Дълбините

Дванайсета глава

11 април 1912 година

Куинстаун, Ирландия

Ани стоеше на откритата палуба, като трепереше под пелерината си от студа и влагата. Кърмата беше обгърната в мъгла, толкова гъста, че скриваше бледата светлина на зората, толкова плътна, че Ани едва различаваше хората на двайсет фута пред себе си. Бяха малка групичка от тъмни, неясни силуети, които изплуваха от изменчивата белота и потъваха обратно в нея. Сигурно бяха от прислугата; семейство Астор нямаше как да са станали толкова рано, не и за погребението на някого от своите прислужници.

Сякаш самото море взимаше участие в този погребален ритуал в чест на мъртвото момче, като призоваваше мъглата, за да го скрие от чужди погледи. Да го обгърне в най-мекия облачен покров, за да го изпрати на последното му пътешествие.

Ани се чувстваше така, сякаш и собствената ѝ глава беше пълна с мъгла. Беше едва вторият ден от плаването на „Титаник“, от Саутхемптън до Шербур и оттам до Куинстаун. След последната спирка на днешния ден плаването щеше да продължи в открито море според разписанието още пет нощи, преди да пристигнат в Ню Йорк, освен ако не ги забавеше лошо време. Ани не си беше починала добре, защото не успя да заспи, след като доведе Гугенхайм и му помогна да намери своя лекар, а сетне ги придружи до каютата на семейство Астор. Вайълет вече беше заспала и колкото и да копнееше да си поговори с някого, сърце не ѝ даде да я събуди. Въртя се в леглото, сякаш в продължение на цели часове, преди най-сетне да се унесе, но само за да се измъчва от налудничави сънища — и особено от един с участието на някакъв мъж, за когото беше убедена, че е Марк Флечър. Макар и да не си спомняше подробности освен топлината на нечий дъх по кожата си, докосване на ръце по шията си, сънят я остави пламнала от срам.

Тя се загърна по-плътно с пелерината си.

Ани пристъпи напред от уважение към мъртвите, но освен това — трябваше да си го признае — от любопитство. Вече беше виждала мъртъвци, разбира се — но едва след като са били измити и облечени от бабите в градчето и изложени на показ в дневната на семейството, готови да посрещат опечалените. За момчето, което беше прислужвало на семейство Астор, нямаше ковчег: вместо това го бяха увили в брезент и стегнали с баласт от трюма. Резултатът беше компактен бял пакет — достатъчно малък, за да го сбъркат с пране или комплект спасителни жилетки, ако не бяха тежките железни вериги около него.

От семейство Астор бяха пожелали тялото да бъде предадено на морето, колкото може по-бързо. Момчето беше сирак; нямаше никаква причина да съхраняват тялото му на борда, след като нямаше да го очакват близките му, за да го погребат, а до пристигането в Куинстаун, последната спирка по маршрута преди Ню Йорк, оставаха поне шест или седем часа. По-вероятната причина за молбата им беше желанието да избегнат евентуален скандал. И все пак това се стори твърде прибързано на Ани; и в добавка към внезапната, неестествена смърт на момчето, беше достатъчно да я извади от равновесие.

Когато разбра, че прислужниците на семейство Астор ще присъстват на службата, тя реши да се присъедини към тях, за да увеличи оскъдния брой на опечалените. Сега се зае да ги преброи: тук бяха главният иконом и двете камериерки на мисис Астор, камериерът на мистър Астор и двама млади помощник-икономи, до един със строго облекло в различни нюанси на въгленочерното, както и двама моряци, които да помогнат с тялото. Опечалените изглеждаха също толкова неспокойни, колкото се чувстваше самата тя — пристъпваха от крак на крак, кършеха ръце, не оставаха и за миг на едно място. Сякаш никой не знаеше какво да прави или какво да очаква. По протокол, погребалната служба трябваше да се води от капитана на кораба — но това със сигурност не се отнасяше за едно малко момче от прислугата.

Най-сетне от мъглата изникна възрастен мъж с черен костюм и Библия под мишница, когото Ани разпозна като един от свещениците, пътуващи във втора класа. Главният иконом го доближи и след като двамата си поговориха за минута, се зае да подреди останалите около тялото под погребалния покров.

Свещеникът отвори своята книга и започна службата, но Ани беше останала по-назад и едва дочуваше думите му, отнасяни от вятъра. Тя полека пристъпи няколко крачки напред — не смееше да се приближи повече, за да не смути опечалените. Онова, което успя да чуе, ѝ допадна — свещеникът говореше за това, че в морето мъртвите почиват без паметник, тъй че между богатите и бедните няма разлика. Тиодор Утън — това беше името на момчето, макар и да звучеше твърде строго и официално като за него — щеше да почива редом с крале и бедняци, ала всички щяха да бъдат равни в Божиите очи.

Когато свещеникът затвори книгата, моряците приклекнаха от двете страни на тялото и повдигнаха на рамене дъската, на която беше положен увитият в брезент вързоп. С известна неловкост я плъзнаха над парапета, а сетне я наклониха и без повече церемонии вързопът се изсипа в морето. Бяха високо над водата, така че Ани чу плисъка от падането на тялото във вълните. Цялата потрепери.

Винаги беше умеела да плува добре; майка ѝ настояваше да се научи, след като чичо ѝ беше загинал в морето. Някога обичаше да задържа дъха си и да отваря очи под топлата вода на прилива в късното лято — струваше ѝ се, че там се крие върховната истина, в онази разпръсната светлина. При все това… докато гледаше как океанът се затваря около бледото очертание, тя си представяше собственото си тяло в ледените води, стегнати в ужасяващите студени прегръдки на веригите, които я теглят надолу.

Един от младите прислужници отрони приглушен стон, а по-възрастната от двете камериерки шумно се разрида в носната си кърпа, но Ани остана изненадана, че не изпитва никакво желание да се присъедини към тях. Причината сигурно беше в това, че те познаваха момчето, а тя — не, но се притесни колко малко чувстваше в този момент. Единствено съжаление, че момчето си е отишло толкова рано. Запита се дали това не означаваше, че в нея има нещо сбъркано.

И в този миг забеляза, че до нея е застанал Уилям Стед — облечен така, все едно беше излязъл на сутрешна разходка в провинцията, със сако от туид и кафяво бомбе. Явно беше проследил цялата погребална служба. Ани не знаеше как да реагира; човек с неговото обществено положение се набиваше на очи.

— Момчето от прислугата на семейство Астор, предполагам? — попита равнодушно той.

— За службата ли дойдохте? — попита го Ани.

— Не… бях потънал в работа и реших да се поразтъпча. Видях събраните и…

Той махна към групичката на опечалените. Докато се отдалечаваха, Стед се обърна към нея.

— Радвам се да ви видя, мис Хебли. Исках да ви благодаря за помощта миналата вечер, когато ми донесохте поисканото.

Ани си спомняше смътно за какво става дума — тревогата около внезапната смърт на детето беше заличила всичко останало. Нещата бяха необичайно подбрани: едно обикновено хлебче, допълнителни свещи, голяма купа за бръснене.

Мъжът изглеждаше така, все едно му се искаше да сподели нещо с нея.

— Радвам се, че съм била от полза — отвърна тя.

Беше една от репликите, с които беше научена да отговаря, когато някой пасажер от първа класа се опита да я въвлече в разговор.

Той сви рамене, но не я погледна.

— Тази вечер сигурно ще ми трябват още хляб и свещи.

— Разбира се. Не ви ли стигнаха?

— Боя се, че вълните ще бъдат гладни за още — отвърна той, като не откъсваше поглед от водата.

— Вълните…?

— Хлябът не беше за мен, а за мъртвите, които са се върнали на този свят и са гладни, нали разбирате? Дава им се хляб, за да бъдат умилостивени — или когато човек иска да чуе какво могат да му кажат.

По тялото ѝ премина тръпка на болезнен потрес. Нима този човек беше луд?

Сякаш забеляза как изражението ѝ се промени, защото се усмихна, все едно искаше да я успокои.

— От години се занимавам със спиритически сеанси. Уверявам ви, че това не са празни приказки.

Той замълча, а тя не отвърна нищо.

— Присъствали ли сте на такъв сеанс?

— Не, сър — отвърна бързо тя. — В Балинтой няма такива неща.

Или поне не си спомняше да е имало. Свещениците от родния ѝ край нямаше да одобрят нещо подобно.

Мъжът присви очи срещу океана, невидим в мъглата.

— Винаги ходя на почивка край морето. Това възстановява силите — да се разхождаш по брега, да гледаш вълните… Понякога разбирам как вятърът над водата може да прозвучи като женски глас. Нали знаете, че има легенди за създания, които се опитват да подмамят хората в морето, за да намерят смъртта си? Някои ги наричат сирени; други — русалки.

Ани знаеше всички предания за тях. Балинтой беше рибарско градче, изпълнено със суеверията и вярванията на рибарите. Мъжете твърдяха, че са чували зова на сирените, когато са излизали навътре в морето. За удавниците се разказваше, че са се оставили да бъдат отнесени зад борда в бурята, за да отидат при тях.

В съзнанието на Ани изникна един спомен, който, съзнаваше, се беше опитвала да погребе в мислите си, макар и сега по някаква причина да ѝ се струваше, че е единственият ѝ, запазен ясно, от нейното минало, и той засенчваше всички останали. Беше много малка и се разхождаше по брега на Балинтой, недалеч от къщичката на леля си, където си бяха устроили пикник. Леля ѝ Риона беше вдовица на рибар и живееше на морския бряг заедно с майка си, бабата на Ани, Ейслинг — недалеч от мястото, където живееше самата Ани с майка си, баща си и четиримата си братя. Момичето обичаше морето — въпреки страха, който се бяха опитали да насадят нейните родители у нея, като ѝ бяха повтаряли, че никога няма да успее да се пребори със силните течения, ако водата я отнесе навътре, и никога повече няма да се върне при тях точно като чичо Уилмът.

Но докато подскачаше от скала на скала този ден, изведнъж я заболя главата, а пред очите ѝ се надигна бяла мъгла. Беше ясен пролетен ден, студен и слънчев. При все това в този ден имаше нещо, което дори сега я изпълваше с ужас…

Беше я споходило видение. Нямаше как другояче да го нарече. Ужасно видение, което я накара да хукне обратно към мястото на пикника, да намери баща си и да се опита да се покатери в скута му, за да скрие лице на гърдите му. Но той не ѝ позволи. Рече ѝ, че е твърде голяма, за да седи в скута му. А когато настоя да узнае какво я беше изплашило така, тя му каза какво е видяла: дувеса. Тъмната господарка на водите. Богинята на морето. Демонът в женски образ. Майката, която навеки копнее за своите любими момичета и жадува да ги задържи при себе си, за да ги пази, и никога повече да не им позволява да се покажат от водата. Или поне така говореха за нея.

Вместо да я успокои, брадатото лице на баща ѝ почервеня от ярост — от онзи гняв, който сякаш винаги тлееше току под кожата му. Сетне той се разкрещя пред всички на майката на Ани: Виждаш ли какво излиза от тези глупави приказки? Какво щеше да рече отец Мълрони? За всичко е виновна майка ти…

Това са древни сказания, беше отвърнала леля Риона, вирнала брадичка, а вятърът размяташе непокорните черни къдрици около лицето ѝ. Тя беше единствената от техния род, която смееше да се опълчи на Джонатан Хебли.

Това са бабини деветини, и аз ги забранявам в дома си. Чуваш ли ме, Ани?

И това беше последният семеен пикник с леля Риона и баба Ейслинг, а на Ани никога повече не ѝ позволиха да отиде на гости на баба си: на жената, която ѝ разказваше всичко за гномите и феите, и за онези създания, които обичаше повече от всички — рода на селките, които можеха да събличат прекрасните си одежди от тюленова кожа, когато пожелаят, за да бродят по земята в търсене на някогашните си любими.

Ани с усилие се отърси от този спомен. Вече не беше в Балинтой и не беше малко момиче.

Когато отвори очи, видя, че Стед си е тръгнал, без да ѝ каже нито дума повече, за да продължи разходката си по панорамната палуба, а силуетът му вече потъваше в мъглата.

Докато се опитваше да се опомни — трябваше да слезе обратно долу; имаше пасажери, за които да се погрижи — до нея се доближи един моряк. Ани го разпозна като единия от двамата, които бяха предали тялото на Тиодор Утън на дълбините.

Морякът я поздрави, като докосна фуражката си.

— Пардон, мис, но нали си стюардеса в първа класа? Чудех се дали да не ти дам това.

Той бръкна под моряшкото си палто и извади носна кърпа. В нея сякаш беше увито нещо, така че малкото бяло вързопче ѝ напомни за тялото под погребалния покров на палубата.

Морякът го остави в ръката ѝ. Когато разтвори носната кърпа, Ани видя едно бижу. Беше брошка с формата на сърце, пронизано от стрела, която се закопчаваше отзад на стрелата.

— Аз бях от хората, на които наредиха да подготвят тялото за погребението, и намерих това у него — обясни морякът. — Такова хубаво нещо сигурно е на някого от пасажерите в първа класа. Хлапето може да го е отмъкнало. Ще се погрижиш ли да се върне на собственика му?

Ани вдигна очи от бижуто към моряка. След като му бяха наредили да подготви тялото на мъртвото момче от прислугата за погребение, сигурно беше един от най-нископоставените членове на екипажа на този кораб. Можеше просто да си прибере тази скъпоценност и да я продаде. Никой нямаше да разбере за това. Ани остана трогната, че мъжът е решил да ѝ се довери — че беше видял нещо добро и порядъчно у нея.

— Да, разбира се — рече тя.

Докато морякът се отдалечаваше към следващата си задача — да хвърля въглища в пещта или да смазва с грес двигателните механизми в недрата на машинното отделение — Ани отново загледа бижуто в ръката си. Беше доста масивна брошка от злато, но без скъпоценни камъни, с особено фина изработка. Ани се помъчи да си спомни къде я беше виждала преди. Всички пасажери от нежния пол носеха бижута със себе си и ги разпръсваха по тоалетките си, без да ги е грижа за тях, все едно бяха някакви дрънкулки, а не най-скъпоценните предмети, които Ани беше виждала през целия си живот. Беше си наложила да не им обръща никакво внимание, за да не рискува да бъде изкушена от тях — но бе направила изключение за това бижу, привлечена от непреодолимо желание.

Изглежда, момчето не беше успяло да устои на същото това желание, помисли си тя с тъга, докато въртеше украшението между пръстите си. Дали беше възможно едно толкова малко дете да се сети да го продаде, зачуди се тя. Не, по-вероятно го беше откраднало, защото му беше харесало — защото е било най-красивото нещо, което е виждало през целия си живот, и в един миг на безразсъдство беше решило, че не може да живее без него.

И тогава Ани си спомни къде беше виждала тази брошка: на тоалетката на Керълайн Флечър. Спомни си как си беше помислила, че чудно защо, не приличаше на останалите скъпоценности на Керълайн. Дали беше възможно момчето наистина да е откраднало брошката? Нямаше никаква причина да е влизало в каютата на семейство Флечър, абсолютно никаква. В каютите не се влизаше толкова лесно; обитателите им не ги оставяха отключени, а освен тях ключове имаха единствено стюардите. Беше невъзможно Теди да е влизал в каютата на семейство Флечър — освен ако те сами не го бяха поканили там.

Но това беше абсурдно.

Тя погали брошката с върха на пръста си, потънала в мисли. Ами ако е станало обратното? Ако Керълайн беше отишла при Теди, вместо Теди да влезе в каютата на семейство Флечър? Дали по някаква причина тя не беше потърсила момчето? Дали не му беше дала брошката? Но в това също нямаше никаква логика.

От друга страна, сигурно всяка мистерия започваше точно по този начин.

Докато корабът продължаваше да се носи напред през плътните вълни, онова тревожно безпокойство, което се беше загнездило в гърдите ѝ още откакто беше умряло момчето — не, още откакто беше видяла Марк да се качва на борда — разцъфна в неясен, но вледеняващ страх. Нещо не беше наред; усещаше го в самото си същество, като някакво ехтящо подозрение, като някакво смущение, източника на което не успяваше да открие. Беше навсякъде в този кораб. Беше дори в студения въздух, който облизваше кожата ѝ в този миг, подобно на някой от гладните духове на Стед.

Ани отново покри брошката с носната кърпа, като се боеше някой да не я види и да достигне до прибързаното, погрешно заключение: че самата тя е откраднала бижуто. Защото не смяташе да я връща на Керълайн Флечър, поне засега. Възнамеряваше да я задържи за известно време. Нямаше друг избор, защото тази брошка представляваше доказателство за нещо — макар и още да не знаеше за какво.

А най-странното беше, че докато я държеше и си мислеше за семейство Флечър, Ани беше обзета от непреодолимо желание да види Ондин. Да вземе бебето на ръце, да го притисне в прегръдките си, да вдъхне от безценното му ухание, топло и сладко. Да я защити и да се увери, че няма да свърши като горкия Теди Утън, тялото на когото вече беше поверено на вълните.

Тя пъхна увития накит дълбоко в джоба си — а мекото усещане за тежестта му на това място беше като от котва, която да я задържи, за да не бъде отнесена от всички тези лоши предчувствия в мъглата — и пое надолу по тъмното стълбище, за да се подготви за сутрешните си задължения. Останалите пасажери сигурно щяха да се събудят скоро.

Тринайсета глава

Четиринайсета глава

Светлината на слънцето се изля като златист яйчен жълтък през илюминатора в каютата на семейство Астор, като обля помещението в искрящи лъчи и се отрази във всички блестящи повърхности — от комплекта гребени от сребро и слонова кост до бижутата, небрежно разпръснати по тоалетката: диаманти, изумруди и сапфири, разхвърляни като детски играчки. Слънчевите лъчи заблестяха по кристалните шишенца с парфюми и декантери за уиски. Огряха захвърлената снощи вечерна рокля с чисто бяло сияние, тъй ослепително, че никой не можеше да гледа право в него повече от миг. Все едно се бяха пробудили във вълшебен фенер.

Мадлен Астор се сви от болка на стола си до личната им масичка за закуска под илюминатора. В последно време не се чувстваше удобно в тялото си, каквото и да направеше, дори когато бе потънала дълбоко в обемистия си халат, който я обгръщаше като кадифена палатка. Не можеше да посрещне този ден с желание, след като знаеше, че тялото на Теди е било пуснато в морето още призори — много преди изобщо да се събудят. От мисълта за това ѝ призляваше. Беше искала да присъства, но Джон Джейкъб — или Джак, както предпочиташе да го наричат — бе настоял на противното.

— Държиш се прекалено емоционално… Последното нещо, което ни трябва сега, е да припаднеш на погребението на някого от прислугата — рече той.

Консултира се с една лекарка на борда за гаденето си, като се боеше, че може да е свързано с бременността. Но доктор Лидър се отнесе обективно към случая, макар и без капка съчувствие, като обвини за нейното състояние събитията от изминалата вечер и трайното усещане за вина и ужас, което бяха оставили у Мадлен.

Ала нямаше причина да се чувства отговорна, успокои я лекарката. В крайна сметка смъртта на Теди нямаше нищо общо с нея. Просто понякога се случваха и неприятности. Не беше задължително това да е доказателство за друго. Не беше задължително да означава нещо.

Но тя знаеше, че вината е нейна. Беше убедена в това повече от всичко на света.

— Чаят ни свърши, мисис Астор. Да изпратя ли да донесат още?

Думите на прислужницата долитаха до нея приглушени, сякаш през водна пелена.

— Скъпа — обади се съпругът ѝ, като разтърси вестника си. — Мис Бидоа ти зададе въпрос. Искаш ли още чай, или не?

Джак я гледаше по онзи начин, който беше възненавидяла едва няколко месеца след началото на брака им. Все едно беше директор на училище, а тя бе непослушна, неособено схватлива ученичка.

— Не, благодаря.

Прислужницата кимна и излезе от каютата.

Продължителното сватбено пътешествие из Европа и Египет беше замислено като начин да се избегне вниманието на пресата — в която имаше толкова много спекулации за датата, избрана за женитбата им, и толкова много злонамерени забележки — но се оказа далеч по-хубаво, отколкото беше очаквала. Бяха си прекарали прекрасно. Всичко — дори… интимните им отношения — се получаваше леко и непосредствено. Макар и да беше почти три пъти по-възрастен от нея, а някои от нейните приятелки от училище да си бяха шушукали и кикотили как ли ще бъде това, тя с изненада откри, че не е толкова ужасно. Джак търсеше нейното благоволение с търпението на човек, на когото никога не се е налагало да бърза и никога нищо не му е липсвало. Човек, който вместо това беше изградил живота си около радостта от преследването на желани — а не нужни — неща. Беше щедър с нея — физически, емоционално, финансово.

А в замяна, разбира се, искаше от нея пълна и абсолютна вярност.

И тя нямаше никаква причина да не му я дава — освен собствената си природа. Понякога се питаше дали не е била създадена специално за да се бунтува. Преди го смяташе за любопитство. Така го наричаше баща ѝ. Но учителите ѝ невинаги бяха толкова щедри с определението на това качество. Както ѝ бяха казвали неведнъж: „Не бъди своеволна. Това не е привлекателна черта за една дама“.

Сега се питаше дали учителите ѝ не са имали право. Дали онова, което напираше у нея, не беше по-скоро желание за съпротива.

Естествено, други биха я нарекли просто разглезена. Но нима не беше възможно един човек просто да е склонен да изпитва нещастие? Не страдание, разбира се — тя нямаше никакво желание да страда — но едно тихо, настойчиво неудовлетворение от начина, по който е устроено всичко — независимо колко прекрасно е в действителност?

Ако беше така, това беше болестта на Мадлен — нейното лично проклятие.

И сега, шест месеца по-късно, докато пътуваха обратно към Ню Йорк, в гърдите ѝ се беше загнездила мрачна, трептяща тревога — като нощна пеперуда, която не спираше да пърха и да я гризе, да я гризе, да я гризе…

Нещо не беше наред. Как така никой друг не го виждаше?

Тя здраво стисна очи, като се опитваше да прогони приближаващото главоболие.

Джак наведе вестника си.

— Не ти ли е добре, скъпа? Може би трябва да се върнеш в леглото.

То наистина я зовеше. Колко късно трябва да е било, когато Мадлен най-сетне успя да заспи? Беше се въртяла с часове, потънала в мисли за момчето. И за пророчеството, разбира се…

— Може би си прав.

Тя се изправи и бавно пое към спалнята на подутите си, болезнени крака, макар и повече дори от съня да жадуваше да се прибере у дома — не в Нюпорт, а в Ню Йорк, сред истинските си приятелки, с които беше отраснала. Вместо онези млади жени, които се бяха превъзнасяли по нея по време на пътешествието — останалите наследнички на богати фамилии, млади съпруги и познати от висшето общество, които се бяха превърнали в техни естествени спътници по време на тези пътувания.

В продължение на толкова много години да сключи добър брак беше нейното призвание, нейната мисия в живота — това си мислеше сега, докато се скриваше обратно между копринените завивки. В семейството ѝ никога не се бяха стремили към нещо друго. Беше получила най-доброто, което можеха да си позволят — частни училища и допълнително образование, уроци по танци, пеене и тенис. Приеми в домовете на най-висшето общество и ваканции на всички подходящи места. И това беше свършило работа за сестра ѝ Кетрин, като ѝ беше осигурило завиден брак и обществено положение. Значи щеше да свърши работа и за нея.

И тези очаквания никога не бяха притеснявали Мади. Тя обичаше училището, беше отлична ученичка, естествен лидер сред връстничките си и истинска пеперудка в обществото, която без колебание прелиташе от цвят на цвят. Всичко ѝ се получаваше лесно — но тя винаги беше жадувала за истинско предизвикателство.

Някои хора критикуваха нейното семейство, като ги обвиняваха в катерене по обществената стълбица и ги наричаха парвенюта, натрупали богатството си с търговия, но родителите ѝ не им обръщаха никакво внимание. „От векове е така — отбелязваше с презрение нейната майка всеки път, когато ги хулеше тази или онази влиятелна дама. — Само така можеш да постигнеш успех — със стратегическо планиране. Само така може да се изкове един велик род.“ Нямаше нужда да се казва, че техният род щеше да бъде велик.

Запозна се с Джон Джейкъб в курорта Бар Харбър през лятото на 1910 година. Мадлен беше на седемнайсет години, а Джак — на четиресет и пет. Бяха на почивка в лятната къща на общи приятели и Мади играеше тенис с едно от другите момичета, като демонстрираше блестящата си форма. Джак улови една топка, която беше излетяла настрани от корта, и лично я донесе обратно, за да ѝ я върне. Тя веднага разбра какво означаваше погледът му, когато ѝ подаде топката и се представи. След това майка ѝ едва не припадна от вълнение. „Мистър Астор е проявил интерес към теб, скъпа моя! Трябва да изиграем това много внимателно — наистина много внимателно!“

Мадлен нямаше нужда да го чува от майка си. Дългосрочната стратегия беше любимата игра на Мади. Също като приятелките си, тя беше отгледана и подготвена да ражда принцове. Съревнованието между дебютантките беше кървав спорт. И тя беше победила — беше успяла да накара най-богатия мъж на света да ѝ предложи брак. Всички нейни приятелки ѝ завиждаха за това. Една от тях дори получи нервен срив по този повод.

В крайна сметка моминското име на Мади буквално означаваше „сила“.

В краката ѝ лежеше Кити, любимото куче на Джак порода еърдейл териер — тя винаги спеше на леглото при тях. Сега кучето нададе лек вой, все едно отразяваше безпокойството в мислите на Мади.

От стомаха ѝ се надигна болезнен прилив от вина и опасения, който изгори гърлото ѝ, когато си спомни, че за Кити отговаряше Теди. Кучето сигурно плачеше за изчезналия си приятел.

— И двамата сте много окаяни тази сутрин — отбеляза нейният съпруг, като се изправи до тях.

— Не можеш да очакваш да не изпитвам нищо за горкото момче.

— Все пак не беше твое дете — отвърна Джак под носа си.

Тя стана от леглото и отиде до гардероба от богато украсен махагон, като кипеше вътрешно, докато се опитваше да си избере рокля за деня.

Даде си сметка, че е ядосана — и дори изпълнена със страх.

За всичко беше виновна Ейва, първата жена на Джак. Мъжът ѝ не искаше да повярва — и в началото дори самата Мади не искаше, но сетне разбра, че противният слух, който беше дочула нейната майка, действително отговаряше на истината. Разводът на Джак бе грозна история — беше станало преди да се запознае с него, за щастие, но това не беше попречило на Ейва Уилинг Астор да развие мания за отмъщение. Бившата му съпруга ужасно му се беше разгневила, когато бе обявил намерението си да се ожени повторно. Бяха разведени от по-малко от една година; новият му брак идваше скандално скоро — и разбира се, новата му жена беше скандално млада. Ейва се боеше какво може да означава това за нейния син и дъщеря, когато на света се появи нов комплект деца на семейство Астор — по-малки, по-сладички и живеещи с баща си по цял ден, всеки ден.

Майката на Мади използва шпионската си мрежа, за да научи, че Ейва е наела циганка да ѝ направи магия. Мади щеше да се разсмее с глас, когато чу за това, ако окултизмът не беше водещата мода и ако тя не знаеше със сигурност, че много дами от висшето общество ходят на врачки, за да общуват с мъртвите и да им предсказват бъдещето. Циганката на Ейва беше добре известна в Манхатън и държеше екзотично малко ателие в модерен квартал, като дори рекламираше услугите си във вестник „Таймс“. Агентката на майката на Мади им подготви пълен доклад за предполагаемата черна магия. „Мъжът ти и новата му съпруга никога няма да познаят щастието задълго — повтори тя, като имитираше славянския акцент на циганката. — Той никога няма да има дете, което да обича повече от онези, които вече има, а новата му съпруга ще изгуби всекиго, когото някога е обичала.“

Джак го беше посрещнал с насмешка. „Ейва? Да плати на циганка? Това е невъзможно. Тя е най-благоразумната жена, която познавам.“ Но мъжете често отхвърляха силата и важността на подобни пророчества, както и на всичко, което не можеха да видят с очите си или да пипнат с ръка — или да притежават.

Мади беше изчакала да пристигнат в Кайро, за да се консултира със собствената си врачка — едноока старица, добре позната на заможните чужденци, които пребиваваха за по-дълго в страната. Жената ѝ каза, че ясно вижда злия дух, който следва Мади навсякъде, обвързан с нея в резултат от проклятието на циганката. „Отърви ме от него — нареди Мади, като повиши глас, докато се опитваше да не избухне в плач. — Нося дете, което трябва да защитя. Ще ти платя каквото поискаш.“ Но старицата беше настояла, че Мади трябва лично да прогони злия дух. „Трябва да докажеш, че си по-силна от врага си.“ Жената не говореше английски много добре и Мади не разбра точно какво имаше предвид. Тя никога не беше бягала от битките, но как точно се предполагаше да прогони нещо, което не може да види или да пипне? Беше взела решение да се обърне към друг специалист в Ню Йорк — един прочут медиум.

Но сега съжаляваше, че го беше отложила.

И трябваше да предприеме нещо веднага, още преди да пристигнат в Ню Йорк. Не ѝ харесваше тази сянка, която смъртта на Теди бе хвърлила върху нея и всичко останало. И неприятното подозрение, че това няма да бъде последният резултат от въздействието на черната магия.

Тя се беше сближила много с Теди, всъщност ѝ беше станало жал за него, след като беше научила, че родителите му са починали, и го бе взела в домакинството. Момчето беше станало като член на семейството. Едва ли не. Беше си фантазирала да го осинови — не официално; Джак никога нямаше да се съгласи на подобно нещо, нито двете му деца от предишния му брак, които не бяха много по-големи от самата Мади и, както тя подозираше, не виждаха нищо друго освен пари, когато погледнат баща си. Представяше си да вземе Теди под крилото си подобно на любим племенник, като му осигурява хубави дрехи и топла храна, и си фантазираше как ще я тачи момчето и дори ще я обича. Това момче щеше да олицетвори доброто, на което бе способна самата тя.

Но сега, разбира се, всичко това нямаше как да се случи.

А най-лошото беше, че знаеше кой е виновен — виновна беше тя, каквото и да беше казала доктор Лидър, за да я успокои. Теди нямаше да ги придружи на това пътешествие, ако не беше настоявала. Щеше да си остане в имението им в Бийчуд заедно с прислугата, където да полира сребърните сервизи и да изпълнява дребни поръчки в очакване на завръщането им. Джак беше повдигнал вежди, когато го беше помолила за това, но беше склонил, за да я зарадва. И не се беше оплаквал от него — дори онзи път, когато Теди бе изгубил Кити в Египет. Кучето беше избягало от момчето, а след това то не беше посмяло да им каже веднага. В крайна сметка се наложи Джак да възложи на група прислужници да останат там и да продължат да го търсят, но без успех. Откриха го отново след няколко дни, по чиста случайност — на борда на баржата на друга групичка заможни американски туристи. Мади беше сигурна, че след този случай Джак ще настоява да се отърват от момчето, но той не го направи.

Беше обичала Теди — посвоему — а злият дух ѝ го беше отнел. Точно както бе казала циганката на Ейва.

Мъжът ѝ забеляза, че поглежда кучето, докато сваляше халата си, за да започне да се облича за предстоящия ден.

— Знам, че ти е мъчно за Теди — рече Джак. — И обожавам да виждам чувствителната ти природа. Но наистина трябва да се опиташ да забравиш за това. Цялата тази меланхолия няма как да е полезна за бебето.

Тя завъртя очи към тавана. Все едно той можеше да знае какво е полезно за бебето.

Семейство Астор не бързаха за никъде. Беше цяло събитие дори само да се подготвят за началото на деня; и днешният не беше изключение въпреки ужасната сянка на смъртта на Теди, надвиснала над тях. И тъй, вече отдавна беше станало следобед, когато косата на Мадлен най-сетне беше готова и двамата се присъединиха към приятелите си на една маса в „Кафе Веранда“, където играеха карти на питие.

Не, не им бяха приятели. Това беше тяхното обкръжение. Хората като тях. Неколцина от присъстващите — изостанали от обществената надпревара, които при обичайни обстоятелства нямаше да отговарят на високите стандарти на останалите, но за кратко се бяха издигнали до техния ранг по силата на необичайните размествания, придружаващи всяко пътуване на кораб — щяха да бъдат забравени в мига, в който слязат на пристанището, захвърлени като ненужен чадър.

„Кафе Веранда“ напомняше на Мади за нейното пътешествие до щата Флорида, когато беше на тринайсет години. Онова, което тогава ѝ се стори неописуемо екзотично — палмите, пясъчните плажове и сладките малки алигаторчета — сега бледнееше в сравнение с нещата, които бе виждала в Кайро и Александрия. При все това салонът на кафенето събуждаше спомени за онова семейно пътуване с миниатюрните си палми в саксии, тръстиковите си мебели и големите вентилатори, които лениво се въртяха на тавана. Ярките зелени и коралови цветове на възглавниците жизнерадостно контрастираха с безкрайното сиво на океана и небето навън.

И все пак за момент отново я обзе лошо предчувствие, когато видя събралите се там — Уилям Т. Стед и семейство Дъф-Гордън; Керълайн Флечър и нейният съпруг — хубав млад мъж на име Марк, който непрекъснато беше смръщен от тревога. Все едно се бяха събрали отново присъствалите на спиритическия сеанс — но към тях този път се беше присъединила и доктор Алис Лидър. Миналата вечер беше завършила с трагедия; струваше ѝ се лоша идея същите хора да се съберат отново. Обединяваше ги онова неизказано нещо. Онзи начин, по който всички свещи бяха угаснали едновременно.

Онзи начин, по който се беше изтръгнал писъкът от гърлото ѝ, когато за пръв път бе зърнала Теди проснат на пода в спалнята им.

Мади потъна в един тръстиков стол, благодарна за дебелите възглавници на него, и загледа как мъжете започнаха да се занимават с Кити, като я потупваха твърде агресивно с нехайните си ръце. Мъжете обичаха домашни любимци — и подразбиращото се позволение да се отнасят с тях както си искат.

— Браво на теб — рече сър Дъф-Гордън на кучето, докато го държеше за брадичката.

— Защо не се присъедините към нас? — предложи лейди Дъф-Гордън, без да откъсва очи от картите си. — Ако и двамата играете, можем да направим още едно каре.

Макар да беше с една или две години по-възрастна от Джак — почти на петдесет — тя не изглеждаше на повече от трийсет и пет години. Притежаваше елегантност — и арогантност — от която повечето жени посърваха, но Мади беше забелязала, че чувството ѝ за хумор, макар и хапливо, винаги е сърдечно. Беше красива, светска, съобразителна жена, която не се впечатляваше лесно — все качества, които Мади се надяваше да култивира у себе си с времето. И освен това беше успешна делова дама — което несъмнено представляваше истинска рядкост. Една от най-популярните истории в последно време беше за това как беше изработила за френската кабаретна актриса Габи Десли пълен комплект от ефирни нощници и халати, които да облича, докато я ухажва лично португалският крал. След този случай всички от обкръжението на Мади у дома си бяха поръчали от нея подобни фини копринени одежди, макар и нито една да не беше посмяла да ги облече, или поне Мади не знаеше за това.

— Така ще можем да се възползваме от мистър Флечър и мистър Стед, вместо да ги оставяме да седят покрай нас, все едно никой не ги е поканил на танц на бала — добави Луси.

— Притежавам много повече качества като наблюдател, отколкото като участник в събитията — отвърна Стед с характерната си дистанцираност.

— Друго съм чувала аз — съсече го в отговор Луси, като повдигна едната си перфектно оформена вежда.

Мадлен знаеше за какво намеква: професионалната биография на Стед като репортер. И най-вече за скандала с Елиза Армстронг. Всички знаеха за това. Всички си шушукаха. Как се беше проявил като много повече от наблюдател. Как беше действал под прикритие, за да се снабди с платено момиче — при това само на тринайсет години — и след това беше отвел момичето в един пансион за цяла нощ, в името на „проучването“ за статията си. Целта му била да изобличи лекотата, с която се провежда търговията с човешка плът — под носа на всички в цивилизована Англия. Но беше успял да постигне нещо съвсем друго — да предизвика съмнения и скандали, които бяха обхванали целия елит на обществото.

Като се замисли човек, едва ли не американско постижение от негова страна.

Но всичко това се беше случило много преди Мади дори да се роди, и мислите на тази тема я изпълваха с нетърпение и безпокойство. Отново изпита внезапен копнеж да види истинските си приятелки у дома. Шест месеца, прекарани в пътешествие, бяха ужасно много време.

Изведнъж отчаяно ѝ се прииска да се махне от този кораб.

— Бездруго не обичам играта на бридж — обясняваше Джак. — Винаги съм смятал, че жените са много по-сръчни в следенето на картите от мъжете. Поредната им малка тайна.

Той почеса Кити по корема — кучето се беше проснало по гръб с вирнати крака, а езикът му висеше настрани от устата. Кити знаеше как да накара Джак да я обича. Мади си помисли, че двете с Кити заемаха едно и също равнище на емоционална привързаност в съзнанието на нейния съпруг. Тя също знаеше как да накара мъжа си да мърка като коте. Ориентираше се бързо в играта.

— В такъв случай се питам — продължи Луси Дъф-Гордън, — защо повече от нас не управляват собствен бизнес, след като сме пълни с толкова много малки тайни.

Нейният съпруг, сър Дъф-Гордън, се прокашля в ръкава си.

— Сигурно защото не всички млади жени споделят твоя интерес към бизнеса, скъпа моя. Мисис Астор, можете да заемете моето място, ако желаете.

Той стана от масата, като предложи картите си на Мадлен, и добави:

— Но това ще означава да играете в екип със съпругата ми. Внимавайте какво ще обявите.

— Никой не смята, че това е остроумно — отбеляза Луси, докато подреждаше картите в ръката си.

Мади бързо отклони поканата с думите:

— Не бих могла.

Истината беше, че не обичаше бридж. Свързваше тази игра с обкръжението на майка си. Дами на нейната възраст, които прекарват по цели часове в салона, като си разменят клюки на чай и шери, а картите плющят по стъклената масичка. Не ѝ се искаше това да бъде и нейното бъдеще — колкото и да беше сигурна, че ще стане точно така. Колкото и да беше спечелила самата тя от въпросните клюки.

Предпочиташе по-активните забавления. Тенис, езда, дори ветроходство. Беше чула, че на борда на кораба има игрище за скуош — с балконче, от което зрителите да наблюдават играта. Имало си и професионален треньор, и всичко. Искаше ѝ се да поиграе, но беше изключено да тича в това състояние. Един господ ѝ беше свидетел, че имаше нужда да се раздвижи — най-вероятно щяха да си седят на задните части цяла вечер, като се има предвид, че след вечерята в салона щеше да се проведе концерт за пиано, на който явно всички смятаха да присъстват. Поне салонът беше хубав, с гоблени от Обусон и илюминатори от оловно стъкло.

При все това тя остана да ги погледа, докато изиграят една партия: карето се състоеше от лейди и сър Дъф-Гордън, мисис Флечър и доктор Алис Лидър. Искаше най-вече да види дали Луси ще каже нещо пикантно за някой друг на кораба. Единственото, което ненавиждаше повече от клюките, беше да не ги знае.

Освен това Мади обичаше да наблюдава хората. От поведението на един човек можеше да се разбере толкова много за него, когато си мислеше, че никой не го гледа.

От друга страна, присъствието на Алис Лидър предизвикваше необяснимо неудобство у нея. Докторката изглеждаше необичайно сред останалите, със строгите си кафяви поли, консервативните си очила и прибраната си коса. Съвсем различна от лейди Дъф-Гордън например, която винаги се обличаше толкова красиво. Днес беше в бледорозова коприна с десен от миниатюрни розови пъпки. Двете бяха като масло и вода.

— Къде е Гугенхайм? На уроци при своята френска певица? — попита Джак, а мъжете се разкикотиха.

Дали в гласа му не прозвуча нотка на ревност, зачуди се Маги. Всички знаеха, че певицата, на която беше платил да го придружава на това пътуване, не го учеше на френски. Или поне не на френски песни.

— Предполагам, че е това — отвърна сър Дъф-Гордън, като хвърли една карта.

Когато я видя, съпругата му простена недоволно.

— Може би си отспива след вълненията от изминалата вечер — обади се Марк Флечър, с преднамерено закачлив тон.

Доктор Лидър вдигна очи от картите си.

— Какви вълнения?

„Не споменавайте за спиритическия сеанс пред докторката“, щеше да каже Мади, но си даваше сметка, че с тези хора няма смисъл да го прави.

— Снощи си организирахме спиритически сеанс — обясни лейди Дъф-Гордън с обичайната си прямота. — Беше доста… оживено.

— Предполагам, че възразявате срещу подобни неща? — рече мистър Стед.

Мади не се съмняваше, че ще го направи — атаката беше най-добрата защита.

— Мнозина от колегите ми се интересуват от спиритизма — отвърна доктор Лидър.

— Какъв дипломатичен отговор — рече лейди Дъф-Гордън със звучен смях.

— Но не и вие, доколкото разбирам — настоя Стед. — Ала дори скептик не може да отрече, че снощи установихме контакт с отвъдното. Сред нас имаше… присъствие.

Докато говореше, думите сякаш пропълзяха под кожата на Мади, така че я прониза студ до кости. Възрастният мъж разбираше какво се беше случило наистина — точно като нея самата.

— Масата се разтърси под ръцете ни — продължи той и споменът я връхлетя отново.

Изминалата нощ ѝ се беше струвала като сън, но сега знаеше, че е била истинска. Съвсем истинска.

— Изви се вятър и угаси свещите — разказваше Стед, — а в каютата стана студено. Все класически признаци за присъствието на дух.

„Спри — помоли го мислено тя, обзета от подсъзнателен страх, че ще призоват духа само като говорят за него. — Този дух не е играчка или забавление. Това е нещо сериозно.“

— От много години практикувам окултизъм — продължи той, — често в компанията на велики медиуми. И съм съвсем искрен, когато ви казвам, че никога не съм усещал толкова силно присъствие, колкото снощи.

Мади потъна още по-дълбоко в стола си, с нарастващо отчаяно желание да избяга оттук. Студът вече се виеше в тялото ѝ, в корема и нагоре към гърдите, като ледена морска вода.

— Може би е защото плаваме по вода. Водата е по-лесна за прекосяване от сушата. Духовете срещат по-малко съпротивление. Да, този факт би обяснил голяма част от онова, на което станахме свидетели снощи — каза Стед и закима, макар че никой не му възразяваше.

Говореше така, все едно духът имаше физическо присъствие…

— Искате да кажете, че духовете са по-могъщи над водата, отколкото биха били на сушата? — попита го Керълайн Флечър, докато разглеждаше картите в ръката си. — Защото срещат по-малко съпротивление? Подобно на електричеството?

— Точно така — потвърди мистър Стед. — Или телеграфа. Като безжичната машина „Маркони“. Но с една разлика…

Той замълча и Мади потрепери.

— Духовете могат да живеят не само във въздуха, но и в хората.

— Какво? — възкликна Мади, преди да се овладее.

Съпругът ѝ хвърли един поглед.

— Имате предвид нещо като обсебване? — попита го Луси.

— Точно това имам предвид, мадам — отвърна Стед и мрачно ги изгледа един по един. — А са най-опасни, когато обсебят тялото на друго същество. Защото тогава придобиват телесно присъствие, нали разбирате? От плът и кръв. И могат да следват желанията си, каквито и да са те.

— Извинете ме — рече Мади и скочи на крака, доколкото можеше да скочи в настоящото си положение.

Поривът да избяга оттам, беше непреодолим. Щеше да предизвика малък скандал, като си тръгнеше толкова неочаквано, но просто не можеше да остане повече.

— Не ми е добре — рече тя с бледа усмивка и махна към корема си, като знаеше, че с това ще предотврати всякакви въпроси.

Сетне бутна стъклените врати и забърза по панорамната палуба, без да обръща внимание на гласа на съпруга си. Щеше да му каже, че ѝ е станало толкова лошо, че не е можела да го изчака. Той нямаше да ѝ се разсърди, че си е тръгнала. Не умееше да се справя с болести от никакъв вид. Беше добър в много други неща — да се преструва, да отглежда кучета и да изобретява безполезни устройства — но не и с болестите. Това не му беше в природата.

Тя просто нямаше да издържи и минута повече там. Можеха да се подиграват със спиритическия сеанс и да се преструват, че всичко е било някакъв номер, но тя знаеше, че не беше така. Знаеше, че е било истина.

Бяха се докоснали до злия дух, който бе отнел живота на Теди; и всеки можеше да разбере, че духът е бил чисто зло, каквото и да е представлявал.

И продължаваше да броди тук, на борда на този кораб. Ами ако беше приел формата на някого от пасажерите, на някого в онзи салон — или се спотайваше в чуждо тяло по коридорите, в очакване на следващата си жертва? Стед току-що беше казал, че това е възможно — че зъл дух може да се промъкне в тялото на жив човек и да го подчини на волята си. В светлината на този факт всички беди и нещастия по време на сватбеното им пътешествие имаха съвсем логично обяснение: онзи прислужник, който беше позволил на Кити да избяга от хотелския им апартамент в Кайро и с това предизвика толкова тревоги; онзи екскурзовод, от когото беше получила твърде буйния кон за езда в Монтрьо. Онзи крадец, който я беше преследвал по задната уличка до открития пазар във Флоренция. Джак беше казал, че е обикновен джебчия, но Мади беше зърнала нещо по-злокобно в очите му. Всички те бяха демонични пешки, изпратени с една и съща мисия: да изпълнят проклятието.

Разбира се: точно така беше загинал Теди. От ръката на някого на този кораб — някой пасажер, който може би дори не си даваше сметка какво е направил. Дали това не беше причината да продължава да изпитва грозното, болезнено усещане у себе си?

Някои може би я смятаха за млада и наивна — и дори разглезена — в сравнение с всички онези прехвалени и прочути хора на горната палуба, които се смееха и играеха на карти, но Мадлен Астор умееше да разпознава самодоволството. На онези хора им се искаше да вярват в духове и призраци, но оставаха слепи за опасността. Не забелязваха покрова на смъртта, надвиснал над тях.

Над всички тях.

Настигнаха я нечии стъпки и тя рязко се обърна. Керълайн Флечър беше излязла след нея.

— Добре ли си? Реших да се уверя, че ще стигнеш до каютата си — всички доста се изплашихме.

Преди Мади да успее да отвърне или да направи нещо, Керълайн се спусна напред и здраво я улови под ръка по начин, който напомни на Мади за майка ѝ.

Тя ѝ позволи да я придружи. В този момент присъствието на друго човешко тяло, топло и успокоително, беше като котва за нея.

— Просто намирам всички тези разговори за духове за обезпокоителни — рече Мади. — Двамата с Джак наистина се изплашихме няколко пъти, докато пътувахме. Обикаляхме от един древен замък на друг, а всички бяха обитавани от духове, ако се вярва на преданията…

Тя сподави риданието, което се надигна у нея.

— А сетне изгубихме и горкия Теди…

— Не подценявай въздействието на бременността — отвърна Керълайн, като кимна към издутия корем на Мади. — Прави те много по-чувствителна към всичко около теб. Непоносимо чувствителна, едва ли не.

— Да… Ти ме разбираш… При теб не е било толкова отдавна, нали?

Мади си спомни за бебето на семейство Флечър — прекрасно малко създание; колко жалко, че обикновено беше някъде с бавачката си. Мади нямаше да има нищо против да се поупражнява малко с истинско пеленаче. Но Керълайн само се усмихна — с една от онези блажени усмивки, на които са способни само младите майки. Мади с нетърпение очакваше да започне да се усмихва така. Като светица.

Двете бяха закрачили редом, а стъпките им отекваха по палубата като на коне, впрегнати заедно. Керълайн беше като някоя от нейните стари приятелки — и двете определено бяха по-близки на възраст, отколкото с останалите дами — така че присъствието ѝ носеше утеха на Мади.

— И аз го усещам. На борда на този кораб има някакво присъствие. Не си само ти: всички говорят за това.

Колкото и плашещо да беше да чуе страховете си потвърдени по този начин, заключението ѝ вдъхна увереност. Значи не всичко беше само в главата ѝ.

— Понякога ми се струва, че всяко едно място, на което отсядахме в Европа, беше обитавано от духове — продължи Мади. — Джак непрекъснато ми разправяше, че няма от какво да се страхувам… „Духовете не могат да ти направят нищо — те са само студен въздух и измислици!“ Но ти чу какво каза Стед. Дали наистина е възможно някой дух да обсеби тялото на човек?

Ако това беше вярно, опасността от черната магия на Ейва беше съвсем истинска.

И непосредствена: на този кораб с повече от две хиляди души на борда, как можеше да разбере кой от тях е намислил да ѝ направи нещо лошо? Беше обградена от потенциални врагове. Точно както с вестниците, с техния неутолим апетит за новини, които да публикуват за тях двамата, и тълпите репортери, които ги причакваха в засада навсякъде в Европа и Египет. Бяха дори на пристанището, за да ги нападнат, докато се качваха на борда на „Титаник“. Сякаш целият свят си беше наумил да ѝ навреди.

Керълайн вече я водеше, като притискаше здраво ръката на Мади към тялото си. И вече не я поглеждаше, не: Керълайн гледаше в краката си, все едно следваше някаква пътека, невидима за Мади.

— В града, където отраснах, имаше много католици. Една от моите приятелки католички ми разказа история за енорийски свещеник — стар човек, който навремето често се занимавал с екзорсизъм. Имало един определен случай… Свещеникът не искаше да говори за това, но енориашите разказваха. В съседен град живеел някакъв млад мъж… Обвинили го в това, че е убил брат си от ревност, защото брат му се оженил за неговата любима, за която се надявал да се ожени самият той.

Мади беше започнала да се уморява — от бременността толкова лесно оставаше без дъх — и се опита да се измъкне от хватката на Керълайн, но тя я държеше здраво и продължаваше да я тегли напред със себе си по дългия, пуст коридор. Дърпаше я така, все едно Мади беше някакво непослушно дете.

— В семейството му били убедени, че техният син е обсебен от духа на брат си. Преместил се в къщата на мъртвеца, спял в леглото му, наслаждавал се на компанията на жена му — мъртвецът използвал тялото на брат си, за да се радва на живота, който иначе щял да му бъде отнет.

Мади изсумтя, неспособна да се сдържи.

— Каква глупост! Това очевидно не е обсебване: намеренията на убиеца поначало са били такива. Убил е брат си, за да спечели любимото си момиче, и е използвал обсебването за извинение. От семейството му просто не са можели да приемат мисълта за това, че синът им е способен на такова зло…

— Точно така решил и началникът на полицията. Но въпросното семейство притежавало известно влияние в онзи град и осигурило на свещеника няколко дни за действие.

Натискът върху пръстите на Мади стана болезнен.

— Свещеникът опитал с всички обичайни методи: завързал мъжа, молил се над него часове наред, ръсил го със светена вода, карал го да целува разпятието. Но нищо не свършило работа. Накрая, когато времето му било на привършване, в пристъп на отчаяние, свещеникът завел мъжа до езерото зад къщата на семейството и го… потопил под водата. Напълно. Така искал да измами духа, че мъжът ще умре, за да го накара да се покаже.

Мади ахна.

— Точно така направил онзи свещеник. Потопил брата под водата. И го задържал там, колкото и да се мятал и да се съпротивлявал. Задържал го под водата, за да го спаси.

Мади всеки миг щеше да припадне от болка. Керълайн стискаше пръстите ѝ с такава сила, че ги мачкаше едни в други.

— Свещеникът едва не го удавил, но все пак го издърпал от водата в последния възможен миг. Мъжът кашлял и не можел да си поеме дъх, но бил жив. И свещеникът с облекчение открил, че това свършило работа: успял да прогони духа на мъртвеца от него. Пред очите му отново бил предишният брат.

— Убиецът — уточни Мади.

Двете бяха стигнали до края на коридора. Керълайн я изведе през една врата на панорамната палуба. Застанаха до парапета на кърмата, откъдето виждаха как сиво-зеленият океан остава зад тях, разкъсан от две спираловидни дири от витлата на кораба. Мади се загледа надолу в студеното тъмно море. В необятната бездна. Беше далеч, много далеч надолу.

Къде бяха всички? В това усамотено кътче ѝ се струваше, че на кораба бяха само те двете. Обзе я хлад. Защо я беше довела тук Керълайн Флечър? Бяха подминали стълбището, което водеше към първокласната каюта на семейство Астор с удобното, сигурно легло.

Керълайн най-сетне пусна ръката ѝ. Мади се зае да я разтрива, за да възстанови кръвообращението в пръстите си, докато двете стояха до парапета и се взираха в хипнотичното вълнение на морето.

— Когато духът бил прогонен, а братът — убиецът, както казваш ти — дошъл на себе си, останал ужасен. Защото, докато бил под влиянието на брат си, убил момичето. Както казал на свещеника, мъртвият му брат го накарал да го стори. Мъжът се заклел, че у него е живял отмъстителният дух на брат му. Видял щастието по лицето на момичето, докато били в брачното ложе — защото тя поначало искала да бъде с първия брат — и мъртвият брат побеснял от ревност, когато го видял. Убил момичето, а сетне искал да убие и брата. Такава е силата на ревнивото сърце, дори отвъд гроба.

„Силата на ревнивото сърце.“ Това беше само история, но Мади не се съмняваше в истинността ѝ. Усещаше болката и объркването на онзи брат навсякъде около себе си.

Керълайн продължи да се взира в морето.

— А сега братът, след като видял какво е сторил, какво го е накарал да стори отмъстителният му брат, не бил на себе си от ярост и угризения. Какво друго можел да направи, освен да се самоубие? Пронизал се право в сърцето в мига, в който се върнал обратно в къщата на родителите си.

Тя се обърна към Мади. И дали Мади само си въобразяваше, или обичайно топлите очи на Керълайн Флечър бяха изстинали, съвсем мъничко?

— Когато чуеш такава история, не можеш да се съмняваш, че обсебването се случва наистина. Няма друго обяснение за онова, което е сторил онзи човек.

Палубата внезапно се раздвижи под краката на Мади и тя се хвана за парапета, за да се задържи. Дали беше от кораба, който се беше издигнал на гребена на някоя великанска вълна, или от злокобната история на Керълайн? Дали не беше отмъстителният дух, който идваше да я накаже?

Морето беше далеч, много далеч надолу. Сиво-зелените вълни преследваха кораба и го хапеха като вълци.

И в този миг Мади разбра какво трябва да направи, за да спаси и себе си, и нероденото си дете.

Петнайсета глава

Разнесе се тих звън на кристал, когато Дей Боуен влезе в първокласната каюта на семейство Астор, на една крачка след Лес и Вайълет. Ако вътре беше останал някой — от семейство Астор или от прислугата — Дей нямаше как да обясни присъствието на тримата в каютата им тази вечер. Вайълет Джесъп, която им беше отворила със служебния си ключ, беше стюардесата, отговаряща за въпросната каюта, разбира се, но ако семейство Астор се приберяха по-рано от концерта, щяха да останат изненадани да видят двамата боксьори заедно с нея.

Дали Вайълет не беше пресметнала погрешно продължителността на концерта за пиано, който трябваше да се проведе тази вечер? Дали някой от прислужниците на семейство Астор не беше останал в каютата, за да лъска обувки или да приготвя дрехите им за утре?

Не: вътре не помръдваше нищо. Кристалният звън беше предизвикан единствено от движението на кораба, докато се издигаше и спускаше по вълните. По-рано следобед бяха потеглили от последната си спирка в Куинстаун, Ирландия, и вече плаваха в открито море, на път за Ню Йорк.

Тримата влязоха на пръсти в стаята. Дей беше принуден да признае, че Вайълет притежаваше и кураж, и съобразителност — това момиче беше планирало всичко до последната подробност. Прислугата на пасажерите в първа класа беше поканена на специална вечеря (змиорки в желе и пай с гълъби) в трапезарията на екипажа. Когато беше разбрала, че в каютата няма да има никого, Вайълет беше решила да се възползва от тази възможност да ги разведе на малка екскурзия за разглеждане на забележителностите.

Не беше изненадан — даваше си сметка за въздействието, което оказваха двамата с Лес на момичетата. Веднъж омагьосани — от усмивките, дискретната демонстрация на мускулите, игривия тон, небрежното споменаване на тренировъчния му режим — всички се сливаха пред очите на Дей. Превръщаха се в море от палав смях, парфюм и поверителни гласове. Заставаха твърде близо и ухаеха твърде цветно, а от лицата им не оставаше нищо друго освен ореола на косите им, розовите им устни, белите им зъби.

Дей не се гордееше с това. И определено нямаше заслуги за начина, по който се къдреше косата му на челото, или за симетричните си трапчинки — бяха наследство от хубавата му майка. При това знаеше, че има много други мъже с къдрици, скули и мускули — но те не бяха боксьори. Не бяха съвременни гладиатори.

И не му се искаше да я подвежда — не си мой тип — но това беше добро прикритие. Нямаше друг избор, освен да следва правилата на играта.

Освен това я беше подмамил, за да направи услуга на Лес.

Дей се отнесе в мисли за това, че двамата с Лес не изглеждаха на мястото си в тази хубава стая с махагонова ламперия и дебел килим, с тапицирани в кадифе столове и толкова завивки и кувертюри, че цяло село в Уелс можеше да се завива с тях през зимата. Каютата нямаше нищо общо с тяхната в трета класа, където бяха настанени с още двама мъже и нямаше достатъчно място да се обърнеш, без да си цапардосаш главата в койките на два етажа. Нещо повече, той не се чувстваше на мястото си на целия кораб и имаше скрито подозрение, че корабът беше достигнал до същото заключение и едва прикриваше недоволството си, когато Дей стъпеше на някоя от горните палуби. Трябва да знаеш къде ти е мястото, отрепка такава.

Вайълет обиколи стаята, за да запали още две лампи — пасажерите от първа класа имаха дори светлина в излишък, помисли си Дей — а Лес вървеше по петите ѝ. Докато оглеждаше вещите на семейство Астор, очите на Лес заблестяха по начин, който не се хареса на Дей. Забеляза как той спря за миг пред тоалетката, на която бяха разпръснати прекрасните притежания на мисис Астор: гребени от слонова кост и нефрит и цял комплект сребърни четки за коса. Поднос от лакирано дърво в китайски стил, на който бяха всекидневните бижута на мистър Астор. Два чифта копчета за ръкавели и джобен часовник на верижка. Дей забеляза, че Вайълет също е притеснена от това, и нямаше как иначе да бъде: все пак тя щеше да рискува работата си, ако нещо изчезнеше от каютата. Вече разбираше защо Лес толкова беше настоявал за тази малка екскурзия: той не искаше да види как живее другата половина от човечеството, а да подготви удар срещу тях.

Леглото беше оправено от някой съвестен прислужник — вероятно от самата Вайълет — но Дей пристъпи до него, като си спомни слуха, който беше обикалял по каютите във втора и трета класа през целия ден. Историята за онова малко момче — което самият той беше спасил да не падне във водата едва вчера.

— Значи тук е… тук е станало — рече Дей.

Не му се искаше да донесе думата „умряло“ в тази стая със себе си, все едно можеше да остави петно. Прониза го тъга — момчето го беше гледало с такова възхищение на панорамната палуба вчера. В онзи миг Дей беше неговият герой. Но при все това…

Каквото и да беше разтревожило това момче толкова силно, че да го накара първо да се покатери на парапета, беше продължило да го измъчва, докато момчето не се беше предало на смъртта си по друг начин. Беше страховито.

— Не биваше да споменаваш за това — рече Вайълет. — Бездруго си го мисля цял ден — всеки път, когато остана сама тук. Тръпки ме побиват.

— Суеверна ли си? — попита я Лес, докато тършуваше в един шкаф. Той хвърли поглед назад през рамо и се ухили, като добави: — Чух как някои от богаташите са убедени, че този кораб е обитаван от духове.

Вайълет понечи да го доближи, може би искаше да попречи на Лес да рови в шкафа; сетне явно размисли и вместо това остана близо до Дей.

— Екипажът също — отвърна тя. — Никой не може да отрече, че на този кораб се е възцарило някакво странно усещане.

Лес се засмя.

— Как е възможно да е обитаван от духове? Корабът е чисто нов. Никой не е умирал на него, освен…

— Момчето — каза Вайълет и разтърка ръцете си над лактите, все едно ѝ беше станало студено. — Но не е само заради момчето — на всяко плаване умират хора, просто повечето пасажери не разбират за това. Най-вече членове на екипажа. Стават инциденти. Но в това плаване има нещо различно. Била съм на много, така че би трябвало да знам.

Дей се съмняваше, че Лес вярва в духове. Самият той беше отраснал с такива приказки — с вярата във вълшебни създания и коварни сенки, прегръщана най-вече от бедните необразовани люде и по ирония на съдбата от силно религиозните, поне според личния му опит. Бяха същите хора, които щяха да призоват да бъде екзекутиран публично, ако някога разберяха за тайните копнежи, които хранеше у себе си — и точно по тази причина отдавна беше решил да няма нищо общо с тях, включително и с интереса им към магическото.

— Аха! — рече Лес, като се обърна.

В ръката си държеше бутилка с нещо, което приличаше на адски луксозно американско уиски — Дей беше чувал, че се казва „бърбън“.

— Вай? — подхвърли фамилиарно Лес, докато търсеше чаша. — И не се тревожи — просто ще долеем бутилката с вода. Той няма да разбере.

— О, не, не мога — отвърна притеснено Вайълет.

Но Дей не пропусна да забележи, че тя не каза на Лес да спре. Никой никога не казваше на Лес да спре.

— Е, добре тогава — рече щедро Лес, като наля питие за себе си и подаде друго на Дей. — Само за двамата джентълмени.

Дей отпи от уискито — парещата му топлина беше приятна и му помогна да се отпусне отвътре. В него едновременно се надигнаха противоположни емоции — от една страна, му се искаше да се напие заедно с Лес с уискито на богаташите и да не дава пет пари за последствията… но от друга, го обзе безпокойство. Сякаш някакво гласче вътре в него му каза: Приготви се. Пак се започва.

Лес наля трета, по-малка доза в друга чаша и я остави на една масичка.

— В случай че си промениш решението — каза той на Вайълет, като ѝ намигна.

Момичето се изчерви.

Лес се отпусна в един от меките пурпурни столове до илюминатора, скръсти крака и се облегна удобно.

— Знам, че не бива да го правим — рече той отново с лукавата си усмивка, — но е толкова хубаво да си богат.

Ръката му галеше подлакътника на стола, все едно беше някакво екзотично животно. Сетне измъкна тесте карти.

— Ще изиграем ли онази партия на покер, за която си говорехме?

Лес се беше пошегувал, че ще научи Вайълет да играе на „покер със събличане“ — игра, която беше научил в пъбовете на Понтиприд. „Това не е игра, за която една порядъчна млада жена като теб би трябвало да знае“, беше обяснил той, но Вайълет само изсумтя презрително. Ако държеше да се преструва на корава и дръзка, това си беше нейна работа. Момичето нямаше никаква представа какво я очакваше с Лес, но Дей знаеше защо такива като Вайълет изпитваха привличане към момчета като него и Лес: защото се чувстваха с тях дръзки и свободни. Изпълваха ги с безразсъдство.

Караха ги да се чувстват така, все едно животът им беше различен от онзи, който водеха в действителност.

Донякъде така, както го караше да се чувства Лес.

И тъй, тримата седнаха на масичката, на която закусваха семейство Астор. Лес раздаде картите, които полетяха над лъскавата лакирана повърхност като птици над езеро.

Момичето или изобщо не умееше да играе на карти, или се преструваше, за да загуби нарочно. Изгуби три поредни раздавания. Започна свенливо, като настояваше, че бижутата трябва да се броят, и с нежелание се раздели със служебната си значка на „Уайт Стар“ и една шнола, но след последното раздаване охотно захвърли престилката си. Ръцете ѝ се задържаха и над копчетата на блузката ѝ, все едно обещаваха нещо повече. Очите на Лес се спряха на гърдите ѝ, а на лицето му изгря широка усмивка, от която стомахът на Дей се сви.

Той изгуби две раздавания, в резултат на което си свали вратовръзката и пръстена. Когато и Лес най-сетне загуби една игра, щедро си свали жилетката, а в добавка към това — и ризата. Сетне завъртя глава насам-натам, докато вратът му не изпука, и Дей забеляза как се издуха бицепсите му — толкова премерено, че у Дей не остана и място за съмнение в нарочните му действия. Към този момент Вайълет вече беше започнала да се кикоти с всичка сила, лицето ѝ беше почервеняло и дори Дей се разсмя на една-две от шегите на Лес.

Стана му горещо и му се прииска да се раздвижи. Изправи се, за да се протегне и да налее по още едно питие. Докато доливаше в бутилката вода от каната, погледна през рамо и видя как Вайълет беше премрежила очи срещу Лес. Явно беше забелязала, че той е онзи от двамата, който ѝ обръща внимание, и беше започнала да му отговаря. Жените бяха много адаптивни същества.

В крайна сметка Дей си позволи да се отпусне и да си представи, че са в поредния стар пъб в Понтиприд или може би в някой нов бар в Ню Йорк, накъдето се бяха запътили. Всичко щеше да бъде наред, само да заличат следите от присъствието си и да се измъкнат от тази каюта преди единайсет вечерта. Той хвърли поглед на луксозния месингов часовник над камината — беше едва осем и половина. Семейство Астор още беше на вечеря и току-що им бяха сервирали ордьоврите.

През цялото време, докато играеха на карти, Лесли не спираше да оглежда помещението, като подхвърляше по някоя дума за това или онова. Каютата беше претъпкана с вещите на семейство Астор, все едно се чувстваха длъжни да оставят следа навсякъде, дори да са там за малко. Пътническите сандъци с костюмите на мистър Астор и роклите на мисис Астор стояха отворени, готови за оглед. На една странична масичка безредно бяха струпани книги, а до тях имаше канцеларски материали, мастилница и комплект писалки. По тоалетката бяха разпръснати различни бижута, все едно Мадлен Астор няколко пъти си беше променяла решението какво да си сложи, преди да излезе за вечеря.

Лесли скочи на крака.

— Да сменим играта — обяви той изведнъж. — Изпитвам твърде голямо уважение към скромността, която споделяте и двамата, за да продължаваме по този начин.

При тези думи Вайълет отново се разсмя. Лес се зае да обикаля каютата, а тя се завъртя на мястото си, за да го проследи с поглед.

— Човек може да научи толкова много от вещите на другите, не мислите ли? — подхвърли Лес, докато разглеждаше наоколо.

Пръстите му заиграха във въздуха над купчината книги, но в крайна сметка се спряха на един бележник с кожена подвързия, оставен отворен на страница, зацапана с мастило.

— Какво е това?

— Не му пипай нещата — обади се Вайълет. — Много си лош, Лесли.

— Ще внимавам — отвърна той и размърда пръсти срещу нея. — Тези ръце винаги са нежни, уверявам те.

Когато чу това, тя отново се изчерви и се разсмя.

— Той няма и да разбере — рече Лес и взе бележника, за да го разгледа.

Разлисти една страница, после следващата.

— Твоят мистър Астор е голям мислител. Не дава почивка на мозъка си, така ли е? Тук има всякакви бележки за някакво устройство. Нещо свързано с велосипед.

Той прелисти още една страница.

— Всъщност това ми прилича на… изобретение.

Лес се зарови назад в бележника, смръщил вежди като териер, надушил плячка.

Вайълет прибра картите от масата.

— Веднъж чух как мистър Гугенхайм поздрави мистър Астор за нещо — за някакъв патент, който е защитил току-що, или нещо подобно. Сигурно е много умен човек.

Лесли вече яростно разлистваше страниците на бележника.

— Тук има и още. Някакви съчинения… Може би се смята и за поет.

Той върна бележника на мястото му, като внимаваше да го остави отворен на предишната страница. Сетне се обърна към гардероба. Дей с облекчение забеляза, че ако не друго, поне се отнасяше внимателно с нещата на Астор. Докосваше ги с уважение, все едно бяха негова собственост.

— Това е доста екстравагантно облекло като за богаташ от висшето общество, не смятате ли? Имаме си работа с човек, който обича да го гледат и да му се възхищават. Човек, който обича светлината на прожекторите. И се държи така, все едно е на сцената.

Докато Лес изпълняваше малкото си представление пред Вайълет — защото определено ставаше дума за това — вниманието на Дей се отнесе от него, сякаш се понесе над главата му, така че останаха само той, топлината на уискито и наблюдението. Лес винаги се държеше така, все едно беше способен да разбере всичко за всекиго от пръв поглед, подобно на гадател. Колкото и много да излъчваше — топлина, енергия, опасност — той не спираше и да поглъща, да възприема, да кара човека срещу себе си да се почувства видян, огрян от вниманието му, пълен с живот. И виждаше неща — подробности, възможности, надежди и желания — които други пропускаха.

Донякъде именно с това беше привлякъл Дей първоначално. Беше ги запознал треньорът им, Джордж Къндик. И двамата не бяха нищо повече от обикновени момчета, които висят в боксовата зала, макар и Дей да заемаше по-високо място в йерархията от Лес, защото Къндик беше видял у него нещо обещаващо. Колкото до Лес, той беше само едно хлапе от улицата, което си беше наумило, че може да стане боксьор с ръцете си, тънки като дръжки на метли, и хлътналите си гърди. В началото Дей се държеше далеч от него, защото беше склонен да се отнася с недоверие към позьори и опортюнисти, но с времето бяха станали приятели — най-вече защото Дей се беше убедил, че любовта и възхищението на Лес към Къндик бяха съвсем истински. А след като Къндик беше видял нещо в това кльощаво русо хлапе, може би и Дей трябваше да го види.

След това двамата станаха съквартиранти — докато един ден не стана нещо съвсем различно. По някакъв начин Лес беше разбрал нещо за Дей, което самият Дей — не и наистина, не и с тези думи — не знаеше за себе си.

Това накара Дей да се почувства разголен в присъствието на Лес, все едно Лес го разбираше… ала в същото време не си даваше никакъв труд да му каже дали и за него е същото, или Дей беше просто мимолетно увлечение сред безбройните източници на развлечение, от които черпеше Лес.

От коридора се разнесе тропот, който прекъсна въздействието на магията, упражнявана от Лес върху присъстващите в каютата, и Дей отново си спомни каква катастрофа щеше да стане, ако ги хванеха тук. Двамата с Вайълет — сякаш вече по-пияни от Лес, поне така му се стори — трескаво се раздвижиха, за да подредят всичко в стаята, а сетне тримата се измъкнаха навън с приглушен кикот и изчакаха да стигнат до задното стълбище, преди да се втурнат надолу по него, докато Вайълет се кискаше в шепите си.

Но забавленията не бяха приключили.

— Елате насам — рече Лес с блеснал поглед, докато отваряше една по-тясна врата в дъното на коридора, който водеше между първокласните каюти, за да продължат надолу към трета класа.

Сетне ги поведе натам, неразбиращи и послушни, подобно на омагьосаните деца, които бяха последвали свирача от приказките. Коридорите на долната палуба бяха пълни с хора и от начина, по който Вайълет отскачаше настрани от пътя им, стресната от тях, Дей предположи, че това е първият път, когато ѝ се случва да слезе тук — на това място, толкова различно от първа класа, където обикновено прекарваше дните си. Въздухът беше натежал от миризмите на пот, бира и домашни наденици, донесени в багажа. Наоколо се гонеха деца като побеснели кутрета. Налагаше се да прескачат картоиграчи, насядали на пода по коридора.

Отнякъде се носеше мелодия на хармоника, придружавана от ритмичните танцови стъпки на жигата.

Накрая тримата хлътнаха в пуст коридор, недалеч от котелните помещения. Дей чуваше как си говорят мъжете, които обслужват парните котли, докато хвърляха въглища в пещите, но не виждаше никого. Бяха сами.

— Друга игра ли си намислил за нас, Лесли? — попита Вайълет, докато си поемаше дъх.

— И още как — отвърна Лес и се наведе към нея, така че хълбоците им едва не се опряха едни в други, а очите му не бяха далеч от пазвата ѝ. — Ти си мой тип момиче, Вайълет.

Тя рязко си пое дъх.

— Умно момиче. Не се оставяш да бъдеш заблудена от онези богати глупаци на горната палуба, нали? Искам да кажа, че тях не ги е грижа за нас. Значи и ние не им дължим нищо в замяна.

Беше я прегърнал през кръста. Дей познаваше магията, която се криеше в ръцете му. Лес беше мъж, който знаеше какво иска. Момичето се изви в ръцете му, но все още не се отскубваше от тях.

Сърцето на Дей се сви. Значи това беше планът на Лес.

— Накъде биеш, сър? — попита го игриво тя, а сетне хвърли един бърз поглед към Дей.

На Дей можеше да се разчита. Дей нямаше да позволи да се случи нещо прекалено дръзко. Сякаш това искаше да му каже с този поглед.

Лес ѝ отвърна с блестяща усмивка:

— Имам едно предложение за теб, мис Джесъп! Я виж ти! Току-що забелязах, че името ти звучи като някакъв екзотичен коктейл! Както и да е — имам една идея, която може да ти помогне да изкараш малко пари. Доста повече, отколкото получаваш от бакшишите на тези богаташи.

— Какви ги говориш? — отвърна тя и хвърли още един поглед към Дей.

Дей се постара да се усмихне и сви рамене. Наистина не знаеше за какво говори Лес. Или поне не знаеше за какво точно говори — макар и да имаше някакви подозрения…

— Трябва само да ме пуснеш в каютите им…

— Не, Лесли — каза тя. — Ако нещо изчезне оттам, първо ще заподозрат мен. Това е работата ми, Лесли. Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да се уредя на тази служба. Не искаха да ме вземат, защото смятаха, че присъствието ми ще разсейва пасажерите от мъжки пол, които пътуват сами.

В гласа ѝ прозвуча болка, когато го каза. От тази несправедливост още я болеше.

Лес се наведе още по-близо до нея, така че двамата на практика се докосваха.

— А понякога не се ли страхуваш, че ще ти отнемат всичко това? Може би някоя жена ще се оплаче от теб, защото не ѝ харесва как те гледа мъжът ѝ? Или някоя капризна богата баба ще забрави къде си е оставила евтината стъклена брошка и ще реши да обвини теб за това, вместо да си признае, че е изкуфяла?

Вайълет изсумтя и в този миг Дей разбра, че Лес е успял да я спечели.

— Нищо няма да изчезне. Можеш да ми имаш доверие — продължи Лес, а устните му бяха едва на няколко инча от шията ѝ. — Онова, което съм намислил, е сигурно като бял ден.

— Хм — рече тя, но този път не се опита да се отдръпне.

По устните ѝ вече играеше лека усмивка. Когато от тях се отрони тиха въздишка, Дей разбра, че е време да си тръгва. Нямаше представа какво планираше Лес и беше почти сигурен, че не иска да разбере. Каквато и да беше замислената измама, не искаше да присъства на момента, в който Лес ще финализира сделката.

Докато изкачваше стълбището чак до горната палуба, не беше в настроение за компания.

Лес сигурно вече целуваше онази стюардеса. Едва ли не му стана жал за нея. Вайълет беше невинно момиче и сигурно никога не беше целувано от мъж като Лес. Вероятно беше получавала само сухи, целомъдрени целувки от братовчедите си и от някой механик от машинното отделение, който ѝ обещаваше да се ожени за нея. Страстта ѝ беше непозната, само си беше представяла какво означава, но целувките на Лесли щяха да я събудят у нея. В целувките на Лесли Уилямс имаше нещо, което караше всекиго да поиска още — да го поиска целия, и дори повече от това.

Той караше всекиго да пожелае цели, невъзможни светове.

Все едно да желаеш Лес Уилямс, не беше невъзможно само по себе си.

Шестнайсета глава

Вторият ден от пътуването беше много дълъг — слънцето вече се беше спуснало зад морския хоризонт, оставяйки след себе си кървава следа, която най-сетне се беше разтворила в чернотата на нощта — ала Ани беше сигурна, че няма да може да заспи веднага. Нещо съвсем не беше наред. Първо смъртта на момчето, а сетне и тайнствената брошка. Тя се чувстваше зашеметена от тежестта на всичко това; трябваше да каже на някого. Дори само за да облекчи собствените си тревоги. Но работният ѝ график беше твърде натоварен, така че беше вцепенена от умора след цял ден тичане по многобройните палуби на кораба.

И сега се беше отправила обратно към каютите в първа класа, за да провери за последен път дали нямат нужда от нещо, преди да стане време за лягане. През целия ден беше носила в джоба си брошката с формата на сърце, пронизано от стрела, увита в една носна кърпа, а през това време съмненията в собственото ѝ сърце само се бяха умножавали. Беше време да върне бижуто на Керълайн Флечър и ако намери кураж за това, да я попита защо е било у момчето от прислугата на семейство Астор снощи, преди да умре.

Ани спря на върха на стълбището. Предстоеше ѝ продължително изкачване до най-горната палуба на кораба, където бяха спасителните лодки. Тя остана за малко пред салона за пасажерите от първа класа, за да си поеме дъх. Край нея минаваха жени по две и по три, които се разхождаха по панорамната палуба с елегантните си рокли, а повечето се бяха загърнали и с кожени шалове, за да се предпазят от студа. През илюминаторите се виждаха салонът и „Кафе Веранда“, обзаведено в тропически стил с тръстикови маси и столове. Пасажерите седяха на групички и пиеха кафето си след вечеря или играеха на карти — поне онези, които бяха решили да не присъстват на днешния концерт.

Докато минаваше покрай вратата на салона, погледът ѝ се спря на един човек, седнал в ъгъла. Беше Марк. Разпозна го през илюминатора. Беше се привел над книгата си, сам в дъното на помещението. Ани бързо огледа множеството около него, но Керълайн не се виждаше никъде.

Разбира се, Ани беше взела твърдо решение да отбягва Марк, за да не се забърка в неприятности — Господ обича добрите момичета, Ани — но сега ѝ се стори, че това е съдба. Изпитваше чудно привличане към него. Не спираше да мисли за това привличане, откакто се бяха срещнали за пръв път — защо беше толкова развълнувана от този непознат? — и не можа да измисли нищо друго, освен че ѝ напомняше за друг мъж от родния край, единствения, в когото някога си беше позволявала да се влюби. Двамата не си приличаха особено, ако не се смятаха топлотата в очите им и срамежливите им, мили усмивки. Но в начина, по който се обръщаше той към нея, толкова нежно и топло, и в начина, по който се отнасяше с нея, имаше нещо, заради което нямаше как да не го почувства близък. Да се почувства така, все едно двамата вече се познават. И независимо колко често си повтаряше наум, че Марк не беше Дезмънд и не биваше да си позволява лични отношения с него, забравяше всичко това в мига, в който погледнеше в сините му очи.

Бездруго той може да знае за брошката на жена си, разсъди тя. Със сигурност нямаше да навреди да отиде да поговори с него.

Тя потрепери и по навик вдигна ръка към разпятието под гърлото си, преди да си спомни, че го беше изгубила. Без него се чувстваше като разсъблечена, някак незавършена.

Докато се шмугваше през вратата и прекосяваше пълния салон към мястото, където седеше Марк, в главата ѝ се изви споменът за една история: старата приказка за момичето, което винаги носело на шията си зелена панделка. И непрекъснато предупреждавало всички срещнати: Каквото и да стане, никога не развързвайте панделката ми. Развързването ѝ щяло да сложи нейния край: защото само тя задържала главата на момичето на раменете ѝ, а без нея не била нищо повече от труп, който ходи на два крака. Приказката винаги беше смразявала Ани — със зловещата си закачливост, с вложеното в нея предупреждение — но тя никога не беше успявала да разбере какво точно означава това предупреждение. Каква беше поуката от приказката: дали това, че момичетата бяха крехки като завързана панделка и трябваше да бъдат предпазвани на всяка цена? Или това, че единственият начин да докажат думите си, е да умрат заради тях?

Или че бяха красиви, докато бяха опаковани с панделка, но след като бъдат разопаковани, магията им щеше да се разнесе и вече нямаше да притежават никаква стойност?

Точно в този миг Марк вдигна поглед към нея от другия край на множеството и се усмихна — и все едно луната беше надникнала през някой илюминатор, за да залее всичко с топлина и светлина, и споменът за зелената панделка беше отнесен от нощния вятър.

Тя го доближи и направи реверанс.

— Добър вечер, Марк… мистър Флечър. Извинете, че ви прекъсвам, докато четете.

— Няма нужда. Бездруго си търсех повод да се разсея — отвърна той.

— На борда на този кораб има много други неща, с които можете да се разсеете.

В библиотеката на първа класа има хиляда тома. Посещението в басейна струва едва един шилинг.

— Имах нужда да разсея мислите си, а не просто да си убия времето — отвърна той.

В очите му имаше искрици, но освен това тя видя и нещо друго в тях, неспокойно и изменчиво.

— Всъщност се питах, мис Хебли, дали ще можеш да ми отделиш малко време? Има нещо конкретно, което ми се иска да обсъдим. Сигурно е крайно необичайно пасажер като мен с такава готовност да се обръща към теб с молба да ти се довери… — Страните му порозовяха, когато го каза. — Но имам чувството, че мога да ти имам доверие, и се надявам ти да се чувстваш по същия начин.

Тя си пое дъх. Значи и той усещаше връзката помежду им; значи не всичко беше само в главата ѝ.

— Разбира се — чу се да отговаря тя.

Той пое навън през пълния салон и тя го последва, все едно я теглеше невидима нишка. Двамата излязоха през вратата, обратно на панорамната палуба. Навън беше станало по-тихо и по-тъмно. Сигурно вече минаваше десет часът. Пасажерите скоро щяха да започнат да се оттеглят в каютите си; мнозина вече го бяха направили.

Когато се озоваха в едно тихо ъгълче навън, далеч от гъмжилото, той се обърна към нея. Двамата бяха останали съвсем сами и усещаха единствено лекото полюшване на кораба под краката си — нещо, което не се забелязваше при обичайни обстоятелства, а само в мигове на абсолютен покой.

— Станах свидетел на нещо, което не мога да си обясня, и се питах дали ти също не си забелязала. Става дума за Ондин. Тази сутрин, когато се събудих, бях готов да се закълна, че видях нещо като белези от нокти по лицето на бебето. Но сетне… изчезнаха. Пред очите ми. Преобразиха се от розови разкървавени ивици в по-тънки бели линии, а след това… се стопиха без следа. Остана само гладка кожа.

Той затаи дъх, очевидно в очакване да му се присмее.

Първата ѝ мисъл беше изпълнена с тревога: дали не я обвиняваше за това, че е наранила бебето?

— Възможно ли е да се е одраскала сама? Бебетата правят такива неща.

— Лично проверих ноктите на ръчичките ѝ — бяха подрязани късо. Явно мис Флетли все пак става за нещо.

Той здраво стисна устни. Понечи да заговори отново, сетне се отказа и накрая все пак го стори.

— Не ми се иска да го призная, но… да. Крайно… необичайно. Почти… свръхестествено. А има и още… Снощи се случи още нещо, Ани — в момента Ондин е добре, но тогава…

Той потрепери.

По гръбнака на Ани полази леден пръст. Сетне сякаш я побутна, за да я насърчи. Кажи си.

— Когато се събудихме, Ондин се беше задушила… Жена ми…

Той млъкна, все едно нечии ръце бяха стиснали неговото собствено гърло.

Нима Керълайн беше душила детето? Нима смяташе, че жена му носи вина за белезите? Ани беше чувала истории за нещата, които причиняваха понякога майките на бебетата си. Лоши неща. Керълайн Флечър не приличаше на такава жена. И все пак — какво друго обяснение можеше да има? На Ани ѝ стана жал за Ондин. Безпомощното създание.

А освен това си спомни за нейната брошка — открита у мъртвото момче — която все още стоеше увита в носна кърпа в джоба на Ани.

Горкият човек се измъчваше и това се виждаше съвсем ясно.

Той подозира жена си. Мисълта се появи у нея и Ани вече не можеше да я изтрие, макар и стомахът ѝ да се свиваше от тази мисъл.

— Мога ли да помогна с нещо?

В очите му имаше толкова много тъга; беше готова на всичко, за да я прогони.

— Да намерим някое по-тихо място. Тук има твърде много хора — рече той.

Това не беше вярно — от множеството по панорамната палуба почти не беше останала следа, а нощното море беше тъмно и искрящо. Въпреки това той я притегли още по-навътре в мрака, до едно усамотено място — съмнително място, където за една стюардеса щеше да бъде трудно да обясни какво прави там с женен пасажер — и отново се обърна към нея, а вятърът развя косата му около лицето и накара нещо в нея да се извиси.

— Надявам се, че нямаш нищо против да ти се доверя по този начин, мис Хебли. Давам си сметка, че не е уместно и не искам да се налагам по този начин, но… имам чувството, че нямам с кого другиго да поговоря… Тези хора…

Тя предположи, че имаше предвид пасажерите от първа класа.

— Те са хора на жена ми, а не мои.

— О? — възкликна въпросително тя.

В същия миг усети, че през цялото време е знаела това — и именно тази е била първоначалната причина да изпита привличане към него. Не беше само този поглед в очите му, който сякаш притегляше нещо в нея. Беше чувството, което бе доловила у него — че се намира встрани от епицентъра на събитията, точно като нея самата. Чувството за това, че този кораб, с всичките му удобства, не беше предназначен за него, както не беше предназначен за нея.

— Не съм роден в богато семейство — обясни той, като придружи думите си с измъчена усмивка. — Хората, които винаги са разполагали с богатство, дори не могат да разберат какво е. Да се чувстваш толкова…

— Безпомощен — прошепна тя.

— Отчаян.

— Уловен в капан.

— Да — рече той и примигна. — Да, точно така. Каква ирония, нали? Този кораб е толкова огромен, а ние сме уловени като в капан на борда му и няма къде да избягаме.

Тя потрепери, преди да отвърне:

— Но човек винаги е уловен в самия себе си.

Не беше сигурна откъде се беше появила тази мисъл. Беше нещо, което беше чувала някъде или беше прочела в някоя книга, макар и да не можеше да си спомни къде.

Той я изгледа втренчено, с тревожно смръщени вежди. Дали не беше казала нещо нередно? Ала сетне видя как ъгълчетата на очите му се набръчкаха и лицето му се озари от усмивка, много по-ведра и искрена отпреди.

— Какво?

— Нищо, просто…

Той поклати глава, а усмивката продължи да играе по устните му като слънчеви зайчета по водата.

— Просто един човек, когото познавах някога, казваше съвсем същото.

— Един човек?

Марк Флечър за миг се преобрази. Вече не изглеждаше унил, а лицето му излъчваше онази топлина, която се поражда само от спомена за любов — толкова силна, че Ани почувства как я прободе ревността.

— Една жена, която заемаше много специално място в живота ми. Казваше се…

Но сетне той спря и вятърът угаси усмивката му.

— Няма значение. Това не е честно от моя страна, Ани. Не би трябвало да те притеснявам с интимни подробности от живота си. Да ти се налагам по този начин. Все пак си на този кораб по служба.

Тя се почувства като зашлевена, макар и казаното от него да беше самата истина: двамата не биваше да остават насаме по този начин. Нито да си доверяват подобни неща. Тя нямаше никакво право да изпитва близост към този непознат мъж.

— Аз… съжалявам, сър.

— Не исках да кажа това… Но ти нямаш избор, когато някой пасажер се обърне към теб с проблемите си… Длъжна си да му обърнеш внимание. Аз съм този, който трябва да съжалява. Няма да отнемам повече от времето ти. Можеш да се върнеш към задълженията си.

Тя направи реверанс, като се чувстваше омерзена до дъното на душата си. Вече се канеше да го остави, когато той я повика отново.

— Ани?

Тя се обърна.

— Да?

Той замълча за момент, като се взираше в нея. Тя отново се почувства така, все едно мъжът срещу нея я виждаше за пръв път и изучаваше чертите на лицето ѝ, толкова интимно и лично, но без да я разпознае. Каквото и да се беше надявал да види, то не беше там.

— Няма значение — рече накрая той.

Докато го гледаше как се връща в салона за пасажерите, радостта я напусна като душата, която отлита от умиращо тяло. Искаше ѝ се да остане там за малко, да се отпусне на някой от шезлонгите и да си поплаче едно хубаво. Чувстваше се объркана и зашеметена: вече изпитваше твърде силна вина, за да се обърне към съпругата му, макар и да продължаваше да носи у себе си брошката на Керълайн, и изведнъж ѝ се стори, че да я задържи, е било толкова погрешно, едва ли не мръсно. Цяло чудо, че самата тя не вонеше на смърт от допира с нея. Все пак бижуто беше открито у трупа на момчето. И отново желанието да види Ондин сякаш я дръпна за ръката.

— Мис Хебли! Ето къде си била! — подвикна един глас от другия край на палубата.

Беше Джон Стар Марч, пощенският служител. Той се затича в тръс към нея, като държеше някакъв плик в ръката си. Смущението и чувството за вина я заляха като вълна, но се надяваше мъжът да не го забележи в мрака.

— Навсякъде те търсих, мис Хебли. Имам нещо за теб.

Той протегна плика към нея. За момент и двамата останаха вторачени в него. Беше смачкан и усукан, все едно е бил мокър, но сетне е изсъхнал. Мъжът засрамено се усмихна.

— Нали знаеш, че не бива да предаваме пощенски пратки по време на плаването? Трябва да ги предам на щатските власти, когато акостираме на пристанището, но точно този чувал с поща се намокри и аз се заех да суша писмата, за да поправя вредата — и тогава видях, че едно от тях е надписано с твоето име! Изпратено е до този кораб. Помислих си, че няма нищо лошо да ти го дам веднага…

По-вероятно му беше станало скучно, затворен сам с пощата, и само си беше търсил повод да рови в чуждите писма и да търчи по палубата, за да ги разнася до получателите им.

Тя завъртя плика в ръцете си. Не беше запечатан. Очевидно беше отварян. Ани вдигна поглед към Марч, но беше твърде разтревожена, за да му се ядоса, задето беше нарушил личното ѝ пространство.

— По-добре да го прочетеш, Ани. Затова ти го донесох.

Тя извади писмото. Разпозна почерка, макар редовете да се бяха раздули от влагата и почти да не се четяха. Беше от отец Дезмънд Фланъри. Мисълта за него беше оживяла в паметта ѝ заради Марк, но сега, когато видя името му изписано по този начин, споменът я отнесе като тъмен порой. Тъмносини очи, с цвета на бурно море. Стройна, но силна фигура. Деликатни дълги ръце като на музикант.

Ани отпусна писмото в ръцете си, като усети погледа на Марч.

— Трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на никого за това писмо — на никого.

— Но този човек се тревожи до смърт за теб. Не знам какво е станало, за да стигнеш дотук…

Ани се отдръпна от него.

— Не желая да говоря за него. Всичко това остана зад гърба ми. Не искам да отварям стари рани. Разбираш ли какво ти казвам?

— Естествено, че те разбирам. Но някога помисляла ли си за това, че може би животът не иска да продължиш напред, и точно това е причината този човек да успее да те открие? Знаеш ли, след като жена ми почина миналата година, моите дъщери ме молеха да се откажа от морето. „Достатъчно пъти си поглеждал смъртта в очите“, така ми рекоха.

Въпросните събития от живота на Джон Стар Марч бяха легендарни сред екипажа. Беше оцелял в катастрофа или друг инцидент на борда на всеки един кораб, на който беше постъпвал на служба.

— Но аз се върнах в морето, защото това е съдбата ми. Искаше ми се да ги направя щастливи, но в сърцето си знаех, че ако го оставя, никога няма да мога да се помиря със себе си. И сега съм тук, където ми е мястото. Може би трябва да се запиташ дали това не важи и за теб, момиче.

Думите на Марч се стовариха върху нея като огромна вълна, която я повлече в дълбокото и я задържа под водата. Знаеше, че греши: миналото щеше да я удави, ако спреше да бяга от него. Ако той искаше да се помири със своето, това си беше негова работа. Ала той не беше сторил нищо толкова лошо — толкова грешно — като нея.

Когато си помисли за Дезмънд Фланъри — за отец Фланъри — я обзе паника. Не можеше да каже точно защо. Сякаш нещо се беше изпречило на пътя на спомена ѝ за него като завеса, и не ѝ позволяваше да види какво имаше от другата страна. Спомняше си гласа му обаче — нежен и убедителен. Момчешката му усмивка, извивката на устните му. Познаваше докосването на тези устни, докосването на тези ръце. Познаваше името му, произнесено шепнешком от нейните. Дез.

— Онова, което си видял в това писмо, не е съдбата ми — рече тя, като прибра листа в плика и го пъхна в джоба на престилката си.

Изпод баретата ѝ се бяха показали няколко немирни кичура червеникаворуса коса и тя нетърпеливо ги отмести от лицето си.

— Както сам каза, това не е твоя работа, и ще ти бъда благодарна да не отваряш повече дума за нея. А сега ме извини. Закъснявам, а трябва да се погрижа за каютите си.

Тя се отдалечи бързешком, без да дочака и дума повече от него, по коридора на първа класа. Но не спря, когато изгуби Марч от поглед, продължи нататък, без да обръща внимание докъде е стигнала, и едва когато се препъна в един праг, си даде сметка къде се намираше: в салона за пушачи на първа класа. Нямаше никаква работа тук и не можеше да си обясни защо е дошла. Неколцината пасажери, които димяха с пурите си, изгледаха самотната стюардеса с безразлично любопитство. Тя огледа присъстващите в задименото помещение, не съвсем сигурна кого търси — докато не си даде сметка, че се надяваше отново да види Марк. Искаше да съзре как лицето му се озарява както в мига, когато беше споменал за онази жена — несъмнено предишна любима. Марк щеше да ѝ даде утеха и да се погрижи за нея.

Ани желаеше Марк и това нямаше нищо общо с Дезмънд Фланъри.

Вече не можеше да го отрича.

Мистър Марч не беше прав: тя беше дошла на „Титаник“, защото това наистина беше нейната съдба. Съдбата ѝ беше да срещне Марк. Той беше нейната съдба. Усещаше истината за това в кръвта си.

Колкото до миналото ѝ — тя вече беше взела решение по този въпрос, като беше отпътувала за Саутхемптън, а сетне си беше уредила място на борда на този кораб, нали така?

Ани протегна ръка към една от запалките за пури — масивно изделие от месинг, изработено специално за употреба в този луксозен салон за пушачи — и запали едното ъгълче на плика, а сетне го пусна върху цепениците, внимателно подредени в камината в очакване на пасажерите тази вечер. Загледа оранжевите пламъци, които се протегнаха нагоре, и каза кратка молитва. Огънят щеше да пречисти нейното минало и да отнесе Дез — с всичките му думи и обещания, дори с вярата му — на крилата на дима.

Седемнайсета глава

Марк имаше нужда да запали.

Къде беше отишла Керълайн? Не можеше да си спомни в кой салон се бяха уговорили да се срещнат. Бавачката беше дошла, за да гледа Ондин по време на вечерята, и отдавна я беше сложила да си легне. Марк също трябваше да си легне. Но нещо не му даваше мира.

Първо беше разговорът със стюардесата, мис Хебли, и странните ѝ думи: Човек винаги е уловен в самия себе си. Не можеше да преброи колко пъти му беше казвала Лилиан нещо подобно. Според нея истинската същност на човека беше в душата му, но за разлика от много хора, понякога копнееше душата ѝ да бъде освободена от смъртните си окови. „Няма ли да е прекрасно да се освободиш от самия себе си?“, беше го питала многократно тя — желание, което той не успяваше да разбере, колкото и да се опитваше. Имаше моменти, когато тя не се харесваше — и говореше за необяснимия си копнеж да се освободи от хубавото си тяло и прекрасното си лице. Беше абсурдно от нейна страна, особено предвид факта, че толкова много жени биха дали всичко, за да бъдат на нейно място — с нейната гарвановочерна коса и искрящите ѝ очи. Понякога Лилиан беше истински парадокс. Съзнанието ѝ бе необичайно устроено, изпълнено с подобни мрачни мисли. Марк знаеше, че не би трябвало да го привличат дори нейната меланхолия, нейните изменчиви настроения, но беше точно така. Обожаваше настроенията ѝ. Обожаваше вълнението, което усещаше в нея дори от другия край на стаята. Надигащия се вихър на напрежението, когато разбираше — без сам да знае как точно, само по извивката на едната ѝ вежда или от потропването на крака ѝ — че всеки миг ще избухне конфликт.

Лилиан обичаше да влиза в конфликти. И го правеше безмилостно. Когато влизаше в поредното сражение, не скъпеше острите нотки на думите си. Веднъж му беше казала, че това не е вярно — че тя не е безжалостна, а той сам избира да вярва на всяка жестока дума, която някога е хвърляла в лицето му в мимолетния вихър на яростта.

Разбира се, че беше вярвал. Нейните думи бяха като Божието слово за него, а той дори не вярваше в Бог. Вярваше в Лилиан. Безмилостната, мрачна, странна, прекрасна Лилиан. Беше наясно, че я обича твърде силно — по същия начин, по който обичаше хазарта. Любовта му беше премного дълбока и някой ден щеше да го удави.

Трябваше да престане да мисли за нея. Каква беше причината в морето отново да я почувства толкова близко, все едно беше тук, някъде наоколо?

Той разтърси глава — чувстваше се пиян, макар че беше изпил само едно бренди след вечеря. Тази вечер се беше държал послушно. Беше избегнал желанието да играе хазарт, макар упорито да го беше зовяло от далечината, подобно на писклив кучешки вой. Беше си донесъл книга и беше заровил нос в нея, докато мис Хебли не го измъкна оттам.

Няма значение.

Онова, което искаше — онова, от което имаше нужда — беше проклетата му съпруга.

Но откакто се бяха качили на този кораб, Керълайн често изчезваше. И когато най-сетне се появяваше, по устните ѝ играеше лукава лека усмивка, но тя отказваше да говори за това и настояваше, че той си въобразява тези случаи, в които я е нямало.

Марк знаеше какво друго беше отвлякло вниманието на Керълайн във вечерта на спиритическия сеанс: Гугенхайм. Тя се беше изпуснала да спомене, че двамата са разговаряли въпросната вечер, а оттогава милионерът сякаш беше изниквал на случайни места през целия ден, с влудяваща редовност. Беше заел съседната маса до тяхната на закуска, беше се включил в играта на бридж следобед, а погледът му непрестанно се връщаше към Керълайн и не се отделяше от нея.

Ако трябваше да бъде честен със себе си, Марк можеше да разбере защо Керълайн откликва на вниманието на мъж като Бенджамин Гугенхайм, прочут и богат. Гугенхайм повече напомняше на Хенри, покойния ѝ съпруг: по-възрастен, с помъдряло бащинско излъчване, което Марк — по-скоро на възрастта на Керълайн — никога нямаше да се опита да възприеме. И сигурност: от Гугенхайм се излъчваше онази увереност в собствените сили, която придружава огромното богатство.

Марк бутна вратата, за да влезе в салона за пушачи. Едва когато видя, че е опустял — вече всички със сигурност си бяха легнали — той си даде сметка, че сърцето му бие силно и учестено. Срамът го заля като пот, избила по тялото му. Беше дошъл тук с ирационалната надежда да ги хване заедно. С желанието да се изправи срещу милионера и да го накара да стои далеч от жена му. Даваше си сметка, че това е абсурдно. Нищо не беше станало. Защо се държеше по този начин — като обсебен маниак?

Преди не би допуснал такова поведение: ревниво и дребнаво. Не и с Лилиан. Когато беше с нея, страстта им беше взаимна и споделена. Никога не му беше хрумвало да си мисли нещо различно. Лилиан беше онази, която проявяваше ревност и безпокойство. А сега… все едно споменът за нея беше надвиснал над рамото му и шепнеше ревниви слова в ухото на Марк.

Трябваше да се върне в каютата. Керълайн сигурно вече беше там и тананикаше приспивни песнички на Ондин. Всъщност не Керълайн беше онази, която изчезваше непрекъснато, нали? Беше той самият — отнесен, изгубен, далеч.

Марк пристъпи към вратата, но острата миризма на дим го накара да спре.

Той стреснато се обърна.

Зад една от тежките маси от полиран дъб проблесна искра.

Разнесе се пращене.

Камината зад масата грееше от горещина.

По стената играеха сенки, а зад креслата за пушачи танцуваше оранжев светлик.

Господи Боже.

Пожар.

Огън, който пращеше и изгаряше… и излизаше от контрол.

Марк се раздвижи, без да се замисля, и се стрелна през салона право към камината, като едва не се препъна в масата на пътя си.

Наоколо нямаше никой друг. Нито членове на екипажа, нито стюарди. Трябваше сам да направи нещо.

На стената до входа за прислугата бяха окачени кофи с пясък. Марк грабна две от куките, на които висяха, и се втурна обратно към пожара, който вече беше започнал да се разпростира, да прескача ръба на камината и да забива огнените си зъби в мекия килим. Марк хвърли съдържанието на кофите в огъня. Това донякъде потуши пламъците.

Наложи му се да изтича още два пъти обратно.

По лицето му се стичаше пот. Килимът под краката му хрущеше от пясъка. Стената беше покрита със сажди. Струваше му се извънредно странно, че в камината е избухнал пожар — но от друга страна, на този кораб вече се беше случила цяла поредица от странни събития. Марк инстинктивно посегна с ръка, за да провери дали коминът е отворен. Кожата на ръката му просъска, когато докосна нагорещената повърхност, и му се наложи бързо да я отдръпне, но вече беше установил, че не е. Престъпна небрежност от страна на обслужващия персонал.

Веднъж огънят едва не беше съсипал живота му. Лилиан беше избегнала ужасяващата трагедия само по Божията милост. Фабриката, където тя прекарваше по цял ден, беше изгоряла до основи, и в пожара бяха загинали почти всички други жени, с които работеше.

Но Лилиан беше пощадена само заради това, че собственичката на фабриката я беше повикала, за да ѝ възложи някакво поръчение. Тогава Марк беше разтълкувал случката като намеса на Съдбата, така че тази жена — това съвършено творение — да не загине.

Ала по ирония на същата тази съдба чудото не беше траяло дълго — Лилиан си беше отишла близо девет месеца по-късно.

Марк посегна в джоба си за носна кърпа, за да си избърше лицето, и с ъгълчето на окото си зърна парче хартия, мушнато между наполовина изгорелите цепеници в камината. По-голямата част беше унищожена от пламъците. Беше останало само това овъглено късче.

Той го измъкна. И първото нещо, което видя, беше името на Ани Хебли.

Не успя да прочете много други неща — освен поредица от отчаяни слова, изписани с мъжки почерк.

Марк залитна към едно от креслата, вече забравил за писмото. Всичко в тази вечер беше прекалено за него — огънят беше върнал обратно съзнанието му. Миналият му живот — онзи живот, който беше очаквал да сподели с Лилиан.

Знаеше, че не бива да го прави, но въпреки това го стори. Бръкна под сакото си и извади тънък, износен дневник. Дневникът на Лилиан. По неговите страници беше изляла душата си.

Беше последното късче, оцеляло от нея, и той не можеше да понесе мисълта да се раздели с него.