Дракон

16.Разходка в парка

„Измъкнах го“ — каза Деймар в ума ми и в мълчанието на Форния, почетната му охрана й магьосниците му — всички се бяха вторачили в мен и чакаха да направя нещо. Тишината бе относителна, впрочем — битката се приближаваше към мен. Деймар наистина ли беше успял? Измъкнал бе информацията от ума на Форния просто ей така? Налагаше се да му повярвам.

„Давай тогава“.

Двама от почетната охрана пристъпиха да ме задържат.

— Чакай! — извика им Форния. Те спряха и го погледнаха, а той зяпна Деймар, после мен, после — пак Деймар. Явно беше усетил, че Деймар бърка в ума му, и явно го беше приел лично. Зачудих се дали това ще го накара да мине границата — дали щеше да заповяда да ни заколят на място. Аз щях да го направя, мамка му.

Бедата беше, че това изобщо нямаше да му помогне и щеше да му развали късмета — с идването ми тук, защото появата ми тук сигурно щеше да привлече Мороулан, разбира се; тъй че появата на източняка, макар и объркваща и притеснителна, се беше вместила добре в плана му да се срещне лице в лице с Мороулан в разгара на битката и да се сбие с него, за да може да… О, това беше цялата работа значи.

— Браво, Деймар — казах високо. А на Форния рекох: — И ти не знаеш какво е точно, нали? И си се сетил как можеш да го разбереш. Тая възможност не ми беше хрумвала.

Ори въртеше очи от мен към Форния и обратно, а магьосниците и охраната също, изглежда, не разбираха какво става, нито какво да правят по въпроса.

— Подозирам, че и да те убия, това пак ще го привлече — отвърна Форния. — Мисля да не те оставям жив.

Виж, това беше неприятно.

— Нали се предадох, забрави ли?

— Шпионите може да се екзекутират.

— Само че съм с униформа — отвърнах. По някакъв начин се сетих, че това е важно.

— Значи ще изглеждаш съвсем войнишки, когато те… — Млъкна и се загледа над рамото ми.

„Шефе, не поглеждай назад, но си имаме компания“.

„Кой?“

„Напър“.

„Какво?!“

Погледнах, въпреки предупреждението. И вярно — Напър крачеше небрежно нагоре към нас, явно дошъл да се включи в играта. Това променяше ли нещо? Ами, донякъде да — беше ме накарало да обърна гръб на Ори, което, предполагам, предизвика у мен паника, че неизбежно ще ми се случи случката от предния ден, така че се обърнах рязко и за малко да почна мелето. Не мога да повярвам, че с появата и на Напър точно в тоя момент Форния щеше да направи нещо друго, освен да им каже да ни избият веднага и тримата, ако не бяха изненаданите викове на почетната охрана — четата на Мороулан пробиваше, — което го накара да мисли за други неща вместо за досадния източняк и странните му приятели.

Така че нареди на хората си:

— Пазете ги добре, и тримата. Ако направят нещо подозрително, убийте ги.

След което се върна към военните си работи.

Това беше добре. Два пъти за два дни щеше да е прекалено, дори да го преживеех.

Първия път едва го преживях. Даже го сънувах. Повечето сънища едва си ги спомням, но този, който помня най-добре, беше как ме пратиха през Пропадите при Портата на смъртта и в Залите на Съда (които в съня изглеждаха много по-различни, отколкото в действителност) всички богове решиха, че молбата ми да ме допуснат е най-голямата шега на света, и в бъркотията на съня се опитах да обясня, че съм заслужил да ме допуснат като дракон, а те изпопадаха от смях. Като го разказваш, звучи смешно, но помня, че се събудих посред нощ — плувнал в пот, задъхан и разтреперан.

Станах от леглото, защото не можех да понеса да лежа повече. Излязох навън, в стихналия лагер. Планинският въздух беше студен, но парещият ми гръб се почувства по-добре.

„Накъде тръгна, шефе?“

„Не знам. Трябва да походя“.

„Палатката на лечителя е насам“.

„До гуша ми дойде от лечители“.

Промъкнах се между патрулите, почти по навик. „На прав път ли съм, Лойош?“

„Какво имаш предвид, шефе? Не си тръгнал към врага, но слизаш по склона“.

„Това имах предвид. В момента не съм във форма да се представям на врага“.

„Тогава къде отиваш? Да не си решил най-после да се разкараме оттук, като свестни хора?“

„Не знам“.

„Защото ако е така, забравил си няколко неща“.

Продължих надолу в тъмното. Напрягах очи да намеря пътека на блещуканията на далечните огньове. Лойош кацна на рамото ми.

„Ох!“

„Извинявай, шефе. Трябваше да си сложиш якето“.

Сигурно беше прав. Нито яке имах, нито наметало, нито ботуши, нито меч, Маготрепача беше останал до леглото ми, а единствените оръжия, които си носех, бяха два тънки като хартия ножа за мятане, скрити в шевовете на панталоните ми. Толкова гол не бях излизал навън, откакто я подкарах с джерегите, а в това има някаква възбуждаща тръпка на страх. Беше по-чист страх от онова, което изпитвах в бой, и болката от стъпването по камъни с боси крака също беше чиста, както и студът. Не си бях давал сметка колко нужда имах да се почувствам чист.

Промъкнах се покрай още един ред постове без усилие и известно време се забавлявах с илюзията, че съм самият вятър, че не изпитвам студ, че по-скоро аз съм студът и никой не може да види къде отивам, но ще усетят, че минавам покрай тях, като им настръхнат гърбовете. Гол бях, но невидим, безпомощен, но всемогъщ, и се бях изгубил в света, който почти изцяло бе мой. Беше лъжа, разбира се — по улиците на Адриланка си имах свят, но това тук беше пустош, пълна с войници; чувството беше друго, илюзорно, но съществуваше. Не издавах звук и ако някой погледнеше към мен, сигурен съм, че нямаше да види нищо повече от дъха ми в нощния въздух. Усещането ми за тези, които подминавах, идваше преди всичко от дъха им и знаех, че Лойош, също така смълчан и безшумен, е някъде горе над мен в нощта, във вятъра.

Самотен храст, изправен като страж, ми махва да ми каже със смях, че той поне ме вижда, и аз му махвам отговор, въпреки че ръката ми не мръдва; камъче между пръстите ми е бреме, което отхвърлям, и то се затъркулва надолу да потърси други основания за съществуването си; времето ми е пълно с празно пространство и пространството — с празно време, а краката ми не могат да се движат, затова летя, летя, летя през армиите на света, сред несекващия грохот на бойното поле в ума ми, където всичко се движи и нищо не се движи и Цикълът изниква отгоре, а на върха му е Драконът, озъбен, разсъдлив, коварен, закрилящ чедото си, и поглъща душите, тръгнали да избродят нощта и да потърсят от мен закрила, каквато не мога да им дам, и няма край нощта, която съм аз.

Колко дълго вървях и накъде — не знам. Нито знам колко далече бе стигнал умът ми в пътуването си, но някъде в нощта реалните мисли се върнаха, по-практични неща нахлуха в съзнанието ми и ме доведоха няколко стъпки по-близо до реалността.

Например, улових се, че мисля колко голяма е армията на Мороулан. Моята част — вече неволно си мислех така за нея — бе само една рота от десетките в една бригада от десетките бригади. Подминавах палатка след палатка, все еднакви, всички пълни с дракони, дзури и текли, които на другия ден щяха да тръгнат да посичат и колят дракони, дзури и текли от другата страна. Вървях през лагерите, както някой би го правил насън, встрани от всичко това, и ми хрумна, че властта, която имах като джерег, изобщо не може да се сравни с властта на един Господар на дракони, който по прищявка може да командва толкова хора да вършат толкова неща. Ако имах такава власт, как щях да я използвам? И какво щеше да направи тя от мен? Дали това обясняваше, че Мороулан е такъв, какъвто е? Разправяха, че в младостта си, по време на Междуцарствието, заповядвал да изколят цели села в жертва на Богинята демон, за да го дари тя с познанието на Древната магия. Ако тези истории бяха верни, разбирах ли вече защо? Дали след като имаше толкова сила, той я използваше само защото може? И ако аз имах такава възможност, същият ли щях да съм?

Стигнах до реката, тръгнах на север и продължих покрай нови и нови лагери, обози и постове, за които оставах невидим, Това бе моята сила и аз я използвах, предполагам, защото можех, и сигурно точно в това бе отговорът ми. Вдясно имаше няколко големи шатри, някои светеха отвътре. Може би Мороулан и Сетра в този момент заседаваха и предрешаваха съдбата на хилядите, събрани тук — защото можеха.

А Върт, а Напър, а Елбър? Всички те бяха доброволци, професионални войници, които се биеха… защо? Защото ако загинеха храбро, щяха да получат висок ранг по Пътеките на мъртвите? Или имаха шанс да се преродят в командир, който може да води други в същите битки, довели до тяхната смърт? Не, това не вървеше, но по-близо не можех да стигна.

Нито един от отговорите не ме задоволи.

Нагазих в реката, само няколко стъпки, и усетих хапливия студ на течението по краката си и пясъка между пръстите си. Постоях дълго така, сам сред хиляди, и чак тогава забелязах, че коленете ми треперят и главата ми е замаяна, и че в ръцете ми не е останала сила. Каквото и да бе причинила магията на ума ми, а явно беше доста, също така ме бе изтощила физически. Зачудих се дали изобщо ще мога да се бия на другия ден. Започнах да треперя неудържимо, но останах на място. Щеше да е много смешно, ако припаднех и се удавех в две стъпки дълбока вода.

„Ти имаш ли отговори, Лойош?“

„На какво, шефе?“

„Защо драконите са такива, каквито са“.

„Този е лесен, шефе: просто не могат другояче“.

Имаше нещо вярно в това, но не ме задоволи. Всъщност разликите в характерите на Мороулан и Алийра, на Върт и на Напър, да вземем за пример четиримата, бяха по-големи от приликите. Коя бе свързващата ги нишка? Отговорът бе очевиден: след като решат посоката на действие, мотивирана от алчност, гняв или най-високи морални подбуди, те нападаха с безскрупулност, способна да събуди завист — или отвращение — дори у един закоравял джерег. Опитах се да реша дали това непременно е лошо и не можах да стигна до заключение. За щастие, никой не ми искаше заключение.

Направих обаче други две заключения. Първото беше, че ако човек е принуден да служи на един Господар на дракони, е по-добре да служи на Господар на дракони, който по го бива в безскрупулността от друг Господар на дракони. Второто беше, че реката е адски студена и че е адски тъпо от моя страна да стоя в нея, след като едва имам сила изобщо да стоя прав.

— Приятна вечер ти желая, лорд Талтош.

Гласът идваше отникъде, но сигурно подсъзнателно бях разбрал, че има някой наблизо, защото не ме стъписа.

— Кой си ти?

Обърнах се. В първия момент не можах да я видя, но после тя пристъпи до водата, кимна ми и я познах. Отне ми малко време, докато си спомня къде съм я срещал, но после споменът се върна.

— Ти си Некромантката.

— Какво правиш?

Обмислих грижливо въпроса и отвърнах:

— Бродя насън, струва ми се.

Тя ме гледаше. Беше много, много тънка, като върбова клонка, и кожата й беше толкова бледа, че само дето не сияеше в мрака и на фона на черното й облекло.

— Не знаех, че източниците го правят.

— Аз също.

— Усещам, че си ранен.

Обърнах се да й покажа гърба си, после пак се обърнах с лице към нея.

— Разбирам.

— Моля?

— Разбирам защо бродиш насън.

— Аха. Но съм тук наистина, нали?

— В какъв смисъл?

Дори бродене насън да беше, чак толкова мистицизъм ми идваше много.

— В смисъл, че ако падна тука и умра, наистина ще съм умрял и тялото ми ще го намерят чак заранта.

— Не.

— Не?

— Не. Течението ще го отнесе надолу, поне до следващия завой. Виж, ако излезеш на брега…

Засмях се — сигурно по-високо, отколкото си заслужаваше.

— Това го направи нарочно, нали?

— Кое?

— Накара ме да се засмея. Върна ме.

— Е, да. Утре може да се наложи да се биеш.

— Не изпитвам голямо желание да се бия.

— Лошо са те ударили, нали? Я ела насам.

Пристъпих на брега, докато само глезените ми останаха във водата, а тя се пресегна и хвана лицето ми. Дланите й бяха много, много студени и се постарах да не мисля какво ме докосва. Вгледах се в очите й и ми се стори, че е някъде много, много далече и ми говори от друг свят. Останах с чувството, че говори с усилие; не мислеше с думи като мен, вероятно мислеше с… не, не исках да разсъждавам каква форма имат мислите й. Все едно, сигурно нямаше да мога да я разбера.

Тя затвори за миг очи, отвори ги и каза:

— Сега се върни в лагера и поспи, броднико в съня. Утре ще се почувстваш по-добре.

— Добре. И ще си мисля, че всичко това е било сън.

— Може би. Може и да е.

— Преживявали сме го.

— Върни се палатката си, източняко. Спи. Сънувай брадати жени.

— Моля? Не, не, все едно. Не ми обяснявай. Не искам да знам.

Вече отново си бях аз. Вятърът беше студен, особено по мокрите ми крака. И камъните режеха босите ми стъпала. И трябваше много внимателно да се прокрадвам през лостовите линии, много по-внимателно отвсякога.

„Е, доста чудата беше“.

„Коя, шефе?“

Спрях.

„Надявам се, че се шегуваш, Лойош“.

„Мм?“

„Току-що разговарях с Некромантката, Лойош. Съвсем истински разговор. На глас и прочие. Наистина ли не я видя?“

„Шефе, не съм я видял, не съм я чул и не съм те чул да говориш. Ти просто си влезе в реката, постоя малко там и излезе“.

„Страхотно. Просто страхотно. Набутвам се в армията, мешам се в сражения, които изобщо не са ми работа, шибват ме с магия в гърба, приемам невъзможна мисия, която трябва да се изпълни покрай всичко това, и накрая, за капак на всичко, трябва да изляза и да преживея едно шибано мистично преживявяне. Направо страхотно!“

„Каквото и да е било, шефе, мисля, че ти е помогнало. Отново говориш като себе си“.

„О, много ти благодаря, Лойош“.

Тръгнах обратно към лагера, към палатката и към леглото си, и помня, че легнах по корем, и чак тогава осъзнах, че слабостта, която ме беше обзела преди, беше ако не изчезнала съвсем, то — понамаляла. Помъчих се да си го обясня, но трябва да съм заспал, защото след това дойде утрото и станах под звуците на барабана, преди да съм се сетил, че може би не съм длъжен да ставам. Раша стоеше пред палатката, когато излязох навън гол до кръста.

— Добре ли си? — попита ме.

Напук на всичко, отговорих й без увъртания:

— Краката ми малко треперят и гърбът ме сърби, и мога да дремна още четирийсет-петдесет часа, но да, иначе съм добре.

— Смяташ ли, че можеш да влезеш в строя?

— Естествено.

— Добре. Дадохме жертви.

— Снощи атакуваха ли?

Тя ме изгледа.

— Малко преди съмване. Радвай се, че не те събудихме.

— Мисля, че и палатката да бяхте подпалили, пак нямаше да ме събудите.

— Днес, според мен.

— А?

— Мисля, че нещата ще се решат днес.

— О. Това е добре.

— Да. А и откъм нас няма да е толкова зле. Трябва само да държим този хълм. Освен ако началниците не решат нещо друго, разбира се.

— То и с държенето на хълма може да видим зор.

— Може. Иди хапни нещо.

— Слушам.

Върнах се вътре, вдигнах якето и го огледах. Вече нямаше гръб — само една голяма дупка, цяла стъпка в диаметър, с грозни опърлени краища. Пак взе да ми прилошава.

„Шефе…“

„Да? Впечатляващо, нали?“

„Сега какво ще облечеш?“

„Взел съм си резервно яке“.

„Умно“.

Облякох се и гърбът почна да ме сърби. Напълних гънките, ръкавите и яката с разни неща, после навлякох отгоре лекото си наметало и се уверих, че съм опакован добре. Изядох три сухара, изпих много вода, после се обръснах и почистих, колкото можах.

И тогава коленете ми се разтрепериха. Не изгарях от желание да отида на позиция. Ако си бях спомнил какво бях обещал на Мороулан, щях да изпадна в паника, но мозъкът ми още беше поразмътен и се сетих чак по-късно. Преживяното предната нощ започна да се връща на късове и продължаваше да ми се иска да мисля за него като за сън, но не можех да се убедя и направих грешката да попитам Лойош, който потвърди, че поне част от всичко е станало наистина.

Когато се върнах при палатката, заварих Раша да седи с Върт и Елбър. Седнах до тях, а скоро след това се появи и Краун.

— Добрутро, войници — поздрави той бодро. — Днес ги спукваме.

Раша кимна и каза:

— Какво мислиш за насипите от югоизточната страна? Много са се объркали снощи.

— Няма да навреди да ги вдигнем отново.

Дън се приближи и почна:

— Сержант, бих искал да…

— Не — отсече Краун. — Знамето го взима Мора. Ако тя падне, си ти. Тъй че се лепни до нея. И я пази жива, ако може. Ако се гътне, може да отговаряш пред Дортмонд.

— Слушам, сержант. Благодаря, сержант.

Дън се отдалечи, а аз поклатих глава.

— Просто не мога да го разбера.

Краун ме изгледа отвисоко.

— Не би и могъл, нали?

И си тръгна.

— Май току-що ме обидиха.

— Сигурно няма да спиш цяла нощ — каза Върт.

Някой надолу по редицата извика:

— Идат!

Надигнахме се, отидохме при останките от насипите и зачакахме атаката да започне.

Идваха, отблъсвахме ги, пак идваха и пак ги отблъсвахме. През цялото време Лойош остана на рамото ми, сигурно заради ефекта върху онези, които се изправяха срещу мен. Все го питах защо не вземе да се скрие някъде и все не получавах задоволителен отговор, само въпроси, на които не можех да дам задоволителен отговор. Краката ми все искаха да се огънат — остатъчният ефект от това, че ме бяха ударили предния ден, но общо взето не падах в неподходящ момент. Ако Некромантката наистина ми беше направила нещо, какво пък, явно действаше.

След втората атака Върт каза:

— Забеляза ли, че всеки път, когато атакуват, спират при насипите?

— Да.

— И че всеки път атакуват с повече войска?

— Пак си права. Тръгнало ти е, не спирай.

— Престрояват се за нова атака.

Раша дойде и попита:

— Елбър къде е?

И чак тогава забелязахме, че се е проснал по гръб, с две кървящи рани на гърдите и още една на десния крак.

— Лекар!

Лекарят дойде. Върт поклати глава.

— Ужасно ни накълцаха. Остана ли някой да запушим дупките?

— Не — каза Раша. — Дупки имаме навсякъде. Дванайсет процента жертви. А както изглежда, не можем да очакваме помощ от бригадния.

— О.

— Време е някой да измисли нещо умно — подхвърлих и в същия момент „цокачът“ подаде сигнал да се готвим за атака. — Нямах предвид чак толкова „умно“.

— Сега ще стане интересно — каза Върт.

— Интересно? Нямаме сили да отбраняваме и затова атакуваме? Не е много умно от военна гледна точка, нали?

— Прав си, не е.

— Е, добре. Видя ли, че и аз съм научил нещо.

— Ще ти е от полза, като се запишеш следващия път. — Върт се намръщи. — Но е правено вече. И не е чак толкова лоша идея. Веднъж при залива Киппер… — Изведнъж млъкна и посочи. — Ще ти разкажа по-късно.

Идваха нагоре по склона и в начина, по който идваха, имаше някаква ужасна решителност. Не ми хареса никак. Ние се готвехме да тръгнем надолу. Това ми хареса още по-малко. Добре поне, че имахме предимство с височината.

Тъй или иначе, щяхме да решим нещата сега.

„Е — каза Лойош. — И с теб. Тук и сега“.

„Да бе“.