Дракон

9.Кръшкане

Лойош продължаваше да ме разпитва какво ще правя и аз продължавах да му отвръщам, че не знам. „Все ще измисля нещо“ — казах му.

„Защо не съм много убеден?“

„Да се приближиш достатъчно е половината… Какво е онова там?“

„Пак от същата битка, шефе. Само че не е нашата част“.

„Погледни внимателно, Лойош“.

„О!“

Вдясно от мен, на малко повече от сто разтега, се виждаше голяма маса източняци — явно наемниците, за които ми бяха казали. Бяха достатъчно далече, за да не мога да разбера, че са хора, освен че различавах едва-едва по някоя брада тук-там, но и това беше достатъчно.

Настъпваха срещу конен отряд и успях да различа фигурата на Мороулан, яхнал черен кон и размахващ… да, трябваше да е Чернопрът. С всеки удар на меча умираше по някой — и умираше завинаги, защото когато ударят някой с това оръжие, няма никакво връщане, никакво прераждане, никакъв живот в отвъдното. Вярванията сред човешките същества за това, което става след телесната смърт, са различни, странни и понякога глупави; но на стотина крачки вдясно от мен Мороулан правеше въпроса съвсем теоретичен.

Въпреки всичко, което бях видял досега, точно от това ми призля.

Открих, че съм стигнал чак до групата магьосници с тяхната почетна гвардия на билото на хълма. Преди някой от тях да успее да си отвори устата, рекох:

— Не можем ли да я спрем тази тъпотия?

„Браво, шефе — каза Лойош. — Привлече им вниманието“.

„Това беше тайният ми план“.

Гледаха ме и аз ги гледах, и осъзнах с почти дълбоко чувство за важност, че съм спрял. Бях стигнал до целта си. Каквото и да станеше, щеше да стане тук и щеше да свърши, и ме изпълни внезапна, страхотна радост, че за добро или лошо съм свършил пътуването си. А преди всичко това означаваше, че походът ми в дъжда е приключил.

Беше започнало да вали малко преди обяд още на първия ден, когато тръгнахме с ротата на Кропър, а понякога започва да ти се струва, че никога не е преставало да вали. Бяхме вървели около четири часа и още след първия бях решил, че никак не ми харесва. Дъждът с нищо не променяше мнението ми. Да вървиш в поход в калта съвсем не е толкова забавно, колкото твърдят някои, особено със сгънатото легло, натъпканата с багаж мешка и няколко части от палатката на гърба ти. Носех тежкото си наметало, защото на тръгване беше студено, но още на първата почивка го смених с лекото, защото маршът се оказа много по-трудна работа, отколкото бях очаквал, и се сгорещих и изпотих още на първата миля. После, разбира се, почна дъждът, тъй че докато вървяхме, ми беше много горещо и много студено всеки път, когато спирахме заради някой затънал в калта фургон, било пред нас, за да запуши пътя ни, било зад нас, тъй че не ни разрешаваха да се отдалечим много.

Върт непрекъснато се оглеждаше, сякаш се мъчеше да отгатне къде отиваме и какво правим; от време на време споделяше много полезни наблюдения как инженерните щели да могат да поддържат пътищата проходими, стига в района да имало дървета. Напър така и не обелваше свястна дума, а лееше постоянен поток от ругатни с нечленоразделно пръхтене и съскане. Елбър изглеждаше ведър, което всъщност беше дразнещо. Лойош понякога отдъхваше на рамото ми, а понякога политаше над ротата, наслаждавайки се на неочакваната си популярност, и, за щастие, без да ме заяжда с остроумните си шеги. Полагах усилия да запазя мислите си за себе си — въпрос на гордост най-вече.

Някъде по това време навлязохме във вражеската територия. В началото не го разбрах, но се досетих по-късно, когато забелязах, че интендантът ни вече не плаща за продуктите, които взимахме от местните. Години след това разбрах, че Сетра беше отрязала цялата армия от снабдителните линии — ход, с който много се гордееше. Предполагам, че го е направила много успешно при това, защото храната така и не се промени.

Жалко.

Дъждът се усили. Странно, че в града почти не забелязвам промяната във времето — но там не е и толкова важно. Малка магийка, колкото да ме опази сух, и после съм си в офиса или там, закъдето съм тръгнал. Тук беше друго — повечето от нас притежаваха достатъчно магическа способност да пазят главите си сухи от дъжда, но нищо не можеше да се направи с пътя, а и такова заклинание можеш да го държиш само за известно време, преди умът ти да започне да се уморява, а тогава може да ти се изплъзне и енергията да остане без контрол. Би било унизително да си опържиш мозъка, защото едно проклето от Вийра заклинание-чадър е излязло от контрол.

Още по-лошо би било за един Господар на дракони обаче, защото той най-вероятно ще се яви в Пътеките на мъртвите и ще трябва да обяснява как си го е докарал.

Пътеките на мъртвите.

Тогава, докато вървях, си ги спомних; спомних си как си мислех, че така и няма да намеря изход, а после как спасих себе си и Алийра, и Мороулан, с помощта на малко домашно вещерство, за което така и не знаех, че мога да изпълня. А къде бяха Мороулан и Алийра сега? Сигурно на топличко и сухи в Черен замък, чакаха да се телепортират там, където щеше да свърши маршът ни, докато моите ботуши правеха „шляп, шльоп“ в калта.

Но изборът си беше мой и знаех, че ще се почувствам по-добре, когато най-после се срещнем с армията на Форния и им направя нещо гадно и съсипателно. Е, може би едно-две неща, след което щях да духна.

Мда…

„Шефе, май трябва да пуснеш заклинанието“.

Исках да му възразя, но няма смисъл да си имаш познайник, ако не го оставяш да си върши работата. Отвърнах му „добре, благодаря“ и станах мокър. Огледах колоната и останах доволен, като видях, че съм задържал моето много по-дълго от мнозина. Разбрах също така, че от този поход ще има известни жертви на мозъчно изпържване; зачудих се дали и това е едно от нещата, които Сетра отчита, когато планира кампаниите си: „Е, ще губим по един процент дневно от мозъчно изпържване, ако времето е лошо…“

„Прав си, Лойош. Умът ми изтръпва“.

„И той е подгизнал, шефе“.

„Не си толкова забавен, колкото си мислиш“.

Тогава спряхме — този път официална почивка, вместо изчакването на затънали в калта фургони. С облекчение смъкнах товара си, разгънах столчето, което ми беше направил Елбър, и седнах.

— Навлизаме в интересна местност — каза Върт.

Огледах се. Бяхме на съвсем плоска равнина, без нито едно хълмче или дърво, което да наруши монотонния терен.

— Нима?

— Е, теренът е удобен за сражение, но не това имах предвид. Искам да кажа, че се придвижваме към хълмист район, а това ми дава повод да се замисля дали Сетра се кани да ни вкара директно в сражението, или сме резерви, защото ако сме резерви, бих очаквала скоро да тръгнем на север.

— Ами… аз знам, че сме в авангарда.

— Тъй ли? Откъде?

— Мороулан ми каза. Точно затова съм зачислен в ротата ви.

Тя ме погледна, сякаш очакваше да продължа.

„Шефе!“

„Проклета смърт, Лойош. Мозъкът ми се е уморил, нали?“

— Все едно — казах на Върт. — Вече казах твърде много.

— Ясно.

— Не съм шпионин обаче.

— Не мислех, че си шпионин. И вече съобразих, че не си с нас само като войник.

— Права си.

— Но все пак сме авангардът, нали? В такъв случай мога да предположа, че нямаме повече от един-два дни поход. Три най-много, ако времето се задържи такова.

— И после битка?

— Не бих се изненадала. Ти ще останеш ли с нас за боя?

Погледнах я и разбрах какво си мисли — дали ще споделя опасността, или съм с тях само за разходката и ще изклинча веднага щом влязат в бой. Отговорът, разбира се, беше, че смятах да изклинча.

— С вас ще съм — отвърнах. Тя кимна.

Отново проклетият скапан „цокач“ — и станах, сгънах отново столчето и след малко тръгнахме. Дъждът се усили в последен напън, след което отслабна.

— Чародеите на Мороулан не могат ли да направят нещо с дъжда? — попитах.

— Май току-що направиха.

Изсумтях.

— Много време им отне.

— Започваш да говориш като Напър.

Напър й хвърли свиреп поглед.

— Започвам да го разбирам — казах.

Той с нищо не показа, че иска да го разбират.

— Мислех си, че роптаенето е универсалното право на войниците.

Тя се изсмя късо, макар да не смятах, че е смешно.

— Не и в елитен корпус.

— Ние елитен корпус ли сме?

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам?

— Случайно да виждаш текла? Да виждаш мобилизирани?

— Е, не знаех, че трябва да има текла и мобилизирани.

— Вече знаеш. Как се чувстваш като част от елитен корпус?

— Ще се пръсна от гордост.

— Това е духът.

Напър изсумтя. Вятърът се усили и се разтреперих, но скоро след това дъждът спря съвсем, успях да спретна едно подсушаващо заклинание и се почувствах по-добре.

Оставихме зад себе си още няколко мили, спряхме и похапнахме солена кетна, сирене и сухари. Изядох три. Вкусът им беше по-добър, след като цял ден не бях ял като хората.

„Ако продължи така, Лойош, вкусът ми ще се развали като твоя“.

„Ще плача с горчиви сълзи“.

„Влечугите не плачат“.

„Имаме си други естествени предимства“.

Напълних си джоба с още няколко сухара, да ги ям по пътя. Всъщност не бяха чак толкова лоши, стига да не ги сравняваш с нещо свястно.

Сивите облаци, струпали се под ръждивата небесна пелена, вече се бяха разнесли и в далечината се виждаха няколко хълма. Това означаваше, че вероятно се изкачваме, много полека. При тази мисъл краката ми се почувстваха уморени. Капитанът периодично обикаляше колоната ни на кон, изглежда, за да ни накара да се чувстваме още по-уморени. Не бях виждал много коне и гледката с капитана, яздещ покрай нас, докато се тътрехме напред, не ме накара да ги заобичам особено.

Щом започна да се стъмва, барабаните забиха, спряхме и загледах как другите трима разпъват палатката — опитваха се да ми покажат как точно се сглобяват частите. После напалихме огньовете, изядохме си вечерята, която подозрително приличаше на вчерашната, и насядахме около огъня. Раша се приближи и каза:

— Елбър и Влад, първа смяна пост през нощта.

— Слушам — отвърна Елбър.

— Влад?

— Да?

— Чу ли?

— Да.

— Отговаря се: „Слушам“.

— Извинявай.

Раша продължи нататък, а аз попитах:

— Колко трае постът?

— Два часа — отвърна ми Върт, — освен ако не решат, че сме в неизбежна. Тогава времето се удвоява и съставът се утроява.

— Неизбежна какво?

— Неизбежна опасност.

— Аха.

— Не мисля, че сме — каза Елбър.

Погледнах въпросително Върт и тя вдигна рамене.

— Съмнявам се.

Елбър стана и закопча колана с меча си. Станах и аз. Той ме поведе покрай редиците палатки до едно място, откъдето знамето ни едва се виждаше на гаснещата дневна светлина. Краун беше там — идваха двойки и той ги разпращаше. На нас каза:

— Северният край, четиридесет крачки навън. — И посочи. Елбър отдаде чест, обърна се и тръгна. Аз също отдадох чест, при което ме изгледаха озадачено, след което тръгнах след Елбър. Но бях доволен: най-сетне успях да отдам чест.

— Сега какво правим? — попитах. — Стоим на място като тъпаци или обикаляме като тъпаци?

Той се изхили.

— Стоим на място. Почти. Стига да си отваряме очите и да не се отдалечаваме много, би трябвало да е все едно.

Останахме там два часа и не се случи нищо особено, но си беше страшничко. Отначало се чуваше тихо жужене от лагера, но скоро заглъхна; стана много тихо и вече бях един от онези стражи, които толкова пъти съм се мъчил да реша как да заобиколя или да ги зашеметя, или да ги убия понякога. Всички тези случаи се заредиха в паметта ми с отмъстителен кикот. Не че бях притеснен, тъй като Лойош беше с мен, но положението не ми харесваше. Опитах се да подхвана разговор, но Елбър ми даде да разбера, че се очаква да напрягаме слуха си и че ако ни хванат да си говорим, щели да ни се случат „лоши работи“.

— Какво се смята за „лоша работа“ във войската?

— Да те пратят да чистиш клозетите.

— Схванах — отвърнах и повече дума не обелих до края на смяната. Смениха ни точно навреме двама войници, които не познавах и които, изглежда, не държаха нито на разговори, нито на чистене на клозети. Тръгнах с Елбър към палатката, която нямаше да мога да намеря сам, проснах се на леглото и миг след това заспах.

След трийсет часа получих нагледно показно какво точно означава „неизбежна“. Стъпалата ми се бяха подбили с още един ден, краката ми се бяха уморили с още един ден и духът ми се беше вкиснал с още един ден. Върт изглеждаше леко развеселена било от киселото ми настроение, било от яда ми; Елбър изглеждаше потънал в размисъл, а Напър, все така навъсен както винаги, изглеждаше единственият трезвомислещ от всички ни. Във всеки случай цялата ни палатка беше уведомена, че ще дадем четири часа пост посред нощ, при което Върт закима мъдро, Напър се навъси заканително, а Елбър философски сви рамене. После, след един час, Раша ме извика настрана и ме уведоми, че съм извинен и че в края на краищата не се очаква да давам пост, след което се обърна и си тръгна, преди да успея да я попитам защо. Изругах я под нос.

„Какво има, шефе? Толкова ти е харесало снощи, че искаш тази нощ двойна смяна?“

„Не, просто ме дразни намекът, че не съм толкова благонадежден като останалите“.

„Ставаме малко докачливи, а?“

„Млъквай“.

Някъде по това време в лагера нахлу смесена група непознати — някъде около стотина — на фургони, теглени от коне. Под „смесена“ имам предвид, че различих поне двама валиста, няколко текла и доста дракони. Погледнах въпросително Върт и тя ми обясни:

— Инженерни.

— Аха. И какво ще инженерстват?

— Отбранителни съоръжения. Насипи. Ровове. Явно ще поискат от нас да задържим тази позиция.

— Тази позиция? Къде сме, по дяволите?

— Като съмне, ще видиш Източните планини.

— О? Значи днес сме покрили добро разстояние.

— Така е.

Спомних си плановете на Сетра и съжалих, че изобщо ги знам, защото изведнъж добих впечатлението, че цялата ни рота е само някакъв жалон на игрална дъска, около който тя ще маневрира, без изобщо да се интересува за индивидите, които включва „жалонът“. За да се разсея, се загледах напрегнато на изток, но в сумрака не можах да видя никакви планини.

„Доста нависоко сме, шефе. Това поне мога да кажа със сигурност“.

„Как го разбра?“

„Забележимо по-трудно е да се лети“.

„Какво общо може да има трудното летене с височината, от която излиташ?“

„А, това е за вас, животните от по-висш клас, шефе. Ние, летящите, си я караме само на инстинкт“.

„Ти не си летящо. Ти си влечуго“.

„Не ми е ясно защо става така“.

„Може би ако имаше палци, щеше да ти е ясно“.

„Що не го зарежеш това с палците, шефе?“

Изведнъж ме обзе чувството, че трябва да направя нещо, че трябва да помисля за нещо, нещо… О! Да.

„Кой е?“

„Мороулан“.

„Какво искаш?“

„Няма ли да ми благодариш поне, Влад?“

„За какво?“

„Никога не е имало войник, който да не е благодарен, че са го освободили от нощна смяна“.

„Разбирам. Не, не мисля, че трябва да ти благодаря. Доколкото схващам, тази нощ е подходяща за действие?“

„Капитанът те чака. И аз ще съм там“.

„Тръгвам“. Изпитах облекчение, че не са ме освободили от стражата, защото не ми вярват, и след това се ядосах, че това изобщо ме интересува.

Тръгнах през лагера натам, където трябваше да е палатката на капитана.

„Оттук, шефе“.

„Благодаря“.

Вече беше доста тъмно, но я намерих с указанията на Лойош и по плющенето на знамето. След това започнах да обикалям като кретен, докато намеря входа. Най-лошото в цялата тъпотия беше, че непрекъснато се хващах, че правя неща, в които не съм добър, а това означаваше, че изглеждам глупаво, пред себе си, ако не пред някой друг, а това винаги съм го мразил.

— Влез — каза капитанът и в същото време чух гласа на Мороулан:

— Влез, моля те.

— Добре — отвърнах и пристъпих вътре. — Колко приятно, че всички сме тук.

— Сядай, Влад — подкани ме Мороулан.

Послушах го. Опитах се да разгадая физиономията на капитана, но нещо не схванах. Във всеки случай от мига, в който влязох в палатката, нещата се промениха и мисля, че го усетих: вече не бях един от войниците му — вече бях нещо друго, макар че не бях сигурен какво точно. Подозирам, че усещането бе по-приятно за мен, отколкото за него.

— Най-близкият им външен пост е на три мили североизточно от нас — почна без предисловия Мороулан. — Утре можем да очакваме атака.

— Което означава, че тази нощ трябва да свърша някои неща.

— Да.

— Какво точно искаш?

— Капитане? — каза Мороулан.

Капитанът се облещи, после изпръхтя, все едно че чак сега му светна.

— Да помисля. Все още планираме… ъъъ…

— Спокойно можете да говорите пред Влад.

Той пак изпръхтя.

— Все още планираме изтегляне на югоизток, нали?

— Да.

Капитанът помисли малко.

— Каква част от армията му е срещу нас?

— Около една трета. Знаем, че още една трета се придвижва за подкрепление и вероятно разполага с дивизион, с който ще се опита да ни заобиколи по фланга.

— А ако реши да не атакува? Може би ще изчака, докато пристигнат другите дивизиони. Функционално те са преден пост и губят голяма част от началното си предимство, ако предприемат атака.

— Може да не атакуват. Ако се въздържат, атакуваме ние.

Капитанът поклати глава.

— Ние сме авангард. Идеята да атакуваме не ми харесва.

— Няма да включим много сила. Само колкото да ги подтикнем да контраатакуват.

— Знам. Но ако не контраатакуват?

— Имаме достатъчно сила, за да завземем този преден пост. Ако не контраатакуват, ще го вземем и ще ги оставим да се опитат да си го върнат. Според Сетра това е също толкова добро.

— Тя е командващият.

— Да. Но тъй или иначе, Форния е много агресивен. Сетра смята, че утре ще ни подложи на изпитание.

— Добре. В такъв случай, ако приемем, че той замисля сутрешен щурм, всичко, което би могло да го забави дори за час или два, ще е от полза. Бих искал да дадем повече време на инженерните.

Мороулан кимна и се обърна към мен:

— Влад?

Свих рамене.

— Не ми е позната тая работа. Какво точно да направя?

— Има много възможности — каза Мороулан.

— Нещо против, ако разберат веднага, че е саботаж? — попита ме капитанът.

— При равна класация бих предпочел да не разберат, но не е приоритет.

— Добре. Какво ще кажеш, ако просто отидеш и им надупчиш буретата с вода? Ще им трябва кафе или поне вода за пиене, преди да тръгнат в атака. Това ще ги позадържи малко.

— Не е много елегантно — отвърнах. — Но бих могъл да го направя.

— Имам по-добра идея — каза Мороулан с весел блясък в очите. — Вярвам, че ще ти хареса, Влад.

— Бас държа.

Трийсет и два часа преди това бях на пост, за да не позволя някой да проникне в лагера ни незабелязан; сега бях от другата страна и се опитвах да направя точно това. Тази страна ми се струваше по-естествена и придобитата ми наскоро симпатия към противника не можеше да ме спре.

Лойош летеше високо и следеше точно къде сме, докато аз бавно се придвижвах, натам, където ми казаха, че е бивакът на противника. Краката ми не издаваха звук, сивото ми наметало се сливаше с нощта, а в лявата си ръка стисках малка пръчка, която щеше да ме предупреди много преди да пресека линията на някое засичащо заклинание.

„Нещо особено, Лойош?“. Попитах само защото тишината започваше да ме изнервя.

„Още не, шефе“.

„Може да са събрали багажа и да са си заминали“.

„Ще го повярвам, стига да искаш“.

И малко след това: „Открих ги, шефе. Трима са. Точно пред теб“.

„Значи тръгвам наляво“.

„Натам е чисто“.

Продължих напред не много бързо, като избягвах всякакви резки движения. Вече можех да различа тлеещата жарава на огнищата, което не само ми осигуряваше ориентир, но и от лагера щяха да ме забележат по-трудно. Спомних си, че предната нощ рядко бях поглеждал към лагера — цялото ми внимание беше съсредоточено навън. Все пак се постарах да не заставам между някой от огньовете и постовете, които бе забелязал Лойош.

Трябваше да имат и вътрешна постова линия и сигурно имаше, но не я видях, нито постовите ме видяха. След като се озовах в лагера, стана по-лесно — огньовете бяха изтлели почти всички и почти всички бяха заспали. Крачех най-самоуверено и малкото обикалящи пазачи все едно гледаха през мен.

„Знамето им виждаш ли?“

„Четиридесет крачки, насам“.

Тръгнах. От голямата палатка, към която ме насочи Лойош, струеше трепкащата светлина на лампи. Щом се приближих, чух тихи гласове — офицери явно, обсъждаха планове за утре, когато нашият „авангард“ щеше да бъде „изпитан“ от техния „преден пост“.

Точно пред палатката имаше пост, много неподходящо място. Все едно.

„Добре, Лойош. Действай“.

„Готово, шефе“.

Излетя от рамото ми, стрелна се към часовия и изфуча само на три стъпки от главата му. Той изруга и се дръпна. Лойош налетя отново. Часовият извади меча си и го заразмахва глупаво във въздуха. Измъкнах нож от колана си и намерих пилона на знамето.

Отне ми около секунда, докато срежа въжето. Знамето се смъкна безшумно. Още една секунда и го държах в ръцете си. Шмугнах се в тъмното зад близката палатка и казах: „Добре, Лойош. Взех го. Едно на нула“.

„Ей сега идвам, шефе“.

„Лойош…“

„О, я стига, шефе. Забавлявам се“.

„Лойош“.

„Добре, добре. Идвам“.

Някой вътре в палатката извика: „Каква е тази врява?“, но не се задържах да чуя отговора.

Другите се оказаха по-лесни — все до тъмни палатки, пред които нямаше постове. Беше въпрос само на предпазливост и както винаги — да не ме спипат. Отне ми не повече от час, след което още двайсетина минути, докато се върна до нашите линии.

Само за упражнение се промъкнах покрай нашите постове и се запътих към палатката на капитана. Там също имаше пост, но на него се представих. Той погледна вързопа в ръцете ми, но май не разбра какво е. Съобщи за мен и дръпна платнището. Капитанът и Мороулан седяха около капитанската маса и пиеха вино. Хвърлих вързопа на пода и казах:

— Ако ви е останало малко, не бих отказал.

— Мисля, че можем да ти заделим някоя чашка — каза Мороулан.

Капитанът погледна знамената и се засмя.

— Браво. Колко взе?

— Единайсет.

— Добре, добре. Пленили сме единайсет знамена, без да извадим меч. Чудя се дали историята е записала такъв рекорд?

— Много се съмнявам — каза Мороулан.

Отпих от виното. Виното има много приятен вкус, когато си избил шубето и когато отпускаш мускули, за които не си и помислял колко са напрегнати.

— Някакви проблеми? — попита Мороулан.

— Нищо, с което Лойош да не може да се справи.

„Чух и си го записах, шефе“.

„Млъкни“.

— Значи сме получили няколко часа отдих, докато направят нови знамена каза капитанът. — Все пак трябва да видя как вървят изкопните работи.

— А ти, Влад, трябва да си отдъхнеш — подхвърли Мороулан. — Утре излизаш на бой.

— Ха! Какво те кара да мислиш така?

Той сви рамене и не отговори. Нямаше какво да кажа, освен да си допия виното и да отида да спя.

Мисля, че малката схема на Мороулан свърши работа. Тъй или иначе, щурмът срещу позицията ни започна чак в деветия час на сутринта.