Дракон

12.Малко пердах и няколко цицини

Зяпането ни с Ори бе прекъснато от викове: викове на източняци, които ги колят. По-скоро писъци — при това писъци, неприличащи на обичайните ридания на ранените, защото в тях се долавяше ужас. Дори оттук можех да усетя присъствието на Чернопрът. На полето долу и вдясно от мен умираха източняци и моята страна печелеше; душите на моя вид изчезваха, поглъщаха ги, изпаряваха ги завинаги, унищожаваха ги; а моята страна печелеше сражението. Може да се каже, че изпитвах смесени чувства.

От друга страна, ако исках да се представя за парламентьор, това ме поставяше в по-силна позиция. Докато го обмислях, последва ново прекъсване, този път от страна на един тип, който си пробиваше с лакти път през почетната гвардия, за да се добере до Ори.

Точно в този момент всичко се ускори и се забави едновременно; в смисъл, че нещата започнаха да стават по-бързо, но като че ли разполагах с повече време да ги наблюдавам и да ги премислям, да претеглям възможности, да си отбелязвам опасности и да ме е страх.

— Я виж ти — казах. — Милорд Форния. Не очаквах да ви заваря тук.

Не изглеждаше по-благоразположен към мен от последния път, когато се срещнахме, което всъщност стана само на около четвърт миля от мястото, където стояхме в момента. Съвпадение, ако така ви харесва. На мен ужасно не ми харесваше. За миг си помислих дали да не го светна; причините да не го направя бяха безброй, в това число — че шансът да го убия беше минимален. Още по-малък беше шансът ми да се измъкна жив, и при това бях сигурен, че Мороулан нямаше да ми благодари. Но си го помислих все пак.

Ори си повтори репликата:

— Той е убиец. Убийте го.

— О, стига вече — отвърнах.

— Не — рече Форния. — Не е дошъл тук, за да ме убие. Колкото и да ме заплашва, Мороулан не би позволил такъв акт.

— Във война ли, милорд? По време на битка?

— От друга страна — продължи Форния, — не вярвам, че си парламентьор. Мороулан не би изпратил източняк за парламентьор, точно както не би изпратил джерег да ме убие. Тъй че какво все пак си точно?

Воините ме гледаха втренчено; зад тях несъмнено гъмжеше от магьосници. Обърнах се и посочих към битката, която се вихреше вдясно от мен. Съвсем ясно виждах Мороулан, а около него, макар и отдалече — камари трупове. Или тела, да речем — не беше нужно да съм там, за да разбера, че са мъртви. Обърнах се отново към Форния.

— Приближават се. Мороулан и бригадата му. И Чернопрът.

Той не изглеждаше особено притеснен. Продължих:

— Мороулан не ме е изпратил да преговарям, нито да ви убивам. Изобщо не ме е изпращал. Сам реших да дойда тук.

— Виж ти. И какво, смяташ, че можеш да ме убиеш ли? Тук? Сега?

Защо не беше притеснен? Ако Чернопрът заплашваше мен, щях да се притесня. Щях да съм повече от притеснен. Щях да изпадна в ужас.

— Не — отвърнах му. — Или може би да. Бих могъл, но нямам намерение да опитвам.

Погледът му се плъзна към касапницата долу — вече бе много по-близо. Не изглеждаше притеснен.

— Тогава какво?

— Искам да спра тази касапница.

Той се изсмя късо.

— Наистина си станал войник. Войниците искат да спрат касапницата, откакто съществува тази професия.

Това го повярвах. Във всеки случай точно това беше единственото ми желание, откакто за първи път влязох в бой. Не, по-скоро втория път. Първия път бях твърде объркан. Втория път, на заранта след като изгорихме вражеските сухари, е битката, за която имам най-ясен спомен, както и най-голямото чувство на отвращение, поне до този момент. Всичко сякаш ставаше много бавно, с един много спретнат низ от образи, които се врязваха в паметта ми.

По това време инженерните, вместо да копаят ровове и да вдигат насипи, ни връчиха лопатите и ни изкомандваха да го правим ние. Помня, че пръстта беше мека и се копаеше лесно, факт, който инженерните ни напомняха непрекъснато. Въздухът беше сух — толкова сух, че раздираше гърлото — но студен. С онзи студ, от който те щипе всяка цицина или мазол. Надявах се, че няма да се бием, но очаквах да се бием и се оказах прав.

Тъй че копаехме дълбокия ров и трупахме пръстта, докато не стигна до гърдите ни, а дали тайнствената ни дейност през нощта имаше нещо общо с факта, че можахме да я свършим, преди да ни нападнат, не знам, но бих искал да мисля така. Кара ме да се чувствам полезен.

„Цокачът“ подаде сигнал „Търкане на лакти“, който означаваше да се строим, и го направихме, под командата на Раша. Връчиха ни по три копия, които забихме в земята пред нас. Раша имаше далекоглед и първата й дума, след като огледа врага, който все още беше много далече, за да го види човек с просто око, беше:

— Конница. — После каза: — Предай за пиконосци. — И след малко: — Не. Остави. Престрояват се.

Тоя път Лойош не ми предложи да се скатая — вероятно не знаеше повече от мен защо предния път останах в строя, но беше решил, че няма полза, а аз бях също толкова решен да остана за този бой.

Раша продължи да оглежда редиците им, като от време на време махаше безцелно с лявата си ръка; предположих, че е някакво заклинание, с което искаше да контрира заклинанията, които врагът можеше да трупа срещу нас.

— Не е конница — каза Върт. — Късмет имаш — и този път няма да се биеш срещу своя вид.

— Това е добре — отвърнах, и то съвсем сериозно.

— И умно при това. Аз не бих пратила коне срещу ровове и насипи.

— А какво би пратила срещу нас?

— Е, във всеки случай не фаланга копиеносци — те не обичат рововете и мразят насипите. Бих казала конна пехота или тежка пехота, като последния път.

— Конна пехота?

— Препускат до рова кучите му синове, слизат и го минават. Могат да се приближат адски бързо, а конете ще ги пазят от копията, щом слязат. Защо питаш? След няколко минути ще разберем.

— Просто да убия времето.

— На мене да убивам ми дай — подхвърли Напър. Очите му блестяха и се беше озъбил. Поклатих глава.

— Май наистина ти харесва, а?

— Да. Както и на теб. Само че не искаш да си го признаеш.

— Конна пехота — обяви Раша.

— Позна — подхвърлих. — Е, и какво правим сега? Мислите ли, че капитанът ще извади нещо хитро от ръкава си?

— Нищо хитро не може да се направи тук, уви. Трябва само да задържим позицията. Сетра може да хвърли нещо по фланговете им, а може би — не. Зависи колко от силите й са включени и, хм, от много неща, които няма откъде да знаем.

Изсумтях.

Краун, в другия край на редицата, извика:

— Приготви се!

Извадих сабята си, прехвърлих я в лявата ръка и дръпнах едно от копията.

— Май наистина трябваше да си вземеш по-тежко оръжие — каза Елбър. Отново изсумтях. Върт подхвърли:

— Тоя път ще имаме късмет, ако ни остане време за две копия, преди да ни връхлетят.

— Да — съгласи се Елбър. Което значеше едно копие за мен.

— Цели се в конете! — извика Раша.

Смешно ми прозвуча: в какво друго можех да се целя? Фронтът им вече се виждаше съвсем ясно; изпъваше се по-дълъг от нашия, значи бяхме обкръжени от двете страни. Но това, естествено, не беше моя грижа. Тоя, дето командваше битката, трябваше да се погрижи да не ни обкръжат, а ако се издънеше, не беше моя грижа.

Моя грижа не беше, но ставаше въпрос за живота ми, нали така. Спомних си какво ми бе казал дядо — да вярвам на офицерите си дори ако не вдъхват доверие. Ръката ми изтръпна от стискането на копието и се постарах да я отпусна.

Не бях свикнал с това. Аналогичните ситуации в дома Джерег просто не бяха аналогични.

„Знаеш ли, Лойош, май не държа много да правя кариера в армията“.

Отговорът, който се канеше да ми избълва, се замъгли от нечия намеса в главата ми. Цяла минута ми отне, докато се сетя какво е, после разбрах, че е Крейгар, избрал точно този момент да се свърже с мен.

„Какво има, Крейгар?“

„Не че е толкова важно, Влад, но…“

„Зарежи го тогава, в името на Вийра. Малко съм зает в момента“.

„Ясно. Ще се свържа след малко“.

Погледнах отново напред. Срещу нас връхлитаха коне. Раша извика:

— Приготви копията!

Всички се приготвихме за мятане; аз се приготвих да изчакам, докато получа поне някакъв малък шанс да улуча нещо. Чудех се някак разсеяно дали този път ще мога да проследя траекторията на копието си, след като излети от ръката ми. Чудех се дали…

— Хвърляй! — извика Раша и небето отново потъмня.

Изчаках миг, после метнах копието, моментално забравих, че искам да видя къде ще стигне, и прехвърлих сабята в дясната си ръка.

Чуха се писъци, а някой зарева с цяло гърло:

— Магия! Пази се!

Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми и забелязах, че ужасно много коне се гърчат по земята. Отначало помислих, че някой е опънал жица, след това осъзнах, че са нападали от копията, и се зачудих защо сам не се сетих да опъна жица или някой друг поне да се беше сетил, а после някакъв тип изпълзя от рова точно под мен, тъй че забих сабята в шията му и го върнах долу.

Имаше викове и писъци, и трясък на мечове, но всичко се сля сякаш в безшумен шум и помня, че ме обзе илюзията, че съм в собствената си вселена, без никакви посоки освен напред; всичко от двете ми страни беше проблем на някой друг. Беше странно и също така странно беше с колко време разполагах да мисля, да наблюдавам, да съставям планове и да действам. Някой залитна, изваден от равновесие, сякаш нещо го бутна отзад, и помня, че успях да избера целта си, да я изчакам да ми влезе в обсег и да я поразя. После се появи някаква ръка и я посякох, а след това прихванах с Маготрепача някакво заклинание, не знам как го бях засякъл. После ми излязоха двама наведнъж и единия го пернах хубаво със сабята през краката, а другият замахна към мен. Измъкнах се странично, като задържах сабята под остър ъгъл — помня дори, че пресметнах ъгъла, за да не се счупи — и след като отклоних удара, намушках противника си в корема. Той залитна напред, тъй че пуснах една кама в ръката си от левия ръкав, забих я в гърлото му, докато падаше по гръб, и си прибрах Маготрепача от гърдите му, където беше паднал.

Обърсах чело и Маготрепача се повлече пред очите ми. Златните му брънки вече бяха малки — не се съмнявах, че това означава нещо. Зачаках следващия да се опита да се промуши покрай мен, но следващ нямаше — атаката беше приключила.

Стоях като дърво и се оглеждах за рани, докато Лойош не каза: „Отпусни, шефе. Нямаш и драскотина“.

„Добре“.

После потърсих с очи приятелите си по палатка. Върт беше паднала на колене, дишаше тежко, но не забелязах да й тече кръв. Напър се беше подпрял с една ръка на насипа, в другата държеше меча си и се беше вторачил в отстъпващите врагове. Останах с впечатлението, че му се ще да се върнат. Елбър седеше на земята ухилен, клатеше глава и беше стиснал лявата си ръка с дясната. Видя, че го гледам, и измърмори, но не сърдито, а по-скоро все едно, че обсъждаше времето.

— Кучи син! Изкълчи ми рамото.

— Следващия път — обади се задъхано Върт — гледай да ги посечеш, вместо да ги мяташ насам-натам. Така няма да бързат много да изпълзят отново.

— Ще го имам предвид — отвърна той.

Погледнах я въпросително, но не ми предложиха подробности. След малко пристигна хирургът. Отдалечих се, защото не обичам да гледам хирурзи, лекари и знахари, чиято работа е да развалят онова, в чието правене съм толкова добър.

Някъде по това време дойде и Раша и нареди на онези от нас, които нямахме нужда от грижите на хирурга, да приберем копията и да гледаме да са здрави, което е по-скоро затъпяващо, отколкото отпускащо след бой.

Изглежда, не бяхме най-закъсалите в сражението — на някои места касапницата се бе оказала много по-жестока, а горе кръжаха джереги — нормални на ръст. Понякога някой се спускаше много близо и го замерваха било с камък, било с копие.

„Лойош, защо толкова мразят джерегите, а тебе толкова те обичат?“

„Сигурно заради характера ми, шефе!“

„Мда. Това трябва да е“.

Докато се върна, труповете бяха струпани грижливо, тежко пострадалите ги нямаше, а за леко пострадалите общо взето се бяха погрижили. Напър беше надвил бойната си ярост и отново приличаше на себе си.

— Трябва да нападнем — каза той кисело.

— Добра идея — отвърна му Върт. — Превъзхождат ни само три към две.

— Все едно — измърмори Напър.

— И да изоставим защитата си? Само заради нея оцеляхме.

— Все едно.

— А може да хвърлят срещу нас и фаланга копиеносци.

— Хм. Това — да.

— Какво е фаланга копиеносци? — попитах.

— Част, предназначена специално да ликвидира части като нашата.

— О!

— Представи си здрава стена от много големи щитове, с редици стърчащи от тях копия, а тези зад тях, които дори не са изложени на опасност, бутат предните към теб.

— Ясно. Е, не съвсем, но не съм убеден, че искам да го видя на живо.

— Била съм се с такава фаланга. Не е голямо удоволствие. Сигурно нямаше да съм тук, ако не бяхме получили помощ.

— Каква помощ?

— Не обичат да ги удрят по фланга, когато се бият във фронт. Особено когато е тежка конница.

— Имаме ли тежка конница?

— Сигурно. Все пак бих я пропуснала тази битка.

— Добре. Няма да я поръчвам тогава.

— Благодаря. Което ми напомни нещо. Онази работа снощи…

— Какво по-точно?

— Ти да не си…

Усилието да се измъкна от поредния въпрос ми беше спестено от барабана, който отново ни нареди да се строим за отбрана.

— Пак идват — каза Раша.

— Мамка им!

Напър се надигна и тръгна към насипа, с блеснали очи.

— Пак конна пехота — каза Раша. — Приготви копията.

Няма нужда да ви разправям за втората атака, нито за третата. Мнозина умряха, ние оцеляхме. Върт я прободоха в левия крак, но не беше кой знае какво, аз получих цицина на челото, при което за малко щях да падна и сигурно щеше да е фатално, ако в този момент не бях налетял на противника си — беше жена. Перна ме добре, но с плоското на меча. Нещата се поразмътиха и не знам какво стана с нея, но после всичко свърши и докато чакахме четвъртата атака, получихме заповед за оттегляне. На Напър не му хареса, на мен — много.

Раша дойде и ми връчи ново кепе, тъй като старото си го бях изгубил в боя, а Върт, която куцукаше до мен, заяви, че превръзката на челото ми ми придавала вид на истински воин. Отвърнах с няколко не особено прилични израза.

„Лойош, само искам да знаеш, просто за да разполага познайникът ми с пълна информация, че кракът ме боли“.

„Според мен хитруваш, шефе. Всички останали трябва или да търпят, без да мърморят, или да ги знаят като мърморковци. А ти мърмориш така, че никой да не разбере“.

„Защото предвидливо дойдох с един, който с охота слуша мърморения“.

„Тази работа е нова за мен. Ще получа ли повишение?“

„Току-що ти удвоих заплатата“.

Същия ден тръгнахме късно и за моя радост спряхме рано, поставихме постове и се настанихме във вдигнатия набързо, но добре организиран лагер. Предполагам и че зад изкуството да се вдига организиран лагер стои цяла теория. Може би беше защото Краун бе толкова добър — не знам.

Назначиха ме втора смяна патрул, със съмнителното удоволствие да спя няма и четири часа, да пазя още четири и после да дремна още час и половина, преди да трябва да ставам. През нощта не ни атакуваха, което ме учуди. Всъщност зачудих се защо ние никога не атакуваме нощем. Зачудих се дали не е нещо като споразумение между драконите, както в джерег не могат да те убият в дома ти или пред семейството ти.

Оказа се, че не е така, а е въпрос на стратегия и на военно изкуство, от което и сега нищо не разбирам, а тогава — още по-малко. Виждате ли, не знам защо си бях създал представата, че доброто пълководство има много общо с ръководенето на бизнеса и че има голяма прилика между бойните тактики и например планирането на убийство. По-късно разбрах, че греша. О, в най-общи линии прилика има, разбира се, но не особено съдържателна. Докато си говорех със Сетра Лавоуд за Стената при Гробницата на Барит и свързаната с нея кампания, я попитах:

— Виж, ти имаш тази репутация, нали? В смисъл, на велик пълководец. Била си Главнокомандващ на Империята не знам си колко пъти и…

— И какво?

Трябваше да си подбирам думите. Трудно е да кажеш на най-могъщата магьосница и може би най-великия генерал в историята, че не си особено впечатлен от начина, по който си върши работата. Току-виж се засегнала. След като изломотих нещо несвързано, най-сетне казах:

— Не знам. Просто през цялото време, докато вървях насам-натам, изчаквах, промъквах се, биех се и отново тръгвах нанякъде, все очаквах, че ще направиш някаква гениална маневра, ще нанесеш някой съкрушителен удар или ще извъртиш някакъв трик, нещо такова.

— Ти колко трика използваш в работата си?

— Аз ли? Готов съм да използвам трикове всеки път, когато номерът може да мине.

— Аз също — каза Сетра.

— Но обикновено не го правиш?

— Триковете, хитрините, лъжливите атаки, нощните атаки, всички те вършат по-добра работа, ако са в малък мащаб. Една част, рота например, не повече. Ако включиш нещо по-голямо, рисковете от лоша комуникация и грешки стават по-големи. И винаги има по-голям риск за грешка при атака, отколкото при защита, дори в най-простите операции, тъй че ако добавиш и някоя хитрост, става още по-лошо. Това е една от причините да предпочитам отбраната, когато е възможно.

— Затова ли държахме позиции и след това се оттегляхме, след като сме победили?

— Онези малки сблъсъци, за които говориш…

— Малки сблъсъци?!

— Добре, Влад. Онези битки, които спечелихте, всъщност нямаше да ги спечелите, ако бяхте оставали. Форния нямаше да атакува, ако не беше съвсем сигурен, че рано или късно ще превземе позициите ви. Трябваше непрекъснато да го притегляме след себе си.

— Това минава за хитрост, така ли?

— Може би. Само дето той знаеше много добре какво правя, разбира се.

— Тогава защо игра твоята игра?

— Защото и той искаше същото. Искаше да се опита да подмине предните ни позиции, за да може да раздели силите ни, което щеше да ме постави в много неудобно положение. Беше като надбягване, ако сравнението ти харесва. Аз трябваше да го задържа достатъчно, за да могат всичките ни сили да се изнесат на позиции; той трябваше да пробие и да ни раздели, за да не можем да се съединим. След което, разбира се, идва голямото, решителното сражение. Колкото и да планираш, не можеш да си сигурен в нищо, преди армиите да се срещнат и да го решат. Дори позицията ти да изглежда идеална на хартия или да изглежда съвсем неудържима, не знаеш нищо, преди някой да подаде сигнал за атака и боят да почне и да свърши.

— Ясно. — Помъчих се да формулирам следващия въпрос, но се отказах, защото тя вече се бе досетила.

— Причината да успявам толкова е в това, че обръщам внимание на подробностите. Колкото по-малко подробности пропуснеш, толкова по-голям е шансът ти за успех.

— Добре, това наистина прилича на професионалното убийство. Или така поне съм чувал.

— Не се съмнявам. Това означава винаги да си оставяш отворени врати за отстъпление и за комуникации и винаги да си сигурен, че ще можеш да нахраниш и напоиш бойците си, къде ще се спрат на лагер и какъв терен ще преминават във всеки един момент, и да познаваш характера на офицерите си, кои са техните качества и слабости, и колко значение да придадеш на разузнавателните сведения, и докъде да стигнеш и къде да спреш в една конкретна победа, и как да спасиш колкото може повече при едно поражение, и прочие, и прочие. Подробностите — дребните неща, които водят до мир при твоите условия, а не при условията на врага.

— Водят до мир?

— Мирът е целта на всяка война. Не го ли знаеше?

— Ами…

— Стига, Влад. Докато има мир, не си победил. В смисъл, не си постигнал целите си. От друга страна, струва си да не забравя човек, че докато има мир, също така не си и загубил.

— Никога не съм гледал на войната по този начин.

— Не ти се е налагало.

— Всъщност да.

— Другата причина да успявам, според мен, е това, че съм много агресивна. И репутацията помага, разбира се. Мислят за мен като за велик пълководец, което кара врага да не смее да бъде агресивен, което ме прави велик пълководец. — Изсмя се късо. — Но обичайният ми подход е да дам на противника всички възможности да направи грешка, а после да го накажа. Най-голямата грешка може би е да не си достатъчно агресивен — тази грешка не я допускам никога.

— Агресивна в отбраната?

— Разбира се, Влад. В края на краищата винаги отбраняващият се е този, който започва войната.

— Моля? В такъв случай Форния е този, който започна войната с Мороулан, така ли?

— Естествено. Той беше отбраняващият се и точно затова беше нужно толкова голямо усилие да го принудим да атакува.

Поклатих глава.

— Не разбирам как така отбраняващият се започва войната.

— Не е толкова сложно. Нападащият не иска война. Той иска да завладее. Ако отбраняващият се просто му го позволи, няма да има война.

— Ъъъ… Сетра, струва ми се, че логиката ти нещо е объркана.

— Не е. Противоречи на интуицията, но не е.

Премислих всичко това, припомних си битките, отстъпленията и походите и въздъхнах.

— Убийството е по-лесна работа. Поне така съм чувал.

Тя се усмихна и не ми отговори.

Но както вече казах, това беше чак след месеци. А тогава просто си седях в лагера с всички останали, давах наряд в дневни и нощни патрули, извършвах преходи и мърморех. За този период от живота си мисля като за „дългия поход“, макар да ми е ясно, че изобщо не беше дълъг по ничии мерки, освен по собствените ми. Не знам точно накъде вървяхме — все още си мисля да намеря карта и да проследя маршрута, — но обикновено Източната река се падаше вляво от нас и винаги Източните планини бяха вдясно, и вървяхме все на север; а после, един ден, без никаква явна причина изведнъж обърнахме обратно на юг, почти по собствените си следи. Това като че ли на никой освен на мен не му се стори дразнещо, но аз се ядосах колкото за всички останали. Забележките ми по този повод се приемаха със свивания на рамене и учудени погледи, тъй че престанах да говоря за това.

Климатът общо взето си оставаше сух и студен. Със студа как да е, защото вървенето ме стопляше, но се уверих, че засухата не е чак толкова по-добра от дъжда, защото сега минавахме през район, който от много време не беше виждал дъжд, и щом излезехме на път, което ставаше почти винаги, бойците отпред вдигаха прах, която трябваше да гълтаме през целия ден. Толкова гъста прах, че крачиш напред, нахлупил кепето си до ушите, и се мъчиш да държиш устата си затворена, но не можеш, защото носът ти е запушен. Някои от приятелите ми си бяха покрили устата и носовете с кърпи; и аз го пробвах, но дишането беше още по-трудно и се отказах. От време на време някой спретваше лек ветрец, колкото да ни облекчи за минута-две, но не можехме да продължим цял ден без по-трайна работа с времето, което беше изрично забранено от капитана — щяло да попречи на „стратегическите цели на бригадата“.

Доколкото имаше възбуждащи моменти, идваха главно от набезите на врага, обикновено по кервана на обоза, който се тътреше на няколко мили назад. Научавахме за тях, защото изведнъж ни заповядваха да спрем, да заемем бойни позиции, после да изчакаме и отново да се строим в походна колона и да продължим.

След това един ден рязко завихме с гръб към реката и поехме към планините. Тогава чак започнах да изпитвам усещане за нещо спешно, или цел беше може би по-точната дума, но не знам от какво произлизаше. Изкачвахме се все по-високо и ставаше все по-студено, а Източните планини се извисяваха около нас все по-големи. Един определен връх като че ли беше крайната ни цел — много висок ръждивочервен връх, по който сякаш нямаше никаква растителност. Една вечер, преди да се стъмни съвсем, спряхме на няколко мили от него и видях колко е стръмен — като че ли се издигаше вертикално направо от земята и се губеше в небесната пелена.

Смешното беше, че го разпознах едва на другия ден, когато след двучасов преход стигнахме до подножието му и Лойош се сви под наметалото ми и изписука жално, а аз се огледах и казах:

— Проклет да съм!

— Тогава се пази да не те убият — подхвърли Върт. — Сега пък какво има?

— Знам къде сме.

— Браво. И къде сме?

— Онази скала там е Гробницата на Барит.

Тя кимна и се огледа: няколко разпръснати хълма, на югозапад плоска равнина, покрита с камъни и ниска трева, а зад нея — висок хълм. Изведнъж си представих воини на всички тези хълмове и други, връхлитащи през равнината.

— Много хубав терен за битка — каза Върт.