Дълбините

Четвърта глава

10 април 1912 година

Саутхемптън, Англия

Ани погледна миниатюрния джобен часовник, закачен на престилката ѝ. Видяното я накара да ахне. Вече беше 8:38 часът сутринта. Пасажерите щяха да започнат да се качват на борда в 10 часа. Капитан Едуард Джон Смит беше показал съвсем ясно, че всички ще спазват неговото разписание.

Докато отмяташе кичур коса назад, върховете на пръстите ѝ закачиха верижката, която винаги носеше на шията си — с тънко златно разпятие. Явно се беше измъкнала изпод яката на блузата ѝ. Ани бързо я прибра обратно. Католиците от екипажа бяха предупредени да не демонстрират религиозните си символи по време на пътуването: никакви броеници, медальони на светци или разпятия. Но допирът на хладния метал до кожата ѝ вдъхваше успокоение на Ани.

Тя отново се зае да прибере последните салфетки за хранене — от бяла дамаска, фина като лебедов пух. Имаше време, когато ехото в необятната трапезария я караше да потръпва, но вече беше свикнала с пустотата в гигантския кораб. А той наистина изглеждаше пуст, дори с почти деветстотин души екипаж на борда. Не можеше да си представи в какво ще се превърне, когато към тях се присъединят хилядите пасажери.

„Титаник“ вече не беше просто нейният дом: бе нейният свят. Струваше ѝ се, че животът ѝ бе започнал в деня, в който се бе качила на този кораб, все едно бе изпълзяла от гроба на миналото си, за да се прероди в чистия морски въздух. Освен това ѝ се струваше, че научава всичко за пръв път, като едва проходило бебе: как да облича правилно безупречната си униформа на транспортната компания „Уайт Лайн“, как да се изразява разбираемо въпреки ирландския си акцент, как да ходи по палубите на кораба, докато леко се поклащат под краката ѝ.

Беше решена да не се предава на страха от това колко ново беше всичко за нея, а да се потопи в задълженията си. На този огромен кораб винаги имаше предостатъчно работа за вършене. Да се зареждат шкафовете с току-що изгладени покривки. Да се оправят леглата; веднъж бяха казали на Ани, че на борда има 7500 одеяла, и понякога ѝ се струваше, че е пригладила, подпъхнала и сгънала всяко едно от тях. Да се броят порцелановите чаши и чинийки; стъклените чаши; сервизите от фино изработени, скъпи чинии — достатъчно за пълен комплект на всеки мъж, всяка жена и всяко дете в първа класа — и бройката им да се записва в интендантския опис, така че при пристигането в Америка да бъде проверено колко са били счупени, за да бъдат подменени. Целият персонал беше зает от изгрев до залез-слънце — и това беше сега, когато корабът все още бе празен. Ани не можеше да си представи как ще успява да се справи, когато в нейните дванайсет зачислени каюти се настанят истински, живи пасажери.

— Ще бъдеш на крак по петнайсет часа на ден — беше я предупредило момичето, с което делеше каютата си.

Казваше се Вайълет Джесъп и Ани се радваше, че се е паднала с нея — Вайълет беше от Лондон, работеше по корабите от години насам и в очите на Ани притежаваше невъобразими светски познания.

Вечер, когато приключваха с работата си за деня, Вайълет подготвяше Ани какво да очаква от пасажерите.

— Аз съм родом от едно малко градче в Ирландия — довери ѝ Ани първия ден. — Никога не сме имали домашни прислужници. Не знам какво да правя.

Вайълет беше изумена, че Ани изобщо е успяла да се сдобие с тази работа.

— В компанията „Уайт Стар“ са особено взискателни по отношение на жените, които наемат — рече Вайълет и Ани разбра, че тя го знае от първа ръка.

Беше чувала за всички премеждия на Вайълет, докато си уреди назначението, защото служителите, които се занимаваха с подбора на персонала, подозираха млади и хубави момичета като Вайълет в това, че ще разсейват мъжете сред пътниците и екипажа. А ако ли не, до една година ще напуснат работа, за да се омъжат.

Ани само сви рамене.

— Може би е решил, че изглеждам достатъчно обикновено — отвърна тя. — А аз му казах, че горя от желание да помагам на хората.

— Нищо чудно — рече Вайълет, като присви очи. — Сигурно точно грижовната ти природа е убедила управата да рискува с теб. Само не забравяй да не ставаш прекалено грижовна — някои мъже ще се пробват да видят докъде може да им се размине с теб, особено ако те сметнат за наивна.

Сетне тя повдигна вежда.

— Макар че, ако ще се влюбваш в някой пасажер, по-добре да е богат, отколкото беден. На борда на „Титаник“ ще има много богати хора. Жени с толкова големи бижута, че очите ти ще се насълзят, когато ги зърнеш. Бебета със златни залъгалки. Ще видиш.

И сега, след не повече от час, тя наистина щеше да види.

Ани поспря за миг, за да се възхити на необятната тишина в празното помещение. Обичаше този кораб и никога не беше стъпвала в нещо толкова голямо или толкова прекрасно. Обичаше да докосва чиниите в трапезарията — където щеше да работи като част от персонала — и да се диви на порцелана, тънък и деликатен като хартия. Обичаше да прекосява салоните в първа класа с техните копринени тапети и изискана мебелировка, кристални полилеи и махагонови украшения — обзаведени по модел на легендарния хотел „Риц“ в Лондон, както с гордост бяха обяснили на Ани по време на обиколката за подготовка на персонала — и да се преструва, че всичко това ѝ принадлежи, че е само за нея. Успяваше да игнорира спорадичните подвиквания на колежките си и ударите на чука на някой майстор, зает с последни поправки преди отплаването — да не обръща внимание на нищо, освен на деликатния звън на кристалните капки на полилеите над главата си.

Дали бяха готови за пристигането на пасажерите? — запита се Ани, докато за последен път приглаждаше покривката. Дали самата тя беше готова да се раздели с елегантната тишина в нейния кораб?

В далечния край на трапезарията изникна стюард и звънна три пъти поред със звънчето, което носеше в ръката си. Три удара. Значи до качването на пасажерите оставаше точно един час.

— Старши стюардът свиква всички на събрание в салона за пушачи в първа класа — подвикна той на Ани от другия край на празната трапезария, преди бързо да се оттегли.

Какъв късмет. Салонът за пушачи в първа класа беше три палуби по-нагоре. Щеше да ѝ се наложи да побърза.

Докато крачеше по коридора, тя се размина с Джон Стар Марч и му се усмихна, когато той я поздрави с кимване и ръка на фуражката си. Джон беше много по-възрастен от нея — на годините на баща ѝ. Беше пощенски служител, който отговаряше за чувалите с пощата, натоварени на „Титаник“ за доставка в Ню Йорк, но освен това трябваше да помага и за сервирането в трапезарията. Джон беше нещо като знаменитост сред екипажа, защото бе оцелял след осем катастрофи на кораби в морето.

— По една на година, като по часовник — разказа той на Ани, като се смееше. — Вече дори не мисля за това. Явно е част от работата.

Подобно на мнозина от по-младите служители, Ани намираше присъствието на Джон Марч за успокояващо.

Вече в салона за пушачи, Ани с облекчение установи, че не е закъсняла. Докато сядаше до Вайълет, тя я стресна, като я хвана за ръката. Ани си даде сметка, че за пръв път я докосва друго човешко същество, откакто бе напуснала дома си. Остана изумена колко много постигна този дребен жест — накара я изведнъж да се почувства здраво и сигурно закотвена.

Останалите стюарди в салона ѝ напомняха за бедняците от Белфаст: изпити, с тревожни погледи и лица. Неколцина бяха с масивно телосложение, подути от пиене и от обичайната си храна, която се състоеше основно от картофи и зеле. Сред тях имаше едва две дузини жени, а те с Вайълет бяха сред най-младите; транспортната компания беше прословута с враждебността си към присъствието на млади неомъжени жени сред обслужващия персонал на корабите си, защото директорите бяха убедени, че то носи морална поквара. Ани не беше съвсем сигурна, че директорите грешат, ако се съди по поведението, на което бе ставала свидетел на палубите за екипажа след края на работното време: не само мъжете, но и жените обикаляха от каюта на каюта с бутилка пиво или уиски, като си търсеха с кого да се напият; в коридора се въртяха игри на карти и зарове. Мъжете шепнеха изкусителни слова в ухото ѝ, когато смятаха, че ще им се размине.

Но от друга страна, почти всичко на този кораб изненадваше Ани — целият този живот, който го изпълваше, целият този суров потенциал. Единственото друго място, на което бе оставала в компанията на голяма група мъже, беше на черковната служба в неделя — а там бе познавала по име всеки от тях. Сега имената им сякаш бяха отнесени от леката пролетна мъгла и ѝ убягваха.

Миналото ѝ беше сън за зелено и сиво, който бързо се стопяваше. Оставаше единствено горчив вкус в устата ѝ.

Вайълет отново стисна ръката на Ани, когато старшият стюард Андрю Латимър се прокашля и извиси глас, за да накара неспокойното мърморене на колегите и колежките си да замлъкне. Ани не беше имала възможност да опознае Латимър, но беше останала с впечатлението за компетентен човек, който държеше всичко да се прави по определен начин. Нямаше никаква представа дали е справедлив, или сърдечен по природа.

— От този момент до деня, в който акостираме на местоназначението си, не бива да забравяте, че удовлетворението на пасажерите е върховната ви грижа.

Лицето на Латимър беше алено над високата бяла яка на униформата му.

— Независимо какво ви струва това, независимо от останалите ви задължения и задачи, независимо от часа на денонощието, нуждите на пасажерите винаги са на първо място.

Стомахът на Ани се сви. Какво трябваше да означава това? Ако беше заета да изпълнява молбата на един пасажер — например да му донесе вечерята от трапезарията, защото не се чувства добре и не може да стигне дотам — а някоя друга пътничка я спре в коридора, за да ѝ донесе нещо от каютата, с кое трябваше да се заеме първо? Бяха възложили на Ани обслужването на дванайсет първокласни каюти: броят на пасажерите, за които трябваше да отговаря, беше почти колкото на енориашите в родното ѝ градче, а бе длъжна да посреща всичките им нужди и желания, да изпълнява всичките им прищевки, и в добавка към това да почиства каютите им, да им оправя леглата и да им сервира в трапезарията на всяко хранене.

— Трябва да поддържате у нашите пасажери — у нашите пасажери от първа класа — усещането за това, че са отседнали в хотел от световна величина. Да, ние се гордеем с „Титаник“ — и никога не бива да забравяме, че това е най-луксозният океански лайнер в света! — но освен това трябва да изтъкваме пред нашите пасажери какви са многобройните удобства, с които разполагат. Погрижете се да разберат за съществуването на гимнастическия салон например, както и на библиотеката.

В библиотеката на първа класа има хиляда тома, спомни си Ани статистиката, която им бяха набили в главите, така че да я повтарят с лекота. В библиотеката на втора класа — петстотин тома. Когато научи това, си помисли как самата тежест на всички тези книги — на всички истории, които съдържаха — изглежда едва ли не непосилна за един кораб. Отопляем басейн, посещението в който струваше едва един шилинг. Стая за игри на децата. Панорамни палуби за разходки.

— Освен това трябва да внимавате и за нещата, които не бива да споменавате на нашите пасажери, за да не отнемете от удоволствието на пътуването им — продължи Латимър и ги изгледа един по един, все едно искаше да се увери, че всички внимават. — Фамилиарните отношения не се насърчават. Не се изкушавайте да споделяте лична информация. Не им позволявайте да ви наричат с малкото ви име.

Вече им бяха раздали разпечатан списък с правилата, за да ги запомнят наизуст, но когато ги чу произнесени на глас, това упражни различен ефект върху Ани. Нормите винаги ѝ бяха помагали да се чувства спокойна.

Латимър замълча. Очите му бяха много тъмни. Въпреки цвета на лицето му Ани чувстваше, че в него има нещо безкръвно, нещо ледено и кораво.

— А понякога ще попадате и на пасажери с маниакален уклон, които ще демонстрират прекомерно внимание към страховете и опасностите на пътуването в открито море — рече Латимър и отново закрачи напред-назад. — Трябва да сторите всичко по силите си, за да сложите край на подобни мисли. Ако ви попитат за това, трябва да ги уверите, че транспортната компания „Уайт Лайн“ се радва на най-високата репутация за безопасност и сигурност в бранша, а сетне да се постараете да пренасочите вниманието им към музикалната програма за предстоящата вечер или към палубните игри.

Латимър току-що беше приключил със своята реч, когато прозвуча звънецът: оставащият час беше изминал и бе настъпил моментът, който всички бяха очаквали. Само за миг шумотевицата от другата страна на железните преградни стени стана оглушителна.

Латимър извика нещо, но вече бе изгубил вниманието на стюардите. Ани изтича навън заедно с всички останали и ахна, когато излезе на палубата и стигна до парапета.

На кея под кораба гъмжеше от хора. Бяха подредени на опашки в очакване да ги отведат по траповете и нетърпеливо се притискаха към веригите. Изсипваха се от файтони. Караха се на носачите, които се бореха с багажа им. Бяха повече, отколкото някога бе виждала на едно място. Замайваше се само като ги погледнеше.

Пасажерите бяха разделени според класата, в която щяха да пътуват. В далечния край на кораба беше трета класа: пътниците там бяха най-вече мъже с работни дрехи, макар и най-хубавите, с които разполагаха, преметнали вързопи през раменете си подобно на моряци. По-напред бяха пасажерите от втора класа: отново най-вече мъже, но малко по-добре облечени в неделните си костюми. Бяха солидни, улегнали представители на средната класа: съдържатели на магазини, проповедници, учители и други подобни.

Ала хората от първа класа бяха съвсем различни. Бяха поравно мъже и жени и всички в почти царствени одежди, каквито беше виждала само в периодичните издания — дрехи, каквито нито един жител на Балинтой не би могъл да си позволи. Коприна, сатен и щраусови пера, и цели ярдове декоративни панделки. Рокли, които нямаше как да не са дело на майсторки шивачки: толкова плътно бяха изваяни по телата на собственичките си. Повечето пасажери бяха придружавани от един или двама прислужници, спретнати в черни униформи, които носеха ръчния им багаж или се грижеха за децата. Ани напразно потърси с поглед някоя златна залъгалка, макар да беше почти сигурна, че Вайълет се е пошегувала; дори едно провинциално девойче като нея знаеше, че чистото злато е твърде меко и детето може да си повреди зъбите, ако го захапе.

Точно в 10 часа сутринта бяха спуснати веригите, които преграждаха траповете за качване на борда, и пасажерите ги изпълниха на тълпи. От мястото на Ани изглеждаше така, все едно към нея се е понесла тъмна разпенена вълна от хора. Тя неволно се отдръпна. Множеството от човешки тела и какофонията от гласове бяха твърде много за нея, след относителната тишина и спокойствие на изминалата седмица. Едва се пребори с налудничавото си желание да се извърне и да хукне да бяга, да се скрие в каютата, която делеше с Вайълет, или да намери начин да се измъкне скришом от кораба, преди да е отплавал от пристанището. Пое си дълбоко дъх. Беше изпълнена със страх, но усещаше в костите си, че този миг във времето, този кораб, бяха нейната съдба.

Тя се обърна и рязко отстъпи крачка назад: точно пред нея сякаш от въздуха бе изплувал млад мъж, малко по-възрастен от нея самата, който поклащаше бебе в ръцете си, за да се опита да го успокои. Ани веднага го съжали. Изглеждаше толкова нещастен, неспособен да попречи на детето да се гърчи, сякаш не знаеше накъде да се обърне за помощ. Освен това Ани съчувстваше и на бебето — несъмнено му се искаше отново да се върне в детската си стая, където всичко беше спокойно, мило и свежо.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — успя да изрече тя, като се обърна към мъжа.

Очите му се отвориха широко, за да я огледат от главата до петите. Бяха добри очи, обагрени в хладното сиво-синьо на скрита пещера край морето. Освен това ѝ се сториха някак познати.

— О… извинете ме! Не ви видях там.

От устата на детето се разнесе гъргорене и миг по-късно цялата предница на вълненото палто на мъжа вече беше изпръскана с белезникава гъста течност.

— Моля ви, нека да ви помогна.

Ани извади от джоба си кърпа за почистване и протегна ръце към бебето. Мъжът с готовност ѝ го предаде, сякаш го стори инстинктивно.

Детето не беше на повече от няколко месеца — мъничко, но здраво момиченце с тъмни очи и кичури бледа меднокафява косица, които стърчаха изпод бонето му. Ани го прегърна с лекота, едва ли не по навик, макар и да нямаше почти никакъв опит с бебета, защото самата тя беше най-малкото дете в семейството.

Но пеленачето скоро притихна, притиснато в пазвата на Ани.

Бащата се зае да почиства палтото си с нейната кърпа.

— Май те хареса — отбеляза той.

Сега, когато вече не изглеждаше толкова притеснен, Ани забеляза, че е хубав мъж. И нещо у него наистина ѝ се струваше познато — дотолкова, че почти не можеше да мисли за нищо друго. В главата ѝ прозвуча нещо подобно на алармен звънец. Искаше ѝ се да го попиша: Бил ли си някога в Балинтой? Но самата мисъл за това ѝ се струваше абсурдна. Лондончаните никога не ходеха в Балинтой.

— Толкова е хубава и здравичка — рече вместо това Ани.

Към лицето ѝ се издигна мъничко розово юмруче, което се опитваше да я хване за брадичката.

Мъжът се усмихна и поклати глава.

— Направо си падна по теб — рече той. — Мис…?

— Стюардеса Хебли.

— Е, мис Хебли, ти си истинска благословия. Сърдечно ти благодаря за помощта.

— Да ви заведа ли до каютата ви, сър? Ще ми кажете ли номера на каютата си, моля?

Мъжът извади билета си, за да ѝ го покаже, все едно сам не беше съвсем сигурен за номера. Ани с разочарование установи, че не е от нейните.

„Марк Флечър.“ През тялото ѝ сякаш премина електрически заряд. Искаше ѝ се да му каже: „Аз ви познавам“. Но в същото време си даваше сметка, че не беше така, че двамата никога не се бяха срещали, че този хубав мъж, който ѝ се струваше толкова познат отнякъде, в действителност е съвсем непознат за нея.

— С удоволствие ще ви заведа до каютата ви, мистър Флечър. Бихте ли ме последвали…?

Ала в същия миг от трапа слезе жена, като протегна ръка към съпруга си. Ани почувства остро, нелогично разочарование. Нима се беше надявала, че майката на това дете по някаква причина липсва от картинката? Би било ужасно да си пожелае подобно нещо. Но чувството, което Марк Флечър бе предизвикал у нея, бе толкова внезапно и остро, едва ли не първично.

Явно беше обречена да изпитва привличане към мъже, които не можеше да достигне.

Жената, която беше изникнала до Марк, беше шумна и красива, поруменяла и буйна като фойерверки в човешко тяло, напълно уверена в могъществото на собственото си щастие. Беше облечена като вълшебна кралица от приказките от детството на Ани; само шапката ѝ — с изисканата и деликатна воалетка, която хвърляше ласкателни полусенки, за да очертава контурите на лицето ѝ — сигурно струваше колкото заплатата на Ани за цяла година. Ани веднага забеляза, че жената е от онези млади майки, които сякаш понасят новата си роля с лекота и изящество — онези, за които детето не е тегоба, а красива придобивка към личната им колекция от чудеса.

— Съжалявам, че се забавих — рече тя на Марк, а Ани незабавно долови острите носови гласни на американския ѝ акцент, с тяхното нехайство и безгрижие. — Но срещнах семейство Ван Алън на кея и ми се прииска да им благодаря за онази вечер…

Жената погледна Ани с тъмните си очи, не без топлота.

— А кой е това?

— Открих една стюардеса, която да ни заведе до каютата.

Марк се зае да ги представи една на друга, като взе бебето от ръцете на Ани и го предаде на друга, по-възрастна жена, която бе изникнала междувременно до съпругата му. Бавачката, разбира се.

Ани почувства внезапното отсъствие на детето от ръцете си.

— Ще тръгваме ли? — рече мисис Флечър, като улови съпруга си под ръка.

Каютата на семейство Флечър беше веднага след редицата от каюти, грижата за които бе възложена на Ани; в тяхната, освен спалнята, имаше и още едно помещение, което служеше за дневна. Бавачката щеше да бъде настанена на долните палуби, заедно с останалата прислуга и екипажа. Багажът им вече беше доставен, струпан от едната страна на вратата на каютата: огромен пътнически сандък, кутии за шапки и половин дузина по-малки куфари. Имаше и две износени чанти — вероятно на бавачката. И една неголяма бебешка люлка.

Ани остана поразена от количеството на багажа.

— За дълго време ли отивате в Америка? — попита ги тя, докато бавачката отнасяше бебето в спалнята, най-вероятно за да се погрижи за смяната на пелените му. — Или там е вашият дом?

Жената проследи погледа на Ани и се засмя.

— Имаш предвид, заради всичко това? Просто да пътуваш с бебе, е толкова трудно.

Жената измъкна иглите от шапката си и я остави на масата, като развя вълнистата си кехлибаренокестенява коса.

— А ти, скъпа? За пръв път ли пътуваш до Америка?

— Да, мадам.

Ани съжали за тези думи в мига, в който излязоха от устата ѝ. Дали това не се смяташе за лична информация?

— А мислиш ли да останеш там? Чувала съм, че много хора постъпват на работа, за да стигнат до Америка.

Ани предполагаше, че това е самата истина. Беше чувала разговори в този смисъл късно вечер на палубата за екипажа, след като пивото и джинът започнат да се леят свободно. Но се притесняваше да не каже нещо повече, отколкото трябва, защото предупрежденията на старшия стюард още отекваха в ушите ѝ. Фамилиарните отношения с пасажерите не се насърчават.

— Аз ли? Не, мадам. Имам предвид, че още не съм решила.

Истината беше, че всъщност не се беше замисляла нито за миг отвъд настоящия момент и мястото, където се намираше сега.

— Но нямаш нищо против да изживееш някое малко приключение, нали?

Въпросът беше зададен съвсем невинно, но Ани се почувства леко неудобно от него и реши, че е най-добре да не му отговаря. В същия момент Марк Флечър закрачи напред-назад из каютата, докато си разопаковаше багажа. Тя остро усети присъствието му зад гърба си — като източник на топлина зад себе си, подобно на слънцето.

Жената се усмихна, топло и искрено, макар и в очите ѝ да проблесна нещо, което отново накара Ани да изпита неудобство.

— Казвам се Керълайн Флечър.

— Приятно ми е да се запознаем, мисис Флечър — отвърна Ани, като направи реверанс.

Жената се засмя.

— Не ме наричай така. Все пак сме почти на една възраст, нали?

Ани разбра, че това не беше казано с цел да я уязви — беше просто поредният израз на американското дружелюбие — но нямаше как да не сравни окаяното си състояние в живота с това на мисис Флечър. Беше сама, работеше като стюардеса и всичко, което притежаваше на този свят, най-вероятно щеше да се побере в една от кутиите за шапки на мисис Флечър.

— А как да те наричам аз? — попита жената.

Вече беше заета да разопакова зашеметяващото си изобилие от лични вещи с такова нехайно самочувствие, че главата на Ани едва не се завъртя.

— Просто Ани — отговори Ани.

Тя загледа как мисис Флечър отвори един от най-големите скринове и се зае да закача в него повече колоритни рокли, отколкото би могла да облече за цял месец, какво остава за едноседмично пътуване на кораб. Ани се опита да помогне, като отнесе част от книгите им, за да ги подреди на странична масичка, а през това време Керълайн продължи с кутиите си за бижута, като ги отвори една по една, за да разкрие сребърни и златни огърлици и пръстени — сякаш каютата едва ли не беше нейният личен магазин за скъпоценности. На кого му трябваха подобни бижута? Какво остава за подобна самоувереност просто да ги изложи така, че всеки би могъл да ги види и да ги пожелае? Имаше и верижки с медальони, и гривни, и лъскава брошка, голяма почти колкото юмрука на Ани.

Ала преди Ани да отбележи нещо, някой почука на отворената врата на каютата. Един по-възрастен мъж надникна вътре, все едно разглеждаше през решетките обитателите на местната зоологическа градина.

Марк, който беше зает да подрежда четките си за коса и тоалетните си принадлежности, се изправи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Както виждате, тази каюта е заета…

Мъжът изглеждаше развеселен от въпроса на Марк.

— Благодаря ви, добри човече, но моята каюта е съседната.

У непознатия имаше нещо притеснително. Стариците от родното градче на Ани биха нарекли човек като него „особен“. Ани реши, че това излъчване се дължи на брадата му — буйна и бяла, с разчорлени и раздърпани краища, в необичаен контраст със скъпото му облекло. Очите му също бяха необичайни — в непрестанно движение, сякаш се спираха на всяко нещо в търсене на друго.

— Чух гласове и реших да проверя дали няма да открия някой стюард — добави мъжът и замълча, когато очите му най-сетне намериха Ани.

Съседната каюта наистина беше от онези, за които отговаряше тя. Ани направи реверанс — с известно облекчение, че ще се измъкне от добронамереното любопитство на Керълайн.

— Имате право, сър, вашата каюта наистина е от моите. И ако тези пасажери нямат повече нужда от мен…

По-възрастният мъж уважи думите ѝ с кимване.

— Разбира се, разбира се. Не исках да създавам неудобства. Нямам никакво намерение да ви отнемам от…

— Никакво неудобство, сър — рече ведро Керълайн.

Ани забеляза как потрепери ръката ѝ, когато я размаха във въздуха.

— Нямаме повече нужда от мис Хебли, нали, Марк? Тя е свободна.

Ани потисна импулсивното си желание да помоли да види бебето още веднъж. Отново се поклони с реверанс, като избегна погледа на Марк Флечър — не беше сигурна дали може да си има доверие да го срещне — и последва по-възрастния мъж сред потока от пътници по тесния коридор, като затвори вратата на каютата след себе си.

— Наистина ли ще имам стюардеса? — подхвърли мъжът, като я погледна изкосо. — Струва ми се нередно за мъж, който пътува сам.

Ани се стресна от този въпрос, а сетне сплете ръце пред тялото си, за да им попречи да издадат притеснението, което изпитваше.

— На всеки от нас е възложено да обслужва по една редица от каюти — обясни тя. — Но мога да се обърна към старшия стюард, за да изпрати при вас някой от колегите ми мъже, ако предпочитате, сър.

Това щеше да ѝ създаде допълнителни грижи, защото трябваше да тича до други части от палубата по служба, но не беше невъзможно да се уреди.

Мъжът наведе глава, сякаш се вслушваше в някакъв глас, който единствено той беше в състояние да чуе.

— О, няма нужда. Сигурно няма никакво значение.

Сетне реши да се представи с думите:

— Уилям Т. Стед. Знаете ли кой съм аз?

Ани не знаеше, разбира се, но не искаше да го остави с това впечатление. Поколеба се, преди да отговори:

— Трябва ли да знам, сър?

Мъжът се отдръпна и тя се изплаши, че го е обидила.

— Не, вероятно не, вероятно не… Просто хората обичат да говорят за мен. И всеки си има мнение.

— И какво мнение следва да имам аз, сър?

Ани го каза съвсем искрено, но мъжът се усмихна, все едно се беше пошегувала.

— Ами аз съм репортер, на първо и най-важно място — отвърна той.

В следващия миг лицето му потъмня — отново сякаш беше попаднал под въздействието на нечий нечут глас. Сетне задържа вратата на каютата си, докато Ани влизаше в нея, и докато преминаваше покрай него ѝ хвърли поглед, който тя се престори, че не е забелязала.

В очите на Ани каютата беше доста просторна като за един пасажер. Беше дори по-голяма, отколкото тази на семейство Флечър — в дневната имаше маса и столове, а в спалнята се влизаше през отделна врата.

Стед беше подготвил дълъг списък от въпроси, които изискваха нейното внимание: допълнителни одеяла и канцеларски материали с емблемата на кораба, по-плътни завеси за илюминатора, свещи (защото мъжът настояваше, че електрическото осветление е вредно за здравето), възглавница с пух от патици, а не от кокошки. Освен това я информира за предпочитанията си за закуската (овесени ядки, сварени в сметана, и две рохко сварени патешки яйца — или пъдпъдъчи, кокоши само в краен случай — които трябваше да бъдат доставени на вратата на каютата му не по-късно от 5:30 сутринта), и издаде строги нареждания да не бъде притесняван между 2 и 4 часа сутринта. (Ани се зачуди от кого очакваше да го притеснява по това време, но не го попита.) Както обясни, отделяше това време за подготовка на своите речи и коментарни статии за вестниците, така че не биваше да го прекъсват. Накрая тя обеща да издири онази част от багажа му, която все още не беше доставена на място, и най-сетне беше освободена.

Ани излезе в коридора, за да си поеме дъх. Беше видяла къде се съхраняват яйцата — в едно от прохладните тъмни складови помещения към кухнята — четиресет хиляди, беше споменал мимоходом готвачът, докато ѝ показваше таблите за сервиране, подредени чак до тавана, но Ани бе почти сигурна, че сред тях няма нито патешки, нито пъдпъдъчи. Не знаеше какво точно ще каже по този въпрос на мъжа, който изглеждаше готов да я съсипва с изискванията си всеки ден. Надяваше се останалите пътници да не са толкова особени като него.

На кораба беше много оживено. Развълнуваните пасажери се въртяха навсякъде в опит да разгледат всичко наведнъж. Стюардите се стрелкаха напред-назад между тях като диви зайци, които се подават от живия плет.

Вайълет пристъпи до нея.

— Добре ли си, Ани? Някакъв проблем ли има?

— Просто ми дойде малко в повече.

Вайълет направи гримаса.

— Не те обвинявам. Виждала ли си толкова хора на едно място? Все едно цял Лондон се е натъпкал на борда на този кораб. Разбра ли, че сред пътниците има и двама истински шампиони на ринга? Успях да ги видя — единият е едър, с кестенява коса, а другият е по-дребен, рус тип. Никога не си виждала мъж с толкова много мускули!

Ани се канеше да отговори, когато ги доближи Томас Уайтли, един от помощниците на старшия стюард.

— Има ли някакви проблеми, дами? Не? В такъв случай ви предлагам да се връщате на работа. Нямаме време за празни приказки.

Когато понечиха да се разпръснат, той вдигна ръка.

— Минутка, Ани. Мистър Латимър ми каза да ти предам, че семейството от каюта С-85 е помолило за теб. Поискали са точно ти да обслужваш тяхната каюта. Казали са, че бавачката им има твърде много работа и ще има нужда от помощта ти. Само понякога, при поискване — това не бива да пречи на обичайните ти задължения.

Мъжът явно разтълкува погрешно нейното изражение, защото побърза да добави:

— Обещали са да платят допълнително за тази услуга. Ако смяташ, че ще представлява проблем…

Тя си спомни косата на бебето, мека като пух, и сладкото му ухание. Кожата на момиченцето беше деликатна като розово листче. Спомни си и за очите на Марк, и за приближаващата буря в тях.

— О, не, съвсем не. За мен ще бъде удоволствие.

— Добро момиче си ти. Точно това обича да чува мистър Латимър.

Но след като Уайтли си тръгна, Ани усети как я обзема някакво мрачно предчувствие. Познаваше това усещане. Копнежа. Срама. Никога няма да оставам сама с Марк Флечър, никога, обеща си тя. Заклевам се, помисли и посегна под якичката на униформата си, за да докосне разпятието, което висеше на шията ѝ още от малка. Заклевам се в Божия кръст и всичко добро и свято.

Господ обича добрите момичета, Ани.

Но верижката не беше там. Явно се бе скъсала в някакъв момент от този ден, изпълнен с вълнения, и бе изчезнала без следа.

Пета глава

Дейвид Джон Боуен с усилие свали пръстена от кутрето на потната си дясна ръка и го прибра в джобчето на жилетката си, преди да окачи дрехите си на една кукичка в съблекалнята на гимнастическия салон. Беше обикновен месингов пръстен с малко гравирано „Б“, който не струваше кой знае какво, дори труда да го крие по този начин.

Но навиците умираха трудно. А колкото и да беше обикновен, този пръстен имаше лична стойност за него. Беше принадлежал на баща му. Не знаеше откъде му е попаднал — баща му като нищо можеше да го е откраднал — но сега беше на Дей и той не смяташе да го губи. Не че имаше някакви основания да предполага, че някой от изисканите дами и господа в гимнастическия салон за пасажерите от първа класа ще падне дотам да открадне месингов пръстен с чужда буква. На долните палуби обаче беше друго. В трета класа имаше наистина отчаяни типове — Дей бе виждал предостатъчно крадци на дребно през живота си, за да ги разпознава.

Лесли Уилямс се ухили, докато сваляше сакото и жилетката си. Лес, безстрашният. Импулсивният. Именно на Лес беше хрумнала идеята да купят билетите за този кораб. Големите пари бяха в Америка. Беше казал на Дей, че един човек с неговите таланти трябва да е истински глупак, за да не замине там. Беше чувал например за някакъв шампион, спечелил петнайсет хиляди от един-единствен мач за титлата.

Когато си купуваха билетите, платиха допълнително за правото да използват гимнастическия салон. Беше хубав, но изобщо не приличаше на онзи в Понтиприд, където тренираха двамата с Лесли. Онзи беше само за боксьори. Имаше си истински ринг. Чували. Медицински топки. Миришеше на пот, дим от пури и кръв. А този салон беше за богати лондончани с гимнастическия си кон, бухалките за аеробни упражнения и меките си постелки на пода.

Очевидно вече се беше разчуло, че двама професионални боксьори ще си правят спаринг, и се беше събрала малка тълпа от зяпачи. Това можеше да се очаква. Лес привличаше зрители навсякъде, където се появеше. Причината беше в усмивката му, в дързостта му, в заразителното му желание да се забавлява — но имаше и нещо друго, което хората не можеха да назоват точно, но го искаха от него — без дори да го знаят. Жените някак се разделяха с бельото си, а мъжете — с портфейлите или достойнството си, когато Лесли Уилямс беше наоколо. Този следобед също се бяха събрали няколко жени; останалите може би още се занимаваха да разопаковат багажа в каютите си, всяка от които бе с размерите на четири спални помещения в трета класа, или да подремват след обилния си обяд. Дей остана разочарован. Харесваше му как го оглеждат тези богати жени. Беше различен тип мъж от техните съпрузи и любими. Неговите мускули ги привличаха и им се искаше да видят как ще ги използва. Както би казал Лес за тях, в тези очички има парички.

Е, може и да нямаше много жени, но имаше предостатъчно мъже; и на Дей му се стори, че дори разпознава някои от тях — прочути богаташи, които му бяха показали мимоходом. Мъже като Джон Джейкъб Астор, за когото се твърдеше, че е най-богатият човек в Америка, и Бенджамин Гугенхайм, който не можеше да достигне Астор с парите си, но го надвишаваше двойно със самочувствието си. И сър Козмо Дъф-Гордън, съпругът на една заможна модистка от висшето общество.

Двамата с Лесли с лекота си разчистиха свободно място в салона — малцината други посетители, които бяха отишли там с гимнастическото си облекло, за да тренират, се смутиха и изчезнаха без следа. Салонът остана само за тях. Дей стисна ръце в юмруци; и двамата бяха истински боксьори, майстори на боя без ръкавици. Бяха останали по потници и ежедневни панталони, защото така представлението се получаваше по-добре. Щяха да хвърчат откъснати копчета. Потта щеше да напоява прилепналата памучна материя.

Дей зае позиция срещу Лесли и вдигна гарда, както беше правил хиляди пъти, така че юмруците му очертаха от двете страни момчешкото лице на Лесли. Лесли си изкарваше прехраната с това лице, а не с ръцете си. Лесли му намигна и зъбите му проблеснаха в усмивка. Да им покажем как се прави.

Дей започна със серия от контролирани прави удари, които изглеждаха по-впечатляващи, отколкото бяха в действителност. Лесли заставаше така, че да достигат на един инч от лицето му. Умееше да отстъпва с лека крачка в последния възможен момент. Беше невероятно пъргав; от години бягам от съдбата си, така го обясняваше. Беше категория петел, така че беше с цели двайсет и пет фунта по-лек от Дей, а ръцете им изобщо не можеха да се сравняват. Лесли може и да беше подвижен, но предимството на силните удари и телесната маса беше на страната на Дей. Ако двамата наистина се боксираха, Дей щеше да победи Лесли в рамките на два рунда — и понякога копнееше да покаже истината на целия свят. Реалната истина.

С периферното си зрение Дей забеляза как богаташите се бяха скупчили един до друг с чистите си бели ръчички, следяха всяко негово движение и вече залагаха на изхода от схватката.

— Залагам две към едно на по-тъмнокосия… Някой ще заложи ли срещу мен?

— Залагам три към едно.

— Съгласен съм.

След броени минути двамата вече бяха загрели както трябва. Русите къдрици на Лесли бяха залепнали на мокрото му чело, потникът му прозираше от потта, а мускулите на раменете му лъщяха като намазани с масло. Дей го харесваше най-много в този му вид: с пламнали сини очи, с напрегнати мускули, ритмично задъхан. Когато се боксираха така, Лес все едно беше само за него. От момента, в който се бяха качили на борда, бяха обградени от непознати: в трета класа непрекъснато се блъскаха с останалите пътници, защото бяха натъпкани по четирима в една каюта. И все пак каютите като тяхната бяха за предпочитане пред голямото спално помещение по средата на палубата, където в леглата на два етажа, подредени едно до друго, спяха общо двеста души.

Дей изстреля лек прав и нарочно се откри след него, като едва ли не предизвикваше Лесли да направи крачка напред и да му удари един право в челюстта. Но Лесли не прие поканата. Дей опита още веднъж, като този път се забави с почти цяла секунда — нещо, което никога не би направил на ринга, където всяка секунда беше равна на цял един човешки живот. Все едно се молеше на Лесли да го удари. Да се пробва.

И този път Лесли схвана намека. В отговор успя да нанесе бърз ъперкът в брадичката на Дей, с който го накара да отстъпи две крачки назад. Дей усети как зъбите му стържат едни в други, докато от тълпата зад тях се надигна рев. Дей потисна импулсивното си желание да отвърне на удара, политна обратно напред и рухна в ръцете на Лесли. Телата им, мокри от пот, се притиснаха едно в друго. Натъртената му брадичка се отпусна на рамото на противника. Дъхът на Лесли беше като горещ вятър в ухото му. Сетне Лесли го отблъсна назад.

Това беше краят на схватката. Зад тях се чуха ругатни и плясък на хартия в човешка плът. Шумът на банкноти, които сменят собствениците си. Дей си взе една хавлиена кърпа. Дявол да го вземе, колко беше мека. Това бяха хавлии за истински богаташи — при това чисто нови. Хавлиите в трета класа бяха твърди като чували от зебло.

— Това беше грешка, нали знаеш? — рече Лесли, като го смушка с пръст в гърдите. — Трябваше да победиш. Това очакваха всички. Трябваше да ги оставим да излязат прави. И едва следващия път да направим обрата.

Лесли хвърли поглед над рамото на Дей към мъжете, заети да уреждат облозите помежду си.

— Така щяхме да изкараме по-добри залози. А по този начин печелят само тези, които нямат нужда от повече пари…

Той се намръщи, когато видя как банкнотите сменят собствениците си, но сетне може би долови неодобрението на Дей и се обърна, за да го плесне по тялото.

— Е, няма значение… Каквото станало — станало. Ще имаме друг шанс. Кога ще ни попаднат толкова много богаташи наведнъж?

Стомахът на Дей се преобърна.

— Не, Лес. Това е твърде рисковано.

Публиката им започна да се разпръсва, пасажерите се отправиха обратно към салоните и личните си каюти. Лесли не откъсваше поглед от тях дори докато се бършеше с кърпата: жените с гимнастическите си костюми с обемисти панталони до коляното, които им придаваха донякъде детински вид, готови да се преобразят отново в истински дами, напудрени и накичени с пера като екзотични птици.

— Как мислиш? — продължи Лес, без да му обръща внимание. — Да им направим ли измамата с трите карти?

— Хлъзгавия не е с нас — изтъкна Дей, за да спечели малко време.

За да организират въпросната измама, обикновено работеха заедно с един професионален играч с прозвище Хлъзгавия Марвин. Хлъзгавия беше човекът с ловките пръсти. Боксьорите като тях, със съсипаните им кокалчета и подутите пръсти на ръцете, не бяха достатъчно сръчни за подобна манипулация. Затова Дей и Лесли влизаха в ролите на наивниците, които обработваха тълпата. Лесли, с природния си чар, обикновено печелеше първия рунд, така че да запали всички с въодушевлението си от лесно изкараните пари. Задачата на Дей беше да качи залога, ако набелязаната жертва случайно избереше правилната карта, така че да не загубят много пари наведнъж. Освен това влизаше и в ролята на бияч, ако се наложеше; но това не му харесваше, защото така му се налагаше да се налага върху хора, които бяха в правото си да се съмняват в тях.

Бяха отраснали в бедност в Понтиприд и всички хора, които познаваха оттам, по едно или друго време през живота си се бяха занимавали с професионални измами. Дей разбираше нуждата от тях. Но освен това ненавиждаше лъжите.

— Това са светски мъже. Няма да ги заблудим толкова лесно.

— Няма да го правим с всички наведнъж. Ще си набележим жертва. Играта ще бъде затворена. Само за приятели.

Тази челюст. Тази усмивка.

— Не. Твърде опасно е.

Щяха да останат със същите хора на кораба поне още една седмица.

Лесли се извърна. Все едно слънцето се скри зад някой облак.

— Е, добре. Ще измисля нещо друго.

Но Дей вече знаеше как ще приключи всичко. Не беше в състояние да откаже нещо на Лесли, не и за дълго. Никой не беше в състояние да го направи. Лес вече се отдалечаваше.

— Да се качим да изпробваме вечерните си костюми — подхвърли той през рамо. — Ако ще вечеряме с кралски особи, поне да се опитаме да се приведем в нужния вид…

— Не, Лес.

— Трябва да действаме още тази вечер — продължи Лес. — Господата току-що ни видяха в действие. В момента изгарят от нетърпение да си поговорят с професионалисти като нас. Оправи се и ме чакай горе на палубата.

Именно Лесли, разбира се, го беше убедил да си ушият костюми специално за това пътуване. Дори бяха изпуснали отплаването на предишния кораб, за който първоначално си бяха взели билети до Америка, защото проклетите костюми още не бяха готови.

Лесли вече беше посегнал да отвори вратата на съблекалнята, но спря — и Дей видя защо. В другия край на гимнастическия салон беше останала жена с бяло спортно облекло за тенис. Жената им се усмихваше — не, усмихваше се на Лесли. Беше по-възрастна от него с цяло десетилетие, може би дори повече, и не беше хубава, но всяка жена, която можеше да си позволи специално облекло за тенис, беше достатъчно привлекателна в този момент.

Недей, едва не рече Дей.

Но Лес вече се беше обърнал. И доближаваше жената в бяло, несъмнено с намерението да ѝ даде няколко съвета как да държи ракетата, преметнал хавлиената кърпа на раменете си като наметало. С онази усмивка, която вещаеше… опасност.

Шеста глава

Най-прекрасното нещо на детството беше това, че никой не обръщаше внимание на децата. А последното означаваше, че едно дете може да прави, общо взето, каквото си поиска, независимо от общественото си положение — стига да не го хванат.

Теди се справяше отлично със задачата да не го хванат.

Докато тичаше нагоре по стръмното задно стълбище към палубата, стискаше ръце в юмруци и стягаше мускулите си, за да се издуят. Беше чул, че уелските боксьори най-вероятно ще излязат на голямата палуба, преди да стане време за вечеря, и искаше да се запознае с тях преди всички. Господарката му, мисис Астор, не говореше за нищо друго освен за двамата шампиони на ринга и тяхната схватка в гимнастическия салон по-рано следобед, и на Теди ужасно му се искаше и той да я беше видял — най-вече защото никога не беше влизал в гимнастически салон и току-що бе научил какво означава това.

Когато отвори вратата към панорамната палуба, студеният въздух навън го блъсна в лицето, но не го беше грижа, че е студено и ветровито, а той нямаше връхна дреха. Теди беше кораво момче. Нямаше значение, че му бяха казали да остане долу, за да се грижи за Кити, любимото куче порода еърдейл териер на мистър Астор (Кити! Какво глупаво име за куче!). Истината беше тук: дамите и господата от първа класа излизаха на палубата от своите каюти и съвсем скоро Теди вече беше обграден от всички страни от копринени поли в ярки цветове, дебели вълнени палта и сърдечния смях на богаташите. По една случайност Теди беше точно толкова висок, че да се озове право в истинско море от възрастни дами с възлести кокалчета на пръстите, накичени с лъскави пръстени — понякога по два на пръст. Преди да умре, майката на Теди го беше учила да бъде добро момче и да не взима чужди неща, защото не е хубаво. Но Теди винаги беше смятал лъскавите неща за прекрасни и за момент се разсея от задачата си да търси боксьорите, когато видя колко много от тях бяха изложени на показ наоколо, и се зачуди дали някой ще забележи, ако само едно или две изчезнат, само за малко, колкото да ги разгледа по-отблизо.

И тогава се случи нещо извънредно необичайно: стори му се, че чу как някой каза „тц-тц“, все едно мъртвата му майка изведнъж се беше догадила за неговите лоши помисли. Теди се обърна, но майка му не беше там, естествено, а Теди не вярваше в духове, каквото и да разправяше господарката му. Майка му го беше научила и на това: да не вярва на нищо, което казват богаташите. Господ беше свидетел, че имаше само живот и смърт и нищо между тях.

Ала сетне го чу: женски глас. Беше слаб, сякаш от много далеч.

Теди се обърна и огледа гъмжилото, но не успя да открие откъде идва този звук — може би на палубата имаше някакво представление. Беше чул, че на кораба пътува прочута певица, а Теди обичаше певците — макар и далеч не колкото боксьорите.

Нежната мелодия продължи, но не успяваше да различи думите на песента, която при все това му напомняше на една, която пееше майка му, докато белеше грах за пюрето, когато беше съвсем мъничък. Беше много хубава песен, на езика на старата им родина, който никога не беше разбирал, но винаги го побиваха тръпки от него.

Теди отново усети как го побиват тръпки — и не само защото бе излязъл без палто.

Вятърът разроши косата му и Теди закрачи срещу него — към мястото, откъдето идваше вятърът, или песента — защото внезапно откри, че трябва да разбере къде е това място. Трябваше да види невидимата певица, която беше майка му, но разбира се, не беше тя.

Краката му сякаш натежаха. Раменете му докосваха поли в ярки цветове, но той не ги усещаше. Крачеше все напред. Пред него имаше парапет, а зад него — морето: бурно и сурово. Вълните бяха като сини вълци. Виждаше белите им зъби. Дали вълците пееха? Не, долу имаше една жена, която заповядваше на вълците, вещица от дълбините, и песента беше нейна. Така си помисли, макар и да си даваше сметка, че това е детска приказка, а той вече е твърде голям за детски приказки. Парапетът беше пред него, никой не го гледаше и металната повърхност беше студена под ръката му, когато започна да се катери нагоре. Никога не му разрешаваха да види нещо наистина хубаво, но този път щеше да бъде първият, видял каквото имаше за гледане. Щеше да открие жената, която пееше прекрасната песен. Студът не го притесняваше. Студът вече му харесваше. Той се изтегли нагоре. Песента се превърна във воя на вятъра. О, как му харесваше този вой.

Нечии ръце го затеглиха назад и отначало се почувства като парализиран, но сетне започна да се съпротивлява и да се дърпа. Който и да беше човекът, сграбчил Теди, държеше го здраво, а песента вече бе изчезнала и Теди чу ахканията на хората около себе си и усети втренчените им погледи, а той не беше свикнал всички да го гледат така.

— Кротко, момче, ще се оправиш — извика някакъв мъж.

Погледът на Теди се проясни и го обзе бурна радост, която измести гнева.

Боксьорът го беше открил! Разпозна го по фотографията, която показваше на всички мисис Астор.

— Какво правиш? — настоя да узнае мъжът, като разтърсваше Теди за раменете.

На Теди му се прииска да се разплаче, защото го хвана срам, но вместо това прехапа долната си устна.

— Нищо — отвърна той. — Моля те, не казвай на никого.

Не искаше боксьорът да му се разсърди — точно той от всички хора на света.

Боксьорът, когото наричаха Дей, приклекна пред него, така че очите им почти се изравниха, и подаде носната си кърпа на Теди.

— Виж, знам какво стана. И аз го чух. Всичко е наред. Вече си в безопасност.

Сетне накара Теди да му каже откъде е дошъл — Коя е господарката ти? — и Теди за миг се обърка, така че едва ли не му отговори: Тя, като посочи към морето. Но после се поправи и му показа масата на палубата, където се беше настанила мисис Астор заедно с няколко светски дами, с които се беше запознала току-що — всички бяха облечени с копринени рокли под кожените си палта, рокли в яркосиньо и кремаво и златно, и обсипани с още лъскави бижута пръсти. Мисис Астор беше далеч по-млада от другите дами, по-близо до възрастта на самия Теди, отколкото на останалите жени на масата. Една от тях се казваше Керълайн Флечър, а другата беше лейди Дъф-Гордън. Теди знаеше кои са, защото цялата прислуга беше задължена да запомни имената на новите приятели на семейство Астор, а Теди се учеше бързо.

Жените бяха потънали в разговор помежду си и Теди се притесни, защото не беше свикнал да го хващат, а мисис Астор беше станала още по-тросната, откакто коремът ѝ беше започнал да расте от бебето вътре. Теди се опита да се скрие зад краката на Дей, но боксьорът го побутна напред, така че да го видят.

— Извинете ме за прекъсването, дами — рече Дей, — но дали горкият дребосък е на някоя от вас?

Господарката му писна.

— Теди! Мой е. Къде беше изчезнал?

— Какво става, за бога? — настоя да узнае една от нейните приятелки.

Беше онази, която се казваше лейди Дъф-Гордън. На възраст сигурно беше три пъти колкото мисис Астор и огледа Дей от главата до петите с най-острия поглед, който Теди беше виждал през живота си, а сетне го обърна срещу самия Теди, преди отново да посвети цялото си внимание на боксьора.

— Няма нищо, мадам. Боя се, че момчето имаше малко премеждие на парапета. Струва ми се, че просто го е страх от високото.

Дей намигна на Теди, който почувства как го изпълва прилив на гордост. Изправи рамене и вдигна глава. Не го беше страх от тези дами.

Мисис Астор с усилие стана от мястото си и големият ѝ корем се показа над масата. Сигурно всеки момент щеше да гръмне, както казваха останалите прислужници. Тя се протегна към Теди и го хвана за ръката.

— Какво изобщо правиш тук, Теди? Трябваше да останеш долу в каютата, за да се грижиш за Кити, докато сме на вечеря. Да не забрави?

— Мадлен, скъпа, не се разстройвай в твоето положение — обади се другата жена, която се казваше Керълайн Флечър.

Но въпреки „положението“ си мисис Астор беше напълно способна да дръпне Теди за ръката с всичка сила. Момчето политна към нея, когато тя се отпусна обратно на мястото си.

— Колкото до вас — обърна се лейди Дъф-Гордън към боксьора, — вие сте истински герой, задето сте спасили живота на това малко момче.

Когато я погледна отблизо, Теди видя, че вечерната рокля на тази жена направо прелива от украшения и бродерия. На един от пръстите на ръката ѝ блестеше гигантски розов камък, обграден от лъскави диаманти — изглеждаше толкова прекрасно, все едно мястото му е на Световното изложение, където хората да се редят на опашка и да плашат по едно пени на човек, за да го видят.

— Няма нищо, мадам — отвърна боксьорът. — По-добре да тръгвам.

— Глупости. Нямам никакво намерение да ви пускам да си вървите, преди да съм имала възможност да ви опозная по-отблизо.

Дамата му протегна ръка.

— Вие сте онзи боксьор, за когото ми разказа моят съпруг, нали? Разбрах, че днес сте изяли голям пердах.

Господарката на Теди продължаваше да го дърпа за ръката. Макар и да нямаше кураж да се отскубне от нея, момчето не откъсваше очи от боксьора, все едно можеше да го накара да отвърне на погледа му.

— Болеше ли? — попита той. — Веднъж Саймън Чадли ме удари право по носа, а аз дори не се разплаках.

То вдигна свободната си ръка към гърдите.

— Имаше кръв по ризата ми и всичко. Мама едва не ме уби на място, когато ме видя.

Господарката му се разсмя, високо и притеснено. Теди веднага разбра, че се е почувствала неудобно от него.

— Стига толкова, Теди. Знаеш, че не бива да се обаждаш, когато не те питат.

Дей хвърли един поглед на Теди и се усмихна със съчувствие, преди отново да се обърне към по-възрастната дама.

— Не беше чак толкова страшно, мадам. Просто бях свалил гарда.

— Козмо беше доста впечатлен от вас, нищо че е изгубил няколко лири, доколкото разбрах. Но наистина трябва да заповядате на вечеря. Съпругът ми ще се разсърди, ако разбере, че съм ви оставила да си тръгнете, преди да е успял да се запознае лично с вас.

— Трябва да…

— Не виждам защо — каза тя, като отново го прикова с всевиждащия си кристален поглед. — Вие не пътувате в първа класа, нали? Наистина ли бързате толкова да се върнете в… където там пътувате?

Дамата замълча за миг и Теди, който не пропускаше нищо, видя как очите ѝ станаха сурови.

— Останете да вечеряте с нас. Гарантирам ви, че ще си прекарате чудесно, а самата вечеря не е за изпускане. А може би ще успея да ви се отплатя… като ви запозная с една-две богати наследнички…

Боксьорът се усмихна вежливо.

— Не се интересувам от богати наследнички, милейди… Сърцето ми е заето.

— Трябва да ви уведомя, че не съм свикнала да получавам откази от мъже.

Боксьорът прехапа устни и направи гримаса, все едно си даваше сметка, че няма смисъл да спори повече с нея, а жената избухна в нехаен смях.

— Е, значи се разбрахме — рече тя. — Ще ме придружите ли до нашата маса? Убедена съм, че моят съпруг вече ни очаква там. След като му казаха, че на борда има само две хиляди бутилки вино, несъмнено ще иска да си поръча, преди някой друг да изпие най-хубавите.

— Може би има право — намеси се Мадлен Астор. — На мен ми казаха, че на борда пътуват хиляда и триста пасажери. Това прави по-малко от две бутилки на човек, за цяла седмица!

— Е, като го казваш по този начин… може би и ти си права. Какъв безотговорен пропуск! — възкликна лейди Дъф-Гордън, като се разсмя.

Тя се изправи от мястото си и ги поведе навътре, към разкошната трапезария на първа класа.

Мадлен Астор и Керълайн Флечър също станаха, за да я последват, а мисис Астор дръпна Теди, за да не се отделя от нея.

— Да намерим мистър Хейвърфорд, за да те върне в каютата — каза тя, а сетне продължи шепнешком. — И ако слушаш, ще ти дам един бонбон, както ти обещах.

Но докато вървеше след дамите от палубата към топлината на коридора, пълен с пасажери, Теди вече не го беше грижа да си представя как захарта ще се стопи по езика му. В главата му нямаше нищо друго освен мисълта за песента на водата. Как го беше призовала. И как в онзи миг щеше да изпълни всичко, което тази песен поиска от него, защото бе направила така, че да не го е страх от нищо. Той потрепери. Никога досега не беше изпитвал подобно желание да пропадне в бездната.

Седма глава

Осма глава

Керълайн седеше пред тоалетката в каютата си след вечеря и не откъсваше поглед от отражението си в огледалото, докато разресваше меката си златистокестенява коса. По сто пъти с четката, както я беше научила нейната майка едно време. Ръката ѝ почти не трепереше.

— Не си спомням да съм прекарвал вечер, която да ми е била по-малко приятна от тази — заяви Марк, като тъпчеше тютюна в лулата си с резки, яростни движения. — Ако този е начинът, по който се държат твоите хора…

Имаше предвид американците като цяло.

— … изпитвам сериозни резерви към това, което мога да очаквам от Ню Йорк.

Когато поискаше да бъде очарователен, Марк беше в състояние да изпълни цялата стая с гласа и лекотата си. Но когато му се приискаше да бъде кисел, умееше да бъде толкова кисел, че кръвта ѝ се пресичаше във вените. Все едно предложението за спиритическия сеанс, което беше толкова детинско, беше накарало него самия да се държи детински и да се цупи по този начин.

— Предложението беше на шега — отвърна му тя. — Никой не искаше да нарани чувствата на стареца, нито да му се подиграва. Освен това тези хора изобщо не са „моите“!

Всички неприятности бяха започнали оттам, че старата клюкарка лейди Дъф-Гордън беше решила да се похвали с новия си герой — младия боксьор, който явно бе спасил онова момче да не падне зад борда. Уилям Т. Стед беше нарекъл този инцидент… как го беше нарекъл? „Зовът на бездната.“ Старецът вярваше в духове — и на практика го потвърди със собствените си думи на вечеря, когато заговори за света на духовете и за това как този свят беше призовал малкия прислужник на семейство Астор, и повдигна темата за спиритическия сеанс.

— Как само се подиграваха на горкия Уилям Стед! — изсумтя Марк. — Този човек е истинска обществена институция в Англия. А те не проявиха капчица уважение към него.

— Престани вече, Марк — въздъхна в отговор тя. — Нали всички се съгласиха да участват, след като Мадлен Астор настоя? Предполагам, че тя просто не може да измисли друго забавление за времето след вечеря. А и ти трябва да признаеш, че си любопитен, не е ли така?

Имаше и още неща, които можеше да му каже. Сянката на Лилиан и нейната власт в мислите им. Той със сигурност продължаваше да се тормози за това, точно както и тя самата. Керълайн се опитваше да не си признава колко често усещаше присъствието на онази жена, сякаш надничаше през рамото ѝ. Дали щеше да продължи да ги следва чак до горчивия край?

— Пълна липса на уважение. Болезнен каприз. Умолявам те, Керълайн: остави мъртвите да почиват в мир.

Очите на Керълайн се извърнаха от неговите, а ръцете ѝ потрепериха, когато приглади роклята си. Остави мъртвите да почиват в мир. Ала самият той продължаваше да носи дневника на Лилиан като някаква мръсна тайна — в джоба на гърдите си, до сърцето. Все едно Керълайн не знаеше за това. Все едно не знаеше всичко — включително и за ужасяващия, пресеклив дъх и пронизителен писък от неговите кошмари; несъмнено същите, които се прокрадваха в нейните собствени сънища в нощите, когато изобщо успяваше да заспи.

Колкото до Стед, беше чувала за него, че е прекарал известно време зад решетките по причина, свързана с проституция, макар и Керълайн да не беше сигурна, че знае всички подробности от историята. Беше ѝ се приискало да каже на Марк, че има лошо предчувствие за този Стед — и освен това се чувстваше неудобно да пътува в присъствието на репортер; те винаги задаваха толкова много въпроси — но засега си замълча. Никога не знаеше кога една-единствена дума може да накара Марк да избухне.

Беше стигнала до трийсет и седмото разресване с четката за коса, когато се стресна от шумно почукване на вратата. Веднага се изправи, разтревожена бебето да не се събуди. Марк ѝ хвърли озадачен поглед, но не каза нищо, а вместо това я изпревари по пътя към вратата на каютата, все едно искаше да я защити от човека от другата страна. Понякога ѝ се искаше да се разплаче от тези преструвки. Сякаш все още можеше да бъде защитена от нещо. Все едно злината и ужасът вече не бяха оставили своя отпечатък и върху двамата.

Но пред вратата на каютата им беше само стюардесата — хубавата мис Хебли. Керълайн не можа да съобрази веднага защо стои на прага с поднос в ръце: беше донесла топлото мляко, което бяха поръчали да им носи всяка вечер по това време.

— Заповядай, влез — каза Марк, като отстъпи встрани, за да ѝ направи място.

Ондин реши да се събуди точно в този момент с писък, остър като бръснач, който разкъса тишината.

— Млякото… направо в шишето ли да го налея? — попита мис Хебли.

— Може ли?

Докато стюардесата се занимаваше с каната мляко и тънкото гърло на стъкленото шише на бебето, Керълайн неволно си помисли как малките ръце на мис Хебли сякаш бяха създадени специално за такава капризна, внимателна работа. Нейните собствени толкова трепереха, че си нямаше вяра да налива каквото и да било — особено пред Марк.

Междувременно Ондин продължаваше да реве — с плачевен вой, равномерен като метроном. Звучеше настоятелно и обвинително.

— Мога ли да направя нещо друго за вас? — попита стюардесата.

Очите ѝ се стрелнаха към плачещото бебе, все едно се питаше защо Керълайн още не беше успяла да го успокои.

— Не, благодаря.

Думите излязоха от устата на Керълайн по-остро, отколкото ѝ се искаше, но нейното раздразнение от Марк беше започнало да се преобразува в облак от по-мащабно негодувание — срещу ината на съпруга ѝ, срещу бебето, срещу самия шум от плача на момиченцето, който обитаваше малката им каюта като допълнително присъствие.

Мислеше си, че лекарството трябва да помогне. Ала този нов медикамент едва успокояваше нервите ѝ, а в същото време караше мислите ѝ да летят по-бързо в главата ѝ, вместо да застинат и да утихнат, както ѝ се искаше. Ако се наложеше, щеше да отиде при корабния лекар, за да настоява да получи рецепта за лауданум.

След като стюардесата си тръгна, Марк се обърна срещу съпругата си.

— Това беше незаслужено, не смяташ ли? Тя само се опитваше да помогне.

— Не ми харесва как гледа Ондин.

Мисълта за това се появи в мига, в който я обличаше в думи, и кристализира до абсолютна истина.

Керълайн остави на Марк да вземе бебето. Плачът му не спря веднага, но отслабна — като яростна буря, която е започнала да отшумява. Керълайн загледа Марк, докато оправяше пелените на Ондин с озадачаваща вещина. Тя въздъхна. Марк не беше виновен за това, че толкова естествено му идваше да се грижи за бебето. Не носеше вина за това, че беше обичал друга преди нея. Тези неща не означаваха, че я обича по-малко. Напротив, трябваше да я обича повече, нали? След всичко, което бяха преживели заедно.

Дали тя не беше ужасен човек заради начина, по който се чувстваше — неспособна да си намери място в кожата си, уловена в капана, който бе създала сама?

А и това бебе. Колкото и помощ да получаваше за него, нямаше как да избегне истината: майчинството просто я изтощаваше. А копнежът по онази свобода, която никога повече нямаше да има, не спираше да я гризе отвътре.

Но невинността и свободата на нейното минало бяха издъхнали веднъж завинаги, не беше ли така?

Керълайн се протегна да вземе шала, като го закачи на раменете си с помощта на любимата си брошка. Бижуто беше едно от малкото неща, които ѝ беше подарил Марк. И двамата знаеха на кого е било преди…

— Сигурен ли си, че не ти се иска да дойдеш? — попита го тя, макар и да знаеше, че позицията му по отношение на спиритическия сеанс е останала непроменена.

— Не вярвам в духове — отвърна Марк, без да вдигне поглед.

Нямаше и нужда да я поглежда. Думите му бяха като бодли. Керълайн вече знаеше, че не бива да протяга ръка към тях.

Ондин вече се беше успокоила и беше захапала шишето, а Марк внимателно го държеше под необходимия ъгъл, за да може да пие от него. Той кимна на Керълайн, но продължи да гледа бебето. Бодлите му се бяха превърнали в истинска крепост от преплетени тръни, изградена около Ондин. Така че Керълайн беше останала от другата страна на крепостните стени. Тя почувства как остро я прониза ревност — но дали беше заради тази сигурност, заради тази близост, или заради двете, не можеше да определи.

Защо не действаше това лекарство? Нали трябваше да я успокои? Проблемът беше в това, че бе твърде слабо. Една шипка прах, смесена с една глътка вода.

Тя докосна брошката с гладката форма на сърце, толкова близо до нейното.

Пое по дългия обиколен път по долната палуба и нагоре по задното стълбище, което се предполагаше да използва само прислугата. Едва беше стигнала до върха на стълбището, когато момчето, което прислужваше на семейство Астор, Теди, профуча покрай нея. Или може би не профуча, а спря за миг, за да ѝ каже нещо по своя тайнствен начин. Дали всъщност не беше приклекнала до него, за да разбере какво точно иска? Какво има, Теди? Някаква тайна ли искаш да ми кажеш? Но в главата ѝ сякаш отекваха удари на чук, а в коридора беше толкова тясно и тъмно, и тя не успя да се съсредоточи върху думите му, изпълнена от отчаяно желание лекарството най-сетне да упражни своята магия, обзета от един-единствен копнеж: да избяга навън, на чист въздух в нощта.

Докато излезе на панорамната палуба, медикаментът, за щастие, най-сетне беше започнал да си върши работата. Щеше да се поразходи навън, преди да се присъедини към останалите в каютата на Стед навреме за спиритическия сеанс. Естествено, че щеше да присъства — въпреки опасенията на съпруга си и лекомислието на цялата постъпка. Как би могла да не отиде?

Освен това към събирането не я привличаха само зовът на мрака, любопитството, непрестанната тръпка от присъствието на нещо, което продължаваше да я следи от отвъдното. Не искаше да си признае колко много ѝ беше харесала компанията в трапезарията по-рано вечерта. Не ѝ се искаше да мисли за това, че просто си търси извинение, за да се махне от каютата си, от съпруга и детето си.

На откритата палуба в този час далеч не беше толкова претъпкано, колкото преди. Виждаха се само неколцина двойки, които тихо разговаряха помежду си, а вятърът отнасяше думите им над водата, докато се разхождаха под ръка или стояха облегнати на парапета, за да погледат звездите — величествен покров от кадифена чернота, изпъстрена с точици искряща светлина. Керълайн тихо ахна. Нощното небе беше толкова по-красиво тук, далеч от големия град, че ѝ се прииска да се разплаче, макар да знаеше, че от очите ѝ няма да се излеят сълзи.

Майка ѝ винаги казваше, че красотата я има, за да ни накара да изпитаме съвършения съюз от страдание и радост, който представлява животът.

Покойният ѝ съпруг Хенри никога не беше оценявал тази истина. И това беше едно от нещата, които я бяха привлекли първоначално у Марк: той разбираше истината. Оставаше трогнат и изпълнен с благоговение от кратките мигове на красота, неизменно обвързана с тъга: откъсната страница, понесена нагоре от внезапен порив на вятъра; гълъб, който пърха с крила, докато се къпе в мътна локва; полусрутени руини под вълните на копривата; непознат, който се бори да скрие неизвестната си мъка. Хенри винаги я беше наричал безнадеждна романтичка, но Марк беше видял у нея нещо повече от това.

Лилиан също. Керълайн разбираше любовта, която Марк изпитваше към Лилиан. В многобройни и съществени отношения тя изпитваше не по-малко бурна любов към нея. Лилиан беше сложно устроена, пламенна личност, изпълнена с жажда за търсене. Керълайн незабавно беше изпитала привличане към нея и към страстта, която Марк изпитваше към Лилиан. Беше поискала — не, беше изпитала нужда — по някакъв начин, макар и незначителен, да стане част от всичко това.

Лилиан първо беше нейна приятелка; именно така се беше запознала Керълайн с Марк. Макар и Лилиан да беше обикновена шивачка — от добро семейство, което обаче с всяко следващо поколение беше пропадало все по-ниско в обществото — двете бяха станали близки като родни сестри.

Поне за известно време.

По ръкава ѝ пропълзя студен вятър — и тя потрепери. Шалът ѝ се беше свлякъл от раменете.

Въздухът на открито беше като призрачно присъствие, което жадуваше да получи нещо от нея. Нещо, с което тя никога нямаше да си позволи да се раздели.

Истината.

Керълайн се отправи към парапета, като енергично разтъркваше ръцете си над лактите под лекия си шал. Току-що изгладената вечерна рокля, с която беше облечена, беше само една от многото, които си беше поръчала по време на престоя си зад граница — специално тази в нюанс на бледосинкаво-лилаво, който напомняше на Керълайн за цветовете на хортензията, които изригваха на облаци пред лятната къща на нейното семейство в Нантъкет.

Но сега изборът ѝ се струваше наивен — не беше помислила за нощния вятър. За порива на мрачните спомени.

По някое време след вечеря бяха отплавали от втората спирка по маршрута си за този ден — пристанището Шербур във Франция — и утре щяха да пристигнат в Куинстаун в Ирландия. Но засега бяха твърде далеч от сушата, за да различи с поглед очертанията на града или ореола на светлините му.

От всички страни в кораба се плискаше тъмният океан.

Тя разтърка ръце, изпълнена едновременно с трепет и боязън от мисълта за цялото това разстояние, за целия този мрак във всички посоки около нея. В усещането за тях имаше нещо почти еротично — немислимо необятен свят, а собственото ѝ място в него — толкова незначително.

Може би наистина бяха успели да избягат от ужаса, който бяха оставили зад гърба си.

Може би наистина от този момент нататък всичко в живота им щеше да бъде ново. Може би щяха да започнат отначало.

От илюминаторите на салона за пушачи се виеше тютюнев дим. Един стюард с гордост беше обяснил на Керълайн, че на разположение на пасажерите от силния пол в първа класа има осем хиляди пури — все едно този факт я интересуваше. Точно в момента вонеше така, все едно са запалили всичките осем хиляди още тази вечер. И все пак Керълайн изпита вина. Марк сигурно щеше да се наслади на компанията на други мъже, бренди и тютюн, вместо да остане да се грижи за бебето, докато тя се разхожда на чист въздух през нощта. Не биваше да изхвърчава така навън. Не биваше да се отнася с Ондин като с играчка, която да оставя на другиго, когато ѝ омръзне. Искаше, отчаяно искаше Марк да бъде щастлив.

Но истината я осени с потресаваща яснота, докато се разминаваше с възрастна двойка, погълната от тих разговор: Марк не беше щастлив.

Нито самата тя.

Бракът им беше толкова прибързан. Преди него всичко беше теоретично — трескав хаос от планове, набързо прошепнати слова, покупки в последния момент. Но сега вече бяха обгърнати от всички страни в този водовъртеж от тайни, съдбите им бяха обвързани и двамата се носеха заедно по неизбежния си път към далечните брегове. И вече нямаше как да се върнат.

Бенджамин Гугенхайм отвори вратата на каютата на Стед, когато Керълайн почука на нея. Тя го разпозна от трапезарията и изпита облекчение, че го вижда отново.

Усмивката, с която я посрещна, ѝ подсказа, че той също се радва да я види. Беше обгърнат в тютюнев дим, а в ръката му тлееше наполовина изпушена пура.

— Сама ли сте, мисис Флечър?

Тя отгатна погледа в очите му: изразяваше колебливо желание за флирт. Беше женен, а децата му бяха горе-долу на нейната възраст, ако си спомняше правилно какво беше прочела веднъж в една статия, но освен това беше общоизвестно, че пътува с метресата си — френска певица. Керълайн не беше наивна; даваше си сметка, че подобни афери се случват често, макар и не толкова открито. При все това Гугенхайм беше успял да я впечатли по време на вечерята и от разговора с него беше останала с впечатлението, че не се интересува от жените само като потенциални завоевания.

Керълайн усети как поруменява от тази мисъл и се зае да огледа каютата на Уилям Стед. Беше успял да я преобрази. Керълайн си представяше, че преди е била точно като нейната: квадратна кутия с дървена ламперия, маса и четири тесни стола, а по стените — унили електрически лампи. Но сега лампите бяха загасени, а вместо тях бяха донесени елегантни сребърни свещници с дълги свещи, над които играеха треперливи пламъчета. Имаше и допълнителни столове, така че да образуват кръг около масата, застлана с дълга бяла покривка. Илюминаторът беше открехнат и през него долитаха шумовете от кораба.

Приглушени разговори и смях. По някакъв начин този мистър Стед беше успял да създаде подходящата атмосфера; е, Гугенхайм все пак беше отбелязал, че англичанинът е известен окултист. Може би пътуваше навсякъде с всичките си принадлежности като някой амбулантен търговец.

Керълайн почувства как по цялото ѝ тяло пробяга нервна тръпка — въпреки въздействието на прахчето.

Мадлен Астор очевидно бе успяла да увещае приятелите си да се присъединят към тях. Сър Козмо и лейди Дъф-Гордън вече седяха до масата и по нейното лице играеше закачлива усмивка. Тя не очаква от това да излезе нещо сериозно. За нея всичко това е само забавление.

Семейство Астор също се беше настанило около масата. Джон Джейкъб я поздрави с кимване, но изглеждаше унил. Керълайн не успя да определи дали не беше дошъл само за да угоди на жена си. Мадлен седеше до него, гордо вирнала брадичка. Беше гримирана по последна мода — с тъмни извити вежди и нацупени алени устни — но с милото си обло лице приличаше повече на ученичка, отколкото на дама от висшето общество. Беше толкова млада. И бременна: издутият ѝ корем се различаваше ясно дори под полите на хитроумно скроената ѝ вечерна рокля.

Нямаше и следа от боксьора, мистър Боуен. Несъмнено никой не се беше сетил да го покани, макар именно той да беше човекът, който беше спасил живота на момчето. За миг Керълайн си помисли какво щеше да каже Марк: за тези хора от класата на богатите всички други оставаха невидими.

— Да ви предложа ли място? — попита я Гугенхайм, докато я водеше към мястото ѝ, отпуснал ръка отзад на кръста ѝ.

Сетне тихо продължи:

— Окултизмът е на мода сред моите приятели, но трябва да си призная, че самият аз го намирам за скучен.

Последните думи бяха произнесени шепнешком, така че топлият му дъх я погъделичка по ухото.

— Не вярвате ли в живота след смъртта?

Въпросът ѝ беше зададен съвсем искрено: Керълайн усети в себе си надеждата, че е възможно той да притежава някакво по-висше познание за истината. Нима беше възможно някога да избягаме от тази надежда?

Гугенхайм ѝ поднесе стол, докато отговаряше:

— Нямам нищо против идеята за това, разбира се, но до този момент никой не е успял да я докаже задоволително за мен. Поне засега.

Той пусна кръгче дим, което се издигна във въздуха с несигурно поклащане, и по устните му се прокрадна лукава усмивка, когато добави:

— Но ако се опитваме да разберем кой носи отговорност за онова, което се случи с момченцето по-рано… аз залагам на сирените. Винаги ми е допадала идеята за тези създания. Нали знаете — морските нимфи, които омагьосват мъжете с песента си, докато те не намерят гибелта си на острите скали, в които разбиват корабите си.

Той се разсмя и поклати глава:

— Не съм сигурен какво точно казва това за мен.

— За мен означава, че сте романтик.

— Това е възможно най-добронамереното тълкувание, мисис Флечър. Не съм убеден, че всички ще се съгласят с него.

Той широко се усмихна и Керълайн за миг остана зашеметена от белотата на зъбите му.

Стед се зае да вади разни предмети от един отворен пътнически сандък и разговорите около масата постепенно замряха. Първо се появи купа, украсена с прекрасен ориенталски мотив. Той сложи нещо в купата и драсна кибритена клечка. Към тавана се понесе тънка струйка дим, а стаята се изпълни с натрапчиво ухание.

— Тамян ли е това, Уилям? — попита лейди Дъф-Гордън.

— Специална смес, с която се сдобих в Хималаите. Тамошните монаси я използват, когато искат да установят контакт с починалите си събратя.

След купата се появи голям плитък съд, който Стед постави в средата на масата. Вътрешността му блестеше, все едно е от седеф. Стед го напълни с вода от каната в каютата си.

— Виждали ли сте друг път гадателски съд? — попита той.

— Бих казал, че не — отвърна Козмо Дъф-Гордън, като несъмнено говореше от името на всички.

Стед топна пръста си във водата.

— Ако имаме късмет, духовете ще се покажат в него. Или ще ни позволят да надникнем в духовния свят през тази повърхност.

— Като портал? — попита Гугенхайм.

— Именно, сър — отвърна грейнал Стед.

Последна на масата се озова една чиния. В нея имаше малко твърдо хлебче.

— А това? — закиска се Джон Астор. — От масата в трапезарията ли го взехте?

— Това е за мъртвите. Духовете на мъртвите винаги идват при нас, защото търсят нещо.

Стед посочи хляба:

— Нещо питателно.

Сетне посочи свещите:

— Или нещо светло и топло. Всеки предмет на тази маса е сложен тук по определена причина.

— Разбирам — отвърна лейди Дъф-Гордън, като повдигна едната си вежда.

Керълайн също беше обзета от нетърпение. И недоверие. Защо се преструваха всички?

— Има още едно нещо, което трябва да ви кажа — рече Стед, като ги изгледа един по един. — Не знаем произхода на духа, който е установил контакт с прислужника на семейство Астор по-рано днес. Не знаем дали е близък на самото момче. Може да е някой съвсем друг — може би дори такъв, който се опитва да установи контакт с един от вас. Напълно е вероятно, ако дух установи контакт с нас, да се окаже познат на някого в тази стая. Загубил ли е близък човек някой от присъстващите тук в последно време?

Керълайн отново потрепери. Ала това беше глупав въпрос: всички бяха загубили близък, не само тя. Болести, епидемии, нещастни случаи, войни: смъртта никога не беше далеч. При все това по лицата на присъстващите за кратко пролича тревожна тръпка.

— Много добре — рече Стед. — Нашите близки, любими хора на другия свят. Спомнете си имената им.

В стаята сякаш изведнъж стана тясно и задушно. Дори при отворен илюминатор въздухът не достигаше, а атмосферата в каютата беше натежала от тамяна и соленото ухание на морето.

Стед огледа хората около масата.

— Да заемем местата си.

След като всички седнаха и лицата им се окъпаха в трептящата светлина на свещите, всичко стана някак много по-тържествено.

— А сега да се хванем за ръце — продължи Стед. — Но трябва да помоля дамите да свалят ръкавиците си. Контактът трябва да бъде с кожата.

Керълайн разкопча редичките от миниатюрни копчета на китките си, преди да си свали ръкавиците. Сетне размърда пръсти; ръцете ѝ се струваха твърде голи. Когато стисна топлата длан на Гугенхайм, почувства как между тях премина наелектризираща тръпка. Не се случваше често да докосне голата плът на непознат мъж.

— Тишина, моля.

Над масата се възцари мълчание. Стед затвори очи и заговори тържествено като свещеник:

— Тази вечер сме се събрали тук, за да общуваме с мъртвите. Днес на този кораб един дух установи контакт с едно момче. Събраните тук желаят да разберат кой стори така, че това момче едва не намери смъртта си. Ако този дух присъства сред нас, молим да се представи…

Керълайн надникна през премрежените си клепки. Пламъчетата на свещите едва потрепваха; водата в гадателския съд леко се плискаше в стените му, заедно с движението на кораба.

Стед опита отново:

— Искаме да говорим с духовете, които присъстват сред нас. Умоляваме ви да ни се представите…

В съзнанието ѝ започнаха да се прокрадват шумовете от кораба: женски смях; свирене на цигулка, тънко и омайно.

— Моля ви, представете се. Ние вярваме. Отправяме ви покана да дойдете сред нас.

В гласа на Стед беше започнало да се долавя напрежение.

Мадлен Астор се прокашля.

— Необходимо ли е да е толкова задимено? Не съм сигурна, че мога да го понеса още дълго време…

В моето положение, имаше предвид тя.

— Но идеята беше твоя, скъпа — отвърна Джон Астор.

Керълайн не успя да разтълкува еднозначно тона, с който го каза — дали беше укорителен, или насмешлив?

— Да, така е — рече троснато съпругата на Астор, като го прикова с поглед. — Аз приемам всичко това съвсем сериозно и ми се иска ти също да…

— Тишина, моля — каза Стед, като се прокашля на свой ред. — Насърчаваме всеки дух, който е дошъл тук тази вечер, да ни се яви.

Керълайн изпита едва ли не облекчение, когато не се случи нищо.

Сетне забеляза, че в стаята е станало по-студено.

От морския въздух, защото илюминаторът е отворен. Нищо повече.

Тънките струйки дим, които се издигаха над свещите, сякаш се завъртяха една около друга, все едно бяха деца, които се гонят около накиченото Майско дърво на празника на пролетта.

Отново заради илюминатора. Въздухът се завихря от течението. Обяснението е съвсем просто.

— В стаята с нас има дух — съобщи Стед, развълнуван като малко момче в коледната утрин. — Дай ни още един знак, дух. Потвърди намеренията си. Ако си тук сред нас, почукай по масата…

Масата потрепери под ръцете на Керълайн подобно на вода, плисната в тиган с нагорещено масло. Наложи се да стисне зъби, за да им попречи да затракат.

Мадлен изскимтя.

— Родителите на Теди ли са? Дано да се окажат родителите на Теди.

Пламъчетата на свещите внезапно изригнаха нависоко, като осветиха лицата на всички. Стаята се разтърси от нисък стон.

Вятърът, който свири през илюминатора. Нищо повече.

— Ето пак! Говори! Кажи ни името си! — настоя Стед. — Познат ли си на някого от нас? Защо се свърза с нас? Защо?

Повърхността на водата в гадателския съд се развълнува, все едно в морето се беше издигнала буря, а сетне се разплиска навън от съда по бялата покривка, където се разтече на сиви петна.

— Говори, дух! Какво се опитваш да ни кажеш?

Стед вече почти викаше, а ръцете му бяха стиснали тези на хората от двете му страни толкова силно, че бяха побелели.

— С кого искаш да говориш?

Вратата рязко се отвори. От коридора в каютата плисна електрическа светлина, остра като бръснач.

На прага застана Ан Хебли, настръхнала като стресната котка.

— Боже мой, какво става тук?

В стаята се втурна вятър, като разлюля пламъчетата на свещите. Миг по-късно те угаснаха и над фитилите им се понесоха усукани струйки дим. В каютата се стовари мрак, а единствената светлина проникваше вътре зад силуета на Ан Хебли, очертан на прага.

Хебли направи реверанс, а очите на Керълайн започнаха да свикват с тъмнината.

— Много се извинявам, но камериерката на мисис Астор, мис Бидоа, ме изпрати да намеря мисис Астор и мистър Гугенхайм. Простете ми за прекъсването, сър, но тя помоли незабавно да доведете лекаря си в каютата на семейство Астор.

Семейство Астор се спогледаха, а Мадлен инстинктивно сложи ръка на корема си. Очите на Астор се присвиха, все едно подозираше, че някой се подиграва с него.

— Не разбирам… Не се съмнявам, че какъвто и да е проблемът, нашето присъствие не е необходимо. Кажи на мис Бидоа, че трябва сама да се справи с него…

— Става дума за момчето — рече бързо Хебли.

Стед най-сетне светна лампите в каютата си и Керълайн различи ужаса в очите на мис Хебли.

— Мис Бидоа каза, че Теди е получил пристъп. Страхува се, че може да…

Белият шифон на Мадлен Астор прошумоля, когато тя скочи от мястото си до масата, двамата със съпруга ѝ изхвърчаха от стаята.

Каютата им беше едва на няколко врати надолу по коридора, но Керълайн не намери сили да ги последва, все едно беше прикована на стола си и не можеше да помръдне от него.

Някъде далеч се отвори врата. В коридора се разнесоха тревожни гласове — сякаш през сън. Дали бяха на другите прислужници на семейство Астор? Вратата на каютата им явно беше останала отворена, защото Керълайн чу гласа на Мадлен — или поне характерния му тембър, но не и самите изречени думи, защото те бяха неясни, сякаш долитаха до нея през дълбока, развълнувана вода. За един-единствен миг настъпиха тишина и спокойствие.

А сетне се чу писък. Беше на Мадлен Астор. И беше изпълнен с толкова ужас и мъка, че за Керълайн не остана съмнение какво се е случило още преди да се устреми към него с такава бързина, че сякаш изпревари собственото си тяло, за да стигне до тяхната каюта и да види с очите си.

Малкото момче от прислугата на семейството, което беше зърнала да тича по панорамната палуба по-рано, на не повече от осем или девет години, лежеше проснато неподвижно на пода, а кувертюрата от голямото легло с балдахин на семейство Астор беше дръпната наполовина до него, все едно се беше опитало да се хвана за нея, за да се изправи на крака. Един лекар притискаше два пръста в шията на момчето и се взираше в тях с отсъстващ поглед. Керълайн по навик посегна към брошката си, но не я откри. Вместо това направи първото, което ѝ хрумна: отиде при Мадлен и силно я притисна към себе си. В крайна сметка момичето беше само на осемнайсет години — на практика самото то беше дете.

Девета глава

Сладникавият аромат на тамяна тегнеше във въздуха като укор. Стед по никакъв начин нямаше да успее да проветри каютата си тази вечер, но точно в момента това го тревожеше далеч по-малко от вида на момчето, проснато на пода в каютата на семейство Астор, където несъмнено се беше промъкнало без разрешение, за да си поиграе. Очите му останаха отворени, докато лекарят не се наведе над него и затвори внимателно клепките му.

Пристъп, беше определил лекарят, след като бе чул от присъствалите прислужници какво се бе случило.

Стед отвори илюминатора докрай. В лицето му вееше студен и влажен въздух. Над черната вода се носеше разпокъсана мъгла, подобна на облаци. Облаците на небето и студеният ад на солената вода под тях.

Той обърна гръб на илюминатора. Спиритическият сеанс го беше разтърсил. Грабна хляба от масата и го хвърли навън през илюминатора. Изгуби го от поглед в мъглата, но не се съмняваше, че е паднал в океана.

Ако имаше късмет, онзи дух от отвъдното щеше да го е последвал.

Електрическите лампи изпълваха каютата му с яркия си оранжев блясък. При обичайни обстоятелства ненавиждаше електрическата светлина, но сега я приветстваше.

Застана до масата и съзнателно разфокусира погледа си. Тази вечер беше видял достатъчно и не искаше да вижда нищо повече. Какво се беше случило на тази маса? Нямаше никакво съмнение, че е било свръхестествено по природа — посещаваше спиритически сеанси от петнайсет години насам и беше виждал както откровени измами, така и необясними неща — но не успяваше да разтълкува случилото се. Онези елегантни представители на висшето общество му се бяха присмивали на вечеря, но при кого бяха хукнали при първия признак за нещо нередно? При него, разбира се. За да му поискат помощ. Във всеки случай, поне младата (прекалено младата) Мадлен Астор беше подирила съдействие, а Мадлен Астор получаваше всичко, което пожелаеше.

Докато разчистваше масата, му хрумна да повика онова момиче на име Хебли, стюардесата, за да му помогне — или може би просто да го разсее от тежестта на тази тишина — но едва успяваше да понася присъствието ѝ. Всъщност това беше действителната причина да я попита дали не може да я сменят с друг стюард.

Защото, колкото и да не му се искаше да си го признае, това момиче му напомняше за Елиза.

Което беше абсурдно. Не беше виждал Елиза Армстронг от 1885 година, когато във вечерния вестник „Пол Мол Газет“ беше публикувана неговата поредица от изобличителни статии срещу детската проституция в Лондон. Тогава тя беше на тринайсет години, следователно към днешна дата трябваше да е на четиресет.

Освен това Елиза и тази Ани Хебли изобщо не си приличаха. И все пак, в излъчването на стюардесата имаше нещо, което го смущаваше. Нещо, което го караше да изпитва тъга и… вина. Ужасяваща вина.

Виновност, от която не можеше да се отърси. Мислеше си, че се е помирил с мисълта за преживяното. Беше излежал тримесечна присъда в затвора „Колдбат“ като наказание за провинението, за което и до ден-днешен твърдеше, че е било неволна грешка. Но това очевидно не беше достатъчно.

Дали онова присъствие, което го беше посетило тази вечер, не беше на… Елиза?

Но това щеше да означава, че тя е мъртва. А в доклада на частния детектив се твърдеше противното. И то трябваше да е истината. Защото Стед беше заложил всичко на това, че ще успее да я види още веднъж, за последен път. В Америка.

Той отблъсна тази мисъл по-далеч от съзнанието си.

Не, каква връзка би могла да съществува между Елиза и малкия прислужник на семейство Астор?

Онова, което се беше случило с момчето, несъмнено беше нещо друго.

Лекарят на Гугенхайм се беше опитал да защити диагнозата, че смъртта му е била причинена от епилептичен пристъп след делириума, който вероятно го беше обзел много по-рано през деня, но Стед знаеше истината по-добре от него.

Подобен пристъп беше един от най-често срещаните признаци.

В мислите на Стед нямаше никакво място за съмнение: на борда на този кораб се спотайваше зъл демон. И докато вниманието на всички е било отвлечено тук, в каютата на Стед, където се бяха опитвали да установят контакт с духа, той се беше измъкнал от тях, беше уловил момчето насаме, беше го подмамил да отиде на място, където никой да не го види, и сетне беше заровил призрачните си пръсти в гърдите му — и не беше спрял, докато дъхът на горкото дете не беше секнал.

Момчето беше намерило смъртта си, все едно съдбата му е била такава.

А злият дух продължаваше да броди сред тях — и с всички сили да копнее за нещо, и никой не можеше да предположи какво точно бе то.

Десета глава

Когато съпругата му се върна, Марк Флечър беше в леглото от един час, но не спеше.

Вместо това мислеше за тръпката, която бе обхванала ръцете му — копнежа за тесте карти, за задимена стая, за мимолетното опиянение от риска. Мислеше за цифри в червено и черно, които го изкушават с предложения за печалба и провал. За препускащите коне на надбягванията в Епсъм и Нюкасъл, бързи като мълнии, с гръмотевични копита. Но освен тях ги имаше и залаганията на боеве с кучета и петли в мръсните задни улички на Лондон. В отчаянието си дори беше стигнал дотам да залага на улова на ловците на плъхове в най-долните кръчми. Ала сетне се беше отказал от всичко това.

Както се беше отказал и от своята уважавана, макар и недостатъчно добре платена адвокатска служба, за да бъде сега тук, в началото на това ново приключение, рамо до рамо с нея. С Керълайн.

Беше изхвърчала от каютата им и той очакваше да се върне скоро, но сетне минутите се превърнаха в часове, а Керълайн все така не се прибираше. В действителност не изпитваше гняв; беше нещо друго, все едно не можеше да си намери място, все едно собствената му кожа изведнъж му беше отесняла. Колкото и да беше голям този кораб, изпълнен с хиляди коридори, подобни на лабиринт, двамата не можеха да избягат от него. От началото на пътуването не беше изминал и един ден, а на Марк това натруфено и подпухнало чудовище вече му беше дотегнало. Позлатено, украсено, прекомерно във всеки един смисъл на думата. Марк не беше свикнал с подобен главозамайващ разкош. Струваше му се скверен. Като обида срещу величественото достойнство на океана, по който плаваха.

И може би това беше всичко. Може би просто нервите му бяха оголени от напрежение.

Но когато Керълайн най-сетне се промъкна обратно в спалнята им, го заля вълна от облекчение. Той се надигна на лакти, за да я погледне.

— Къде беше? Разтревожих се за теб — притесних се, че си се изгубила по някой от тези безкрайни коридори, или пък…

— Не мислех, че ще отсъствам толкова дълго — отвърна тя, като си сваляше ръкавиците.

Сетне започна да се съблича, но той забеляза, че държанието ѝ е необичайно. Изглеждаше разсеяна.

— Тази вечер се случи нещо ужасно — продължи тя. — Умря малкото момче, което беше прислужник на Мади Астор.

„Какво общо има прислужникът на семейство Астор с теб?“, искаше му се да я попита в отговор, но в този миг изглеждаше толкова откъсната от него — сякаш в действителност не беше в каютата им, а се носеше в открито море и всеки момент можеше да се изгуби без следа в нощната мъгла — че тези думи не излязоха от устата му. Вместо това я попита:

— Онова момче, което едва не падна през борда? Но онзи боксьор го спаси?

Керълайн продължи да се взира в празното пространство пред себе си, все едно беше видяла призрак.

— Сигурно е същото. Получило е някакъв пристъп в съня си. Повикали са лекар, но… вече е било твърде късно. Аз… аз го видях, Марк.

— Кого си видяла?

— Момчето!

— Детето сигурно е било болно и не на себе си още от началото на деня. Това би обяснило всичко.

Първо едва не беше паднало през борда, а сетне беше умряло. Между двете със сигурност имаше връзка — всяко поотделно беше твърде необичайно, за да е обикновено съвпадение.

Керълайн въздъхна и навлече през главата си тънка копринена нощница, а той я гледаше в тъмното.

— Беше ужасно. Момчето е толкова малко. Очите му изглеждаха много странно, някак замъглени.

Едно дете беше мъртво. Марк се чувстваше така, все едно в празен кладенец е спусната кофа.

Лекото, почти недоловимо люлеене на кораба изведнъж му дойде в повече. От момента, когато му се беше родило собствено дете, беше забелязал у себе си повишена чувствителност към мисълта за смъртта — и преди си беше давал сметка за това, че всички хора са смъртни, но по друг, надменен начин. Сега тази мисъл му шепнеше, потупваше го по рамото и го подлудяваше в тишината.

— Съжалявам — каза той на жена си.

Не знаеше за какво — за това, че се бяха скарали, за проявеното твърдоглавие или за факта, че тя се беше сблъскала с тази ужасна случка, когато той не е бил там, за да ѝ помогне. Или за факта, че каквото и да беше видяла, сега вече не можеше да направи така, че да не го е виждала.

Той протегна ръка към нея, когато тя доближи леглото; обикновено тялото ѝ го привличаше силно, но точно сега я възприемаше като нещо меко и крехко, което се нуждае от защита.

— И аз съжалявам — прошепна тя, когато пръстите му се обвиха около китката ѝ, за да я притеглят.

Тя седна на леглото, с гръб към Марк.

Той погали с върховете на пръстите си оголените ѝ лопатки, толкова ясно и съвършено очертани на лунната светлина от илюминатора. Целуна сянката под тях и усети как тя потрепери.

— Съжалявам — повтори той, като го прошепна досами кожата ѝ, докато я галеше по ръката над лакътя.

Сетне я придърпа към себе си, като вдъхна нейните ухания. Обичайният ѝ парфюм, но сега беше смесен със соления аромат на океана. Дим от пури. И нещо друго: опушена есенция, която не можеше да разпознае точно, макар и да му напомняше за мъжки одеколон.

Тялото на жена му винаги го изпълваше с глад, а сега — повече от всякога. Падината в основата на гърба ѝ. Съвършенството на гърдите ѝ, което пораждаше момчешко благоговение.

Този алчен слой от мускусна миризма по кожата ѝ, който нямаше място там.

Той започна да я целува по врата, под косата. Обичаше косата ѝ. Тя бавно отвърна на ласките му, като леко изви гръб и наведе глава назад, преди най-сетне да се обърне, за да го целуне. Утехата от завръщането ѝ отстъпи място на внезапно трескаво желание — трябваше да я има сега, веднага. Ако не го стореше, тя може би отново щеше да му се изплъзне и да се изгуби навеки. Трябваше да я задържи, да я запази за себе си.

Тя леко ахна, когато той я сграбчи за бедрата, като избута нагоре тънката материя на нощницата. Седнала в скута му, беше обгърнала кръста му с бедрата си, но той я преобърна по гръб, яхнал обладалата го вълна на копнежа. Хълбоците ѝ се надигнаха и той стисна китките ѝ над главата, и двамата простенаха, останали без дъх, и всичко стана прекалено бързо, и тя проплака — от болка или от удоволствие? Изведнъж вече не знаеше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Той я целуваше по бузата, като се притискаше вътре в нея, докато не свърши със сила, която го разтърси целият.

— Шшт — прошепна му тя с треперещ глас, когато настъпи краят. — Можеше да събудим бебето.

Той все още се бореше да си поеме дъх. Дали и тя беше почувствала силата на страстта между тях току-що, или всичко беше само в неговото съзнание? Обикновено знаеше; обикновено познаваше и нейното тяло, и реакциите му към своето. Но тази вечер всичко беше като морето — тъмно, непроницаемо и непознато.

— Бебето — шепнеше тя.

— Тя спи — увери я той.

Но Керълайн се претърколи настрани и седна в леглото.

— Марк, тя защо не се събуди? Бяхме толкова шумни, че…

Беше превъзбудена и изобщо не се беше успокоила. Той си даваше сметка, че нервите ѝ са опънати. Несъмнено заради онова момче. Беше ужасно да се види нещо подобно.

— Аз ще проверя — каза Марк, отчасти за да я успокои, и отчасти, за да си намери повод да стане от леглото.

Обзе го внезапно безпокойство от нейното присъствие — от начина, по който всичко сякаш се разплиташе, спонтанно и необяснимо, без никакво предупреждение: техният брачен съюз, тънките нишки на интимността, за които беше вярвал, че ги свързват. Нещо друго тревожеше Керълайн тази вечер, а не само смъртта на момчето.

Той навлече долнището на пижамата си и влезе в съседното помещение. В цялата каюта цареше тишина. Не се долавяше дори тихото вдишване, което често беше чувал в детската стая в Лондон. Когато се наведе над люлката на Ондин, той откри, че тя някак бе успяла да се пъхне под одеялото. Прониза го тревога. Завивката напълно закриваше лицето ѝ — не, беше вътре, в устата ѝ, все едно да я запуши.

Още преди да се замисли какво означава това, Марк вече дърпаше одеялото настрани — бебето не дишаше.

След още миг Ондин беше на рамото му, а той я тупаше по гърба и тя най-сетне проплака, а сърцето му сякаш едва тогава заби отново. Никога не се беше чувствал толкова щастлив, колкото когато я чу да плаче. В този миг всичко друго изчезна и единственото, което имаше значение, беше това мъничко същество.

Дали си беше въобразил? Не, тя наистина се беше задушавала, беше сигурен в това. Ако не се бяха сетили да проверят какво става с нея…

Той остана прав, като държеше бебето в прегръдките си — а тя ревеше в ухото му — през следващите няколко минути, като просто си поемаше дъх и усещаше как тя също го прави, учестено и остро, а страхът го изпълваше. Помисли си, че може да се разридае. Но тя беше добре. С нея всичко беше наред. С тях всичко беше наред.

След като преодоля краткото замайване от паниката си, той я донесе обратно в спалнята им.

— Какво стана? — попита го Керълайн, когато се върна, но той не отговори, защото не искаше да я тревожи.

Вместо това положи бебето в протегнатите ѝ ръце.

— Не плачи вече, всичко е наред — рече тихо тя и леко притисна кутрето си до устничките му.

Ондин се успокои и захапа пръста на Керълайн. На устните на майката изгря спокойна усмивка. Сетне тя запя приспивна песен. Марк обичаше да я слуша: имаше необработен, но приятен и чист глас.

Той се сви обратно на леглото и се отпусна на едната си страна, пъхнал ръка под главата си, до жена си и детето си, докато тя пееше ли, пееше, и мелодията се изливаше в ухото му като топъл мед, и лекуваше напрежението от тази необичайна вечер, и разтопяваше мимолетния му страх.

Скоро клепачите му толкова натежаха, че вече не можеше да ги държи отворени. Под одеялото му беше топло. Съзнанието му се понесе като на сал посред океана. Полюляваше се леко, нагоре, надолу. От всички страни го обгръщаше черна вода. Нагоре, надолу. Водата се плискаше в ръцете му, а сетне в гърдите. Сетне стигна до шията му. И продължи непрестанно да се надига, докато не го погълна целия. Водата го галеше като ръцете на любопитна любима, но непозната нему, нова метреса, от която все още не знаеше какво да очаква.

Ала сетне покри и главата му и го повлече надолу, надолу, надолу. Вече нямаше начин да се измъкне от нея, но той бездруго не искаше да го стори дори когато покри устата му.

Той потъна в мастилената чернота, а прекрасният глас на Керълайн остана все по-далеч и все по-назад, докато не се превърна в шепот.

А на дъното, където царяха мрак и мълчание, го очакваше Лилиан, която не беше очаквал да зърне отново. Лилиан, за която се стараеше да не мисли. И все пак тя беше там, и го чакаше, и той отиде при нея с последния си дъх.