Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава II

Валери

— Горкият мосю Симулен! – Много възрастна жена с лилава блуза, красиво открояваща прошарените й коси, говореше с равен глас, но Йожен-Оливие забеляза, че тръпки разтърсват слабото й тяло. – След като овдовя, той забрави всяка предпазливост, не точно я забрави, ами я заряза, както зарязват на боклука ненужна вехтория.

— Онзи ден говорих с него по телефона – меко произнесе дългокосият старец. – Той разбираше, че ще е по-добре да се скрие за седмица-две, но много искаше днешният празник да се състои. Нали знаеше, че е свършила и последната бутилка вино, че на миналата меса бе излята и последната ампула*. Днес би трябвало богослужебните ризи да са червени, нали Апостол Йоан се е готвел да приеме мъченическия венец. Добре е, че ризите са червени, сега към днешния празник се прибавя и паметта за мъченика.

[* Католиците използват по време на месата два съда – за вода и за вино, с обем колкото чашата потир. За разлика от православните, католическите свещеници използват ампули в хода на Литургията. – Бел.ред.]

— А аз го помислих за спекулант от черния пазар – със сломен глас прошепна на Жана Йожен-Оливие.

— Помислил си го… – Жана стисна юмручета. – Ти… видя ли? Видя ли нещо?

— Да. Преди един час.

Останалите говореха един през друг, някои от жените плачеха. Но свещеникът, без да допълни нищо повече към думите си, се обърна и се насочи към отдалечената стена. Как така Йожен-Оливие не бе забелязал веднага върху нея Разпятието? Покритото с бяла тъкан възвишение, стигащо до гърдите, е олтарът. Свещеникът коленичи. Възцари се мълчание, шумоляха само страниците на малките книжки с лентички за отбелязване.

Тишината зарадва Йожен-Оливие, защото му даваше възможност да си събере мислите. Откъде се беше взел тук свещеник? Щом има свещеник, значи трябва да има и епископ, а има ли епископ, трябва да има и папа. Но папа отдавна няма, той се беше отрекъл от Престола на Свети Петър още през 2031 година. Те отдавна са изравнили със земята Ватикана и сега трупат там сметта от цял Рим*.

[* Шейх Юсеф Кордауи в изказване по телевизионния канал Al Jazeera: „Попитали Пророка кой град ще бъде превзет пръв, Константинопол или Рим?“ Отговорът му бил следният: „Пръв ще е Константинопол. Остава вторият град, надяваме се, че и той ще бъзе завоюван. Това означава, че ние ще се върнем в Европа като завоеватели, след като два пъти са ни прогонвали, първия път на юг от Андалусия, втория – от Изток.“ Било е допълнено, разбира се, че „този път Европа ще бъде завоювана не с меч, а с молитва и идеология“. Но дори да повярваме на това, от голямо значение ли ще е за нас дали с война, или по мирен път ще бъде постигнато падането на Рим? (ORRIERE ELLA SERA: „Провъзгласена е фетва за Рим: Градът ще бъде отново завоюван“; 15 март 2004. Публикувано в сайта www.inoressa.ru). – Бел.ред.]

Малкото момченце продължаваше да прехвърля своите мъниста, но как Йожен-Оливие не беше забелязал сред тях малкото кръстче?

Всичко му изглеждаше по-различно. Няколкото изображения, окачени по стените, представяха етапите от Христовия път. На особена кукичка висеше сребристата кандилница, която днес така и нямаше да потрябва. Олтарната част, лишена от естественото си възвишение, поради непригодността на помещението, бе отделена със символична оградка – отдясно и отляво имаше по две стълбчета върху поставки, а всяка двойка бе свързана с въженце.

А какво носеше само на главата си свещеникът! Подобно нещо не бяха слагали дори в средата на миналия век, такова чудо дори льофевристите не бяха носили, ако се съди по снимките. Черна шапчица – квадратна като кутийка, от всеки ъгъл започва твърдо окръглено „ушенце“. Ъглите са четири, а ушенцата само три, единият ъгъл е свободен, върху него пада пискюл от черни вълнени конци*.

[* Тук е дадено описание на т.нар. бирета – шапка, използвана от католическото духовенство (напомняща православната скуфия), почти изцяло излязла от употреба в съвременната Римокатолическа църква. – Бел.ред.]

От време на време свещеникът сваляше шапчицата, притискаше я до гърдите си, свеждаше глава, после пак я слагаше.

В молитвената тишина се чуваше как постепенно утихват сподавените ридания.

Колко ли беше продължило това мълчание, изпълнено за всички, освен Йожен-Оливие, с някакви задължения, с някаква работа? Най-накрая свещеникът стана.

— Той, мосю Симулен, много обичаше да се занимава с дърводелство – каза Жана, без да се обръща към някого определено.

— Във фермата им всичко беше изработено от него – и вратите, и мебелите, правеше ги от дъб.

— А най-трудното беше да намери дърво! – усмихна се дългокосият старец. – Мебелните работилници вече от сто години правят дори и най-скъпите предмети от млад дъб. Когато изсъхнат, такива мебели се напукват. Затова Симулен купуваше повредени, вече негодни бъчви за сайдер, после изправяше дъските като ги накисваше… Затова пък се хвалеше, че онова, което ще направи от такъв материал, щяло да издържи стотици години. Имаше си цяла философия. Казваше, че дървото, от което майсторят нещо, не умирало с отсичането, а се сдобивало с нов живот, също като човека след физическата му смърт.

— А колко мразеше лака за мебели! – допълни друг мъж. – Помня го как казваше, че дървото също трябва да диша, ами ако взема сега да ви покрия вас с лак, след една седмица ще ви погреба!

Разговорът изведнъж секна.

— Забраних на Жак Льо Дифар и на младия Том Бурдел дори да опитват да се промъкнат до гробищния ров – остро каза свещеникът.

— Стига ни за днес една жертва.

— И сте прав, Ваше Преподобие. Предишният опит беше несполучлив и загубихме още трима.

Свещеникът още бе заобиколен от хора, но събралите се започваха лека-полека да се разотиват. Всеки, който си тръгваше, коленичеше пред свещеника, измолвайки благословия, както някога в ония далечни времена.

— Beneiat te omniotens eus*…

[* Да те благослови Всемогъщият Бог. (лат.) – Бел.ред.]

Латински! Истински латински език, който според роднините е знаел дядо Патрис, но го знаел само за себе си, така й не успял да научи докрай баща му…

— Кои са всички тези хора? – шепнешком попита Йожен-Оливие.

— Нито веднъж ли не си ги срещал? Нали имаме общи убежища? По-точно, това убежище е тяхно, но ни пускат и нас, за да се крием в него. Е, понякога и те се крият при нас. Но те не се бият със сарацините, само отслужват Литургия.

— Ами да, я виж колко старци има сред тях, не стават за битки.

— Ти не разбираш, те просто не искат. Те вярват, че вече няма да се повторят времената на Кръстоносните походи, че на земята вече няма да има нищо добро. Ами, не знам как да ти го обясня, ако не си чувал за Свършека на дните. Те искат, докато все още са живи поне няколко души християни, да има и меса. В Париж има три общини. Християните са тръгнали от катакомбите и пак там са се върнали.

— А къде живеят всички те?

— То се знае, че в гетото.

Йожен-Оливие потръпна. Той често посещаваше всяко едно от петте големи гета, където живееха французите, които не са приели исляма. Страшен и безизходен е този живот зад бодлива тел, но мнозина го приемаха, намирайки, че е приемлива цена срещу правото да останат самите себе си. Жестока бедност и теснотия, за най-малкото провинение – смърт от ръката на всеки полицай, приравняващ „езичника“ към куче. Колко весело е обаче да плюеш на провикванията на мюезините, докато отпиваш от кафето си, приседнал край масичката на някое улично кафене. Внасянето на вино криеше смъртна опасност. Жените излизаха от къщи, увили с шал главите и шиите си, защото жена с непокрита глава можеше да бъде пребита до смърт от полицаите. Но все пак лицата са им открити! Жителите на гетата си оставаха французи, образоваха децата си с малкото оцелели книги: всеки комикс с Астерикс, всяка серия за слончето Бабар се предаваха от семейство на семейство, докато все още можеше да се различи нещо върху протритите им страници. Периодично в гетата се извършваха обиски. След това оскъдните лични библиотеки забележимо намаляваха. Но много по-лошо беше друго. Понякога случайно или по някакви техни си съображения, това оставаше неясно, благочестивата стража изведнъж се лепваше за някое определено семейство. В дома им започваше да идва често имамът или някой от натрапчивите му млади помощници. Бе страшно да гледаш напрегнатите, вкаменени лица на тези хора. И те самите, и всички край тях знаеха, че ще минат три месеца и някоя сутрин съседите ще видят или камионетка, откарваща новите правоверни в мюсюлманските квартали, или къщата им ще е със заковани капаци и широко зейнала врата. На прага на опразнените жилища младежите рискуваха да палят свещи.

Но да има сред жителите на гетата тайни вярващи!

— И откъде са се взели? Нали папата разпусна църквата!

— Той не е имал право нищо да разпуска. Знаеш ли, имало е и такива, които още преди нещата да се объркат, са станали разколници начело с Монсеньор Марсел Льофевр. Тъкмо те са слезли в катакомбите.

— Защо непрекъснато казваш „те“? Нима ти не си от същата общност?

— Аз съм от Маки*. – Жана сърдито прехапа малката си долна устна с цвят на ягоди. – Не съм от тази общност. И не ме питай нищо повече, става ли?

[* Маки – първоначално корсиканска дума, означаваща „шумак“, „гъсталак“. Да станеш „маки“, е значело да се криеш от властите. По време на Втората световна война така се е наричало партизанското движение. Оттук води произхода си вече чисто френската дума макисар. Не е чудно, че след трийсетина години тези славни думи отново изплуват в паметта на хората. – Бел.ред.]

Е, щом не трябва да пита – няма да пита. Но ако Жана е също от армията на Съпротивата, значи ще се срещнат пак. Как да й предложи да излязат на среща някой път? Може да му се присмее. По-лесно ще му е да хвърли във въздуха още няколко кадии! Колко е хубаво, че не трябва нищо да й предлага, защото със сигурност ще се срещнат отново! А освен това ще трябва да прекара тук не по-малко от едно денонощие! Ами тя?

— Да отидем при отец Лотар. – Жана вече бе станала, без да се съмнява, че Йожен-Оливие ще я последва.

Интересно име, Лотар! В прихлупеното подземие направо се размириса на хералдични лилии! Колкото и да снобееха в семейство Левек, чак дотам не бяха стигали. Обаче на Йожен-Оливие не му се искаше да беседва със свещеника, дори той да се казваше просто отец Пиер! Но какво да се прави, тук го бяха изпратили по работа, а свещеникът е най-главният. Да, ще му покаже, че всичко е на работно ниво, а духовните материи изобщо не го засягат.

Междувременно Жана, крадешком погледна към госта си, сякаш й доставяше удоволствие да го шокира, подгъна едното си коляно и сведе глава.

— Jube, omne, beneiere!*

[* Благоволете, господине, да ме благословите! (лат.) – Бел.ред.]

— Здравей, малката ми Жана! – Устните на свещеника се усмихваха, но в погледа му се четеше болка. – Beneiat te omniotens eus…

— Отец Лотар, това е Йожен-Оливие, той е от Съпротивата. – Жана вече отупваше джинсите си. – Той ще изчака при нас, докато му донесат новите документи от Коломб.

— Спомням си, Жана. – Отец Лотар не можеше да гледа момичето, без да се усмихва, впрочем, усмивката му беше добродушно-насмешлива. Той се обърна към Йожен-Оливие. – Мисля, че тази сутрин за вас не е била от леките.

— Затова пък, както изглежда, сега ще имам късмет да си отпочина цяло денонощие дори по-добре, отколкото на Лазурния бряг. – Йожен-Оливие изпита радост, че не се поддаде на съблазънта да спомене уж небрежно – за мен това си беше фасулска работа. Би прозвучало твърде евтино, а този свещеник с проницателен, прекалено изучаващ поглед веднага щеше да усети фалша. Нямаше да го покаже, но щеше да го забележи със сигурност.

— Виждам, че сте тук за пръв път. – Отец Лотар оглеждаше Йожен-Оливие внимателно, но без да го крие, явно осъзнаващ правото си да изучава някого с поглед. – Странно място, нали? Тук всичко е от времето, когато хората са смятали религията за безобидна, старомодна прищявка и то само защото са успели да завъртят около грешната ни планета няколко кучета и маймуни. Те са мислели за бъдещето като време на някакъв немислим разцвет на всички науки, на всички форми на разум. Чел съм книги от онова време. Единственото, което в никакъв случай не би могло да мине през ума на тогавашните почитатели на прогреса, е нашето настояще. И вече съвсем не би им хрумнало на кого и за какво ще послужат техните подземия.

— Аз не вярвам в Бог – Йожен-Оливие погледна свещеника право в очите. – Нима Той би могъл да допусне… Да допусне те да напълнят „Нотр Дам“ с легени, в които да си мият краката?

— А нима Той е допуснал това? – възрази отец Лотар – Допуснали сме го ние, по-точно, допуснали са го нашите предци, и то от момента, в който са започнали да се отнасят към „Нотр Дам“ не като към място на Престола Божи, а като към паметник на архитектурата. През целия XX век те не са правели нищо друго, освен да допускат и да допускат*, да отстъпват по късче, по педя… Впрочем, като заговорихме за предците… Вашите трябва да са с корени от Нормандия, обзалагам се, че е така.

[* Само два примера за правотата на отец Лотар. През пролетта на 2004 г. Католическата църква на Германия сама организирала в Музея на епископството на град Майнц изложба, наречена „Свещени войни няма“, предлагайки на посетителите да „погледнат критично“ към „безславните деяния“ на кръстоносците. Кощунственото твърдение, че обреклите себе си на нечовешки тегоби в Святата земя рицари са били тласкани по пътя не от вярата, а от „жаждата за власт и обогатяване“, изразил при откриването й кардинал Карл Леман. Как другояче може да бъде наречено това оплюване на гробовете, освен предателство към християнството? Вероятно, за да се докара пред влиятелната мюсюлманска диаспора в Германия, кардиналът специално подчертал, че „тази експозиция ще сложи началото на нови контакти между исляма и Европа“. През същата година в Испания по инициатива на църковния капитул от катедралната църква на Галиция – „Сантяго де Компостела“ – е прибрана статуята на Сант Яго Матаморос (Мавроубиеца). Свети Яков на бял кон, вдигнат на задните си крака, сече с меч главите на маври с тюрбани. Под копитата на коня се въргалят бездиханни тела на маври. По мнението на капитула, скулптурата „може да засегне чувствата на мюсюлманите, също посещаващи храма, който е известен архитектурен паметник“. За всички подобни случаи е характерна играта на отстъпки – онова, което би могло да подразни мюсюлманите, се премахва още преди те да са започнали да настояват за него. Трябва да се отдаде дължимото на католиците – играта на отстъпки е била водена не само в полза на мюсюлманите, но пък те, мюсюлманите, са успели да оберат всички награди. Няма как да не си спомним ликвидирането на мощите на младенеца Симон Трентски, за да не се „оскърбяват“ юдеите. Когато религията се превърне от откровение свише в културно наследство, започва рефлексия, озъртане – да не би да настъпим някого по мазола. Всичко, което казва отец Лотар, е вярно – променило се е възприемането, а оттам като следствие – и отношението. – Б.ред.]

— Може, не помня със сигурност. – Не би могло да се каже, че въпросът за нормандските корени кой знае колко вълнуваше сега Йожен-Оливие. Но беше ясно, че свещеникът бяга от спора. – Ние много отдавна живеем във Версай, тоест живели сме във Версай.

— Обзалагам се, че съм прав. Вие дори си приличате с Жана, по горната част на лицето. – Отец Лотар отмести поглед към момичето.

— А пък по-голяма нормандка от Жана направо не можеш и специално да измислиш. Като малък съм виждал портрета на Шарлот Корде, нарисуван трийсетина години след гибелта й. Безлична красота, според мен, сякаш няма никакво отношение към оригинала. Докато понякога ми е приятно да мисля, когато гледам Жана, че пред мен е живият портрет на истинската Шарлот. И вероятността е голяма. Нали Шарлот е била канско момиче. А и досега в Кан има стотици, които приличат на Жана.

— Ужас! Стотици момичета с рядка косица и къси крачета? – веднага откликна Жана.

— А ти би ли се съгласила да смениш приликата си с Шарлот Корде срещу приликата с Мис Вселена 2023 година? – парира я свещеникът.

— Ама и вие сте един, Ваше Преподобие! – По доволното лице на Жана си личеше, че подобни наддумвания отдавна са им станали навик. – Коя точно е Мис Вселена – най-високоплатената манекенка на годината ли?

— А, не, просто победителка в конкурса по красота. В такива конкурси са вземали участие не само манекенки, а и студентки, и фризьорки, и библиотекарки, дори офицери от полицията се е случвало да има – въздъхна отец Лотар. – Всеки път се чувствам старец, когато открия за пореден път колко малко знаете за стария свят.

Отец Лотар изобщо не беше старец, той изглеждаше на не повече от трийсет – трийсет и пет години. Но за да не се чувства още по-стар, Йожен-Оливие на свой ред реши да не го пита коя е Шарлот Корде. Дали не беше милосърдна сестра, разстреляна през Първата световна война? Май че беше чувал нещо такова.

В това време в църквата влезе още една жена, висока и стройна, както забеляза с крайчеца на окото си Йожен-Оливие, преди да я познае.

— Я виж ти, та това е… – очите на Жана се разшириха.

Влязлата вървеше към тях по пътеката между редиците от столове. Отдалеч жената изглеждаше съвсем млада – дали заради стройните си бедра и дългите крака, дали заради някак момичешката си стремителна походка. Правите й дълги тъмни коси, сякаш озарени отвътре със сребърен блясък, младежки падаха по раменете й. Те бяха красиви – иначе правите коси, дори когато са наистина гъсти, рядко изглеждат тежки, но тежестта на тази грива биеше на очи, може би поради контраста с крехките рамене. Когато тя приближи, стана ясно, че косите изглеждат така, сякаш светят само защото тъмните кичури обилно са прошарени с побелели. Тя не само че не беше млада, ами изглеждаше на не по-малко от шейсет години и никой нямаше да й даде по-малко, виждайки слабото й изострено лице, твърдите волеви гънки, подчертаващи решителните устни. Но същевременно и никой не би посмял да я нарече старица. В черните си прилепнали джинси, с черното поло, с маратонките и широкото леко яке София Севазмиу, най-лудата глава от всички седмина, оглавяващи армията на Съпротивата, иначе казано, Маки, сякаш съществуваше извън всякаква възраст.

Йожен-Оливие забеляза как погледът на Жана, като че ли пряко волята й, се плъзна по лявата ръка на София с опъната върху нея сива ръкавица от тънък велур.

— Свалям я, когато обикалям нощем из техните квартали – усмихна се София. – Нали знаеш песничката? Добър ден, Ваше Преподобие.

— Да… – Жана се изчерви и Йожен-Оливие с възхищение откри за себе си, че руменината й е някак английска, не топла, а възхитително студена. Впрочем, ако отец Лотар е прав, нищо чудно – Ламанш навсякъде си е Ламанш. По някакъв начин той успя и да се възхити от руменината, и да изпита съчувствие към Жана за това, че се изложи. Ако не беше така смутена, тя нямаше да се обърка още повече, признавайки, че е чувала тази мюсюлманска приспивна песничка за Трипръстата старица, с която сплашваха децата.

— Радвам се да ви видя, Софи! – по младежки открито се усмихна отец Лотар. – Това е Жана Сентвил, а младежа, надявам се, не се налага да ви го представям. Нали се познавате? А доколкото разбирам, днес вече сте се виждали.

— Е, отче, от вас нищо не може да остане скрито, колкото и да се опитвам да ви преметна и така, и инак! – София посегна към широкия си джоб, но като плъзна поглед по олтара, се отказа.

— Можете да поседите в ризницата, щом и половин час не издържате без вашите цигари с онова месопотамско име. – Отец Лотар направи приканващ жест по посока на малката вратичка.

— Колкото до цигарите, те се казват „Беломорканал“* и смея да ви уверя, че не са от най-евтината контрабанда. А що се отнася до младежа, то оня кади… Поразително съвпадение, наистина… С една дума, покойният е прокарал онова решение за новото използване на Триумфалната арка. Разбира се, ние не знаехме, че първата жертва ще е Симулен. Ако разполагахме поне с още два дена, може би щяхме да успеем да го спасим, но времето е работело за тях.

[* „Беломорканал“ – марка цигари в производство от времето на СССР, кръстени са в чест на Беломорско-Балтийския канал, построен в периода 1931-1933 г. Популярни и евтини заради изработката им само от хартия, тютюн и картонен мундщук. Върху лицевата част на кутията е отпечатана карта на канала. Подобни цигари се наричат папироси – Бел.ред.; Не бива да се забравя, че въпросният мегаломански обект от епохата на СССР е проект осъществен от ГУЛаг, т.е. резултат е от робската експлоатация на десетки хиляди политзатворници. – Бел. Noma. – Б.ред.]

— Не трябва да го съжаляваме, сега той съжалява нас. – Отец Лотар отвори металната вратичка и пусна пред себе си София, Жана и Йожен-Оливие. – Само че вече имам тук една гостенка. Но не мисля, че тя ще възразява срещу дима на вашите цигари.

В така наречената ризница, стая с гардероб, маса и няколко кресла, на пръв поглед нямаше никого. Вниманието на Йожен-Оливие бе привлечено от непретенциозните стоящи закачалки, на всяка от които бяха окачени по няколко богослужебни одежди от кадифе и брокат. Най-близко се оказа изрядно проядената от молци тежка на вид риза от вишнево кадифе, изкусно обточена с тъмна позлата. Златните нишки се сплитаха и образуваха буквите I, H и S*, чийто смисъл Йожен-Оливие не че не знаеше, но някак не можеше да си спомни.

[*30 Изначално гръцки монограм на името Христос, изписан с латински букви – IHS, по-късно често е бил интерпретиран като Iesus hominum Salvator – Иисус, Спасител на хората. С този монограм в Западната църква са били украсявани свещеническото облекло и други богослужебни предмети. – Б.ред.]

В същото време Йожен-Оливие забеляза, че зад закачалката се беше притаило едно от доведените за месата деца, което май си играеше с тях на криеница.

— Ей, намерих те, излизай! – тихичко подвикна той.

Малкото момиченце отначало надникна иззад ризите от едната страна, после от другата и чак след това излезе. На не повече от осем години, а може би и по-малко, красиво като картинка от детска книжка – то с целия си вид накара Йожен-Оливие стреснато да се отдръпне. И имаше защо – светлите му къдрици, най-вероятно по рождение лененоруси, изглеждаха пепеляви от мръсотията и падаха до кръста му на невчесани валма. Момиченцето нямаше върху себе си други дрехи освен сивата мъжка тениска с реклама на веригата супермаркети „Монопри“. Тениската като рокля покриваше колената му, но от прекалено широкия отвор за главата щръкваше ту едното му слабичко рамо, ту другото. Изваяните боси стъпала бяха стъпили върху теракотения под толкова сигурно, сякаш момиченцето никога не беше носило обувки. Не е за учудване, че то бе успяло някъде да се нарани – по крачетата му имаше кръв.

Момиченцето впери в Йожен-Оливие огромните си яркосини очи. Една къдрица му попречи, като падна върху лицето му. То нетърпеливо я отмести с ръка. На малката, сякаш изрязана от слонова кост длан, също имаше кръв.

— Валери! – тихо я повика отзад Жана. – Валери, имам нещо за теб, ела тук!

Момиченцето не й обърна никакво внимание, като продължаваше втренчено да оглежда Йожен-Оливие.

— Върнал си дявола в пъкъла и си мислиш, че си направил кой знае какво? – най-накрая звънливо проговори момиченцето. – А в същото време Божията Майка плаче. Знаеш ли къде живее тя? Има си голяма-преголяма красива стара къща с цветни прозорчета. Но в нейната къща сега ходят задниците, тя не ги е викала, но въпреки всичко те ходят там. Божията Майка не иска задниците да ходят при нея. Ами направете нещо, нали сте големи хора!

Отец Лотар и София гледаха момиченцето с горчивина, но без каквото и да било учудване. Жана, приклекнала, извади от джоба на джинсите си близалка на клечка и започна да примамва детето, като му я протягаше.

— Не искам! – Момиченцето сърдито отмести с две ръце близалката. Лявата му ръчичка също беше наранена и то някак много особено – на същото място, както и дясната, в средата на дланта. И босите крачета бяха наранени еднакво, малко над пръстите. Всичките четири рани още кървяха.

— Хайде, моля те, Валери, вземи! – увещаваше я Жана. – Откраднах бонбона специално за теб. Задниците можеха да ме хванат! А пък ти не го искаш, обиждаш ме.

Момиченцето, смръщило идеално изписаните си руси веждички, с нежелание се приближи и взе лакомството, но не започна да го яде, а като го стисна в юмрук, отиде при Севазмиу.

— Софи, добричка Софи, направи така, че те повече да не ходят там! Ти можеш, знам, че можеш!

— Не, Валери, бих го направила заради теб, но в действителност не мога. – София Севазмиу разговаряше с детето без сянка от снизходителност, като равна с равна, само гласът й малко омекна. – Разбери, с моите войници можем да изгоним „задниците“ от Нейната къща, както искаш ти. Но когато ни избият всичките до един, задниците отново ще се настанят там. Армията ми е недостатъчна дори да задържим за седмица „Нотр Дам“. Аз наистина не мога да го направя.

— Можеш, но не искаш да разбереш как! А пък аз не мога да ти подскажа! Божията Майка не позволява да се подсказва! – Валери заплака, като размазваше по лицето си стичащите се сълзи.

— Какво, тя самичка ли се е наранила така? – тихо попита Йожен-Оливие Жана. Те бяха се отдалечили от свещеника и София, които продължаваха някакъв свой разговор само двамата. Макар че какво имаше да говори толкова дълго София Севазмиу със свещеника? – Защо някой не я превърже?

— Тя не се е самонаранила. – Жана някак особено изгледа Йожен-Оливие.

— Слушай, няма как случайно да се нарежеш така! Тогава откъде са тези рани, кой е посмял да й причини това?

— Ама ти наистина ли не знаеш какво е това стигмати?

— Не… – Впрочем, думата му се стори смътно позната, толкова смътно, колкото и буквите IHS, колкото увереността, че Пий X е бил много корав мъж.

— Това са Христовите рани… Те сами се отварят и кървят. При някои светии, при праведниците. Валери е юродива. Тя знае всичко за всички, нея не можеш да я излъжеш.

— За какви „задници“ говореше тя?

— Някога виждал ли си намаз?

— Е…

— И отгоре на всичко питаш. Какво им се вижда най-вече?

Йожен-Оливие прихна от смях.

— Ами да… Нали е мъничка. Каквото вижда, това казва. Знаеш ли колко се страхуват те от нея? Тя обикаля целия Париж, заканва им се с юмручета и им тропа с крак… А най-много обича „Парижката Света Богородица“.

— „Нотр Дам“ ли? – Йожен-Оливие неволно се изуми от съвпадението, та нали през целия днешен ден „Нотр Дам“ не му излизаше от главата, мъчително му напомняше за себе си.

— Ами да, точно нея Валери нарича къщата на Божията Майка. От нея моли те да бъдат изгонени. Тя често обикаля около църквата и непрекъснато плаче, плаче затова, че сега е джамия.

— Твоят дядо е бил добър. Той е в рая. А ти, ти ще ги изгониш ли? – Валери, която почти се бе приближила до Йожен-Оливие, изведнъж се обърна и тръгна към вратата.

Мелничарю, напразно спиш!

Мелницата прекалено силно мели!

Мелничарю, напразно спиш!

Мелницата е много бърза!

Тихичко си тананикаше тя с някакво немислимо сребърно, немислимо чисто, немислимо неземно гласче.

Мелницата, мелницата

силно мели!

Мелницата, мелницата

толкова бърза!

Фигурката-статуетка, облечена в дрипи, се изниза през вратата. Но преди това момиченцето се обърна, още веднъж погледна Йожен-Оливие и строго му се закани с пръст.

— Не знам нищо за дядо ти, но нали сега ти самият разбираш защо всички се страхуват от нея? – Жана гледаше след Валери със своите не много големи, но кадифеносиви, засенчени с дълги черни мигли очи и от тези очи по бузите й тихо се стичаха няколко прозрачни сълзи. Тя като че ли не забелязваше, че плаче. – Никой не знае откъде се е взела, къде се е дянало семейството й. Тя дори и през зимата ходи боса, спи по улиците. По-добре е изобщо да не й се предлагат обувки или топли дрехи. Понякога успявам да я поизмия или поне да я среша, но трябва да е в особено добро настроение. Изобщо нямам представа какво яде. Според мен, понякога по цяла седмица не слага нищо в уста освен Светото Причастие. Впрочем, много обича да гризе залчета нафора, отец Лотар винаги й оставя повечко от тях.

— Казах на твоя отец Лотар, че не вярвам в Бог, а той нарочно смени темата – върна се Йожен-Оливие към мисълта си.

— Той е хитър човек, предупреждавам те отсега.

— Ами ти… ти вярваш ли?

— Разбира се – каза учудено Жана. – Да не съм някаква глупачка?

— Е, много ти благодаря. Ами тогава защо се биеш срещу тях, вместо да си седиш и да се молиш? – подкачи я Йожен-Оливие.

— Нали те помолих да не разпитваш! – Жана с досада стисна юмрук. – Е, от мен да мине, настъпи ме по болното място. По много болното. Във времето на Кръстоносните походи щях да си живея добре, а до Свършека на дните очевидно още не съм дорасла душевно. Или не ми достига кураж, не знам. Да, няма защо да се смееш – да се молиш и да чакаш кога ще те убият, за това се изисква много повече кураж, отколкото, за да се биеш.

— Разбирам – Йожен-Оливие наистина разбираше, макар че само преди час дори не би могъл да си представи нещо подобно.

* * *

Междувременно София най-после извади кутията с грубо отпечатана върху капака й част от карта, измъкна от нея цигара, по навик сплеска с пръсти картонения й мундщук.

— Горкото момиче – каза тя, докато издухваше дима.

— Да, момичето е много нещастно – отзова се отец Лотар – Само че аз говоря не за малкото момиче, а за по-голямото. Валери стои над човешките ни представи, на нея са й достъпни утехи, които не можем дори да проумеем. Тя е цялостна натура, цялостно е дори страданието й. А Жана Сентвил я разкъсват на две сърцето и душата й – също като коне с еднаква сила.

— За вас това за различни неща, доколкото си спомням. За мен не са.

— Така ли е, Софи? А не забравяте ли какво се заканвахте наскоро?

— Разбира се, че не съм забравила. Аз наистина искам да ви разкажа някои неща, отче. Може би дори тази вечер. Удобно ли ще ви е?

— Някъде към полунощ – да. Сега трябва да вървя в гетото при един умиращ. Бог знае колко време ще прекарам там. Но ще ви чакам непременно.

* * *

В същото време Жана вече тичаше по коридора и теглеше госта след себе си. Пред поредната овална врата от метал тя се спря и натисна някакво копче.

— Е, това е килията за гости. В нея често отсядат монаси, които не са оттук.

Миниатюрната стаичка приличаше повече на корабна каюта, както ги показваха в старите филми. Липсваше само илюминатор. Но таванът направо те прихлупваше, а леглото бе закрепено за стената. Жана бутна веднъж-два пъти вратичките на вградения гардероб, за да покаже празния рафт за дрехи и полиците, върху които бяха подредени сгънати одеяла и няколко книги. Зад матово стъкло в ъгъла се виждаше малка душкабина. Освен стъклена масичка на единствен извит метален крак, нямаше нищо друго в стаята. Йожен-Оливие не се учуди на малкото дървено кръстче върху стената, украсено със забодени зад него сухи кипарисови клончета.

— Суперлукс. Хотел „Лютеция“.

— Ето го и плана на хотела. – Жана измъкна от гардероба листче с някаква схема. – Бомбоубежището в действителност не е толкова голямо, колкото изглежда. Но когато не познаваш разположението му, можеш да се загубиш. А какви документи ти правят?

— Обикновени, за жител на гетото с право на излизане като работещ. А като какъв работя извън гетото, все още не знам. Най-вероятно като уличен чистач.

— Колаборационистите са по-добри, имат по-голяма свобода на движение.

— И да правя гимнастика? За нищо на света!

Жана кимна с разбиране, погледите на двамата се срещнаха. На техния жаргон „гимнастика“ означаваше намаз. Що се отнася до документите, радикалният шериат без да иска, бе направил услуга на нелегалните: те можеха да сменят документите си до безкрайност, без изобщо да се взима под внимание носителят им, ако щеш – можеше да извадиш женски документи на мъж, важното беше да съвпадат пръстовите отпечатъци. Пръстите бяха единствената определяща подробност, но за да те хванат по тях, трябваше да се прерови цялата електронна картотека. Никой нямаше да се занимава с подобно нещо за щяло и нещяло. Това не ти е снимка, която може да се окачи на всеки ъгъл, не е компютърен портрет, който да бъде показван на свидетелите. Още през първото десетилетие на XXI век жените мюсюлманки си бяха извоювали правото да си закриват на снимките косите и ушите. След още десет години се наложи да разрешат жените мюсюлманки изобщо да не бъдат снимани, за да не откриват пред безсрамните държавни чиновници целомъдрените си лица. А след преврата остана само да се допълни и това, че всеки портрет е изобразяване на човешкото лице, което значи, че е греховен сам по себе си.

Йожен-Оливие знаеше, че във висшите и средните ешелони на полицията, където работеха образовани потомци на европеизирани семейства, такива, които от три-четири поколения живееха във Франция, с всички сили се мъчат да наложат връщането на документите от стария образец, поне за мъжете. Те разбираха до каква степен това ще облекчи техния живот и ще затрудни живота на нелегалните. Но всички техни опити, за щастие, се разбиваха в несговорчивата ограниченост на правителствените кръгове.

— Е, хайде тогава, ако нещо ти потрябва – движи се строго по картата! Тук винаги има някой, който да те упъти – и Жана излезе от стаята.

Йожен-Оливие остана сам. Сам и в пълна безопасност – за пръв път през този ден. Разкош! Той надникна в гардероба – там бяха четирите еднакви томчета с кожени подвързии, с монограмите на Христос, Бревиарий, виж ти, дори не „Liturgia horarum“. Според годишните времена, значи. А нормалните книги бяха обидно малко: житие на Монсеньор Марсел Льофевр, издадено в началото на века от издателство „Клови“, тя също с уговорки можеше да бъде отнесена към нормалните книги. Имаше и няколко детски: „Малкият херцог“ от Шарлота Йонж на английски и „Лагерът на светците“ от Жан Распай*. Преди време той беше започнал да чете последната, но не успя да я дочете, тогава живееше в гетото, книгата бе иззета.

[* Жан Распай – известен пътешественик, изследовател и автор на пътеписи. В романа си „Лагерът на светците“ от 1973 г. действието се развива в бъдещето, когато имигранти от Третия свят, допуснати от хуманни съображения в Европа, унищожават християнската цивилизация. – Бел.пр.]

Йожен-Оливие с удоволствие разтегна леглото от стената и се изтегна на него. Може да си чете цяло денонощие! Ама че ден беше днешният! „Върна дявола в пъкъла“, видя още едно шериатско убийство, попадна на истински християни, още веднъж се срещна със София Севазмиу и отново разговаря с нея, а освен това, май че… Отворената книга се изплъзна от ръцете му. Но лицето, което изгря пред затварящите му се очи, не бе милото, вече непоносимо скъпо лице на Жана, а неистово красивото, пламтящо от профетичен гняв личице на Валери.