Дракон

7.Какъв беше въпросът?

Лойош каза: „Никой не те е забелязал засега“.

„Хубаво“.

Притичах до върха на хълма и огледах добре наоколо. Полето, на което се биеха другарите ми по бака, беше зад мен, а още по-назад беше Стената; далече вдясно от мен две конници си бяха устроили среща, а вляво отряд лоши се придвижваше на марш наскок. Сигурно бяха подкрепления, идващи да ударят моята част; все още не можех да разбера, а не ми се чакаше, за да разбера. Пред мен, на около двеста разтега, имаше друг, малко по-висок хълм и на него се бяха струпали войници, около двайсет-трийсет; стояха нащрек и, бях съвсем сигурен, бранеха магьосниците, в центъра на които сигурно щеше да е това, което търсех.

„Добре, Лойош. Ходом — марш“.

„Ти си тоя, дето прави ходом марш, шефе. Аз само ще си клеча тука на рамото ти“.

„Можеш и да прелетиш отгоре и да ми кажеш дали виждаш Ори в оная група“.

„Както кажеш, шефе“.

Изхвърча от рамото ми. Запътих се към хълма. Съжалявах, че нямам никакъв план. Но пък в края на краищата те бяха само някакви си двайсет-трийсет ветерани, какво толкова да му се притесняваш?

Бях покрил около сто и петдесет разтега, когато Лойош каза: „Забелязаха те, шефе“.

„Страхотно“.

Продължих напред, защото спирането щеше да е още по-лошо, въпреки че никак не ми беше весело. Бях, да го кажем без заобикалки, изпаднал в ужас. Мозъкът ми работеше трескаво, за да измисли какво да ми каже, какво да направя, че не само да остана жив, но и да свърша това, с което се бях захванал, но всяка стъпка ми струваше усилие все едно, че краката ми си имаха свои идеи и искаха да ме спрат, за да преосмисля цялата идея за движение напред.

Всъщност като си помисля, бях реагирал по същия начин, когато прекрачих през прозореца на Мороулан; не исках, но го направих. И двата пъти по някакъв начин бях тласнат от едно и също: от желанието да не изглеждам бъзливец пред един дракон. Защо трябва да ми пука ли? Още една мистерия.

Знаех, след като прекрачих през прозореца, че ако погледна през рамо, зад мен няма да има никакъв прозорец, но все пак погледнах. Да, нямаше прозорец; вместо него имаше три спиращи дъха планински върха, разположени все едно, че са издигнати само да изглеждат точно така, както изглеждаха. Два бяха увенчани със сняг, изпъваха се пред мен толкова далече, че не можех да различа детайли. Бяха обкръжени с някакво пурпурно сияние и едва след миг осъзнах, че ги гледам отгоре. Чак след това забелязах колко е студен въздухът и придърпах плътно тънкото наметало около себе си.

— Да тръгваме, Влад.

— Възхищавам се на природата — отвърнах, но се обърнах и закрачих след него по пътеката.

Когато влязохме в пещерата, наведох глава — предполагам по някакъв странен инстинкт, въпреки че беше достатъчно просторна, за да може Мороулан да влезе, без да се наведе, което и направи.

Светлината заглъхна бързо — само след десет крачки вече не виждах нищо. Спряхме и Мороулан направи малко заклинание, от което от дланта му засия, не толкова силно, че да го забележиш, но накъдето посочеше, ставаше достатъчно светло. Продължихме. Пещерата стана по-тясна и таванът — по-нисък.

— Пази си главата — посъветва ме той.

„Забелязваш ли нещо странно, шефе?“

„Не, Лойош, нищо по-различно от всеки път, когато прекрачвам през некромантски прозорец, за да изляза на върха на планина и да повървя в тъмна пещера, за да се срещна с някой от полулегендарна магическа раса. За какво говориш?“

„На какво ти мирише?“

„Аха. Добре, прав си. Дължа ти една рибешка глава“.

Миришеше ми на сяра. Не можех да кажа какво означава това, но се съмнявах, че миризмата е естествена за пещерата, най-малкото не и толкова силна. Погледнах Мороулан — крачеше стабилно и излъчваше светлина от ръката си. Нищо не можах да отгатна по изражението му.

На около петдесет крачки навътре пещерата изведнъж свърши с естествена на вид стена, която не можеше да е естествена. Мороулан застана пред нея, намръщи се и аз казах:

— Сега какво?

— Не съм наясно с обичая — отвърна той. — Дали трябва да изчакаме, или…

Чу се някакво трополене, последвано от глух тътен, и част от стената пред нас се отдръпна. Видяхме тясно каменно стълбище, водещо надолу.

— Според мен е редно да се изчака — измънках.

Той обаче тръгна по стълбището.

Стъпалата бяха само двайсет и ни отведоха до нов каменен вход, този път отворен. Продължихме по каменни плочи, стъпките ни рязко отекваха. Коридорът беше тесен и таванът нисък; голямо удоволствие ми направи да гледам как Мороулан върви с наведена глава. Миризмата на сяра стана още по-силна.

„Чудно какво има за вечеря?“, каза Лойош.

Коридорът свърши най-безцеремонно в почти кръгла кухина около четиридесет стъпки в диаметър. Стените бяха груби като в пещера, подът гладко излъскан, а таванът беше висок едва колкото Мороулан да може да стои прав. Не се виждаха никакви мебели. В другия край стоеше някаква ниска фигура и ни гледаше с израз, който можеше да мине за любопитство при някой човек или драгар. Приближихме се на около шест стъпки и спряхме. Съществото беше мършаво и грозно, облечено в нещо като сини и червени коприни, натрупани като пластове от шалове, и доколкото можех да видя, нямаше никаква коса.

Той — реших, че прилича по-скоро на „той“ — не ни удостои с никакви поклони, а заговори с приятен мелодичен глас. Натъртваше думите на най-произволни места и съгласните му звучаха някак отсечено, но иначе се разбираше лесно. Обърна се към Мороулан с думите:

— Поздрави, приятелю. Кои са приятелите ти?

„Чу ли го това, шефе? Приятелите?“

„Млъкни, Лойош“.

— Добър ден и на теб… — каза Мороулан и добави накрая някакъв звук, който можеше да е или последната кашлица на някой с белите дробове на Джюйнър, или името на сериола пред нас. — Името му — прощавай — името на източняка е Влад Талтош, а джерегът се нарича Лойош.

— Не споменаваш за четвъртия, защото вече сме се срещали; ала защо пропусна петия? Защото тя вече не е тук ли?

Мороулан се намръщи и ме погледна. Свих безпомощно рамене и казах:

— Доколкото разбирам, двамата вече сте се срещали?

— Веднъж — каза Мороулан. — Далече оттук, но той ми каза къде да го намеря.

Тук имаше някава история, но Мороулан не си падаше много по разказване на истории, а и моментът не беше подходящ да питам. Огледах сериола, единствения, когото бях виждал досега, и се постарах да не личи, че съм го зяпнал. Той не се оказа толкова учтив: гледаше ни с Лойош, все едно че в градината му току-що е изникнало ново растение и сега се чуди дали е цвете, или плевел.

Беше много светъл, почти албинос, а лицето му бе по-набръчкано и от това на дядо ми. Косата му беше рехава и бяла, а очите светли, воднистосини.

— Кой е петият? — попита Мороулан.

— Кой, наистина — каза сериолът и закима умислено, все едно че Мороулан бе казал нещо много мъдро.

Мороулан отново ме погледна, сякаш ме питаше дали имам представа за какво говори сериолът. Свъсих вежди.

— Не разбирате ли? — каза домакинът ни. — Колко смешно. Но да го оставим засега.

— Донесохме вино — каза Мороулан. За мен това беше новост. — Нещо против да пийнем? От Изтока е.

— С благодарност. Да седнем? — подкани ни сериолът.

Мороулан се разположи на пода — облегнат на стената и с изпружени крака, изглеждаше нелепо. Аз седнах до него, но не знам как изглеждах. Приятелят ни обиколи зад някаква стена, която не бях забелязал — сливаше се с дъното на пещерата — и се появи с три красиви дървени бокала. Мороулан извади не знам откъде бутилка вино и стъклоплат, счупи шийката с опитна ръка, просна кърпата на пода и наля. После измъкна сладки сухари, увити в плат, и ги пръсна на пода. Изядох един. Нищо му нямаше. Зачудих се дали при сериолите е обичайно гостите да носят напитките и мезето; отбелязах си наум да попитам по-късно Мороулан, но забравих.

Наблюдавах как яде и пие сериолът. Не мога да кажа със сигурност дали изобщо имаше зъби, но бях почти убеден, че ръцете му бяха без кости. Мислех, че изглежда изящно, Лойош смяташе, че изглежда тъпо. Каква е ползата от тези наблюдения е, разбира се, уместен, макар и по същество риторичен въпрос.

— Хубаво вино сте донесли — каза домакинът ни, след като ядохме и пихме няколко минути. — И хубави въпроси също?

— Да — отвърна Мороулан. — Носим въпроси, но първо този, който не донесохме, а го заварихме да ни чака, когато пристигнахме.

— Да. Не знаехте за кого питам. — При което ме погледна с леко килната глава и със странните си, леко присвити очи. — И вие също. Или издавам някакви тайни?

— Не, доколкото знам — отвърнах. — Освен това се доверявам напълно на лорд Мороулан, доколкото не се бърка в работата ми.

Сериолът издаде някакъв хриплив звук, при което цялото му лице се сбръчка. Реших, че се смее. И заговори на своя език — щракащи резки звуци, които приличаха на една-единствена дума, пълна със съгласни и с проблеми с храносмилането; лееха се съвсем естествено, сякаш точно така трябваше да говори. Мороулан се изкиска.

Погледнах го и попитах:

— И какво значеше всичко това?

— Трима могат да запазят една тайна, ако двамата са мъртви.

Вдигнах чашата си към сериола и той каза на Мороулан:

— Та да отговоря на въпроса ви. Сигурно не си давате сметка, но на хълбока ви, потомъко на Дракони, е… — Тук той изграчи, изкашля се и изщрака нещо на своя език.

— Което означава? — попитах аз.

Мороулан отговори:

— Магически жезъл за сътворяване на смърт във формата на черен меч.

— О. Това ли било?

— Почти — каза сериолът. — Аз обаче не бих го превел като „сътворяване на смърт“. — Замълча, сякаш искаше да формулира изречението си, преди да заплува в него. — По-точно би било „премахване на жизнената същност“. — Отново помълча. — Или може би „изпращане на жизнената същност в…“

— Добре — каза Мороулан.

— Нашият символ за живота, разбирате ли, е изразен във фразата…

— Моля ви — каза Мороулан.

Сериолът го погледна.

— Да?

— Какво — или кой — е петият?

— Петият изобщо не е тук. Но твоят приятел от Стария народ би трябвало да знае.

„Ти ли трябва да знаеш, шефе?“

„Старият народ?“

— Откъде да знам? — казах аз. — Старият народ?

Сериолът издаде ръмжащ звук, в който бяха скрити някакви думи. Мороулан ги изрови и каза:

— Не съм сигурен какво означава това. „Народ от невидимите светлини?“

— Малки невидими светлини.

— Аха — намесих се аз. — Е, щом не може да се видят, предполагам, че няма значение колко са големи. — И добавих: — Но вие говорите за Маготрепача, нали?

— Така ли го наричате? — Отново издаде оня звук, дето приличаше на смях.

— А вие как бихте го нарекли?

— Маготрепач — повтори той. — Името си е добро като всяко друго, засега.

— Искате да кажете, че държа Велико оръжие?

— Не, не държиш. Все още не.

— Все още — повторих. Пуснах Маготрепача, който държах навит около лявата си китка, да падне в ръката ми. Огледах го. Стори ми се малко по-къс от последния път, когато го бях погледнал, а брънките сякаш бяха станали по-малки. — Все още?

— Някой ден ще съществува оръжие… — Сериолът замълча и устните му замърдаха беззвучно. После продължи: — Някой ден ще съществува оръжие, което ще се нарича „Чистачът на божествени аспекти“.

Повторих името и свих рамене.

— Богоубиец — каза Мороулан.

— Ако така предпочитате.

— Какво общо има това с моята верига?

— Всичко — каза сериолът. — Или нищо.

— Знаете ли, уморявам се, когато ми говорят с гатанки.

Нашият домакин отново издаде звука, който трябваше да минава за смях. Увих Маготрепача около китката си.

— Добре — рекох. — Как да го намеря това оръжие?

„Ъ… Шефе? Защо го искаш?“

„Не съм сигурен, че го искам, но…“

— За да го намериш, първо трябва да намериш… — Пощрака още малко с устни, език и зъби.

Погледнах Мороулан.

— Артефакт във форма на меч, който търси верния път. — И погледна сериола да види дали ще одобри превода.

— Близо сте. Но не съм сигурен, че „верният път“ е най-точният израз. Бих предложил „обект на желание, когато пътят е верен“. Формата за „път“ добива абстрактен смисъл с крайното „цу“.

— Разбирам — каза Мороулан. — Благодаря.

Аз пък се зачудих дали Мороулан изобщо има представа за какво говори. Сигурно, след като говореше езика. Попитах:

— Още нещо бихте ли ни казали?

— Двата артефакта бяха, или ще бъдат, сътворени заедно…

— Моля да ме извините, но има ли някакво по-простичко обяснение на тая работа с „бяха или ще бъдат“?

— Не.

— Така си и мислех. Все едно. — Отказах се. Всеки път, когато някой започне да ми говори за странните неща, които може да прави времето, се сещам за Пътеките на мъртвите, а точно тогава никак не държах да мисля за тях.

— Някои от нашия народ — продължи той — са пожелали да се домогнат до божественост и са създали артефакти, които да намерят и унищожат онези, които седят на троновете на Съдниците. Едно от тези неща се оказало по-различно от онова, за което било сътворено; оказало се устройство за намиране на… ами, за намиране на онова, което притежателят му иска да намери, на основата на факта, че всичко в живота, включително стремежът на волята, е част от…

— Ако обичате — прекъсна го Мороулан. — Другото?

— Другото било взето от Боговете и бил направен опит да се унищожи.

— Мога да си представя — измърморих.

— Сега и двете са изгубени; когато бъде намерено едното, вероятно ще се появи и другото.

— А това, което имам аз…

— Това, което имате вие — каза той и ме изгледа с неразгадаемо лице, — е златна верига, която е полезна за прекъсването на потока енергии, излъчвани от… — Завърши изречението с поредната дума или фраза на своя език. Погледнах Мороулан за превод, но Господарят на дракони хапеше устната си намръщено и като че ли беше зает със собствените си мисли. И с пълно право — можех да се досетя защо. Казах:

— Добре, над това си струва да се замисли човек. Но мисля все пак, че лорд Мороулан ни доведе тук, за да ви попита нещо.

Мороулан примига и ме погледна.

— Пардон?

— Намеквах да попиташ приятеля ни за онова, което искаше да го попиташ.

— О. Вече го направих.

— Но… Добре.

„Лойош, засече ли някаква психическа връзка?“

„Не, шефе. Но може да съм я пропуснал. Тоя тип е странен“.

„Мислиш ли?“

Каквато и информация да беше търсил Мороулан, явно я беше намерил. Направи няколко учтиви жеста, които се постарах да повторя нескопосано, след което се поклони и поведе към изхода на пещерата. Докато вървяхме, казах:

— Забравих да попитам защо миришеше толкова на сяра.

Не ми отговори.

Щом излязохме навън, попитах:

— Е, сега как ще накараш прозореца да се появи пак?

И на това не пожела да ми отговори, но махна небрежо няколко пъти с ръка и ми хрумна, че изобщо нямаше нужда да кара прозореца да се появи пак; можеше просто да ни телепортира обратно в Черен замък. Бях готов да му намекна, че предпочитам другия начин на пътуване, но той не изглеждаше в подходящо настроение да ме слуша.

Червата ми се усукаха и планините изчезнаха, и отново се озовахме в стаята, от която бяхме тръгнали. Без никаква пауза Мороулан ми каза:

— Благодаря ти, Влад. Радвам се, че те взех с мен.

— Нещо против да седна за малко? — Не беше само заради ефекта от телепорта, по-скоро беше заради мисълта, че скоро отново ще трябва да телепортирам, като си тръгна.

— Ни най-малко.

Дръпна завесата над прозореца, през който бяхме прекрачили преди малко. Отново огледах стаята, само за да убия времето. Като за център на могъществото на могъщ магьосник, нямаше кой знае какво: масата, два скрина. И прозорците. Преброих девет. След това преброих осем. После пак преброих девет, а след това — осем. Когато стомахът ми се успокои, престанах да ги броя и останах прав.

— По-добре ли си?

Погледнах го дали не ми се присмива, но не забелязах признаци за това.

— Да, благодаря. Води.

Мороулан ни поведе обратно надолу по тясното стълбище и през лабиринта на Черен замък — лабиринт, който бях започнал да опознавам, благодарение на Фентор и на работата, която вършех по сигурността на Мороулан (за която знам, че не съм споменал много, но всъщност тя не влиза в тази история; много неща имаше да се вършат и ставаха някои интересни неща, но в момента не искам да отнемам време за това).

— Е? Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разбра? — подхванах.

— Разбира се, че не. Нещо против да пийнем?

— Не, благодаря. Чака ме телепорт, знаеш.

— А, да. Ясно. — Бръкна в наметалото си и извади малка кесия.

— О, не — спрях го аз. — Това беше гратис.

— Нима?

— Да. Научих достатъчно, за да изплати преживяното.

— Така ли? И как… — Реши обаче да не ме пита какво съм научил, защото знаеше много добре как ще отговоря.

„Пропускам ли нещо? — попита Лойош. — Какво си научил?“

„Нищо. Исках само да дам повод на Мороулан да се позамисли“.

„Дано да си е струвало, каквото и да искаше да ти плати“.

— Още ли си решен с курса на действие, за който спомена по-рано? — попита Мороулан.

— Моля?

— Попитах още ли…

— Да, все още искам да направя каквото мога, за да объркам програмата на нашия тип, ако смяташ, че ще помогне.

— Добре. Утре започваме да събираме силите. Вдругиден можеш, ако все още го желаеш, да се представиш в частта си, ротата на Кропър, по обяд. Сборът ще бъде на лъката под Черен замък, северно от каменната стена. Гледай за зелено знаме с черен рог на него.

Отворих и затворих уста няколко пъти.

— Толкова скоро?

— Ако ми предложиш сериозно основание да го отлагам, ще го обмисля.

— Ще помисля отново и ще се върна. Но не може ли просто да телепортирам някъде, където ще съм от полза, вместо да се включвам в рота?

— Какво те кара да мислиш, че врагът изобщо ще допусне телепорти в района? Или че аз ще допусна?

— Няма ли?

— Не.

— Разбирам. А прозорецът ти?

— Няма да съм тук, ще бъда с войската.

— О!

— Други въпроси?

— Ами… защо точно тази рота?

— Случайно да предпочиташ друга?

— Представа нямам, Мороулан. Просто се чудех какво им е специалното на тях…

— Те ще са в авангарда в първия стадий, което ги прави най-подходящи за твоята дейност, а с Кропър, капитана, се работи по-лесно, отколкото с повечето останали. Друго?

— Да. Как да се прибера? Не ми се телепортира сам.

— Къде отиваш?

— В офиса ми.

— Ще те заведа.

— Искаш да кажеш, че ще ме изпратиш?

— Мислех да те заведа. Бих искал да видя къде работиш.

— Хе. Това ще шашне екипа ми. Защо не.

— Тогава разтвори ума си и мисли за офиса си.

Накарах го да ни пренесе на улицата отвън, посочих му няколко забележителности наоколо, докато се съвземах, и забелязах, че привлича известно внимание: хората не виждат често дракони в компанията на източняци. От друга страна, никой не държеше да ни зяпа прекалено нахално — в моя квартал всеки предпочита да си гледа неговата работа.

Преведох го през разните входове и в апартамента, където се помещаваше офисът ми. Щом влязох, Мелестав вдигна глава и като видя кой стои зад мен, едва не падна от стола си.

— Мелестав, това е лорд Мороулан.

Мелестав не намери какво да каже, което ме развесели. Мороулан огледа наоколо.

— Ако не знаех с какво се занимаваш, щях да кажа, че офисът е на адвокат.

— Какво очакваше? Бутилки с отрова и рафтове с гароти?

— Не знам — отвърна Мороулан. — Може би точно затова исках да го видя.

— Тук работя — казах и го поведох към кабинета си. Крейгар, когото не бях забелязал, се отдръпна от пътя ни.

— Извинявай. Крейгар, лорд Мороулан.

— Срещали сме се — отвърна Крейгар.

— Извинявай, че не се поклоних — каза Мороулан.

Поканих го вътре и му предложих да седне на стола срещу мен. После казах:

— Е, ще ти трябва повечко време да ми се отплатиш. Какво пък, може да измисля нещо.

— Забелязвам несъответствие между това, което правиш, и средата, в която го правиш — отвърна той. — Интересно.

В този момент осъзнах, че бе поискал да дойде, защото държеше да научи повече за мен — в смисъл, изучаваше потенциалния си съюзник или възможния враг по същия начин, както щеше да проучва вражески позиции, или както аз щях да проучвам някой, с когото ще си имам работа. Беше логично, но ме накара да се почувствам много неловко.

— Преди няколко дни и аз реагирах така.

Той ме погледна намръщено за миг, след което продължи да оглежда кабинета.

„Питай го дали иска работа, шефе“.

„Може би друг път, Лойош“.

— Е, благодаря ти, Влад. Ще си тръгвам.

— Ще те изпратя.

После се върнах при бюрото си, седнах и казах:

— Та това е положението, Крейгар…

Той ме изчака да продължа, присвил очи и килнал глава на една страна, с напрегната и недоверчива физиономия. Накрая, след като не довърших мисълта си, каза:

— Той какво търсеше тук?

— Проверяваше ме. Но не за това исках да поговорим.

— О? Вродените ми драконски инстинкти ми подсказват, че или си направил нещо тъпо, или ще ме помолиш да направя нещо неприятно, или и двете.

— И двете, мисля.

Кимна, без изражението му да се промени.

— Бих искал да движиш нещата тук, докато ме няма. Ще е поне…

— Тъй, значи са и двете.

— … няколко дни, може би месец или повече.

Той се намръщи и се замисли. Накрая отвърна:

— Това не ми харесва особено. Знаеш, аз съм изпълнителският тип офицер, не ставам за командир. Така ми харесва.

— Знам.

Той помисли отново.

— Предложи ми много пари.

— Ще ти дам много пари.

— Добре.

— Хубаво.

— Ти какво ще правиш?

— Ще последвам идеята ти.

— Коя от многото?

— Саботажи и разни неприятности за една армия.

— Разбирам.

— Мороулан ме назначи в една рота.

— Мога да си представя.

— Нещо, което трябва да знам за войнишкия живот, преди да се явя?

Той се засмя.

— Не знам откъде да почна. Първо, очаквай, че няма да ти хареса.

— О, в това съм сигурен.

— Второ, ако се оставиш да те подмятат, искам да кажа другарите ти по бака, не командирите — никога няма да спре, или пък ще трябва да убиеш някого, което няма да е добре за никой.

— Схванах.

— Второ, ако другарите ти по бака само заподозрат, че ще ги издъниш по време на бой, ще ти съсипят живота.

— Един въпрос.

— Давай.

— Какво е „другар по бака“?

— Разбирам, че ще ти трябва много подготовка — отвърна замислено Крейгар.

Ако тръгнете по Пристанищния път, който лъкатуши общо взето на изток и леко на юг (следва удивително точно линията на кейовете), по някое време ще стигнете до едно място, където пътят излиза в пазарен район, от който по един от хълмовете се спуска Улицата на бекона. Да приемем, че вятърът духа от север или от запад, защото ако е от юг или изток, няма да стигнете толкова далече, и скоро ще видите редица ниски, тромави и грозни тухлени сгради, изпъната като клин точно срещу една от по-ниските стръмнини на Адриланка. Това са кланиците и са разположени така, че когато месото се насече, оваля в пипер и подправки, опуши, осоли и прибере в буретата, може да се спусне от стръмнината с рибарски мрежи, от които може да се натика в трюмовете на търговските кораби, които ще се опитат да го извозят до крайната цел, преди повечето от него да завони толкова, че да не може да се яде.

Подминете кланиците и се надявайте, че вятърът за щастие ще промени посоката си точно в този момент (нищо, ама нищо не мирише толкова лошо, колкото една кланица в горещ ден), и отново ще започнете да се изкачвате, и някъде там Улицата на бекона се прелива в булевард „Овнешка глава“, и ще забележите, че вонята намалява и се променя (боклукът не мирише толкова лошо, колкото една кланица), но не изчезва, и че сградите са повече дървени и плътно скупчени една до друга, и небоядисани, и вече сте в Южна Адриланка, и спокойно можете да ми кажете защо изобщо си направихте труда да дойдете тук. Аз бях там, защото в този квартал имах семейство.

Улиците тук ги познавах почти толкова добре, колкото в моя район, така че не обръщах много внимание, докато минавахме покрай хлебарниците, тъкачниците и железарниците, и вещиците и проститутките; следвах извивките на пътя и кимах от време на време на някой, който се осмели да срещне очите ми, защото не обичам да отстъпвам от навика си да изглеждам застрашително за други източници. Във всеки случай истинско облекчение е да виждаш хора, които са или плешиви, или дебели, или ниски, или мустакати, защото драгарите не могат да се оправят с тези неща — това, което на тях им се струва по-добро, на мен ми изглежда по-ограничено.

Минахме покрай един уличен менестрел, който пееше на един от по-редките източняшки езици, и пуснах няколко глобуса в калъфа на инструмента му.

„Шефе, той наистина ли пееше това, което чух?“

„Младеж казва на любимата за любовта си към нея“.

„Мое малко космато мъденце…“

„Въпрос на етнокултура, Лойош. Не би могъл да го разбереш“.

Излязохме на една улица, наречена „Пътят на странниците“, и на юг от нея имаше един квартал, наречен „Шестте ъгъла“, където нощем всичко се променяше; не знам да съществува друго такова място в Адриланка или в която и да е част от Империята. Но имаше един рибарски дюкян: нощем непродадената риба се изхвърляше и рибарницата се превръщаше в място, където можеш да си купиш домашен алкохол без акциз, особено бренди. До него имаше обущарница, до през нощта, когато обувките се прибират под пода и тя се превръща в необложен с данъци хазартен салон. Хлебарят пък се прибира, щом свърши денят, и нощем идва друг човек, отваря отзад, разгъва дюшеците и хлебарницата се превръща в най-мръсния бардак в града.

Предпочитах квартала денем, въпреки че нощем се чувствах повече като у дома си.

И тогава, точно след като подминахме Шестте ъгъла, стигнахме до един дюкян с вещерски неща на ъгъла на две безименни и неотбелязани улици, минах под завесата и звънчетата звъннаха. Веднага ме поздрави котаракът Амбрус — изскочи изпод чергилата, последван от дядо ми, който леко ги разтвори и пристъпи навън.

— Здравей, Владимир. Радвам се, че дойде. Да седнем на чашка чай.

Амбрус се сви пред мен, готов да скочи. Сплетох ръце, улових го и го пренесох през чергилата и в дюкяна или къщата — беше едно и също и дори за мен беше трудно да кажа кои вещи бяха за продан или заем на клиенти и кои — строго лични. Например човек би си помислил, че автопортретът е нещо лично, нали? Само че не. Лойош и Амбрус, които отдавна бяха установили отношенията си, се направиха, че не забелязват присъствието си.

Седнах в един сив тапициран стол, сложих котарака в скута си и взех тънката порцеланова чашка от ръката на дядо. Беше синя, а чаят беше червен. Изстисках резенчето лимон, разбърках лъжичката с мед и казах:

— Как си, Ноиш-па?

— Както винаги, Владимир.

С други думи, вече знаеше, че имам нещо наум и че не съм дошъл просто на гости. Работата е, че често се отбивам само на гости, тъй че как го беше разбрал? Но все едно. Отпих предпазливо от чая, защото знаех, че ще е много горещ. И така си беше. Освен това беше много добър и изобщо не беше горчив. Можех да го изпия и без мед. Трябваше първо да го опитам.

— Записах се в армията, Ноиш-па.

Той се ококори и се зарадвах, че съм успял да го изненадам.

— Записал си се в армията?

— Да. Един вид.

Той леко се отпусна в стола си, който бе досущ като този, на който седях. Изведнъж осъзнах, че мебелите ми у дома повече приличат на дядовите, за разлика от коравата дървения, сред която бях отраснал, докато мама и баща ми бяха живи.

— Разкажи ми.

— Наскоро ме нападнаха. Набиха ме и ме заплашиха. Поръча го човек, който нямаше причини да ме напада, освен да ме предупреди да не се занимавам с него. Щях да го оставя на мира, ако и той ме беше оставил на мира. Сега отивам да му го върна.

— Като се записваш в армията?

— В армия, която скоро ще го нападне. Ще се включа в разни специални служби…

— Смяташ ли, че това е добър повод да станеш войник?

— Разбира се, че не, Ноиш-па.

Отвърна ми с леката си полубеззъба усмивка.

— Но въпреки това го правиш.

— Да.

— Добре.

Познаваше ме и разбираше кога си струва да се опита да ме уговаря или разубеждава за нещо. Във всеки случай рядко се опитваше да промени намеренията ми, дори когато можеше и да успее. Лойош прелетя до него и се остави да го почешат по брадичката. Ноиш-па каза:

— Какво искаш да ме питаш тогава?

— Ти си бил някога в армията. Какво трябва да знам?

Той се намръщи.

— Владимир, онова бяха други обстоятелства. Аз бях призован в източняшка армия; не е същото като да се запишеш доброволец в армия на елфи.

— Знам.

— И бяхме набити здравата още в първата ни и единствена битка.

— И това го знам.

Той зарея поглед в далечината.

— Ще имате дълги походи: пази си краката. Стой настрана от офицерите — старай се да не те забелязват. Изпълнявай си дежурствата с мръсната работа, но не повече, отколкото ти се полага, макар че това едва ли трябва да ти го казвам. Спи, когато можеш, но и това май няма нужда да ти го казвам. Вярвай на командирите си, дори когато не заслужават доверие; все едно трябва да им вярваш, защото иначе е по-лошо.

Загрях последния намек и в известен смисъл за първи път си дадох сметка в какво съм се забъркал.

„Все още не е късно, шефе“.

„Късно е“.

Сетих се да пийна още от чая, преди да е изстинал.

— Гладен ли си, Владимир?

— Малко.

— Ела тогава.

Отидохме в кухнята отзад и аз седнах на едно трикрако столче в ъгъла, докато дядо се залови с единственото нещо, което така и не се бях научил да правя добре: мекици. Това е една източняшка питка, само че леко бухнала и изпържена в тиган, в много лек зехтин. Мисля, че номерът е да докараш зехтина до точната температура и да прецениш кога да обърнеш хлебчето, сиреч точно преди да покаже явни признаци, че трябва да се обърне; тестото си беше най-обикновено, освен ако Ноиш-па не криеше нещо, което не е в неговия стил. Все едно, никога не съм успявал да го направя като хората, за което отново съжалих, когато първото топче пльосна в зехтина и замириса чудесно.

Наблюдавах дядо, докато пържеше. Беше съсредоточен, също както когато прави заклинание. Сравнението между готвене и вещерство е толкова крайно, че не бих се захванал да го обяснявам — споменавам само, че просто ми хрумна.

Оставих първата мекица (приличаше по-скоро на голям бухнал квадрат светлокафяво тесто) малко да изстине. Взех скилидка чесън, прехапах я със зъби и намазах с нея хлебчето отгоре. Когато вече можех да го държа, без пръстите ми да се опарят много, отхапах от чесъна, оставих го да избухне в устата ми и добавих към него хапка от мекицата. Притворих очи да се насладя на преживяването, а когато ги отворих, Ноиш-па беше поставил до лакътя ми чаша червено вино. Хапвахме мълчаливо и се наслаждавах, докато не осъзнах, че това ще е едно от последните ми прилични яденета за доста време занапред. Зачудих се дали ще е възможно да телепортирам от лагера късно през нощта, да си хапвам нещо и да телепортирам обратно. Не, те със сигурност щяха да имат телепортни прегради, за да не може врагът да се появи, при това съвсем не по кулинарни причини.

„Наистина си загазил здраво, нали, шефе?“

Дори не му казах да млъкне. Прегърнах Ноиш-па и отново тръгнах през Южна Адриланка. Не беше минало много време и уличният музикант все още беше там, този път пееше нещо за „хлебарка в кожени гащи“. При по-добро настроение щях да се засмея, но все пак пуснах няколко монети в калъфа, само заради шанса това да ми донесе късмет.

Следващия ден исках да прекарам в приготовления за това, което ми предстоеше. Бедата бе, че не знаех как да го направя. Не бях сигурен дори какъв багаж да стегна, освен че се погрижих да си взема най-удобните ботуши и, разбира се, добра колекция оръжия. Подредих ги с едно тежко наметало, резервна риза, няколко клина и бръснарски принадлежности и ги зяпнах; мислех си, че са крайно нелепи. После ги натиках в една кожена чанта и тръгнах към офиса, защото не можех да измисля добро извинение да не го направя.

Нито Крейгар, нито Мелестав имаха да ми кажат нещо кой знае какво, от което заключих, че Крейгар най-малкото е намекнал на Мелестав какво съм си наумил. А и какво да кажат, в края на краищата? Мелестав само клатеше глава; Крейгар периодично се подхилваше. Изобщо не смятах, че е смешно.

Отмених две маловажни срещи, защото не се чувствах във форма да раздавам правосъдие. Не можех да реша дали се надявам да нямам нищо за вършене, за да мога да се върна у дома и да се самоядосвам, или искам да съм зает, докато умът ми е другаде. След като се помотах така около час и се дразнех от всичко, реших, че не ми пука и че останалата част от деня ще ми е почивен ден. Аз съм шефът все пак. Мога да си го позволя.

Крачех напред-назад из жилището си. Опитвах се да чета, но непрекъснато се разсейвах, затова отидох в един клуб, където имаше музика, но ми се стори дразнеща, затова отидох в друг клуб, където имаше фенарийско бренди, което помогна. Зачудих се колко ли пъти през вековете фенарийското бренди или алкохолният му еквивалент, тъй да се каже, е помагал на човек в деня преди да стане войник.

По дяволите, беше адски тъпо. Аз не ставах войник. Записвах се съвсем формално, за да мога да тръгна на поход с една армия и да направя гадни неща на врага; със сигурност нямаше да се забърквам в никакви битки. Изпих още едно бренди в чест на тази мисъл, прибрах се и си легнах, и малко по-късно заспах, а на другата сутрин станах късно и се записах във войската.