Дълбините

Осемнайсета глава

17 ноември 1916 година

Неапол, Италия, „Британик“

Той е само за нея и все пак не е.

Още не се е събудил. Тя не знае дали някога ще го направи.

Ани седи на сгъваемо столче до леглото на Марк. Все още почти не може да повярва, че Марк е до нея — толкова близо, че може да го докосне. Жив — след като с години беше вярвала, че вече го няма. Лежи на нара, а главата му е омотана в дебели превръзки. Променил се е — макар и не толкова, че да не го разпознае. Ани изучава лицето му. Остарял е много повече, отколкото би трябвало за изминалите четири години. Прилича на онзи Марк, в когото трябваше да се превърне, когато достигне средната си възраст. Косата му, колкото се вижда под превръзките, е подстригана по военному — ниско и спретнато — но Ани си мисли, че ѝ липсва начинът, по който я носеше преди. Беше малко по-дълга и му придаваше бохемски вид, все едно беше някой от онези британски художници, за които бе чувала, че живеят в Париж и съсипват живота си с абсент и сифилис.

При все това преживяното — болката и страданието, които са изсечени по лицето му, само го правят да изглежда по-хубав, повече мъж отпреди. Няма как да е на повече от трийсет и няколко, но вече е видял немислими неща. Бил е на фронта. Рискувал е живота си.

И е оцелял.

Тя си дава сметка, че последният път, когато го е виждала, е бил преди. Преди да се случат всички ужасни неща, които последваха.

Споменът за онази нощ на „Титаник“ се връща прекалено жив у нея: писъци, паника и хора от екипажа, които се опитват да я хванат, докато тича покрай тях, като я умоляват да се качи на някоя от спасителните лодки. Черната вода, която се втурва нагоре по наклонената палуба, за да я сграбчи с ноктите си…

Тя потреперва. Ръцете на Марк са отпуснати върху одеялото. Ръцете му са бели и покрити с белези — и не носи халка. На борда на „Титаник“ носеше венчална халка, но сега я няма.

Иска ѝ се да му каже: Събуди се, събуди се. Иска ѝ се да го разтърси за раменете и да види как ще се отворят сините му очи. Иска ѝ се да му каже новината, която ще го направи толкова щастлив. И ще го изпълни с благодарност: той ще я грабне в прегръдките си, ще я притисне към гърдите си и може би…

В дъното на съзнанието ѝ изпърхва нова фантазия — или видение, или спомен, или нещо друго. Устните му по нейните. Ръцете му в косата ѝ — много по-дълга, отколкото я носи сега. Усеща и неговата коса между пръстите си, а тя, лицето му, тялото му са ѝ познати по начини, които… невъзможно. Усеща в себе си древен глад, но прецизен и наточен като острието на нож.

Тя поклаща глава, за да прогони тази картина, това желание. Приисква ѝ се разпятието да беше у нея, за да я приземи. Да я закотви.

Ала брошката още е на ревера ѝ и Ани я погалва, за да се успокои, като проследява очертанията на сърцето и стрелата. За да си припомни.

Тя има подарък за Марк. Той трябва да се събуди, дори само за да може да му каже:

Дъщеря му Ондин не загина онази нощ.

Тя още е жива.

Вайълет ѝ каза за това в писмото си, като увери Ани, че не е скочила напразно в океана. Вайълет беше държала Ондин в прегръдките си до сутринта — чак до момента, в който спасителната лодка беше стигнала до кораба „Карпатия“. Но в хаоса на борда някой беше измъкнал бебето от ръцете на Вайълет. Беше предположила, че е някой от екипажа на „Карпатия“, който действа по официално нареждане. След пристигането им в Ню Йорк беше настъпил истински хаос: представителите на пресата се бяха нахвърлили върху оцелелите, а във вихъра от празненства и речи в тяхна чест Вайълет беше изгубила дирите на Ондин. От управата на транспортната компания „Уайт Стар“ я бяха уверили, че всички деца, останали сираци след катастрофата, са отведени при други роднини или предадени на грижите на съответните административни служби. Нищо друго не можеше да се направи.

Ани гледа лицето на Марк, неподвижно и безизразно. Като на призрак. На нея се пада да върне радостта в неговия живот, изпълнен с болка и мъка.

Тя протяга ръка и улавя неговите.

— Марк, трябва да ти кажа нещо много важно — проговаря му тя, макар и да не може да я чуе.

Така минават часове. Те се сливат един в друг, докато „Британик“ отплава от пристанището на Неапол, но Ани не се отделя от него.

Едва по някое време, много късно вечерта, усеща как той се раздвижва.

Тя се навежда по-близо до него.

— Марк? — прошепва толкова тихо, толкова внимателно.

Очите му се отварят.

Ани така се стряска, че едва не извиква.

— Господи Боже… — промълвява, докато той примигва срещу лицето ѝ.

Марк се взира в нея. Очите му я обхождат, все едно вижда призрак. Спират се на усмивката ѝ, на ръцете, дори на блестящата златна брошка на ревера ѝ.

А сетне… следва някакъв спазъм.

Той е болен. Не е добре. Нещо не е наред. Какво става? Иска ѝ се да повика някого от докторите, но вече е нощ; наредили са ѝ да не ги притеснява освен в спешни случаи… но сигурно ще искат да бъдат уведомени, когато някой пациент излезе от кома?

Марк е трескав, едва ли не пълзи назад от нея, изпълнен с ужас. Очите му се въртят като на подплашен кон. За миг сякаш огромна тежест смазва гърдите ѝ — защо не се радва да я види, така както се радва да го види тя? Но тази реакция е съвсем нормална. Все пак се е събудил на непознато място; в един момент е бил във военна болница в Неапол, а в следващия вече е на кораб в морето, който се клати под него? Да, това трябва да е. Той е зашеметен. Не разбира какво се случва с него.

— Аз съм, Марк. Ани, мис Хебли от „Титаник“. Нали ме помниш? — заговаря тя, като се опитва да го успокои, гали го по ръцете, потупва го по бузата.

Но това сякаш само влошава положението. Той отдръпва ръцете си. Целият трепери. Горкият човек.

Защо не казва нищо? Сякаш не може да говори, въпреки че превръзките не закриват устата му. Бил е ранен в главата, а това не е добре. Може би мозъкът му е увреден. Ани е виждала войници, изпаднали в кататония — неспособни да помръднат в инвалидните си колички, макар и краката им да са съвършено здрави; неспособни да направят нищо друго, освен да се взират в празното пространство пред себе си. Това наистина не е добре. Не, Господи, моля те. Току-що ни събра. Не ми го отнемай сега. Аз бях добро момиче. Време е да си получа наградата.

— Чакай тук, Марк — казва му тя, като се обръща. — Ще отида да доведа доктор.

Бездруго вече се съмва и нощните смени скоро ще свършат.

— Веднага се връщам. Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. Обещавам. Вече сме заедно. Нищо друго няма значение.

Деветнайсета глава

19 ноември 1916 година

„Британик“

Свързочното отделение нарочно не е ярко осветено през нощта. Грее само една лампа, със слаба светлина. Чарли Епинг предпочита така.

Това е любимото му време — точно преди да се зазори. Нищо не помръдва. Цари пълна тишина, ако не се смята тихото почукване на телеграфния апарат, което се чува от време на време — ритмично и успокоително. Морето е като необятно сребърно море, проснато пред него.

Работи сам. Тоби Съливан, вторият радист, трябваше да е на смяна заедно с него, но Епинг му каза да отиде да си почива. Няма много работа за вършене, а Чарли предпочита да се занимава с нещо. Освен това избира тишината пред отегченото, неспокойно мърморене на Тоби.

Епинг преглежда вчерашните съобщения, получени от командния щаб, за да ги подготви за вниманието на помощник-командир Дайк на сутринта. Някои са всекидневни — съобщения за смените в столовата и новите разпоредби за използването на съоръженията за отдих — други са важни. Той прочита всеки доклад и ги подрежда по важност, според собствените си разбирания, но Дайк ще вземе окончателното решение кои от тях са толкова належащи, че да занимава командира с тях. Всички знаят, че капитан Бартлет оставя всекидневните въпроси на Дайк. Бартлет се смята за човек, който мисли мащабно, и не обича да го разсейват с подробности.

Ключът на морзовия апарат започва да почуква зад гърба на Епинг. Това е необичайно: в този час не се получават много телеграми. Той се заема да запише съобщението. Няколко групи символи по-късно, Епинг разбира, че е кодирано. Доклад от разузнаването. Това означава, че работата не е толкова проста. Ще трябва първо да го разшифрова, а след това да го напечата на пишещата машина, така че Дайк да може да го прочете, когато стане. От командването сигурно щяха да го изпратят тази сутрин, но „Британик“ вече беше отплавал — малко по-късно от предвиденото, когато бурята беше отминала.

Преди да седне, за да разшифрова съобщението, Епинг спуска щорите. Така никой, който минава покрай свързочното отделение, няма да може да надникне вътре, докато той изписва тайните думи на обикновен език. На кораба бездруго никой не е буден — освен някои от нощните дежурни, но така е по протокол. Службата му включва да защитава секретната информация и той се отнася много сериозно към нея. След като спуска щорите, отключва едно чекмедже, изважда оттам справочника с шифрите и проверява определения за съответния ден. Този шифър указва как са разбъркани буквите, с които е кодирано съобщението. Сменя се всеки ден и ако за разшифроването не се използва правилният, вместо секретно съобщение се получава безсмислена поредица от букви. Сетне Епинг взима лист разчертана хартия и подострен молив и се заема да вписва разшифрованите букви една по една.

Цялото съобщение му отнема почти цял час. Докато се занимава с това, не обръща внимание на думите, които се получават. Съсредоточава се върху издирването на правилните букви от шифъра. Едва след като приключва, се обляга назад и прочита целия доклад, като иска да се увери, че е направил всичко както трябва и съобщението звучи смислено. Но освен това е любопитен какво пише вътре.

Един германски източник е информирал британското разузнаване, че проливът Кеа е миниран. Епинг се обръща към навигационната карта на стената, макар да няма нужда. Вече са направили пет поредни плавания, за да натоварят ранени от Мудрос, и всеки път са минавали през този пролив. И преди е имало слухове за това, че е миниран, и капитанът е решавал да поеме този риск. Възможно е германците нарочно да разпространяват фалшива информация, като се надяват да подлъжат английското командване да изпрати насам някой от миноносците, които осигуряват свободното плаване по Ламанша.

Епинг прокарва върха на пръста си по износената хартия на картата, като проследява географската дължина и ширина, посочени в доклада от разузнаването, за да стигне до пролива Кеа, нашарен с острови. Предполагаемите мини са точно по маршрута, по който трябва да премине „Британик“. Докато се взира в това място на картата, Епинг — който не е склонен да се тревожи излишно — усеща как по тялото му пробягва тръпка. Все едно някой ходи по гроба му, както би казала майка му.

Той сяда на пишещата машина, зарежда нов лист хартия и започва да чука по клавишите. Това е първото нещо, което Дайк трябва да види на сутринта.