Дракон

14.Удари и гафове

Все си мислех, че сигурно щях да мога да спретна нещо, ако бях по-умен. Каквото и да беше намислил Форния, трябваше да е резултат от логичен извод, но не можех да стигна до него. Разбира се, давах си сметка, че досещането може да се окаже безполезно; само да знаеш какво се кани да направи някой още не значи, че можеш да го спреш. Това беше подходът на Сетра — в тази битка тя действаше съвсем праволинейно, без никакви хитрости, и май се получаваше, ако можеше да се съди по натиска на войската на Мороулан, със самия него и Алийра между тях, срещу командния център на Форния.

От друга страна, източняшките му наемници, макар и да отстъпваха, не бяха разбити. Все още нищо не беше решено, освен че умрели имаше колкото си щеш и тепърва щяха да умрат още повече.

Вгледах се в лицето на Форния. Видях как се съсредоточи и след миг на ръба на хълма зад нас, на стотина разтега, се появи дълга редица конници.

Зяпнах ги, забравил временно за положението, в което се намирах. Колоната подкара надолу по хълма. Опитах се да преценя броя им, но не ме бива много в тези работи. Бяха обаче поне няколкостотин, може би хиляда, и щом приближиха, видях, че носят дълги копия.

Докато се приближаваха, се развръщаха в редица и неволно се възхитих как го правеха — престроиха се изрядно и прецизно, готови за атака срещу силите на Мороулан. Потърсих го с поглед и го видях, вече малко по-назад: говореше с някой и сочеше към тях.

— Гледай внимателно — каза Форния. — Вече става интересно.

Продължих да гледам и видях зад конницата безброй пехотинци — вече се спускаха по склона.

Казано по военному, Форния „вкарваше резервите си“. Казано по моему, нещата щяха да станат още по-гадни. Щях да направя нещо, стига да имаше какво да се направи. Признавам, хрумна ми да убия Форния, но личната му охрана не се разсейваше от битката — всички продължаваха да ме гледат бдително.

Решителният миг наближаваше — не най-добрият момент да съм нерешителен.

— Е, готов ли си да чуеш условията ми? — попита Форния.

— Не. Не съм упълномощен да ги приема.

— Значи не си най-подходящият парламентьор.

— Парламентьорът скоро ще пристигне, ако смъкнеш телепортната преграда…

Той се изсмя.

— Не разчитай на това, джерег.

— Не е номер.

— О, вярвам ти. Твърде грубо е, за да е номер. Но нямам намерение да се излагам на риск. Ако парламентьорът ви иска да дойде, да го направи по трудния начин.

Докато се мъчех да измисля отговор, се появи Деймар — или беше изтърбушил телепортната преграда, или я беше заобиколил. Не разбирам много нито от магия, нито от психика, за да ви кажа как точно стана. Но се появи — кръстосал крака и зареян във въздуха на две-три педи над земята.

— Е, добре — рекох на Форния. — По трудния тогава.

В един миг не бях сигурен дали няма да ни ударят и двамата, но всички бяха добре обучени и чакаха заповед. Каквато не последва.

Изведнъж почувствах присъствието на Деймар в ума си. Стъписващо и не особено приятно. Първо, не съм свикнал хора, които почти не познавам, да се свързват с мен психически. Второ, ами представете си, че лекичко ви хваща за рамото някой общо взето непознат, за когото знаете, че може да ви смаже с един шамар, ако поиска. Е, да, казах „лекичко“, но все пак е непознат и все пак би могъл да ви смаже. Както казах вече, не изгарях от желание да го изпитам.

„Какво искаш?“ — попита ме той с нещо като психичен шепот — явно внимаваше да не ми изгори мозъка.

„Оня там. Това е Форния“.

„Е, и?“

„Искам да ми кажеш какво е намислил“.

„Разбира се“ — отвърна ми той все едно, че го бях помолил да ми подаде подноса с мезето. Зачудих се колко ли е добър. В смисъл, умът му беше силен и явно го беше тренирал, но дали беше достатъчно добър, за да изтръгне нужната ми информация от ума на Форния? От друга страна, беше изтръгвал информация от ума на Крейгар…

Като си помислих за Крейгар, разбрах колко отдалечен съм бил от моя си свят. Беше избрал най-неподходящия момент да се свърже с мен, а след това така и не се обади, докато не се сетих за това след няколко дни, когато ни строиха пред Стената било за да нападаме, било да се отбраняваме. Изведнъж си помислих за това и се свързах с него.

„Крейгар, аз съм“.

„А, Влад. Как я караш? Как е армейският живот?“

„Би трябвало да знаеш“.

„Опитах се да те предупредя“.

„Общо взето го мразя, но пък все се опитват да ме убият, тъй че наистина го мразя“.

„Аз не го харесвах не заради това с убиването, а за всичко останало“.

„Имаш пълното ми съчувствие. Какво искаше?“

„Един тип иска да отвори нова игра на наша територия“.

„Тип ли? Кой е?“

„Не го познаваш. Джерег, дребна риба. Готов е да ни пуска обичайния дял и е готов сам да си осигури гарда, но не знам дали няма да станат много игрите в района“.

„Това беше преди. Какво направи?“

„Казах му да действа“.

„И?“

„Всичко е наред засега“.

„Хубаво. Нещо друго?“

„Не. Всичко е кротко“.

„Да можех и аз да кажа същото“.

„О?“

„Тук се заформя голяма битка“.

„Надявам се, че стоиш настрана от битките“.

„Не точно“.

„Какво? Биеш ли се? В строя?“

„Не мога винаги да се измъквам“.

„Направи нещо по-забележително и може да те повишат в ефрейтор“.

„Шегите ги остави за Лойош, Крейгар. Той е по-добър“.

„Ясно, Влад. Нещо друго?“

„Не. Ще поговорим по-късно“.

Загледах се отново към трупащите се вражески сили. Изведнъж ми хрумна, че ако Крейгар беше направил нещо забележително, никой нямаше да забележи. Това може би обясняваше някои неща, за които така и не съм го питал. Обяснение, не по-лошо от всяко друго.

Усетих, че Напър ме гледа. Май не винаги успявам да скрия, когато си говоря с някой психически.

„Ако не мърдаше устни, шефе…“

„Млъкни, Лойош“.

— Е? — каза Напър. — Получихме ли работа?

Поклатих глава и продължих да гледам трупащия се враг. Вече на повечето хълмове се вееха знамена, включително и на тези, които според Върт трябваше да завземем, стига да стигнем до тях.

Някой мина по редицата и раздаде сухари и сирене. Сдъвках няколко сухара, изядох сиренето и пих вода. Обърнах се към Напър да го питам защо толкова напира да го убият и тогава барабанът заби отново — пак непознат за мене сигнал. Разбрах обаче, че няма да ми хареса, защото Напър се ухили широко.

— Какво означава? — попитах.

— „Време да си жив“. Означава да се строим за атака.

— „Време да си жив“. Нечия представа за ирония ли е това?

Не ми отговори.

Раша дойде и ни строи както й харесва — лакът до лакът, едва имаше място да мръднеш. Осъзнах, че за първи път взимам участие в атака; досега всичко, което бях правил, бе да стоя на място и да преча на врага да ни надвие — ако се съдеше по успеха ни, не държах да бъда от другата страна. Напър беше вляво от мен, Елбър — вдясно.

Капитанът се появи пред редицата ни, яхнал черен кон, който изглеждаше много малък за него; стъпалата му не стигаха до земята, но имах чувството, че ако изпружи малко крака, ще стигнат. Ефектът беше леко комичен. Заговори ни с висок глас и се чуваше лесно, макар че не викаше чак.

— Ще атакуваме лека пехота, почти като нас — заяви той. — Нямат нито насипи, нито окопи, а броят им е значително по-малък от нашия. Както виждате обаче, ще атакуваме нагоре по хълма. Тръгваме в бърз марш, последните сто разтега — бегом. Взимаме хълма и го държим, докато не дойде подкрепление. — Никой не изтъкна факта, че предния ден можехме да си го вземем като на разходка и да си забием знамето.

Той продължи:

— Очаквам да поддържате строя, докато стигнем до фронта им. Ще имаме допълнителна подкрепа от магьосническия корпус, главно защита. Ако държим редиците стегнати и ударим бързо, не очаквам трудности. Това е всичко. Слушайте отдельонните си.

Подкара към другия край на редицата и извади меча си. Функционален меч — може би щеше да го използва. Не помнех да съм го виждал да влиза в бой досега. Но пък може би го бях пропуснал.

Краун застана по средата, малко пред нас. Той също си беше извадил меча. Пулсът ми се учести. Попитах Върт:

— Имат ли копия?

— Вероятно. Почти сигурно. — После ме изгледа. — Копията притесняват ли те?

— Изобщо не. Изгарям от нетърпение да хвана някое със зъби.

— Точно това ни трябва — боен дух.

Реших, че си прави майтап, но не можех да съм сигурен. Краун даде сигнал и знамето тръгна напред. Ние — след него.

— Войната — обясни ми веднъж Сетра Лавоуд — се състои от пропуснати възможности, редуващи се с измъквания на косъм, и обикновено свършва, когато някой някъде не успее да направи своевременна грешка.

Ако тази беседа с нея я бях провел преди Стената при Гробницата на Барит, може би щеше да ми помогне. Или — не знам — може би щеше да ми навреди. Във всеки случай нямаше да се изненадам толкова от това, което стана.

Крачехме право напред срещу неподвижното множество войници. Те стояха рамо до рамо някъде по средата на склона. Склонът между другото беше дълъг и полегат, измамно полегат. Изглеждаше възможно да го пробягаш чак до вражеската позиция, без изобщо да се задъхаш. Оказа се обаче, че случаят не е такъв. Вече дишах тежко, преди да преминем в бегом, Върт и Елбър също. Продължавахме да се приближаваме и продължавах да се чудя как се очаква от мен да се бия в това състояние. А в същото време хем бях настръхнал от ужас, хем горях от нетърпение да чуя сигнала за атака.

И тогава те хвърлиха копията си срещу нас.

Когато ги хвърляхме ние, ми се струваше, че сме пуснали срещу врага един-единствен огромен метален лист. Сега бях от другата страна и изглеждаше по същия начин. Тогава се бях чудил как въпреки всичко врагът продължава да настъпва. Все още се чудя. Сега, след като всичко свърши, все още се чудя.

Но настъпвах.

После Краун размаха меча си, знамето се понесе напред и чух гласа на Раша някъде отляво:

— Атака!

По-бързо не можех да продължа нагоре, но всички около мен можеха, тъй че — и аз с тях, и усилието ми попречи да забележа ефекта на копията върху нашите сили, ако изобщо имаше ефект. Последва втори бараж и този път забелязах: Върт залитна и падна, и си спомних, че ми се прииска да мога да спра и да й помогна. И до днес не знам защо не можех, но продължих да тичам напред. Последва страховит рев и осъзнах, че и моят глас се е включил в него.

После — още един бараж, който нанесе щети, ако се съдеше по писъците наоколо, после — четвърти, при който някой изпищя до ухото ми и Лойош изскимтя психически, след което се срещнахме с врага.

Шумът — единственото, което помня от онзи миг — бе тежък, задъхан, стържещ в черепа ми грохот, който скоро се превърна в нещо много повече от шум, надви болката в ушите ми. Обгръщаше цялото бойно поле като траурен саван и всичко, което ставаше наоколо, заглъхваше във врявата — човек не можеше да различи един звук от друг и кое ги предизвиква; всичко се беше сляло в оглушителен рев. И аз се мъчех да продължавам напред, през него, и не можех.

Вижте сега, мисля, че мога да се оправя с всеки майстор на меча, който ми посочите. Първо, много съм добър със сабята, но по-важното е, че не се бия както са свикнали драгарите: ние, източниците, си имаме свои стилове, с които мога да използвам като предимство факта, че съм по-дребен на ръст и по-бърз от тях. Включва най-вече да стоиш настрана от големите чудовищни мечове, които използват те, като не им предлагаш добра мишена, и никога не се докарвам до положението да им се противопоставям със сила.

Тъй. След като ви го казах това, предполагам, че вече сте наясно с проблема. Бях там не за да се бия срещу друг дуелист, с цел да го убия или да го разкарам от бойното поле: бях там, за да се опитам да премина от една точка до друга заедно с още няколкостотин като мен, и в нито един момент нямах възможност наистина да се сбия с някого. Снишавах се, притичвах напред-назад, от време на време мушках вяло в посока на някой от противниците, но нямаше как да се възползвам от бойните си предимства — а през това време всичките ми недостатъци се мултиплицираха.

Цяло чудо си беше, че не ме убиха в първите двайсет секунди след сблъсъка. Още в първия миг някой замахна с грамаден стар меч към главата ми и още не знам как се измъкнах. Със сигурност щеше да ме убие, ако беше повторил замаха си, но предполагам, че нещо го е отвлякло. Надигнах се (а не помня да съм падал или да съм залягал, или нещо такова) и отново се втурнах напред, и някой ми изръмжа как щял за ме изкорми. Не помня да съм се задъхвал през цялото това време, но помня, че си помислих, някак разсеяно: „Това беше вторият; третият сигурно ще ме убие“.

В този момент Лойош извика в ума ми: „Отляво, шефе!“, което постигна две неща. Първото и най-непосредственото беше, че ме накара да погледна наляво, където един ме беше взел на мушка и въртеше меча над главата си. Второто беше, че гледката по някакъв начин ме превърна от войник в това, което си бях. Или, с други думи, напомни ми, че освен сабята си имам и други оръжия — макар че и това не е точно, защото не че си го спомних, нито имах време да взимам решение, просто разбрах, че съм забил три шурикена в гърдите му, което го позабави, и докато той се мъчеше да реши колко тежко е пострадал, някой — мисля, че беше Елбър, но не съм сигурен — го посече през краката.

Отново погледнах пред себе си и когато привлякох вниманието на една жена, я замерих с нож. Не улучих, но предполагам, че я накарах да си потърси друго забавление.

Колко продължи атаката ни ли? Ами, по-късно видях в бойния дневник, че е записано четири минути. На мен ми се стори по-дълго и по-кратко. По-дълго, защото времето сякаш се точеше безкрайно: все си мислех, че поне нещо трябва да спре, но всичко си продължаваше все така. По-кратко, защото нямам спомен за повечето неща. Обикновено помня добре битките, защото умът ми не спира да работи, следи движенията, станали инстинктивни от тренировките, и си отбелязва поучителни примери за в бъдеще, но в тези боеве беше по-друго, а точно от този мога да опиша не повече от една минута, след което вече отстъпвахме към позицията си и Раша ни крещеше да запазим строя. Помня, че видях знамето ни и си казах: „Добре, не ги надвихме, но и те не ни разбиха“. Не знаех, че знаменосецът е паднал, както и заместникът му, но предполагам, че не е било толкова важно; важното беше, че отстъпвахме в ред и изглеждахме достатъчно заплашително, та командирът на ротата, която ни беше отблъснала, да се откаже от контраатака.

Което е свързано с казаното преди малко за грешките. Напълно съм убеден, че ако ни бяха атакували веднага, щяха да ни разбият. Това, че бяха по-нависоко, работеше в тяхна полза, а и все пак бяхме малко объркани, но може би защото привидно се оттегляхме в ред или защото бяхме убили някой офицер, или защото на командира им не му е стискало, не ни атакуваха.

Чак след като се изтеглихме до подножието на хълма и още стотина разтега в добавка, разбрах, че боят около нас продължава. Изглежда, сме били само част от голямото сражение, нещо, което е трябвало да зная, но изобщо не си го бях помислил, докато не забелязах, замръзнал на място и едва дишащ, облаците прах от няколкото хълма наоколо и знамената на двете воюващи страни, ужасно близко едни до други.

Не се загледах обаче, защото не можех да видя кой знае какво, а и не държах много да гледам. Чух няколко подхвърляния кой къде печелел, но всичките си противоречаха и заключих, че никой не знае нищо.

След малко Върт изникна до мен и чак тогава си спомних, че беше паднала.

— Браво, кръшкач — каза Елбър.

— Браво на тях — отвърна тя. — Ако не ме бяха свалили, щяхме да победим.

— Да бе. Ти сама щеше да им завземеш позицията.

— Адски си прав.

— Какво стана? — попитах.

— Копелетата не улучиха коляното ми, това стана. Рана в бедрото, съвсем чиста. Можех да продължа, но нещо ми се доспа.

— Като Напър — каза Елбър и чак тогава се сетих, че след боя не го бях видял, и го забелязах моментално, зад Елбър, изпружен на земята и потънал в здрав сън, доколкото можех да преценя.

Опитах се да реша какви чувства трябва да буди у мен тази гледка, но бързо се отказах и се проснах на земята до него.

— Това са то трагичните последици от битката — отбеляза Върт.

Лойош твърди, че съм поспал доста, и не мога да докажа, че греши. Все едно, „цокачът“ ме вдигна с „Търкане на лакти“, сигнала да се строим за отбрана. Огледах бойното поле, нали очите ми бяха малко отпочинали, и видях, че сцената се е променила: знамената ни се вееха на един хълм, който не беше наш преди. Някъде далече вдясно кипеше бой. Предположих, че атакуват фланга ни. (Не било това, както се оказа; било някаква много сложна отвличаща маневра, за да прикрие подготвяния „чувал“, който така и не се получил, но това го разбрах много по-късно.)

Лойош се беше смълчал странно след атаката и го попитах добре ли е.

„Мястото ни не е тук, шефе“.

„Знам. За какво намекваш?“

„Трябва да се чупим“.

„Не можем“.

„Защо?“

„Първо, съгласих се да свърша една работа“.

„Случайно да виждаш начин?“

„В момента — не, но…“

— Къде според теб може да е командният им център, Върт?

Тя посочи един хълм, на около четиристотин разтега южно от нас.

— Аз бих застанала там. Предлага добра гледка и, добре, не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е доста стръмен. Лесен е за защита, за оттегляне, както и за настъпление. Със сигурност бих поставила магьосниците си там, а вероятно — и командния пост. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

Напър ме изгледа и попита:

— Получи ли нещо?

Поклатих глава и не отговорих.

Елбър седеше на земята, свил дългите си крака и клюмнал глава. По-нататък по редицата Тибс беше в същата поза. Върт, макар и да стоеше права, изглеждаше не по-малко оклюмана. Напър не беше намръщен — само се беше зазяпал напред.

— Добре ни напердашиха, а? — казах.

Върт кимна.

Напър ме погледна през рамо и подхвърли:

— Може пък и да ни нападнат. А дано.

Съгласих се с него, но не се почувствах обнадежден и си замълчах.

След малко Раша тръгна по редицата.

— Гости ли чакаме? — попита я Върт и тя кимна. — Много ли сме пострадали?

— Можеше да е и по-лошо.

— Колко?

— Четиринайсет убити или изчезнали, двайсет и шест ранени. Можеше да е и по-лошо — повтори Раша и продължи нататък.

— Да бе — измърмори Върт. — Можеше…

— Защо нямаме копия? — изведнъж попита Елбър и вдигна глава.

Върт му отвърна с думи, дето войниците ги използват в подобни случаи. Наистина ме впечатли.

За човек, който не е пипвал копие допреди две недели, определено се бях привързал към копията. Вече знаех как изглежда от другата страна и предполагам, че имаше нещо общо с това. По-неприятен беше въпросът, ако нещата са се издънили толкова, че и копия да нямаме, какво още може да се издъни?

Отговорът беше, че се е издънило нещо много голямо, но за щастие — във вражеския лагер: не ни атакуваха. Поредното доказателство за думите на Сетра може би. След време питах и за това, но Сетра не знаеше защо не ни атакуваха него ден. Колкото до мен, наблюдавах ги няколко часа, напрегнат и доста уплашен. Боевете около нас продължаваха, но беше ден на пропуснати възможности и маневри, или така ми обясниха поне, а това, което виждах, бяха дребни сблъсъци, но не и истински сражения, освен нашата атака срещу хълма.

Голям късмет.

След два часа ни раздадоха копията, а малко след това — пак сухари и сирене, и този път — по парче солена кетна за дъвчене. Вече изпитвахме надежда, че няма да ни атакуват, и опасения, че нас ще ни накарат пак да ги атакуваме. Но минахме пас. Късно следобеда Раша отново се появи и каза:

— Размърдаха се.

— Напускат хълма? — попита Върт.

— Вече можем да го вземем — каза Елбър.

— Предполагам, че ги сменят. Утре ще разберем срещу кого сме.

— Утре — въздъхна Елбър.

— Утре — повторих аз. — Обичам тая дума. Хубава дума. Утре.

— Но трябва да сме нащрек за нощна атака — каза Раша. — Усилени патрули и прочие.

Напър изпъшка.

— Какво има? — попита Върт и Напър погледна ядосано копията пред себе си.

— Пак трябва да вдигаме бивака.

— Животът е суров, какво да правиш — каза Елбър.

Надигнахме се уморено.

— Утре ще е гадно — каза Елбър.

— А дано — отвърна Напър. — Ще го вземем ли утре оня хълм, как се казваше?

— Хълмът на Дориан — каза Раша. — Да, мисля, че ще ни накарат.

И тръгна надолу. Двамата с Лойош си премълчахме циничните реплики.

В деня след срещата ни с Алийра изпратих съобщение до Сетра Младшата от името на лорд Мороулан.

— Ще остане доволна — казах на Коути.

— Няма никакви обещания — отвърна тя.

— Да. Но знаеш, че Алийра ще се съгласи. Рано или късно.

Коути кимна.

Това беше завчера. Вчера си разказах каквото имах за разказване и се върнах вкъщи да сготвя вечеря за Коути. Смятах да я нагостя с рибешка плакия с люти чушки, праз лук и бяло вино — никоя жена с вкус не може да устои на това. О, добре, май преувеличавам. Но е добро. Тъй че напазарувах (обичам да пазарувам за ядене и ако някога наистина забогатея, ще правя само това), върнах се вкъщи и почнах да приготвям стридите (добре, добре, знам, че стридите не са риба), а Лойош ме прекъсна с предупреждението, че някой чукал на вратата. Отворих уста да извикам: „Влез!“, но Лойош каза: „Не е Коути“.

Отворих вратата и се озовах пред Сетра Младшата. Зяпнах. Тя ме изгледа отвисоко. Преглътнах и рекох:

— Нещо против да влезеш и да седнеш? Боя се, че не отговаря на стандартите ти за домашен уют.

— Спокойно — отвърна тя и пристъпи вътре. — Не съм дошла да критикувам обзавеждането ти. — Спря, огледа се и каза: — Макар че трябва да призная, изненадана съм, че домът ти е подреден с толкова вкус.

С вкус? Имах мебели, на които може да се седи, и подове, които бяха чисти, и стени, които криво-ляво крепяха тавана. Плюс един рафт с разни дреболии със сантиментална стойност. Домът ми беше мястото, където спя; единствената стая, на която отделях повечко внимание, беше кухнята. Все едно. Сигурно беше очаквала да завари гнездо на кетна с олющени стени, петна от кръв и разхвърляни по пода ръждясали оръжия, не знам.

Но казах:

— Добре, защо си дошла?

— Не се ли сещаш?

— Не. Ако е за размяната, която искаш да уредиш с Алийра, по-скоро бих очаквал да ме повикаш.

— Щеше ли да дойдеш?

— Не.

— Така и предполагах. — Тя разкопча колана на меча и тутакси забелязах колко е голям. Сложи го грижливо на масата и седна. Скръцнах със зъби и отидох да донеса вино. — Може би трябва да повикаме Алийра и да се приключи.

— Всъщност имах си планове за тази вечер — отвърнах.

Направо видях как на устните й се оформи „Ще ги отмениш“, обаче се отказа и рече:

— Възможно ли е да се отменят?

— Може би. Стига да ме убедиш.

На вратата се почука.

„Лойош?“

„Да“.

— Плановете ми за тази вечер — обясних, отидох до вратата и пуснах Коути.

Погледът й обхвана сцената наведнъж. Видях, че забеляза меча в ножницата на масата, и обясних:

— Не беше мой план. Иска тази вечер нещата да се решат.

— Защо не? — отвърна Коути.

— Защо не, наистина? — каза Сетра Младшата.

Не можах да измисля отговор, но реших, че въпросът е риторичен.

— Добре. Тогава някой трябва да се свърже с Алийра. Кой иска да поеме високата чест?

— Защо не ти? — каза Сетра Младшата.

— Добре — отвърнах и настроих ума си за контакта.

Свързах се с Алийра по-бързо, отколкото очаквах. Явно бях започнал да я опознавам. Изпитах смесени чувства от това.

„Какво има?“ — отзова се тя без поздрави, предисловия, учтивости или нещо друго. Не го очаквах.

„Сетра Младшата е тука“.

„Тука? Къде тука?“

„В жилището ми“.

„Какво иска?“

„Да приключите с транзакцията“.

„Още не съм се съгласила на транзакция“.

Казах на глас:

— Още не се е съгласила на транзакцията.

— Тогава да дойде да го обсъдим — каза Сетра.

„Тогава предлага да дойдеш да го обсъдите“.

„А… добре. Можеш ли да ми дадеш образ?“

Вложих цялата си дарба. Дотолкова, че съм сигурен какво мисли за цялата ми дарба.

„Хубаво. Идвам веднага“.

— Е? — сопна се Сетра Младшата.

— Идва веднага.

Тя кимна.

Поседяхме няколко минути в неловко мълчание. Коути седеше до мен и ме държеше за ръката. Алийра почука на вратата и я пуснах.

Сетра Младшата стана. Двете се поклониха една на друга и се изгледаха с гняв.

— Знаете каква сделка предлагам — заяви Сетра.

Алийра отвърна:

— Не трябваше да приемате оръжието.

— Да го приемам? — И тогава си спомних последния епизод при Гробницата на Барит. Не се беше запазил в ума ми, защото още не я познавах. — Аз не съм го приемала, лейди Алийра. Аз го взех. Използвах го. Аз…

— Помня. Там бях.

— Бяхте, нали? — Сетра се обърна към мен. — И ти също, струва ми се.

— Мисля, че да.

Тя кимна.

— Но, лейди Алийра, убедена съм, че оръжието трябва да е ваше. Вашето мнение какво е?

— Моето мнение е, че искате меча на Кийрон Завоевателя. Моето мнение също така е, че не се пазаря.

— Тогава?

— Тогава, щом толкова го искаш, ела и си го вземи.

— Бих могла — каза Сетра Младшата и пипна дръжката на меча до себе си.

— Моля ви се, не в къщата ми — казах, но те не ме слушаха.

Силно се съсредоточих и много, ама много бързо се свързах с Мороулан.

„Какво има, Влад?“

„Една услуга“.

„О?“

„Грабвай си Чернопръта, вдигай си дебелия задник и веднага идвай тук. Веднага!“

Нито попита защо, нито какво става, нито нещо друго. Каквото и да ми разправяте за драконите, разбират кога е време за действие.

Същото, разбира се, може да се каже за Алийра и Сетра Младшата. Бяха извадили мечовете си и обикаляха една срещу друга из дневната.

„Дано не изпочупят много мебели“, рекох си.