Дракон

13.Войнишка яхния

Само допреди няколко кратки минути приближаващата се битка беше ужасяваща. Сега вече беше и шумна. Изпитвах ужасно усещане за спешност, по-точно, че трябва веднага да направя нещо, но само си стоях, както и Форния. С което постигнах едно — дадох си време да помисля. Какво постигаше Форния, като не правеше нищо? Защо позволяваше на мен, врага, да си стоя пред него ей така?

И той ли отлагаше? Ако да, защо? Единственото, което можеше да иска, беше битката да се приближи към него, а това какво щеше да му донесе! Цял свят бях готов да дам, за да разбера какво се върти в ума му. Искаше ми се да…

Проверих бързо. Да, телепортна преграда наистина имаше. Но все пак може би…

Време. Трябваше ми време. Трябваше ми време, за да разбера защо на Форния му трябва време. Е, добре, може би беше готов да ми го даде.

— Какво ще направиш, като дойдат тук? — подхвърлих.

— Ще видиш.

— Очакваш ли, че ще стоя тук и ще чакам?

— Твоя работа.

„Крейгар!“

„Влад?“

„Крейгар, трябва ми Деймар. Веднага“.

„Деймар ли?“

„Веднага!“

„Ъъъ… как да…?“

„Давам ти координатите, предаваш ги на Деймар и го предупреждаваш, че има телепортна преграда“.

„Как може да мине през телепортна преграда?“

„Проклет да съм, ако знам. Но той каза, че…“

„Да, може и да успее. Разбирам, че е спешно“.

„Може и така да се каже, да“.

„Ще видя какво мога да направя“.

„Побързай“.

Да. Деймар. Той може би щеше да ми помогне. Не се радвах кой знае колко, че го виках — това, което бе направил при последната ни среща, не беше никак забавно. Стана преди… Какво?! Само преди две недели? Или по-малко? Невъзможно. През това време се бих в три сражения, обиколих в поход половината свят през дъжд, кал и прах и дойдох тук, точно на това място — при Стената при Гробницата на Барит.

Отначало нищо не показваше, че спирането ни тук е с нещо по-различно от другите ни временни спирания, освен очевидния факт, че бяхме спрели рано през деня. Но нямаше никаква припряност с вдигане на отбранителни съоръжения, нито някакъв признак, че трябва да задържим позицията срещу вражеска атака. По-късно разбрах, че е станало, защото според първоначалния план е трябвало да бъдем част от масирана атака срещу част от армията на Форния, но това се променило, след като Сетра в последната минута разбрала как Форния е развърнал силите си.

„Развърнал“. Военна дума. Научих я от Сетра. Трябва да я пробутам някой път на Крейгар, просто за да видя реакцията му.

Върт и Елбър ровеха дупка за огнището, а двамата с Напър вдигахме палатката.

— Няма дърва — каза Елбър.

— И какво? Ще мръзнем ли сега? — попитах.

Не ми обърнаха внимание. Върт каза:

— Фургоните трябва да дойдат до час-два.

Погледнах Напър.

— Въглища — обясни той.

Почувствах се тъпо и замълчах.

Минахме през ритуалите с вдигането на лагера, но непрекъснато поглеждах към върха, който се издигаше и се губеше в пепелявото небе. Понякога от висините се спускаха гигантски джереги и Лойош се свиваше под наметалото ми. Стената бе посветена на паметта на Барит и докато съществуваше, щеше да напомня за него, щом човек я види или дори само я спомене. Спомних си за срещата ни. Дали някой тепърва щеше да спомене Стената? Щеше ли да го интересува? Изглеждаше срамно, да не кажа иронично, че няма да знае, че на паметта му е посветен такъв грандиозен монумент.

От друга страна, не ми беше допаднал особено.

След три часа огънят вече гореше и водата в казана кипваше. Елбър забърка нещо, което нарече „войнишка яхния“ — включваше много натрошени във вряла вода сухари с всичко останало от порционите ни и щеше да е отвратително, ако не беше добавил малко босилек, меласа, гъби и люто орехче, което извади не знам откъде, и гозбата си беше съвсем добра: цял ден му пяхме възхвали.

Патрула си го отбихме рано вечерта, тъй че можехме да поспим добре, а патрулният наряд не показваше, че врагът е наблизо. На другия ден няколко души от ротата очертаха игрално поле, навиха въже около един кръгъл камък за топка и завъртяха една хубава игра, а ние стояхме наоколо, ревяхме окуражително и сипехме псувни. Раните бяха не толкова тежки като при бой, но достатъчно лоши, та Краун да ни се развика и ротният лекар да ни запсува. Аз обаче твърдо реших да не влизам в честен бой с Дортмонд. Все едно де, нямах намерение да влизам в честен бой с никого. Като се стъмни, хвърлихме и камъчетата Сянг, а един извади тръстикова флейта, цяла тайфа около него подхвана мръсни песни, а Елбър отново спретна „войнишка яхния“.

После намерих Раша, Върт, Дън и Елбър — стояха и гледаха хълмовете отвъд равното поле.

— Там ще е — говореше Раша. — Ще се развърнат между онези хълмове, Дориан и Смоукър, ще ги овладеят и ще ни задържат оттам.

— Ако се бием тук — уточни Елбър.

— Е, да — каза Раша. — Но сержантът с нищо не показва, че ще ходим някъде.

— Мисля, че ще е тук — каза Върт. — Само дето не разбирам защо ние не заехме позиции на хълмовете.

— Ти си експертът — каза Раша. — Какво мислиш?

— Мисля, че единственото, което може да задържи алчните ръчички на капитана от онези хълмове, са заповеди отгоре.

— Правилно.

— Чула ли си за това? — намеси се Дън. — Имаме ли изрични заповеди за тях?

— Само слух, но точно това чух.

— Но защо?

Раша погледна Върт и тя кимна и каза:

— За да ги предизвикаме за атака. По същата причина не вдигнахме насипи. Сетра иска да ни атакуват и го прави колкото може по-съблазняващо.

— А те ще се хванат ли? — попитах.

— Не е въпросът дали ще се хванат. Ще разберат как сме се разположили. Щом им предлагаме благоприятни условия за бой, ще го приемат.

— Но тогава условията няма да са благоприятни за нас.

— Не е толкова просто — каза Върт.

— Е, не се опитвай да ми обясняваш.

Отдалечих се. Денят бе твърде хубав, за да мисля за боеве. Покрай стръмнината духаше вятър и носеше хладен въздух, но все още не беше студено и беше сухо, и дори не беше ужасно прашно. Спрях се при Дортмонд, пак седнал в стола си, изпънал крака и запалил лулата. Той отвори едно око и избоботи:

— А, източнякът, който се бие като дракон. Вино?

— С удоволствие.

Той извади красиво резбован дървен бокал от платнената торба до краката си, вдигна бутилката и ми я подаде. Опитах. Не беше вино — беше бренди: още по-добре, мен ако питаха.

— За войнишкия живот — каза Дортмонд.

Не държах да пия точно за това, но да пия държах, тъй че вдигнах чашата, отпих и попитах:

— Как го намираш това?

— Интендантът е мой човек, а и на някои снабдители съм правил разни услуги. Винаги ще се намери малко свободно място в обоза.

Отпих пак. Лойош, който прехвърчаше наоколо и събираше трохи храна, дойде и кацна на рамото ми. Дортмонд го изгледа. Попитах го:

— И ти ли вярваш, че носи късмет?

— Ами да. Защо не? През цялата кампания имахме късмет, нали?

— Тъй ли?

— Добре де, не си ли жив?

— Не съм проверявал напоследък.

Той се въздържа от неизбежните остроумия и ми наля още бренди, като пак го нарече „вино“.

— Според мен в тая кампания общо взето ни върви. — Бръкна отново в торбата, извади самун хляб и голяма буца сирене, отчупи и от двете и ми подаде парчетата. Сиренето беше сиво и кораво, много солено и добро. Хлябът беше клисав, но не плесенясал и много, много по-вкусен от сухарите. Той отчупи още една бучка сирене, вдигна я и Лойош литна и я взе с нокът. Държеше я деликатно, докато се хранеше. Гледах го как яде: клъвне, сдъвче, преглътне, избърше си устата с крило. Беше доста по-цивилизован от мен.

— Късмет — каза Дортмонд.

„Прилошава ми, Лойош“.

„Сиренцето е добро, шефе“.

— Е, а ти какво ще правиш, като свърши кампанията? — попитах.

— Аз ли? — учуди се Дортмонд. — Ще ида да се бия в друга.

— Но защо, по дяволите?

— Защото ми харесва.

— Не търсиш ли повишение?

— Не. Добре си ми е така.

— А ако те халосат по главата в някоя от тези битки?

Той затвори очи и килна глава на една страна.

— Хитрееш, а?

— Просто съм любопитен.

Той сви рамене.

— Е, всеки ще умре някога.

— Това съм го чувал. Не ми се струва добра причина да си го търсиш.

— Още сирене?

Приех. След малко при нас дойде някаква жена, непозната. Дортмонд й даде сирене и бренди. Схванах намека и побързах да се разкарам. При палатката ни намерих Напър, който се навъси, сигурно само заради принципа, и рече:

— Няма ли да ходим пак на някоя от твоите експедиции?

— Що, хареса ли ти?

— Да.

— Не знам. Може би. Знаеш ли…

— Какво?

— Чудил ли си се някога за какво е всичко това?

— Кое, войната ли? Защо, ти знаеш ли?

— Да. Донякъде.

— Е, за какво е?

— Форния открадна нещо, на което Мороулан държи.

— Изглежда логично. Трябва да го откраднем обратно, нали?

— Съмнявам се, че ще е толкова просто.

— Сигурно си прав.

Помислих си нещо, но го премълчах, „Пък и това ще сложи край на войната, а на теб няма да ти хареса“. След което си помислих: „Да, това наистина ще сложи край на войната. Може би трябва да го направя“.

„Да бе, шефе. Проста работа“.

„Мда. Но може да се окаже възможно“.

„Как?“

„Ако ни дадат решително сражение, Форния ще е там, а ако Форния е там, значи и мечът ще е там“.

„Ми да. Просто отиваме и го взимаме“.

„Не знам, Лойош. Може пък…“

„Може пък най-после да си докараш смъртта, шефе“.

„Всеки ще умре някога“.

„Ха!“

„А и сигурно ще е по-безопасно, отколкото да стоя в центъра на битката“.

Затапих го — повече не се обади.

Събраха се Дън, Тибс, Върт, Елбър и Раша, насядахме и заслушах разказите им, повечето смешни и не много ласкателни за офицерите, за различни предишни кампании. Раша отново обяви наряда, изкарах го и си легнах.

Беше един от най-приятните дни в живота ми.

На заранта дойде един конен ескадрон и вдигна лагер наблизо; видяхме към нас да се придвижва и още пехота. Познах Алийра — яздеше пъстър кон покрай пешата колона. Зачудих се дали се сеща колко мразят крачещите до нея прахта, която вдига. Устроиха се западно от нас.

С пристигането им нещата бързо се промениха. Нищо драстично, но не можеше да се сбърка. Жестовете станаха по-отсечени, отдаването на чест — по-често, сякаш за да се покаже добра форма пред запасняците. Побратимяване между корпусите нямаше.

Късно следобед се пръсна мълвата, че е пристигнала Сетра Лавоуд — Елбър твърдеше, че я видял лично. Скоро след „вечерята“ до палатката ни дойде някакъв непознат младок, Господар на дракони, и каза да го последвам. Върт ме погледна с любопитство. Свих рамене, прибрах Лойош от поредната му уборка и тръгнахме.

Прекосихме лагера и нагазихме в бивака на мобилизираните. Опитах се да забележа някакви разлики между нашия и техния, но нямаше кой знае какво; освен че бяха повече от текла, отколкото от дракон, разбира се, и че бяха определено доста повече от нас. Но използваха същите походни столчета като нас, а късчетата от разговори, които улавях, като че ли бяха същите, а и израженията им не се различаваха много от тези в нашия лагер. Обяснете си го както искате.

В другия край имаше голяма палатка-павилион и точно натам ме упъти безименният ми придружител. Отметнах платнището и чух гласа на Сетра — покани ме да вляза. Влязох и ми посочиха стол между Мороулан и Алийра — между другото, не беше ужасно удобно място. Сетра и Некромантката седяха срещу мен. Явно бях прекъснал някакъв спор: Алийра се беше запенила и още малко от устата й щяха да захвърчат слюнки; Сетра беше свъсила чело, а Мороулан поглеждаше към братовчедка си все едно че е някаква неидентифицирана твар, случайно попаднала в супата му. Некромантката все едно, че я нямаше — зачудих се за какво ли си мисли и веднага реших, че предпочитам да не знам.

— Е, Влад — каза Мороулан, след като седнах и отпих глътка лошо вино. — Харесва ли ти войнишкият живот?

Свих рамене.

— На Лойош му харесва повече, отколкото на мен.

— Чух, че в ротата ти са го осиновили като талисман.

— И е станал неизлечимо самодоволен.

„Хайде сега, шефе. Не е честно“.

„Истината никога не е честна, Лойош“.

— Казаха ми, че си свършил много добра работа — подхвърли Сетра.

— Да бе. То пък една полза.

— Смятам, че има полза — каза Мороулан.

— Може би. Не знам. Не ми е много ясно как се вмества малката ни рота във всичко, което става.

— Ти спаси живота на много хора в ротата ви.

— Това добре, но никоя от тези битки не беше решаваща.

— Следващата ще е — подчерта Сетра.

Преглътнах го някак и попитах:

— Значи си готова?

— Надявам се. Но по-важното е, че Форния е готов. Той трябва да се спре и да ни окаже отпор някъде, а това място има символично значение. Не може да го подмине.

— Символично значение — повторих.

Сетра ми отвърна с полуусмивка.

— Хайде не започвай пак. Освен това е и с голяма стратегическа важност — от негова гледна точка, ние сме притиснати в планините и…

— От негова гледна точка?

— Имаме пътища за отстъпление, Влад. На север. Нека това да си остане моя грижа.

— Извинявай.

— Тъй или иначе, за него мястото е добро за спечелване на битката. Той ще се бие тук. Длъжен е. Оттук мога да навляза направо в ядрото на владението му. Освен това, ако успее да ни задържи за няколко дни, насам идва друг негов дивизион.

— Нима?

— Изпратил е третия си дивизион да заобиколи от другата страна на Ченгри, за да ме откъсне от снабдителната база.

— Не изглежда добре.

— Е, ако ни отцепи тук за три-четири дни, наистина няма да е добре. Ще започнете да гладувате. Но не мисля да се задържам толкова. Смятам да пробия през силите му, докато имам числено превъзходство. Той знае това. Ще се сражава тук.

— Вярвам ти. Какво точно се иска от мене?

— Искаме — каза Мороулан, — или по-точно аз искам точно това, което каза, че не би направил, още когато започна всичко. Искам да вземеш оня меч от Форния.

— Колко странно. Точно за това си мислех преди малко.

— Все пак не ми харесва — заяви Алийра, явно в продължение на спора, чието начало бях пропуснал. — Ако ще го правим това, защо не стигнем до края? Просто да наемем крадец и да се приключи.

— Първо, не познаваме крадци — каза Сетра.

— Влад може да ни свърже с някой.

— Второ — добави Мороулан, — така няма да се постигне онова, което целя. Не ми е нужен просто мечът. Моят си е съвсем добър. — И потупа дръжката на Чернопрът. — Искам да му бъде отнет.

— Искаш да го унизиш — каза Алийра.

— Наречи го поражение. При това — поражение на всички равнища. Военно, и с това, че ще загуби самия предмет, станал повод за войната.

— Ако го победиш — намесих се и аз, само колкото да се включа в дискусията — той няма ли да ти го отстъпи?

— Военното поражение не е въпрос на „всичко или нищо“ — обясни Сетра. — Убедена съм, че мога да нанеса решително поражение на армията му. Това не означава, че той ще остане безсилен, нито че ще е принуден да предаде всичките си сили. За да стане това, ще е нужна много по-мащабна кампания от тази, много по-скъпа във всяко отношение, по-рискована и с опасност от имперска намеса.

— Обсъждаме го вече от доста време — каза Мороулан. — И не можем да му позволим да притежава меча, тъй че трябва да му го отнемем. След като му го отнемем, трябва да му пуснем кръв, иначе ще се опита да си го върне. Така че трябва да му го вземем и в същото време да му разкървавим носа.

— И искаш да го взема аз.

— Ако желаеш.

— Защо не? Как предлагаш да го направя? Подозирам, че промъкването в палатката му нощем ще е по-сложно от другите пакости, дето ги направихме, а и честно казано, нямам нужното образование и тренировка за крадец.

— Да — каза Мороулан. — А и това бездруго няма да постигне желаното. Трябва да му го вземем по време на битката.

— Моля?! Защо?

— Защото не знам как бихме могли да го направим след битката. Той няма да се остави беззащитен; ще се оттегли, сигурно ще се прибере в дома си и тогава наистина ще трябва да наемем крадец, за да му го вземем.

— Идеята може би не е чак толкова лоша.

— Аз не наемам крадци.

— Не ми ли предложи току-що да открадна нещо?

— Да му го отнемеш по време на битка, да. Ние не одобряваме и убийствата, но прицелът в старши офицери по време на бой не само е допустим, но и препоръчителен.

— Разликата е твърде сложна за мен, Мороулан. Аз съм най-обикновен черноработник, джерег. Но какво ще кажеш за преди битката?

— Ако направиш това, няма да има битка, Влад. Той ще се отдръпне, ще се престрои и ще предприеме своя кампания, за да си го върне, може би след години.

Поклатих глава.

— И как си представяте, че ще тръгна за това нещо, докато се бием? Как изобщо ще го намеря, да оставим настрана въпроса как ще стигна до него?

Сетра се намеси.

— Първо, ще поставим ротата ти на такава позиция, че да си колкото може по-близо до командния му център.

Зачудих се как ли ще се почувства Върт, ако разбере как пълководецът й решава реда на битката. Реших да не й казвам.

— Все още не виждам как ще се измъкна от сражението, ще стигна чак до командния им пост, ще намеря Форния и ще му свия оръжието.

— И аз — каза Алийра. — Смятам, че цялата тази идея е идиотска.

— Колкото до „свиването“ на оръжието, както казах преди малко, прицелът в старши офицери е приета тактика — заяви Мороулан.

— Значи вече искаш да го убия?

— Ако се наложи.

Поклатих глава.

— Ако исках да го убия, Мороулан, вече щях да съм го направил. Преди дни. Не ми е ясно…

— Няма да си сам — прекъсна ме той.

— Тъй ли?

— Ако ти трябва помощ, мога да ти осигуря толкова подчинени, колкото пожелаеш.

— Това вече е друга работа.

„Шефе, да не си луд?“

„Някои смятат така, Лойош“.

„Включи ме в списъка. Не можеш да…“

„Може и да мога, Лойош“. На глас попитах:

— Колко време ми давате да го обмисля?

— Не знам — отвърна Сетра. — Форния продължава да трупа войски. Ние също, разбира се, и по-бързо. В момента забавянето работи в наша полза, така че очаквам скоро да започнат атаката.

— Какво значи „скоро“?

— Вероятно утре сутринта.

— Мда. Скоро е.

— Предай ми съобщението си чрез капитан Кропър — каза Мороулан. — Той да ми го предаде. Не ме търси психически — искам това да стане по надлежните канали.

— Защо, в името на всички богове?

— Защото така се прави.

— Добре. — Станах. — Приятен съвет.

— Трябва ли ти придружител? — попита Мороулан.

— Не, благодаря.

Излязох от палатката. Беше станало тъмно и студено. Трябваше да си взема наметало. Лойош ме поведе обратно и се зарадвах, като намерих огъня — почувствах се като у дома си.

— Е, видя ли я? — попита Върт.

— Сетра ли? Да.

— И?

— Утре най-вероятно ще има бой. Голям.

— Дадоха ли ти нова задача? — попита Напър.

— Не съм сигурен.

— Ами, ако ти трябва някой…

— Записах си. Благодаря.

— Битката е утре, а? — каза Върт.

— Така изглежда.

— Не сме вдигнали насипи.

— Да.

— Значи или сме острието на атаката, или сме стръв.

— Или и двете — отвърнах. — Подозирам, че и двете.

Върт поклати глава и попита:

— Е, и как изглежда тя?

— Не знам. Не съм срещал други вампири, за да мога да я сравня. Извинявай, искам да се поразходя малко.

— Не се отдалечавай — предупреди ме тя. — В бойна готовност сме, а след половин час е нарядът.

— Ще се върна дотогава.

Задържах се отсам външните постове и тръгнах да обикалям из лагера. Мъчех се да се съсредоточа върху решението, което трябваше да взема, но никога не ме е бивало много в мисленето за определени неща, тъй че не стигах доникъде и се въртях в кръг; мислите ми кръжаха около преживяното наскоро: боеве, маршове и седене край лагерни огньове. По тези неща също не стигнах до никакви заключения, а после половината час изтече и се върнах при палатката, откъдето взех Елбър, Напър и дебелото си наметало и отидохме на патрул, където ни беше забранено да говорим, и толкова по-добре.

Патрулът мина без инциденти, а моето време — без да стигна до никакви заключения. На другия ден ни събудиха ужасно рано дори за войската и ни наредиха да си преместим бивака на сто разтега към Стената и леко на север, на билото на един хълм. Върт отбеляза:

— Другата възможност, разбира се, е, че не е имало смисъл да вдигаме насипи за позиция, която не са очаквали да държим.

Изглеждаше доста обнадеждена, докато Елбър не подхвърли:

— Тогава защо не се окопаваме тук?

— Може пак да ни преместят. — И се вгледа на север, където явно кипеше оживена дейност, но не можехме да видим каква.

Върт посочи падината вляво и рече:

— Две фаланги копиеносци.

— Което значи?

— Значи, че не браним фланга. Което е добре, ако държиш на дълъг живот.

— Радвам се.

— От друга страна, ако атакуваме, може да ни пуснат срещу техния фланг.

След това закусихме, най-после. Сдъвках два сухара, полях ги с няколко глътки вода и тръгнах към знамето на ротата, където заварих капитана — наблюдаваше с далекоглед врага и си приказваше с Краун. Щом се приближих, ме погледна и каза:

— Да?

— Снощи Мороулан ми зададе един въпрос. Каза да ви предам отговора и вие да му го изпратите.

Изгледа ме намръщено. Явно не беше много доволен, че трябва да става вестоносец на един джерег.

— Е, добре. Какъв е отговорът?

— Предайте му, че съм казал „да“.

Той отвори уста, пак я затвори, кимна рязко и се обърна към Краун.

— Погрижи се лорд Мороулан да получи съобщението.

— Слушам, сър.

Краун отдаде чест и тръгна да търси вестоносец. Капитанът отново се загледа към противника. Отдадох чест — просто ми се дощя — и се върнах при моите хора.