Дракон

11.Закуска с шефа Владимир

В очите на войниците пред мен имаше известно съмнение, било защото не горяха от възторг, че трябва да убият един невъоръжен източняк, или, по-вероятно, защото Ори не беше упълномощен да им дава заповеди. Но каквато и да беше причината, се поколебаха. Не и самият Ори обаче. Той пристъпи напред и щом вдигна ръка, пуснах Маготрепача да падне в ръката ми — и нещо черно се понесе с гадно пращене към мен.

И тук паметта отново ми върти номера, защото знам колко бързо се движат такива неща, така че знам, че всъщност нямах време да направя хладното, безстрастно наблюдение, каквото помня, че направих, и със сигурност нямах време съзнателно да падна назад, да размахам Маготрепача пред себе си и да чуя пукота във въздуха, и да усетя особената миризма, придружаваща гръмотевиците, и в същото време да умувам какво да кажа, ако все още съм в състояние да кажа нещо, но си го спомням точно така и макар паметта ми да се опълчва на здравия разум, какво пък, все пак моя си е, така че имаше ги и пукота, и миризмата, претъркалянето и дори усещането за тежестта на Маготрепача в ръката ми, и усещането за земята под мен, даже за едно камъче, което се наби в рамото ми, когато паднах и се претърколих, и усетих, че лявата ми ръка е изтръпнала, а мозъкът ми правеше „цък-цък-цък“, докато си вадех изводи и взимах решения, и успях да запазя гласа си спокоен и разсъдлив, когато казах:

— Това е възмутително, Ори. Ако го направиш още веднъж, ще те унищожа. Дошъл съм тук да разговарям, не да убивам, но ако ме ядосаш, ще те изгоря на място, дори охранителите ти да ме накълцат на кайма в следващия миг. Хайде, престани и да поговорим.

Улових погледа му, задържах го и за миг дори не забелязвах двайсетината Господари на дракони, които можеше да са готови, или пък не, да скочат и да ме накълцат на кайма. Зачаках. Пред мен се простираха ниски зелени хълмове; зад мен се издигаше скалната стръмнина, наречена „Стената“, с грубия плосък паметник в чест на Барит, „гробницата“ му, отпред; а наоколо бяха Източните планини; всички сякаш бяха затаили дъх заедно с мен. Зачудих се дали ще загина тук. Щеше да е подходящо, ако бях имал някакво предчувствие, но мен не ме спохождат предчувствия, или поне не такива, на които може да се разчита. Във всеки случай не бях имал предчувствие, когато стигнах до Източните планини.

Още когато стигнахме до подножията им, на много мили от мястото, където се намирах в този момент, бях разбрал, че денят там настъпва изведнъж. Този път почти се зарадвах, че ме карат да ставам рано, защото иначе нямаше да мога да видя червеното и златистото, озаряващи зъберите на връх Клин преди разсъмване, с небесната пелена много високо и изтъняла, творение сякаш на самата планина, и сноповете лъчи, превърнали лагера в гигантско поле от гъби, и реката — като пурпурна лента.

Извинявайте; нали знаете, ние, старите кучета, сме философи, а всички философи са поети. Е, всъщност ние, старите кучета, обикновено сме пияници и курвари, но философията е добър начин да убиваш времето между едното и другото.

Поетично казано, същия ден ми бяха дали клозетен наряд. Раша ми обясни с извинителен тон, че нямало достатъчно „издънки“, които да вършат работата, тъй че хвърляли чоп и името ми излязло. Но съм можел първо да закуся. Приех го философски.

Няма да ви хабя времето с дълго описание на клозетния наряд, но мога да кажа, че не беше толкова лошо, колкото си мислех — главно копаене, а все едно, всички останали бяха включени в копаене на ровове под наставленията на инженерите, тъй че моята работа не беше повече от тази на всички останали, само малко по-неприятна. Предизвиках смеха на няколко от другарите си, като взех парче осолена кетна, хвърлих го в току-що изкопаната дупка и го зарових.

— Реших да прескоча междинния етап — казах им.

Но пък научих нещо изключително ценно, което се запечата в съзнанието ми много повече, отколкото по време на похода — тогава за първи път бях започнал да го подозирам: един Господар на дракони, клекнал над полеви клозет, не изглежда по-величествено от който и да било друг в същата поза. Това знание ми радва душата и до ден днешен.

Задържахме се на позиция край речния бряг три дни, три относително приятни дни всъщност. Беше горещо и нямаше какво толкова да правим, освен да си почиваме или да се къпем в реката, а най-хубавото беше, че никой не се опитваше да ни убие. Мислех си, че чакаме да ни атакуват, но по-късно разбрах, че всъщност сме изчаквали другите дивизиони да се придвижат на позиции за тризъба атака в самото ядро на владението на Форния. Форния, разбира се, беше зает с маршове и контрамаршове, за да се защити точно от това. Чухме слухове за сражения по фланговете и се оказаха верни, но бяха само дребни, маловажни малки сондажи на отбраната ни — в смисъл, маловажни освен за онзи, когото са убили или осакатили по време на акцията. Тъй като жертвите бяха все от други роти, нямахме погребални служби в тяхна чест.

Повечето време прекарвахме в седене и дърдорене — или в случая с Напър и мен, в оплаквания. Повечето разговори бяха на много ниско ниво: секс и поркане, с дрога и храна на втори план. Останалото беше на много високо ниво — средно положение нямаше. Философстването, както вече казах, е много уважавана дейност. В един момент казах на Върт:

— Проблемът с вас, драконите, е, че за вас убиването е нещо съвсем безлично.

Тя ме изгледа учудено.

— Това не го очаквах от един джерег.

— Защо?

— Мислех, че някои от колегите ти имат навика да поръчват убийства по бизнес причини.

— Да. Но не повече от едно наведнъж.

— Тази разлика много ли е важна за убития?

— Е, не е. Но е много важна за всички останали в квартала.

— Може би за дома Дракон мащабите са по-големи, защото целите са по-грандиозни.

— Моля?

— Ние не се бием за контрола върху разни бардаци, а за баронства. Макар и да не са по-добри, все пак са по-големи, тъй че е естествено и вложените сили да са по-големи.

— Мислиш ли, че това обяснява нещата?

— Поне е най-широко възприетата теория и аз й вярвам.

— Хм… „най-широко възприетата.“ Нима има теории за това?

— О, разбира се. Има теории за всеки аспект на войната.

— Разбирам. Полезни ли са?

— Някои — повече от другите. Но пък онези, които не са полезни, обикновено са забавни.

— Аха. Не мислех, че „забавното“ може да има нещо общо с войната.

— Наясно съм. Дори самата идея, че е възможно, сигурно те отвращава. — Замълчах си и след малко тя продължи: — Никога ли не си изпадал в смъртна опасност, а когато свърши, си казваш, че си преживял най-великолепния миг в живота си? Никога ли не си изпитвал удоволствието да съставяш подробни планове, удоволствие, което няма нищо общо с това колко добър или лош, или важен ще е резултатът? Не би ли могъл да си представиш удоволствието да се заловиш с някакъв сложен проблем и да гледаш как се наместват отделните части, как силите се събират и нещата започват да се получават точно така, както си ги искал?

Това, разбира се, ме накара да се замисля.

— Всъщност да.

— И?

— Но все пак…

Изведнъж ми хрумна, че разговорът й допада. После осъзнах, че същото важи и за мен. Важно ли беше това за нещо?

Оставих ума си да се зарее и погледа си да се заскита; тя чакаше търпеливо.

— Е, може да е само бройката. Но изглежда, че колкото повече жертви има, толкова по-важна би трябвало да е каузата. Не мислиш ли?

— „Би трябвало“ е опасен израз. Също и „по-важна“.

— Не мога да отрека онова, което каза за опасността. Да, разбира се, въпреки че се старая да не се излагам на опасност, знам какво имаш предвид: чувството, че…

— Че си напълно жив?

— Да, точно това. Но това е за мен, или може би и за онзи отсреща, ако и той е доброволец. Но какво да кажем за мобилизираните, за които ми спомена?

— Те са текла — отвърна тя.

— Вярно — отстъпих. — Добре, да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“ тогава…

Върт изведнъж се разсмя.

— От теб може да излезе добър тактик. За стратег не знам, но тактик — със сигурност.

— Май не държа да знам защо.

— Е, добре. Да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“. Това са морални оценки, нали?

— Незаконно ли е това в тази област?

— Ни най-малко. Но по традиция оценките са твърде важни, за да се поверят на редови пехотинци.

— Ах, традицията! Добре, ти вярваш ли в това?

— Разбира се, че не. Най-малкото на никого не може да се забрани да мисли защо и за какво се бием. А и не вреди, стига да не мислиш за това точно когато някой се опитва да те изкорми.

— Добре тогава. Да минем на детайлите. Форния е жаден за власт като… добре, жаден е за власт. — За малко щях да кажа „като всеки дракон“, но се овладях. — Същото е и с Мороулан. Владенията им са едно до друго и Мороулан иска да отнеме на Форния възможността да го заплашва, а Форния, разбира се, не иска да му завладеят земите, тъй че двамата си измислят повод за обида и няколко десетки хиляди души почваме да се трепем едни-други. Как се връзва това с „би трябвало“ и „по-важна“?

— Ти си тук по същата причина, нали? Форния те е обидил и затова си готов да убиеш няколко съвсем непознати.

— Аз съм сам. Не командвам армия, която да убива заради мен.

— Смяташ, че Мороулан трябваше да го предизвика на дуел?

— Не. Мисля, че трябваше да го убие.

— Как? С убийство по поръчка?

— Защо не? Всеки може да бъде убит по поръчка.

— Чувала съм — сухо отвърна тя. Очаквах да ми подхване песничката колко ужасно е да бъде убит по поръчка враг в сравнение с достойната битка, а аз се бях настроил за дълга тирада за смъртта на един срещу смъртта на стотици или хиляди, но тя не стигна дотам, а каза: — И ако успее, какво ще стане? Нима си въобразяваш, че Форния няма приятели, няма близки, които няма да искат да отмъстят?

— Ако никой не разбере…

— Така ли става обикновено, скъпи ми джерег? Когато някой в твоя дом бъде убит, не се ли знае обикновено кой се облагодетелства от смъртта?

Нямах добър отговор на това — беше права. В дома Джерег обикновено искаш да се разбере кой е поръчал да светнат типа; по този начин предупреждаваш следващия тип, който може да реши да извърши същото деяние, заради което е светната жертвата.

— Добре. Тук съм съгласен. В случаи като този поръчаното убийство може да е непрактично.

— Е, тогава?

Ухилих се.

— Винаги може да се преговаря.

— Разбира се. Стига да можеш да заплашиш с война, винаги можеш да преговаряш.

— Пошегувах се.

— Знам. Но аз говоря сериозно.

— От теб може да излезе добър рекетьор. Едва ли бих ти отстъпил от територията си, но бих те наел да ми събираш дълговете.

За миг тя като че ли се подразни, но после ми се усмихна и каза:

— Добре. Върна ми го.

— Кой е оня? — попитах и посочих с очи.

— Кой? А, това е Дортмонд. Не му знам рода. В ротата е почти от двеста години. Разбира от кампании.

— Но пък трябва да мъкне цялото това снаряжение.

— Достатъчно едър е. Убедена съм, че знае как да подкупи водачите на фургони да му возят част от излишъците.

Въпросният мъж беше през две палатки от нас. Наистина беше много едър, на средна възраст, с дълга коса и хубави черти за дракон. Беше придърпал кепето над очите си и седеше пред палатката си на нещо като стол от платно и дърво, с облегалка при това. Краката му бяха вдигнати върху столче със същата конструкция, а лакътя си беше отпуснал на маса, на която бе сложена бутилка вино; държеше бокал и пушеше голяма черна лула. Гледах го с любопитство. Войник от главата до петите. Цялата си излишна енергия бе посветил на това да изтръгне колкото може повече лукс от досадния лагерен живот.

— Да можеше да видиш палатката му отвътре — каза Върт.

— О, така ли?

— Двойно легло, с дюшек, възглавници и мрежа против насекоми. При това си е изрисувал мрежата — планински пейзаж с виещ вълк.

— Наистина е много багаж.

— Леглото обаче е страшно удобно.

— Ти откъде… Е, няма значение.

Върт не отговори на въпроса, който почти зададох, а загледа мълчаливо Дортмонд. Той сигурно очакваше цял живот да служи като войник, може би някой ден да стигне до чин ефрейтор. Създаваше впечатление на човек, напълно доволен от съдбата си. Върт, която изглежда, споделяше мислите ми, по някое време каза:

— Има и по-лош живот от войнишкия, знаеш ли.

— Явно. Но ти няма да си доволна от него.

— Аз ли? Разбира се. Ако ме убият в битка, то ще е на път към високите рангове.

— А Напър?

— Той ли? Знаеш ли, мисля, че е точно толкова доволен от живота си, колкото и Дортмонд.

— А за нея какво ще кажеш? — попитах и посочих с очи една слабичка дама, която тъкмо се беше спряла при Дортмонд. — Изглежда ми, хм, не знам. Миролюбива. Мила. Дружелюбна. Нещо такова.

— Нийра е’Ланя. Да, такава е. Най-милото момиче, което познавам. Тя е умиротворителят всеки път, когато двама в отделението почнат да си късат нервите.

— И сега ще ми кажеш, че в битка се превръща в свиреп воин, нали? Обзема я драконски гняв, запенва се и убива с голи ръце?

— Схвана.

— Наистина ли е такава?

— Наистина.

— Странни сте това драконите.

След вечерята, няма да ви я описвам, отново ме повикаха при капитана и той отново беше изнервен, и Мороулан отново беше там.

— Е, Влад — каза той. — Готов ли си да нанесеш още един удар в името на свободата?

— Това ли правим?

— Не, но звучи по-добре, отколкото да помогнеш на един богат и влиятелен аристократ да си запази богатството и влиянието.

— Да не би да си подслушвал разговорите ми?

— Не, защо?

— Все едно. Какво искаш да направя?

— Форния — каза Мороулан — обича да праща бойците си на бой с пълни кореми…

— Гледай го ти, кучия му син.

— Та ако това се окаже невъзможно, може да е изгодно за нас.

— Може би. Очакваш да атакуват ли?

— Изглежда вероятно. Довели са много части, а нашите тепърва пристигат. Колкото повече чакат, толкова по-силни ставаме. Бригадата на Мил би трябвало да пристигне утре сутринта, между осмия и деветия час; ако са тук преди да започне акцията, ще можем да направим хубава контраатака.

Въздържах се да му кажа какво мисля за „хубавите контраатаки“.

— Добре, ще им пообъркам закуската. Имаш ли нещо конкретно наум?

Имаше. Разсмях се, макар че за войниците от другата страна сигурно нямаше да е толкова смешно.

— Това няма ли само да ги ядоса?

— Да. Несъмнено офицерите им ще обвинят нас и ще им дръпнат хубаво конско. Но също така това ще ги обърка и ще забави атаката им. И, разбира се, няма да помогне много на бойния им дух, като разберат, че можем да си влизаме и излизаме от лагера им, когато си поискаме.

— Какво пък, нали затова се записах във войската. Те къде са?

— На половин миля надолу по реката.

— Точно до реката?

— Да. По същата причина като нас.

— Бихме могли да го използваме това, знаеш ли. Можем да им размътим водата или…

— Има си традиции, Влад. Това не го правим. Официално.

— Официално?

— В смисъл, нищо организирано. Но не съм чувал някоя част по-нагоре по течението от врага да се е въздържала да направи някоя и друга шегичка поне.

— Трябва да ми разкажеш за тия шегички.

— Друг път.

— Добре. Във всеки случай не би трябвало да е много трудно, щом са до реката. Колко са?

— Повече от нас. Но пък ние сме се окопали много добре. Защо питаш?

— Трябва да знам с какво се захващам, нали?

— О, да. — Пресметна нещо наум. — Повече от един фургон, вероятно повече от два, по-малко от шест.

— Аха. Точна наука, така ли?

— Плюс онова, което вече са разтоварили от фургоните, естествено.

— Естествено. Плюс него.

— Но едва ли ще са разтоварили много; няма да знаят кога точно ще тръгнат. Разбира се, твоята цел ще е тилът.

— Добре. — И аз си направих няколко сметки. Как можех да го направя? Трудно, без пълна информация. — По-лесно ще е, ако разполагам с малко помощ. Много по-лесно.

Капитанът проговори чак сега:

— Колко помощ?

— Двама би трябвало да са достатъчно. Просто още два чифта ръце, за да ускорим нещата.

— Не искам да губя ценни бойци.

— Радвам се да го чуя. Съмнявам се, че ще се загубят. Сигурен съм дори, че няма.

Той отвори уста да отговори, погледна към Мороулан, окашля се и рече:

— Може би някои от другарите ти по палатка, за да не се разчуе?

— Стават.

— Кой ви е ефрейторът?

— Раша.

— Добре, ще поговоря с нея.

— Хубаво. Ще тръгна някъде към полунощ.

Той кимна.

„Това сигурно ще е забавно, шефе“.

„Естествено, Лойош. Може да ми докара и повишение“.

Върнах се до палатката и измъкнах наметалото от мешката. Върт и Напър седяха до огъня и точеха оръжията си. Елбър беше вътре, дремеше. Отвори едното си око и рече:

— Няма ли да поспиш като разумен човек?

— Разумният човек нямаше да е тук.

Той се ухили и пак заспа. Излязох навън и седнах до другите двама.

— Хубава нощ — каза Върт.

Всъщност наистина беше хубава. Не го бях забелязал. Май не забелязвам времето, освен когато е лошо. Напър обаче уточни:

— Искаше да каже, че тази нощ няма патрул.

— А ти?

— Не. Сигурно утре обаче.

— Утре ще сме на друго място — каза Върт. — Или нагоре по течението, или надолу.

— Все пак ще има патрул, нали. И времето сигурно ще е по-лошо.

— Така си е — измърморих, защото бях съгласен с него. Опипах разните шашми дали са си по местата под наметалото, после проверих за часа и разбрах, че имам да чакам още няколко часа, тъй че се хванах да си наточа сабята.

Малко по-късно дойде Раша. Изгледа ме странно, отвори и затвори няколко пъти уста, все едно че имаше трудности с говора, и накрая каза:

— Елбър! Върт!

— Нали виждаш, че съм тук — измърмори Върт.

Елбър надникна от платнището.

— Кажи?

— Двамата сте назначени към Талтош за тази нощ.

Усетих, че ме гледат, и се загледах в покрива на палатката отсреща само да видя дали е прав.

— За какво? — попита Върт.

— Той ще ви обясни — отвърна кисело Раша и бързо си тръгна.

Двамата ме изгледаха въпросително. Напър — също. Покривът на палатката си беше съвсем прав. Свих рамене.

— Нищо особено. Помолиха ме да сготвя за утре.

Напър направи физиономия, а Върт изсумтя:

— Премълчаваш нещо.

— Уф. Да. Ще ви обясня по-късно.

— Колко по-късно? — попита Елбър. — Това ще обърка ли графика ми за спане?

— Приеми го като нощен патрул. Нещо подобно.

Тримата се спогледаха.

— Добре де — каза Върт, — кога все пак ще обясниш?

— Някъде към полунощ ще се поразходим. Ще подминем постовете ни. После ще ви обясня.

— Аха. Авантюра значи — каза Елбър. Не изглеждаше доволен.

— Не знам дали ме бива много в дебненето и промъкването — каза Върт.

— Не е нужно да си безшумна или невидима; трябва само да не те чуят, че се промъкваш, и да не те видят, че дебнеш.

— Моля?

— След като стигнем, ъъъ, където отиваме…

— И къде отиваме?

— … се криеш зад каквото ти попадне, но докато стигнеш до него, просто си вървиш. Не пълзиш и не се опитваш да стъпваш безшумно. Ако се наложи да се прави нещо такова, ще го правя аз. И ще тръгнете без мечове.

— Откъде ще извадим толкова късмет? — попита Върт.

Свих рамене.

— Извадихте достатъчно късмет, че спите с мен. Не само че слушате как хъркам, но сега ще тръгнете и ще ви убият с мен.

Напър се окашля и ме погледна с присвити очи.

— Разбира се, и ти можеш да дойдеш, ако искаш — казах.

Той кимна.

Веднага след полунощ тръгнахме бавно покрай реката. Някъде по средата между предните постове спрях и шепнешком им нахвърлих плана, после им махнах да тръгнат след мен, преди да са почнали да ми задават въпроси, на които не исках да отговарям и — по-важното — не исках да се замислят какво правят. Ако почнеха да мислят, нямаше да е добре за никого.

Лойош забеляза вражеските постове и ни преведе през тях. Не мисля, че някой от малката ми банда разбра какви точно ги върши Лойош — просто вървяха след мен. Така беше най-добре. След като минахме през охраната, те трябваше да се скрият, докато двамата с Лойош намерим кухненската палатка. Снабдителните фургони бяха до нея — трапезария, което беше и добре, и лошо за целите ми. Кухненската се оказа на трийсетина крачки от реката, което беше добре.

„Е? Добре ли ги пазят?“

„Четирима пазачи, шефе. Обикалят надясно около фургоните и палатката. Искаш ли да пробваме същия номер като последния път? Много забавно беше“.

„Не. Твърде рисковано е, ще се сетят. И не искам да обсъждам представата ти за «забавно»“.

„Тогава какво?“

„Изчакваме“.

„Умно, шефе. Мислиш ли, че ако имах палци, щях да мога да измислям такива гениални планове?“

„Млъкни, Лойош“.

Върнах се при скритите си съратници и на мигащата мъждива светлина на вражеските лагерни огньове им посочих, че трябва само да поседим малко. Не можех да видя физиономиите им. Толкова по-добре.

Не беше нито топло, нито приятно, но те бяха свикнали да изчакват преди акция, както и аз, впрочем. Чакахме малко повече от два часа, докато сменят стражата, с което си осигурихме няколко часа до следващата смяна. Бях изучил движението им. А и нямаше проверяващ. Лойош каза: „Ако беше твоя операция, шефе, щеше да събереш всички подробности, преди да почнеш работа“.

„Ако беше моя операция, Лойош, щях да наема някой друг“.

Дадох знак на временното си отделение да остане на място и се приближих още малко до стражите. Извадих от наметалото си стреличка, изчаках часовият да ме подмине и я метнах в гърба му. Той изруга.

— Какво има? — попита някой.

— Нещо ме ухапа.

— Осите спят нощем.

— Е, успокои ме.

— Казвах само, че…

— Май трябва да потърся лекар — нещо почна да ми се гади.

— Да нямаш алергия?

— Не, доколкото знам. Какво ли може да хапе тука?

Не получи отговор, защото жената, с която говореше, вече беше изстинала. Най-малкото изстинала, може и да беше умряла, защото един удар по темето с твърдата дръжка на кама може да убие, дори да не си го искал. Случайностите на войната и прочие. А после, след като мъжът се присви и рухна на земята, за всеки случай забих стреличка и на жената — отровата на стреличката сигурно нямаше да я убие, но нямаше и да я накара да се почувства по-добре. Във всеки случай и двамата нямаше да се събудят скоро. Надявах се, че не съм ги убил — мразя да убивам хора, за които не са ми платили. Ако това беше джерегска операция, нямаше да стане така. Джерегските операции са по-чисти.

Е, добре, не ви трябват подробности. Погрижих се и за другите двама стражи и никого от тях не убих със сигурност, макар че може би ударих единия много лошо…

Върнах се при останалите и им махнах да тръгнат след мен.

Останалата част от работата предполагаше решение: кое от двете е по-безопасно и по-лесно — да подходим към водата или откъм водата? Едното беше по-бързо, другото — по-безопасно. Заложих на по-бързото. Бях напълно сигурен, че ще мога да изчезна в нощта, ако ме видят, но за приятелите си се съмнявах. Накарах ги да се съберат и прошепнах:

— Ако се вдигне тревога, тръгваме право към реката, зарязваме всичко и плуваме по течението колкото може по-бързо, разбрано? И не забравяйте да си свалите ботушите.

Кимнаха. Не мисля, че останаха доволни от перспективата. Влязохме в трапезарията и си свършихме работата там, което отне само няколко минути. През това време накарах Лойош да подуши фургоните, за да ми каже кои представляват интерес.

„Три са, шефе“.

„Добре се представяш“.

Излязох от палатката пръв и огледах наоколо въпреки уверенията на познайника ми, че всичко е чисто, после поведох малката си банда към фургоните и им посочих тия, дето ни трябваха. Тук беше малко по-светло и успях да видя, че са учудени как съм разбрал. Реших да не им казвам.

Изляхме газ и върху тях. Сега вече трябваше да се бърза, защото никой няма да ти обърне внимание, ако те зърне за миг как обикаляш из лагера все едно, че си тукашен, но миризмата на газ е силна и светва алармите на всеки.

Отне ни само около минута, докато полеем фургоните добре, след което дадох знак за оттегляне към нашия си лагер. Върт ме изгледа въпросително, в смисъл „Как ще ги подпалим?“ Усмихнах й се и ги поведох.

Минахме през постовете без инцидент, след което Върт попита:

— Сега как ще ги запалиш оттук?

— О, де да знам. — Взех една пръчка, дръпнах от връзката си с Глобуса и я подпалих. — Ще измисля нещо. — След което я връчих на Лойош и той полетя в нощта.

Тримата зяпнаха смаяни. Мисля, че дотогава никой от тях не се беше досещал за интелигентността на Лойош. Само за по-весело ги преведох незабелязано през нашите постове.

След като се прибрахме, и тримата реагираха точно както трябваше да очаквам: смях на ръба на истерията, което беше малко плашещо в случая с Напър; а заедно с полуистерията — и едно необяснимо желание да продължаваме да мълчим, сякаш навикът за това се бе насадил за цял живот за няколкото напрегнати часа.

По едно време се укротиха и Елбър прошепна:

— Дано да ги обичат печени.

И всички отново избухнаха в кикот, запушили уста с шепи, за да не вдигат шум, от което, разбира се, ставаше още по-смешно. Усетих, че и аз се смея с тях, докато не ни предупредиха, че ако не престанем веднага, ще ни докладват. Напър, който чак се беше разревал от смях, се опита да прошепне нещо смешно точно по този въпрос, но не можа и се разсмя още по-силно.

Върт обаче въпреки цялата истерия не гореше от желание да ни докладват, затова ни махна да тръгнем с нея. Затича към реката, после свърна назад, в границите на лагера. Зачудих се какви са я прихванали, но въпросът скоро намери отговора си: трудно е да се хилиш истерично, когато си останал без дъх от бягане, и е трудно да бягаш, когато си останал без дъх от смях. След няколко минути спряхме да се смеем и Върт ни поведе обратно.

Наистина подейства. Аз поне заспах бързо, мисля, че останалите — също, и цялата случка приключи до закуската на другата сутрин, когато всички си взехме по един сухар и го загледахме.

— Да — рече Напър. — Днес са по-вкусни от вчера, не мислите ли?

Реших, че каквото и да се случи през следващите няколко часа, една шега от устата на Напър може да се смята за морална победа.