Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава XVIII

Корабът отплава

Автоматните откоси се чуваха вече не само от мостовете. Долу, на платформата на метростанция „Сен Мишел“, тракаше картечница.

— Артилерията току-що се включи – произнесе Венсан дьо Лескюр. – Нашата артилерия. Моите родители едва ли биха могли да си представят, че ще ми се случи да участвам в такава древна битка като „Ritus reonilliani eesiam violatam“*.

[* Ритуал за преосвещаване на осквернена църква (лат.) – Б.ред.]

— Как разпознавате картината на боя по звука от стрелбата? – Отец Лотар прелистваше джобния „Rituale Romanum“*. – Трябва да си призная, мосю Дьо Лескюр, че вие направо ме смаяхте с участието си в разработването на плана на отбраната. Дори Софи Севазмиу беше принудена да ви слуша.

[* „Rituale Romanum“ (Римски требник) – богослужебна книга на Западната църква, съдържаща чинове на различни извънлитургични богослужения (треби) – кръщене, венчавка, опело и др. – Б.ред.]

— Забравяте на колко години съм – усмихна се Дьо Лескюр. – Учил съм в „Сен-Сир“. Май единственото място в злощастната ни република, откъдето с лекота би могъл да стартира към голямата кариера не само потомък на плутокрацията, а и някой беден аристократ. Просто не успях поради младостта си, в противен случай щях да съм не книжен червей антиквар, а щабен генерал.

— Никога не бих си го помислил… – Отец Лотар отбеляза с коприненото шнурче нужната му страница, подаде книгата на Дьо Лескюр и наметна върху расото си бял плювиал*. – Хайде да започваме, с Божията помощ.

[* Плювиал (от лат. luviale – плащ за дъжд) – закопчаваща се на гърдите дълга свещеническа риза-наметка; облича се по време на процесии, кръстни ходове и всякакви други богослужения с изключение на Месата. – Б.ред.]

Те стояха пред вратите на главния вход. Свежият вятър се мъчеше да затвори книгата в ръцете на отец Лотар, издуваше стихаря на Дьо Лескюр, твърде широк за слабата му фигура.

Въглените цвърчаха в кадилницата, тънката струйка тамян започваше своята игра с вятъра.

— Aserges me, omine, hyssoo, et munabor: lavabis me, et suer nivem ealbabor*… – гласът излетя към небето, оттласквайки се от стените. Беше странно, много странно толкова безогледно да се извършва ритуалът не в подземие, а при ярка слънчева светлина.

[* Поръси ме, Господи, с исоп и ще се очистя: измий ме и ще стана по-бял от сняг. (из Пс. 50). – Б.ред.]

Те бавно тръгнаха да обикалят покрай стените. Но още преди малката процесия да е заобиколила ъгъла на фасадата, през площада към главния вход притичаха двама души с чували на гръб, превити от тежестта им.

София погледна часовника си и облекчено въздъхна.

— Мадам, благоволете да приемете двайсет килограма шоколад! – извика тичешком Тома Бурделе, нисичък, луничав, лекомислен, от хората, с които всичко изглежда вятър работа. Още от първите години на живота си той ходеше на меса, отначало с родителите си, а после, след гибелта им в гетото – самичък.

— По-тихо, глупчо, отец Лотар вече започна – скастри го Роже Мулиние, като преместваше товара на другото си рамо. Само допреди месец той, човек с авторитет в Маки, на своите деветнайсет години дори не беше подозирал за съществуването на месата. – Софи, всичко е наред. Вече не може да се влезе лесно в метрото, хората са си направили фенери от клонки. Най-после успяха да прекъснат тока. На действащите метростанции сега е също толкова тъмно, колкото и на изоставените. А пластичният взрив наистина е двайсет килограма, по десет във всеки чувал, вече е разфасован на пакети по един килограм.

* * *

Покаянието на Давид се възземаше в думите на Петдесети псалм, молейки Господ да го очисти от беззаконието, да го измие от греха. Докато минаваше под външната пристроена стълбичка, водеща към „женския“ етаж на вече някогашната джамия, Дьо Лескюр направи гримаса, с мъка сдържайки, заради тържествеността на момента, някоя по-пиперлива думичка. Нищо, сега цялата тази гнусотия вече няма никакво значение.

* * *

— Добре се справихте, момчета! – София Севазмиу вдигна тъмните очила на челото си, в очите й святкаха весели пламъчета. Тя беше облечена с фино черно поло, върху него с риза на светлосиви и тъмносиви карета, а най-отгоре – свободно яке с многобройни джобове. Но дори всичките тези дрехи, навлечени една върху друга като листата на зелка, не можеха да скрият младежки гъвкавата й слаба фигура. Роже усети, че зрението му от само себе си, с точността на цифрова камера, попива и най-малките щрихи от нейния облик: устните й бяха леко напукани, под очите си имаше сенки от умора. Колко красива е ръката й, онази без ръкавицата – не е малка, но с дълги пръсти, съвсем бяла, недокосната от слънцето.

— Роже, и ти може да умреш днес. – София се усмихна, очилата отново закриха веселия й поглед. – Особено, ако побързаш. На позициите всеки калашник е под отчет. Хайде, момчета, носете по-бързо всичко това в средата на нефа, не карайте старицата да си троши кокалите.

Процесията от двама вече минаваше под аркбутаните, напомнящи пипала на паяк. Върху тях София със сигурност ще залепи пластичен взрив, неволно си помисли отец Лотар, размахвайки китката за ръсене. Капките весело проблясваха и падаха върху древните камъни.

По-скоро да обиколим църквата, кой знае защо си помисли Дьо Лескюр, преборвайки желанието си да ускори крачка. Господи, позволи ни да довършим нещата докрай, нали сега всичко зависи от това момче, понесло върху плещите си прекалено тежкото бреме на свещеническия сан. Дори по-малкият ми син, Етиен, ако сега беше жив, щеше да е с шест години по-голям от него. Господи, позволи му да довърши нещата докрай. Още три крачки, още две. Защо ми се струва, че откъм тази стена опасността ще ни се размине? Изобщо има ли опасност?

Куршум от пушка на незнайно как укрил се наблизо снайперист удари звучно в камъка и го нащърби. Кадилницата трепна. Не уцелиха, помисли си отец Лотар, преди Дьо Лескюр да се е олюлял и да се е свлякъл на едно коляно.

— Неприятно… нещо… е рикошетът. – Той протягаше съда със светената вода и китката на свещеника.

— Ранен ли сте, Лескюр, силно ли? – Като трескаво местеше насам-натам кадилницата и водата, отец Лотар се мъчеше да си освободи едната ръка, за да помогне на министранта.

— Ранен ли съм, убит ли съм, ами откъде да знам! – Дьо Лескюр строго извиси глас. – Напред! Не си играем детски игрички и това все още е джамия!

Отец Лотар, прехапал до кръв устната си, се обърна с гръб към ранения и зави зад стената. Още един куршум удари паважа, но както му се стори и на Дьо Лескюр, свещеникът зад ъгъла вече беше извън обсега на снайпериста.

Отпуснал се тежко и опрял гръб в стената, Дьо Лескюр се мъчеше да определи откъде стрелят. Но не последваха нови изстрели. Какво и къде се случва, върви да разбереш в тази кървава бъркотия. Болката размазваше пред очите му познатия от детинство градски пейзаж като потоците вода, изливащи се върху челното стъкло на кола. Но чистачките бяха отказали – зрението не искаше да се фокусира. Най-после Дьо Лескюр си позволи стонът му да се изтръгне, надявайки се, че свещеникът вече се е отдалечил.

Но свещеникът чу стона – сега той вървеше два пъти по-бавно, без да разбира как успява да се оправя сам едновременно с Ритуала, кадилницата и светената вода. Но нататък няма как това да стане. In extremis, разбира се, можеше да му помогне София, но нали и тя самата е заета.

* * *

София вече беше вътре, тя вадеше съдържанието на чувалите, на всеки малък пакет закачваше таймер. Бурделе и Мулиние се бяха върнали на позициите.

* * *

Отец Лотар отново стоеше край входа, повелявайки на сатаната да бяга, преди да е наближил Спасителят. Външната обиколка е завършена. За късмет, вратата бе останала отворена, иначе той по никакъв начин нямаше да успее да влезе вътре с не много тежкия си, но неудобен товар.

София, която коленичила, се занимаваше с експлозивите на няколко крачки от него, вдигна глава. По лицето й се плъзна сянка. Като изостави заниманията си, тя скочи на крака с несъмнена, но толкова неприсъща на характера й обърканост – дали да се затича към свещеника, да поеме от ръцете му нещо или не бива? Тази поза – крачката, която не смееше да направи, разперените й с недоумение ръце – я правеха да изглежда някак трогателно млада.

Отец Лотар отдалеч й се усмихна – може, Софи, in extremis може много неща, в съветските лагери жените, поради липса на свещеник, са кръщавали сами децата си, защо сега една жена да не поеме от мен кадилницата? И все пак те ни отнеха известно време от онова, на което разчитахме, като убиха Венсан дьо Лескюр, липсата му ще ни коства още няколко десетки живота.

Зад гърба му се чуха забързани стъпки, но отец Лотар дори не се обърна – по лицето на София се четеше, че няма никаква опасност.

Силно изтрополя хвърленият на пода калашник. Йожен-Оливие Левек, запъхтян, с още незасъхнали кървави драскотини по дланите, оплескан с бензин, сажди, пръст, цимент, със скъсани на едното коляно джинси, вече протягаше ръка за кадилницата.

— Jube, omne, beneiere! – думите се изрекоха сами, сякаш винаги ги беше помнил и произнасял стотици пъти.

Нямаше време, а и смисъл да се разпитва дали той по някакъв начин е разбрал, че Лескюр е излязъл от строя, или се е озовал тук по друга някаква причина. София отново започна да се занимава с експлозивите, като бързаше да навакса изгубените минути. Отец Лотар, осенил коленичилия пред него юноша с кръстно знамение, с облекчение му подаде кадилницата, китката за ръсене и съда със светената вода, оставяйки в себе си само Ритуала.

— Oremus! – Магия, истинска магия, за която той не е знаел, а и не се е надявал да изпита в живота си това пленително чувство, не е подозирал какво щастие носи: сводовете подеха гласа му, както вятърът вдига отбруленото листо, понесоха го към висините. Ох, това е съвсем друго нещо, не е като да служиш в как да е приспособени за църква обикновени помещения. Господи, какви идиоти са били неокатолиците, окачили навсякъде микрофони, наследени след това благополучно от мюсюлманите! Тази архитектура столетия наред е усъвършенствала умението да усилва звука… – Omniotens et mi-seriors eus, qui Saerotibus tuis tantam rae eteris gratiam ontulisti, ut quiqui in tuo nomine igne, erfeteque ab eis agitur, a te fieri re-atur: quaesumus immensam lementatiam tuam; ut quiqui moo visi-taturi sumus, visites, et quiqui beneituri sumus, beneias; sitque a nostrae humilitatis introitum, Santorum tuorum meritis, fugaaemonum, Angeli ais ingressus. er ristum ominum nostrum.*

[* Боже вседържителю и милосърдни, Ти, Който си дарил на Свещениците Свои в сравнение с другите хора такава благодат, че каквото в Твое име достойно и съвършено и да извършат, да се приема за произтичащо от Теб. Молим за безкрайната Ти милост, защото каквото и да се каним да посетим, Ти го посещаваш, и каквото и да имаме намерение да благословим, Ти го благославяш; да стане входът на нашето смирение, според подвизите на Твоите Светци, място за бягство на бесовете, вход на Ангела мирен. Благодарение на Христос, нашия Господ, (лат.) – Б.ред.]

— Amen – отвърна Йожен-Оливие.

Процесията се насочи към олтара. Когато се изравни със София, отец Лотар вдигна китката. Пръските паднаха върху лицето й. На младини, през онези няколко щастливи години с Леонид Севазмиос, щастливи дотолкова, доколкото Соня Гринберг изобщо можеше да изпитва щастие, кой знае защо й се струваше, че светената вода мирише на момини сълзи. Колко години бяха минали, а миризмата си е все същата.

На отец Лотар му се струваше, че той върви насън из огромния храм, пронизан от мечовете на слънчевите лъчи, наподобяващ кораб с мачтите на колоните си, със стесняването на олтарната част, с правата линия на тавана, с още нещо, което беше трудно да се определи. Хоругвите трябваше да висят тук като платна. Кораб, символичната основа на храмовата архитектура.

„Кораб, отплуващ към Вечността.“ Отец Лотар горчиво се засмя, размишлявайки по толкова патетичен начин, наистина е лесно да се вземеш за герой. По-добре е да се каже, както би казала Валери: трябва да успееш да свършиш работата си, докато не са дотърчали задниците.

Когато подхващаше литанията, отец Лотар забеляза с крайчеца на окото си, че София се насочва към изхода, натоварила и двете си ръце. Е, да, аркбутаните. Но ако изневиделица я убият като Дьо Лескюр, ролята на бомбаджията ще трябва да поеме, макар и да не е добър колкото нея, носещият кадилницата. Да се надяваме, че момчето ще успее и в този случай да се справи. Но все пак се постарайте, Софи, да поживеете още час и половина.

— Ut han elessiam, et altare ho urgare, et reoni… – отец Лотар коленичи, после се изправи и осени с кръстен знак камъка, служил дълги години като лишено от смисъл и същина украшение – liare igneris*.

[*Тази църква и този олтар да се пречистят и преосветят, Ти да би благоволил, (лат.) – Б.ред.]

— Te rogamus, aui nos!* – почти отчаяно извика Йожен-Оливие, вече без да се пита как, по какъв необясним начин паметта на прадедите му смогва сега да говори чрез неговите уста.

[* Молим Те, изслушай ни! (лат.) – Б.ред.]

Като фар в морето по време надълго плаване, вече наближаваше 67-и псалом. Колко много има още до края, колко далеч все още е брегът!

* * *

София се върна в храма с празни ръце, както и следваше да се очаква. Значи времето вече неумолимо отброява минутите, във всеки случай – стрелката му е насочена по посока на отвъдното, на небитието.

* * *

— Е, сега това вече отново е църква. – Отец Лотар изведнъж усети, че му прилошава от вътрешно напрежение. – Сега вече това отново е „Нотр Дам“. Йожен-Оливие, Софи, джамията „Ал-Франкони“ повече не съществува, тя потъна в преизподнята.

— YES!! – Йожен-Оливие се изчерви до корените на косите си. Бива си го и него, достойна за събитието реплика, няма що! Впрочем, ако се съди по вида на отец Лотар, той самият нямаше да има нищо против срещу някоя хлапашка лудория, а в пламъчетата на малките свещички, танцуващи в бездънно черните очи на София Севазмиу, май се четеше същото това несериозно, дръзко „Yes!“.

* * *

— Какво става с Дьо Лескюр, Софи?

— Мъртъв е.

— Ясно. Е, хайде всички да заемат работните си места. – Отец Лотар се обърна към Йожен-Оливие. – Одеждите са в оня ред, в който трябва да ми ги подаваш. Нататък ще ти казвам.

* * *

Добре е, че из складовите помещения се намери висока сгъваема стълба. Тя малко изостава от Негово Преподобие, той приключи своя ритуал навън поне с половин час по-рано.

* * *

Отец Лотар, вече без плювиал и бирета, за миг покри главата си с амикт*, премести го на раменете си, облече върху расото дълга ленена алба. Албата препаса с колан от грубо въже. Нашите възли също са донякъде морски, мерна се отново в главата му. Във всеки случай, и тях трябва да знаеш как да ги правиш.

[* Амикт (лат. amitus – покривало) – част от облеклото на свещенослужителите в Западната църква: малка бяла наметка, която се слага върху раменете под албата. След Втория Ватикански събор покрай богослужебните реформи в Римокатолическата църква амиктът е изваден от употреба, но се е запазил при католиците традиционалисти. – Б.ред.]

И епитрахилът, и ризата бяха черни, както е прието за меса-реквием.

* * *

София изведнъж си спомня леля си Лиза, макар да е смешно да се нарича леля момиче, по-голямо от теб само с единайсет години. Соня я наричаше просто Лиза.

Изправена върху сгъваемата стълба, София закрепваше върху колоната – накръст с широка лента сиво тиксо – поредната опаковка пластичен експлозив, не по-голям от книга. Лиза. Откъде я връхлетя сега този напълно забравен спомен! Не забравен, а изтласкан от паметта, тази неволна вина, с която нямаше сили да живее в ранната си младост.

Лиза Забелина, много по-младата сестра на майка й, тя беше запомнила преди всичко с разкошната й плитка, която стигаше до под кръста. Имаше такива светлокестеняви ситно къдрави коси, малко остри, честно казано, но за сметка на това невероятно буйни. По улиците се обръщаха след нейната плитка. Плитката беше нейният стил, плитката невероятно много разкрасяваше малко кръглото й, чипоносо лице с раздалечени сиви очи. Лиза имаше широки рамене и дълги крака, вървеше стегнато и изглеждаше спортен тип, може би покрай другото и заради склонността си към тениските и маратонките, но нито веднъж в живота си не беше влизала в час по физкултура. Тя по рождение имаше проблеми със сърцето. За свой срам, Соня, когато вече нямаше кого да попита, й зададе въпроса какви точно са били? Болнаво, късно, обградено с прекалени грижи дете, Лиза беше едновременно и по-млада, и по-стара от годините си, както често се случва. Пренебрегваща връстниците си, разкрепостена в обноските си с по-възрастните, Лиза можеше с часове да рови из Интернет, за да си изясни съдбата на някой фототипен албум на Императорското училище по Юридически науки, издаден в Париж преди деветдесет години. Възрастната София си спомняше само външните признаци на вътрешния живот на младата си леля, също както палеонтологът по костите на динозавъра трябва сам да пресъздаде облика му, обличайки ги в сухожилия и мускули. Изтърканото от четене първо издание на „Отнесени от вихъра“ с тъмнозелени корици, портрети на величествени генерали и на момче с генералско мундирче, кандилце пред икона в остъклено сандъче, което на детето много му се искаше да разпердушини. Това дете, „кръщелницата Сонка“ (всъщност, първата проява на волеви характер – дванайсетгодишното момиче беше се изхитрило тайно да кръсти едногодишната си племенница…), правеше единственото изключение във високоинтелектуалното общуване на Лиза. С племенницата си тя бе готова да си играе с часове.

* * *

— Requiem aeternam ona eis, omine… – Отец Лотар осени с кръстно знамение не себе си, както при обикновената Литургия, а камъка на олтара, благославяйки измъчващите се в оковите на смъртта – et lux eretua lueas eis. Te eet himnus, eus, in Sion, et tibi reetur votum in Jerusalem: exaui orationem meam, a te omnis aro veniet. Requiem aeternam ona eis, omine: et lux eretua lueat eis.*

[* На тях им дари, Господи, вечно упокоение: и да им свети вечната светлина. На Теб химн подобава, Боже, на Сион, и на Теб жертва на обетованието в Йерусалим ще се въздаде: моята молитва чуй, при Теб идва всякаква плът. На тях им дари, Господи, вечно упокоение: и на тях да им свети вечната светлина. (лат.) – Б.ред.]

* * *

Някъде от десетата си година нататък Соня не я влечеше чак толкова просторното, но твърде старомодно и доста тъмно жилище на Университетски булевард. Леля й се сърдеше заради екшъните и другите глупави компютърни игри, караше я да гледа ужасно дълги филми, свързани с отечествената история без всякакви замъци, рицари и турнири.

Но през страшните месеци на Сониния плен именно Лиза, изведнъж светкавично съзряла, бе застанала до обезумелия й отначало баща. Тя се превърнала в най-надеждния секретар, изпълняващ поръченията му във фирмата, докато той тичал да действа за спасяването на Соня, издирвала по телефоните нужните за преговорите във връзка със Соня хора, когато на него му се налагало да се откъсне, заради неотложни професионални задължения.

Но когато баща й, изпуснал телефонната слушалка на пода, извикал: „Лизок, Сонка са я освободили!!“, от съседната стая не последвал отговор. Лиза седяла, потънала в дълбокия диван, а устните й се усмихвали.

Научила след четири години за обстоятелствата около смъртта на леля си, Соня си блъскаше главата над неразрешимия въпрос: откъде това непоносимо чувство за вина, нали всъщност тя не е виновна, изобщо не е виновна, виновни са единствено те.

Дали пък това не беше само съжаление за непоправимото – ако беше слушала по-внимателно песните за „сините улани“ и „черните хусари“!

Но кой можеше да й каже, че след повече от петдесет години тя изведнъж ще си спомни любимата песен на леля си, ще си я спомни цялата – от първата до последната дума, че тази песен ще зазвучи в душата й, издигайки се към обречените сводове на чуждоземната готика.

Чуй стона ни, Боже Могъщи!

Загина под бойния флаг

миноносецът смел Стерегущий

далече от родния бряг.

С непретенциозните си думи и простичката си мелодия песента звучеше равномерно и мощно, като дихание на великан.

Командирът извика: „Момчета,

това ни е сетният ден!

Но Рус е с герои прочута!

За Царя си нека умрем!“

Без самата да усеща, София почти беззвучно си тананикаше, закрепвайки четвъртия пластичен експлозив.

* * *

Отец Лотар, без да се обръща, само с движение на ръката възпря Йожен-Оливие, когато той се опита да повтаря след него думите на „onfiteor“*1. Интересно защо? Той със сигурност си спомняше, че миряните също се удрят с юмрук в гърдите при думите „mea ula“*2. Ами да, трикратно. Ох! Това е само при модернистите, а иначе според канона „onfiteor“ са два – един на свещеника, един на паството. Отец Лотар завърши своя.

[*1 Изповядвам се! (лат.) – началната дума и наименованието на чина за изповядване на греховете, влиза в състава на Западната Литургия на Римския обред. – Б.ред.]

[*2 Моя е вината! (лат.) – фраза от чина за изповядване на греховете на Римската Литургия. – Б.ред.]

Йожен-Оливие излезе от положението простичко: малко помълча, приведен, и три пъти произнесе само думите, съпътстващи удрянето в гърдите. Господи, прости ми, ако можеш, не съм го направил нарочно. Mea ula, Господи!

* * *

На морската бездна във гроба

полегнаха мълком, до крак,

матросите храбри без ропот

далече от родния бряг.

Само че това ще е бездна от пламък – усмихна се накриво София, старателно въвеждайки в таймера зелените цифри.

* * *

Колко ли години тези сводове не са чували латински, неволно си помисли отец Лотар, много преди да дойдат мюсюлманите, сигурно откъм седемдесета година. Значи излизат тъкмо седемдесетина години. Колко ли са се затъжили!

* * *

И чайките щом долетяха,

с предсмъртен и жалостен глас

те „Вечная памят“ пропяха

над черния морски талаз.

* * *

ies irae, ies illa

Solvet saelum in favilla:

Teste avi um Sibilla.

Quantus tremor est futurus,

Qumo juex est venturus,

unta strite isussurus!*

[* Денят на гнева, оня ден/ века ще превърне в пепел:/ според свидетелството на Давид и Сивила. Колко велик ще е ужасът,/когато дойде Съдникът/въздаващ с твърда ръка! (лат.) – Б.ред.]

Всъщност, нали това е католическата „Вечная памят“, помисли си София, неволно прехласната от омагьосващия ритъм, в който свещеникът се движеше пред олтара. А песента продължаваше да звучи някъде, преплитайки се странно с погребалния химн.

И в бъдното ще си могъща,

Русийо, с такива чеда!

Безсмъртен, живей Стерегущий

в сърцата ни – не под вода.

* * *

Tuba, mirum sargens sonum

er seulra regionum,

oget omnes ante thronum.

Mors stuebit et natura

um resurget reatura,

Juianti resonsura.*

[* Тръбата, удивително разпространяваща звука/сред гробовете./ Всички пред престола ще събере./ Смъртта ще притихне и природата/ когато творението възкръсне/призвано да отговори на Съдника. (лат.) – Б.ред.]

Нали това е за всички, които сега падат по барикадите върху мостовете, помисли си Йожен-Оливие. Колко по-лесно е да загиваш така!

* * *

София слезе долу, когато химнът беше свършил. Какво пък, сега може да послуша Литургията. Песъчинките на минутите оттук нататък ще се отронват сами.

* * *

Колко съжаляваше Йожен-Оливие, че не разбира по слух Евангелието, то сигурно беше някое от тези, в които се говори за преминаването от смъртта към вечния живот. Но какъв късмет имат ония, които го разбират. Евангелието, а след него следва проповедта. Откъде знае това? Ами просто го знае.

Позна, отец Лотар се обърна с лице към паството. Погледна София, кимна й, разбрал причината тя да си почива, внимателно, много внимателно се вгледа в Йожен-Оливие.

— Възлюбени мои, сега няма да произнасям проповед, макар това да не е съвсем правилно. Но всичко, което можеше да се каже, ние го казахме днес, и то не с думи. Йожен-Оливие, след като ми полееш на ръцете, по-нататък ще се оправя и без министрант.

— Какво искате да кажете?!

— Това, че после ти вече можеш да си тръгваш. След измиването на ръцете – Свещеникът го гледаше в упор.

— Отец Лотар, какво говорите, нима вие нищо не разбрахте?! – тихо, да не би чувствителните към сакрално слово сводове да подхванат недостойната човешка реч, възкликна Йожен-Оливие.

— Няма изобщо да си тръгна! Тук съм по право, аз трябва да умра заедно с „Нотр Дам“. Аз съм потомствен министрант на катедралата.

— И ти днес служиш в нея. Никой не оспорва правото ти. Но днес не ти е ред да умираш.

— Но аз искам да се причестя! – Това вече той няма да посмее да ми откаже, а после ще видим.

— Не, ти още не си готов за Причастие. Ако тази Литургия беше последната на земята, щях да те причестя на своя глава. Но твоят дълг към катедралата е да се причестиш, както трябва. Може да е в други предели. Да, тук ти си министрантът. – Отец Лотар се усмихна на нещо. – Но капитан на кораба днес съм аз. Заповядвам ти да напуснеш борда.

Така е, след петнайсетина минути той вече не би могъл да се отдалечи достатъчно от стените, помисли си София.

— А пък аз съм твой командир, Левек – меко се намеси тя. – И ти заповядвам да живееш.

Весели пламъчета играеха в черните очи на София Севазмиу, светлосивият поглед на отец Лотар беше непреклонен. Осемнайсетгодишните сили на Йожен-Оливие не му достигаха, за да спори с тях двамата.

— Но кой ще се моли тогава по време на месата? – с отпаднал глас попита той. – Нали само при модернистите свещеникът е можел да служи без богомолци, така ли е, отец Лотар?

— Все някак ще се опитам аз – отговори София. – Не ме бива много, но ми се струва, че сега е дошло времето да се науча.

— Ето, всичко се подреди – отец Лотар се извърна към олтара. – Gloriatibi, omine!*

[* Слава на Теб, Господи! (лат.) – Б.ред.]

Йожен-Оливие не следеше думите, той бе изпаднал от течението на месата, плувайки в потока на своята обида, обидата за отхвърлената жертва.

Някъде по стените, от невралгичните точки на камъка, се изцеждаха електронните песъчинки на оставащото време.

Обикновените, почти аптекарски шишенца от кафяво стъкло (върху кожената калъфка на едната от тях се виждаше изображение на грозд, върху втората рисунка се беше изличила напълно…) трепереха в ръцете му. Йожен-Оливие поля от второто върху ръцете на отец Лотар.

— Това е, тръгвай! И нека Бог е с теб! – тихо прошепна свещеникът и се обърна към олтара.

Ох, колко не му се иска на момчето да остава живо, помисли си София. Нищо, приятелче, ще ти се наложи все някак да го понесеш. И без теб днес паднаха мнозина. Но все пак сторихме каквото трябваше.

— Orate, fratres…*

[* Молете се, братя… (лат.) – Б.ред.]

Като се олюляваше леко, Йожен-Оливие бавно, сякаш очакваше свещеникът да го повика обратно, вървеше към вратата. Някога тук е бил централният проход между двете редици дървени пейки, още преди модернистът Люстиже да издигне на мястото му идиотското възвишение, което на свой ред мюсюлманите бяха разрушили. Те пък на свой ред бяха застлали освободилото се място с пъстри като килим, ярки до замайване кахлени плочки. Но Йожен-Оливие вървеше не по тях, а по каменния под, между дългите пейки отляво и отдясно, твърдите пейки, върху които сега прекланяха колене десетки хора, участници в Литургията. Сред тях той различаваше познати фигури – Патрис Левек, с радостна усмивка обърнал глава към минаващия си внук, Антоан-Филип Левек, с лице на тежко болен, когото току-що го е отпуснал пристъпът на непоносима болка, Клер-Йожени Левек, изгубила при пропадането на линията „Мажино“ тримата си синове, когато бошите пробили смехотворните укрепления, останали от предходната война, Женевиев Левек, умряла на седемнайсет години от охтика, Огюст-Антоан Левек, със сюртук и висока колосана якичка, удвоил с производството на каучук семейния капитал, забогателият от вноса на шоколад Йожен Левек с напудрени коси, покровителствалият пиратството Патрис-Оливие Левек с разделена на три кичура перука…

Ето кой ще се причестява днес тук – крачката му стана по-твърда.

Малка купчинка сиви парцали, захвърлена от някого край вратата, за миг привлече вниманието му. Валери! Валери в своите дрипи, свита на земята, неподвижна. Светлите й къдрици се бяха разпилели като вълна по пода. Ръчичките, покрити с рани – бели, разперени, като ръце на порцеланова кукла. Ами, разбира се, можеше да се досети веднага! Нямаше как да е другояче – тя беше умряла, умряла заедно с катедралата! Преодолявайки вечния си страх пред момиченцето, Йожен-Оливие коленичи на пода. Без самичък да знае защо, отмести кичура, закрил личицето му. Неговата ръка, без дори да докосне челото, усети топлината му. Йожен-Оливие долепи ухо до детските гърдички, които се повдигаха, до туптящото сърце. Но тогава какво й е? Дишането й беше равномерно, много равномерно. Йожен-Оливие с лекота вдигна спящото дете на ръце и като се разбърза изведнъж, почти се затича с него към вратите. Ако отец Лотар не го беше изгонил, кой щеше да изнесе Валери от задаващия се огън?

Разтревожена от бързането му, Валери за миг отвори очи. Помътеният от съня, недоволен поглед на детето за миг се срещна с неговия. След това клепачите й отново се притвориха, момиченцето въздъхна и намести по-удобно главица върху рамото му. Никога преди Йожен-Оливие не беше виждал у Валери толкова обикновен, толкова детски поглед. Сега едно съвсем обикновено, макар и изрядно мърляво дете, спеше на ръцете му, провесило надолу слабичката си ръка. Йожен-Оливие трепна.

Мръсната ръчичка, цялата в петна от засъхнала кръв, вече не кървеше. Нямаше стигмат. Нямаше дори коричка на мястото му, само розово петънце нова кожа.

Внимателно, за да не смути съня на своя товар, Йожен-Оливие с лакът и коляно отвори тежките врати и излезе сред парижкия ярък ден, сиво-синкав, изпълнен със слънце и стрелба. Денят, в който независимо от кръвта и смъртта, както винаги бълбукаха с бистрата си вода малките улични фонтани. Денят, в който някъде наблизо беше Жана – жива, непременно жива.

Таймерите равномерно отброяваха оставащото на катедралата време.

И младият свещеник продължаваше своите молитви, а възрастната жена се вслушваше в тях, коленичила едва ли не за пръв път в живота си. Те не знаеха, макар че и двамата се питаха, дали се страхуват от това, че след броени минути техните души, изтръгнати от земната си обвивка в непредставима, но кратка мъка, ще се устремят нагоре през исполинския смерч от камъни и пламък.

февруари – октомври 2004

Москва – Париж – Кан – Москва