Дълбините

За миг падането е като нещо съвсем друго — като кратък опияняващ поглед към свободата.

Но повърхността я посреща твърде скоро, като се разбива в кожата ѝ — подобно на стъкло — и изкарва въздуха от дробовете ѝ. А може би тя е онази, която се е разбила на парчета. Вече не е себе си, не е една личност, а разкъсана и разпръсната в мрака. Паренето в дробовете ѝ е твърде непоносимо; съзнанието ѝ започва да омеква, за да отвори място за болката.

Странни мисли я спохождат през студа: тук няма красота.

Само по себе си това носи неочаквано облекчение.

Но тленното си иска своето: „моля“, умолява то. Тялото ѝ започва да се бори; лицето ѝ търси оскъдната светлина на звездите, които вече са толкова далеч. Веднъж ѝ бяха казали, че са само карфици, които удържат черното небе, така че да не падне върху света и да не го задуши. Краткото ѝ спокойствие отстъпва място на паника. Обзема я могъщо, непреодолимо желание — но не я зове животът, който настоява за още един шанс, а любовта. „Всички заслужаваме втори шанс.“ Мисълта сякаш не се надига у нея, а около нея, макар и теченията да я влекат все по-надолу, макар и ледената мъгла да оплита мислите ѝ.

Повърхността вече е неизмеримо високо, недосегаема. Отвсякъде я притиска студ, който я умолява да го пусне в себе си.

„Аз мога да ти дам втори шанс — сякаш мълвят водите. — Аз мога да направя така, че всичко това да изчезне, ако ми позволиш.“

Това е обещание. Вълните вече не я дърпат надолу, а я държат в прегръдките си, в очакване на нейния отглас.

И най-сетне тя отваря уста. Водата нахлува в нея, за да образува отговора.