Дракон

8.Вече сме във войската

На петдесет разтега по-нататък имаше двайсетина Господари на дракони, а между тях, доколкото знаех и бях убеден, имаше магьосници, достатъчно опитни, за да са готови да служат на една армия. Значи, не ме разбирайте погрешно — добър съм в това, което върша. Но да крачиш напред през открито поле, пред очите на всички, и после изведнъж да духнеш не ми изглеждаше най-добрият начин да постигна целта си.

„Сега какво, шефе?“

„Странно, тъкмо си задавах същия въпрос“.

Изминах разстоянието някъде до средата; вече със сигурност бях обектът на вниманието им. Ако бях уредил атака от друга посока и приближаването ми беше просто отвличаща маневра, щеше да подейства идеално.

Какъв срам.

Откопчах колана на сабята, пуснах го на земята, вдигнах ръце и продължих напред.

„Някаква идея ли имаш, шефе?“

„Не“ — обясних му.

„Е, това ме успокои“.

После беше само единият крак пред другия, но с крайната цел пред очите. В това имаше някаква ужасяваща неизбежност, все едно че просто завършвах едно пътуване, започнато преди няколко недели с телепорт до лагера на армията на Мороулан. Всичко след това бе само продължение на пътуването. Може би изобщо не трябваше да го започвам. Със сигурност го бях почувствал така, когато се явих на поляната под Черен замък.

Телепорта го зарежете; да го описваш е точно толкова досадно, колкото и да го правиш, макар че от първото не ти прилошава толкова. Пристигнах близо до един дървен мост, който се оказа по-голям, отколкото изглеждаше от една миля височина (представяте си, нали). При това мостът беше странен, извит високо и с колове, стърчащи под най-странни ъгли, и доколкото можех да видя, нищо не ги крепеше заедно. От другата страна имаше двама стражи с дълги копия, а зад тях — безкрайни редици палатки, всички в бозав цвят, всички обърнати в една и съща посока и всички — съвсем еднакви от разстояние. Няколко знамена пърхаха на лекия вятър. Беше малко хладно.

Огледах за знамето, което ми беше описал Мороулан. Зачудих се какво щях да направя, ако не духаше вятър; колко объркване щеше да причини това? Е, разбира се, някой магьосник щеше да пусне вятър. Всъщност може би точно така беше станало. Сигурно можех да го разбера, ако направя…

„Е, шефе?“

„Просто отлагам“.

„Знам“.

Въздъхнах и тръгнах по моста. Изглеждаше съвсем стабилен и да, след като го преминах, стъпих в зона, защитена от телепорти. Стражите кръстосаха копията си пред мен. Единият понечи да заговори, но го изпреварих:

— Владимир Талтош, дом Джерег, за среща с капитан Кропър по заповед на лорд Мороулан.

Двамата отстъпиха встрани и единият ми посочи наляво. Кимнах, обърнах се и закрачих. Биваците бяха вдясно от мен. Поточето отляво гъргореше и ми се смееше. Адски пасторално беше от тази страна. Като погледнах надясно, не забелязах кой знае колко оживена дейност. Видях няколко души да седят пред палатките на саморъчно сковани столчета, но не бяха много и не ми обърнаха особено внимание. В другия край имаше много фургони и видях няколко души да разтоварват сандъци в големи, подобни на павилиони палатки. Тук-там се разнасяха смехове. Горяха лагерни огньове и долових миризмата на пушек и пресен хляб.

„Ето го, шефе. Зелено знаме, с черен рог“.

„Къде? О, видях го. Мислех си за рог на лиорн или нещо такова, не за инструмента“.

Минах стотината крачки до знамето и се огледах. Нямаше някакви специални униформи, но всички носеха кепета и всяко кепе беше украсено със зелена значка с рог на нея; носеха също така ленти през гърдите, със същия знак близо до рамото. Привлякох няколко любопитни погледа от събралите се, всички дракони, според мен. Един имаше сребърен ширит на лявото рамо. Седеше на празен дървен сандък до знамето. Погледна ме и каза:

— Искате ли нещо?

— Търся Кропър. Ъъъ… капитан Кропър.

— Кой го търси?

— Аз.

Той ме изгледа навъсено и си напомних, че може да се окажа в положение това лице да държи под контрол удобството ми и може би продължителността на живота ми. Свих наум рамене и казах:

— Баронет Владимир Талтош, дом Джерег, изпратен от лорд Мороулан е’Дриен, дома Дракон.

Той продължаваше да ме гледа — сигурно се мъчеше да реши какво отношение да покаже. После стана и каза:

— Ще му съобщя.

Отиде до една по-голяма палатка, влезе, след малко излезе и каза:

— Влез.

Не знаех дали трябва да отдам чест, затова се въздържах.

Капитан Кропър беше стар, сигурно към три хиляди години, но имаше бистър поглед, рунтави вежди и остра волева брадичка. Беше облечен в куртка с няколко сребърни ширита около дясното рамо. Седеше на кекав стол до кекава дървена маса и пишеше доклади или нещо такова. Щом влязох, вдигна глава и каза:

— Уведомиха ме, че трябва да бъдете зачислен в моята рота. Е, добре сте дошли. Полагането на клетва ще го пропуснем, защото не съм сигурен дали ще има значение, а и не съм наясно със статута ви в частта. С времето все ще го разбера. Засега Краун ще ви даде кепе, лента и спални принадлежности и ще ви заведе до палатката. И го разкарайте това нещо.

„Това нещо“, разбира се, беше Лойош. Изглежда, щяхме да си имаме неприятности още от самото начало. „Това нещо“ ми каза в ума: „Кажи му, че ако ми даде едно от тия сребърни ширитчета, ще забравя обидата“.

„Млъкни, нещо“.

— Той е необходим…

— Сър! — Изгледа ме с гняв. Постарах се да не завъртя очи с досада.

— Извинете, сър. Той е необходим за операциите, които трябва да изпълня.

Устата му замърда като на кон и той рече:

— Трябва ли да обикаля така на рамото ви?

„Мога да застана на главата ти, шефе, но сигурно ще ти омръзне“.

— Да, сър. Налага се.

Кропър отново ме изгледа гневно.

— Добре. Това е всичко. — И се върна към работата си.

Той също май не очакваше да му отдам чест. Никой не очакваше да отдавам чест. А толкова горях от желание да… колко тъпо всъщност, като си го помислиш.

Излязох от палатката и зяпнах в оня със сребърния ширит на рамото срещу мен.

— Ти трябва да си Краун, нали?

— Сержант Краун — сопна се той.

— Извинявай — отвърнах, като се постарах да не влагам ирония в гласа си. Имаше доста квадратна челюст за Господар на дракони и много гъсти рунтави вежди. Носеше късо кожено яке, покриващо ръцете му до лактите, ръце яки, възлести, мускулести и доста застрашителни. Реших, че ако изобщо ми се наложи да се бия с този тип, бих предпочел да е от разстояние. Зачудих се дали го бива в мятането на ножове.

— Ела с мен.

— Добре.

— Отговорът е: „Слушам, сержант“.

— Слушам, сержант.

Той изсумтя и се обърна. Тръгнах след него. Хрумна ми, че печеленето на популярност явно не е първата точка в програмата ми. Той ме поведе покрай редица малки еднакви палатки с триъгълни върхове и с входни платнища, всички обърнати в една и съща посока. Седящите пред тях ме зяпаха, повечето с любопитство, някои — не особено дружелюбно.

Сержантът спря пред една от тях и рече:

— Това е твоята. Вътре ще намериш походно легло, одеяла, манерка и прибори за храна.

— Слушам, сержант.

— Виждам, че имаш сабя. Ако решиш, че не ти е достатъчна, можеш да вземеш някой от нашите мечове.

— Слушам, сержант.

Той се обърна и ме остави. Пред палатката си почиваха, седнали на столчета от дърво и зебло, двама Господари на дракони. Изгледаха ме мълчаливо.

— Добро утро и на вас — казах им.

Всъщност не беше добро — имаше гаден вятър, който го правеше малко студено и миришеше на дъжд. Това го споменавам, защото единият дракон — жена — каза:

— Наистина е добро; поне ако го сравниш с преди два дни. Аз съм Върт е’Терикс.

— Влад Талтош.

— Джерег?

Въпросът прозвуча по-скоро като любопитство, отколкото враждебно, затова отвърнах:

— Да, такъв съм и да, такъв е, зависи за кого от двама ни питаш. — Погледнах към мъжа и вдигнах вежда. Той ми обърна гръб.

— Той е Напър — каза Върт. — От е’Дриен е. Не го взимай лично. Всяко отделение има нужда от такъв като него, за да направи бивака толкова неприятен, че да горим от нетърпение да влезем в бой.

Напър я изгледа гадно, но не каза нищо.

— Можеш да си скатаеш такъмите — каза Върт.

— Добре. Ъъъ, какво точно значи това?

— Пъхни ги под леглото.

— О! Това го мога.

Напър изсумтя, смисъла на което също не можах да разбера, а Върт каза:

— Не знам, но май скоро ще тръгнем.

Напър чак сега отвори уста:

— Какво те кара да мислиш така?

Върт посочи с брадичка към обозните палатки.

— Последните два фургона докараха пътни порциони. Освен това Сетра Лавоуд мрази да държи войската си на бивак. Ако не може да ги задвижи, обича да урежда квартирите.

— Все едно — изсумтя Напър.

Върт се усмихна и вдигна рамене.

В този момент дойде друга жена. Погледна първо Лойош, после мен и каза:

— Ти трябва да си Талтош. Аз съм Раша, ефрейтор на отделението ти.

Сведох глава.

— Ъъъ… как да се обръщам към теб?

— По име е достатъчно. И не си длъжен да отдаваш чест.

— Още никой не ме е накарал да отдам чест.

Тя се усмихна.

— Сигурно защото никой не знае как точно да се държи с теб.

От всички войници, на които се бях натъкнал досега, тя изглеждаше най-„войнишки“ — стоеше изправена и вдървена, което я правеше да изглежда по-висока, отколкото беше, а косата й беше късо подстригана и вчесана назад над челото; очите й бяха черни и дръпнати. Освен това носеше меч — забелязах го само защото никой друг до този момент не беше с меч.

— Какво разправят, Раша? — попита Върт.

— Маневри този следобед, а утре може би ще тръгнем.

Върт кимна, без да поглежда Напър, с вид „казах ли ти аз“. Напър, от своя страна, изсумтя, което можеше да е в отговор на една от двете новини, или и на двете.

— Къде да тръгнем? — попитах.

Раша ме погледна косо и ми отвърна рязко:

— Ще разбереш, като стигнем там, Талтош.

— Извинявай.

— Скатай си такъмите.

— Слушам — отвърнах и влязох в палатката, като се наведох достатъчно, за да не съборя Лойош от рамото ми. Вътре беше малко по-хладно, отколкото отвън. Имаше четири походни легла и под трите — еднакви войнишки мешки; пъхнах чантата си под четвъртото.

„Трябваше да си вземеш мешка, шефе“.

„Сега се сети да ми го кажеш, нали?“

Излязох навън. Раша си беше отишла.

— Ефрейторът изглежда разбран човек — казах на Върт.

— Да. Но когато трябва, държи изкъсо. Служила е в морската пехота.

— Морска пехота?

— Бордови войник. Тия, дето минават през борда и се опитват да завземат вражеския кораб. Действала е в сражения с източняци по време на Междуцарствието.

— Не знаех, че по време на Междуцарствието е имало флот.

— Нямаше официално, но имаше разни битки около Северен пристан и Адриланка.

— Аха. Някаква идея къде мога да си взема мешка?

Тя поклати глава.

— Тук няма, а не ни разрешават да напускаме лагера без разрешение. Но предполагам, че като се върне, Елбър ще ти спретне нещо. Бива го за такива неща.

— Елбър ли?

— Другият, дето спи с нас.

— Аха. Той къде е сега?

— Дежурен е по кухня. Ще се върне след обяда.

— То пък един обяд — подхвърли Напър.

Върт добави:

— Можеш да го помолиш да ти направи и походен стол. Ще почнеш да цениш всяко удобство, което можеш да намериш.

— Изобщо не се съмнявам.

Седнах до тях на земята. Мда, един походен стол щеше да е добре.

Малко по-късно се чуха барабани, сърцето ми скочи в гърлото и за малко щях да скоча на крака и да извадя сабята; едва си спасих неудобството, като забелязах, че двамата не изглеждат много възбудени.

— Тази мелодийка — каза Върт — се казва „Да напасем конете“. Означава, че е време за обяд.

— Най-възбуждащото събитие за деня — изсумтя Напър.

— Съвсем вярно — каза Върт. — Заради опасността. Взимай си приборите и да ходим.

Обяда го сервираха на една дълга маса, покрай която минаваш с калаения си поднос, за да могат готвачите да ти сложат буца безвкусно сирене, толкова сухари, колкото можеш да изядеш… в моя случай беше една третина от един, и парче осолена кетна, която не бих поднесъл дори да е скрита в яхния, пълна с люти пиперки. После ти напълват калаената чаша, дето всеки момент ще се обърне, с някакво ужасно бяло вино и се връщаш в палатката си да ядеш, после отиваш до потока да си почистиш приборите и после, може би, надолу по потока до отходните места, за да изхвърлиш онова, което току-що си имал нещастието да изядеш. Нахраних Лойош с парче от кетната и той много го хареса, което само доказва правотата ми.

Един час след обяда дойдоха „маневрите“. Накараха ни да застанем в строй, по четирима в редица. Вляво от мен беше Напър, до него — един Господар на дракони, който се оказа Елбър. Беше много висок — близо осем стъпки — и тънък дори за Господар на дракони. Косата му беше вчесана назад като на Върт, а ръцете му бяха почти толкова възлести като на Краун. В този строй ни подкараха в марш на едно поле, където трябваше да правим разни неща, например да се обръщаме кръгом всички наведнъж, да крачим по четирима в редица, по осем и пак по четирима, да се пръскаме в различни посоки и да се връщаме, да се престрояваме от четирима във фронт до трийсет във фронт и по четирима в дълбочина, с подходящо разстояние между редиците, ходом напред, връщане, бърз марш, бегом, и всякакви други неща, които всички знаеха как да правят — без мен.

Това го правихме около пет часа, с по пет минути почивка на всеки час. По време на една от почивките се проснах на земята до мъжа, който беше зад мен през повечето маршировка.

— Не си ли свикнал с работата, източняко?

Погледнах го и не ми се стори от най-дружелюбните, тъй че казах:

— Не мога да твърдя, че много ми харесва.

— И на мен. — Беше по-скоро дребен, като плъх, и не ми направи впечатление с особена сила, въпреки че беше минал през гонката, без да остане без дъх като мен.

— Но си дошъл за борбата, нали?

— Аз ли? Не. Бил съм в няколко битки. Не мога да кажа, че ми харесаха.

— Тогава защо?

— Опит. Искам да направя кариера в гвардията Феникс. Или гвардията на Дракона, ако Цикълът бъде така добър да се завърти за мен. А ти тръгва по-добре, ако имаш няколко по-големи битки под търбуха.

— Разбирам.

— А ти?

— Лично е.

Той се засмя.

— Да де, чух. Клюката е, че се познаваш със Сетра Лавоуд.

— Срещал съм я — признах.

— Тя наистина ли е вампир?

— Ами, от моята кръв не е пила. Поне доколкото помня.

Той отново се засмя.

— Аз съм Тибс.

— Влад.

— Приятно ми е.

— И на мен.

Барабанът почна отново и пак подхванахме безсмислените маневри. В следващата почивка отново се намерих до Върт и Напър. Напър гледаше с отврат и не беше много склонен към разговор. Върт изглеждаше по-сговорчива, затова я попитах:

— Нещо против да те питам нещо?

— Давай.

— Защо всички са толкова… хм. Не знам как точно да се изразя. Имал съм си работа с дракони и съм свикнал, ъъъ, по-точно, не съм свикнал да се държат с мен толкова учтиво. Не се засягай.

Върт се усмихна.

— Струваше ни известно усилие.

— За какво е усилието тогава?

— Мога да говоря само за себе си.

— Е?

— Отиваме на война — каза тя след малко. — Ще се бием. Ти ще се биеш до мен. Предпочитам да нямаш повод да ги оставиш да ме убият.

— Хм. Не бях помислил за това.

Тя се усмихна мило.

— Сигурно и ти нямаш интерес да ми дадеш повод да ги оставя да те убият. Може би ще е добре да не го забравяш, джерег.

Напър ме изгледа отвисоко и се обърна.

И пак барабанът, и пак маршировка и бягане, а после, малко по-късно, почнахме да се упражняваме в хвърляне на копия. Изобщо не можех да постигна разстоянието на драконите, но бях адски точен. Това ми достави известно удоволствие.

После отново барабанът, този път сигнал за вечеря. Вечерята си беше също като обяда, само че кетната бе подменена с рядка супа. Седнах до Върт пред палатката и рекох:

— Храната ще стане ли по-добра?

— Не.

— Разбирам. Повечето от хората тук доброволци ли са?

— Всички, разбира се. Частите със задължителен набор са с текли.

— О? Ти защо се записа доброволно?

— Записах се в академията Терикс, а човек трябва да натрупа боен опит, преди да усвои теорията.

— Съвсем логично.

— А ти?

— Защо съм тук ли? Лично е.

— Аха.

След малко реших, че заслужава по-добър отговор.

— Тоя, срещу който съм тръгнал, ме ядоса.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Включил си се в армията, защото те е яд на тоя, срещу чиято армия воюваме?

— Да.

Тя ме зяпна.

— Знаеш ли, че сигурно нямаш да получиш шанса да… ммм, как го наричате в джерег?

— Обикновено го наричаме „убиване“ — излъгах. — Да, знам. Но може да съм полезен тук.

— Ти си луд.

— Благодаря.

— Но го казвам с най-добри чувства.

В този момент дойде и Елбър, на когото ме представиха. Държеше се съвсем дружелюбно и се съгласи да ми преправи чантата да е удобна за поход и да ми спретне един кекав стол.

— Аз мога ли да направя нещо за теб? — попитах го.

— Да. Кажи ми как да печеля на „Камъчетата Сянг“.

— Въртиш играта, не я играеш.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Играта е нагласена. Дългосрочно не можеш да я спечелиш, освен ако тоя, дето я върти, не е кръгъл идиот. Ако си наистина, ама наистина много добър в нея, и ако отстъпваш, ако не ти тръгне в първите няколко хвърляния, и удвояваш всеки път, когато имаш малко предимство с плоските камъчета, и ако много ти върви зарът, ще загубиш съвсем малко.

— Защо е така?

— Защото например в игра десет-петдесет плащаш дванайсет глобуса за камъчетата и ако загубиш, рискуваш петдесет глобуса, а ако спечелиш, получаваш само десет плюс петдесет, без да смятаме удвояването, което се изравнява при продължителна игра. Тъй че всеки път, когато играеш срещу някой добър колкото тебе, губиш два глобуса. Ако играеш срещу по-добър, е по-лошо, а ако играеш срещу някой, който не е толкова добър, факторът късмет винаги е по-голям от двата глобуса, които губиш. Обикновено с около четири медника по-висок.

— Изчислил си го толкова точно?

— Да.

Той поклати глава.

— Ами при лична игра, без някой да я върти?

— Това е друго. Тогава ако си по-добър, би трябвало да спечелиш.

— Ти как играеш тогава?

— Залагаш плоските си камъчета за високите точки и в края избиваш неговите високи точки с кръглите, а ако получи голямо предимство в първия рунд, си отстъпваш десетте и почваш отново.

— Аз обичам да избивам началните му точки с моите плоски. После може да извадя късмет с кръглите.

— Е, много хора играят така.

— И удвоявам, когато, нали знаеш — понякога просто имаш чувството, че ще направиш удар.

„Не се и съмнявам“. Казах:

— Не знам. Аз всъщност не играя много.

— Ами, действа като че ли.

Помислих си: „Знам точно как играеш, лапнишаран такъв“, но не го казах.

— И как се оправяш, като цяло?

— Горе-долу съм наравно, или малко отгоре.

За малко да го кажа заедно с него. Постоянните губещи винаги казват „Горе-долу съм наравно, или малко отгоре“. Но само кимнах и си замълчах.

— Може да пробвам по твоя начин — каза Елбър.

— Кажи ми дали се получава.

— Добре.

— Та защо си тук?

— Тук? В смисъл, на служба?

— Да.

Той помълча известно време, след което отвърна замислено:

— Винаги съм мечтал да се бия под командата на Сетра Лавоуд.

— Аха. Това мога да го уважа.

— Във всеки случай, по-добро е от алтернативата.

— О?

— Последната ми служба беше в наемническа армия. Бяхме наети да се бием срещу нея. Не държа да ми се случва пак.

— И аз не бих държал.

След малко запалиха огньове и насядахме около тях. Явно на всеки три палатки имаше по един огън. Върт обясни, че обикновено на огньовете си готвели храната, но тъй като цялата тази операция се сглобила много набързо, минали на общи кухни, за да спестят допълнителни ръце за разделянето на порционите. Предполагам, че в това имаше някаква военна логика. Някой от другите палатки каза, че било логично само ако няма да се остава задълго. Върт каза, че ще се тръгва скоро, и обясни мотивите си, което предложи тема за много оживен дебат и доведе до спомени за минали кампании, включващи дълго чакане в бивака.

„Е, Лойош, какво мислиш за войнишкия живот дотук?“

„Храната е добра“.

„Ха“.

„И е много“.

„Не забелязах“.

„Това е, защото никой не ти подхвърля остатъци“.

„Всички ли те хранят?“

„И още как, шефе. Според мен си мислят, че им нося късмет“.

„Радвай се, че не те познават“.

„Хе!“

Разговорът около мен продължи и от време на време задавах въпроси, например как различават различните сигнали на барабана, на което ми се отговори с търпението, което аз мога да проявя пред потенциален клиент, който иска да разбере лихвата по заема, за който моли. Барабанът между другото се наричаше „цокача“ и странният звук, който издаваше, беше заради стоманените топки, които дрънчаха в стоманената рамка, когато го удряха.

После продължиха да си приказват какво ще правят след кампанията. Ако наистина вземеха да направят това, което казваха, във всичките ми бардаци щеше да се отвори доста работа. После продължиха да разправят анекдоти, повечето от които бях чувал и нито един не си струва да го повтарям, макар че някои бяха главно войнишки и ми се сториха интересни — повечето бяха свързани с наранявания на по-специални места, начини за изсулване от боя или смущаващи неща, ставали с офицери (но никога със сержанти, интересно защо). Лойош реши, че някои от историите са смешни, но пък той и храната беше харесал.

После барабанът заби отново и Върт обясни, че е време за лягане. Не бях свикнал да спя по график, но осъзнах, че съм достатъчно уморен, та това да не е проблем въпреки непознатото ми легло и гадното бодливо вълнено одеяло. И не беше — навих си наметалото на руло за възглавница, легнах и заспах.

Барабанът ме събуди на другата сутрин, за началото на първия ми пълен ден като войник. Дадоха ни десет минути при потока да се приготвим и едва ми остана време да се обръсна. Забелязах, че няколко от бойните ми другари ме попоглеждат, и останах доволен.

При кухненската палатка бяха запалени огньове, тъй че отидох там и разбрах, че не само нямат клава, ами няма и сметана или мед за кафето, и го зарязах. Изядох насила един сухар, защото реших, че може да ми потрябва, върнах се и чух, че сутрешните маневри са отменени.

— Чудно защо — каза Елбър.

— Бъди благодарен — изсумтя Напър.

— Имам предположение — каза Върт. Гледаше към палатката на капитана. Беше много студено. Придърпах тежкото си наметало. Мислех си, че съм готов да сменя половината си територия в града за една хубава чаша клава.

Раша дойде и ни пожела „добро утро“.

— Какво казват? — попита Върт.

— Ще го разберете, щом го науча аз — отвърна тя и продължи нататък из лагера.

Огледах небето с надежда, че ще завали, но не разбрах нищо. Знаех, че Черен замък е някъде над нас, но не можех да го видя през ръждивата пелена, макар да знаех, че Мороулан може да гледа надолу и да ни вижда. Стори ми се някак сбъркано.

„Лойош, какво правя аз тук?“

„Ако знаех, шефе, със сигурност щях да ти го кажа“.

На четиридесет крачки от нас знамето на ротата на Кропър се вдигна над палатката на капитана и заплющя на утринния вятър.

Барабаните забиха отново, но вече си бяхме изяли закуската, а беше много рано за обяд. Върт стана и се усмихна.

— Знаеш ли как се смъква палатка?

Реших, че няма предвид да я съборя с ритник, затова отвърнах:

— Не.

— Е, време е да се научиш. Тръгваме.