряци натиснаха веслата, а спорът продължи и през това време въжето се изплъзна от пръстите на Стед, и никой не забеляза как той остана назад и потъна. Една от последните мисли в главата му беше: Аз те обичах, Елиза. И също: Щях да те пазя навеки. През цялото това време исках да знаеш само това.