Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава VI

Цената на сплашването

Предградията на Атина, 2021 година

„Ако ти беше мисионерствал вчера, днес на мен нямаше да ми се налага да купувам оръжие“ – тези думи на сина му непрекъснато звучаха в ушите на свещеник Димитри.

Стъпалата на гробницата от бял сиенски мрамор бяха обсипани с листенца от тъмночервени рози и изглеждаха като опръскани с кръв. Безоблачната вие блестеше с такъв лазур, какъвто не познават и студените небеса. Отделилата се от тълпата млада жена стоеше сред светлите кръстове, издигащи се плътно един до друг от двете страни на тясната пътечка. Тя беше неподвижна, абсолютно неподвижна, но черните й дрехи сякаш танцуваха, развявани от вятъра.

Отец Димитри си помисли, че за пръв път вижда снаха си такава. Ръчно плетените дантели на черния шал, наметнат върху косите, прибрани небрежно на обикновен античен кок, широките гънки на дългата пола, изпод която се виждаха само глезените в черни чорапи и изящните обувки на нисък ток, опасващи краката с тънките си каишки. В траурното, но толкова женствено облекло нейната красота изведнъж беше се откроила и засияла.

И сега тя, толкова не-гъркиня във всяко отношение, изглеждаше не просто като гъркиня, а като въплъщение на древната женска скръб, на Медея или на Електра. Плашеща, но прекрасна, с това спокойно лице, то се знае, че тя не кършеше ръце и не си скубеше косите, но тогава откъде идваше усещането за този вледеняващ черен полъх?

Беше ли виждал мъжът й колко е красива? Едва ли. Най-вероятно и на собствената си венчавка тя е отишла с маратонки. Впрочем, никой не можеше да каже нищо по въпроса. Те се бяха венчали почти тайно, някак между другото, с което страшно обидиха поне стотина роднини.

Обикновено нейната красота успешно се маскираше с якета и мъжки пуловери, с вездесъщите джинси. Царствената извивка на шията й дори не се загатваше под небрежно пуснатите коси, лицето й скриваха тъмни очила.

А тя би могла, стига да беше поискала, да блести в елитарните среди, към които по рождение принадлежеше Леонид, със закъснение осъзна отец Димитри. Да. Независимо от неясния си произход – рускиня, а дори и нещо по-лошо, едва ли не еврейка. Не разбрахме, че тя просто не поиска.

Малкото гробище беше старо, семейно, затова не се наложи да се използва отвратителната катафалка. Процесията се движеше към вилата пеш, на връщане хората се бяха пръснали на групички сред гробовете и кипарисите.

„Каква работа да дам на толкова много народ? Е, карай, няма сега да ги изгоня. Вие, двамата, вижте тоалетната чиния в ъгловата баня – казанчето й шурти по петнайсет минути след всяко пускане на водата. Ти събери из стаите празните кутийки от бира, особено в спалнята, под леглото, трябва да са ужасно много, и ги изхвърли долу в контейнера. Торби за смет има в кухнята под мивката! А пък ти засега ми лъсни обувките.“

Това бяха последните думи на Леонид Севазмиос, макар София още да не ги знаеше, докато вървеше като черна сянка между черните кипариси. Последните му думи, преди да падне целият надупчен от куршуми в дълбокото кресло в тяхното малко апартаментче, недалеч от Кифисо – не най-скъпият, но напълно приличен квартал на Атина. Апартаментчето, опасано с потънал в цветя и зеленина балкон, състоящо се от спалня, малък кабинет с компютър, още по-малка стая за честите им гости и столова-гостна, също не беше луксозно, но напълно прилично, напълно подходящо за млада семейна двойка, бездетна, все още бездетна, както смятаха близките им познати. Вместо кухня към „столовата“ част на голямата стая бе прилепен малък бокс с мивка, кухненска печка с два котлона и хладилник, отделени с матови остъклени вратички, единственият източник на дневна светлина. Там имаше място само за един човек. Не би могло да се каже, че тези неудобства особено притесняваха младата домакиня. Дори и да вечеряха вкъщи, с което не злоупотребяваха. От близкия малък ресторант винаги можеше да се поръча нещо, еднакво вредно и за фигурата, и за стомаха. В два часа през нощта те се тъпчеха с някакви хлебчета с пържено месо, обилно полято с люти подправки – и си оставаха слаби и здрави.

Соня сякаш виждаше лицето на Леонид, произнасящ тези думи, виждаше откритата му, изпълнена с неосъзнато кастово превъзходство усмивка, представяше си как той качва върху малката холна масичка крака си с черна обувка с връзки и тънка подметка от гьон – нали те се канеха да ходят на театър, щяха да гледат някаква модерна постановка.

Думите – в тях беше той с цялото си, присъщо единствено нему, пресметливо безгрижие. Куриозно съчетание, откъдето и да го погледнеш. Но нали в хлапашката му самонадеяност наистина имаше точна и светкавична пресметливост. Когато изведнъж запримигва токът, а след това механичната част на устройството, заключващо вратите, се прецака безшумно и на секундата в жилището с преднамерен гръм и трясък нахлуха четирима с автомати, той дори не се опита да провери работи ли телефонът. „Никакъв смисъл“ – както би казала самата Соня. Само че едно е да разбереш, че смисълът от съпротива е нулев, а съвсем друго – да не се засуетиш изплашено. За броени мигове да прецениш, че, не, няма никакъв начин да се измъкнеш (та нали те дори не можеха да държат вкъщи оръжие благодарение доносите на либералната преса), да определиш кой от четиримата е главатарят, да го оскърбиш малко повече от подчинените му и то пред тях. Той просто провокира тъпата марионетка – и изродът изстреля по наглеца дълъг автоматен откос, натискаше спусъка, докато имаше с какво да гърми. И това е разбираемо – още тогава те знаеха прекалено много. По-добре ли щеше да е някой да гаси цигари в гениталиите ти и да ти вади очите с намерената в кухненския бокс отварачка за бутилки? Леонид блъфира и си спечели лека смърт.

Крачейки между белите кръстове, тогава тя знаеше само едно – той е умрял спокоен. Той знаеше, прекрасно знаеше, че Соня никога няма да влезе в жилището им, преди да е позвънила отвън и да е чула в слушалката познатия глас, ако не са се разбрали предварително, че той ще отсъства от къщи. Пък и този познат глас непременно трябваше да каже някои определени думи, а други думи, напротив, не биваше да произнася. Като на игра, та нали тогава бяха още толкова млади, те бяха изнамерили десетки остроумни начини за предпазване, бяха проиграли десетки положения, омаломощени от другата игра, любовната, излегнати сред черните копринени чаршафи, на матрака от естествен сюнгер, върху новия, но стилизиран така, че да изглежда старинен, креват.

Леонид обичаше лукса и Соня, когато й омръзнеше да шокира роднините на мъжа си с дрипавите си джинси, понякога му отстъпваше.

Не много често, разбира се, но в онзи ден, когато той не вдигна телефона, тя три часа бе прекарала във фризьорския салон, понасяйки търпеливо опитите на фризьорката да направи от неподатливите й прави коси сложна официална прическа с големи и малки букли.

Тогава те, четиримата, бяха успели да се скрият, макар че дочакаха полицията вместо Соня.

Ако се отброява от този ден нататък, беше й съдено да научи последните думи на мъжа си едва след три години и половина. Третият от четиримата екзекутори (двама от тях не можаха да ги заловят живи) си изпя всичко почти незабавно. Револверът, който се плъзгаше по лицето му, добре стимулираше неговата памет. Тя провери. Всичко съвпадаше – той си спомни, че Леонид е бил с бяла риза с висока твърда якичка, но все още без папионка, спомни си още един куп най-различни подробности, които показваха, че не си измисля. Пък и откъде на подобна твар да й дойде наум нещо да съчини? Когато той произнесе най-пълното изречение три пъти, без да прибавя нещо ново, Соня, бързайки тази недостойна паст, предала й последните думи на нейния мъж, да не успее да добави и нещо от себе си, завря в нея дулото.

Но не стреля веднага. Около минута тя се взираше в младото лице на мъжа, по всяка вероятност техен връстник, като че ли разделено на две половини: челото, носът и горната част на бузите – покрити с тъмен загар, а надолу всичко бяло, дори наболата гъста брада не можеше да скрие тази синкава белота. Екзекуторът беше побързал да се раздели със своята „муджахидинска“ брада с напразната надежда да заличи следите си, да излъже смъртта.

Но Смъртта го гледаше, усмихвайки се с ъгълчетата на устните си, с очите си, в които танцуваха малки пламъчета. Смъртта имаше гъст момичешки бретон, косите й бяха хванати на конска опашка с широка дървена шнола, тя беше облечена със синя дънкова риза. Безполезно беше да скимти, усещайки тази солена хладина на метала в устата си, лицето на Смъртта се разпиляваше на отделни фрагменти над него заради сълзите, които заливаха очите, най-искрени, обилни, стичащи се по бузите. Недей, не, недей, недей!

Това беше последния път, когато тя убиваше някого от тях, проявявайки някакви емоции.

Преди това имаше още много дни, много напрегнати, скъпоструващи усилия.

— София, почакай! – Отец Димитри най-после се реши да наруши нейното уединение.

Тя забави крачка, спря, оправи шала си, смъкнат от вятъра, усмихна се само с устни, но спокойно.

— Исках да поговоря с теб – тихо каза отец Димитри. – Не, недей да си мислиш, че е за Леонид. Едва ли има още нещо, което бихме могли да си кажем един на друг за него. Просто ми се иска по старчески да си побъбря малко с теб. Вкъщи няма да е удобно, събрал се е толкова много народ…

— Да си поговорим, татко. – Спокойствието й беше непоносимо. Щеше да му е къде по-лесно, ако тя плачеше. Господи, прати й на горкичката дара на сълзите! – За какво точно?

— За Русия. Ако добре съм разбрал, София, ти нямаш намерение да се връщаш в родината си, нали?

— Може би за половин година, още не знам как ще се стекат нещата. Но нямам намерение да живея нито в Русия, нито в Гърция. Най-вероятно просто защото вече изобщо нямам нужда от свой дом. Дори и с размерите на цяла една страна.

— Само затова ли не искаш да живееш и в Гърция?

— А нима има някаква друга причина?

— Ти прекрасно разбра какво имам предвид. Твоят мъж осъждаше сънародниците си.

— Той осъждаше мнозина. И сега какво, на Марс ли да се преместя? Обаче казват, че там нямало въздух.

— Сънародниците си той осъждаше повече от другите. – Отец Димитри говореше със странно задъхване, като че ли не му стигаше въздух точно тук, сред този пронизан от остриетата на кипарисите благовонен простор, милван от вятъра, носещ слаб полъх на морска сол. – Дори и аз сега не мога да остана тук.

— И защо? Нима Гърция не е „единствената страна в този безумен свят, която ще се спаси“, татко? – младата жена се опита да омекоти интонацията на въпроса си. Тя не иронизираше нарочно, просто не можеше другояче.

— Не се отказвам от думите си и сега. – Отец Димитри не обърна внимание на неволното избухване на снаха си. – Гърция ще спаси себе си, но няма да спаси другите. А Русия ще спаси другите, в случай, че успее да спаси себе си. Преди петнайсетина години, а може да е било и по-отдавна, пътувах из Русия като част от голяма делегация на православните църкви. Едва ли знаеш, София, но тогава бяха задействани мощни обединителни процеси. Не всичко стана, както ни се искаше, но все пак доста неща бяха постигнати. Това засили православния свят. Въпреки всичко, много неща в Русия неприятно ме поразиха. Огромна страна, свещениците стоят твърде високо. Неестествената извисеност ги издига над народа. Закрити резиденции, представителни коли, десетки референти и секретари в интернет и на телефоните, филтриращи достъпа на простосмъртните до владиката. Архиепископът служи по празниците в храма, вижда тълпи от вярващи, сред тях – млади хора, жени с малки деца, посещава изпълнените със студенти семинарии, обикаля възстановените от руините, благодарение на дейни монаси, обители. Той вижда току-що издадени в църковните издателства книги, чете богословски списания. И започва да му се струва, че е архиерей на православна страна. Това е много опасна илюзия! Дете мое, тогава се поинтересувах от статистиката. Ужас, невероятно нещо! Онези, които се припознават като православни, са повече от онези, които вярват в Господ. Помисли си, дъще, те са свели православието до национален колорит! До боядисаните яйца и козунаците. Процентът на хората, спазващи постите, почти не се е увеличил. Какъвто беше по време на комунистите, на гоненията – такъв си е останал! А местните свещеници ни се оплакваха от проблема на „приходящите“. Това са хора, които смятат себе си за вярващи, но в действителност не са такива. За „приходящия“ е нормално да си кръсти детето, но да не мисли за религиозното му възпитание, да се венчае в църква, а после да се разведе, да влиза в храма два-три пъти в годината. Мнозина вярващи тогава ми разказваха, че наскоро Страстната седмица съвпаднала с тези неясни майски посткомунистически празници. И какво мислиш? По всички телевизионни програми вървели забавни програми, кълчели се шоумени и шутове. Нямало и помен от уважение към скръбта на православните. Нима у нас, в Гърция, биха търпели подобно нещо? Ами тези нелепи новогодишни балове в разгара на Коледните пости? Да оставим настрана мъчителните спорове за календара. Достатъчно е да кажем само едничко нещо – християнската държава се приспособява към календара на Църквата, а не обратното! Русия трябва да разбере – за разлика от Гърция, православната й част е малка част от обществото. Само защото църквите са толкова много, се създава илюзия за православно мнозинство.

— Но защо сега мислите ви са изцяло в Русия, татко? – София отбеляза, че тази дълга развълнувана тирада е факт, че свекърът й още е жив не само привидно, външно. Защото загубата на любимия син би могла смъртоносно да изпепели душата му, оставяйки само плътта да крета до гроба, колкото й е писано. Добре е, че това не беше се случило.

— Защото мислите просто изпреварват мен самия.

— Какво искате да кажете?!

— Това, което казах. Сълзите промиха очите ми, дъще, но не мога да преодолея своето отдръпване от сънародниците си. Аз разбрах много неща, за което платих невероятно висока цена, а те си останаха същите. По-добре ще е да напусна Гърция, за да не изкушавам Господ с гнева на слабото си сърце. Намерил съм друга нива за мисионерство. Намерих място, където съм необходим. Нека князете на църквата витаят в облаците на илюзиите, Бог ще ги съди, но в скромната маса на средното духовенство няма излишни свещенослужители. Ще приема монашески сан в Русия и Димитри Севазмиос ще изчезне завинаги със своята вина.

— Кога тръгвате, татко?

— Следващата седмица. Възложих на братята си прехвърлянето на банковите сметки и недвижимите имоти. Мисля, че там парите ми ще намерят приложение. Роднините ще се погрижат и за твоя дял. Според завещанието на Леонид, те ще разпръснат своите средства из различни сметки, така че да можеш да теглиш пари при каквито и да е обстоятелства. Не се тревожи, нашето семейство е обиграно във финансовите тънкости. Знам, че тези пари ти трябват и се досещам за какво ще ги използваш. Не те осъждам, София, нямам правото да съдя никого не само като християнин, но и като човек, извършил твърде много горестни грешки. Искам да ти кажа само едно нещо. Благодарение на парите на семейство Севазмиос твоите възможности ще се увеличат десеторно. Дано Господ ти помогне да се увеличи десеторно и отговорността ти. Знам, че не си вярваща, макар никога да не сме говорили за това. Ти само спазваше правилата, за да не огорчаваш мъжа си и неговото семейство. Мисля си, че това е било просто юзда за твоята непокорна душа и ми се струва, че сега ти ще се освободиш от тази юзда, ще скъсаш дори с празната обвивка на църковността. Не се притеснявай, дъще, в националния характер на гърците е залегнал реалистичният поглед върху нещата. Ще се учудя, ако разбера, че по свое желание ще престъпиш прага на църквата поне веднъж в близките десет години. Но тъкмо с поглед, лишен от илюзии, сега виждам, че ти предстои да стигнеш до Бога, София. Няма да е скоро, но ще стигнеш. Прости за всичко. Знай, че се моля за теб.

— Татко… Едва сега разбирам на кого се е бил метнал мъжът ми, за да е такъв необикновен, такъв специален. Наистина, наследствеността е велико нещо. Простете ми за внуците, с които не ви дарих, преди всичко за тях.

Париж, май 2048

Откъде, наистина, той има нещо, принадлежало на отец Димитри? За кой ли път се питаше София, докато слизаше към авторемонтната работилница. Подземната работилница не беше довършена също както и сградата на супермаркета над нея, но тъй като бе петък, никой не работеше на двата обекта. Торби с цимент, купища кабели, голи бетонни стени, някакви фантасмагорични очертания на мотокари… В старите филми подобни места служеха за нещо като градска сублимация на джунгла. Именно в тях хората най-често биваха нападани от чудовища, гангстери, извънземни или вампири. Колко ли години тя не беше гледала най-обикновени филми?

— Какво, Софи, нали си го бива мястото? И изходите са много, и беше лесно момчетата да се разпределят на подстъпите.

София кимна на спътника си. Тесните прозорци, вече замазани от гъстия строителен прахоляк, не пропускаха достатъчно светлина, но когато младият мъж отмести парчето шперплат, закриващо недостроения вход за автомобили, се откроиха всички подробности на непригледната обстановка. Там, където работниците са си почивали, бяха останали сгъваем стол, обикновена стара табуретка и няколко щайги от марокански портокали.

Чуха се стъпки – през отвора слизаше висок мъж, облечен с доста уместния за това място работен гащеризон. Впрочем, човек можеше да го сбърка с работник само ако не го загледа – високото чело, тъмните сенки под очите и бледото лице издаваха, че не се занимава с физически труд. Военната осанка и сдържаните движения смайваха.

— Тъкмо се бях пообъркал, но чух как разчиствате този проход – каза той вместо поздрав.

— Не искам да ви засегна, но не мога да разбера какво налага да сте тук – намръщи се София. – Дори съжалявам, че се изпуснах пред вас за тази история.

— Хайде, няма да ви преча. Ще поседя тихичко, ще послушам. И аз самият засега не мога да кажа какво го налага, но нали не само вие, Софи, имате интуитивни усещания.

София не успя да отговори, напрегнато вдигнала ръка с жест, призоваващ към тишина. Личеше си, че новите стъпки, които все още едва се дочуваха някъде от дълбочината на сградата, й харесваха още по-малко. Лицето й изведнъж посърна.

Човекът, излязъл на трийсетина крачки иззад шперплатовата обшивка на оборудване с неясно предназначение, несъмнено беше арабин – висок, понатежал, което обикновено е присъщо на арабите на средна възраст, живеещи в телесна леност, с кестенява чуплива коса и плътни устни. Беше облечен със светъл летен костюм и окичен изобилно със злато – масивен пръстен, златни копчета за ръкавели и златна игла за вратовръзка, всичко това инкрустирано с рубини.

— Убедихте ли се вече, че не водя след себе си никого? – Той приседна срещу София върху прашната щайга с небрежността на човек, разполагащ с много дрехи, за които се грижи наемна прислуга. – Добър вечер, г-жо Севазмиу!

— Не съм убедена, че вечерта може да бъде добра едновременно и за двете страни. – София се усмихна със студена усмивка. – Да минем към проблема, заради който ме обезпокоихте.

— Спорен въпрос е кой кого е обезпокоил пръв. – Събеседникът учтиво сведе глава. – Вчера в дома ми имаше обиск, да не говорим пък за незаконното проникване.

— Наистина ли? Остава да предположа, че вие, както подобава на един достоен гражданин, сте се опитали да задържите престъпника или поне веднага сте уведомили властите?

— Нима моят разговор със София Севазмиу вече е заснет от фотограф?

— Не, нищо не се записва и не се заснема. А кой знае – може пък и да се записва и да се заснема, защо да ми вярвате?

— При всички случаи това вече няма никакво значение. И така, вчера беше направен опит за проникване в моя компютър. А съдържанието на компютъра ми ви е заинтересувало, защото съм ръководител на Парижката лаборатория за ядрени изследвания. – Ахмад ибн Салих се подсмихна.

— Е, във всеки случай не съм аз тази, която се интересува от ядрените дивотии. – София напрегнато се вглеждаше в арабина, очите й опипваха лицето на събеседника като пръстите на слепец. – Нека за това се главоболи някой в Москва. Или в Токио. И Тел Авив може да ви мъти водата.

— Софи, никой не ви е подозирал в прекомерно любопитство към ядрените разработки. – Двайсет и четири годишният красавец Ларошжаклен, един от седмината водачи на нелегалното движение, разтърси светлите си къдрици. В условията на конспирация отдавна се смяташе за проява на лошо възпитание прекомерният интерес към чуждата биография, затова малцина знаеха със сигурност дали това е истинското му име, или лепнат някога находчив прякор*. – Идеята беше моя и да си призная – несполучлива.

[* Анри дьо Ларошжаклен – най-младият от предводителите на шуаните по времето на Френската революция. Шуани, по името на Жан Шуан, са се наричали патриотите роялисти, подвизавали се като партизани в горите на Бретан. Редовната армия на роялистите (кралската католическа армия) била базирана в департамента Вандея, превърнал се също в нарицателно име. – Б.ред.]

— Несполучлива, но не защото съм се застраховал срещу подобно любопитство – парира Ахмад ибн Салих. – Истината е, че резултатът нямаше как да не е нулев. Не само компютърът ми е празен. Празна е и лабораторията. Всъщност, няма никаква лаборатория. Това е параван. Нещо като плоските фалшификати на холандската школа, които са се слагали върху масата, за да имитират обемни предмети.

— В Русия биха казали – Потьомкински села* – отбеляза София, без да откъсва поглед от събеседника си. На нея, за разлика от мъжете, прекалено учудени от самата информация, не й убягна неестествеността на това, че мюсюлманин споменава холандската школа. Вярно е, че времената, когато уахабитите претърсваха дори и мюсюлманските квартали, нарязваха картините и чупеха музикалните инструменти, бяха отминали. От мюсюлманската европеизирана интелигенция някои си позволяваха да имат в дома си пиано, картини без човешки фигури. И все пак, да чуеш от арабин споменаване на живопис, беше някак неестествено.

[* Известен исторически мит, чието авторство се приписва на саксонския дипломат Георг Хелбиг. Според легендата Потьомкинските села са бутафорни села, които уж били построени по указание на княз Потьомкин по маршрута на руската императрица Екатерина II по време на пътуването й през 1787 г. в кримското Северно Черноморие – Новорусия и Таврида, области, завзети и владени продължително време от Османската империя, които Русия си връща след успешни военни действия. В доскоро западналите земи Екатерина Велика вижда множество постройки, войски, процъфтяващо население, изненадали не само нея, но и придружаващите я представители на чуждоземни кралски дворове. Макар този мит да е развенчан и да няма реално историческо потвърждение, изразът е добил популярност като синоним на нещо показно и фалшиво. – Бел.прев.]

— Това е твърде хубаво, за да повярваме – остро реагира Ларошжаклен.

— Можете да вярвате, защото изобщо не е хубаво – хладно откликна Ахмад ибн Салих. – Напротив, дори е много лошо.

— Обяснете.

— С удоволствие. – Ахмад ибн Салих направи пауза, сякаш искаше да засили бездруго изостреното внимание на София Севазмиу, Ларошжаклен и човека, облечен като работник, който до момента не се беше намесил в разговора. – Обаче ще трябва да започна отдалеч. Знае се, че още преди евроислямският блок да придобие сегашните си очертания, в мюсюлманския свят съществуваха ядрени установки. Най-сериозната сред тях беше, а и си остана – ядрената база на Пакистан. Разбира се, трябва да се има предвид, че пакистанските специалисти навремето се обучаваха извън страната си.

Е, да, сами си ги отгледахме, че да ни го върнат тъпкано, помисли си София. Никога не са имали собствен ум, не са били способни на нищо друго освен на убийства. Живяха си през целия XX век като нефтени пиявици, без да произвеждат, без да направят каквото и да било откритие.

— Когато неислямските страни пуснаха „зелената завеса“ – продължи Ахмад ибн Салих, – в резултат на това ядрената ситуация в Европа стана непрозрачна. „Държавите кафири“ знаят, че мрежата от научноизследователски учреждения функционира. Обаче дори на някой сътрудник от тази мрежа не му е ясно докрай, че в действителност ядрено оръжие отдавна няма. Даже механичните устройства се износват без квалифицирано поддържане, какво да говорим… Особено, ако се има предвид историческото Споразумение в Киото.

Ларошжаклен кимна. Споразумението от Киото от 2029 година, подписано от Русия, Япония, Китай, Австралия и с голямо нежелание от Америка, подробно изброяваше технологиите и областите от науката, които не подлежат на износ за страните от евроисляма и старомюсюлманските страни. Само благодарение на споразумението от Киото стана възможно Еврабия да си остане консервирана на техническото равнище на 2010 година.

— Да предположим, но какво точно от това може да се смята за неблагоприятно? Във всеки случай – неблагоприятно за нас?

— Още малко търпение. Както вече казах, най-дееспособна си остана ядрената школа на Пакистан. До неотдавна имаше надежда, че всички помощни работи, защото всички ядрени лаборатории на Еврабия не са нищо друго освен подизпълнители на пакистанската школа, не са напразни. Но тази надежда се изпари окончателно. Пакистан не успя да създаде за втори път бомба.

— Е, и? – Ларошжаклен бързо губеше търпение.

— Газаватът, също като метастазите, не спира от само себе си! – Кафявите очи на Ахмад ибн Салих станаха някак пепеляви, като пръст след пожар. – Бомбата се очакваше, за да се продължи войната. Но ако бомба, истинска бомба не само няма, а и няма да има, значи тогава…

— Мръсна бомба ли? – Ларошжаклен се плесна с длан по челото. – По дяволите, нима става дума за мръсна бомба?

— Да.

— Може би някой ще обясни на неуката старица какво значи мръсна бомба и къде се е изцапала чак толкова? – София незнайно защо се усмихна. Тя вече бе престанала да изпитва с поглед арабина.

— Всъщност, това не е точно бомба, Софи – тихо каза човекът с работния гащеризон. Нещо в изразителните модулации на гласа му извика върху лицето на странния арабин неприязнена гримаса.

— Просто са отпадъци, продукт на ядреното разпадане, който не се нуждае нито от ракети, нито от ракетоносители. Такъв контейнер може да пренесе и да активира най-обикновен диверсант, да е камикадзе или да го направи многократно, въпросът е чисто технически.

— А диверсанти или дори камикадзета има безкрайно много, това е евтин ресурс – продължи мисълта му ученият. – За исляма няма нищо по-евтино от човешкия живот.

— Вие не сте руснак. – София отново кръстоса поглед с този на Ахмад ибн Салих, но сега това беше съвсем различен поглед. – Не сте руснак, макар и да сте живял в Русия. Хайде, недейте да нервничите, не само вие може да знаете чужди тайни, нали? Само човек с моите рефлекси би могъл да забележи, че ъгълчетата на устните ви трепнаха при споменаването на Потьомкинските села. За европейците този израз е лишен от всякакъв смисъл.

— Софи, това е невъзможно! – Сега вече Ларошжаклен впи поглед в събеседника. – Лицето му…

— Е, лицето… – София се засмя снизходително. – Само в годините на моята младост пластичните хирурзи оставяха разните му там белези зад ушите. Сега е достатъчно да мине година и няма как да разпознаеш намесата на скалпела. Това е напълно безопасен фокус. Пък и не са необходими кой знае какви корекции. Разбира се, контурите на устните, малко да се промени формата на очите, малко да се пипне носът. Само не разбирам защо изведнъж ви хрумна да се разконспирирате, господин резидент? Ядрените причини не са достатъчно обяснение за мен.

— И все пак обясняват някои неща. – Човекът, който вече нямаше как да бъде наричан Ахмад ибн Салих, се усмихна на София без враждебност. – Ликвидирането на такава мащабна диверсия изкупва моя провал, а провалът е неизбежен.

„Изкупва го, и то с лихвите. Сто и четирийсет диверсанти, вербувани сред мюсюлманите, живеещи на руска територия, едновременно насочили се с радиоактивната зараза към водоемите на Москва, Санкт Петербург, Самара, Екатеринбург, Царицин, Владивосток… Нали умните хора ни предупреждаваха… То се знае, че все някого ще заловят, но въпреки това резултатът ще е пагубен. Обаче всички те ще бъдат задържани до „часа X“ и изпреварващият удар ще се окаже не по-малко многорък. Нещастието ще се размине.“

— Но с тези проблеми как да е ще се справя сам – продължи Слободан. – Потърсих контакт не заради това. Трябва да ви кажа, че събитията се развиват стремително, онази вечер все още не знаех за новия пръстен от спиралата на джихада. Те са наясно, че ядрените държави няма да използват първи това оръжие. В такава война няма победени. Докато те не биха се спрели пред нищо, на тях им е все едно дали цялата планета ще се превърне в пустиня, из която скитат камили – не само двугърби, ами и двуглави, в пустиня с малки оазиси от чисти територии, из които ще се заселят техните князчета, най-близките потомци на Пророка. Затова сега ще има масирано настъпление по най-различни фронтове. Едновременно с използването на мръсната бомба, което все пак едва ли ще се състои, се предвижда акция за сплашване. И това вече засяга всички вас.

— Какво са намислили? – Гласът на Ларошжаклен бе одрезгавял от напрежение.

— Пълно унищожаване на гетата. Като се започне от Париж.

Настъпи тягостна тишина. Думите изглеждаха прекалено обикновени, те сякаш не носеха в себе си своя страшен смисъл.

— Те ще хвърлят в петте парижки гета цялата градска измет, така да се каже, доброволни помощници на благочестивата стража – продължи най-после Слободан. – Заливайки улиците като смрадлива лавина, тази паплач незабавно ще „обърне“ в правата вяра онези, които се огънат и на място ще накълца на кайма последните свободни хора.

В подземието осезателно и мигновено захладня. София зиморничаво сви рамене – изведнъж изчезна странната й младоликост, явно бе, че кръвта вече не я топли добре. Ларошжаклен силно пребледня.

— Струва ми се, че за малцина от вас е тайна, че евроислямът си има телевизия. Само че тя предава за хора оттатък завесата. Тази идея са я взели от времето на Студената война. Но тогава радиосигналите са предавали информация от Запад, скривана от съветските хора, а сега оттук се излъчват рекламни филмчета в стила на агитационната практика на Третия райх. Разни агитки за радостите на новите мюсюлмани, как на красивите момичета им харесва да носят фередже… В свободния свят има любители, които хващат по сателита тази помия и се забавляват с нея. Обаче скоро на телевизионните зрители няма да им е до смях. С камикадзетата ще се движат и телевизионни оператори.

— Да – очите на София бяха придобили цвета на черен лед, на лед от езерото Коцит. – Познавам този стил. Те обичаха да правят това още навремето в Чечня. Смяташе се, че използват видеокамера, за да се отчетат пред господарите си, иначе не биха им платили. Нашите агенти не можеха да проумеят защо зелените тъпаци създават улики срещу самите себе си. Дори не си криеха лицата, докато снимаха какви неща вършат с хората. Отначало, по времето на Елцин, е ясно – заради пълната безнаказаност. Но после, когато вече се разбра, че ги хващат, че установяват самоличността им по тези чудовищни касети… Тогава някои умници се решаваха да рискуват, защото иначе няма да видят пари. Това беше и вярно, и невярно. Пари не би получил оня, който се опита да направи изключение от общоприетата практика. А такава практика бе възникнала само защото те самите почти не можеха да минат без това. Те са истерични честолюбци, всичките са артисти.

Погледът на София се беше замъглил, обърнат навътре, към замръзналия в черния лед спомен, един от многото такива спомени. Не много сполучил актьор, обаче бизнесмен, преуспял в бизнеса на смъртта. В елегантен небесносин халат, с домашни пантофи от крокодилска кожа, вече прострелян в крака, с уголемяващо се върху подплатената коприна петно от кръв, той лазеше по килима, плачеше, унижаваше се пред двайсетгодишното момиче. Той се разкайваше и молеше. Защо не, нали наблизо нямаше видеокамера? Нямаше и свидетели на позора му, ако не броим това, че в дъното на апартамента пищеше неговата любовница, заключена в банята. Интересно, задаваше си по-късно Соня излишния въпрос, ами ако имаше камера? Щеше ли да устиска, щеше ли да може да умре достойно? На подобни въпроси трябва да се отговаря честно и вероятността за това беше не по-малка от двайсет процента. Та нали такъв е техният нравствен критерий: щом никой не е видял – нищо не се е случило. При тях няма угризения на съвестта, те са заместени от желанието да изглеждаш благовидно в очите на околните. Всички тези психологически тънкости Соня Гринберг издирваше няколко години в книгите, пресявайки информацията като през сито на златотърсач, с тази разлика, че онова, което търсеше, съвсем не беше злато. А после, осиротяла, достатъчно осигурена за своеобразните си нужди, тя прекрачи границата, отвъд която омразата се превръща в мъст. Няколко години, още преди да срещне Леонид, тя се опияняваше от ролята си на самотен отмъстител. Той съумя не да я спре – това беше невъзможно, но да я издигне на друго ниво, да я въвлече в общото дело на Съпротивата, делото, което имаше практически смисъл. Именно за това го обичаше. Какво да се прави, тя не умееше да обича просто така.

Колко ли минути мълчаха, всеки потънал в своите мисли. Повече не се налагаше да обсъждат по какъв точно начин телевизионните канали ще разнесат из целия свят кадрите, запечатали и умножили хилядократно как пребитият, обхванат от ужас човек, застанал между съсечения, обезобразен труп на едно дете и още живото тяло на друго, задавяйки се, изтласква като в астматичен пристъп „ашхаду… алла… илахаиллал-лах…“*, а след това, сподирян от одобрителен гръмогласен смях, подкаран с приклад в гърба, вече самият тръгва към чужда къща – „да засвидетелства вярата с кръв“ – и мъчителите му го влачат от праг на праг, докато не се намери гърло за натикания в ръката му нож.

[* Начало на Шахадата – формула, произнасяна в редица случаи, включително и при приемане на исляма. – Б.ред.]

— Е, не ви благодаря! – Ларошжаклен се надигна. – Та нали вие, руснаците, не сте заинтересовани зад завесата да се създава паника. Просто в случая интересите ни съвпадат, това е всичко.

— Не съм руснак, но наистина няма за какво да ми благодарите – отсечено каза Слободан. – Както сам отбелязахте, не бих си помръднал и пръста само за спасяването на живота на французите. Но сега ние трябва да действаме заедно. Бих искал да взема участие в разработването на плана за ответни действия и при съставянето му бих могъл да предложа известна помощ.

— Това ще го решим ние. – Ларошжаклен се спогледа със София. – И все пак кой сте вие, за какво ни мразите толкова и как да ви наричаме поне за удобство?

— Той е сърбин – отрони София. – Това обяснява второто, макар вие да сте прекалено млад, Анри, за да разберете добре причините на омразата му към нас.

— Не към вас, София Севазмиу – възрази Слободан, погледнал изпод вежди към най-немногословния събеседник. – Вие сте рускиня и сте православна.

— Аз съм в една лодка с католиците, затова от уважение към мен моля да не хвърляте такива погледи на свещеника, той още не е бил роден, когато други свещеници са благославяли хърватите в Босна за убийствата. Да оставим настрана емоциите и да се върнем на проблема.

— Добре! – Слободан направи явно усилие, но въпреки всичко чертите на лицето му не се поотпуснаха.

— Може би нещата не стоят чак толкова зле – Ларошжаклен бавно откъсна думите от устата си. – Катакомбите под Париж са огромни. Временно те ще поберат всички жители на гетата, дори и с тайните осведомители. Няма път за връщане. Само че веднага трябва да отведем хората. Постепенно да разпръснем това огромно човешко стълпотворение. Някои да разпратим из страната, на други да помогнем да минат границата.

— На човека му е присъщо да не вярва в близката катастрофа – възрази отец Лотар. – Жителите на гетата са свикнали да живеят върху минно поле. Мнозина няма да пожелаят да слязат в подземията, да изоставят домовете си.

— Отчето е прав! – с горчивина каза София. – Повечето хора просто няма да повярват в подобно мащабно клане. Няма да вярват дотогава, докато не видят озверените тълпи на собствената си улица.

— И какво да правим тогава? Да спасяваме своите, а другите да оставим да ги изколят като пилета ли?

— Успокойте топката! – София спря Ларошжаклен с властно движение на ръката си. – Колко време имаме?

— Не повече от седмица. – Слободан пресмяташе нещо наум. – Да, така изглежда. Най-вероятно ще предприемат действия на годишнината от завземането на Константинопол. Много обичат да обвързват такива мероприятия с празниците си, направо мило и драго дават.

— Малко е времето.

— Това не решава проблема, но нали християните ще напуснат гетата? – Ларошжаклен се обърна към отец Лотар. – Нали поне те ще повярват в клането?

— Ще повярват, но не мисля, че ще напуснат. Всички християни ще се помъчат да изпратят на безопасно място децата и някои други свои близки. Но от по-възрастните хора мнозина със сигурност ще останат. Те ще приемат това като подходящ час за служене на истината. Та нали по своята същина чудовищното клане, което сега е замислено, е още един етап от Свършека на дните.

Този път настъпилата тишина изглеждаше като наелектризирана. Мислите на четиримата бясно препускаха, разбиваха се в стените на задънени пространства, въртяха се в кръг, мятаха се, кръстосвайки невидимите си траектории.

На оставените да пазят отвън Йожен-Оливие Левек и Пол Берто им се струваше, че времето е спряло, но вътре никой не забелязваше как то върви.

— Между другото, господин резидент, вие така и не ни се представихте. – София вдигна глава и всички с неосъзнато облекчение забелязаха, че в ъгълчетата на устните й се е притаила усмивка. – Кажете ни името си!

— Ами, да речем, че е Кнежевич.

— Предназначението на тази закачка едва ли вече някой би могъл да разбере – засмя се София. – Като ще е Кнежевич, нека е Кнежевич.

— Е, Софи, това е безсъвестно – възмути се Ларошжаклен. – Какво сте си наумили?

София Севазмиу като че ли изобщо не чу нетърпеливия въпрос.

— И като стана дума, задоволете любопитството ми. – Тя отново погледна Слободан. – Относно кутийката за миро.

— Всичко е от просто по-просто. – Слободан също се усмихна. Сега вече наистина нямаше как човек да не забележи, че дори погледът му се променяше, когато той гледаше София. От лицето му изчезваше характерното затворено изражение. Преди десет години ГРУ все пак се реши да обезпокои йеромонах Дионисий, като наруши уединението му.

— Преди десет години?!

— Ами да, той доживя в Соловки до дълбока старост. При това с ясен ум и запазена памет. И реагира на обръщането ни към него с пълно разбиране. Тогава го помолихме за някакъв таен, доверителен знак, при това абсолютно дискретен, с който при нужда да имаме възможност да се свържем със София Севазмиу. И отецът ни даде този малък предмет, като се пошегува, че сътрудниците на разузнаването по такъв начин му помагали да се освободи от греха на вехтошарството. Хубавото е, че върху кутийката дори няма каквато и да е християнска символика. От друга страна, имаше и известни съмнения. За толкова години споменът за битовите предмети се изличава от човешката памет. Вие можехте просто да не я разпознаете.

— Изключено! – София се разсмя и някак по момчешки тръсна глава. – Той е знаел какво прави. Веднъж свекър ми ме замери с това нещо и то доста успешно, уцели ме право в челото. Мисля, че досега ми е останал белег. А и после дълго време изресвах от косите си парченца кехлибар. Нарече ме криминална авантюристка и хвърли по мен кутийката за миро. Честно казано, „криминална авантюристка“ не е точният цитат, макар че предава общия смисъл. Само недейте да гледате с квадратни очи, гърците са доста емоционална нация. Дори църквата по време на празниците е своеобразна говорилня, продължение на пазара. По време на службата се разхождат из храма, който накъдето му скимне, общуват си с познатите. Вие няма как да го разберете, отче, с тази казармена регламентираност на западната обредност. Техният колорит си има своята прелест, разбира се, когато е с мярка.

— Добре, Софи, все пак имайте съвест – не се стърпя отец Лотар.

— Клането може да се предотврати. – София кръстоса поглед с тримата мъже. – Наистина, с цената на същите загуби, както и ако то се състои. Но в този случай ще загинат не невинни жертви, а войници, те ще загинат с оръжие в ръка. И това задълго ще стресне онези.

— Какво предлагате?

Никой не забеляза кой беше задал въпроса.

— Нужен е изпреварващ акт на сплашване. И не по-малко мащабен.