Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава I

Последният шопинг на Зейнаб

Йожен-Оливие вървеше по „Шанз-елизе“ с бърза крачка, толкова бърза, колкото му позволяваше неудобната дреха. (Зависи от коя страна ще я погледнеш, в известен смисъл нищо по-удобно не може да бъде създадено.) Той в никакъв случай не тичаше, тичащият човек привлича вниманието на околните, но крачката му в действителност беше по-бърза от бягане. Във всеки случай, малко са бегачите, които да не се спрат цели шест часа, а осемнайсетгодишният Йожен-Оливие можеше, без да подвие крак, да обиколи по този начин целия Париж. Току-що подмина Люксембургската градина, а ето вече и Мостът на инвалидите остана зад гърба му, и „Шанз-елизе“ проблясва отдясно и отляво с витрините на магазините си или с късогледо примижалите прозорци със спуснати завеси на кооперациите. Но на „Шанз-елизе“ жилищните сгради не са много. Повечето са търговски обекти като този, който Йожен-Оливие наближаваше.

* * *

Зейнаб излезе от къщи пеша. Тя никога в живота си не бе чувала дори думата „импресионизъм“ и то се знае, като жена от добро семейство, нямаше къде да е виждала платната или репродукциите, които бяха оцелели, на тези безделници – живописците. Затова играта на златна и синкава светлина, в която се къпе Париж в слънчевия следобед на ранната пролет, едва ли бе в състояние да покори въображението й. Междувременно лекият ветрец браздеше водите на Сена в сребърно, оловносиво, пепеляво, сребрееха белите дънери на чинарите, златни пламъчета танцуваха върху всичко, което можеше да хвърля отблясъци, силуетите на отдалечените сгради се забулваха в перлена мъгла. Но ако хубавото време бе оставило Зейнаб съвсем равнодушна, тя щеше да тръгне на шопинг с колата и нямаше да го съчетае с разходка. Забавна дума е „шопинг“, остаряла, от лингва-евра. Или може би дори от лингва франка? Впрочем, не е важно откъде е дошла думата „шопинг“, важното е съпругът й да не я ограничава в разходите за шопинг. Днес в женския отдел на един от магазините на „Шанз-елизе“ ще се проведе модно ревю.

Не е съвсем прилично, разбира се, една жена да ходи по магазините сама, но дори благочестивата стража си затваря очите, че това правило непрекъснато се нарушава и в кварталите на богаташите, и в бедняшките квартали. За бедняците е ясно – всички мъже в семейството работят, докато жената тича по бакалниците и месарниците, та дано успее да купи по-евтино парче овнешко. Ако дори един-единствен мъж, вместо да припечелва с труда си, започне да пилее времето си за спазване на благоприличието, парчето месо ще се окаже много малко. В богатите квартали нещата са по-деликатни. Но нали, ако не можеш да нарушиш и с йота онова, което задължително трябва да спазват другите, какво ти е удоволствието от това да си влиятелен човек? Дори благочестивата стража разбира тази тънкост и притиска само обикновените хора – не са бедни, но не са и високопоставени.

Разбира се, не бива да се прекалява. Например Зейнаб не е излязла точно да пазарува сама, може да се каже, че тя просто е излязла да посрещне кади* Малик, който после ще дойде с колата до магазина, за да я вземе. Голяма работа, че е повървяла малко по кея „Д'Орсе“ през Моста на емигрантите до „Шанз-елизе“.

[* Съдия (араб.)– Б.пр.]

На пресечката с улица „Осама“ Зейнаб с неудоволствие направи път на жена, както личеше по всичко, много млада, която я блъсна с лакът. И накъде се е завтекла в такова хубаво време, глупачката! И походката й една такава смахната – рипа като жребче. Много неженствена походка.

Докато размишляваше върху походката на наглата особа, Зейнаб внезапно закова на място – колко бързо разкошният магазин се изпречи пред нея, сякаш и той самият не беше стоял на едно място, а като бавен шлеп бе плавал към жената по вълните на хорската, небързаща за никъде, тълпа. По стъклата на витрините играеха прозрачни отблясъци, те привличаха вниманието към онова, от което бездруго нямаше как да откъснеш блеснал поглед: костюмите от фин черен вълнен плат, светлите летни костюми с панталон и сако от лен с лъскава нишка, снежнобелите ризи от копринен поплин и от тънко памучно хасе, пъстрите блузи поло, кашмирените палта, обувките с кожена подметка (а към тях удобно извитите обувалки от кост), бродираните мокасини, копчетата за ръкавели и иглите за вратовръзка, ръчно изработените вратовръзки, тежките швейцарски часовници-гривни, масивните пръстени, елегантните бастуни с резбовани и инкрустирани дръжки – към всичко, което би могъл да си пожелае в този живот един мъж.

Женският отдел, то се знае, не излагаше на показ нищо – тонираните стъкла само отразяваха улицата. Но там, в загадъчната им тъмнина, като в пещерата на Али Баба се бяха притаили къде по-интригуващи съкровища. В такова хубаво време Зейнаб не бързаше към тях, както обикновено. Когато е готова за излизане от магазина, придружена от натоварени с пакети и вързопи момчета от персонала, вече ще трябва да звъни по мобилния телефон на кади Малик. И веселата утрин ще си остане зад стъклата на мерцедеса. Прозорците на колата, разбира се, са затъмнени – гледай колкото си искаш навън – никой няма дори да обърне лице към теб. Е, добре, може да се поразходи още петнайсетина минути, най-много да изпусне един-два модела от ревюто.

Колко е хубаво! Днес не я дразнят дори просяците, скимтящи над своите мизерни панички за подаяния. Не я дразнят дори пронизващите писъци и силните викове на играещите деца. Меката питка разтваря бялата си паст в пъргавите пръсти на продавача, готова да бъде напълнена с горещата си пикантна плънка, а след миг да я поемат ръцете на купувача. Лъщи пръхкавият кускус, когото разпределят от казана в книжни кесийки. Мухите лакомо се въртят над баклавата и локума, посетителите на уличните кафенета бавно отпиват от димящата черна течност и водата с кубчета лед. Ах, колко е хубав напролет „Шанз-елизе“!

А хората кой знае защо бързат към Триумфалната арка. Какво ли интересно може да се случва там?

* * *

След като едва не събори някаква дебелана, Йожен-Оливие рязко спря под неоновата плетеница от табелите над универсалния магазин. Лошо, много лошо! Дошъл е поне половин час по-рано, отколкото би трябвало, дори и предвид най-големия толеранс от време. Това е половин беля. Може да се разходи до Триумфалната арка, бездруго натам са се запътили всички зяпачи. Страшното е друго – зле е пресметнал времето си. Онзи, който е дошъл по-рано, току-виж закъснял. Севазмиу винаги и навсякъде се появяваше точно на минутата.

Казват, че някога до Триумфалната арка можело да се стигне само през подлез, обаче тогава и автомобилите в Париж са били къде-къде повече. Откакто Йожен-Оливие се помнеше, площадът пред Триумфалната арка беше пешеходна зона. Дали не са започнали да я преустройват? В кръг около арката, на равно разстояние един от друг, бяха наредени десетина железни контейнера като онези, които се използват за боклук. Контейнерът отдясно се оказа пълен догоре с камъни, а над друг такъв отляво тъкмо опразваше каросерията си малък камион.

И още един автомобил бавно се движеше през пешеходната зона, но не товарен, а полицейски, зелен на цвят, с отделена от кабината покрита каросерия за превозване на арестанти. Йожен-Оливие се напрегна, но веднага невидимият наблюдател, който винаги живееше някъде вътре в него, отбеляза, че не е прав и че сега никакви странности не бива да го разсейват. Дори всичко наоколо да е с краката нагоре, неговата задача е да изпълнява заповедта. Той изобщо не любопитства, а само се преструва на любопитен, за да замаже някак прекалено ранната си поява.

Йожен-Оливие настигна движещия се през навалицата със скоростта на костенурка автомобил и с демонстративно внимание се взря в решетъчната задна врата. Зад решетката седеше човек. Зеленият пикап спря. Защо са докарали тук този нещастник? Нали наоколо няма нито затвор, нито съд.

Едва сега забеляза прясно отпечатаните афиши, разлепени по стените на Арката и по кръглите колони за обяви. Ох, колко не му се ще да вниква в гадните червеи на буквите им! А и не се налага. Онзи арабин, седнал на пейката, тъкмо е разгърнал един афиш и явно се кани да го чете на глас на заобиколилите го деца и жени. Да се престорим и ние на неграмотни, помисли си Йожен-Оливие, промъквайки се през тълпата.

— „Нарушавал е юридическите задължения, които самият е подписал при встъпването си на работа“ – с усмивка четеше арабинът.

— Това как да се разбира, господин Хюсеин? – попита снажна жена със светлосиня паранджа*. – Много засукано е казано!

[*Женска връхна дреха в мюсюлманските страни, с дълги ръкави и със закриваща лицето мрежа. – Бел.ред.]

— Гяуринът е обещавал, лельо Мариам, че цялото отгледано на земята му грозде ще бъде предавано в цеха за производство на сушени плодове – снизходително поясни четящият. – А самият водел фалшиво счетоводство. Уж, че реколтата му пострадала от акари, от измръзване. Е, криел част от гроздето. Сама разбираш за какво.

— Нима е правел вино?! Ах, кучият му син! – плесна с ръце лелката.

— Куче!

— Невярно куче!

— Ще види той едно вино! Куче краставо! – надвикваха се едно през друго момчетата.

Междувременно полицаите изведоха арестанта. Оказа се, че е старец, впрочем, все още млад старец, изпълнен със сили, ако се съди по походката му и по загорялото лице, слаб, но жилав, с железни мишци, които се очертаваха под захабената от пране памучна риза. Възголемият му джинсов гащеризон бе протрит, а сивата бейзболна шапка толкова избеляла от слънцето, че по нея вече почти не се четеше рекламата на някакви отдавна забранени спортни състезания. Типичен селянин, веднага си личеше, дори човек и да не знаеше, че е лозар. Накъде го водят? Към някакъв идиотски бетонен стълб, забит под свода на Арката. Доскоро го нямаше.

— Кямран, ей, Кямран, сега ще започне! – Младеж с пъстра хавайска риза, явно напушен с трева, кой знае защо се спусна към железния сандък и започна да загребва с ръце камъни, един, два, няколко камъка с големината на едра ябълка. Да не беше решил наистина, че това са ябълки? Я, какъв му е замъглен погледът!

Като притискаше с лявата ръка камъните до гърдите си, младежът продължаваше с дясната да граби още. Наведе се неловко и един камък падна върху крака му. Вместо да изругае от болка, момчето кротко се усмихна. Добре се е надрусал от сутринта!

— Хайде, помести се, вече взе достатъчно! – Лелката в синьо заобиколи момчето, прихвана краищата на полите си, направи нещо като престилка и също започна да трупа камъни.

След нея вече се бяха подредили две по-малки момчета, дебелак, стиснал пура между зъбите си, за да са свободни ръцете му, и съвсем малко момиче с все още незабулено лице, които бързаха да напълнят джобовете си с камъни.

Възможно ли беше всичките да са изгубили разума си?

Йожен-Оливие от дванайсетгодишната си възраст смяташе себе си за войник, а и строго погледнато си беше такъв. Тъкмо затова не се побоя наистина да проумее онова, което някой кротък еснаф би завоалирал с по-пристойни думи – и го обзе страх.

Отговорът на въпроса му не искаше да бъде възприет от мозъка му. Загадката беше толкова разбираема, толкова проста, че той я виждаше, но не съумяваше да я разпознае. Успокой се, слабако! Трябва да се вземеш в ръце и незабавно да разбереш какво става. Та той просто не иска да разбира. Така не може.

* * *

Зейнаб се колебаеше. И на нея й се искаше да се запаси с камъни. Дланите си после ще изтрие с мокри ароматни кърпички, каквито винаги носеше в чантата си, обаче какво ще се случи с маникюра й? Жалко, вчера й го направиха. И какъв сполучлив лак само й сложиха! Между другото, биха могли срещу заплащане да осигуряват за почтената публика нещо по-удобно. Дори същите тези камъни, но увити в целофан. Мъжът й е прав, мрънкат за увеличение на социалната помощ, оплакват се от липса на средства, а когато се иска просто навреме да се задействат, за да припечелят нещо, мислят само за развлеченията си. Защо тя да трябва да се въздържи или да се оприличи на онази беднячка с окърпената синя паранджа?

Но беднячката, която нямаше работа в такъв престижен квартал, така ревностно се запасяваше с камъни, че Зейнаб не издържа. Да му се не види и маникюрът, в крайна сметка ще го пооправи криво-ляво в стаята за жената на универсалния магазин, а утре ще извика вкъщи опитната си маникюристка.

* * *

Полицаите вече закопчаваха специалните белезници, за да приковат стареца към стълба. Йожен-Оливие вече бе разбрал всичко, разбра го, преди да се е насилил да се вслуша отново в одумките на тълпата. Напълно спокоен – какво ли не бе му минало през главата за неговите осемнайсет години – той стоеше на трийсетина крачки от осъдения, когато изведнъж се случи още нещо странно.

Отскубнал с все сила от полицая ръката си, вече почти извита назад, селянинът (бейзболната шапка отхвръкна и косите му, наполовина прошарени, наполовина руси, се развяха от лекия ветрец) внезапно вирна брадичка, сякаш с достойнство кимна на самия себе си, вдигна окованата си в желязо ръка към челото си, бавно го докосна с върховете на пръстите, бавно прокара дланта си надолу, към слънчевия сплит, оттам – към лявото рамо, от лявото рамо към дясното.

Старецът се прекръсти!

Това сякаш послужи за сигнал. Полицаите едва успяха да приковат селянина към стълба и се пръснаха тичешком с доста изплашени лица.

— Бисмилла-а-а!!!

Няколко камъка профучаха, без да го улучат, после един го удари по бузата и като кибритена клечка, драсната в ръба на кутийката, изсече от нея кръв. Оттам нататък настъпи пълна неразбория, хората крещяха, дюдюкаха, смееха се, камъните летяха един през друг, засрещаха се, падаха, като градушка се сипеха по асфалта.

— Иншалла-а-а!!!

— Смърт на кафира*!

[*Кафир – непосветен в исляма; синоним на гяур. – Бел.ред.]

— Смърт на кучето!

— Смърт на винаря!

— Субханалла-а-а-ах!*

[*Бисмилла – в името на Аллах; иншалла – с помощта на Аллах, субханаллаах – всичката слава на Аллах (араб.). – Б.ред.]

Йожен-Оливие изведнъж забеляза момченце на не повече от три годинки с пухкаво бяло костюмче, с кестеняви къдрици, уверено топуркащо с дебелите си крачета – в ръчичките си държеше камък.

— Ами ти какво стоиш, гледаш да не изцапаш ръцете си ли? – Младеж с черна риза, с не чак толкова еуфоричен вид, се доближи до Йожен-Оливие. Сигурно беше от доброволците на благочестивата стража. Трябва да изчезне оттук, докато не е станало твърде късно.

Вилнеенето на тълпата продължи не повече от петнайсет минути и стихна много бързо. Окървавеното тяло безсилно бе увиснало на синджирите. Камъните стигаха до коленете му. Вероятно смъртта бе настъпила още преди камъните да са престанали да хвърчат.

* * *

Зейнаб бършеше дланите си с ухаеща на жасмин мокра кърпичка. Все пак един нокът беше й се счупил, но маникюристката ще успее внимателно да го подлепи отдолу, под лака изобщо няма да си личи.

* * *

Йожен-Оливие полека се измъкна от тълпата. Още една картина от техния живот, само една от десетки подобни. Още една смърт, една от хилядите други смърти. Какво необикновено имаше в това?

Докато са живи лозята на Франция, ще има и тайни винари, ще има черен пазар. А лозята няма как да ги унищожат, прекалено много обичат стафиди, май няма нито едно ястие, в което да не ги слагат. А има ли черен пазар, значи и винарите и винотърговците ще ги преследват и измъчват до смърт публично, по всички закони на шериата. И все пак, нещо докосна душата му, нещо твърде важно. Нима това беше странно величественото кръстно знамение, широкият жест на петте пръста, превърнали се в символ на петте Христови рани. Нима все още са останали вярващи? Двайсет години, след като е отслужена последната меса!

Йожен-Оливие не вярваше в Бог, затова си имаше причини от семейно естество. Семейство Левек, населяващо фамилното имение в тихия Версай не по-малко от десет поколения, бе принадлежало в миналото към властимащите. „Ние, разбира се, сме плутократи, телцекрати – казвал хлевоустият дядо Патрис, когото Йожен-Оливие никога не беше виждал. – Друга власт в републиките просто няма. Но нашият Телец поне е расов. Либералите се надпреварват в остроумие по повод нашите старомодни морали. А какво да кажем за тяхната тройна охрана и електроника като в ЦРУ, и в името на какво? Да не би в залата, където стотина пубери се кълчат под звуците на рап музика, случайно да влезе сто и първият, когото го няма в списъка. Така че, да си се смеят на воля. Смисълът на пазара е примитивно матримониален. Младите пари не си омесват кръвта с нашата дори когато са значително повече. Тъпанари! Какво са техните милиони в сравнение с нашите хиляди? Ако някой от нашите хора се спъне, стотици ръце ще се протегнат към него, за да му помогнат да стане. А в техния случай това ще са сигурно сто чифта крака – за да го стъпчат и натикат вдън земя. И Веспасиан е бил глупак – парите миришат*7. А първичният едър капитал направо вони. Парите с най-пристойна миризма растат бавно. Само две неща могат да облагородят парите. Първото нещо е времето. Парите, също като доброто вино, трябва да отлежат. Второто са традициите. Ако не сме подвластни на традициите – ние сме никои.“

[*Тит Флавий Веспасиан (лат. Titus Flavius Vesasianus) – римски император (I век сл.н.е.). За да увеличи попълненията в бюджета, Веспасиан вдигнал данъците, като най-голям присмех заслужил с данъка за обществените тоалетни. Синът му Тит Флавий изразил открито несъгласие с налагането на този данък, но в отговор Веспасиан взел една шепа монети, пъхнал ги под носа на сина си и му казал: „Не миришат, нали?“ Оттук тръгва и станалият нарицателен израз „парите не миришат“ (лат. eunia non olet). – Бел.пр.]

И семейство Левек си имаше своя традиция. Трябва да се признае, че сред жените не се срещаха много често монахини. А пък мъжете ставаха духовни лица още по-рядко – прекалено деен и земен характер носеха гените им. Обаче от поколение на поколение главата на семейството, облечен в стихар върху скъпия костюм, прислужваше по време на празничните меси в „Нотр Дам“. Левек бяха потомствени министранти*8 на „Нотр Дам“. Тази привилегия им струваше скъпо. Те винаги даваха щедри пожертвования за църквата – за реставрационна дейност, за благотворителност, за богослужебни дрехи на клира. Това също беше традиция.

[*Министрант (лат. minister – прислужник, служител) – в католицизма, мирянин, който помага на свещенослужителя по време на богослужение. – Б.пр.]

Прапрадядо му, Антоан-Филип, е бил министрант по време на Втория Ватикански събор*1. Тогава, през седемдесетте години на миналия век, мнозина от приятелите им, близки в продължение на няколко поколения, минали на страната на седевакантистите*2, оглавявани от Монсеньор Марсел Льофевр*3. Хората с традиционна закваска, дори и не толкова набожните, не могли да се примирят с „демократизирането“ на месата, с отхвърлянето на латинския от богослужението, с отмяната на старите олтари. Мнозина тогава се присъединили към разкола. Но не и семейство Левек, макар че също им се гадело от Novus Oro*4. Причината, която принудила семейство Левек да останат в лоното на „обновената“ Католическа църква, била проста и се наричала „Нотр Дам“. Невъзможно било да я изоставят, както е невъзможно да изоставиш в беда стар беззащитен приятел. И Антоан-Филип търпял заедно с катедралата. Търпял петнайсетминутната „меса“ на свещеника, застанал с лице не към Господ, а към публиката, търпял, когато раздавали Светите Дарове*5. Търпяло цялото семейство, гледайки със завист видеозаписите на „разколническите“ литургии, които приятелите щедро споделяли с тях. „Ние можем да избягаме от модернистите – казвал Антоан-Филип, – но катедралата, катедралата не може да го направи.“

[*1 Вторият Ватикански събор, състоял се между 1962 и 1965 г., свикан за разработване и утвърждаване на програма за „обновяване“ на Римокатолическата църква. Много от приетите на Събора положения предлагат линия за модернизиране на догматичните, канонични и обредни страни на католицизма и съществено се различават от положенията на традиционното католическо вероучение. Съборът провъзгласява фактическото равенство на католицизма с другите християнски течения, полагайки основа за развитие на католическия икуменизъм (на практика отричане на истинността на самата Католическа църква); признава за достойни за уважение и съдържащи елементи на святост и истина нехристиянските религии като будизъм, ислям, юдаизъм и дори езичество; декларира правото на всеки човек на религиозна свобода (като по този начин прави невъзможно осъществяването и развитието на мисионерството и на християнската проповед) и др. В богослужебен план Съборът санкционира извършването на литургическа реформа, променила до неузнаваемост цялото католическо богослужение. Католиците, изразили несъгласие с решенията на Събора и осъществяваните реформи и в една или друга степен отделили се от „официалната“ Католическа църква, получават името традиционалисти или интегристи. – Бел.ред.]

[*2 Младият Йожен-Оливие не е съвсем добре осведомен за отдавнашните събития. Архиепископ Марсел Льофевр никога не е оглавявал седевакантистите. Името на това направление говори, че във връзка с еретичната същност на реформите на Втория Ватикански събор, седевакантистите са сметнали Папския престол за „вакантен“, т.е. престанали да признават действащите папи. Междувременно традиционалистите, получили впоследствие името „льофевристи“, се отличавали с не толкова последователна система от възгледи. Те едновременно и провъзгласявали съвременното папство за изпаднало в ерес, и продължавали да го признават. В същото време сред многобройните седевакантистки разклонения на католическата опозиция не се намерила фигура, равна с личното си благочестие и с харизматичността си на Марсел Льофевр. Може би поради това движението на традиционалистите било най-силното и най-популярното. Но седемдесет години по-късно е трудно да се очаква, разбира се, осемнайсетгодишният юноша да знае такива исторически тънкости. – Бел.ред.]

[*3 Марсел Льофевр (1905-1991) – католически архиепископ, организатор и духовен лидер на най-значимото движение в католическия традиционализъм. Роден в дълбоко религиозно семейство. Баща му, индустриалецът Рьоне Льофевр, загива през 1944 г. в концлагер, брат му впоследствие става мисионер в Африка, а трите му сестри – монахини. Начално образование получава в йезуитския колеж „Св. Сърце“, след това учи във Френската семинария в Рим и в Папския Грегориански университет, които завършва със степени доктор по философия и доктор по богословие. През 1929 г. е ръкоположен за презвитер. От 1932 г. до 1945 г. служи и мисионерства в Габон (Екваториална Африка). През 1947 г. е ръкоположен за епископ, а през 1948-а – назначен за апостолски делегат на цяла френскоезична Африка. През 1955 г. става първият архиепископ Дакарски (Сенегал, Западна Африка) в епархия, създадена де факто благодарение усилията на самия Льофевр. До голяма степен благодарение на организираната от Льофевр мисионерска дейност броят на католиците африканци в Дакар нараства до 2 млн; броят на африканците, станали свещеници – почти до 1000 човека. През 1962 г. монсеньор Льофевр напуска Сенегал, оставяйки за свой наследник в Дакар ръкоположения от него епископ африканец, а самият е назначен за архиепископ-епископ Тюлски (Франция). Участва в работата на Втория Ватикански събор, на който оглавява групата на противниците на „обновяването“ на Римокатолическата църква, настояващи за запазване на традиционното католическо вероучение и богослужение. През 1968 г. е принуден да подаде оставка от всички постове и се оттегля в Рим. По молба на група семинаристи, желаещи да получат традиционно (а не реформирано) католическо образование, през 1969 г. Льофевр основава Свещеническо братство на Св. Пий X и открива семинария в Екон (Швейцария), а след това във Флавини (Франция). Свещениците и семинаристите, влезли в Братството, отказват да признаят богослужебните и вероучителните реформи на Втория Ватикански събор. През 1974 г. Льофевр подписва декларация, в която заявява за отказа си „да следва Рим в неговите неомодернистки и неопротестантски стремежи“, но подчертава, че членовете на Братството нямат намерение да се отделят от Папата и от Католическата църква. В отговор на това Ватиканът забранява на Льофевр да ръкополага свещеници, на което той не се подчинява. През 1988 г. предвид старостта и наближаващата смърт, Льофевр и неговият съратник епископ Антонио дьо Кастро-Майер вземат решение да ръкоположат за епископи свои последователи. Без да са получили от Ватикана съгласие за тези ръкополагания, на 30 юни 1988 г. Льофевр и Дьо Кастро-Майер ръкополагат четирима епископи за Братството без папски мандат. На 2 юли 1988 г. папа Йоан-Павел II обявява за отлъчването от църквата на Льофевр и на неговите привърженици, обаче самите „льофевристи“ отказват да приемат законността на това отлъчване, както и обвиненията в разкол, и досега продължават да смятат себе си за част от Католическата църква. – Бел.ред.]

[*4 Novus Oro (лат. нов чин [на месата]) – официално наименование за новия чин на месата, въведен от Папа Павел VI през 1969 г. в рамките на богослужебните реформи, започнали след Втория Ватикански събор. Наред с католиците, в работата по съставянето на новия чин на месата вземат участие протестанти и представители на Англиканската църква, в резултат на което от гледна точка на традиционалистите, в новата меса в скрита форма е привнесено протестантското учение, отричащо реалността на присъствието на Христос в евхаристичния хляб и виното. Самият чин на месата е силно съкратен и видоизменен, според предписанието той трябва да се извършва с лице към вярващите и с гръб към олтара (в което мнозина съзират прилика с „черната меса“ на сатанистите), вместо на сакралния език – латинския, месата започва да се отслужва на съвременните езици. Често извършването на новия чин на месата се съпровожда с народни песни и танци, със светска музика (включително и рок музика) и като цяло повече прилича на протестантските сбирки, отколкото на католическа служба. – Бел.ред.]

[*5 След въвеждането на новия чин на месата в съвременната Католическа църква широко разпространение получава практиката по време на причестяване Светите Дарове да се дават в ръцете на миряните, което противоречи на каноните (според които Светите Дарове има право да докосва само свещенослужителят) и общата практика на Православната и Католическата църква. – Бел.ред.]

Последен министрант на „Нотр Дам“ се оказал тъкмо Патрис. Дядото на Йожен-Оливие бил на петдесет и няколко години, когато уахабитите*1 нахлули в катедралата да рушат скулптурите и кръстовете. Свещеникът, който в този ден изнасял службата, бързо свалил найлоновата наметка, изобразяваща риза, облечена върху албата*2, и я хвърлил в ризницата. В действителност към червения плат отгоре била зашита бяла яка, а отстрани се закопчавали бели ръкавели. Но платът бил червен – почитали паметта на мъченик. Свещеникът не искал самият той да стане мъченик, затова хвърлил богослужебното облекло, измъкнал от якичката на синята риза бялата пластмасова пластинка, изсулил се от ризницата и се втурнал към изхода. Никой не го спрял. Пък и цялото внимание на уахабитите било погълнато от Патрис Левек, препречил пътя им със смехотворно оръжие в ръцете – пръчка с кука накрая, с която обикновено оправяли високо окачените драперии. Той ударил с нея двама или трима по главите, отблъснал още неколцина, като им нанасял бодящи удари. Схватката продължила само няколко минути, след което дядо му с прерязано от ухо до ухо гърло паднал, обагряйки с кръвта си подножието на Божията Майка – същата, която както казват, протягала на Младенеца каменна лилия. (Сега, когато вече всички статуи са разрушени, няма как да разбереш наистина ли Младенецът е протягал ръце към цветето на Франция, или това са го съчинили по-късно, за да звучи красиво.)

[*14 Уахабизъм – политическо и религиозно-консервативно течение в исляма. – Бел.ред.]

[*15 Алба (лат. alba – бяла) – дълга бяла ленена дреха с тесни ръкави, обличана под ризата. В съвременната практика на Римокатолическата църква вместо алба често свещениците слагат само бели маншети и бяла якичка. – Бел.ред.]

Детските години на Йожен-Оливие минали под знака на тази картина: министрантьт, умиращ в безсмислено застъпничество за „Нотр Дам“ и свещеникът, който бягайки изважда с треперещи пръсти пластинката от яката си и след това незабележимо хвърля малката опасна ивичка под краката си заедно със своя сан.

Йожен-Оливие не можеше да си обясни защо не горестта заради страшната смърт на дядо му, а най-вече мисълта за свещеника-предател изпълваше с яростен протест всяка негова мисъл за Бога. Нима Бог съществува? Съществуват само дяволите, а те, дяволите, ще си намерят майстора. Ръката му неволно опипваше тайния джоб, зашит отвътре на идиотската дреха. То е на мястото си. Единственото нещо, в което той вярва.

* * *

Приятно възбудена, Зейнаб най-после се потопи в прохладата на големия магазин като в огромен аквариум, струящ вълните си от ласкаещ полумрак. Осветеното със стотици лампи помещение изглеждаше полутъмно само на влезлия отвън, където властваше блесналото от слънце утро. Пухкавият мокет меко обгърна леко уморените й нозе.

— Желае ли госпожата да присъства на модното ревю? – угоднически се осведоми продавачката със сиво-виолетов (това беше фирменият стил на магазина) хиджаб*. – Току-що започна, в залата има удобни места.

[*Практиката на носене на забрадка или покривало за глава от жените мюсюлманки, както и самата забрадка. – Бел.ред.]

Зейнаб с удоволствие влезе през разтворилите се пред нея стъклени врати в не много голяма уютна зала, където около подиума вече седяха четирийсетина жени. Ето я и Асет, точно до нея има свободно кресло.

— Цялата колекция ли изкупи вече, или все пак остави половината за мен? – прошепна Зейнаб на ухото на приятелката си, докато се настаняваше до нея.

— Как ме позна? – Асет се изкиска иззад плетената на една кука дантела на фереджето. Въпросът не беше зададен насериозно: младата жена прекрасно знаеше, че друга такава пясъчнозлатиста премяна няма никоя друга в залата. Плътна коприна, от най-хубавата китайска, наистина има неща, които е трудно да купиш дори в Париж.

Междувременно водещата обяви по микрофона представянето на модела „Първата роза“. На подиума, кокетирайки с равномерния си изкуствен тен, изприпка девойка, обута в черно панталонче със златна нишка с дължина три четвърти и късо горнище от същия плат, разголващо корема. Наметнатият отгоре дълъг елек от тъмночервена коприна без закопчаване се диплеше, подчертавайки стремителните движения. Устните, начервени с тъмноалено червило, бяха очертани с почти черен молив, черните коси бяха украсени с червена роза от коприна, „поръсила“ листенцата си по дългите къдрици.

— Ах, колко чувствено! – огорчено възкликна Асет. – Но подхожда само на ярки брюнетки!

Е, да, ако Асет със сламенорусата си коса облече такова нещо, мъжът й направо ще избяга презглава! Тя, Зейнаб, трябва непременно да купи този тоалет, защото може да зарадва кади Малик с такава ярка хубост. Че е пълничка – не пречи! И манекенката не е слаба. Ще го купи и ще се похвали после пред Асет.

Зейнаб хвърли на приятелката си снизходителен поглед, както често я гледаше. Все пак Асет е правоверна едва първо поколение, тя е от богато семейство на франкски индустриалци, успели преди другите да приемат вярата. Приятелки са от детинство и Зейнаб е наясно, както се казва на лингва-евро, с всички скелети в гардероба в дома на дружката си. Старата й зла баба, която умря едва преди пет години, упорито наричаше внучката си Анет. Дори пред съученичките й! Какъв срам! Асет ту се опитваше да отвлече вниманието на момичетата с играчките си, ту започваше да крещи на баба си, като по навик се пазеше от шамарите й. Беше забавно. Така че, колкото да го въртиш и сучеш, Асет не може да се мери дори с някоя туркиня, какво остава с жена от истинско арабско семейство. Нещо не им достига на тези, покръстените, нещо липсва у тях и никога няма да го има. На думи са охооо, а когато се стигне дотам да вземат камък и да го хвърлят по някой кафир, веднага започват да шикалкавят и да се отмятат.

* * *

Йожен-Оливие по навик, мърдайки беззвучно устни, повтори всички инструкции на Севазмиу. Обикновено той преговаряше всичко дума по дума на всеки час, но този път го правеше едва ли не на половин час. Не че се опасяваше да не забрави нещо, просто му беше приятно, повтаряйки, да извиква отново в паметта си гласа, интонациите, очите, движението на ръката с цигарата. Не му се случваше чак толкова често да получава разпореждания лично от Севазмиу. Чувството, което изпитваше, можеше да се нарече влюбеност, но то не беше такова. Това беше особено чувство на обожание, каквото човек е в състояние да изпитва само през юношеството си, когато душата му израства, попивайки идеала. Обожание, което не познава възраст и пол, безплътно и неистово, по-сродно на смъртта, отколкото на живота.

Лъскавият виолетов мерцедес плавно спря пред универсалния магазин. Самият кади Малик беше на волана. Това, че съдията обичаше да шофира сам новите си коли, беше предварително известно. Но си имаше и личен шофьор, така че можеше точно днес той да изпълнява служебните си задължения. А в такъв случай всичко щеше да отиде по дяволите, трябваше да се бие отбой. Шофьорът винаги е и охранител, може докато чака да люпи семки, но може и да провери за всеки случай колата. А невзривената бомба е лоша работа, по нея има и пръстови отпечатъци, и какво ли още не. Може да се каже, че тя направо е облепена с визитни картички. Следващ опит ще е двойно по-труден. Впрочем, какво толкова да му мисли, днес този тип е сам.

* * *

Кади с усилие измъкна дългото си тяло от автомобила. Зрението на Йожен-Оливие изведнъж стана необикновено остро, както се беше случвало и преди. Сякаш съвсем отблизо, като че ли беше на една ръка разстояние, той видя закръгленото лице с курортен тен (преди седмица кади се беше върнал от Ница), грижливо подстриганата брадичка, очилата с тонирани стъкла в тънка златна рамка, трийсет и двата неправдоподобно съвършени порцеланови зъбни импланта, открили се в непроизволна усмивка на доволство. Кади Малик се усмихваше.

Кади Малик се усмихваше. Честно казано, няма и час, откакто той бе казал талак* на апетитното парче, с което преди четири часа сключи брак при имама. Парчето, а сега де, как му беше името, приятелите от клуба ненапразно го хвалеха. Беше палаво червенокосо момиче със сини очи и чипо носле, закръглено, но стегнато, не можеше да става и сравнение с телесата на горката Зейнаб. Уж тя не е много по-дебела, но работата не опира до дебелината. Кълките, задните й части са като малеби, тресат се направо като плътта на медуза. И го привличат не повече от тази морска твар. А пък на другата, ах… Колко ли лакомства си изяла, негоднице, за да се сдобиеш с такова разкошно дупе?

[* Талак (араб.) – думата за развод в исляма; произнесена три пъти на глас от мъжа, тя превръща развода във факт. – Бел.ред.]

Затова пък сега не му се свиди да си губи времето и да се влачи до магазина, за да вземе оттам жена си. Зейнаб също трябва да получи своето. Никакви дрешки вече не могат да я направят по-хубава в очите на мъжа й, но нали дрешките сами по себе си радват жените. Нека се радва. Разумният човек държи в дома му да има мир и проявява подобни снизходителни жестове на внимание към жена си.

* * *

Йожен-Оливие прекъсна безкрайно дългия миг. В действителност той беше се вгледал в кади Малик не повече от няколко секунди. Край, време е! Пет, четири, три, две, едно, хайде!

* * *

Кади Малик се намръщи, докато затваряше вратата на автомобила. Някаква младичка жена, а ако се съди по отсечените движения и явната кльощавост, която дори дрехата не можеше да скрие, дори момиче, зазяпало се във витрината, изпусна торбата си с продукти. Белите главички чесън направо заподскачаха по тротоара. Ама че глупачка! Изобщо, какво търси тук с мизерните си покупки? Сигурно цял час е зяпала витрината, от която никога нищо няма да може да купи, а в същото време вкъщи я чакат за обяд!

Няколко глави чесън се бяха търкулнали под колелата на автомобила. Жената се наведе да ги вдигне. Така ти се пада, лази сега, да ги събираш! Някой друг вероятно нарочно щеше да настъпи веднъж-два пъти жалкия зарзават, но кади Малик само подритна с върха на обувката си един домат, който се бе търкулнал на уличното платно.

Няколко момчета спряха, за да се посмеят. Жената припряно прибираше покупките си обратно в торбата.

Затъмнените врати на магазина вече бяха понечили да се отворят, но кади се спря и с досада се тупна по челото. Сега ли трябваше да си забрави мобилния? Да, беше оставил телефона си вътре в колата. Едва ли щеше да се върне, ако не очакваше онова телефонно обаждане от Копенхаген. Всяка минута можеше да му коства огромни пари, борсовите котировки нямаше да чакат.

Одевешната смотанячка уплашено се метна встрани. Телефонът звънеше. Кади Малик забързано натисна дръжката на вратата и влезе обратно в колата. Той можеше да не влиза вътре, можеше да не затваря вратата, можеше просто да се пресегне, за да вземе звънящия джиесем, и да говори в движение. Разбира се, че би могъл, и подобен избор щеше да подари на уважаемия кади на шестнайсети парижки окръг още половин час живот. Но той предпочете отново да седне на тапицираната с крокодилска кожа удобна седалка и да притвори вратата.

* * *

Йожен-Оливие натисна копчето на дистанционното.

* * *

Събеседникът от Копенхаген дълго не можеше да разбере защо в отговор на твърде важната информация отсреща изключиха телефона. Той опита отново да се свърже, но номерът на кади Малик не отговаряше.

* * *

Зейнаб и Асет стояха на щанда за бельо. Продавачката вече опаковаше в сиво-виолетов хартиен плик прелестното розово боди, избрано от Асет. Зейнаб бе предпочела по-сочен, малинов тон. Но за зла участ, петдесети номер имаше само в бял и небесносин цвят! И едното и другото не ставаха – не може да се измисли нищо по-лошо за брюнетка с бледа кожа. Направо си беше жива подигравка! Щели специално да поръчат, то се знае, че ще поръчат, само че на нея й се иска да е днес! Искаше й се да ощипе до болка скромната продавачка, а също така и Асет, която безгрижно попълваше чека с кокетна писалка, инкрустирана с изумруд.

— Ще се отбием ли до кафенето, скъпа? – Асет завинти златната капачка на писалката. – Не мога да устоя на баклавата, която правят тук.

— Да се отбием – като криеше досадата си, каза Зейнаб, но за себе си реши, че ще пие само сок от нар. Скъпата й приятелка случайно ли спомена за баклавата, или това е намек, че не всеки може да си угажда с подобни лакомства. Баклавата тук наистина е великолепна, е, може все пак да си позволи едно парченце.

Приятелките вече наближаваха къта с уютни масички от червено дърво, когато стъклената стена, отделяща кафенето от улицата, изведнъж се пръсна на хиляди късчета. Ослепително яркото слънце, нахлуло в аквариумния полумрак на магазина, заигра по покривите и стените на къщите отсреща. Из синьото небе плуваха къдравите овчици на облаците, а отдолу, открита за погледите от високия втори етаж, откликна хилядогласата тълпа.

Наоколо кънтяха викове, чуваха се писъците на жени – и продавачки, и купувачки, и техните деца, захвърлили играчките в специалния за тях кът, ревяха оглушително. Но всички викове бяха заглушени от мощна сирена.

Сирената виеше над изпадналата в паника тълпа като смъртно ранен Левиатан*. Йожен-Оливие се надигна от асфалта. Както можеше да се предположи, никой не бе забелязал, че един от минувачите се беше хвърлил на земята миг преди взривът да избухне.

[* Библейско чудовище. – Бел.ред.]

Колата на „Бърза помощ“ разсичаше човешкото множество. Не беше ясно накъде са се втурнали хората – дали бягат ужасени далеч от мястото на взрива, дали любопитстват да погледнат по-отблизо. Впрочем, както винаги налице бе и едното, и другото, което задълбочаваше неразборията.

Една от най-младите служителки на магазина, не продавачка, а чистачка, без да е свалила дори силиконовите си ръкавици, внимателно прескачайки парчетата строшени стъкла, беше се показала от дупката в счупената витрина, без да се притеснява ни най-малко от напълно откритото си лице – нещо, което е позволено само в помещение, посещавано единствено от жени. Кой ли ще я накаже сега!

— Какво става там, Шабина? – извика жена със значка на администратор, без да се показва иззад щанда с мостри на копринени драперии.

— Избухна бомба! – звънкият глас на момичето бе в дисонанс с баса на сирената и се чуваше надалеч из етажа, изпълнен с вопли и стенания. – Взривили са кола, виолетов мерцедес, вдигнали са го във въздуха! Такъв един разкошен джип, видях го като паркираше! Леле, шофьора дори не се опитват да го извадят, колата гори като факла, дойдоха пожарникари, но дори не гасят огъня! Вижда се как човекът седи зад волана, целият в пламъци! И бързата помощ дойде, но лекарят само махна с ръка! Махна и отиде да оглежда ранените, дори не се приближи до мерцедеса! Ама направо на нашия паркинг го взривиха!

Зейнаб се вкамени. Виолетов джип, марка мерцедес, паркиран пред магазина! Преди десет минути, когато двете с Асет тъкмо се насочваха към щанда за бельо, кади Малик й се обади, че наближава магазина. Но дори не затова, в края на краищата, нали има най-невероятни съвпадения, просто Зейнаб безпогрешно усети, че вече е вдовица. Ужасната сигурност в случилото се й даваше друго – незнайно откъде появилото се, обхванало цялото й същество, също както огънят бе обхванал мерцедеса на мъжа й, остро чувство на обида, сякаш я бяха излъгали, окрали, нагло й се бяха присмели в очите някакви незнайни врагове – и сега те й се подиграваха, сочеха я с пръст, кривяха й се. Напразно бе платен костюмът „Първата роза“, напразно бе поръчано тъмнорозовото боди, напразно бе опакован марковият парфюм „Опиум“ и разноцветните гелове за коса. Ами кадифените пантофки, ами бродираната с бисери чантичка?! Тези покупки бяха направени напразно, а други нямаше да има. Жената на девера й, подлата Емине, нищо и никаква туркиня, която винаги е завиждала на Зейнаб, отсега нататък ще следи вдовицата да спазва приличията. Всички приличия.

Асет не успя да потисне треперенето и внезапно си спомни за своята баба Мадлен, която не излезе от къщи цели десет години, до самата си смърт, за да не слага хиджаб. „Вие сте отвратително грозни, всичко ви е грозно, вие не сте жени, по-отблъскващи сте и от жаби – като клатеше упорито глава, нареждаше тя с пресеклив гласец. – Щом устата ви е закрита с плат, значи не трябва изобщо да я отваряте! Е, как изглежда чувалът без уста, ако крещи?!“

Чувалът без уста до Асет крещеше, та чак се захласваше и беше толкова отблъскващо грозен, че тя, изведнъж вцепенена от ненадейно отвращение, нямаше сили да се притече на помощ на приятелката си. Викът секна. Чувалът се килна, започна да се свлича настрани, падна.

Зейнаб загуби съзнание.

* * *

Разбира се, никой не се и опитваше да гаси алените до бяло пламъци, които се изтръгваха от металната черупка. Когато огънят загасне, ще дойдат криминалистите. Зяпачите край Йожен-Оливие спореха за достойнствата и недостатъците на догарящия автомобил, макар че вече нито недостатъците, нито достойнствата му имаха някакво значение. Той пусна дистанционното в най-дълбокия си джоб и отстъпи няколко крачки назад. Обърна се, тръгна. Спокойно, по-спокойно!

Да залепиш устройството с магнит към високо повдигнатото дъно на джипа е нищо работа. Най-трудното, много по-трудното от това да предизвикаш взрива, е да не ускориш крачка, докато се отдалечаваш от мястото. Йожен-Оливие, въобразил си по навик, че сега Севазмиу го вижда, нарочно се насилваше да се спира или да забавя крачка, да се обръща, сякаш естественото любопитство надвива също толкова естествения страх. Дрехата ще го защити, трябва само да се преструва все така добре.

— ДО ВСИЧКИ! ОСТАНЕТЕ НА МЯСТО! ДА СЕ БЛОКИРА УЛИЦАТА ДО ПРЕСЕЧКИТЕ!

Ама че номер! Високоговорителят, предаващ обикновено само провикванията на мюезина, изведнъж заговори с глас на полицай. Преди не се бяха сещали за такова нещо. Сега ще препречат с автомобили платното, а след това ще започнат да проверяват всички без изключение.

За късмет пресечката беше съвсем наблизо. Йожен-Оливие се втурна към нея като към затваряща се врата на асансьор.

Сега той тичаше. Така препускаше, че вятърът развяваше неудобната дреха, издуваше ръкавите като платна, вдигаше подхванатите поли: вече не му беше до правдоподобие. Млад негър, вероятно от доброволните помощници на благочестивата стража, се опита да му подложи крак – ръцете му бяха заети с току-що купена питка, която той не възнамеряваше да хвърли заради някакъв си престъпник. Но все пак на благочестивия помощник му се наложи да се раздели с питките, напълнени с червен пипер и овнешка кайма, когато Йожен-Оливие го ритна по капачката на коляното. Питките се търкулнаха и заподскачаха по платното, а момчето изохка и падна. Другите минувачи просто се отдръпнаха към тротоара, опасявайки се, че бягащият има револвер. Йожен-Оливие нямаше оръжие, затова пък полицаите имаха, което се потвърди от пукота на няколкото изстрела, прибавили неизразителните си обертонове към оглушителния вой на сирената.

До укритието му оставаше да тича още малко, десетина минути. То беше някакво много особено, щом го използваха само в извънредни случаи. Честно казано, той не можеше да си представи, че близо до „Шанз-елизе“ има място, където да се скрие.

Адресът, който чу едва тази сутрин, бе запечатан в съзнанието му така, сякаш винаги е бил там. Ето я, двуетажна къща от деветнайсети век, не някаква архитектурна забележителност, а просто стара сграда с апартаменти под наем.

Йожен-Оливие отмина тичешком мраморните стъпала на парадния вход и се отправи към задния изход. Стар електрически звънец, вероятно стогодишен, издаде извънредно пронизващ звън. Допотопният домофон, сигурно и той на същата почтена възраст, почти веднага изщрака.

— Ало?

Идиотска думичка, но и арабите я използват, удобно е. А гласът бе млад, женски.

— Артос?! – Не се налагаше да гадае кой е измислил паролата. Кой друг толкова обича гръцките думички!

— Инос!* – Вратата се открехна, дребна фигура на момиче се очерта в полумрака, в който съвсем се губеха контурите на дървена стълба, тясна и стръмна.

[* Артос – хляб, инос – вино (гр.) – Бел.ред.]

— По-бързо! – Девойката отвори вратата по-широко. С гримаса на нетърпеливост и досада сграбчи госта за ръката и насила го издърпа вътре. Резето се върна в гнездото си и залости вратата.

— Върви след мен! – Момичето не тръгна по стълбата, а я заобиколи и го изведе на малка остъклена веранда, чиято врата водеше към вътрешно дворче. Обикновено на такива веранди подреждат саксии с цветя, а на тази се виждаха купчини прашни стари вестници и току-що начената пластмасова опаковка с бутилки „Перие“.

— Ама само как ти тупа сърцето! – момичето блъсна с крак отворената врата и измъкна бутилка от опаковката – Сваляй този парцал! Искаш ли вода?

— Не искам – с дрезгав глас отговори Йожен-Оливие. Той последва момичето в дворчето, някога оградено само с жив плет, отдавна изсъхнал, а сега, според мюсюлманските правила за приличие, скрито от външния свят с висок бетонен зид. Няколко кълбовидни и пирамидални дървета, избуяли, отдавна неподрязвани, тревна площ, врата върху стената на обърнатия към улицата гараж. Йожен-Оливие подробно огледа това скучно място, преди по-внимателно да се вгледа в момичето.

Тя бе на около шестнайсет години, с кестеняви, не, тъмноруси коси, леко чупливи, небрежно окълцани с ножица. Така подстригана, приличаше на средновековен паж. Облеклото й също беше момчешко – изтъркани джинси и риза на сини и бели карета, с навити до лактите ръкави и разкопчана яка. Но фигурата й съвсем не приличаше на момчешка – все още неоформена, поради което момичето изглеждаше по-закръглено, отколкото в действителност бе.

— Отпусни се – момичето отвинти капачката и отпи вода от зелената бутилка. – Това е най-безопасното място в цял Париж. Можеш да се заемеш със своя стриптийз.

— Да, бе! – каза Йожен-Оливие, но въпреки всичко започна да сваля своята паранджа. – Дори на теб самата документите да са ти наред, къде ще денеш чужд човек като мен, когато те тръгнат да обискират квартала? След петнайсет минути може вече да са тук.

— След петнайсет минути няма да ни има тук – усмихна се тя. Устата й бе малка, нежно розова, и когато престана да се усмихва, сянката на усмивката се спотаи в ъгълчетата на устните й. Сърцето на Йожен-Оливие наистина туптеше още по-силно, отколкото преди малко – когато хвърчаха парчетата огледално стъкло и виеше сирената. Той все още преживяваше простотата и естествеността на нейния жест, когато малката здрава длан уверено сграбчи неговата ръка – на непознато момче, както би могла да го направи на младини баба й, но не и другите му връстнички. И последните постъпваха така, но само за да не пропуснат случая да докажат на самите себе си, че не са някакви жалки мюсюлманки. Но престъпвайки харам*, те се напрягаха вътрешно, неволно спомняйки си какви последици крие това, и движенията им ставаха сковани. Докато тя сграбчи ръката му така, сякаш това не я заплашваше с нищо.

[* Харам – забрана в исляма (араб.). – Бел.ред.]

Без да подозира каква буря е предизвикала у Йожен-Оливие, момичето стоеше пред него и допиваше своята кипяща от весели мехурчета „Перие“. Опънатата шия, увисналото на конец полуоткъснато бяло копче на разкопчаната яка, вдигнатата ръка, опънала протрития плат така, че не оставяше никакво съмнение – нямаше и помен от сутиен.

Йожен-Оливие беше пътувал на няколко пъти из райони, където мюсюлманите още разрешаваха на жените да ходят по улиците с незабулена горна част на лицето. Задълго бе запомнил очите на мюсюлманките – с мигли, удължени със спирала или залепени изкуствени мигли, с плътна очна линия, със сенки в цвят металик на клепачите или с перлени сенки, или с такива, които сменяха цвета си. У тях можеше да се намери толкова скромност и целомъдрие, колкото примерно би могло да се намери любов към закона и правовия ред у някой закоравял престъпник, затворен в единична килия с бодлива тел наоколо, по която тече ток. Само заради тези очи жените изглеждаха по-предизвикателни, отколкото, ако бяха напълно разголени. А това момиче с голия си врат, с откритите си ръце, с малката си гръд, готова да пръсне отеснялата риза, беше озарено отвътре от целомъдрие.

Тя отпи още една глътка. На Йожен-Оливие много му се прииска да допие водата след нея, от която той така лекомислено се бе отказал в началото, но вече не заради жаждата.

— Ей, какво има, да не би ушите ми да са зелени? – Празната бутилка полетя към дървения сандък за смет, който се намираше наблизо. – Време е да тръгваме!

В друга ситуация Йожен-Оливие много по-рано щеше да се досети, че от това място трябва да има таен изход или към някакви подземни комуникации, или към лабиринтите на изоставените тунели на метрото. (Нали сега в метрото половината линии бяха закрити.) Момичето се приближи до гаража. Зад отворената врата се виждаше старичък ситроен, който не заемаше кой знае колко място. Тя отмести сандъка с инструменти, доближен до отсрещната стена.

Йожен-Оливие я последва и се наведе над сандъка. Той се отместваше трудно, сякаш инструментите в него бяха чугунени.

— Аз съм Йожен-Оливие – каза той, без да вдига глава.

— А аз съм Жана.

Никога в живота си Йожен-Оливие не бе виждал с очите си момиче, което да се казва Жана. Баща му беше му разказвал, че в края на XX век това име, популярно в продължение на столетия, почти изчезнало. Гражданите, чийто брой се увеличавал, започнали да го третират като прекалено „селско“, простонародно. На свой ред селяните се надпреварвали да покажат на гражданите, че и те не са вчерашни, че могат не по-зле от тях да кръстят дъщерите си Рене или, да речем, Леони. „Да бяхме разбрали още тогава, че нещо лошо се случва с Франция, щом девойките й не се казват Жани! – казваше баща му. – Ако ни се беше родило момиче, непременно щяхме да го кръстим така. Но за зла участ ти нямаш сестри.“

— Какво рядко срещано име имаш! – каза Йожен-Оливие.

Те се спогледаха и се засмяха, като почти се удариха челата, надвесени над грубо одяланите дъски. Сандъкът изведнъж се отмести встрани.

Стълбата, водеща началото си от замаскирания отвор, изобщо не приличаше на обикновените дървени стълби в парижките къщи. Сглобена от лек метал, тя поразяваше с някакво допотопно изящество. Макар да беше само стълба, тя таеше нечия мисъл, отдавна излиняла, вече неразбираема и никому нужна. Защо бяха пробити симетрични дупчици в завинтените върху стоманената ос квадратчета на стъпалата, защо ту се разширяваха, ту се стесняваха перилата?

Жана и Йожен-Оливие стояха в правоъгълника, осветен от противната светлина на луминесцентната лампа. След натискане на някакво копче стоманените плоскости се плъзнаха встрани като врати на асансьор. Зад тях се оказа, че има малко пространство и още едни подвижни врати. И чак след тях започваше дълъг крив коридор.

Не, това подземно убежище не приличаше нито на канализационна шахта, нито на изоставено отклонение на метрото, които обикновено бяха мокри и тъмни, гъмжащи от плъхове. Още по-малко то приличаше на подземен тунел от едно време (доста такива имаше под Париж), тунел, отвеждащ към крипта или осуарий*. Гладък керамичен под с вишневочервен цвят, гладки стени, може би от бетон, боядисани със сива блажна боя. Мъждива редица крушки на тавана, която сякаш бе гръбнакът на този криволичещ коридор. Метални врати, здраво залостени в мощните си каси.

[* Осуарий (от лат. os, ossis – кост) – костница. – Бел.ред.]

— Никога ли не си бил на подобно място? – В гласа на Жана прозвуча снизходителна хвалба, като че ли тя самата беше построила това подземно съоръжение или поне го владееше от три поколения насам. – Бива си го, нали?

— Дори прекалено си го бива. – Йожен-Оливие не можа да скрие смайването си, за удоволствие на Жана. – Какво е това?

— Бомбоубежище. Много е старо, почти на сто години.

— От Втората световна ли? От времето на Хитлер? – Йожен-Оливие обичаше понякога да блесне с историческите си познания.

— Не, от двайсетина години по-късно.

— Че от какви бомби са се криели тогава? – Май не биваше да избързва с историческата си осведоменост. Сега му беше двойно по-неприятно да изглежда като профан.

— От никакви. – Жана вървеше напред, походката й бе стремителна. – Просто ужасно са се страхували от атомна война. Тогава мнозина направили такива скривалища за всеки случай. И ето – дошло време да влязат в употреба. Тук има няколко входа от различни места, сигурно обитателите на всички апартаменти в сградата са се обединили, поне десет семейства.

Коридорът завършваше с друга метална врата. Овално закръглена, с все същата претенция за „красота“. Пред вратата върху табуретка бе сложена бяла пластмасова паничка с вода.

— Водата пък за какво е?

— Ами, ако тук се въдят риби? – Жана се развесели от собствената си детска шега, която й се стори доста остроумна, защото се изкиска няколко пъти. – Както и да е, да вървим при другите.

Вратата напълно изолираше звука. Когато се отвори, Йожен-Оливие чу сдържаното бучене на десетки гласове. Огромната стая с подредени в нея столове и пейки бе препълнена с хора. Някои седяха с книги в ръце, други, скупчени на малки групички, тихо разговаряха помежду си. Висок старец с напълно побелели коси, хванати на опашчица, приличащ на някой велможа от XVIII век, приветливо кимна на Жана и спътника й. В бомбоубежището имаше доста възрастни хора. За изненада на Йожен-Оливие сред възрастните се виждаха и деца на не повече от годинка. Децата се държаха учудващо кротко, по-скоро нормално. Те по нищо не приличаха на децата от мюсюлманските улици. Момченце на около три годинки, седнало на пода, задълбочено се залисваше с простичка играчка – нанизани на връвчица сини мъниста с различна големина. Дрехите на жените пренебрегваха дори високите яки, закриващи изцяло врата. По-възрастните жени очевидно предпочитаха блузи с обърнати яки, младите – ризи и тениски от момчешки тип, нали се намираха по-лесно.

От другата страна на стаята се отвори още една малка врата. Влезе човек, при вида на когото Йожен-Оливие осъзна, че и Жана, и това странно разкошно подземие от времето на несъстоялата се война, пък и всичко останало просто му се е присънило.

Влезлият бе свещеник, не от онези, които Йожен-Оливие познаваше от оцелелите снимки, запечатали последните дни на „Нотр Дам“ като църква, а някак прекалено истински на вид, все едно, че зад желязната врата течеше времето на Пий X. Твърдите поли на черното му расо почти докосваха пода и човек можеше да се хване на бас, че малките, облечени с плат копченца на това расо, са точно 33, с нито едно по-малко. Висок и светлокос, свещеникът бе по-скоро млад, макар че застиналото, дори някак ледено изражение на лицето му силно го състаряваше.

— Днес няма да има меса – прозвуча в настъпилата тишина звучният му суров глас. – Нашият снабдител на вино е бил заловен от мюсюлманите. Упокой, Господи, душата му.