Дракон

3.За крадени мечове и заети книги

Бяхме съкратили повечето разстояние между нас, когато побягнаха. Бях си помислил (в смисъл, доколкото изобщо можех да мисля), че ще се спрат, ще заемат отбранителна позиция и ще изчакат да атакуваме, както бяхме постъпили ние при техния щурм, и може би точно така трябваше да направят. Имаха си копия и само ако ги стиснеха здраво и ги насочеха напред, щеше да е много гадно за нас. Но не го изиграха така — тръгнаха право срещу нас, сигурно с надеждата, че ще забавим, ще се обърнем и ще побегнем. Стратегически — лош ход, психологически — логичен. Или казано с други думи, само като ги видях как настъпват, щях да напълня гащите от страх, чувство, притъпено само от гадното удоволствие да знам какво е да атакуваш нагоре по хълм.

Но виждате ли, просто нямаше начин да спрем; барабаните тътнеха около нас и вече се движехме, и се бяхме превърнали в неумолима сила, настръхнала с насочените напред остриета, пореща все напред и напред, и в един момент престанах да изпитвам страх. Престанах да изпитвам каквото и да било. Просто крачех напред и го правех, защото не можех да правя нищо друго. Дори собствената ми цел, личните ми планове и намерения се изпариха от главата ми, а средството се превърна в цел: настъпвах, защото ротата ми настъпваше, и когато ги срещнехме, щяхме да ги унищожим, защото точно това ни беше работата. Изобщо не беше моя работа, но за момента, както казах вече, това не ми хрумна.

Беше толкова различно. Имам предвид не точно тази битка, а битката изобщо. Все още не бях свикнал. Изобщо, някой може ли да свикне с това? И ако да, как? Освен някой като Напър, а Напър е луд.

Знаех, че сражението няма да е като убийството и че дори няма да е като уличните свади, но едно е да го знаеш, а съвсем друго — да го изпиташ. Свикнал съм на хладнокръвие, но в битката е горещо. Свикнал съм с точността, но войната е хаос. Свикнал съм да се опитвам да убия, но този вид бой включва да се опитваш да останеш жив.

Звукът от стъпките, моите и на другарите ми, се сля с ритъма на барабана, след това го заглуши и се превърна в ритъм, който отекваше в главата ми с думичката „Защо? Защо? Защо? Защо?“, което беше прекалено философско за момента. Ние, закоравелите войници, виждате ли, сме настроени философски в лагера, но на бойното поле сме много практични. Това също го бях научил. В лагера трябва да си настроен философски или да си побъркан, или странен, или гаден, или каквото и да е, само за да не излезеш от кожата си, докато очакваш поредния шанс да станеш герой. Това е начин да ти минава времето. Има една прилика между драконите и джерегите, която не мога да отрека: умеем да чакаме.

Другата прилика е, че не обичаме да чакаме. Колкото до мен, ако нещо има да става, предпочитам да става бързо. При това положение сигурно ще кажете, че съм имал късмет в началото на цялата тази работа, когато се опитах да изпълня мисията на Мороулан: не ми се наложи да чакам. Деймар ни се обади още на другата сутрин, след като заложихме психическия капан.

Тъкмо се бях отпуснал в стола и се радвах на хубавата гледка с празното бюро. Когато на бюрото ми има нещо, това обикновено означава, че ме чака работа. Тъкмо се канех да извикам на секретаря си да ми донесе клава, когато Крейгар (не го забелязах кога влезе) каза:

— Някой е откраднал едно от оръжията, Влад.

— Мелестав! — извиках. — Моля те, донеси ми клава.

— Веднага, шефе — отвърна ми той от другата стая.

Крейгар почна пак:

— Влад…

— Чух те. Сега ще се престоря, че не съм. Ще пия клава. После можеш да ми го кажеш.

— Ако го искаш пряко, мога да кажа на Деймар да…

— Не.

— Чакай да видя дали разбирам. Правилно ли схващам, че не искаш Деймар да…

— Крейгар, млъкни и ме остави да си изпия клавата. После можеш да се опиташ да бъдеш забавен. Ако се опиташ да бъдеш забавен, преди да съм си изпил клавата, вероятно ще те убия и тогава ще съм тъжен.

— А. Добре. Не бих искал да те натъжавам.

Стиснах очи. Когато ги отворих, Крейгар го нямаше. Малко след това Мелестав влезе на пръсти, остави пред мен димяща чаша и се измъкна пак на пръсти.

„Е, днес сме се оклюмали нещо. А, шефе?“

„Нищо ми нямаше, когато дойдох“.

Изпих клавата много бавно. Има един съвършен начин да поставиш устните си на ръба на чашата така, че да отпиваш подходящото количество клава, без да се опариш. Всичко си идва с практиката. Замислих се за практиката и за досадниците и изпих клавата, след което повиках Крейгар.

— Добре. Давай да чуем.

— Деймар ми се обади тази сутрин, че психическата му аларма се задействала по някое време снощи. Каза, че не могла да го събуди, за което праща извиненията си…

— Извинения? Не мислех, че е способен на това.

— … и смята, че крадецът трябва да е доста добър.

— Ясно. Давай да идем да видим какво е взето.

— Той знае какво е взето: голям меч. Много голям, не кой знае колко могъщ. Прост месингов предпазител, увита с кожа дръжка, остър по единия ръб и отчасти по другия, с достатъчно дълъг връх за мушкане.

Помъчих се да си припомня оръжието, не можах, но Лойош се справи — намести картинката в ума ми. Видях го подпрян на една стена, редом до няколкото си братовчеда. Не го бях забелязал. Изглеждаше съвсем невзрачно и с някак много груба конструкция като за моргантско оръжие.

— Значи, само като предположение, Крейгар, бих казал, че е било проба, а не оръжието, което търсят. Ти какво мислиш?

— Възможно е. Или пък в него има нещо, за което не знаем. История, магии, нещо такова.

— Може и това да е. Някакви предложения какво да правим?

— Винаги можеш да наемеш Кийра да ти го открадне обратно.

— С което крадецът ще разбере, че знаем, и заради това сигурно ще получим съвсем безполезно оръжие. Някакви смислени предложения?

— Каквото и да направим, трябва да разберем кой го е свил. Допускам, че Деймар ще може да го открие.

— Добре. Погрижи се тогава.

— Аз?

— Да, ти. Назначавам те за нашия говорител пред Деймар.

— Безкрайно съм благодарен.

— Гордея се, че си познавам подчинените и им възлагам задачи според дарбите им.

— Не започвай пак, Влад.

Всъщност в репликата ми имаше частица истина — макар и само частица. След като контролирах района, едно от нещата, на които се учех, беше какво да възлагам на хората си и какво да върша сам. Всъщност малко по-късно се набутах в една ситуация, при която трябваше да… но все едно. Това е друга история.

Крейгар напусна. Зяпнах в празното. Лойош попита: „Притеснен ли си, шефе?“

„Притеснен съм, приятел“.

За съжаление нямаше какво да се прави този ден — оставаше ми да си седя умислен и тъжен. Исках да стана и да започна да крача напред-назад, да обиколя из офиса, пак да седна и изобщо да направя всички неща, които прави човек, когато е изнервен. Но е адски кофти да позволиш на подчинените си да си помислят, че е много лесно да ти разклатят почвата под краката, тъй че си седях зад бюрото, готвех си разни манджи наум, припомнях си стари любови и си бърборех с Лойош.

Времето за обяд ми дойде като облекчение. Прескочих до едно източняшко местенце, държеше го една жена, казваше се Церчи, и си поръчах печена патица с вишнев сос, гарнирана с керевиз и поднесена с пържена питка с чесън, която не беше толкова вкусна, колкото я правеше Ноиш-па, но яденето си го биваше. Опитах се да се помотая над яденето, което естествено ме накара да го изям по-бързо. След храната Церчи седна до мен. За десерт получих шербет и портокалов ликьор, както и удоволствието да изслушам оплакванията й колко скъпо трябвало да плати за леда. Радвах се, че седи до мен, защото не обичам да се храня сам. Върнах се в офиса. Крейгар вече ме чакаше.

Щом се върнах, забелязах наметалото му на окачалката и така разбрах, че е там. Седнах зад бюрото си и се постарах да не изглеждам все едно, че го очаквам.

Ако сте си създали впечатлението, че придавам на всичко това много повече важност, отколкото имаше наистина, ами, аз самият тогава си казах същото. Фактът, че се оказах прав, може би ме прави да изглеждам прозорлив. Не знам. Бъркал съм за много неща, но от онези случаи не се получават интересни истории.

— Е, Влад, получих го — каза Крейгар.

— Много време ти отне. — Срязах го само защото се подразних.

— Да. А ако просто бях влязъл и ти бях дал едно име? Какво щеше да кажеш?

Щях да му кажа да иде и да разбере повече за лицето, разбира се, и сигурно щях да добавя някоя саркастична забележка, че не го е направил вече. Понякога трябва да признаеш поражението си.

— Добре. Браво.

— Благодаря.

— Сядай и да чуем.

Точно в този момент Мелестав надникна през открехнатата врата и рече:

— Крейгар? Намерих я оная карта.

— Благодаря. Донеси я, моля те.

Всички в офиса сме много учтиви помежду си.

Премълчах въпросите, на които Крейгар сигурно щеше да отговори с голямо самодоволство, и зачаках. Избутах настрана перата, мастилницата и тежестите за хартия, докато Крейгар разгъваше картата, която почти го покри. Изглеждаше съвсем нова, с онази особена смесица от рязко очертани и замъглени райони, която показва, че е псиотпечатък; по-голямата й част обаче беше съвсем четлива и ясна, показваше, че е работа на опитен и грижлив майстор. Веднага познах района, защото Дзур планина беше отбелязана близо до лявата граница, а познах и река Смока, на две трети от дължината надясно, което означаваше, че зелените петна на дясната граница са подножията на Източните планини.

Крейгар ми посочи един район, малко над и вдясно от Дзур планина.

— Графство Форния. — Пръстът му очерта зона, продължаваща почти до края на картата.

— Не съм чувал за него.

— Все едно.

— Разправяй.

— Мелестав търси по-подробна карта, в случай че ни потрябва. Но оръжието е отишло точно там.

— И какво знаеш за Форния. Граф или графиня?

— Граф. Форния е’Ланя. Господар на дракони, разбира се. И съсед на Сетра Лавоуд.

— Интересно, услужват ли си със захар.

— А?

— Все едно. Източняшки обичай.

— Името „Форния“ идва от древния език на дома Дракон и означава „търпение“. Зад това сигурно има някаква история, но не я знам. Форния е стар — над две хилядарки. Много прочут магьосник. Бойна магия, главно. Държи екип от магове, които му помагат. Няма някакви особени открития, но се радват на добра репутация в дома.

Изсумтях. Крейгар продължи:

— Разширил е доста владението си преди Междуцарствието, правил го е и през последните стотина години. Поддържа постоянна армия от около шест хиляди, но взима наемници, когато се наложи, включително източняци. Той…

— Източняци ли? Не разбирам.

— Известен е с това, че наема бойци от Изтока за определени акции.

— Наемници източняци?

— Да.

— Не знаех… не бях чувал досега, че…

— Аз също.

— Сигурен ли си в това?

— Да.

— Откъде в Изтока?

— Не е от твоята част. Още по на юг, доколкото разбрах. Малко пехотинци, но главно конници. Известен е с това, че поддържа силна конница и че я използва добре.

— Какво искаше да кажеш с „моята част“?

— Частта от Изтока, от която произхождаш.

— Ти откъде знаеш от коя част в Изтока е дошло семейството ми?

— Влад…

— Да?

— Нима си въобразяваш, че ще приема да работим заедно, без да поразбера нещо за тебе?

— Ъ… и какво друго си разбрал?

— Не държиш да го знаеш, нали?

— Хм. Добре. Продължавай.

„Много е странно, шефе“.

„Колко знае за мен Крейгар? Или работата с източняшките наемници?“

„Ами, и двете всъщност, но си мислех за наемниците“.

„Да, странно е“.

— Разбра ли защо е откраднал оръжието?

— Не, но имам хипотеза: по същата причина, поради която щеше да го направи всеки друг. Тези оръжия представляват сила. Ако искаш такива неща, значи искаш точно тях.

Това го преглътнах някак, без да мога да измисля подходящ отговор.

— Казваш, че непрекъснато разширявал владенията си. Какво би трябвало да каже Императрицата по въпроса?

— Той воюва с Господари на дракони; отношението на Императрицата е същото, както към джерегските войни: да ги оставим да се ръфат едни-други, стига да не се месят в имперските дела.

— Интересно сравнение. Чудно какво ли би си помислил Мороулан за това?

Крейгар се усмихна. Мисля, че като бивш Господар на дракони много му допадаха подобни забележки. Разбира се, това също го правеше добър източник на информация по военни въпроси.

— Добре — въздъхнах аз. — Сега да резюмираме. Значи, имаме проблем с дракони, които действат като дракони. Този Форния ламти за повече земя и власт, поради което открадва моргантско оръжие, а Мороулан ламти за същото, затова не иска да му го свият, и можем да кажем на Мороулан кой е типът, с което приключваме и повече работа тука нямаме. Прав ли съм? Ха. Е, какво друго не си ми казал?

— Главното. Драконите не крадат.

— Разбирам. Следователно?

— Едната възможност е той наистина, ама наистина да държи ужасно на него. Другата е, че иска да го разгневят.

— Моля?

Крейгар замълча и зяпна към тавана все едно, че се опитваше да формулира много сложна мисъл.

— Значи, той го открадва, Мороулан го обвинява, че го е откраднал, и той се разгневява.

— О! Той дракон ли е, или йенди?

— Не са чак толкова различни, Влад. — Отворих уста, но Крейгар бързо продължи: — Ще го дефинирам така. Йенди са такива непрекъснато, но един дракон по време на военна кампания е способен на коварство, когато се наложи.

— Добре, схванах.

— Тъй че в тая работа сигурно има нещо повече, отколкото знаем.

— Хубаво. Чудесно. И какво ни засяга нас?

— Не знам. Може би нищо, ако извадим късмет.

Въздъхнах.

— Добре. Ще докладвам какво съм открил.

— Какво е открил кой?

— Ще докладвам на Мороулан и ще видим той какво ще каже. Но няма да крада обратно проклетото нещо. — И попитах с плаха надежда: — Има ли тука нещо, което се нуждае от вниманието ми, преди да ида да се напъхам в пастта на дракона?

— Боя се, че не.

— Добре. Благодаря. Добра работа.

Човек не подбира ресурсите си, когато започне кампания, обясни ми Сетра, след като всичко това беше приключило. С други думи, целта е да използваш по най-добрия начин това, с което разполагаш, и да измислиш как да противопоставиш силните си страни на слабостите на противника. Използва за илюстрация някакъв сложен пример, който така и не схванах, включващ противопоставяне на конница срещу магьосничество и дълги бързи маршове срещу противник, окопал се в широк фронт. Идеята й беше, че първото, което правиш в началото на кампания, е да прецениш собствените си сили и слабости, както и противниковите, в светлината на своите цели.

Както казах, не можах да схвана аналогията, но сега, като си мисля за тези неща, когато мога, и ако поискам да видя всичко, което направих тогава, в светлината на военната терминология, може да се каже, че някъде към този момент започнах да претеглям собствените си сили все едно, че това бе някаква кампания, в която съм решил да вляза. Фактът е, че се ангажирах сериозно с това чак след един-два дни, но още докато си седях тогава в офиса, разсъждавах над казаното от Крейгар и се подготвях за поредното си гостуване в Черен замък, макар да не го осъзнавах в момента, все пак предприемах кампания, преценявах силите, на които можех да разчитам, и се подготвях за предстоящото.

Просто не мислех, че ще мога да си дам доклада на Мороулан и да се свърши, въпреки че не мога да ви кажа защо имах това усещане.

Но моята кампания нямаше цел, поне до този момент, което правеше подготовката ми малко засукана. И всичко беше несъзнателно, което го правеше още по-засукано. И фактът е, че все още мисля, че можех още тогава да се измъкна от цялата каша, ако Форния не беше… но не, това ще го оставим за подходящото му място.

Този път накарах един от моите магьосници да направи телепорта: Темек, който работеше при мен от самото начало. Беше компетентен като магьосник, макар че специалността му беше, да речем, в друга област. Свърши работата си съвсем прилично.

Щом се озовах в Черен замък, се постарах да си отбележа в ума няколко ориентира — повечето много долу, под мен — в случай че ми се наложи някой ден да телепортирам сам. Не постигнах кой знае какъв успех, но пък и идеята да извършвам сам телепорт никога не ме е привличала: не ме бива много в това. Потокът долу беше много тънък и ми беше трудно да различа подробностите, но определено имаше някакво мостче, наполовина скрито от дърветата от едната страна. Самите дървета, както и останалите наблизо, бяха с много странна форма, сигурно отгледани преди хилядолетия за строене на корабни съдове с по-особен модел. Но пък можеше и очите и височината да ми въртят номера.

След като се почувствах готов, пристъпих към портата на Черен замък; успях дори да отдам наперено чест на двамата стражи, които ме наблюдаваха от стената. Май не го забелязаха. Крилата отново се разтвориха тържествено и лейди Тилдра отново ме поздрави. Беше висока, гъвкава и успяваше да внуши красота, но без сексуалност — в смисъл, приятно ми беше да я гледам, но не изпитвах никаква страст. Това е необичайно за мен и се зачудих дали не е съзнателно търсен ефект.

— Лорд Мороулан ще се срещне с вас веднага в библиотеката — заяви тя. — Желаете ли нещо освежително?

— Ако обичате.

Тилдра ме придружи по дългото вито стълбище до библиотеката, остави ме за малко и се върна с чаша червено вино, в което имаше твърде много танин за вкуса ми и беше твърде топло, но все едно, беше добро. Бях влизал в тази библиотека по няколко повода; този път, докато чаках, погледнах някои от книгите. Повечето от тях изглеждаха, съвсем предсказуемо, свързани с история или с чародейство. Имаше и няколко книги за Изтока, които събудиха интереса ми, особено една, озаглавена „Обичаи и суеверия в Източните планини“, и още една, със заглавието „Войните за независимост в Планинските провинции“, и двете издадени в Изтока, и двете написани от някой си Фекете Сюзи, знаех, че е фенарийско име. Не знаех какво да мисля за Мороулан, след като притежаваше такива книги.

Лойош ме уведоми за пристигането му миг преди той да каже:

— Мога да ти ги заема, ако желаеш. — Така че не успя да ме изненада.

— Много бих искал.

— Трябва да те предупредя обаче, че разполагам с няколко тома, посветени на проклятия към хора, които не връщат книги.

— Може ли да заема и тях?

— Какво те води насам?

— Нося името, което търсиш.

— Толкова скоро?

— Щом ще наемаш източняци, трябва да свикнеш, че нещата ще стават бързо.

„Шефе, мислиш ли, че наистина има книги с проклятия за хора, които…“

„Изобщо не би ме изненадало, Лойош“.

— Е, добре — каза Мороулан. — Кой е?

Дадох му името и се вгледах във физиономията му. Все едно че гледах рафтовете му с книги.

— Много добре.

— И това ли е всичко?

— Не.

„Добре де, шефе, ти да не мислеше, че…“

„Млъкни“.

— Какво още?

— Оръжието трябва да се върне.

— Познавам няколко крадци. Ако искаш да ти го откраднат обратно, ще ти дам едно-две имена.

— Те няма да работят за мен. Освен това…

— Знам. Господарите на дракони не крадат. А и ти бездруго не искаш това.

Мороулан кимна, но мислите му сякаш се бяха отнесли някъде другаде.

— По-важното обаче е, че граф Форния трябва да получи урок.

— Урок? Надявам се, че не се каниш да ме молиш да го убия, защото…

Ноздрите на Мороулан настръхнаха, нещо много свирепо блесна в очите му и бързо угасна.

— Допускам, че се шегуваш. Моля те, в бъдеще не си прави такива шеги.

Свих рамене. Изобщо не се шегувах, но нямаше смисъл да му го казвам. Все едно, изпитах облекчение, че няма да ме моли да светна един Господар на дракони.

— Мисля, че трябва да поведа война срещу него.

Погледнах го и примигах.

— Ами, да, естествено. Много ясно. Как иначе. Какво друго да направи човек? Но мен това с какво ме засяга?

— Не те засяга. Пряко.

— Какво облекчение.

„Колко лошо, шефе. Надявах се на офицерски чин“.

„Лойош, млъкни“.

„Лейтенант Лойош… не звучи зле, не мислиш ли?“

„Лойош, млъкни“.

„Мирно, Първа джерегска пиконосци. Напред, ходом — марш!“

„Мамка му, Лойош, млъкни“.

„Слушам, полковник, сър. Тъй верно. Млъквам, сър“.

— Предполагам, че нямаш опит във военното разузнаване, нали?

— Уверявам те, в малкото рибарско селце, в което се родих, това беше единствената обсъждана тема в кръчмата.

— Естествено. Все едно, може да се окажеш полезен за нещо. Междувременно, благодаря за свършеното. Ще изпратя възнаграждението по куриер.

— Всяко възнаграждение е добре дошло. Но виж, тази работа с „може да се окажеш полезен“ нещо не ми харесва. Няма да ми кажеш какво си намислил, нали?

— Ако проблемът беше джерегски, ти щеше ли да ми кажеш?

— Разбира се. „Откритост и честност“ е кредото ми.

Устата му се кривна в усмивка.

— Само от любопитство, как стават тия неща? — попитах. — Ще му обявиш ли война, или какво?

— При подобно действие формалното обявяване на война не е задължително. Само ще му изпратя съобщение с настояване да върне меча и това ще постигне същото. Но първо трябва да се извършат приготовления.

— Например събиране на армия?

— Да. И планиране на кампания. Но най-важното — наемане на генерал.

— Наемане на генерал? — Този път наистина се изненадах. — Няма ли да водиш армията си лично?

— Ти би ли убил някого лично, ако можеш да наемеш Марио?

Всъщност вероятно щях да го направя, но…

— Разбирам. И кой е този военен гений, съпоставим със самия Марио? Чакай, не ми казвай. Сетра Лавоуд.

— Добро предположение.

— Винаги съм бил умен за възрастта си. — И добавих: — Чакай малко. Ти откъде знаеш за Марио?

Той пак ме погледна самодоволно. Трябва да престана да му давам поводи да ме гледа самодоволно. Попитах:

— Мислиш ли, че Сетра ще се съгласи?

— Знам, че ще се съгласи.

— Защото е приятелка?

— Да, но и по други причини.

— Хммм.

„Шефе, тука стават много неща, за които не знаем“.

„Така ли мислиш? Сериозно? Остава да ми кажеш, че един дзур в гората може да е опасен“.

„Виж, хайде да оставим убийствата за теб, а иронията за мен, става ли?“

Във всеки случай, така приключи беседата ми с Мороулан. Взех си заетите книги и тръгнах обратно по стълбището към изхода, където един магьосник се беше приготвил отново да ми разстрои стомаха. Спрях се на площадката по средата и този път разгледах картината внимателно. Виждаше се идеално долу от пода или от горе, но отблизо можех да различа тъканта на платното и мазките и макар да ми се наложи да изпъна врат, можах да огледам добре главата на ранения дракон. Макар и на картина, имаше нещо могъщо и интригуващо в начина, по който подобните на пипала израстъци по шията му като че ли се развяваха и потръпваха — в привидно безредие, но в същото време в тях сякаш имаше някаква целеустременост. А изражението му говореше за необходимост, но в същото време и за някаква радост. Раната на хълбока му, която бе най-близо до мен, беше предадена умело, за да събужда жалост, но не и отвращение, а дори и в облика на самия млад дракон се съдържаше някакъв намек, че макар да се нуждае от закрила, все пак е дракон и с него не можеш да си играеш.

Очите ми обаче не можеха да се откъснат от пипалата, все едно че бяха някаква загадка, която би могла да се реши и да разкрие… какво?

„Драконите са много по-сложни, отколкото изглеждат, нали, шефе?“

„Тъкмо си мислех същото“.

„Особено Мороулан“.

„Да“.

„Забеляза ли за какво не попита?“

„Да. Изобщо не попита за откраднатото оръжие“.

„Не си толкова тъп, колкото казват, шефе“.

„Спести си го, Лойош. Кажи ми какво може да означава това?“

„Че вече е знаел за обира. Което означава, че когато поставяхме оня капан, не сме правили това, което ни беше казано, че ще правим“.

„Да. Може би. Или означава нещо съвсем друго“.

„Какво друго?“

Отново огледах пипалата — оплетени в безразборни фигури, в които все пак сякаш имаше някакъв смисъл.

„Например, че е знаел точно на кое оръжие би могло да се посегне, което означава, че кражбата не е била просто проба, а е изпълнила целта си и че в това оръжие има нещо повече, отколкото си мислехме. Което би било логично, разбира се. Или идеята на Крейгар: няма значение какво е откраднато, идеята е Мороулан да се ядоса достатъчно, за да започне война, просто защото е искал война. Всъщност вероятно сме бъркали за всичко и несъмнено продължаваме да грешим. Стигнем ли до някакво заключение, трябва просто да приемем, че грешим, и да продължим оттам“.

Лойош помълча за миг, след което каза: „Художникът ми харесва“.

„На мен също. Хайде да си вървим у дома“.

Обърнах гръб на ранения дракон и излязох от Черен замък.