Дракон

15.Драскотина на якето

Мигът след появата на Деймар беше поредният миг, в който си помислих, че ще ми помогнат да гушна букета. Но не беше. Една част от мозъчето ми, която обича да коментира това, което прави останалата част, ми намекна, че е започнало да ми писва да очаквам да ме накълцат на кайма на всеки няколко секунди, след което сама си отговори, като изтъкна, че това във всеки случай е по-добро, отколкото наистина да ме накълцат на кайма.

„Мислиш ли, че може да го направи, Лойош?“

„Вероятно. Но ще трябва да му дадеш достатъчно време, шефе“.

„Колко време ще му стигне според теб?“

„Представа нямам, шефе“.

— Това е Деймар, мой приятел — казах на Форния. — И само за да сме наясно: прав си. Не съм парламентьор. От друга страна, не съм изпратен, за да те убия, и нямам намерение да го правя. Надявам се само, че ще си също толкова сдържан спрямо мен.

Той се изсмя.

— Защо трябва да съм?

— От любопитство. Да разбереш какво търся тук.

— Не съм чак толкова любопитен. Други причини да не направя това, което предлага Ори?

— Защото не обичаш да убиваш пленници, а аз се предавам.

„Шефе!“

„Някаква друга идея?“

Форния кимна и каза:

— Така става. — Обърна се към охраната си. — Обискирайте го внимателно. Особено държа на златната верига в ръката му. Вържете го добре и го пратете в тила за разпи…

Някой му зашепна нещо. Той го изслуша внимателно, после лепна далекогледа до окото си и огледа бойното поле някъде над лявото ми рамо.

— Изчакайте — сопна се той на тримата си телохранители, които пристъпиха да изпълнят заповедта му, при което ми даде възможност да си кажа: „Е, а сега какво, умнико?“

Предположих, като съдех по посоката, в която гледаше, че съобщението, което току-що бе получил, има пряка връзка с Хълма на Дорион, на който преди малко бях оставил ротата си в сражение, за което бях сигурен, че не е по-забавно от вчера, когато след цял ден бой накрая се оказа, че са ме подредили добре.

Щом се събудихме предния ден заранта, разбрахме, че хълмът е изоставен. Празен. Очистен. Това осигури темата за разговор на закуска. Всички дърдореха и думичката „капан“ непрекъснато изпъкваше на фона на общото бръмчене.

„Какво мислиш, шефе?“

„Хълмът, който вчера цял ден се мъчехме да превземем, е празен, а те смятат, че може да е капан? Много подозрителни мозъци“.

„Имах предвид мислиш ли, че ще заповядат да го превземем все пак?“

„О!“

Огледах хълма на утринната светлина: зелен, безопасен, с няколко храста на върха, само висока трева и остри камънаци по склона. Единствената следа от вчерашните действия беше леко отъпканата трева. Хълмът просто си беше там. Ако беше човек, сигурно щеше да суче палци, да зяпа небето и да си подсвирква. „Най-вероятно“ — казах на Лойош.

Добре поне, че не ни накараха да чакаме. Раздадоха ни закуската и няколко минути след ядене ни строиха и капитанът, яхнал коня, излезе напред, обърна се към нас и каза:

— Заемаме хълма и веднага започваме да го подготвяме за отбрана. За тази цел инженерните ще дойдат с нас. Можем да очакваме, че ще се наложи да го отбраняваме веднага.

— Мамка му — измърмори Напър под нос.

Капитанът приключи със словото и Краун ни поведе нагоре. Този път се оказа по-лесно. Разходката дори не беше уморителна.

— Щом се качим горе, ще има бой.

— А дано — каза Напър.

— Искам да кажа, че сигурно са ни спретнали нещо. Магия или капанчета някакви. Нещо.

— Все едно. — Той сви рамене. Трудно беше да се спори с Напър, затова помълчахме известно време.

— Само ние сме — подхвърли Върт, щом приближихме върха.

— Моля?

— Само ние сме тук. Само ротата.

— И инженерните — каза Елбър.

— И инженерните.

— Няма да стигнем, а?

— Няма.

— Двоен капан? — обади се Елбър.

— Може би — съгласи се Върт. — Което значи, че сме стръв.

— Страхотно.

— Все едно — пак изсумтя Напър.

В известен смисъл беше дразнещо просто така да си крачим по склона, който предния ден ни костваше толкова мъки, но не казах нищо, защото знаех какво ще ми отвърне Напър, а ако го кажеше пак, щеше да се наложи да го убия.

Стигнахме билото и преди да сме успели да си поемем дъх, Краун извика:

— Пръсни се в кръг и се окопавай. Инженерите — отпред.

Връчиха ни лопати, дадоха ни указанията и почнахме да ровим ровове и да трупаме насипи, през което време ни раздадоха копията. Спряхме работата, щом се спусна мъглата. Гъста мъгла — загърна целия хълм. Падна много бързо. Залутахме се за оръжията, а Върт подхвърли:

— Дали е магическа, а? — Шега, между другото.

Гласът на Краун се извиси над всичко:

— Безопасна е за дишане!

С което отново ми изкара ума — не ми беше хрумвало, че може и да не е. Една камара мечове изсвистяха от една камара ножници.

— Къде ни е редицата?

— Тука, според мен — каза Върт.

Чух ругатня до себе си и познах гласа.

— Какво има, Напър?

— Паднах в скапания ров!

— Удари ли се?

— Не.

— Не мога да докарам вятър — рече някой. — Блокирали са го.

Пуснах Маготрепача в ръката си и затърсих нещо, на което да го използвам, не намерих нищо и го увих отново около китката си.

Точно в този момент осъзнах, че съм боец от елитна част, и се почувствах благодарен. Трябваше да са изплашени колкото мен — сама, изолирана рота, влязла в нещо, за което се знаеше, че е капан, а вече бяхме и заслепени; но и помен нямаше от страх у никого. Просто стискаха мечовете и чакаха.

Е, нямаше аз да съм първият, който ще изпадне в паника, я.

Самата тишина беше ужасяваща, докато не осъзнах, че макар никой да не казва и дума, всички се вслушват напрегнато. Беше си съвсем логично и трябваше да се сетя и сам, ако не си бях изкарал ума, Изругах се наум. Да съм уплашен не беше новост за мен, но да позволя да ми пречи на ефикасността — виж, това беше ново. И много лошо. Какво ли щеше да каже Лойош? Лойош…

„Лойош, можеш ли да…“

„Тръгвам, шефе“.

Излетя от рамото ми безшумно. Обикновено мога да чуя плясъка на крилете му, но той умее да лети и безшумно, когато се наложи. И аз съм така всъщност. Въздухът беше замрял и нямаше никакъв звук освен птичи крясък от време на време, високо над главата ми. Интересно, защо птичият крясък в планините звучи толкова ужасно? След малко Лойош докладва и казах:

— Ефрейтор!

— Тихо! — предупреди някой.

— Я си го наври — посъветвах го. — Ефрейтор!

— Какво има? — прошепна тя в ухото ми.

— Спокойно — казах с нормален тон. — От тази страна не могат да ни чуят.

— Как…

— Петдесетина са, от западната страна на хълма, изкачват се тихо. В момента са на шейсет-седемдесет крачки под рова. Повечето са в подножието на югоизточната страна, изчакват.

— Как…

— Лойош — обясних.

— Ясно.

Потупа ме по гърба и се отдалечи. Дори Лойош да не беше популярен до този момент, помислих си, вече беше герой. И щеше да стане непоносим.

След малко героят се върна на рамото ми.

„Браво“ — казах му.

„Благодаря, шефе. Просто се оказа, че не ти трябват палци, за да си герой“.

Нищо не можах да добавя към констатацията му, тъй че включих гласа си в общото мълчание и се зачудих дали Раша ще се възползва от информацията. Тъкмо бях решил, че няма, когато чух някъде зад себе си командата:

— Хвърляй!

Копията полетяха безшумно. Зловещо беше. После, съвсем смътно, чух от другата страна крясък, който бързо секна — поне едно копие беше улучило.

— Хвърляй! — Този път познах гласа на Краун.

Още някой изпищя — може и двама да бяха. Странно беше и страшно, да не можеш да видиш на пет стъпки пред себе си; едва различавах фигурите на Върт и Елбър от двете ми страни и се мъчех да отгатна какво става по звуците.

Така и не разбрах точно, но сигурно се досещате не по-зле от мен. В продължение на десет много, много дълги минути не се случи нищо повече — повечето ми дейност се изразяваше в това да си напомням да не стискам дръжката на сабята много силно, за да не ми изтръпне ръката. За разнообразие местех сабята в лявата си ръка, изтривах дясната в якето и отново я прехвърлях.

Най-сетне се появи вятър и за миг мъглата се издуха като дим, светна отново и се видя, че няма никакъв враг — бяха чак долу, в подножието на хълма, и ми стана много тъпо, че се бях изплашил толкова. Предполагам, че бяха отменили атаката, когато копията ни западаха върху тях, решили, че магьосниците ни са проникнали през мъглата. Все едно, Раша се появи и ни заповяда пак да почнем с рововете и насипите, работа, която продължи сигурно две минути, преди врагът да тръгне нагоре под строй.

— Почна се — отбеляза Върт, съвсем ненужно.

Елбър засвири с уста и изведнъж спря. Физиономията на Напър вече ми беше позната.

За протокола, никакво съчувствие не изпитах към врага, че щеше да изтърпи всичко онова, което ни се стовари на главите предния ден — просто бях доволен, че сме от другата страна. Метнахме копия пет пъти. Те полетяха и този път видях, че нанесоха някакви щети. Мисля, че докато стигне до нас, врагът вече изпитваше известни съмнения около цялата идея, тъй че щом Сетра пусна една рота — както разбрах по-късно, казваше се Тувинските волунтири — нагоре по склона да ги атакува в тила, се пръснаха. В тази битка така и не си оцапах сабята с кръв — целият бой мина гладко и леко и щеше да е идеално, ако беше решил нещо, но врагът само се пръсна надолу, сви покрай хората на Тувин и заслиза към своите. Видяхме, че оттам тръгва друга рота за подкрепление.

Ротата на Тувин я дръпнаха назад срещу въпросната маневра, вместо да я качат при нас за подкрепление, тъй че гледахме и чакахме. Ранените от копията ни изпълзяха набързо от бойното поле или ги плениха тувинците. Неколцина от тях естествено изобщо не можеха да се движат и си останаха по местата.

Оставиха ни около двайсет минути, преди отново да се емнат нагоре, вече всичките, с частите, което бяха пратили да задържат тувинците.

Пак хвърляхме копия, дойдоха и ги отблъснахме. Този път сабята ми се оцапа, няколко от изненадите ми също се нацапаха с кръв, а когато приключи и враговете почнаха да се тътрят надолу, все още бяхме непокътнати. Дишахме тежко, но с чувството, че можеше да е и по-лошо. Напър предположи, че следващия път ще е, а Върт не му възрази, само че не беше, поне от моя гледна точка, защото третата атака тоя ден дойде от югоизток, а аз гледах на югозапад, тъй че само си стоях, слушах ревовете, писъците и трясъците някъде на седемдесет крачки вляво и чаках да ме пратят там, ако се наложи, но скоро всичко свърши. Дадохме няколко жертви, но те — повече и после малко поотдъхнахме.

На билото имаше достатъчно място за бивак, тъй че го вдигнахме, като хвърляме по едно око към врага долу. Щом приключихме, рекох да пообиколя. Погледнах на север, където се виждаше лагерът на резервите ни, проснал се покрай потока до Стената. Между нас и Стената, на североизток, имаше по-малък хълм — Хълма на просяка, както научих — зает от две роти, чиито имена така и не научих. Държахме севера и оттам ни донесоха бурета с вода, сухари и солена кетна, и още копия. Най-хубавото в получаването на провизии е в това, че ти набиват в главата, че не си откъснат — там, откъдето можеха да дойдат провизии, можеше да дойде и войска, ако потрябва. Сериозно успокоение, след като не беше трудно да се почувстваш изолиран. Вдига бойния дух, както би се изразила Върт.

На запад беше потокът, един от малките притоци на Източна река. Тя продължаваше право на юг, за да се влее в морето Кааврен, на около триста мили от нас. На югозапад имаше два по-малки хълма, заети от врага, и оттам се гласяха да ни атакуват отново.

Преди това имаше боеве на запад, по полята между нашия хълм и заетите от врага, но вече всичко беше затихнало. Триста мили са доста далече, за да помиришеш морето, тъй че съм сигурен, че смътният мирис на сол беше по-скоро в ума ми, отколкото в носа, но от друга страна, вятърът духаше от юг. Не знам.

— Гледаш ги как се трупат, а? — попита Върт.

— Да. Тоя път май са повече.

— Идват ли ни подкрепления?

— Не знам.

Позяпахме още малко.

— Доста повече са тоя път — отбелязах.

— Е, ако бях вражеският командир и атаката ни се беше издънила три пъти, и исках да направя четвърта, не мисля, че щях да пратя по-малко хора. Но аз съм си аз все пак.

— Млъкни, Лойош.

— Моля?

— Нищо. Шегичка.

Елбър щръкна до нас.

— Пак отсам ще е. Напър се почувства пренебрегнат миналия път.

Врагът тръгна нагоре. „Цокачът“ ни обясни, че няма да е зле да се подредим за отбрана. Реших да не споря с пияници.

Полегатата част на склона я взеха бавно. Много бавно. Напрегнах очи, но гледката ми се замъгли и казах: „Лойош, защо ми се струва, че носят нещо странно?“

„Гледам, шефе. Някакви пръчки държат, ама не знам какво е точно. Ще ида да проверя“.

Но не му се наложи, защото очите на Върт се оказаха по-добри от моите.

— Какви са тия неща, Портата на смъртта да ме вземе дано?

— Точно това се чудех и аз.

— Знаеш ли, малко се изнервям, като видя враг да носи неща, които са ми непознати. Кара ме да… почакай. Познах ги. Раша!

Ефрейторката се приближи.

— Какво?

Върт й посочи надолу.

— Копиемети.

— Мамка му — отбеляза ефрейторката. И изрева: — Сержант!

След малко чух гласа на Краун:

— Барабанчик! Дай „Цуни земята!“

„Забавно звучи, шефе“ — каза Лойош в главата ми, когато барабанът удари сигнал, който не бях чувал досега.

Обърнах се да попитам Върт какво значи това, но тя и всички останали залягаха. Бързо си направих едно-две умозаключения и ги последвах. Щом барабанът спря, рекох:

— Копиемети. Не ми звучи добре.

— И ефектът няма да ти хареса.

— Какво искаш да ка…

— Залегни! — изрева Раша и над главите ни изфуча дъжд от копия. Няколко се забиха в земята около нас. Някой надолу по редицата засипа ругатни — много изобретателно, със спокоен, равен, небрежен тон, бих казал. Едно копие беше паднало на две стъпки от дясната ми ръка и стърчеше от земята. Беше много по-малко от ония, дето ги хвърляхме ние, отзад имаше пера, а в самия край дървото имаше щръбка.

— Взимаш една зелена гъвкава пръчка — обясни Върт. — Слагаш й жилка и с нея можеш да ги стреляш тия неща надалече. По-далече — даже да е отдолу, — отколкото ние можем да хвърлим копията отгоре.

— Един щит да си имах сега, нямаше да е зле — отбеляза Елбър.

— И какво? Ще си стоим така и ще търпим това? — попитах.

— Съмнявам се. Най-вероятно ще…

Прекъсна я „цокачът“.

— Това го познах — казах.

— „Време да си жив“ — въздъхна Върт. — Ще ги атакуваме.

— Страхотно.

— Да имаш по-добри идеи случайно? — Тя се надигна, но остана леко присвита.

Изчаках заповедта за атака. Ако се оставех да ме убият, не само че щеше да е досадно за мен, но Мороулан щеше да се ядоса, че съм рискувал живота си, вместо да си свърша работата. Присъствието ми тук просто не беше оправдано. Обърнах се към Елбър и видях, че ме гледа. Ухилих му се криво и отново обърнах очи към врага.

Краун излезе пред нас, на десетина стъпки надолу по склона, все едно че изобщо не му пукаше от падащите около него копия. Размаха меча си.

— Като тръгнете, изревете им с цяло гърло — посъветва ни той. И добави: — Атака!

Какво пък. По-добре, отколкото да лежиш и да чакаш да те надупчат.

Тъй че хукнах надолу със сабята в ръка… и после се намерих в палатката. Едно познато лице ме гледаше отгоре.

— Пратиха ни помощ — каза Върт. — Иначе не мисля, че щяхме да се оправим.

— Каква помощ?

— Конен взвод от едната страна, три роти тежка пехота от другата.

— Смляхме ли ги?

— Не. Но отървахме кожите.

— Всички ли са добре?

— Елбър го одраскаха по рамото, но никой не пострада колкото теб. А на Напър му дойде сърце на място.

— О?

— Мисля, че свали шестима от тях, сам.

— Може да му дадат медал.

— И двамата знаем какво ще каже за това, нали?

Изсумтях.

— Ти как си?

— Идеално.

— Добре са те упоили.

— Тъй ли? Сериозно? Чувствам се нормално.

— Едва ли щеше да го кажеш, ако можеше да видиш как ти се въртят очите.

След като го каза, усетих, че ги фокусирам малко трудно, и попитах:

— Нещо ми е мокро на гърба. Не ми тече кръв, нали?

— Не е кръв. Намазаха те заради изгарянията.

— Изгаряния? От какво?

Тук се намеси Лойош: „Шефе? Добре ли си? Беше опънал петалите“.

„Мисля, че съм добре. Какво стана?“

„Не помня. Май те удариха с нещо. Заклинание. Явно не съм го забелязал“.

„Ставаме двама. Явно“.

Казах на глас:

— Къде съм?

— В лагера.

— Забавихме ли им атаката?

— Какво?

— Акцията. Дето им изгорихме сухарите. Тя…

— Това беше преди няколко дни, Влад.

— О! Главата ми се е размътила нещо.

— Удари те заклинание, в гърба. Не помниш ли?

— Нищо не помня. Хм…

— Какво „хм“?

— Нищо не помня. Струва ми се, че…

— Струва ти се?

— Нямаше ли едно момиченце на бойното поле? Дете, нали разбираш?

— Не. Дете нямаше.

— Е, значи нищо не помня от битката.

— Може да е за добро.

Помъчих се да запълня паузата с нещо и след малко промълвих:

— Капанът им не подейства значи.

— Поне засега. А ако Сетра или бригадният, или който и да е там, е замислял контракапан, и той не подейства. Очакваме нощна атака обаче.

— Не ме буди за нея.

— Няма.

— Майтап беше.

— Не беше. Утре си аут. Заповед на лечителя. Между другото, освен това каза, че трябва цяла нощ да лежиш по корем. Можеш да спиш по корем, нали?

— Винаги си струва да усвоиш нещо ново.

— Колкото до боя, ще видим как ще си утре — каза тя.

— Стига да има утре.

— О, ще има. Все някъде. Сега ме извини. Другите искат да им кажа как си.

— Трогнат съм.

— Ако имаш нужда от помощ, може да…

Гласът й заглъхна. Какво се канеше да ми каже? Да повикам лекаря? Защо не довърши изречението? Защото лекарят нямаше да може да направи нищо повече от това, което вече беше направил? Колко ли бях загазил всъщност?

— Колко съм загазил всъщност?

— Ще оживееш.

— Радвам се да го чуя. Друго какво можеш да ми кажеш?

— Нищо.

— Добре. Е, благодаря ти, че дойде.

— Няма защо.

Остави ме сам.

„Какво стана, Лойош?“

„Не знам повече от тебе, шефе. Онова, което те удари, закачи и мен. Не помня“.

„Добре ли си?“

„Така мисля“.

„Не ми харесва, че са ме ударили в гърба обаче. В смисъл, да не би да съм обърнал гръб да бягам?“

„Може би. Но не ми се вярва — не си чак толкова умен. По-скоро си се завъртял в боя. Или…“

„Или какво?“

„Ами, възможно е да е било от нашите. Нали знаеш — ако са контраатакували, да ни измъкнат, и са използвали магии…“

„Аха“.

През следващите няколко месеца, между другото, започнах да си спомням все повече от случката. Накрая се оформи съвсем ясен спомен как ме удариха: спомен как всичките ми мускули се стегнаха толкова, че направо щяха да ми счупят и ръцете, и краката; как очите ми щяха да изхвръкнат от главата; странното усещане, че всички косми по тялото ми са настръхнали; и как гледам битката, докато бавно падам на земята. Но още нямам спомен за всичко, довело до това — времето между началото на атаката и момента, в който бях ударен, е напълно заличено.

Всичко това показва, че ако искаш да разказваш военни истории на внучетата, гледай да не те ударят с магия.

Ето на, искахте разказ и получихте полезен съвет, гратис.

Тогава обаче не помнех нищо и това също беше стряскащо. „Да можех да знам поне колко съм загазил, Лойош“.

„И каква полза, ако знаеше?“

„Така и така съм уплашен. Щеше да е хубаво да знам дали имам сериозна причина“.

„Ами, шефе, ако можем да съдим по останките от якето, гърбът ти доста е загазил“.

Замислих се и реших, че не държа да знам. След това сигурно съм заспал, но не спах добре. Сънувах какви ли не шантави неща.