Дракон

2.Засечки

Знаете ли как мирише бойно поле? Ако да, имате съчувствието ми. Ако не, така и няма да го научите, защото нямам намерение да се спирам на това. Ще кажа само, че хората не миришат толкова хубаво отвътре.

Прекрачихме купчините пръст (не мога да си изкривя устата и да ги нарека „насип“), за чието вдигане бяхме похабили толкова време и пот, и тръгнахме със стабилни крачки напред; нито много бързо, нито прекалено бавно. Не, като си го помисля сега, беше си прекалено бързо. И едно бавно пълзене щеше да е прекалено бързо.

Наместих лентата на униформата си, единствения белег на чия страна съм, след като си бях загубил някъде хубавото си кепенце по време на последните две атаки. Около половината от ротата ми си бяха загубили хубавите кепенца, както и много от враговете. Но всички имаха ленти, показващи кой на чия страна е, като лентите на отборите по сандбол. Никога не съм играл сандбол. Виждал съм дракони да играят сандбол в Западния парк, редом с текли, макар и никога в една и съща игра, да не говорим за един и същи отбор. Обяснете си го както искате.

„Помислял ли си да излетиш нависоко във въздуха и да се разкараш от това?“, попитах за пети път познайника си.

„Помислял съм“, отговори ми той за четвърти път (първия път изобщо не ми отговори, тъй че се наложи да повторя въпроса; до този момент бяхме издържали само три атаки). И „Все пак, как се забъркахме в това?“ Вече бях престанал да броя колко пъти му задавах този въпрос: по-малко, отколкото го задавах на себе си.

Продължавахме напред.

Наистина, как се бяхме забъркали в това?

Наскоро попитах Сетра защо ни беше заповядала да задържим онази позиция, която от моя гледна точка не изглеждаше ужасно важна — освен за самия мен, разбира се, по лични причини, на които ще се спра по-късно. Тя ми обясни:

— По същата причина, заради която накарах фалангата копиеносци на Гътрин да атакува онази малка долчинка вляво от вас. Като задържахте онзи участък, вие застрашавахте цял фланг, а трябваше да задържа вражеските резерви. Докато застрашавахте онази позиция, врагът трябваше или да я подсилва, или да е готов да я подсили. По този начин можех да изчакам подходящия момент и да включа своите резерви, което и направих, когато…

— Добре, добре — прекъснах я. — Все едно.

Не бях поискал технически отговор. Искал бях да каже „Беше жизненоважна за цялата кампания“ или нещо такова. Искаше ми се да съм имал по-важна роля. Бяхме само една фигура на игралната дъска, точно толкова важна, колкото всички останали. Всички фигури искат да бъдат ако не играч, то поне фигурата, от която играчите са най-заинтересовани.

Това, че не съм играч, беше едно от нещата, които ме притесняваха. Предполагам, че съм бил само фигура, а не играч, когато трябваше да изпълня някоя заповед на началниците си в дома Джерег, но към този момент вече си имах своя територия и бях свикнал с това. Това бе част от проблема: в дома Джерег се падах ако не главнокомандващ, то поне полеви офицер с висок ранг. Докато тук бях, ами, много неща, предполагам, но и всичките да ги събереш в едно, нямаше да се получи много.

Но как все пак се бяхме набутали в тая каша? Не можеше да се обясни с кой знае какви принципи. В смисъл, човек съди за една война според това за кого е справедлива тя, стига да няма интерес от изхода й; ако си един от участниците, тогава трябва да си измислиш някакви морални принципи, които да те поставят на правата страна — това изобщо не е ново, всички го знаят. Но е толкова грубо и никой дори не прави усилие да го маскира. Става заради земя и заради власт, и кой накъде да разшири владенията си, без дори най-малката привидност за нещо друго.

А тези привидности може да се окажат важни, когато крачиш с маршова стъпка към редиците гадни, щръкнали срещу теб остри неща.

Барит умря и с това почна цялата работа. А Мороулан ме убеди да наглася капан, за да разбера кой евентуално ще открадне едно нещо, до което предпочитах изобщо да не припарвам. Крейгар, първият ми помощник в организацията, изглеждаше угрижен, когато му казах за това, но съм сигурен, че дори и той, който познаваше драконите повече, отколкото изобщо щях да ги познавам аз някога, нямаше представа как би могло да свърши всичко.

— Ами ако го открадне някой и ти разбереш кой е — каза ми той, — и се окаже някой, с когото изобщо не искаш да се забъркваш?

— Точно това е въпросът, разбира се. Но едва ли зад тая работа ще стои джерег.

— Не, Влад. Дракон ще е. Това е проблемът.

Е, той самият беше дракон и сигурно знаеше. Не, всъщност не беше дракон, беше джерег, но все пак трябваше да знае. Щото преди това е бил дракон, което означава… какво?

Изгледах го замислено. Познавах Крейгар по-добре от всички, които не познавам изобщо. Бяхме бачкали заедно като биячи, когато влязох в джерег, и оттогава не се разделяхме. Беше единственият драгар, когото не мразех, освен може би Кийра. Като си помисля, то и нея май не я разбирам.

Крейгар беше смел и боязлив, мекосърдечен и зъл, небрежен и усърден, дружелюбен и изключително безскрупулен; освен това притежаваше странната дарба или недостатък така да се слива с околната дървения, че човек може да гледа право в него, без да разбере, че е там.

Не можех да си спомня и една своя идея, върху която да не е излял ведро студена вода, нито някоя, в която да не ме е подкрепил до дръжката — понякога буквално.

— Какво има? — попита той.

— Размишлявах.

— Не можеш ли да го правиш насаме?

— О, да не би да има някой тук?

— Смешен си, Влад.

— Във всеки случай — подхванах разговора оттам, откъдето го бях изпуснал — в това има много пари.

Крейгар издаде звук, който няма и да се опитвам да описвам, и усетих, че Лойош едва се сдържа да не подхвърли поне няколко забележки. Изглежда, съм обкръжен от същества, които ме смятат за кръгъл идиот, което сигурно говори нещо дълбоко и съдържателно за мен.

— Та кого предлагаш да включим?

— Не знам. Може би трябва да отидем сами и да огледаме нещата.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

Той ме погледна учудено. Има неща, за които драгарите и хората никога няма да се разберат помежду си и оръжията за убиване на души явно са едно от тях. В смисъл, те ги мразят точно колкото нас, ако не и повече, но обикновено не показват смазващия ужас, който вдъхват тези оръжия у един човек. Не знам защо е така.

— Как ще идем дотам?

— Ще наема карета.

Барит беше живял в една квадратна сграда от сив камък в покрайнините на Адриланка, в хълмовете на запад. Сигурно я е наричал „замък“. Мога да нарека ризата си „стол“, ако поискам. Имаше три етажа, голяма предна врата, два слугински входа, няколко стъклени прозореца и много стръмен покрив. Направи ми впечатление, че имението му е много каменисто, почвата — прекалено песъчлива, за да става за нещо. Имаше следи от стопанска дейност, но не кой знае каква. Пред главния вход пазеха двама стражи с ливреите на дома Дракон. Щом двамата с Крейгар се приближихме, видях, че единият носи герб като на хората на Мороулан; знакът на другия не ми беше познат.

Прехвърлих наум разговора, който смятах да проведа с тях. Няма да ви го описвам, защото същинският разговор напълно обърка плановете ми.

— Баронет Талтош? — каза онзи, дето носеше герба на Мороулан.

Кимнах.

— Влезте, моля.

Повярвайте ми: разговорът, който си бях подготвил, щеше да е много по-забавен за разказване. Но все пак имаше компенсация. Пазачът каза:

— Чакайте… този кой е? — Едва сега беше забелязал Крейгар.

— Колегата ми — отвърнах, като едва сдържах кикота си.

— Добре.

Погледнах другия страж, който много усърдно се стараеше да запази лицето си безизразно. Зачудих се за кого ли работи.

Двамата с Крейгар ги подминахме и влязохме.

Рядко след прекрачването на един праг съм бил поразяван от такова силно усещане, че попадам в друг свят — в смисъл, беше все едно че между първата и втората стъпка бях напуснал Драгара и бях навлязъл в място толкова чуждо, колкото може би е източняшкото отечество на предците ми. Първата изненада беше, че след като преминеш през каменния вход на каменния дом, се озоваваш във фоайе, пълно със стъклени изделия — вази, канделабри, празни гарафи и още и още стъкло, изложено на дървени пиедестали или в бюфети. Стените бяха боядисани в някакъв цвят, който направо пищеше между бялото и жълтото там, където не може да оживее никакъв цвят, и всичко беше ярко и весело, в пълно противоречие с който и да било Господар на дракони, когото съм познавал или за когото съм чувал — и определено не съвпадаше с представата ми за Барит, когото бях срещнал по Пътеките на мъртвите.

Унесът ми бе прекъснат от Крейгар с:

— Ъ… шефе? Къде отиваме?

— Добър въпрос.

Повечето магьосници щяха да си вършат магьосническата си работа или в някое мазе, където е по-разумно да се поставят тежките предмети, които може да им трябват, или високо в някоя кула, за да не пометат цялата къща, ако нещо се скапе. В случая с Барит вероятно беше някоя случайна стая в случайно място, тъй като е по-удобно.

Лойош пристъпваше нервно на рамото ми. Излязохме от фоайето и влязохме в нещо като дневна, с още стъклени изделия и гарафи като предишните, само че пълни. На стената вляво от мен беше окачен голям маслен портрет на Барит, с внушителна и изпълнена с достойнство осанка. В другия край имаше малка врата, която трябваше да води към кухнята, и коридори, водещи наляво и надясно; единият сигурно трябваше да води до стълби към спалните, а другият — към другите стаи на същия етаж. Хванахме коридора вдясно и стигнахме до широко стълбище от лъскав бял мрамор. Върнахме се и пробвахме по другия коридор, който изглеждаше по-обещаващ.

„Ей, шефе“.

„Кажи, Лойош?“

„Нещо странно има тука. Усещам нещо. Все едно че…“

— Наблюдават ни, Влад — каза Крейгар.

— Не е изненадващо.

„Аз го забелязах пръв“.

„Млъкни“.

— Мисля да не му обръщаме внимание — рекох на Крейгар. — Странно щеше да е, ако никой не е оставил заклинания за наблюдение. Дали да не пробваме онази врата?

— Голямата, с железния обков и руната на нея, дето я пазят двама Господари на дракони с кръстосани копия? Защо мислиш, че трябва да е тя?

— Странен си, Крейгар. Млъкни.

— Кой си ти и по каква работа си тук? — каза единият от стражите. Беше жена. Стоеше като статуя и копието й не помръдна от позицията си пред вратата.

— Знаеш и двата отговора — отвърнах й. Устата й трепна в усмивка, с което ми хареса.

— Да, но трябва да попитам. А ти трябва да отговориш. Или можеш да напуснеш. Или мога да те убия.

— Баронет Талтош от дома Джерег, по работа от лорд Мороулан, а преди малко тъкмо ми хареса.

— Съкрушена съм. — Копието й се дръпна. Приятелят й също се размърда и пътят ни беше чист. — Длъжна съм да ви уведомя, че около цялата къща е поставена телепортна преграда и че в тази стая е усилена.

— Това ли е учтивият начин да ми кажеш да не крада нищо?

— Нямах намерение да съм учтива.

— Да вървим — казах.

— След теб — отвърна Крейгар.

Двамата стражи трепнаха и го погледнаха, все едно че изобщо не го бяха видели досега, което сигурно си беше така. После се престориха, че са го виждали през цялото време, защото иначе щеше да изглежда много унизително.

Друг изход от това май нямаше, тъй че дръпнах резето и отворих вратата.

Има една история, може и да е апокрифна, но на кой му пука, за Лишни, изобретателя на огнения таран. Изглежда, го е изобретил от отчаяние, след като жалката му флотилия от шест каботажни корабчета не е имало как да се измъкне от обсадата на осем вражески бригантини и два бойни кораба в нещо, което започнало като малка акция по време на една от войните с Елди. Според разказа, след като въоръжил корабчетата си с новото изобретение, той излязъл, потопил седем от десетте вражески съда и поразил другите три, след което в нов изблик на вдъхновение върнал екипажите си на брега, завзел Двореца и наложил безусловна капитулация, която моментално сложила край на войната. Когато излизал от двореца с подписаната капитулация в ръка, един от подчинените му уж го попитал как се чувства.

— Чудесно — отвърнал той.

Както казах, много се съмнявам, че се е случило точно така, но историята е добра. Припомням я, защото ако някой ме попита как се чувства човек, когато влиза в помещение, пълно с повече моргантски оръжия, отколкото си е представял, че могат да съществуват на света, ще му отговоря по същия начин:

— Ужасно.

„Шефе…“

„Знам, Лойош“.

Оръжията бяха струпани навсякъде. Все едно че влизах в стая, пълна с пепелянки. Усещах присъствието на двамата Господари на дракони зад гърба си и дори съзнанието, че издавам страха си пред тях, не можеше да ме тласне напред.

— Много е гадно, Влад.

— Я пораздуй, Крейгар.

— За какво ли са му трябвали?

— Аз пък се чудя защо сериолите изобщо са ги измислили.

— Не знаеш ли, Влад?

— Не. А ти?

— Естествено, Добре де, поне знам какво разправят.

— И какво разправят?

— Още преди да се появи Империята, ги изобретил някакъв сериолски ковач, за да стане войната нещо толкова ужасно, че никой повече да не почва война.

— Майтапиш се — изсумтях аз. — Вярваш ли, че може да са били толкова глупави?

— Подействало е обаче.

— А?

— На сериолите.

— О!

— Е, влизаме ли?

— Не мисля, че ще мога.

— Това е проблем.

— Да.

Постояхме още малко така като пълни идиоти.

— Дали пък да не си ходим? — попитах.

— Не, по дяволите.

— Добре.

Изтекоха още няколко часа. Добре, може да е било минута. Най-лошото беше, че Господарите на дракони бяха зад гърба ми. Да проявиш страх пред един джерег е лошо; да покажа страх пред дракон накърнява гордостта ми.

— Имам идея — каза Крейгар.

— Добре. Приемам я. Чудесна идея. Каквато и да е.

— Ще отнеме само две минути.

— Още по-добре. Да не мислиш, че бързам?

Челото на Крейгар се сбърчи. Силно подозирах, че е психически контакт.

— Така. Ей сега ще дойде.

— Кой?

— Един, който може да ни помогне. Запознах се с него, когато бях… все едно.

Можеше и да си довърши изречението. Крейгар не беше роден в джерег — бил Господар на дракони някога. А причините вече да не е такъв си бяха негова лична работа.

— Как се казва?

— Деймар. Господар на ястреби е.

— Хубаво. Как може да помогне?

— Психика.

— По-точно?

— Много е добър. Със силата на ума си може да прави неща, които са недостъпни за опитни магьосници със силата на Глобуса. Той… един момент.

Излезе от стаята и поговори тихо със стражите. Малко след като се върна, влезе някакъв мършав драгар с изпито лице — целият в черно и с някак сънено, разсеяно изражение, което никак не се връзваше с външността му, нито с представите ми за Господари на ястреби, които бях познавал дотогава.

— Здрасти, Крейгар — каза с тих глас новодошлият.

— Здравей, Деймар. Това е шефът ми, Влад.

Драгарът ми се поклони учтиво, което също го отличаваше от други екземпляри от неговия дом.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — отвърнах.

Той огледа стаята.

— Много впечатляващо. Не бях виждал толкова много наведнъж.

— Общо взето и аз си мислех същото.

— Можеш ли да ги поприглушиш? — попита Крейгар. — Влад е малко чувствителен към аурата им.

Онзи се обърна и ме изгледа с любопитство.

— Нима? Интересно. Защо ли?

Въздържах се да кажа: „Защото съм източняк, изпитващ суеверен ужас от тези проклети неща“. Вместо това само свих рамене.

— Имате ли нещо против да погледна какво толкова ви има, че…

— Имам.

— Добре — въздъхна той, леко обиден. После отново огледа помещението. — Добре. Не би трябвало да е трудно. — Само това, и изведнъж се почувствах по-добре. Не добре, забележете, но по-добре — все едно че пак си бяха там, все така жадни да смучат души, но много по-далече.

— Как го направи? — попитах.

Деймар се намръщи и присви устни.

— Ами, ако си представим аурата, излъчвана от всяко оръжие, като сферично поле от специфична унифи…

— Психика — подхвърли Крейгар.

Влязох в стаята все едно че нямаше нищо кой знае какво и започнах да оглеждам. Крейгар и Деймар останаха зад мен.

Оръжията бяха по-подредени, отколкото ми се беше сторило отначало — бяха струпани, а не разхвърляни безразборно и всички бяха прибрани в ножници и кании — постарах се да не мисля какво щях да изпитам, ако бяха голи. Не можех обаче да преценя в какво точно се изразяваше подреждането или сортирането.

— Най-мощните са в този край — небрежно подхвърли Деймар, — а най-слабите — ей там. Това на рамото ти е джерег, нали?

— Психика — рекох. — И остро око за детайлите.

— Моля? О, това беше ирония, нали?

— Извинявай. Малко съм нервен.

— О? Защо?

Погледнах Крейгар, който, така ми се стори поне, галантно се опитваше да прикрие усмивката си. Оставих въпроса да виси и се опитах да си придам вид уж че оглеждам оръжията, като в същото време се стараех изобщо да не ги гледам. Не е лесно и не се получи — те нахлуваха в ума ми напук на всички психически дарби на Деймар.

— Как се свързваш с него?

— Моля?

— С джерега. Трябва да имаш някаква психическа връзка с него. Как?

— Вещерство.

— Разбирам. То включва ли…

— Не държа да го обсъждам.

— Добре — отвърна Деймар, малко озадачен и като че ли отново малко засегнат. Не бях свикнал да си имам работа с толкова чувствителни драгари.

— Е? — обади се Крейгар. — Някакви идеи как да се оправим с това?

Отново го погледнах и той леко се изчерви — който и да беше този Деймар, не бях подготвен да обсъждам бизнеса си пред него и Крейгар трябваше да го знае.

— Какво се опитвате да направите? — попита Деймар.

— Трудно е да се обясни.

— О, добре… — Замълча, и тъй като все още гледах към Крейгар, забелязах как на лицето му за миг се изписа стъписване.

— Какво…

„Мозъчна сонда, шефе. Наистина много, много добра. И бърза. Тоя тип…“

Награбих първото оръжие, което се оказа до мен, една кама, и я извадих от канията. Прекосих бързо стаята и спрях на около четири стъпки от Деймар. Изгледах го, стиснал небрежно оръжието пред себе си. Вече не ме плашеше — все едно че нещо бе наложило пълен контрол над мен и това нещо беше нажежено до червено. Изсъсках:

— Виж какво. Благодаря за помощта ти, но ако още веднъж направиш мозъчна сонда на някой от хората ми, ще е последното, което си правил в този живот или в който и да е друг. Ясно ли е?

Изглеждаше леко изненадан, но ни най-малко уплашен.

— Извинявай. Няма да го правя повече.

Обърнах се, вдишах дълбоко и прибрах камата в канията. Никога не знам какво да кажа, след като съм заплашил някого. Сигурно трябва да си направя списък с реплики на корав тип.

— Имам предложение обаче.

Обърнах се и го изгледах отново, не съвсем сигурен, че съм чул добре.

„Шефе, или си губиш стила, или тоя образ наистина е тъп“.

— Ами — продължи Деймар, — след като бездруго вече знам…

Хвърлих на Крейгар поглед „Какво да го правя сега“, а той ми отвърна със свиване на рамене „Не питай мен“. Въздъхнах.

— Добре, Деймар. Давай да чуем.

— Ами, Мороулан смята, че някой ще се опита да открадне едно от тези оръжия, нали? А вие…

— Познаваш ли Мороулан?

— Естествено. Защо?

— Просто се чудех. Продължавай.

— А вие искате да го хванете.

— Да го хванем? Може би. Но и поне да открием поръчителя, ако има такъв.

— Мога да поставя психически следач, който ще ни позволи да открием всеки, който стъпи тук.

— Толкова ли е лесно?

— Никой не се пази срещу психика.

— А Кийра?

— Кой?

— Все едно. Ако нещо изчезне и не знаем как, значи го е взела Кийра.

— Тогава какво? — подхвърли Крейгар.

— Това е лесно. Вдигаме ръце и докладваме издънка, което вече трябваше да направя.

— Изглежда разумно.

— Е? — попита Деймар.

— Добре. Направи там каквото трябва.

— Вече е готово.

— Но…

„Вярвам му, шефе. Наистина стана нещо“.

Изгледах за пореден път Крейгар. В случай, че не съм успял да го предам ясно, никак не се чувствах комфортно от начина, по който се развиваха нещата, а Крейгар бе лесен и съвсем логичен обект на гнева ми. Той прие ролята си чинно.

Лойош каза: „Не се безпокой, шефе. Всичко ще се получи идеално. Наистина“.

Обърнах се към Деймар.

— Как действа тая шашма?

— Ако някое от тези оръжия бъде преместено от тази стая, ще получа псиотпечатък на преместилия го.

— И после какво?

— Каквото поискате. Мога да ви свържа с него или да получа местоположението…

— Можеш? Можеш това?

— Ами да — отвърна той малко изненадано. — Защо, нещо не е наред ли?

Не знам защо си помислих, че трябва да приключа с него. Пожелателно мислене, предполагам.

— Добре. Смятам, че можем да кажем, че сме направили всичко, което трябваше да направим тук. Да си вървим.

— Къде отиваме? — попита Деймар.

Понечих да му отговоря, но го премълчах, погледнах умолително Крейгар и се измъкнах. Това, което му бе казал Крейгар, изглежда, подейства. Най-малкото Деймар не ни изпрати чак до офиса.

В този ден дори това бях готов да нарека победа.