Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава VIII

Път през тъмнината

— Отец Лотар, може ли малко да ви изпратя?

Свещеникът, излязъл сам от вратата, край която стоеше Йожен-Оливие, погледна младия човек, но не го позна. А дали не го беше познал? Кимна, но някак разсеяно, без доброжелателната си усмивка.

— Не обичам особено да споделям с някого такъв неприятен път – каза той накрая. – Днес ще прекарам нощта не в своето скривалище, а в метрото.

Е, това го знае всяко дете, че не бива продължително време да се нощува на едно и също място.

— А коя метростанция ви трябва?

— „Плас де Клиши“.

— А не ви ли се струва, отче, че ще можете да пренощувате там едва утре? – попита Йожен-Оливие. – Днес ще стигнете до „Клиши“ не по-рано от сутринта.

— Ако вървя пеш – да! – този път свещеникът погледна спътника си по-внимателно, най-после по устните му се плъзна усмивка. Йожен-Оливие за нищо на света не би си признал, че много очакваше тази сдържано одобрителна усмивка. – Но аз ще използвам превоз.

— В изоставеното метро? Някоя карета, теглена от шест бели коня или направо впряг с дракони?

— Колко романтични сте все пак вие, атеистите – отвърна свещеникът. – Ще разбереш. Виж какво, млади Левек, остани с мен за компания, но само в случай, че и ти можеш да пренощуваш на онова място. Тогава няма да търся друг. Защото там ще ми е нужна известна помощ.

— На вашите услуги съм.

Като минаха една пресечка, те се спуснаха към станция „Бастилия“, смесвайки се с пъстрата навалица работници от гетата, безработни, сред които преобладаваха негрите – големи любители на социални помощи, турски работници, най-трудолюбивите обитатели на шериатската зона.

Парижкото метро, печално известно още от добрите си времена с неудобството и бъркотията на своите линии, сега, когато половината му разклонения бяха излезли от строя, беше станало съвсем мръсно. Тук не се налагаше да се опасяваш от проверка на документите, затова пък трябваше да си пазиш джобовете. Просяците, разположили се на цели пълчища в подлезите и под ръждивите изтърбушени рамки на рекламните билбордове, светкавично се превръщаха в обирджии. Мърляви дечурлига, просещи милостиня, каквато никой не им даваше, сновяха из навалицата в търсене на подходящата жертва. Да срежат нечия чанта, за тях беше нищо работа.

Упътващите табели сочеха пътя към работещите линии, празните тунели дори не бяха оградени навсякъде с въжета. Какво пък, заможните парижани сега не използваха метрото. Наземният превоз с кондуктори се смяташе за по-престижен.

Промъквайки се заедно с отец Лотар покрай разположилия се в краката им битак, с изложени върху вестници амулети и контрабандни стоки, Йожен-Оливие непрестанно се измъчваше от опасението – ами ако някой от тълпата изведнъж се досети, че вижда свещеник? Идиотска мисъл, общо взето – да разпознаеш свещеника в отец Лотар беше малко вероятно.

Пропътуваха две спирки, слязоха на платформата заедно с човешкия поток и кривнаха в черния ръкав на празен тунел.

— Намирате ли за благоразумно, Ваше Преподобие, да скитате из запустелите линии? – Тъмнината, сменила мъждивата светлина на лампите, направо радваше окото, а обгърналата ги внезапно тишина изглеждаше след стълпотворението оглушителна. – Сигурно нямате дори револвер.

— А за какво ми е?

— Е, да, вярно, нали вие не бива да убивате! Но все пак се говори, че тук се криели криминални престъпници, крадци, наркодилъри и какви ли не други типове.

— А ти виждал ли си ги?

— Честно казано, не ми се е случвало.

— Наркодилърите, сутеньорите, крадците и убийците благополучно си безделничат горе, в шериатската зона. Процентът на заловените от полицията е толкова нищожен, че престъпниците няма защо да се завират из такива неудобни места. Полицията залавя точно толкова престъпници, колкото й трябват, за да организира показни наказателни присъди, от рода на отсичане на ръце на крадците. А останалите просто ги контролира. Това напълно задоволява всички.

— Благочестивите са по-трудолюбиви.

— Те си имат други задачи. – Отец Лотар измъкна нещо от джоба на гащеризона си. Чуха се няколко тихи щраквания, а след това в черната паст на зейналите пред тях сводове падна ярка ивица светлина. – Всеки мегаполис, дори най-противоестественият, трябва да живее, поддържайки сложен баланс. Когато той бъде нарушен, се извива смъртоносен ураган.

Под краката им беше влажно, налагаше се да прескачат релси, които не се виждаха, а по-скоро се загатваха.

— Исках да ви питам, Ваше Преподобие, каква е тази боза, на която са се запънали мюсюлманите, твърдейки, че са по-добри от християните, защото „общували с Господ направо“? Ако, разбира се, не броим, че всичко това е боза отначало докрай.

— Много е сериозно, Йожен-Оливие. За теб, материалиста, всичко, в което мюсюлманите вярват, е глупост. Но щом вече си започнал да разбираш, че си струва да проумееш как стоят нещата от тяхна гледна точка и от страна на онези, които вярват по начин, различен от техния, значи порастваш. Човек, зазидал себе си в стените на собствения си мироглед, ограничава мисълта си. Дори оставайки си материалист – и отец Лотар леко се усмихна, – ти печелиш предимство пред тях, ако ги гледаш отвътре и с поглед на християнин.

— Разбирам. Но няма за какво да ме хвалите, да ви разпитам за тези неща ме посъветва Софи Севазмиу. И къде е тук жетонът за покер?

— По-скоро, къде е козът? – отново се усмихна отец Лотар. – Става дума за игра с белязани карти, а отгоре на всичко, козът е изваден от ръкава. Този техен „разговор с Аллах направо за разлика от християните“ – не е нищо друго освен лишена от смисъл напомпана фраза, но колко хора се хванаха на нея през междувековието! И така, да вникнем в нещата от самото начало. Всеки християнин може чудесно да се обръща към Бог директно, нещо повече – той е задължен да прави това. Обръщението на християнина към Бог се нарича молитва. В такъв случай, може би мюсюлманите имат предвид диалога? Човек се обръща към Бог и получава отговор. Но да разсъдим трезво – дали всеки човек е способен адекватно да възприеме нещо, обърнато към него от едно непостижимо, съкрушително непостижимо за слабия ни разум начало? Така можеш да полудееш. Разбери, не че Бог не иска да отговаря на простосмъртните, но простосмъртните не са способни да възприемат Истината. Срещат се и смъртни, които не са обикновени, които имат, нека го кажем така, че да го разбереш, известен опит. Те водят непрестанна борба с грешната си природа, те са насочили всичките си мисли към постигането на Истината. Наричаме ги светци. Та значи, светците понякога получават отговор. Те имат откровения и видения, на тях са им достъпни много неща, които са недостъпни за нас. Докато мюсюлманите смятат, че всеки един от тях е способен на „диалог без посредници“, стига само той, грешният, раздиран от всички страсти, да си прочете молитвата.

— Тоест те вземат, че поломотят, а после си втълпяват, че са чули отговор свише, така ли? – направи гримаса Йожен-Оливие.

— В най-добрия случай! – бързо възрази отец Лотар. – В един много добър случай нещата стоят точно така. Но недей да забравяш, че има и още една персона, извънредно заинтересована в диалога с неопитните, неизкушени същества.

— За дявола ли говорите?

— Разбира се. Но и това не изчерпва целия проблем. В противоречие със самите себе си, те все пак използват посредник между тях, и колкото и да не ми се иска да го кажа, Бог. Всички тези имами, молли – за какво са?

— Тоест във всички тези твърдения, че те са по-добри от нас, защото ние имаме духовенство, а те „общуват направо“, изобщо няма никакъв смисъл? Щом и те в действителност имат духовенство!

Отец Лотар се направи, че не е забелязал думите „ние“ и „от нас“.

— Няма смисъл, но няма и духовенство – отсече той. – Имамът е сравним единствено с някой протестантски пастор или баптистки проповедник. Но не и със свещеник. Как да ти кажа, Йожен-Оливие, християнството, истинското християнство, а не по-късните му еретически профанации, е тайнствена религия. А ислямът изначално е лишен от тайнственост.

— А какво е това?

— Вълшебство, както биха казали децата. Онези функции, заради които на християнина му е нужен свещеник, в исляма просто не съществуват.

— Аха, хлябът – Плът, виното – Кръв?

— Преди всичко това. Знаеш ли, Левек, лесно е да се справиш с една-единствена налудничава мисъл. Но когато в едно твърдение са навързани няколко нелепици, само ако знаеш колко е трудно да го обясниш както трябва. Да вземем тази фраза – „мюсюлманите разговарят с Бог без посредници“ – тя е налудничава на няколко нива. Но пак ще повторя, при пълната липса на съдържателност, тази напомпана формулировка много добре постигаше целта си, когато те все още си правеха труда да убеждават някого с думи. Боже, колко пъти подобно нещо се е повтаряло в историята на човечеството! Многократно повторената с апломб глупост действа по-добре от което и да е заклинание.

— Никога не бих предположил, че да се ровиш из мозъците им, е доста интересно занимание. Винаги съм смятал, че пет пари не струва да се питаш какво си мислят.

Лъчът от фенерчето в ръцете на отец Лотар ту се скъсяваше, попаднал върху някоя близка преграда, ту се удължаваше, очертавайки ширналото се пространство. В подземията на метрото беше както винаги задушно и влажно.

— Строго погледнато, техният възглед за света е по-близък до реалността, отколкото твоят.

— Ама и вие…

— С някои уговорки, разбира се – свещеникът сякаш не забеляза възмущението на събеседника си.

— Кадията, когото взривих онзи ден, вярваше, че веднага след смъртта си ще се отдаде на секс със седемдесет и две хурии*.

— Не мога да гарантирам, но по-вероятно е очакванията му да са се сбъднали.

[* Хурии (от араб. – чернооки) – красиви жени, които доставят наслада на праведните мюсюлмани в Джанат (от араб. – рай, райска градина) – Бел.ред.]

Йожен-Оливие се засмя.

— Мислиш, че се шегувам? – по гласа на свещеника Йожен-Оливие изведнъж разбра, че той говори без помен от усмивка. – Ти знаеш ли кои са хуриите?

— Умопомрачителни хубавици, върху които не се лепи нито кал, нито прах.

— Плюс това, нямат месечен цикъл, не остаряват и не забременяват. В нито един от авторитетните ислямски източници не е казано, че хуриите са онова, в което ще се превърнат след смъртта си правоверните жени. Някои ислямистки богослови се опитват да представят нещата така, но това си е чиста проба натаманяване. Хуриите изначално са създадени от хурии. А и да не забравяме огромното им желание за секс.

— Мръсни налудничави приказки и нищо повече.

— Средновековието е оставило доста подробни описания на демони, които се наричат сукуб и инкуб. Сега инкубът, благодарение на Бог, не ни интересува. А, виж, сукубът представлява доста голям интерес. Това е демон в женски образ, който търси полова връзка с мъжете. Повтарям – демон в женски образ, а не жена. И на смъртния такава полова връзка с демон винаги му излиза през носа…

— Искате да кажете, че хуриите са сукуби ли? – На Йожен-Оливие му се струваше, че отец Лотар се е задълбочил доста в тези глупости.

— Искам да кажа, че дяволът доста често изпълнява своите обещания – остро каза свещеникът. – Той казва: ще получиш възможност да влезеш в сношение със седемдесет и две чернооки хубавици. Превъзходно, мисли си мъжът, но не му идва наум да попита до какво ще доведе това действие? Но когато една от дванайсетте врати на въпросното забележително място се отворят пред него, вече ще е късно. Ще е късно да вика, когато една от чернооките хубавици го сграбчи и започне да го утешава така, че направо му подкоси краката, а после го предаде на друга, а ако му секнат силите за тези плътски наслади, ще се наложи да яде месо от специални тамошни бикове, което укрепва мъжката сила, и да дъвче по-бързо, защото третата хубавица вече ще протяга ръце към него… И така – вечно, постоянно, непрестанно, мъчително съвкупление с нечовешки същества, от които няма отърване, колкото и да молиш, колкото и да викаш… Нали това искаше? Нали го смяташе за награда? И се мъчеше да я заслужиш? Е, тогава така ти се пада, получи си го в пълна мяра!

— Вие наистина ли вярвате в това? – Йожен-Оливие се препъна в някаква счупена релса, но се задържа на крака.

— Всичко, с което се сблъскваме днес, отдавна е казано и написано. Наистина, няма нищо ново под луната. Апропо, за луната. Смяташ ли за случайно, че нашият календар е слънчев, а техният – лунен? Луната е мъртво светило за разлика от животворящото слънце. Във всички времена всички поклонници на дявола са почитали луната.

— Смятате, че те се кланят на дявола ли? – Йожен-Оливие подсвирна, но звукът отекна неприятно в заобикалящата ги катранена чернилка.

— Не мога да твърдя подобно нещо, щом те самите не го твърдят – напрегнато отвърна отец Лотар. – Но като християнски свещеник няма как да не обърна внимание на онова, което ме кара да съм нащрек. Ако ме уверяват, че в рая посрещат човека същества, чието описание прилича на сукуби, съм длъжен да си задам въпроса дали това е рай, или прилича повече на ад? Щом луната е основен символ на религия, как мога да не си спомня, че сатанизмът е неотделим от култа към луната?

— Аз пък не мога да си представя как може сериозно да се вярва в сатаната, в ада, а и в рая също, ако трябва да съм честен? Според мен, те са просто ненормалници, откачени фанатици, докато вие… Простете ми, Ваше Преподобие, но не искам да лъжа.

— Няма нищо. Къде ли беше това чудо? Аха! Сега ще се повозим с всички удобства.

Фенерът изтръгна от тъмнината количка с дълъг лост, напомнящ детска люлка.

— Пълен разкош! Работеща дрезина! Наистина си имате луксозно превозно средство, Ваше Преподобие.

— Да я преместим на главната линия – свещеникът закрепи фенера за гащеризона си, за да си освободи ръцете. – Само да преместя стрелката. А сега – хващай!

— Уф-ф! – Йожен-Оливие скочи върху тясната платформа. – И как щяхте да се оправите, ако бяхте тръгнал сам? Пеш ли?

— Защо? Пак по същия начин.

— Бихте ли могъл да управлявате дрезината самичък? – недоверчиво попита Йожен-Оливие.

— Колко пъти съм го правил. Още в Семинарията се отделяше голямо внимание на спорта. Полезен навик, както многократно имам възможност да се убедя.

Дрезината полека набираше скорост.

— Е, какво искаше да кажеш преди малко за моята откаченост?

— Не съм споменавал такова нещо.

— Какво ще се промени, ако по мой адрес употребиш по-учтив израз, отколкото по адрес на мюсюлманите?

— Прав сте. Отец Лотар, а вие не… Вие не играете ли някаква игра? Мога да разбера това, че много обичате месата и съм убеден, че докато сте жив, няма да позволите на някакви си там да ви забранят да я отслужвате. Ясно ми е, че християнството е достатъчно важна част от нашата култура, за да се умира в нейно име. Но все пак тия неща… дяволът, демоните, ангелите, раят, адът… Мислех си, че дори свещениците отдавна вече ги смятат, е, да кажем, за нещо като символи.

— Поколенията католически свещеници, които са смятали дявола за риторическа фигура, отдавна са в миналото! – рязко, в промеждутъците между движението на лоста, изрече отец Лотар.

— Мисля си, че те горят в същия онзи ад, който също смятаха за риторическа фигура, тези свещеници на XX век! Заради тях Римската църква западна, а след това престана да съществува. Точно те казаха, като в онзи идиотски виц – и вие сте прави, и вие сте прави, и вие сте прави за себе си. Всички народи вървят към Бог, но всеки по свой собствен път! Няма защо и да се мисионерства, щом е така! А без съзнанието кое представлява единствения съд на Истината – Христовата църква няма как да съществува. Това е като око, което не вижда, като тяло без душа. Столетия наред Римската църква е казвала: „Само аз съм права!“ През XX век тя бе разядена от либерализъм и каза – всеки е прав за себе си. С това католицизмът приключи, настъпи неокатолицизъм, тоест леко театрализирана хуманистична говорилня. Знаеш ли на какво ни учеха в Семинарията? Ако Светото Причастие падне на пода, свещеникът е длъжен, първо, да коленичи, да целуне на това място камъка, а после да вземе специално длето и да остърже пласта, който е бил докоснат от Причастието. Е, и този каменен прах, разбира се, следва да се събере, с една дума, трябва да се направят още много неща… И всичко това човек не го възприема като идиотизъм само при едно условие. Ако вярва, че си има работа с Плътта Христова. Ако ли пък смята, че парченцето нафора уж е Плът Христова, че символически е Плът Христова, тогава просто може да го вдигне и да си го сложи в джоба, а после спокойно да си тъпче по това място, както са правели не по-малко от седемдесет години неокатолиците. Нещо още по-интересно – след месата те просто са изхвърляли излишните парченца нафора, само си помисли – излишното Тяло Христово! Нима ще ти се прииска да умреш за нафора, която със собствените си ръце изтърсваш от потира в кофата за боклук? И когато дойде истинският враг, признаващ за истина единствено себе си, а сговорчивите либерални католици – за глупаци, нито един от тях не поиска да умира. И вместо тях умря Римската църква.

— Не е вярно, че никой не е искал да умира. Моят дядо… Той е бил… Всички от семейството ни са били министранти на „Нотр Дам“. Убили са го, когато уахабитите са дошли да превземат катедралата. Той е умрял за „Нотр Дам“, а свещеникът е избягал.

— Значи ти си внук на мъченик? Ти си щастливец, той те закриля.

— Само че дядо ми е бил точно такъв неокатолик, за каквито говорехте вие. Ходел е на нелатинската меса, сигурно и Причастието е вземал в ръка.

— Той е мъченик, всичко друго не е важно. Разбери, мирянинът не решава как да използва Светото Причастие, каква да е месата. Бог ще прости на неправилно научения мирянин. Цялата отговорност носи духовенството. И виж, че Бог е изпратил на твоя дядо твърдост, а на свещеника – не. Но все пак такива като дядо ти е имало малко, много малко. Неокатолицизмът разяде вярата. Небрежното отношение към Причастието, неспазването на постите – всичко това съдържаше прекалено много съблазън за миряните.

Дрезината летеше в тъмнината, лъчът прекалено бързо се плъзгаше напред, за да може да различиш нещо в светлината му.

— Я чакайте, отец Лотар! – изведнъж се усети Йожен-Оливие. – На колко години сте вие?

— На тридесет и три.

— Тогава как сте могъл да учите в Семинарията?

Свещеникът се засмя, докато ритмично въртеше лоста.

— О, успях официално да изкарам там цяла година! Само защото, разбира се, Семинарията не беше неокатолическа, тях всичките ги закриха две години по-рано. Аз успях да заваря семинарията „Флавини“, фантастично място, там е имало манастир още по времето на Карл Мартел*. Представи си само, живеех между стени, които помнеха времената, когато Франция дори още не е била смятана за „възлюбената дъщеря на църквата“, а едва е започвала да доказва правото си на това звание! И камъните ги помнеха, усещах го. Тогава бях на твоята възраст, на тия години вътрешният слух е много изострен. Ясно е, че в края на XX век старият манастир беше станал никому ненужен. Обявиха го за продан. И няколко от духовните деца на Монсеньор Марсел Льофевр го купиха за Свещеническото братство на Свети Пий X. Също както и семинарията „Екон“ в Швейцария. Преди това трите по-долни курса на Семинарията се помещаваха във „Флавини“, а в „Екон“ учеха по-големите семинаристи. Но от началото на десетте години това се промени, във „Флавини“ започнаха да преподават пълен курс.

[* Карл Мартел – майордом на франкското кралство, разбил арабите при Поатие през 732 г. С тази битка била спряна първата вълна на ислямската експанзия към Европа. Майордом (от латински major omus) е ранносредновековна титла и длъжност, използвана главно в държавата на франките. Майордомът отговаря за кралския дворец, като управлява и някаква територия от кралството с разрешението на краля. Впоследствие властта на майордомите постепенно се увеличава и на практика властта преминава в техни ръце, а кралят управлява само фиктивно – короната е в него, а властта е в майордомите. Един от най-известните майордоми е Карл Мартел. – Б.ред.]

Отец Лотар млъкна, спомнил си изведнъж как се беше завърнал вкъщи за великденската ваканция – семинарист, от няколко месеца получил благоволението да носи расо. В стаята му, позната, но вече някак отчуждена, върху леглото му стоеше изтърканото плюшено мече, с което той бе спал през цялото си детство. Такова нещо можеше да измисли само майка му – и мечето бе докарано с ново мъничко расо с бяла якичка! Лотар първо притвори вратата, а после взе в ръце мечето. Да, братко, през това време и двамата сме се променили.

Господи, как само се гордееше с това свое първо дълго до земята сукнено расо, и колко неудобно му се струваше тогава! Особено неудобно беше да се играе с него футбол. Третокурсниците злорадо го сплашваха, че през лятната ваканция, по време на общия излет в Алпите, ще се наложи и да се катери „с мундир“!

„Или това ще е единствената ви дреха, или никога няма да бъдете с нея самите себе си!“ – нареждаше старичкият абат Флориан, който помнеше самия Льофевр.

Никакви отстъпки на новия век! Животът си течеше почти по средновековен образец. Никакви мобилни телефони, интернет само в библиотеката. Мъничка килия с оскъдно обзавеждане, независимо от старинността на самата сграда. Тя приличаше повече на стаичка в хотел без звезди, отколкото на килия. Имаше не четири, а строго погледнато, две стени. От едната страна беше прозорецът, срещу него вратата. Маса, стол, легло, гардероб, малка мивка в ъгъла. Къпането ставаше в обща баня, вместо хавлия – направо навличаш все същото расо на голо. Забранено беше да държиш хранителни продукти. Дори кутия кафе или пакетчета чай. На Филип Кенер, момче от неговия курс, докторът беше препоръчал да пие повече чай. Той получи официално разрешение, не, не да има в килията си чайник, а да се отбива в кухнята извън часовете, определени за хранене, за да си прави там колкото си иска чай.

В килията беше толкова тясно, че двама души, влезли в нея едновременно, щяха непрекъснато да се блъскат с лакти. Но в килията не се полага да има едновременно двама души. Ако твой съученик ти поиска разрешение да прегледа книгите ти, разбира се, че можеш да го поканиш. Ще му отвориш, ще го пуснеш да влезе и ще останеш да го изчакаш отвън пред отворената врата, докато не си избере нужната книга. Ако търсенето се проточи, можеш да се отлъчиш, разбира се, по някоя своя работа. Но не можеш да влезеш вътре. Правилника на монашеското съжителство, от който по-късно са били възприети и семинаристките правила, не са го съчинявали глупаци.

„Няма дисциплина, която да не може да се овладее от книгите – повтаряше абат Флориан. – Шестте години в Семинарията са ви нужни не толкова заради знанията.“

Той, разбира се, малко преувеличаваше, този абат Флориан. Все пак имаше една дисциплина, която не можеше да бъде овладяна по книгите. Приложната литургика.

Когато се озова за пръв път в онази заличка, Лотар насмалко не реши, че е попаднал в някакъв вътрешен параклис. Кому е нужно да се заключва със седем ключа, да се запечатва със седем печата? Пази Боже, ако пък пуснеш през тази врата миряни! Направо приличаше на стаята на Синята брада. Е, и какво толкова? Олтар, табернакъл*, свещи, всичко, необходимо за църковна служба.

[* Табернакъл (от пат. tabernaulum – шатра, хранилище) – дарохранителница, богослужебно ковчеже или съд, помещаващ се в олтара, в който се пази евхаристичният хляб (Светите Дарове). – Б.ред.]

Фалшив олтар. Имитация на потир. Камуфлажен параклис, тренажор.

Кадилницата по-нагоре, кадилницата по-надолу! Не натам, първо, надолу! Прекалено много я размахваш! Почни отново!

„Oremus!“*

[* Да се помолим! (пат.). – Бел.ред.]

Не! Отначало!

„Oremus!“

Още веднъж!

„Oremus!“

И така – двайсет пъти поред.

Всичко останало наистина му се наложи да доучва после от книгите: теоретичната литургика и омилетиката*, догматичното богословие и моралистичното богословие, латинския, старогръцкия. Но никакви книги не са в състояние да усъвършенстват жеста на ръцете, траекторията на кадилницата, да изправят гърба, да изравнят крачката.

[* Омилетика (от гр. omilia, лат. homilia – беседа, проповед) – дисциплина, изучаваща правилата на извършване на църковната проповед. – Б.ред.]

Колко хубаво, че я имаше поне тази една година! Войнишка, казармена година, когато напрягаш цялата сила на волята си единствено за да се откажеш от собствената воля. Каква монотонна, тежка проза е тази – делникът, отреден за пазителите на Светия Граал. Романтизмът бързо секва. Говореше се, че всяка година във „Флавини“ постъпват по петнайсет-двайсет човека, а „Екон“ ежегодно завършват петима-десетима души.

Денят започваше преди изгрев-слънце с меса. Дълги трапези. Четат се Светите Отци. Петнайсет минути преди края на обеда ректорът прави знак четенето да спре. Това значи, че може да си побъбриш с някого на чаша червено вино. Но тези петнайсет минути не са единственото време за бъбрене през целия ден. Веднага след обеда има един час, предвиден за разходка из градина на манастира. Веднъж-два пъти можеш, разбира се, мълчаливо да поскиташ из алеите сам. Но ако се разхождаш самичък всеки ден, много скоро ще те извика модераторът. „Свещеникът трябва да е отворен към хората. Това време е предназначено за общуване“ – ще ти каже все същият абат Флориан, убит, между другото, преди пет години в Пикардия.

За сметка на това пък след Комплектория*, от девет часа вечерта нататък, вече няма как да си общуваш с никого. Настъпва „голямата тишина“ чак до следващата сутрин. Забранено е да се говори. По време на Великите пости цели дни се обявяват за дни на „голямата тишина“. Дори когато си дежурен по кухня, се налага да показваш със знаци – докато въртиш в едната си ръка картоф, с другата стискаш наужким невидим нож, което ще рече – къде е? Отговарят ти с кимване на глава – в онова чекмедже.

[* Комплектория – вечерно богослужение в католическите храмове (подобно на православното Повечерие), свършва след 19 ч. – Б.ред.]

Какво да сравняваме с казармата, там никой не се интересува от вътрешния ти живот, от това дали прекарваш свободното си време сам, или с някого, когото предпочиташ пред останалите, което в Семинарията изобщо не се поощрява.

Гордостта, превърната в благо – аз съм избран от малцината. Горестта, отравяща дните ти – ние, избраните, сме твърде малко. От пет до десет свещеници в един випуск – и това за цяла Европа! А понякога се налага да отскачаш и до Азия, което всеки път предизвиква недоволство. И как не! „В шест сутринта отслужвам меса у дома, в Сан Контен – оплакваше се един старичък абат, – после се качвам в колата, добре поне, че конските й сили са достатъчно, препускам като автомобилен състезател, и отслужвам втора меса*65 в Гиза. Оттам се понасям към Лаон и е добре, ако с Божията помощ успея да започна Литургията преди обяд. Закусвам в Лаон, макар, честно казано, от Гиза до Лаон трудно да издържам зад волана без чаша кафе. Но при такъв каторжен начин на живот, млади хора, не си заслужава да се утешаваш със съзнанието, че твоят труд е много търсен и желан. Всичко това не е поради изобилието на вярващи, а защото ние сме много малко! Католиците са нищожно малък брой, а ние, пастирите им, сме още по-малко.“

[* При католицизма свещеникът може да отслужи през един ден не една, а няколко литургии (за разлика от практиката на Древната църква, запазена при Православието). Разрешението свещениците да отслужват повече от една меса дневно било въведено непосредствено преди реформите на Втория Ватикански събор от папа Пий XII през 1953 г. Независимо от модернисткия си характер, тази практика се е запазила и при католиците традиционалисти. – Б.ред.]

Какво пък, Лотар беше готов за това. Беше готов за още много от неволите, за които предупреждаваше абат… Господи, как му беше името? Абат Бельоф… и за още много други. Беше готов за това, че най-вероятно ще му се наложи да служи в някой стар хамбар, че по пътя към този хамбар ще минава покрая някоя прелестна барокова църквичка, превърната в туристически център с музей и сувенирно магазинче или, което беше още по-мъчително, покрай някой псевдоготически ли, класицистичен ли храм, „не представляващ архитектурно-историческа ценност“ и „по искане на местното население“ превърнат в джамия. Бяха го учили и той беше готов.

Но за онова, което прекъсна обучението му, не беше готов никой.

Правителствените войски обградиха „Флавини“ по време на меса, затова никой не ги и забеляза. Какво ли щеше да се промени, ако обитателите на Семинарията бяха видели нещо, преди войниците да са се пръснали из килиите, коридорите и залите?! Е, можеха да се барикадират, да прекарат няколко денонощия обсадени. И какъв смисъл, пресата нямаше да реагира. Е, щяха да се стекат вярващи, да направят лагер – с деца, с кръстове, с икони. Някой сигурно щеше да пострада. „Флавини“ беше ликвидирано с правителствена разпоредба, а за неговото закриване изпратиха войска, съставена две трети от мюсюлмани и една трета – от невярващи французи.

Последните зяпаха облечените в раса семинаристи и преподаватели, сякаш бяха някакви екзотични диваци, и откровено се забавляваха.

Когато преподавателите припряно събираха литургическата утвар, мъчейки се да предотвратят докосването на непосветени до нея, някой от дяконите изпрати Лотар да потърси празни кашони и канап. Спомнил си, че доста голям запас от такъв амбалаж трябва да има в склада на втория етаж, нали преди три дена той самият бе разопаковал доставените пакети с хартия за принтер, бележници, химикалки, Лотар хукна по стълбите. Вратите към Стаята на Синята брада бяха широко отворени. Вътре се разпореждаха двама младежи – французи, несъмнено французи. Единият, седнал на пода, отпиваше кола от потира – празната бутилка се въргаляше до него. Другият с любопитство въртеше в ръцете си табернакъла, свален от олтара.

Лотар, влизайки в залата, без още самият да знае с каква цел, едва сдържа смеха си. Значи, решили са, че поругават параклис. Интересно дали дяволите няма да ги пратят в най-горещия казан, предвид несъответствието между намерението и резултата?

„Ти пък защо се смееш? – изуми се войникът, като се изправяше неволно на крака. – Какво ти става, а, абате?“

„Аз още не съм абат – Лотар с удоволствие насочи юмрука си към слаборазвитата челюст на военнослужещия – Затова пък ти си идиот.“

Все пак колко кратка беше тази единствена година, прекарана във „Флавини“, по-точно – година и един месец, септември.

— Тук трябва да слезем и да обърнем стрелката. – Свещеникът престана да движи лоста.

Йожен-Оливие се ориентираше доста добре в подземията на метрото, но трябваше да признае, че и отец Лотар се оправяше не по-зле от него.

Пътят продължи в тъмнината.

Досега Йожен-Оливие никога не бе се чувствал толкова притеснен, толкова наплашен в безопасния и сигурен мрак на подземието. Може би, защото сега се занимаваше с нещо, което преди не беше правил никога в живота си – представяше си, че е мюсюлманин. Дори не от днешните, а от онези – шахидите*1, които бяха толкова много в началото на века, когато все още закрепваха своето господство над половината свят. Ето го, с банда други като него, нахлува с огнехвъргачка в детска градина, в разгара на някакъв весел празник, например Марди Грас*2, когато малчуганите възторжено си плескат личицата с пастели и акварелни бои, танцуват, хванати за ръчички, и ядат палачинки. И ето че тези дечица вече са заложници, вече може да бъде обявено, че за всеки ранен бунтовник ще убиват по три или по пет от тях, цифрата зависи от броя, който са успели да пленят. Да се поставят условия, за неизпълнението на които децата също ще бъдат убивани. Например да се отмени законът за хиджаба. (Както впрочем бяха постигнали своето тогава. След две или три взимания на заложници нашите баби и дядовци сами поискали от правителството да престане да излага на риск живота на децата им. А мюсюлманките да ходят на училище с каквото си искат…) Отначало се сипят заплахи, после, за да се всее страх, застрелват първото дете пред очите на останалите, които не смеят дори да плачат. А снимката с беззащитното трупче, в едър план, се изпраща по заложник, избран по някаква прищявка да остане жив. Но те знаят, че всяко сключено споразумение може да бъде обявено за недействително, когато всички заложници бъдат освободени или избити. Целта им е само една – да сплашат, да пречупят, затова, общо взето, са готови да умрат. Макар и натъпкани със стимуланти, но готови. И ето че изпръскан с невинна кръв, той се обажда вкъщи, някъде из Емирствата, сбогува се с майка си, казва й, че отива при Аллах. Тя го обсипва с всевъзможни благословии, уведомява го, между другото, че е поканила гости за „сватбата му с чернооките небесни деви“. Ето че най-накрая той пада сред телата на своите жертви. А после? Има ли нещо после?

[*1 Шахид (от араб. – мъченик) – мюсюлманин, загинал за вярата. – Бел.ред.]

[*2 Марди Грас (от фр. mari gras – букв. „дебел вторник“) – Сирни заговезни, вторникът преди Великите пости, карнавал празник във Франция, Белгия, Чехия и др. – Бел.ред.]

Добре, не е важно дали има или няма. Важното е, той самият да вярва, че има. И в какво точно вярва? Пред него се разтварят врати, отвеждащи към мястото, където текат реките. Едната е от мляко, другата е от мед, третата – от вода, четвъртата – от вино. Нима си струваше да се убиват деца за единия безплатен мед? Нека той си мисли, че си е струвало. Уф, колко е трудно да се вживееш във всичко това! Срещу него идват тези чернооки жени, цяла тълпа, всичките еднакво красиви, всичките жадуващи да се отдадат на любовни наслади с него… Дали първо ще водят някакви разговори, или направо ще минат, така да се каже, към действие?

Дали могат да говорят? И за какво? Нали не са хора. Това е само секс, само алени устни, бели ръце, прекалено бели, мъртвешки бели, лунни, пъргави, грабливи ръце… Те не са живи, значи са мъртви… Ох!

Йожен-Оливие поклати глава, за да пропъди кошмарното видение.

— Е, вече пристигнахме – каза отец Лотар.