Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава XVI

Затишието

— Малката Валери ненапразно толкова ни се сърдеше – казваше отец Лотар, докато крачеше с черното си расо заедно със София и Дьо Лескюр между младите кестени, ярко запалили розовите си свещички. – Прекалено дълго ние не можехме да решим простата задачка с твърде очевидния за детския й ум отговор. Ако не можеш да опазиш светинята, по-добре да я унищожиш със собствените си ръце, отколкото да оставиш тя да бъде поругавана.

— Е, какво да ги правиш глупаците – усмихна се София.

Отец Лотар с изумление забеляза изведнъж, на златистата слънчева светлина и розовата светлина от свещичките на кестените, че очите на София Севазмиу изобщо не са черни, както му се беше струвало винаги. Черна беше само зеницата, която изобщо не беше по-голяма, от която да е зеница на всеки нормален човек. Пък и увеличената зеница – това си е патология на зрителната функция, а изобщо не е някаква особеност на фаталната жена. Тогава защо винаги и на всички, той със сигурност знаеше, че на всички, им се струва, че ирисът на София е едва ли не еднакъв на цвят със зеницата? А той от вътрешния си край е най-вече сив, а от външния повече бие на блатнозелено. Излиза, че онзи черен пламък, бликащ като от огнехвъргачка, е преди всичко самият поглед, преди всичко самият израз на тези невероятни очи.

— Е, какво, Софи, не сте ли в настроение да се разходите малко из Сите с мен и с мосю Дьо Лескюр? – попита отец Лотар. – Бихме искали да обсъдим с вас някои неща. Нали си спомняте, че аз от самото начало направих уговорката, че ще поставя известни условия?

— Да, спомням си.

— Проблемът е там, Софи, че „Нотр Дам“ е прекалено голяма и прекалено свята светиня.

— Вие говорите доста очевидни неща – гласът на София се напрегна.

— А вие веднага се досетихте, че не го правя току-така.

— Чуйте, Ваше Преподобие, нещо ме мъчат идиотски предчувствия. Я, по-добре говорете направо.

— Съгласих се с това, че може да се случи и такова нещо – да бъде унищожена „Нотр Дам“. Че трябва да се унищожи „Нотр Дам“…

— Сега ще кажете, че след като се взриви „Нотр Дам“, не бива и не бихте могли да живеете и вие самият, нали? – София отметна глава.

— Как така да не бива? – с горчивина възрази отец Лотар. – Какво говорите! Че отгоре на всичко се опитвате да припишете на мен такава нелепица! Свети Петър е предал Спасителя, като три пъти се е отрекъл от Него – и пак е продължил да живее! „Нотр Дам“ не е Спасителят, а само едно от хилядите прекрасни отражения на Неговото учение в грешния ни свят. Може ли изобщо да бъде сравнявана тегобата, която ми е съдено да понеса, с тегобата на Апостола?

— Тогава за какво става дума? Да не мислите, че не разбрах накъде биете, Ваше Преподобие? Вие не искате да напускате храма, така ли е?

— Така е – отец Лотар наведе глава с някакъв момчешки инат.

— Що за приумица? Вие самият си противоречите.

— Да. Софи, веднага, още преди да кажете това тогава, аз разбрах, че една-единствена Литургия си заслужава замисленото. Но веднага почувствах и друго – като знам, че катедралата ще избухне, аз не бих могъл да изляза от нея. Просто не бих могъл, краката няма да ми се подчинят. Дай Боже, да успея да отслужа Литургията, хората, които поискат да присъстват на нея, ще започнат да напускат Сите през подземните проходи, а аз ще остана да се моля, да се моля докрай.

— Вие сте християнин, на вас ви е забранено самоубийството! – остро подхвърли София.

— Може би се заблуждавам, може би просто съм твърде слаб духом. Но все пак се надявам, че Господ няма да сметне за самоубийство това, че ще се моля в обречения храм. Но Господ е милосърден към нашата немощ. А ако Той изобщо не ми даде възможност за напускане? Ако обаче аз обричам на гибел душата си от слабост – грешката ще е моя и аз ще отговарям самичък за нея. Софи, във Франция има катедрали, по-красиви от Нотр Дам, какво да говорим. Тя е малко тежка, прекалено е обременена от наследството на романската архитектура, но без суровата й простота. А катедралата в Реймс е още по-неугледна. Но именно сред стените на тези две катедрали се усеща диханието на страната, на онази страна, която някога е била „възлюбена дъщеря на църквата“. Софи, „Нотр Дам“ не бива да се изоставя в беда. Щом не можеш да й я спестиш, тогава трябва да си с нея докрай.

— А войникът не изоставя своя офицер – тихо каза Дьо Лескюр, доколкото София разбра, продължавайки вече свой започнат спор с отец Лотар. – Мястото на министранта е до свещеника, докрай. Душата на нашата нация винаги е била феодалка – докато нацията ни още е имала жива душа. Аз също не съм способен на някои неща. А освен това, просто вече съм прекалено стар.

— Аз пък излиза, че съм младо девойче – присмя се София.

— Само да не наговорите сега някакви глупости. – Отец Лотар вдигна предупреждаващо ръка.

— Ще говоря само умности, можете да не се вълнувате. Все пак, така или иначе, ще ви взривявам аз. Та значи – грях ли е, или не е грях да взривим „Нотр Дам“ при положението, в което се намираме?

— И е грях, и не е грях.

— С не-греха е ясно, но грехът е доста тежък, нали? Прекалено тежък, за да го стоваря върху плещите на младите, на които животът тепърва им предстои. Аз ще минирам, ще ми трябват само няколко човека за помощните работи. Но нравствената отговорност за този взрив ще легне изцяло върху мен. Значи вие сте премислили всичко по най-удобния за вас начин, а аз да се оправям както знам, така ли? Много галантно и най-вече – много по мъжки. Да, виждам, че вие искате да кажете – всичко това го измисли сега, когато разбра за нашето решение. Но в действителност то не променя нищо, просто нямах време да се замисля по-рано. Но там, в катедралата, все едно щях да го разбера. Всичко, което казвате за невъзможността да се напусне катедралата, съотнесено към вас самия, в същата степен се отнася и за мен, отец Лотар. Ако не и в по-голяма, но хайде от мен да мине, ще ви отстъпя първата позиция.

— Софи, някой някога казвал ли ви е, че сте чудовище? Доста симпатично чудовище, ако трябва да си признаем, но абсолютно.

— Казвали са ми, не се съмнявайте в това.

— Така си и знаех, че няма да съм оригинален.

— Ох, да ви се не видят и католическите приумици! Сериозно ли, Ваше Преподобие, се надявате да ми отклоните вниманието с тези приказки?

— Не сериозно, Софи, – отец Лотар въздъхна, – но се надявах.

— Вижте какво ще ви кажа – очите на София весело блеснаха и отец Лотар с изненада забеляза, че те отново изглеждат черни. – В края на краищата, имайте страх от Бога. Защото аз виждам пред себе си трийсетгодишен хлапак…

— Трийсет и три годишен, с ваше позволение.

— Много съществена разлика, няма що. Да бяхте сметнали поне приблизително на колко години съм аз! Ами че аз съм родена преди световната интернет мрежа! Можете ли поне да си представите такова нещо? О, не, къде ти, вие дори не помните времената, когато европейският интернет не беше с филтри. В сравнение с вас аз съм стара колкото Троя. И въпреки това не споря с вас, макар че ми се полага да поспоря. Нима не е така, мосю Дьо Лескюр, не сме ли в правото си ние с вас да настояваме пред младото поколение да живее?

— Превербуване в лагера на противника, и то в крачка. – Антикварят се разсмя с тих старчески смях. – Не, мадам Севазмиу, моето огорчение е друго и то дори не е свързано с годините ми. Паството ще остане без своя пастир.

— Аз благодарение на Бога засега не съм единственият свещеник във Франция! – остро възрази отец Лотар.

— Приятели мои, на всеки от нас тримата просто много му се иска да разубеди другите двама. – Дьо Лескюр се усмихна с онази усмивка, която е прието да се нарича тънка, приписвайки й проницателност, уж типична за хората, натрупали години. В действителност усмивката на старците е тънка, защото с годините устните изтъняват, помисли си София. Вярно е, така е и при мен, признаците на възрастта се маскират като признаци на ума. Но ако говорим за истинска проницателност, тя е в тези някога небесносини малки очи, скрити сега от побелелите рошави вежди. Не е лесен старецът, никак не е лесен, забелязах това още онзи ден. – Е, да скрием излишните карти обратно в ръкавите. За мен и вие, Софи, сте момиченце. Чудо голямо, интернет. Аз пък съм се родил, когато всеки компютър е заемал цяла стая. Ще постъпим така, както на всеки му подсказва съвестта или сърцето. Нашият отец Лотар има нещо като дълг на капитана пред кораба, аз изпитвам дълга на министрант-войник пред офицера-свещеник, когото трябва да следвам, а пък вие, Софи… Не се обиждайте, но вие изобщо от самото начало на тази история сте в ролята на архетип на Смъртта. Смъртта не остава жива, това е алогично.

— Ето още едно предимство на напредналата възраст и то е, че ние успяхме на воля да се начетем с книги, които после бяха напълно унищожени… Погледнете, мосю Дьо Лескюр, как се намръщи нашият скъп отец Лотар! Той е израснал през години, когато те здраво бяха узурпирали образа на смъртта. „Вие обичате живота, а ние обичаме смъртта“, нали помните, че започнаха с това? Но и тук има неистина, пригаждане на нещата. Те обичат не смъртта, а единствено липсата на живот. Мъртвилото, разложението, гниенето във всеки един смисъл на тези думи. Аз пък си спомням какво казваше поколението на моите родители: който обича живота, и смъртта му се вижда лека, който не обича живота – той се страхува и от смъртта. Нали християнинът не бива да се страхува от смъртта, Ваше натъжено Преподобие?

— Не бива, Софи, не бива… – Отец Лотар, както изглежда, сериозно размишляваше върху нещо, размишляваше интензивно, ако се съди по това как изражението на лицето му непрекъснато се менеше. – Ето какво, аз съм съгласен с мосю Дьо Лескюр по отношение на вас, Софи, но отново имам условие. Дори не условие, а пожелание.

— Какво искате пък сега? Боя се, че наддаването тръгна във ваша полза, най-вероятно ще се съглася, макар по очите ви да виждам, че сте замислили някаква дяволия.

Отец Лотар се разсмя толкова искрено и весело, че без още да разбират за какво ще стане дума, към него се присъединиха София и Дьо Лескюр, сякаш за да отърсят от себе си тежестта на трудния разговор.

— Ама каква мъка е с вас, хората от двайсетте години, истинска мъка е, Софи! Именно „дяволия“, една дума във вашия дух, е най-уместна и приложима към онова, което искам сега да предложа! Но как само ме развеселихте! Не е имало кой да ви напляска навремето!

— Е, моля да ме извините. Наистина е глупаво думата да се използва по адрес на свещеник, да не говорим пък за лошия навик да се споменава дяволът. Но моето поколение никога не е приемало споменаването му буквално, а просто така, като шега или паразитна думичка.

— Което им изнасяше на някои хора. Но сега не става дума за това, много е късно да ви превъзпитавам, особено в контекста на днешните ни обстоятелства.

София весело се засмя, явно оценила шегата на свещеника.

— Прекрасно си спомням, че вие сте православна – продължи отец Лотар. – Тоест не сте никаква православна, разбира се, а просто пребивавате в извънцърковно състояние, и въпреки това! Но in extremis* все пак мога да причестя човек във вашето плачевно духовно състояние, без да се опасявам особено, че ще бъда обвинен в икуменизъм. Нашите църкви не си отричат взаимно Апостолската приемственост.

[* В случая – „в извънредни обстоятелства“ (лат.) – Б.ред.]

— Ох, не си спомням. Но дори ако нещата се свеждаха до това да ви е по-лесно на вас, пак щях да се съглася. Защото започвам да си мисля, че нещата не опират само до това.

— На нещо повече изобщо не смея и да се надявам, аз съм реалист. И така?

— Ще се причестя на тази меса. И дори ще се изповядам преди нея, макар че цялата ми изповед, също като в романа на вашия френски класик, по най-уместен начин се свежда до две думи.

Калпав роман, но няма как да се отрече, че тази сцена си я бива – помисли си Дьо Лескюр. – Дори много си я бива, въпреки всичките дивотии, с които е била натъпкана главата на автора. Та как беше там?

— Нека всеки от вас на висок глас да се покае за греховете си – каза Гран-Франкер. – Монсеньор, говорете.

Маркизът отговори:

— Убивал съм.

— Убивал съм – повтори Гуанар.

— Убивал съм – каза Гинуазо.

— Убивал съм – каза Брен д'Амур.

— Убивал съм – каза Шатене.

— Убивал съм – каза Иманус.

Гран-Франкер ги прекръсти с разпятието и изрече:

— В името на Пресветата Троица ви опрощавам греховете. Нека душите ви почиват в мир.

— Амин! – отговориха шест гласа.

Маркизът стана.

— А сега е време за умиране – каза той.

— И за убиване – допълни Иманус.*

[* Из романа на Виктор Юго „Quatrevingt-treize“ („Деветдесет и трета“), кн. V, гл. XI. – Б.ред.]

Паметта ми обаче все още е много добра, едва ли сбърках и на едно място в целия цитат. Но оставаше да не съм запомнил един толкова ярък пример как персонажите побеждават своя автор. Винаги съм обичал да се забавлявам с това – да издирвам в книгите потвърждение, че художествената истина надделява над погрешната идея. Но защо сега се залисвам с книги? Като някакъв римлянин от родените трето поколение в Галия, който се рови в книжни свитъци на вилата с подгрят мозаечен под, а водопроводът, между другото, вече едва цъцри, докато наоколо се съсичат стръвно със секири некъпани исполини франки. Нашият свят не за пръв път се окървавява, и отново не е моментът да се ровиш в поезията на миналото, трябва зорко да следиш как около теб се ражда новият епос.

— В кои далечни земи се зареяхте, мосю Дьо Лескюр – каза отец Лотар. – Вече цяла минута ви наблюдаваме.

Той се усмихваше. Усмихваше се и София Севазмиу.

* * *

Снайперистът беше се залостил добре, твърде добре, за да не мислиш за това. Бездруго и времето за мислене беше достатъчно много, врагът не бързаше да атакува. Йожен-Оливие виждаше как на крайбрежната улица, оттатък Сена, вече нямаше къде да падне и игла от сини мундири, оттам се дочуваше бръмчене на камиони.

— Засега печелим време – каза Жана. – Слушай, не си ли виждал Валери?

— Не. А на теб не ти ли минава през ум, че сега за последен път виждаме дневния Париж?

— Е, зависи от Божията воля.

— Нямам предвид това – с досада възрази Йожен-Оливие. – Нещата се променят. Хората, слава Богу, напускат гетата, но без гета нелегалното движение няма как да съществува. Утре сутринта, ако оцелеем, и ние ще бъдем в катакомбите. Възможно е да се наложи цял месец да прекараме без дневна светлина, ако не и два месеца. След това ще се преместим във Вандейските гори, но нали тогава и те ще започнат да изтласкват селяните още повече. Горските градове са огромни, още от времето на белите, които също не са ги изкопали сами. И все пак те само ще са междинен пункт по пътя ни към границите на Евроисляма.

— Да. – Жана стисна малките си длани. – Това ще е Изходът.

— Какво?

— Ох, ама колко си неграмотен!

— Чакай, това да не е от Библията?

— Ами да. Изход. Само че не просто от плен, а от родната земя.

— Е, може би ние някога ще се върнем тук. С танкове. – Йожен-Оливие много искаше да утеши Жана и той като че ли бе намерил нужните думи. Лицето на момичето просветля.

— С руски танкове ли? – попита тя все пак с известно съмнение.

— Нали Софи Севазмиу е рускиня – напомни Йожен-Оливие.

— Е, в такъв случай, мисля, че ще се разберем с руснаците! Ако те поне малко приличат на Софи. Както и да е, не ми харесва, че никой не е виждал Валери. Ще отида да я потърся.

Това си беше запазена марка на Жана – допреди малко да е била тук, а след миг от нея да няма и помен. Йожен-Оливие примижа, мъчейки се да види по-добре притаилата се зад корниза сянка. Крие се, гадината, с топлата си нощна пушка. Виж, ако се покатери на покрива, няма да е толкова мъчно да го обезвреди. Той гледа надолу и изобщо не очаква да бъде нападнат. По никакъв начин.

* * *

Отец Лотар и Дьо Лескюр седяха на пейка сред цветните лехи покрай Консиержри. Старият антиквар прехвърляше още по-стара от него броеница с бели порцеланови зърна, докато свещеникът просто наблюдаваше подскачането на оперените парижки врабци, които си оспорваха изпуснат на алеята залък хляб.

— Вече бях започнал да се тревожа, че денонощието има само двайсет и четири часа. – Като целуна кръстчето, Дьо Лескюр прибра броеницата в джоба си. – Спомняте ли си колко вярващи имаше вчера на изповедта? И пак добре, че по някакъв начин всички успяха да се изповядат.

— Всички. – Погледът на отец Лотар не се откъсваше от пъстрото врабешко ято. – Освен един, на когото едва ли мога с нещо да помогна.

— Да, не можете. Прекалено стремително се разви всичко, като на стар видеозапис, пуснат на бързи обороти. Разбирам колко ви е тежко, Лотар. Но може би все пак ще разкажете на мен онова, което гнети душата ви? То се знае, че аз не мога да ви опростя греховете, но кой знае, може пък малко да ви поолекне?

— Много сте добър. Но не ми се иска през последния ден от живота си, във всеки случай, се надявам той да е последен, да извърша още един неопростен грях – да прехвърля върху раменете на ближния собствените си тежки мисли.

— Ваше Преподобие, този път казахте нещо абсурдно! Колко години вие самият пазите в сърцето си най-горчивите тайни на всички вярващи от нашата община. Има ли нещо лошо в това един от тези мнозина да поеме малка част от вашата тегоба?

Отец Лотар все така гледаше не събеседника си, а някъде пред себе си, макар че врабците отдавна бяха отлетели, изкълвали и последната трошица. В неговата осанка, осанката на човек, почти неотделим от дрехата, издаваща рода на заниманията му, имаше нещо войнишко.

* * *

Онази, както сега му се струваше, отдавнашна визита при Ахмад ибн Салих, същият Кнежевич, се беше превърнала в истински позор, но тогава възложиха акцията точно на него, а не на някой друг дори не толкова заради компютърната му грамотност, колкото заради уменията му на градски алпинист. Впрочем, там можеше да се мине и без тях, нещата бяха от прости по-прости. Но нали и тези стари камъни също са с отрицателен наклон. По аркбутаните* също можеше да се изкатери. Най-лесно и най-правилно ще е от изток, щом гадината се е залостил на галерията. Само да можеше да стигне до тези аркбутани. Нали отдолу гадовете обстрелваха подстъпите. Дали да не изчака да се стъмни? Но нали и този, на галерията, чака същото. Да става каквото ще! То е почти същото като да скочиш в ледена вода, както е правил като малък, само че по-добре сега да не си затваря очите! Йожен-Оливие се прокрадна, притаи се зад последния окастрен храст, готов да изскочи на открито. Да им се не види – целият източен край е просто една тревна площ с цветенца, все едно че са постлали някой от идиотските си килими. Истинските господари на Париж, кралете, не са се страхували нито от народа, нито от тесните улички, мярна се в главата му. Нали Бонапарт пръв е започнал да разчиства големи пространства, мюсюлманите само са заимствали това от него. Нищо свое не могат да измислят. Както и да е, майната й на историята. А сега, без да губи и минута, трябва да реши следното – да си събува ли маратонките? Без тях ще му е по-лесно да се катери, това е сигурно. Но нали няма как да си ги окачи на врата, ще трябва да ги хвърли. Да бе, пък после до сутринта – шляпай бос. А, не, все някак ще се оправи с тях. Е, хайде!

[* В готическата архитектура – каменни подпори, външни арки в катедралите, подпиращи свода на главния неф. – Бел.ред.]

Йожен-Оливие се затича, като се привеждаше и криволичеше насам-натам. По улицата веднага затрещяха изстрели, слава Богу, че не бяха автоматни откоси! Нали полицаите не се разхождат из града с автомати. Щеше да е по-лесно, ако трябваше да се катери по стената. Само като я стигнеш и се вмъкнеш в някое от прозорчетата – никой не може да те докопа. Но нали целта му е аркбутанът. Ох, колко е лесно да го уцелят на това мостче! Господи, дано не забележат къде точно ще се метне!

* * *

— Огромна съблазън се крие в мексиканските привилегии*1. – Ръцете на отец Лотар стискаха джобния бревиарий*2 с избелели лентички и протрита по ръбовете кожа. – Виждате ли моя Бревиарий, Дьо Лескюр? Нищо необикновено няма във вида му, нали?

[*1 Мексикански привилегии – по време на безпрецедентните гонения срещу Католическата църква в Мексико през 1920-1930 г., които по мащабите си могат да бъдат сравнени само с болшевишките гонения срещу религията в Русия, римският папа Пий XI (1922-1939) дал на мексиканското духовенство специални пълномощия: при крайни обстоятелства свещениците получавали право да действат по богослужебно-канонични въпроси по собствено усмотрение, без да ги съгласуват с решенията на управляващия епископ. – Б.ред.]

[*2 Бревиарий – в Римокатолическата църква – богослуженията, които се извършват в ежедневно, а също така и сборникът с тези богослужения. – Бел.ред.]

— Е, все пак разговаряте с антиквар. От началото на XX век е, нали? – Дьо Лескюр внимателно взе книгата от отец Лотар, отвори страницата, на която с римски цифри бе написана годината на издаването. – Да, хиляда деветстотин и първа година. Позлатата, разбира се, е от пластинки.

— Това вече не знам, нямам представа какво й е специалното на позлатата, освен че се държи здраво. До ден-днешен не се е олющила.

— А защо да се олющва? Та това не е боя. При обрязването на книгата са залепвали съвсем тънка златна пластинка, а после са я търкали със слонова кост, докато страниците не започнат да се разлепват. Бивало ги е нашите предшественици. Но въпреки това изданието е банално, масово. Както веднага предположих, ратисбонско, на Фридерик Пустет.

— Наистина, както се казва, всеки гледа от своята камбанария. А какво мъмрене получих във „Флавини“ за същия този „банален“ бревиарий! Нали се наричахме Свещеническо братство на Свети Пий Десети. Как само го почитахме заради неговата „Клетва срещу ереста на модернизма“*. Затова, че той пръв е реформирал бревиарий, хиляда години задоволявал всички, изобщо не беше прието да се споменава. От миряните мнозина дори не знаеха, че четат не оня бревиарий, който са използвали дедите им. Тогава аз се подчиних. Върху какво, ако не върху църковната дисциплина, се гради Църквата? Подчиних се въпреки волята си. Прибрах този екземпляр по-надълбоко в куфара си, започнах да използвам много по-късно издадена книга. Но когато месеци наред не виждаш своя епископ… А понякога изобщо губиш връзка с него… Отдавна вече чета бревиария отпреди реформите. Мексиканските привилегии, изтълкувани по най-спекулативен начин.

[* „Клетва срещу ереста на модернизма“ – приета на 1 септември 1910 г. от папа Пий X. В „Клетвата“ се е съдържало изповядването на католическа вяра в Бога, Божественото Откровение, светостта и Богоуставеността на Църквата, както и отрицание на модернистките тезиси за еволюцията на църковното учение, за противоречието на догмите „на историческото учение на Христос“, необходимостта от критическо преразглеждане на историята на християнството и др. През „Клетвата“ задължително са минавали всички кандидати за клира преди ръкополагането си, след което са я повтаряли всяка година. – Б.ред.]

— Дореформен е прието да се нарича именно оня бревиарий, който въвежда за употреба Свети Пий Десети, не е ли така?

— Бревиарият, който използвахме ние, е по-млад от този невъобразим „Часослов“ само с шейсет години! Лескюр, работата не е в бревиария, не е само в него! Непрекъснато ме измъчват мисли – защо толкова се бяхме заинатили, че границата за всичко е Вторият Ватикански събор? Вярно е, че след него католицизмът се превърна в пародия на самия себе си, с тези олтарни масички вместо олтари, с това забравяне на латинския, с икуменизма, с разрушаването на месата… Но ако преди Втория Ватикански събор всичко е било толкова прекрасно, тогава откъде се е взел той, Вторият Ватикански събор? Нали знаете принципа на гнойно-септичната хирургия – разрезът трябва да се направи върху здрава тъкан! А дали ние не рязахме върху болна, когато скъсахме с Папата? До деветнайсети век Доминиканският орден се е борел срещу догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария, борел се е, докато не са му прекършили гръбнака! Ами, ако смятам тази догма за абсурдна също като онези доминиканци, истинските, оцелелите през вековете? Ах, Лескюр, ако можехме да съберем истински Събор, ако бяхме направили опит да разберем кога съсипахме вярата на бащите? Откъде тръгна онази пукнатина, заради която по-късно католицизмът се пръсна на дребни късчета?

— Няма да имате време за това, Лотар – убедително произнесе старецът. – Но може би някога ще го направят други. Не знам дали сте прав в своите съмнения, или те са ви изпратени като съблазън. Наистина не знам, това е прекалено сложно за мен. Но сега следва да пречистим душите си с покой. Та вие винаги сте бил добър войник на Църквата, недейте да спорите с мен, отстрани се вижда по-добре. Вие се мъчехте, но се подчинявахте. Освен може би за по-стария бревиарий. Господ е милостив. Ако ние се заблуждаваме за нещо, нека нашите заблуди изгорят в огъня заедно с нашата катедрала.

— Амин! – Отец Лотар се усмихна.

* * *

Военните сили стягаха обръча си. Не полиция, не вътрешни войски, а истински бойни части. И за какво е толкова войска срещу една жалка шепа макисари, неволно си помисли Касим. А заповед за начало на бойните действия все не идваше.

* * *

Е, чудесно, солидната основа на опората го закри. А те май не се и вглеждаха особено, откъде да знаят накъде се е насочил той. Йожен-Оливие се катереше като по каменен мост, дори му се прииска някъде, където беше възможно, да се изправи и да върви, вместо да пълзи. Но това вече щеше да е детинщина. Изобщо, нагоре никога не е страшно да се изкачваш и винаги е два пъти по-лесно, отколкото да слизаш. Виж, слизането е друга работа. Но и в двата случая нямаше да се наложи да слиза по същия път. Колко далеч в ниското остана паважът…

Мускулите му осезаемо бяха се схванали. Като внимателно остави пушката настрани, Уали-Фарад стана да се разтъпче. Жалко, че няма какво да прави, още по-жалко е, че не улучи макисара, когато издаде присъствието си. Сега не се катерят, чакат да се стъмни. Е, нищо, те сигурно не знаят каква пушка има той. Ще стане весело. А пък колегите му се подхилваха, когато разбраха, че е измолил от баща си за своята осемнайсетгодишнина СБ-04. За какво му е толкова скъпа „топла“ пушка на един младши полицай? Дори не му се полага да патрулира с такава. И той не патрулираше. Обаче я държеше на работното си място. Е, и кой излезе прав? Ето как сега му влезе в работа!

На детински пухкавото, обикновено капризно лице на Уали-Фарад сияеше щастливо изражение. По устните, украсени от мустачки, които все още не бяха достатъчно сериозни, за да ги оформя с бръснач, се плъзгаше доволна усмивка. Той почти се беше смирил с категоричните планове на баща си: никаква работа в гетото, никаква работа по залавяне на макисари, докато не си завърши образованието. А преди да е завършил – да поработи една година като обикновен патрулен, макар и в престижен квартал, това щяло да се отрази добре на характеристиката му. Междувременно самият Уали-Фарад кроеше за себе си планове, значително надхвърлящи борбата с макисарите във Франция. Той мечтаеше да воюва в Дар-ал-Харб, нали газаватът не е спрял завинаги? Голяма работа, че нямали бомба. Значи трябва да се вземе тази бомба от неверните и да се воюва, да се воюва…

Уали-Фарад си мечтаеше да се бие срещу неверните, откакто се помнеше. Когато беше 13-годишен, той направи малка „бригада“ от приятели. Отначало изборът на подрастващите падна върху Аустерлиц. Успяха да се позабавляват само пет пъти, затова пък до насита. Първо, и това беше идея на Уали-Фарад, посред нощ те обграждаха нечие жилище и започваха да грухтят пред вратите и прозорците. Добре измислено, нали, нима мръсните кафири не са свине? А после „разузнаваха“, не уточняваха като истинските благочестиви кое е разрешено и кое не е, оставаше да си губят времето и с такива дреболии, бездруго кафирите нямаха право да живеят на този свят! Просто започваха да трошат съдовете, тъпчеха с крака леглата, опипваха мръснишки жените, особено връстничките си, от по-големите малко се страхуваха. А пък да разкъсаш пижамата на момиче, което крещи и те дере, си е истински кеф! Нямаха кураж да изнасилват, прикривайки страха си с шегички от сорта, че току-виж някой се изложел пред очите на приятелите, все пак още бяха зелени. Възрастните кафири по някакъв начин усещаха това, хващаха ги за ръцете, увещаваха ги, заплашваха ги, но до открит бой не се стигаше. Знаеха, че никого няма да убият и да изнасилят, но въпреки това много им харесваше с дивашки крясъци да се изтръгват от ръцете на възрастните, разпръсквайки се из цялата къща, хайде опитай се да хванеш едновременно шестима, и докато единият плюе в тенджерата, вторият пикае върху килима, третият троши с тояга стъклата, четвъртият е подгонил дъщерята на стопаните, петият е изхвърлил всички дрехи от гардероба върху пода и скача върху купчината жалки дрипи, шестият просто гримасничи и се плези… Много скоро това се разчу. Приятелчетата, разбира се, веднага издадоха главатаря си, но и бездруго си беше ясно кой е, нали е най-голям от всички. Изпати си, но не кой знае колко. Уали-Фарад прекрасно разбираше, че макар баща му и да смята за необходимо строго да обуздава нрава на сина си, в действителност възлага на него много сериозни надежди. То се знае, че сега той е станал по-голям и по-разумен. Честно беше се приготвил да скучае, а не щеш ли – такава изненада! Ясно е, че на макисарите бързо ще им видят сметката, но той все пак ще успее да постреля. И няма защо да се притеснява, джамията е сигурна, прекрасно ще се задържат тук, докато дойдат подкрепленията. Уали-Фарад напипа потулилото се из джобовете му шоколадче.

* * *

Благодаря ви от сърце, много съм ви задължен, високопочтени зидари, скъпи каменоделци, че не сте жалили времето и труда си за украсяването на храма с каменни орнаменти от всякакъв вид! Страх ме е дори да си помисля какво щях да правя сега, ако бяхте убедени привърженици на класицизма! На два пъти Йожен-Оливие се подхлъзна и за малко да падне. Но и двата пъти дори не успя да се изплаши, при първия случай намери къде да стъпи, при втория – за какво да се хване. Ненапразно от дете дни наред бе покорявал крайградските руини.

Издраните му длани оставяха кървави следи по камъка. Добре все пак, че не се събу. Макар че босият крак по-добре усеща всяка издатинка и вдлъбнатина. Но нямаше да е добре, ако и краката му сега бяха на същия хал като ръцете. И все пак има с какво да се гордее, малцина биха се покатерили като него най-отгоре върху покрива на катедралата. Както и да е, ще оставим перченето за после.

* * *

Брисевил отмести бинокъла: дори и без бинокъл вече се виждаше, че от другата страна на барикадите става нещо сериозно. Бяха докарали техника за разчистване на струпаните купчини – булдозери, тегличи. Е, можеше да се очаква. Пожарни коли – умно. Само че едва ли това ще помогне.

— Е, сега ще става каквото ще става – каза залегналото до Жана непознато момче, като се взираше прехласнато в наближаващия първата линия булдозер.

— Ясно е като бял ден – засмя се тя. – Сигурно им се е повредило онова, дето е на раменете им вместо глава, защо ли пестим патроните?

Булдозерът бавно се приближаваше към купчината смачкани автомобили. Жана вече виждаше в прозрачната кабина лицето на негъра работник, посивяло от страх. Със сигурност, не произвеждаха булдозери с бронирани стъкла на кабините. Гигантската лопата силно блъсна обърнатия нагоре с колелетата ситроен.

Жана успя да отвори уста и добре че го направи. Въпреки това звукът беше мъчителен за ушите, но можеше и да е по-лошо. Мините избухваха една след друга, незабележими мини, оплели от горе до долу целия преден ред на барикадата. Резервоарите за бензин се възпламениха моментално, включително и резервоара на обърналия се булдозер. Иззад плътната, извисила се до небето огнена стена вече почти бе невъзможно да се видят щетите, причинени на врага, но ако се съди по шума, стърженето, трясъка и безумните крясъци, нещата не се развиваха зле.

Но буквално след миг същата безумна канонада затрещя и оттатък Сена, само дето удряше по-слабо по тъпанчетата на ушите. А после отново от тази страна, по на запад.

— Супер, направо е супер! – Жана се смееше, без да забелязва самата, че се смее през щастливи сълзи. – Ей, ти разбра ли, разбра ли, че са им заповядали да ударят едновременно?!

— Между другото, казвам се Артур – юношата й протегна ръка.

— Жана.

— Хей, имате ли ранени? – Този път младата негърка Мишел беше облечена в бледорозова копринена рокля с шарка от сребристи кленови листа. Тя не се връзваше особено добре с огромната санитарна чанта, която момичето мъкнеше през рамо.

— Засега всички са невредими – отговори Жана. – Слушай, поне днес да се беше облякла човешки, направо ми е жал като те гледам как подскачаш на високите си токчета!

— Ами ако днес се наложи да загина за нашия Господ Иисус Христос? – Мишел упорито вирна брадичка.

— И какво общо имат с това токчетата?

— Заради такъв празник трябва да си облечен с най-хубавите си дрехи.

— Затова ли и в гетото ти всеки ден беше толкова докарана? – изуми се Жана.

— Нали и в гетото моят празник можеше да се случи във всеки един от дните. Както и да е, да тичам нататък, щом при вас всичко е наред.

Жана само тихичко подсвирна след Мишел, с което признаваше, че самата е доста далеч от подобно благочестие.

* * *

— Е, добре, за няколкото „Стингър“ е ясно, но откъде имат мини?! Мините откъде са ги взели?! Автомати, пушки, това може някак да се обясни! Но какво още имат, какво и откъде?!

Гласът на генерала се мяташе в слушалката като хищник в клетка.

— Мисля все пак, че не са от Русия – уморено отговори Касим. – Струва ми се, че не е моментът да започваме съдебно разследване, господин генерал, но очевидно някой склад порядъчно е опоскан.

— В момента се проверява състоянието на складовете. Поне да знаем с какво още ще ни зарадват кафирите. Какво стана с имам Мовсар-Али, той така ли не се свърза повече с вас?

— Не, господин генерал.

— Е, добре. – Генералът се поуспокои. – Ще се вдигне голям шум, но нямам намерение да хвърля на смърт цял полк войници само за да го спася на всяка цена. Щатът на джамиите не е по частта на моето ведомство.

Касим се изкашля. Генералът не беше французин, но парижанин четвърто поколение, от богато семейство. С друг арабин той никога не би си позволил подобна двусмислена фраза.

— Много ли са загубите?

— Засега е трудно да се прецени. Но са доста – и техника, и хора.

— Какво възнамерявате да предприемете?

— Отстъпихме на безопасно разстояние. Техническите войски умуват как да се превземат останалите барикади без загуби. Опасно е да пускаме сапьори, би им се наложило да работят под обстрел. Колкото по-бързо огражденията избухнат, толкова по-скоро ще изгорят докрай. Това ще даде на макисарите само няколко часа преднина.

* * *

— Ние печелим само няколко часа – каза на Ларошжаклен София. – Какво пък, и това е нещо в нашето положение. Софи, до мен стигна един доста идиотски слух…

— Няма да го обсъждаме, Анри. Сега има по-важни неща. Какви пълчища струпаха те, по-големи, отколкото предполагахме! Колко ли загуби ни чакат оттук нататък, когато барикадите догорят?

* * *

Когато долу загърмя и затрещя, Йожен-Оливие седеше, опрял гръб в каменната плетеница и се мъчеше да разбере дали силно си е навехнал китката на ръката. Виж ти, първият етап вече започна. До щурма остава съвсем малко. Трябва да побърза. Нищо, ръката се движи нормално, само дето го боли.

* * *

Непоносимата миризма на изгоряло измести благоуханието на пролетния цъфтеж и влажния мирис на реката. Във въздуха се завъртяха като конфети на дяволска сватба гъсти валма мазни сажди. Те покриха с черни петна розовите цветове на кестените, розовата рокля на Мишел, сведена над седналия върху уличното платно, превит на четири Брисевил. Тялото му се гърчеше от страшен задух, Мишел се страхуваше да му вкара иглата на спринцовката. Добре поне, че не трябваше да му бие венозна инжекция. Господи, дори на нея й дере на гърлото, трябва да го отведе някъде в затворено помещение, дано инжекцията мъничко му помогне.

* * *

Колкото повече наближаваше галерията, толкова по-бавно се движеше Йожен-Оливие. Сега той изобщо не се опасяваше да не падне, но се страхуваше да не вдигне шум. Тихо, по-тихо, още по-бавно…

Какъв късмет! Ченгето, младо момче, седнало на земята, ядеше със забит нос в пода. Пушката беше оставил до себе си. Йожен-Оливие пълзеше, като се стараеше дори да не диша. Наведе се. Протегна ръка, много внимателно, непоносимо внимателно хвана с пръсти края на дулото. Сега трябва да дърпа, да тегли нагоре, както котката измъква рибка от аквариума. Още малко и ще може да я хване и с другата ръка, по-здраво, пушката е прекалено тежка, за да я изтеглиш само с пръсти за крайчеца.

Ах, да му се не види! Острата болка в дясната китка не го накара да пусне плячката, но прикладът предателски изтрополя в камъка.

— А-а-ах!! – Младият полицай с обезумели, неразсънени очи скочи и с всичка сила сграбчи приклада.

Проумял, че няма да удържи оспорваното оръжие, Йожен-Оливие скочи на галерията, дори не скочи, а направо се стовари отгоре върху полицая.

Пушката шумно падна, безполезна и за двамата. Безполезен беше револверът в кобура на Йожен-Оливие, с нищо не можеше да помогне и на полицая неговият също прибран в кобура пистолет. Те се бяха вкопчили един в друг, всеки притискаше другия към камъка, поклащаше се, като се стремеше нито за миг да не разхлабва захвата си.

— Кафир, измет, свиня – съскаше полицаят.

Йожен-Оливие се бореше мълчаливо, той беше къде по-добре подготвен професионално, за да си позволява толкова бездарно да си хаби дъха.

Момчето се оказа едро и яко, добре хранено, беше поне с десет килограма по-тежък от Йожен-Оливие. Разбираше го и още как!

— Ще те смажа, мръсен кафир! Жал ми е да хабя патрон за теб, хич не се и надявай, направо ще ти прережа гърлото! Ще ми се усмихнеш от ухо до ухо! – Полицаят явно се ядосваше, че Йожен-Оливие не отговаря. Докато изригваше ругатни с месестите си алени устни, плюнките му гадно пръскаха наоколо.

Незабележимо, съвсем лекичко, Йожен-Оливие започна да притиска брадичката си към гърдите. Притисна се още по-силно до стената, рязко отметна глава нагоре.

Ударът, насочен към брадичката на противника, може и да не беше кой знае колко силен, но тялото му за миг трепна от болка, мускулите забележимо омекнаха, хватката му малко се отпусна. Йожен-Оливие бързо клекна, подсече мюсюлманина в сгъвката на колената, събирайки всичките си възможни сили, изправи се, като продължаваше да стиска коленете му с ръце, вдигна го и като прехвърли тялото му чак до раменете през парапета, започна да го блъска…

— Не-е-е!! – Главата на полицая висеше в бездната, но той правеше отчаяни усилия да се откопчи и да скочи обратно от парапета на покрива, Йожен-Оливие го натискаше, натискаше го все повече и продължаваше да го изблъсква надолу с всички сили. – Ти няма да посмееш!! Няма да посмееш!! Баща ми ще те свари жив, ще те набие на кол, ти просто не знаеш, кретен такъв, кой е баща ми, та той ще те…

Последен тласък – тялото се гмурна напред и надолу толкова стремително, че Йожен-Оливие едва успя да откопчи собствените си пръсти.

Викът отекваше и се множеше, тялото се премяташе, докато падаше и изглеждаше странно сковано, сякаш вече мъртво.

Пред очите му подскачаха светещи точки, слепоочията му лудо пулсираха. Странна мелодийка, прозвучала някъде досами него, му заприлича на ехо от кошмарен сън. Малък скъп мобилен телефон, от сгъваемите, за който, за своя зла участ, не подозираше Мовсар-Али, се търкаляше на земята, изпаднал по време на борбата.

По дяволите, нека си дрънчи! Пред очите му вече се въртяха по-малко светещи точки. Не, не бива да се обажда. Но все пак трябва да е наясно – ами ако ония долу са разбрали какво се е случило тук? Или пък са видели? Йожен-Оливие отвори телефона.

— Ало?

— Ти ли си, Уали-Фарад? Как е положението там при вас, всичко наред ли е? Ей, кой е на телефона?! Някой там от джамията! Повикайте сина ми!

— Той не може да се обади. Много бърза.

Йожен-Оливие затвори капачето на телефона и погледна надолу. Уали-Фарад, значи така се е казвал този охранен младеж, вече не бързаше. Разперил ръце и крака, той се беше проснал върху паважа и изглеждаше съвсем дребен. От мостовете, вече от всичките, като огромни тирбушони се отправяха към небето черни стълбове дим. Просветляваше спокойната, сребриста вода на Сена. Някога тук е била окачена камбана, огромна. Но дори и без камбана е страхотно просто така да си стоиш и да гледаш от високото безкрайната върволица от покриви.

А тази, горкичката, с откъртената глава, сигурно е била химера. Колко висока си, „Нотр Дам“! Вятърът развяваше косите му, тук, горе, можеше да се диша с пълни гърди.

Йожен-Оливие внимателно вдигна пушката. Разкошно нещо, но ще има време да я огледа. Щурмът на „Нотр Дам“ няма да започне, преди да мръкне. А това значи, че той ще престои тук още няколко часа. Когато мръкне, ще слезе по онази вита стълба, за която толкова много е чувал още от дете. Ако няма късмет, ще го застрелят, преди да се е справил с ключалката. Но има вероятност и да му провърви. И тогава той ще отвори пред своите сподвижници Портала на Страшния съд. Разбира се, може да се отвори и която и да е от другите две врати, но макар това да не е свързано с никакъв практически смисъл, все пак ще отвори именно тази. Защото Страшният съд в известен смисъл вече беше започнал.