Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава XII

Пътят на скелетите

Фаровете на мотора осветяваха в тъмнината оплелите се в белезникавата паяжина човешки останки.

Шест милиона скелети, като че ли някой специално ги е броил, сърдито си каза Жана, намалявайки скоростта. Бива си ги дупките, можеш като нищо да се изтъркаляш презглава.

Ако се замисли човек, да се препуска с мотор през гробище, си е истинско безобразие, но недейте да се обиждате, предци. На ваше място щеше да ми е приятно да зърна такъв готин мотор, а и аз не съм ви чужда, нали?

Малко бяха местата в огромните катакомби, където можеше да се кара със сравнително благопристойна скорост. Някога, когато родителите на Жана са били малки, тук са водели туристи, за да разгледат забележителността, разбира се, че тогава пътят е бил по-равен. Затова пък през онези туристически времена за много от разклоненията на катакомбите никой не е и подозирал. Доста по-късно в тази насока се бяха постарали археолозите от Маки, и то по сериозна причина. По-рано карта на катакомбите се е продавала във всеки павилион за вестници, отпечатвали са го в стотици албуми, дипляни, справочници. И всичко това до ден-днешен го имат на разположение и сарацините. Рано или късно те ще се заемат сериозно с катакомбите. Едва ли ще ги наводнят, все пак площта им е доста голяма. Да не тръгне повърхността да се свлича заедно с къщиците им. Но могат да започнат лека-полека да ги бетонират, могат да сложат патрули, могат да пуснат и газ. Затова особено важно е, че има и тунели, открити след ерата на туризма, има изкопани през последното десетилетие проходи, свързващи катакомбите с канализационните шахти, а шахтите – със затворените линии на метрото. Има места, за които те не знаят, от рода на онова, към което тя сега се е запътила.

За десети път от четирийсетте минути, през които пътуваше, на Жана й се наложи да слезе, за да вкара мотора в тесния процеп. Макар и да си олекотен модел, все пак колко тежиш, приятелю! Ох!

Изведнъж моторът стана три пъти по-лек.

— Още отдалеч познах по пърпоренето, че се задава, яхнало пръчица, малкото нахално прасенце на име Сентвил! Само да излезем на по-просторно място и ще ти скъсам опашчицата!

— И защо?

Анри Ларошжаклен често разговаряше с Жана като с момче, като с по-малък брат, по-рано това й харесваше, но напоследък започна понякога да я дразни и без тя самата да разбира защо.

— Не се ли сещаш, а?

— Не.

Пуснал задната гума на земята, Ларошжаклен хвана Жана за яката на якето и твърде силно, за да е на шега, я плесна по дупето.

— Между другото, майка ми веднъж така си навехна пръстите. – Жана се отскубна от другата му ръка, която за късмет не я държеше много здраво. – На мен ми нямаше нищо, а нея два от пръстите после цяла седмица й бяха посинели и отекли. А теб не те ли боли?

В тъмното се чуваше как Ларошжаклен се дави от смях, опитвайки се напразно да го скрие. Беше ясно, че още не й се е разминало, в противен случай той щеше да се разкикоти открито.

— Смея да се надявам, непоносимо същество такова, че ръцете ми все пак са по-силни, отколкото на майка ти.

— Да, ама оттогава и моето дупе е станало по-здраво – кротко каза Жана. – Но въпреки това много се радвам, че не си пострадал, Ларошжаклен.

Ярко светна фенерът, който Ларошжаклен беше угасил, за да не издаде присъствието си, преди да е разбрал кой се движи по тунела. Впрочем, камуфлажният му костюм не се виждаше в тъмнината, открои се само лицето му, лененорусият кичур, паднал върху прекалено правилното му чело.

— А сега стига толкова шегички. Какво си позволяваш? Кой пречука имама? Сигурно ще кажеш, че не си ти?

— Значи кадията може да бъде пречукан, а имамът по никакъв начин? – Откакто се помнеше, Жана смяташе нападението за най-добрия начин на защита.

— Кадията беше ликвидиран, защото така са решили умните възрастни хора, които могат да предвидят последиците. И в момент, който те са преценили за целесъобразен. Струва ми се, че няма нужда да развивам мисълта си нататък, нали? Слушай, Жана, предупреждавам те като твой командир: още едно такова изпълнение и ще те назнача за отговорник по бране на кокичета в гората край Фужер. Какво, да не ти е омръзнало да си войник? А най-обидното е, че дори няма нужда да ти обяснявам колко глупаво си постъпила. И ти самата прекрасно го знаеш, само че не искаш да си го признаеш.

— Е, да, глупаво беше, Ларошжаклен, наистина постъпих глупаво. Само че той беше истински изрод.

— Никой не спори, дъртакът наистина беше рядък мръсник. На съвестта му освен море от невинна кръв лежи и унищожаването на най-пълната колекция цигулки на Амати. За такива акции той беше организирал отряд малолетни от „социални“ семейства. „Млади мюриди“ или нещо подобно. У него имаше толкова много енергия за мизерии, че сякаш го подкокоросваше самият дявол. Но това изобщо не те оправдава.

— Няма повече да правя така.

— Да разбирам ли, че даваш обещание?

— Уф, ама бива ли така да притискаш човек до стената!

— Към ей тази стена, погледни я.

Ларошжаклен насочи фенера към издялания от тъмен камък кръст – келтски, вписан в квадрат. През малкото прозорче под него едва ли би могла да се промуши човешка глава.

— Виж ти, това е килия на затворник – каза Жана кой знае защо шепнешком. – През този отвор са му подавали само хляб и вода. Сигурно преди хиляда и петстотин години, а? Ако можехме да знаем какъв човек е бил, с какво се е занимавал, преди да се затвори тук от всички…

— По онова време са ни управлявали Меровингите, рошави крале с вълшебна кръв. – Ларошжаклен също изведнъж заговори тихо. – Помниш ли защо не са си подстригвали косите?

— Оставаше да не помня! Защото косите им са притежавали магична сила. – Жана като омагьосана се взираше в отвора, сякаш изрисуван с въглен. – Знаеш ли как Хлотар е постъпил с внуците на Хлодомер?

— Припомни ми. – Ларошжаклен се учуди наум, че си пилее времето с разговори за отминали времена, когато имаше работа до гуша.

— Ами, когато слугата му донесъл на Хродехилда две неща – меч и ножица. А освен това и думите на синчето й: „Скъпа майко, как да постъпя с племенниците си – да им острижа косите или да им отсека главите?“

— Да! А Хродехилда гневно викнала: „Кажи на моя син, че по-добре да видя внуците си мъртви, отколкото остригани!“ Но си мисля, че тя все пак не е вярвала Хлотар да извърши такова черно дело.

— Да бе, не е вярвала. Не знам за другите, но старицата Хродехилда се е била нагледала през живота си на какво ли не. Просто за нея така било по-добре. Какъв ще е този Меровинг без магическата си сила? Чисто недоразумение. А на Хлотар наистина му било все едно дали да остриже косите на племенниците си или да им отсече главите, както и направил. Изобщо, по времето на Меровингите имало много истории с коси. Хилдеко удушила Атила с плитката си, за да не й досажда. Ясно е, че не биха я пуснали в спалнята му с нож, но тя го удушила с коси, не с ръце. А ръцете на момичетата по онова време сигурно също са били силни. Тук има някакъв особен смисъл, честна дума! – Лъчът светлина се плъзна по главата на Жана и нейните собствени коси заблестяха над главата й като лек ореол. – А най-много обичам историята за това как света Радегонда успяла в църквата да грабне ножицата. Мъжът й се втурнал след нея, а тя му хвърлила под краката плитките си: „Това, мръснико, е твое, а останалото вече е на Господ!“ Изобщо, ужасно обичам Радегонда.

Видях жени, които ги влачеха за робини.

Ръцете им бяха вързани, косите – разпилени.

Едната стъпваше с бос крак в кръвта на мъжа си,

другата се спъваше в тялото на брат си.

Всяка плачеше за нещо свое, а аз – за всички.

За погиналите родители и за онези, останали живи.

Сълзите ми пресъхнаха. Въздишките секнаха.

Мъката не стихна.

Вслушвам се във вятъра – няма ли да донесе някоя вест?

Но родните сенки не идват при мен.

Пропаст е зейнала между мен и моите близки.

Къде са те? – питам вятъра и облаците.

Поне някоя птица да ми донесеше вест!

Ах, ако не беше обетът, който съм дала!

Щях да тръгна в бурята към тях по вълните.

Моряците щяха да треперят, но не и аз.

Ако корабът се разбие —

бих продължила да плувам върху дъска.

Не се ли намери дъска – щях сама да преплувам морето.

— Я виж ти, помниш всичко наизуст!

— Ами как, нали това са стихове на света Радегонда* – учудено възкликна Жана, а след това прекръсти увенчалия килията кръст. – Представи си изведнъж, че онзи, който се е молел тук, я е виждал? Представяш ли си, тук може да е живеел някой, който е познавал света Радегонда! Тя, между другото, е тласнала мнозина към подвизи. Е, какво, продължаваме ли нататък? А ти пеш ли си? Какво ще кажеш да те хвърля? Иначе има да вървиш цял час.

[* Жана малко греши. Стиховете са написани по думите на Света Радегонда от поета Вананций Фортунат. Впоследствие под въздействието на тази невероятна жена и самият поет се подстригва за монах. – Б.ред.]

— Само това ми липсваше – да ме возят момичета! – Ларошжаклен тръсна дългите си коси, сякаш отърсваше от тях магията на миналото.

— Е, добре, тогава яхвай ти мотора.

Предложението беше направено уж с нехаен тон, но в действителност с такава чест биваха удостоявани малцина.

Ларошжаклен не бързаше.

— Прави му сметка, ти обеща. Нали?

— Е, обещах. – Жана сбърчи нос.

Отново крехките кости, зад които стените не се виждаха, сплетоха ажурна арка. Понякога се мярваха отломъци от надгробни плочи, върху които на места можеха да бъдат разчетени романски букви, защото Ларошжаклен караше много по-бавно от Жана, която недоволно сумтеше в тила му. След няколко минути отново се наложи да спрат.

Следващият проход бе запушен с висока плоча, почти изцяло запазена, само с един отчупен ъгъл. Бе запазен и грубоватият барелеф, изобразяващ пърхащ гълъб над чаша.

— Трудно е да не я забележиш или да не я запомниш. – Ларошжаклен натисна плочата с рамо. – Оттук започва пътят, водещ към втория склад.

Жана насочваше лъча на фенера.

В началото си нишата изглеждаше пръстена и много стара, но по-нататък равните стени ставаха бетонни. Сега те се озоваха в обширен коридор, напомнящ бункер.

— Между другото, никога не съм идвала тук. – Жана се настани на седалката зад гърба на Ларошжаклен.

— Тогава има надежда, че не всичко е окрадено – засмя се той и припали мотора.

Сега те се движеха много бързо. Пътят им отне по-малко от пет минути.

Пред плъзгащите метални врати, боядисани в синьо, Ларошжаклен включи закрепения на тавана прожектор, който, изглежда, се захранваше от батерии. Складовото помещение, едно от запазилите се отпреди, беше претъпкано със сандъци, наредени един върху друг.

— Изобщо не мога да разбера защо на военното министерство му е притрябвало в мирно време да прави армейски складове под земята – вдигна рамене Ларошжаклен. – Е, а сега вече няма кого да питаш. Да, Жана, ти накъде беше тръгнала всъщност? Нали след пет часа трябва да си не тук, а на станция Ром.

— Дотогава бих могла сто пъти да се отбия в гетото Дефанс. Мосю Дьо Лескюр беше обещал да ми остави страхотна книжка, на Гийом Тирски. Нали познаваш мосю Дьо Лескюр?

— Бегло. По-добре познавах сина му Етиен. Той беше от хората, които създадоха и оглавиха Съпротивата. Още не бях навършил седемнайсет, когато го убиха. Двамата му по-големи братя загинаха още по време на преврата. А що се отнася до гетото – по-добре да не се мяркаш там много-много, добре че те срещнах, тъкмо ще ми помогнеш.

— То се знае, че ще ти помогна. А защо да не се мяркам в гетото? Да не би да ме търсят?

— А, не, не търсят теб, по-късно ще разбереш. Е, добре, да видим сега какво имаме тук.

Като се движеше бавно покрай стените от сандъци, Ларошжаклен внимателно проучваше залепените върху тях етикети с маркировка.

— Това какво е? Установки за обезвреждане на мини! Две… четири… осем парчета! Консервни кутии с ягодов конфитюр биха ни свършили по-добра работа от тях. Апропо, за конфитюра. Сентвил, запомняй, ей така се маркират хранителни продукти. Добре, да продължим нататък. Автомати! Тю-ю-ю, ами те са десет пъти повече, отколкото могат да ни потрябват! Това ще го броим за номер едно. Какъв ли знак да му сложим? А-ха!

Ларошжаклен измъкна от джоба на камуфлажното си яке фосфоресциращ маркер и с размах нарисува отстрани на сандъка светеща лилия. До нея той сложи цифрата едно, но римската, забранена от уахабитите. (Партизаните и катакомбниците, без да се наговарят, отдавна вече бяха се отказали от арабските цифри.)

— Днес съм също като Пепеляшка, на която ще й се наложи да изчисти лещата – усмихна се той. – После ще изпратя нашите да товарят, но малцина разбират от етикети. Да се отваря всеки сандък – няма да ни стигне и цял ден. Гледай да запомниш освен това, че така се означава стрелково оръжие.

Жана бездруго гледаше с широко отворени очи.

— Горният ред сочи, че това е стрелково оръжие като цяло, долният – вида му. Ето тук има снайперистки пушки. Виждаш ли отгоре същите знаци като там, където са автоматите? Въпросът е: а те трябват ли ни? Нещо не ми изглежда много да ни притрябват. Макар че сами по себе си са полезно нещо. Хубаво нещо. Добре, петдесетина парчета няма да ни дойдат зле.

Ларошжаклен украси сандъка с все същата лилия, но този път написа римско четири и в скоби отбеляза бройката 50.

— Това значи да се взема на четвърто място и е посочено колко бройки. Така, по-нататък? Ето какво ни е най-нужно, ръчни гранатомети!

— Ларошжаклен, миличък, добричък, красавецо на красавците – Жана събра като за молитва малките си, измамно трогателни ръце с трапчинки вместо костички. Трапчинки се появиха и на бузите й. Сега тя много приличаше на петгодишно момиченце, което жално-милно моли баба си да му позволи да премери старата й шапка с щраусово перо. – Ама аз сега направо ще се пукна от любопитство. Ама кажи ми най-после каква каша се забърква?! За какво е нужно толкова много оръжие наведнъж? Хайде, моля ти се…

— И аз самият още не съм много наясно. – Ларошжаклен не успя да сдържи смеха си. – Но наистина се забърква някаква каша. След няколко часа и двамата ще знаем всичко и в еднаква степен. А сега давай да огледаме нататък.

— Едно, две, три, гърненце, вари! – възторжено възкликна Жана. – Край, млъквам! Млъквам!! Млъквам!!

— Едрокалибрени картечници, отпускат се само по строга лекарска рецепта.

— Какво?

— А, нищо. Това, разбира се, ще ни потрябва на първо място. Искаш ли шоколадче с ядки?

— Оставаше да не искам! С какви ядки – лешници или фъстъци?

— Имам и от двата вида. Избери си.

Жана грабна шоколадчето с лешници. Известно време те шумоляха със станиола, седнали един до друг върху сандъка с патрони.

— Знаеш ли, отдавна се каня да те питам… – като лапна по следното парченце, Жана започна да мачка шарената обвивка. – Ако не искаш, не ми отговаряй. Ти действително ли се казваш Ларошжаклен?

— Всъщност се казвам Анри – усмихна се Ларошжаклен. – В базата данни на Европол ме няма като Ларошжаклен. Това е детският ми прякор. Бяхме трима приятели, аз си избрах за герой Ларошжаклен, вторият от нас – Кадудал, третият – Шарет. Но единствен аз имах късмет да се сдобия с прякора, защото само в моя случай и двете имена съвпадаха. От всичките трима само аз съм останал жив.

Ларошжаклен млъкна. Ако за нещо от случайно споменатите минали събития не му се искаше да разказва, то беше за гибелта на онзи от тримата, избрал за свой герой Жорж Кадудал. Да, те добре познаваха историята на Вандея, те изобщо бяха образовани деца, но все пак на дванайсет-тринайсет години все още си бяха деца. Още си играеха на герои от комиксите, някогашните, от „Междузвездни войни“, един от най-нашумелите. Имаха си и своя банда, рисуваща „графити“. Глупост, пакост, но беше толкова весело! То се знае, че момчетата не можеше да ги спре никаква бодлива тел, също както и бетонните стени. Момчетата винаги намират откъде да се промушат, откриват някое място, през което не може да мине възрастен човек. Въоръжени със скъпоценните си маркери и с бурканчета анилинови бои, те се промъкваха нощем в шериатската зона – да рисуват по стените и оградите, да рисуват по задънените прозорци, да рисуват воини с лазерни мечове и принцеси с невероятни премени, да рисуват живи същества. Рисуваните на графити се съревноваваха, разделени на отбори – кой е по-луд беше невъзможно да се докаже, защото рано сутрин вдигнатите по тревога чистачи унищожаваха следите от „нечестивите“ лудории. Налагаше се да се приема всичко на вяра. Никой не лъжеше. Водеше се отчет по точки, педантично се вземаше предвид всичко – изпъстрения с рисунки площад, сложността на изпълнението, степента на риска. Победилият отбор цял месец се смяташе за най-як, до някое ново изпълнение.

Ноел, който обичаше повече от другите Кадудал, го бяха хванали, докато изпълнявал немислим с дързостта си фокус – рисувал върху вратичката на полицейска кола портрет на зеленоглавия Йода. Озверелите от такава наглост полицаи пребили момчето на място – с гумени палки. Били го продължително, нали те са майстори на това да не умъртвяват веднага. Направо го бяха размазали. Анри видя тялото на приятеля си, по някаква прищявка го дали на родителите му, вместо да го откарат направо с линейката за трупове. Горчивината и чувството на вина останаха у него завинаги, макар той да не можеше да си обясни с какво точно се е провинил. Може би вината му беше просто, че са хванали не него, а приятеля му. И дори това, че след пет години всеки един от полицаите получи заслуженото си за смъртта на Ноел, не намали по никакъв начин тази горчивина.

— Хайде, стига сме почивали! – Ларошжаклен стана. – Да се хващаме на работа.