Дракон

17.Ограниченията на ума

Обърнах се пак към Форния, докато Напър се приближаваше към мен отзад и вляво, а цялата проклета война се приближаваше към мен отзад и вдясно.

Напър дойде пръв и застана до мене. Държеше къс тежък меч, опръскан с червено. Погледнах го през рамо. Очите му бяха светнали, а лицето — разцъфнало в доволна усмивка.

— Напър, запознай се с Деймар — казах. — Деймар, това е Напър. А този тук е граф Форния. Някой ще донесе ли вино? Сирене? И на няколко сухара съм съгласен.

Тримата назначени да ни вардят не решиха, че е много смешно, но и не взеха репликите ми за толкова подозрителни, че да ни съсекат.

— Оръжията ви — каза единият.

„Деймар, можеш ли да пробиеш преградата и да ни измъкнеш?“

„Не — обясни той добродушно. — Усилили са я, след като пробих“.

„Жалко“.

„Ако имам на разположение половин час…“

Все едно че молеше за половин година.

„Добре, ще те уведомя“.

— Оръжията — повтори воинът. — Веднага.

— Какъв е планът, Влад? — каза Напър толкова високо, че да го чуят всички.

— Добрата новина е, че преговаряме — отвърнах. — Лошата е, че се предадох.

— Какво?!

— От друга страна, ако се кани да ни убие, ще трябва да заявя, че предаването се отменя. Междувременно ще е най-добре да си дадеш меча на този мил човек. И аз бих го направил, но нямам меч.

— Внимателно — добави телохранителят. — Разкопчай колана и го пусни.

Много як изглеждаше. Както и другите. Нямаше да ми хареса, ако Напър рискува срещу тримата. Единият беше между нас и Форния, другите двама — отстрани. Напър започна да се подчинява, много бавно.

„Не знаеш какво правят, нали, Деймар?“

„Не — каза Деймар. — Той ме блокира“. Прозвуча обидено.

Някъде из групата някой изрева заповеди, заизваждаха се мечове. Затаих дъх, отново изпаднал в ужас, но почетната гвардия и магьосниците се обърнаха към приближаващия се бой. За миг получих пролука да закова Форния, но я загубих, преди да мога да посегна, дори да бях склонен към това.

Нещо много странно и нереално имаше в цялата работа и и до днес се е запечатало в паметта ми. Стоях там, с Деймар от едната ми страна и Напър от другата, с цялата война или поне най-критичната й част връхлитаща към мен, с Форния посред почетната си гвардия и магьосниците, с гръб към нас, все едно че изведнъж бяхме престанали да бъдем част от неговия свят и определено не бяхме заплаха за тях.

Е да де, не бяхме заплаха за тях.

Знаех какво прави Форния, знаех защо го прави, знаех докъде ще доведе; и нищо не можех да направя по въпроса.

Играчите на камъчета понякога ги обзема същото отчаяние — когато най-добрите им хвърляния се провалят, а на противниците им непрекъснато им върви. Виждал съм го, случвало се и на мен. Започваш просто да ги хвърляш, даже плоските, както падне, все едно че се самонаказваш заради лошия си късмет, като играеш лошо. В този момент се чувствах точно така.

Играех ли лошо от отчаяние, или вече получавах шанса, който ми трябваше, след като битката вече кънтеше толкова близо и всички ни бяха обърнали гръб?

Шурикена го метнах в гърлото на мъжа пред нас, оня, дето беше заплашил Напър, после вкарах нож в гърлото на този отляво; чух как Напър извади меча си и докато се обърна, третият ни пазач беше мъртъв, а Напър довършваше тоя, с когото бях започнал. Забелязах с крайчеца на окото си, че Деймар се е облещил.

Още по-хубавото беше, че нито Форния, нито групата му забелязаха нещо.

— Какъв е планът? — попита Напър.

Това почти ме накара да се разсмея. Едно демонче в главата ми искаше да отвърна: „Избиваме ги всички“, но устоях на изкушението.

„Шефе, тази ситуация не ти ли изглежда малко абсурдна?“

„Абсурдна ли? Ами, покрай всичко друго, май да“.

После групата на Мороулан стигна до почетната гвардия на Форния и играта загрубя.

Видях Алийра, вече слязла от коня, застанала до Мороулан; около тях имаше още няколко, непознати за мен, а зад тях — тя пък откъде се взе, не знам — беше Сетра Лавоуд, на кон, стиснала оръжие, за което знаех, че е Ледоплам. Всички тръгнаха право към Форния, който изчакваше с търпението на комарджия, току-що заложил всичко на едно хвърляне, комарджия, който знае, че след като монетите вече се въртят, не може да направи нищо повече освен да чака и да види на коя страна ще паднат.

Погледнато така, задачата ми беше проста: само протягам ръка и свивам монетите, преди да са спрели да се въртят. И успявам някак да се измъкна, без да ми отрежат ръката.

Виж, това беше мисъл.

Добре. Имах си мисъл. Трябваше само да съчетая мисъл с възможност и да получа нещо друго: шанс.

Опитах се да се свържа с Мороулан, но или не го познавах много добре, или той се беше съсредоточил изцяло в клането, или и двете. Вероятно и двете. Алийра познавах още по-малко, но си струваше да се опита…

И точно в този момент почетната гвардия на Форния заотстъпва, притисната от атаката на Мороулан — по-точно от останките на източняшката конница, избутана към почетната гвардия на Форния — поради което и тримата трябваше да се изнижем, за да не ни стъпчат.

— Планът е да не ни убият — казах на Напър.

— Можем да атакуваме откъм тила.

— И да свалим може би всеки по двама, преди да са ни помели. Не мисля.

Значи, трябва да разберете, че докато си говорехме, също така бягахме от отстъпващата почетна гвардия. При това положение се озовах с лице на североизток, към най-високата част на хълма. Пипнах Напър по ръката и казах:

— Погледни. Какво е това?

Той се закова на място, загледан в човешката маса, прииждаща отгоре към нас.

— Това е чукът. — Посочи назад през рамо и допълни: — А онова там е наковалнята.

— Е, трябваше да очакваме, че ще разполага с подкрепления, щом Мороулан почне да пробива.

Деймар, който бе мълчал през цялото време, подхвърли:

— Струва ми се, че вече не съм полезен тука.

— Това означава ли, че вече можеш да телепортираш?

— Не точно. Мислех да използвам друг метод.

Сетих се за прозореца на Мороулан и в главата ми се заоформя идея.

— Какъв?

Той ме изгледа объркано и рече:

— Мислех да бягам.

— О! Не се бях сетил за това.

Боят продължаваше да напира към нас. Приближаващата се рота приличаше на лека пехота.

— Мислиш ли, че Мороулан ще се добере до Форния, преди да дойдат подкрепленията му? — попита Напър.

— Ако Форния държи на своето, ще се добере.

— Моля?

— Трябва да направя нещо.

— Например?

— Нещо умно.

Отстъпихме още малко.

— Умното ще те доведе само дотук — каза Напър.

Не отговорих, защото нещата станаха още по-шумни, а и моментът не беше много подходящ за философстване. Леката пехота се приближаваше бързо и от другата страна умираха източняци, а към миризмите на битката, които веднъж вече отказах да описвам, можем да добавим характерната и също толкова неприятна миризма на умрели и умиращи коне.

Казаното от Напър беше разумно, обаче планът на Форния не беше „умен“ в обичайния смисъл; по-скоро беше дързък, пресметнат хазарт, като удвояване на залога, когато разположението е в полза на противника ти, но едно идеално хвърляне може да ти спечели играта и да сложиш и последното плоско камъче.

— Напър — казах високо. — Мисля, че е време да умрем храбро. Какво ще кажеш?

— Да!

— А ти, Деймар? Включваш ли се?

— В кое?

— Ще атакуваме, естествено.

— О! Ами, добре.

— Той не е въоръжен — изтъкна Напър.

— А, въоръжен съм — каза Деймар малко обидено.

Верно, не носеше меч, но му повярвах.

— Така — започнах. — Онзи там, с косата на опашка, е Ори. Той приготвя моментален телепорт като част от плана на Форния да… добре, все едно. Важното е да го убием. Убиването на Форния ще е по-трудно, защото е обграден от почетната си гвардия, но пък това не е толкова важно. Ори е този, който трябва да умре.

— Ясно — каза Напър.

— Добре — кимна Деймар.

— Въпроси?

Нямаше въпроси.

— Атака — казах небрежно.

Тръгнахме напред с равна крачка. Явно в един момент бях извадил кама и я държах в дясната си ръка. Маготрепача беше в лявата, въртеше се в кръг. По някакъв начин беше пораснал, почти три стъпки мисля, и брънките му бяха станали по-дебели. Въртежът му покриваше цялото ми тяло, както и Деймар отдясно и Напър отляво.

— Няма ли да им изревем, като приближим? — попита Напър.

— Не. Нищо няма да казваме. Никакви приказки.

— Ще ги удариш в гръб, без да ги предупредиш?

— Да.

— Не те…

— Ти се писа доброволец за това. Правим го по моя начин. Ако не щеш, разкарай се. Но и в двата случая — пазиш тишина.

— Слушам, сър. — Едва по късно ми хрумна да се зачудя дали не е било ирония. Но като си помисля, не вярвам.

Да. Битките се решават, според Сетра, когато разчетът, инерцията и смелостта се стекат на едно място и точно в подходящия момент някой не прави фатална грешка и не пропуска съдбоносна възможност. Възможност, която може би никой не е знаел, че съществува, защото всичко просто е толкова объркано, че не можеш да обхванеш всяко нещо, което става наоколо. Бях сред всичко това и все още не съм наясно кой какво правеше, за да ви дам пълна картина. Но си имам непълната картина и трябва да се задоволя с нея, тъй че и вие ще трябва да го направите.

Щом се приближихме, посегнах към Деймар — връзката с него беше смайващо лесна — и попитах:

„Какво прави Ори?“

„Я повтори кой беше Ори“.

„Оня там“.

„О. Не знам какво точно прави. Все още са ме блокирали. Но се съсредоточава върху някакво заклинание“.

„Прави ли го, или се подготвя да го направи?“

„О, приготвя се. Той се е… как е думата? Стегнал. Да, това е думата. Стегнал се е да направи заклинание“.

Бяхме спрели на десетина стъпки зад магьосниците, които бяха точно зад Форния и почетната му гвардия. Ори беше с гръб към мен.

Пристъпих и забих ножа право в гърба му.

Той изкрещя и всички се обърнаха и ме погледнаха, докато Ори се свиваше и падаше на колене. Не можах да видя физиономията му, но пък и не ме интересуваше. Форния обаче ме зяпна облещено.

— Надявам се, че не обърках плановете ти — казах.

— Убийте го — викна той. — Убийте и тримата.

И сигурно щяха да го направят, само дето в този момент Мороулан проби през последната редица източняшка конница и сред викове на хора и конско цвилене удари по почетната гвардия.

Форния беше избутан назад към мен, което може би щеше да е чудесен шанс да го убия, но не можах, защото трябваше да се дръпна от пътя на широкия, много обикновен, без никаква украса голям моргантски меч, който размахваше над главата си. Та значи се дръпнах, паднах и се претърколих. Продължих да се търкалям, без да знам къде са Форния и моргантското оръжие, и взех спокойно, рационално решение, че трябва на всяка цена да се разкарам и от двете — нищо друго не можех да направя.

„Шефе! Шефе! Можеш да станеш вече!“

Винаги е смущаващо да се паникьосаш пред Лойош. Станах и в един миг около мен нямаше никой и нищо не ме заплашваше в непосредствена близост.

После забелязах Форния, на около двайсет стъпки от мен. Държеше с две ръце дръжката на меча, някъде на височината на кръста си. Напър, с гръб към мен, стоеше с лице срещу него. Никой от двамата не помръдваше. Едва след секунда осъзнах, че виждам няколко пръста от върха на моргантския меч, щръкнал от рамото на Напър.

Напър пусна меча си, който падна с върха надолу, много бавно, заби се в земята и започна да се поклаща, все така бавно. Нищо друго не помръдваше в целия свят; Форния и Напър бяха като две статуи и щяха да останат в тази поза, докато светът се разтвори в сънищата на боговете, както щяло да стане един ден, според моя народ. Но дори и тогава същината на Напър никога повече нямаше да се върне и избеляващите спомени за него в умовете на хора като мен, неговите другари, щяха да се единственото, което да остане от него.

А двамата продължаваха да стоят, втренчени един в друг.

После Форния ме погледна, Напър се свлече на земята и светът започна отново.

Моментът ми на паника беше приключил, заменен с празнота, която не е чак толкова лошо усещане в подобни обстоятелства; поне не ми пречеше да наблюдавам, да предвиждам и да действам. Метнах два ножа по Форния само да го предупредя да се държи на разстояние и си запробивах път към Мороулан. В този момент леката пехота най-после стигна до нас. Подминаха ме — предполагам, решиха, че след като съм източняк, трябва да съм от конницата им и за миг изгубих Форния от погледа си.

Помъчих се да намеря Мороулан, но иронията бе в това, че сега, когато беше едва на един хвърлей с нож от мен, не можех да го видя. Продължих да се озъртам.

Да ви кажа, винаги съм си представял, че една битка изглежда точно така: непрекъснато клинчиш, хитруваш, движиш се, мъчиш се да погледнеш едновременно във всички посоки — и изобщо не бях наясно какво трябва да направя. Истинските битки, които бях преживял, определено съдържаха елемент на объркване, но поне винаги знаех какво трябва да правя и винаги можех да се съсредоточа в една посока. Разликата, предполагам, бе в това, че тук нямаше никакви фронтови линии: всеки се беше омесил с всички останали и всичко се беше разсипало на безкрайни хаотични боеве един срещу един или двама срещу един. Можех да си представя колко често участниците трябваше да спират и да погледнат кепетата и лентите, за да не би да свалят някой от своите. Сигурно доста хора бяха пострадали, защото се заглеждаха твърде дълго, и почти сигурно доста хора бяха пострадали, защото онзи срещу тях не се е заглеждал толкова дълго.

Най-сетне забелязах Мороулан, само за миг, през временно отворилата се пролука в морето от биещи се хора, и тръгнах натам. Между другото, ако сте се зачудили какво стана с Деймар, все още не знам. Може да се е мотаел там, да се е мешал с врага по свой си начин и да му е нанасял щети колкото може, но подозирам, че по-скоро си е плюл на петите още в мига, когато Форния унищожи Напър. Не бих казал, че го виня много.

Извъртах се покрай сражаващите се, снишавах се, прибягвах и се мъчех отново да зърна Мороулан. Мимоходом подминах безжизненото бездушно тяло на Напър и отново ме подгони кратък пристъп на паника, но Лойош каза: „Спокойно, шефе. Няма го тук. Не се вижда поне“. Продължих напред.

Отново увих Маготрепача на лявата си китка, вдигнах меча на Напър, както се беше забил в земята, нищо, че беше твърде тежък за мен, и продължих натам, където бях видял Мороулан. Надявах се, че мога да разчитам на сетивата на Лойош и че Форния няма да се появи зад гърба ми.

Но не, точно сега Форния не беше тръгнал към мен, беше тръгнал срещу Мороулан. А Мороулан, изглежда, беше доволен от това. Застанали бяха един срещу друг на едно петно, което благоразумните хора наоколо бяха разчистили, обикаляха в кръг, и двамата явно очаровани от срещата. Зад Мороулан зърнах Алийра и други двама офицери, непознати, и те също изглеждаха доста доволни от хода на нещата.

Всъщност всички бяха доволни и щастливи, освен мен, а и аз сигурно нямаше да имам нищо против, ако не знаех какво е намислил Форния. Фактът, че бях убил Ори, определено объркваше част от плана му, но той с радост щеше да се задоволи с останалото, вярвайки, предполагам, че ще намери начин да се измъкне, когато всичко приключи. Или може би не му пукаше дали ще се измъкне — беше дракон, в края на краищата.

„Няма измъкване, Лойош“.

„Но…“

„Знам. Но мразя да позволявам на разни гадни типове да се измъкват. Обижда ме, когато си мислят, че ми водят с едно отгоре. Въпрос на гордост“.

„Много дълго се замота с дракони“.

„Лейтенант Лойош — Първи джерегски убийци — В атака!“

„Добре де“.

Не беше толкова атака, колкото шляене, но все пак я направих, почти без план и без много мислене, толкова чисто, колкото всяко друго убийство, което съм правил някога, а при тези обстоятелства това не беше малко. Направих сметките си по време на шестте крачки, които ни разделяха: все още не исках да го убивам и не исках да се приближавам до проклетото оръжие толкова, че да ме одраска, ако той се сгърчи в спазъм. Но не можех да му позволя да се бие с Мороулан с това оръжие. Държах големия тежък меч на Напър с две ръце. Съжалявах, че нямах малко повече време да свикна с него.

Пристъпих точно зад Форния и Мороулан ме забеляза. Той сигурно не знае как стана или може би си мисли, че е бил просто изцяло съсредоточен върху Форния. Но физиономията му го предупреди, той направи стъпка назад и започна да се обръща, и когато се завъртя наполовина, замахнах с меча на Напър в дъга, каквото никой източняшки фехтовач никога не би направил, и вложих в това всичко от себе си. Знаех, че ако не улуча, съм мъртъв, че и по-лошо, и че ударът сигурно ще ми отнеме всичката сила.

Ударих го малко над китките и внезапният му писък бе истинска радост за ушите ми. Силата на удара заби оръжието ми в земята, но все едно, с него бях приключил. Преди да мога да помисля какво правя — защото, уверявам ви, мисленето изобщо нямаше да ми помогне — вдигнах големия моргантски меч и без да обръщам внимание на ръцете, които още го стискаха здраво, го подхвърлих общо взето към Мороулан, но не точно към него — знаех, че може да го приеме погрешно.

Форния изхлипа.

Почетната му гвардия запристъпва към мен и тогава направих нещо, което исках да направя от няколко недели: завъртях се и побягнах.

Планът ми в този момент беше да бягам колкото може по-бързо и колкото може по-далече, докато не стигна Адриланка, а ако случайно сбъркам посоката, ами какво, най-много щях да направя някоя обиколка — казват, че светът бил кръгъл в края на краищата.

Докато драсках, видях, че някой се наведе и вдигна моргантското оръжие, което бе държал Форния — дори не забелязах коя страна го прибра, — и това ми даде още едно основание да бягам. Идвам, Адриланка!

Всъщност не стигнах толкова далече — спрях след петдесетина стъпки. Командата „Стой!“ беше толкова рязка и, ами командна, че се улових, че съм я изпълнил още преди да съм помислил за това. Обърнах се и видях пред себе си Сетра Лавоуд, яхнала кон, който с моя опит с конете, мога да ви уверя, беше много черен и много голям. Конят погледна Лойош, тръсна глава и изсумтя, както беше направил Мороулан по един-два повода. Лойош не го удостои с отговор.

— Какво правите, войник? — попита Сестра.

— Ъъъ… Мисля, че ме бъркате с някого.

— Съмнявам се. Във всеки случай вече няма причина да се бяга; битката почти приключи.

Погледнах натам, откъдето бях дошъл току-що, после отново погледнах Сетра и попитах:

— Шегуваш се, нали?

— Не се шегувам. Твоята част прогони врага от хълма и го притисна чак до Стената. Тук Форния трябваше да вкара резервите си, само че точно в този момент беше много зает и не можа. Освен това Мороулан ми съобщава, че Форния вече бездруго е умрял, а ние сме си взели оръжието, което причини цялото главоболие, тъй че вече няма за какво да се бием. Очаквам пълна капитулация в следващите няколко минути, стига да успеят да намерят някой с достатъчен авторитет, за да ни се предадат.

Изгледах я отново.

— Щом казваш.

Явно я досмеша.

— Свърши се, Влад. Повярвай ми. Това съм го правила и преди. Трябваше да избягаш по-рано, когато щеше да ти свърши някаква работа.

— Знам, знам.

— Сега по-добре почакай тук, с мен.

— Няма ли да ме пратиш обратно на бой като наказание за дезертьорство?

— Наказанието за дезертьорство е обезглавяване. Изпращането на бой е награда.

— Това го каза сериозно, нали?

Тя ме погледна сериозно за миг и кимна.

— Да.

Права беше обаче. Нямам предвид пращането ми на бой, а това, че всичко общо взето беше приключило. Само за половин час боевете бяха спрели, навсякъде се въргаляха знамена, а Сетра, Алийра и Мороулан отидоха да преговарят с доскорошните си врагове. Войната беше свършила. Ако исках, можех да се самоубедя, че аз съм допринесъл най-много за спечелването й. Бих предпочел изобщо да забравя за нея, но това беше по-трудно.

По някое време спретнахме лагер на хълма, където преди малко се бихме с Форния, магьосниците му и почетната му гвардия. Повечето гвардейци бяха изпопадали от Чернопрът и меча на Кийрон (действията на Алийра в битката се обсъждаха оживено, но аз лично не я видях много). Седях встрани от цялата дейност, но после Върт ме намери. Имаше си новичък белег на лицето и забележимо куцукаше.

— А, здрасти. Значи драсна все пак, а? — Прозвуча повече заядливо, не враждебно.

— Ами да. Драснах.

— Чух за това. Голямо представление.

— Благодаря.

— И за Напър чух. Тази вечер ще му правим траурна служба. Двамата с Елбър искаме да ни помогнеш да го помажем.

— Какъв е смисълът? Нищо не е останало за Портата на смъртта.

— Мисля, че знаеш какъв в смисълът.

Вдишах дълбоко и кимнах.

— Добре. Ще дойда.

Тя си тръгна. След малко дойде Раша.

— Браво, войник.

— Благодаря.

— Предавам ти също поздравления от Краун и от капитана.

— Предай им, че благодаря.

Понечи да каже още нещо, но отдаде чест отсечено и си продължи по пътя. Малко след това Сетра дойде пак и ми каза:

— Трябва да знаеш, че Кропър те препоръча за медала „Драконовата глава“. Отказах от твое име, с благодарности, но реших, че трябва да го знаеш.

— Благодаря. И благодаря.

Откъде ме познаваше толкова добре? Предполагам, че е част от това да си генерал или може би — да си Сетра Лавоуд. Знаех, че след няколко дни или недели идеята да ме предложи за медал воин дракон щеше да звучи много смешно, но точно сега една церемония щеше да е пълна досада. Тази вечер раздаваха много медали и не държах особено да вися там и да гледам, още по-малко да участвам. Исках само да се прибера у дома.

— Напър ще получи ли? — попитах.

— Да.

— Добре.

Отиде си, а след малко дойде Алийра и застана над мен. Изгледах я отдолу и извърнах очи. След като не проговори и мълчанието взе да става неловко, казах:

— Разбрах, че днес си убила много народ. Моите поздравления. Мороулан взе ли си оръжието?

— Не.

Погледнах я.

— Не? Какво стана с него?

— Беше вдигнато от един офицер — жена, — в чиито крака го хвърли ти. Тя претендира за него като плячка от бойното поле. Трудно е да се възрази.

— О!

— Мороулан се чуди защо се намеси.

— Форния имаше план и исках да го спра. Освен това му казах, че ще го взема това проклето нещо.

— Мороулан нямаше ли все едно да спре плана на Форния?

— Не, беше почнал да помага на Форния да го изпълни.

— Не разбирам.

— Както обичаше да казва Напър — все едно.

— Все едно? Е, добре. Но ми кажи: сега разбираш ли ни малко по-добре, отколкото когато се включи?

— Не.

— Мисля, че ни разбираш.

Не отговорих и след малко тя си тръгна. Добре поне, че не ми отдаде чест.

По-късно същата вечер намерих ротата на Кропър и помогнах да помажем телата за Портата на смъртта. Имаше трийсет и четири мъртви и много повече в различни фази на съвземане. Дън беше сред мъртвите, паднал с ротното знаме, точно както искаше. Имах ужасното чувство, че някои от ротата му завиждат. Никой естествено не завиждаше на Напър. И съвсем безсмислено с Върт и Елбър натъркахме масло по тялото му, за да си остане цяло, когато падне от Пропадите, където след време щеше бездруго да изгние. После дойде траурната церемония, връчването на медалите, а после приключихме — и обратно по палатките.

Тримата с Върт и Елбър поседяхме, загледани в догарящия огън. Казах на Върт:

— Ти си получи каквото искаше, нали?

— Да. Ти също.

— Да. Аз също.

— Струваше ли си?

— Да. Едва-едва, но да.

— И аз го чувствам така.

— Победата понякога е болезнена, но винаги е по-добра от загубата.

— Умно — каза Елбър.

Телепортните прегради бяха смъкнати и можех да се върна в Адриланка още същата нощ, но си казах, че не съм в настроение да карам вътрешностите ми да ми се усукват, тъй че изтърпях още една нощ в палатката и чак на другата сутрин, изправен пред солената кетна, лошото кафе и сухарите, се сбогувах с Върт и Елбър. Поканих ги да ми гостуват някой ден и телепортирах обратно на улицата ми, където намерих едно място с хубаво ядене и си поръчах клава, топли кифлички с масло, сварени гъши яйца, дебел резен бекон и лук.

Задържах се над закуската, а после се прибрах у дома да дремна. Реших, че съм си заслужил един ден почивка. От утре пак щях да си започна престъпленията — по-добро беше от война.