Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава IV

Изповед без изповедник

Естония, 2006 година

Анне Вирве открехна едното крило на новия стъклопакет и в стаята веднага нахлу шумът на „Нарва Манте“. Да, макар прозорците да не гледат към самото шосе, това все пак е сериозен недостатък на жилището. Вторият недостатък е, че под прозорците откъм шосето се извиват трамвайните релси. Има и трети – таваните са прекалено ниски. Но каква полза да се ядосваш, по-доброто струва други пари, съвсем други. Не всяка самостоятелна жена е в състояние да си купи в наше време около трийсетата си година четиристаен апартамент почти в центъра на Талин. Почти в центъра, впрочем, е доста широко понятие. Що се отнася до жителите на огромните мегаполиси, за тях „почти в центъра“ означава да пътуваш двайсетина минути. Докато в Талин да си на петнайсет минути пеша от куличките на Виру, разбира се, не е покрайнина, но все пак…

Анне решително затвори прозореца. Стига се е измъчвала от въпроса дали е било възможно да се сдобие с нещо по-добро за същите пари. Преди всичко вече е късно да се гадае, каквото е сторено – сторено. Пък и бездруго беше чакала твърде дълго. Нали през последните шест години сериозните финансови постъпления бяха секнали, налагаше се да спестява по малко – понякога да заделя някакви си жалки стотина евро на месец. А годините си вървят, време е да уреди живота си. Нима някаква беднячка, която се свива в стаичка при родителите си в загубения квартал „Ийсмяе“ можеше да разчита на добра партия? Смешно е. И нещата не опират до тънки сметки или до глупави предразсъдъци, става дума за стил на живот.

Иначе жилището никак не е лошо. Кухнята е отделена от улицата с хубав квадратен балкон. Анне се колеба дълго, когато правеше ремонта – дали да не увеличи площта на самата кухня, като събори вътрешната преградна стена? Щеше да стане кухня-столова. Но се отказа и добре направи – вече не е модерно да изкарваш на показ разни мивки и хладилници. Получи се много по-добре – от гостната се излизаше в зимна градина, а през стъклената стена на малката кухня се виждаше буйната зелена растителност. Намери се място дори и за малка пейка – един или двама гости можеха да се усамотят тук на чашка кафе.

О, колко пари отидоха за тази гостна! Не искаше да си спомня как изглеждаше това помещение, когато купи апартамента. Тапети с някаква старомодна шарка върху грапавите стени, сив протрит линолеум. Предишните собственици бяха някакви старци. Пенсионерите масово се местят в едностайни апартаменти, големите жилища в днешно време не са им по джоба. Само отоплението колко пари струва! Ако не беше така, жилищата щяха да са още по-скъпи.

Но ако наистина съжалява за нещо – то е затова, че височината по никакъв начин не позволява окачени тавани. Карай да върви, мебелите на IKEA бездруго придават на интериора модерен и функционален стил. И кое е интересното – прието е IKEA да се смятат за народни мебели, но същевременно тъкмо те са в състояние да създадат впечатление, че стопанинът е човек с възможности. Тайната е проста – за да има ефект от функционалните мебели, с тях трябва да е обзаведена цялата къща, което вече говори за сериозни инвестиции. (Разбира се, в сметката не влизат нарочно аранжираните тук и там „бабини“ предмети. При Анне такава роля успешно изпълнява крачната шевна машина „Сингер“.) А някои вземат, че подредят модерни стелажи сред демодирани дивани и столове, оцелели едва ли не от съветско време – наистина жалка гледка!

Бодро зазвъня домофонът. (Все пак е редно да има видеокамера на входа, трябва да се поговори с другите собственици!)

— От международния фонд „Проблеми на демокрацията“ – представи се на английски млад женски глас. – Правим доброволно социологическо проучване. Желаете ли да отделите няколко минути, за да попълните нашата анкета?

Анне се поколеба за миг. От една страна, откакто Естония е член на ЕС, няма отърване от всевъзможни социолози и общественици. Но въпреки всичко, приятно е да приемеш в новия си дом интелигентен човек.

Вторият довод надделя.

— Заповядайте! – каза тя, натискайки копчето на домофона. Английският й не е безупречен, но не се и налага да се срамува от него.

Гостенката, наистина млада, дори сякаш прекалено млада жена, от пръв поглед донякъде я разочарова. Слабичка и дребна, тя беше облечена, както обичат да се обличат образованите представителки на Стара Европа. Маратонки, черни джинси, тъмно поло, розово яке. Кестенявите дълги коси пуснати свободно по рамената, кой знае дали някога фризьор беше докосвал дори бретона й – да го подравни. Иди разбери дали живее в каравана или в родов замък, по външността на такива никога не можеш да познаеш. Не е много приятно да си имаш работа с хора, които не искат да спазват правилата на играта.

— Моля, заповядайте в хола. – Анне потисна съжалението си за изгубеното време. Едва ли това момиче, най-вероятно студентка, ще обърне внимание на това колко красиво се открояват светлите секции от бук върху идеално гладките сини стени, на огромното „домашно кино“ с плазмен екран. Два на един и половина метра, между другото. Заел почти цялата стена в дъното на стаята.

— У вас е красиво.

— Харесва ли ви? – Анне светна от радостна изненада. – Току-що се преместих в този апартамент.

Като седна в плетеното кресло, момичето веднага извади от джоба на якето си таблет. Имаше някаква странна неловкост в начина, по който тя го държеше в лявата си ръка.

— Сигурно няма да откажете едно кафе?

— Благодаря, може би по-късно. – Едва сега Анне обърна внимание наспецифичния глас на момичето – звънлив и същевременно някак дрезгав.

Изведнъж й се отщя да показва новото си жилище. Нещо странно имаше в това момиче, което междувременно стриктно вкарваше в своя таблет информация за възрастта, пола, семейното положение, професионалните занимания, любимите видове спорт – ски, спортна стрелба. Както и да е, дано това не продължи твърде дълго.

— Интересува ни мнението на коренните жители на Естония от различни възрастови групи и с различно имуществено състояние по отношение на проблема на така нареченото рускоезично население. Какви начини за разрешаването му виждате Вие лично?

Ето каква била работата, ще се наложи да си отваря очите и ушите. Да внимава много за политическата коректност на изразите, но да отговаря по същество. Староевропейците не бива да имат никакви илюзии в тази насока.

— За жалост, виждам само едно решение – изтласкване на рускоезичните в Русия. Нека да си прибере своите хора!

— Но защо сред вас, естонците, има толкова малко привърженици на асимилацията, макар и постепенна, на руското население?

— За огромно огорчение на всички естонци, включително и мое, съществува неразбиране между Балтия и другите страни на ЕС. Уви, нас, естонците, ни разбират само латвийците, събратята ни по нещастие, дори литовците показват прекалено къса историческа памет. Въпросът за руснаците е много специфичен въпрос. Историческата вина на руските окупатори пред естонския народ е твърде голяма, за да може да се забрави. Та нали ние по природа сме гостоприемен, сърдечен народ. Нима не даваме подслон на множество имигранти мюсюлмани?

Опитай се да не им го дадеш. Такъв вой ще се надигне в ЕС. Но това, разбира се, не бива да го казва.

Момичето внимателно слушаше Анне, но нещо не беше наред. Какво точно?!

— Ние се радваме на всеки, който не ни е причинявал зло. Но колкото и да се опитват руснаците, а такива има, да забравят своя език и да се приспособят към нашите изисквания за битова култура, нима ние можем да забравим как в средата на миналия век те ни натрапиха кървавия комунистически режим?

Този номер винаги минаваше. Какво можеше да се възрази срещу това?

— Ако не се бяхте наговорили с болшевиките през деветнайсета година как да продадете Юденич* – току-виж, не би се наложило нищо да ви се натрапва.

[* През 1919 г. Северозападната доброволческа армия (СЗА) била предадена от естонските съюзници, влезли в таен сговор с болшевиките в Дерпт (Тарту) зад гърба на защитаващите ги белогвардейци. – Б.ред.]

За какъв Юденич говори? Ах, деветнайсета година!

— Но нали тогава болшевиките са ни отстъпили територии?

— И тогава е било добро!

Едва сега Анне разбра, че момичето говори на руски.

— Mina ei raagi vene!* – с необяснима уплаха възкликна Анне. Макар че какво толкова! Някакво безочливо руско момиче, което се прави на социолог. Когато са млади, руснаците обичат да въртят такива номера, но набързо им смачкват фасона. Празният корем само на осемнайсет години може да изглежда романтично, на двайсет вече твърде много ти се яде. Достатъчни са два-три подобни случая, регистрирани в полицията – и проблемите с получаване на работа са ти гарантирани. А на родителите по-бързо им омръзва да хранят порасналото си дете, отколкото да говорят срещу властта в кухнята си. Защото храната в тази кухня не е чак толкова много.

[* Аз не говоря руски! (ест.) – Б.ред.]

Но колкото и да се успокояваше, Анне продължаваше да нервничи. Глупаво е, наистина! Руската нахалница беше сама, при това хилава, с пръст да я бутнеш – ще падне!

— Всички вие сте дори много рааги, когато ви се наложи.

Момичето натика обратно в джоба си ненужния му вече компютър. Отново се наби на очи странната скованост на лявата му ръка.

— Що за нахлуване? Това е противозаконно! – Анне направи три крачки по посока на прозореца, все едно отстъпваше от гостенката.

— Не мърдай! – Показа се револвер от десния джоб на широчкото яке. – Стой на място и да не си посмяла да доближиш алармата!

Но не толкова револверът, кой знае дали истински, изплаши Анне така, че й се подкосиха коленете. Откъде тази хлапачка знае къде са разположени копчетата?! Това е просто невъзможно, няма как да стане! Сигурно е случайно съвпадение и си дрънка просто така.

— Каква аларма? В апартамента няма никаква аларма.

— Няма, освен копчето до бутона за вдигане на щорите и фалшивия ключ. Нищо работа. А ти наистина ли не можеш да ме познаеш?

Ръката държеше револвера леко, без напрежение и треперене, кой, ако не Анне, ги разбира тия неща? Междувременно лявата ръка закопчаваше джоба с таблета не без известно усилие. Движеха се само три от пръстите. Двата крайни, застинали полусгънати, бяха странно неподвижни.

— Не! – По челото на Анне изби ситна пот. – Това не си ти!

Обаче това беше точно тя, дори външно не се беше променила кой знае колко. Само дето сега имаше дълга коса, а тогава беше късо подстригана, със започнали да израстват кичури с неясен цвят заради мръсотията. Все същият дребосък. Тогава лицето й дори изглеждаше някак по-възрастно – отекло, болнаво. Ръката, овързана със сив парцал с избили по него петна засъхнала кръв, стар ватиран елек върху леката тениска – нали я бяха отвлекли през лятото, а навън беше ноември. Лошо, мрачно време, дърветата – оронили и последните си листа, мъртъв сезон. Точно затова Анне беше пристигнала да погостува на Ахмед. Видя момичето два-три пъти, може да бяха и повече, но не му обърна особено внимание. Обаче го запомни добре.

Но точно споменът за жалката хлапачка с уплашено свита в раменете глава сега й пречеше да я отъждестви с това прекалено спокойно момиче.

— Ти дрънкаше с него на нашия окупантски език, докато се чукахте. И се пазаряхте на нашия език.

— Но нали ти не си рускиня! – възкликна Анне.

— Дори това си запомнила. – Момичето се усмихна почти дружелюбно. – Майка ми беше рускиня, няма как да го разбереш. Руската кръв е смесица от какво ли не, всичко влиза в работа. Посочи ми поне един гениален естонец – няма значение дали учен или композитор! Само не ми пробутвай Ристикиви*1, такива класици има във всяко издателство – с лопата да ги ринеш! Направо сте някакви моноетнически квадрати като героите на Маркес, дето най-накрая им се раждат деца със свински опашчици*2.

[*1 Ристикиви, Карл – естонски писател от XX век, смятан за класик на естонската литература. – Б.ред.]

[*2 В романа на Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота“ е засегната темата за генетичното израждане. – Б.ред.]

Карай, нека си дрънка, ако ще за Маркс, ако ще за Ленин, важното е, че сама търси контакт. Това са азбучни неща, колкото по-продължително е общуването – толкова по-трудно е да стреляш. Не е кой знае каква философия да се потренираш на закритото стрелбище, има и по-важни неща. Например да й отклони вниманието с приказки, да се приближи до нея и след като тя знае за алармата, просто да се счепкат и да й извие ръката. Ще й е съвсем лесно да надвие тази сополанка.

— Това беше толкова отдавна… А сега изведнъж се появяваш с някакви претенции. Какво си правила през тези години?

— Учих! – Момичето засега беше нащрек. Рано е да го доближава.

— Виж ти, учила си! – Анне се направи, че проявява доброжелателен интерес. – И какво?

— Какво съм учила ли? – момичето се усмихна. – Учех се да мразя квалифицирано. По усложнена програма. За подобно нещо не е достатъчна една година. Само колко усилия изискваше курсът за проследяване на всички възможни вариации на стокхолмския синдром. Мислех си, че никога не съм го имала. Но всичко това се оказа самомнение на лаик. Имах го. О, колко малко са хората, които умеят да мразят осъзнато!

— Но защо мен? Защо мразиш точно мен?

Тя е луда. Истински луда. Това не е добре, понякога лудите притежават физическа сила, която не отговаря на мускулната.

— Теб ли? Глупости. Мразя всички, които бяхте там. Всички, които можехте да сте там, което в крайна сметка е едно и също.

— Но си дошла при мен. А пък, в края на краищата, аз бях там по чиста случайност, нали не съм чеченка. Това си беше само бизнес.

— И не от най-губещите, нали? – Момичето с рязко кимване посочи дивана, застлан със стилна кувертюра – ултрамаринова на оранжеви геометрични шарки. – Сто долара на редовен войник, триста-четиристотин – на офицер. Ако пресмятаме в редници, колко убити ти струваше този парцал? Горе-долу трима, ja? Доста скъпичък трофей. Колко момчета не се върнаха вкъщи заради това, че ти се беше настанила на дървото с твоята оптика. За да можеш да си обзаведеш това апартаментче. Ами ти си до коленете в кръв.

— Не, не, грешиш! – Анне внимаваше за изражението на лицето си, като не позволяваше на страха да плисне навън, защото знаеше, че това е равносилно на сигурна гибел. Но потта се стичаше по гръбнака й под лекия пеньоар, на едри капки избиваше по дланите. – Аз бях в Чечня съвсем за кратко! Получих много пари от реституция, на мястото на къщата на баба ми построиха голям завод! Мога да ти компенсирам моралните щети! Имам банков влог!

— Аз съм тази, дето има банков влог, тъпачке! – Момичето направо пред очите й се изпълваше с овладяност и увереност в себе си, а най-важното е, че както и преди, внимаваше за дистанцията. – Ти ми влезе в полезрението случайно, но щом съм тук, значи знам всичко за теб. Парите решават много проблеми, нали? Но не всички. Невинаги можеш да си купиш срещу тях живот.

Момичето следеше и алармата, по-точно револверът й я следеше. Анне кой знае защо си помисли за сламения трапец, който искаше да закачи за Коледа в гостната, вместо да слага банална, прекалено общоевропейска елха. Това няма да се случи, вече го съзнаваше съвсем ясно. Нещата не опираха до момичето, нито до неговия револвер, а до още нещо, до странното нелепо убеждение, че е безсмислено да оказва съпротива, защото е дошъл часът й. Сега разбираше защо понякога хората се държат толкова странно преди смъртта си!

— Искаш да ме убиеш ли? – Анне не позна гласа си, вече мъртъв, угаснал.

— Ще те убия. Напълно безплатно. Я се дръпни по-нататък, към онази картина.

Да бъде снайперист е било винаги за Анне наистина само бизнес, тя никога не бе разговаряла с жертвите си, никога не бе ги виждала отблизо живи. Но колко пъти й се бе случвало да чува тази интонация! Какво значение имаше къде ще я убият – по средата на стаята или на фона на картината? Никакво. Но оня, който убива отблизо, кой знае защо често дава нареждания. Напълно безсмислено е или все пак има някакъв смисъл?

Анне не успя да го разбере.

Момичето с розовото яке, станало изведнъж отново много малко, се доближи и внимателно се наведе над снажното тяло на жената, облечена в пеньоар с черни дантели. Нейните почернели от слънцето, заоблени крака се бяха размятали сред наподобяващия морава килим с дълъг косъм. Модната прическа прикриваше невзрачността на пепелявите й коси.

Известно време момичето стоеше и гледаше, а после извади от още един джоб плоска кутия с мокри кърпички за монитор. Всичко, до което можеше да са се докосвали ръцете му, тя изтри бързо и много грижливо.

Париж, май 2048

— Вие сте прекалено млад, отче, за да разберете колко банална мелодраматична колизия се очертава сега помежду ни! – Жената дръпна от обичайната си цигара. – През годините, когато родителите ми са били млади, са правени многобройни филми, от които сякаш сме персонажи. Старата грешница, чието сърце се е размекнало, разказва историята на живота си на млад свещеник, изпълнен с най-възвишени стремежи. Но красив, то се знае. В ония години киното изключително много е романтизирало католическия целибат*. Това, разбира се, е ставало преди да забранят снимането на филми за християнството, оскърбяващи чувствата на еврогражданите мюсюлмани, а след това да забранят киното изобщо.

[* Произлиза от латинското aelebs, „неженен“. Целибатът в християнските църкви се свързва преди всичко с необходимостта от пълното отдаване на духовното лице само на Иисус Христос. В Католическата църква целибат се изисква за всички духовни лица – монаси, свещеници и епископи. – Бел.ред.]

Свещеникът не обърна никакво внимание на иронията в думите й. Това му бе навик и онагледяваше специалния психологически термин „защитен ритуал“. Дори сега изглеждаше необикновена историята на тази огромна душа, овъглена през младостта си, способна да черпи жизнени сили единствено от омразата.

— Казахте, че от оня ден нататък във вас е настъпила някаква промяна? – тихо попита той.

— Ще трябва да ви разочаровам, не в душата ми. А в тялото.

— Тоест?

— След пленяването ми престанах да раста. С какво ли само не ме тъпчеха докторите! Вече смятаха, че така и ще си остана висока метър и петдесет. А между осемнайсетата и двайсетата си година изведнъж дръпнах с петнайсет сантиметра нагоре. Дори получавах припадъци от този бърз растеж. Е, и после през следващите година и половина пораснах с още три сантиметра.

— Добре поне, че не всяка подобна история ви е карала да растете на височина. – Свещеникът се усмихна и за миг стана по-младолик от своите трийсет години. – Че тогава щяхте да сте по-висока и от Айфеловото минаре.

— Те и бездруго плашат с мен децата си. – Жената издиша колелце дим. – За съжаление, напразно.

— Никога ли не сте убивали деца? – Интонациите, появили се в гласа на свещеника, напомняха пръсти на лекар, които предпазливо се приближават до предполагаемия тумор.

— Уви, макар че това „уви“ сигурно ви шокира. Глупаво е те да не се убиват, но съм си позволявала да правя подобни глупости. По-точно – да не ги правя.

— Всички деца са жестоки – тихо каза свещеникът. Той седеше срещу София, по навик засенчил очите си с длан. През врата му не бе преметната лентата на епитрахила, просто се проявяваше проникналият в плътта и в кръвта му навик – когато му разказваха такива неща, той нямаше право да вижда лицето.

— Това е друго. Всъщност, те дори не са деца в нашия смисъл на думата. Просто са вид, който още не се е разгърнал до зрялата си фаза и не е достигнал способността си за регенерация. Душата и интелектът им спират да растат след петата година, само се увеличава количеството натрупана информация. Впрочем, трудно е да се каже дали децата им не са деца, или пък възрастните не съзряват дотам, че да могат да различават доброто от злото. Ще кажете, че ако такова дете попадне в добри ръце, то може да бъде възпитано като нормален човек. Знам какво ще кажете. Те биха се радвали ние да мислим точно така. Защото самите те са убедени в съвсем друго. Там, където бях през детските си години, те смятат себе си за майстори на евгениката*. Кого с кого да кръстосат за по-добро потомство. Храбрите с умни, скромните с жизнерадостни, всичките типове при тях са картотекирани. Само че след всички тези техни генетични упражнения резултатът кой знае защо е един и същ – убиец и бандит. Тези евгенични шедьоври трябва да бъдат убивани в люлката, а още по-добре – в утробата. А най-добре – още в семето.

[* Евгениката е социална философия и приложна наука, която отстоява подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на вмешателство в човешката популация. – Бел.ред.]

Свещеникът вече бе свикнал с този особен маниер на събеседничката си – пълните с яростен плам думи тя произнасяше със спокоен студен глас, с глас, напълно лишен от емоции. Колкото по-пламенни бяха думите, толкова по-студен ставаше гласът.

— Но какво ви е възпряло от греха, който вие смятате за благо?

— Собственото ми правило – не бива да им наподобявам по нищо. Току-що ви разказах как естонката се опитваше да ме отклони с приказки. Те знаят – колкото повече говориш с един човек, толкова по-трудно е да стреляш по него.

— А нима не е така?

— Така е за себеподобните й. Логиката на наемния убиец е, че не бива да виждаш в жертвата нищо друго освен неодушевен предмет, абстракция, мишена. А моята логика е обратна на тази. Трябва да гледаш жертвата в очите, трябва да я виждаш. Да виждаш кого убиваш. Само така можеш да поемеш отговорността. Ако ли пък не можеш да убиеш човека, като го гледаш в очите – значи не си струва да го правиш. Изобщо не си струва, нали се случва и така.

— Но това е много тежко.

— Отче, кой е казал, че трябва да си облекчиш задачата, когато убиваш човек? – Старата жена се усмихна. – Но ние се отклонихме, логиката на онази снайперистка наистина се е свеждала до бизнеса, до печалбата от наемничеството. А на ония изобщо не им е трудно да разговарят с жертвите си, дори получават от това огромно удоволствие. Знаете ли, те често еякулират, докато прерязват гърлото на жертвата си. Дори и да се появеше у мен желание да се уподобя на тях – не бих могла да изпитам оргазъм, докато изстрелвам куршума. Но щом те могат да убиват нашите деца – ние не трябва да убиваме техните. Въпреки логиката и здравомислието, в ущърб на самите себе си. На какво се смеете, отче?

— Ще се обидите, но на мен ми е абсолютно безразлична теоретичната надстройка там, където е важен резултатът.

— Така казваше и бащата на моя съпруг.

Електронният часовник показваше един след полунощ. Само по святкащите зелени цифрички можеше да се разбере ден или нощ е в подземието.

— Вярно ли е, че той е бил православен свещеник, Софи? И вие сте кръстена в православната вяра?

— Какъв йезуитски подход. Кръстил ме е не моят свекър, а леля ми по майчина линия още когато съм била бебе ме е занесла в църквата. За велико неудоволствие на еврейските ни роднини.

— А те юдеи ли са били?

— Те бяха съветски хора, ако изобщо може да бъде обяснен този исторически феномен. Те смятаха всяка религия за нещо като прищявка. Моята баба, майката на баща ми, при това беше лекарка. На нея пък изобщо й се струваше, че е нехигиенично да разнасяш насам-натам детето и да го топиш в някакви съмнителни купели.

— Не е като да нямам представа за тези неща. Но на Запад беше още по-зле, съществуваше единна сплав на материализма и религията. И какво за свекъра ви?

— Той беше свещеник и мисля, че би желал друга съпруга за сина си, съвсем различна. Леонид Севазмиос… той поне разбра и прие това, че няма да имаме деца. Че не мога да имам деца в свят, където не съм в състояние да гарантирам сигурността им. Баща ми не можа да надмогне случилото се с мен – стопи се на 45 години от куп болести, връхлетели го като градушка. Те избухваха една след друга, понякога по две наведнъж – ту сърцето, ту черния дроб, ту кръвоносните съдове… А иначе години наред той не се беше разболявал дори от грип. Сякаш организмът му се саморазруши отвътре. Безумно ми е жал за него, но не бих искала в никакъв случай да се озова на мястото му, о, не! Впрочем, не бих искала и да съм на мястото на бащата на моя Леонид. Нещата дори не опират до мен и до неродените, незаченати внуци. За отец Димитри, така се казваше свекърът ми, беше страшен удар да разбере, че единственият му син, за когото той също желаеше духовно поприще, се занимава с доставка на оръжие зад паравана на търговската фирма на своя чичо. Меко казано, много нетипично за един грък! Нали по това време гърците, както впрочем винаги, се държаха доста продажнически. И без съмнение се надяваха, че точно тях ислямизацията на Европа няма да ги засегне! Смешно е, но по същество това непрактично вятърничаво момче, както родата възприемаше Леонид, бе къде по-практичен и по-разумен от всички. Той имаше лични средства, които бе наследил от майка си и без да пита когото и да било, ги беше похарчил всичките. Вдигна се грандиозен скандал, това се превърна в истинска катастрофа за крайно издигнатото семейство. За щастие, ние се срещнахме, когато страстите бяха поутихнали. Но това е друга история, може някой път и да ви я разкажа. Ще кажа само едно – свекърът ми се примири със заниманията на Леонид, когато неговият син му каза едно-единствено изречение: „Ако ти вчера се беше занимавал с мисионерство, днес на мен нямаше да ми се налага да купувам оръжие.“

— Като католик, на мен много ми горчи от това. Имаше момент, когато православието можеше да спаси Европа от исляма. Все същото гребло, върху което стъпи Вторият Ватикански събор: когато, за да задържи паството, Църквата върви по пътя на отстъпките, един прекрасен ден на хората започват да им липсват твърдо регламентираните норми. Ето го последния гърч на духовността – кажете ми какво не бива да се прави! И наистина, що за Велики пости са това – да не се наяждаш на Разпети петък, „докато те прободе“! Тук беше моментът православието да привлече уморените от всепозволеност католици, които никога не са познавали строгостта на протестантите! Но руската диаспора беше твърде малка, а гърците наистина не мисионерстваха. Докато ислямът – ислямът минаваше в настъпление. Така че упрекът на вашия мъж е бил, уви, донякъде справедлив. Но по онова време все още бяха възможни Кръстоносните походи. Нали той е стигнал не до безверието, а до войнстващата вяра?

— Да, той си остана вярващ.

— Но не успя да привлече вас към Бога! – Сега вече отец Лотар не питаше, а говореше утвърдително.

— Какво да се прави, той беше всмукал вярата с майчиното мляко, а пък аз… Вероятно вие, отче, не можете да разберете докрай защо изобщо проявих желание да водим подобни разговори. Разбира се, че сте прекалено тактичен, за да кажете: такива неща се случват с мнозина след седемдесетте години. Ако е така – разубедете се. Та нали аз цял живот вървя подръка със смъртта, повярвайте, че съм все така доста безразлична към спасението на собствената си душа. – София стана и като криеше вълнението си, започна поривисто да крачи из малкото помещение. Отец Лотар за сетен път се учуди колко младежка е стремителната й походка. – Разберете, такива стари войници като мен имат особен усет. Може би дори аз мисля сега повече по въпросите на вярата, отколкото съм мислела през целия си досегашен живот само защото усещам нещо… То ми трябва, не, по-точно скоро ще ми потрябва и то в най-конкретен смисъл… Дърдоря глупости, как можете да го разберете, щом аз самата не го разбирам докрай.

— Софи, за мен не е важна причината. – Свещеникът на свой ред се надигна и те стояха един срещу друг странно напрегнати вътрешно, като двама дуелисти. – Радвам се, че ви спохождат такива мисли, защото вие наистина имате върху какво да се замислите.

— Наистина ли?

— Не ви ли е минавало през ум, Софи, че налице е някакво логическо объркване? Помислете как изглежда всичко от ваша гледна точка. Вие сте материалистка, както и преди. Не си мислете, че се подлъгвам от факта на нашите разговори. И така – вие сте материалистка. Аз съм идеалист или мистик, както и да ме наричате наум, тоест човек, който витае из надоблачните абстракции.

— Да допуснем. – Жената извади от небрежно разкъсания пакет нова цигара. Тя се усмихваше.

— В такъв случай, защо от нас двамата аз имам практическа цел, а вие не? Отдавна исках да ви кажа това, но да си призная, се страхувах.

— Господи, какво момче сте още, Лотар. Нима си мислите, че все още има думи, които биха могли да ме наранят? Говорете.

— Колкото и да ви се струва илюзорна моята цел, тя съществува, тя е реална и, ще повторя още веднъж, тя носи практически характер. Литургия трябва да има. Докато все още има поне един свещеник, поне една капка вино и поне една шепа жито. В името на това ние гинем, в името на това приемаме мъченичеството. Но вие, цялата ви Съпротива, нямате цел. Войната не може да бъде цел, тя може да е само средство. И вие със сигурност разбирате, че вече няма начин Европа да бъде завоювана отново. Войната, която води Съпротивата, е загубена от десетилетия, загубена е напълно.

— Това е вярно, отче. Както виждате, жестоките истини не ме карат да си скубя косите.

— Вие имате разклонена конспиративна мрежа, имате центрове за подготовка, имате канали за доставка на боеприпаси. Предполагам, че имате и банкови сметки извън Еврабия, едва ли само заради черните ни очи китайците доставят на войниците от Маки пиротехника. Но Маки нямат цел, нямат! Война, заради войната – това е всичко. И в нея гинат стотици хора. Това момче днес е рискувало живота си само за да намалеят с един мюсюлманските мерзавци. Но в края на краищата сметките ще се опразнят, ще намалеят и запасите от военните складове, убежищата ви ще бъдат разкрити, последният от вас ще бъде осъден на смърт. Мюсюлманите ще победят окончателно.

— В края на краищата лозята ще бъдат изсечени, убежищата ще бъдат разкрити, последният Мисал* ще бъде унищожен, последният свещеник ще бъде убит. Мюсюлманите ще победят окончателно. – В очите на София сякаш танцуваха весели черни пламъчета.

[* Мисал – богослужебна книга на Западната църква, съдържаща последователността на чиновете на месата. – Б.ред.]

— Само че нищо подобно няма да се случи! – Сивите очи на свещеника се смееха в отговор. – Когато спре Литургията, тогава ще настъпи Свършекът на дните. И те няма да победят, а ще полетят презглава в пъкъла. Според вашата логика те ще надживеят вас, а нас според нашата – не!

— О, каква бездна от католическа надменност! Остава само да ми кажете, че в Полша отслужват меса, която не е традиционна, а православна Русия и Атон можем изобщо да не ги броим!

— Не бих дръзнал да ви кажа нищо подобно и вие го знаете. В нашите последни дни всеки отговаря за себе си. Не съм нито в Русия, нито в Полша. Аз служа във Франция. И съм задължен да служа така, все едно от моите молитви зависи кога ще дойде Свършекът на Дните. Разбира се, че тук има и известна надменност. Но нас са ни учили да превръщаме пороците в движещи механизми на благите деяния.

— Разбирам. – Угаснаха черните искри в очите й, лицето на София придоби някак мъртвешки вид. – Този хлапак, Левек, най-вероятно няма да доживее не само до моите години, но и до вашите. Но, отче, какъв избор има той? Да живее като мюсюлманин ли?

— Да си спомни, че е роден християнин.

— Е, тук вече прекалихте. Скъпи отче, ами той е роден трийсет и някоя година. За какво християнство може да става дума? На вас ли да напомням, че реформите на Втория Ватикански събор извратиха католицизма? Много преди Рим да падне, пък и в противен случай той нямаше да падне. Вие самият отслужвате Литургията само защото вашите предци са принадлежали към жизнеспособното малцинство. Но нима заслугата за това е ваша?

— Не е моя, права сте. И все пак държа на това, че моята дейност има цел, а вашата – не.

— Да не умреш на колене – нима това не може да се нарече цел?

— Не знам, Софи. Извинете ме, но наистина не съм сигурен.

Електронният часовник показваше два и петнайсет след полунощ, някъде навън се зараждаше утрото – пролетно, изпълнено с ухания на напъпили клони. Трудно бе да повярваш в това тук, в мъртвото механично пространство, лишено от годишни времена.

Контрабандните руски цигари почти изцяло вече бяха се преместили от картонения си пакет в пластмасовата кутия от кафе, превърната в пепелник, където догаряха полека, излъчвайки не особено приятен мирис. Но на последните две още не им беше дошъл ред да се превърнат в смачкани фасове – София небрежно пусна кутията в дълбокия си джоб.

— Вие трябва да ми простите, скъпи ми отец Лотар. Аз наистина съм ви благодарна, че заедно с мен се ровите из пепелта и лавата на миналото ми. А колкото до практическия смисъл… Аз наистина не правя нищо нахалост. Усещам нещо във въздуха. Нещо много важно, което в еднаква степен ще засегне и мен, и вас, и макисарите, и обитателите на катакомбите. Може би то ще се превърне в отсъстващата засега цел, знам ли?

Глава V

Ахмад ибн Салих

На сутринта Жана донесе отнякъде за Валери шишенце със сапунен разтвор, за да правят мехури. Момиченцето прехласнато духаше през пластмасовата розова рамка и възхитено се радваше на преливащите с всички цветове на дъгата мехури. Жана и Йожен-Оливие ги хващаха, като ту се мъчеха да запазят върху дланите си мига пъстроцветен живот, ту нарочно шумно ги пукаха във въздуха, радвайки се на веселието на Валери не по-малко, отколкото тя самата се радваше на мехурите. Но много скоро момиченцето, не че се отегчи от новото развлечение, но някак забрави за него, свря се в ъгъла, замислено за нещо. После се изправи, с почуда погледна шишенцето, което все още стискаше в юмруче и го остави настрани като нещо ненужно.

— Накъде тръгна? – шепнешком попита Йожен-Оливие, загледан в отдалечаващия се по коридора немислимо мършав детски гръб.

— Към града – с равен глас отговори Жана. – Най-вероятно отново към „Нотр Дам“, както обикновено. Ще обикаля там и ще плаче, нали „задниците“ се страхуват да я гонят оттам.

Йожен-Оливие неволно потръпна, сякаш случайно бе докоснал жаба. Самият той беше влизал в „Нотр Дам“ само веднъж, стигаше му. Разбира се, неведнъж беше виждал бетонната будка на михраба*1, пристроена откъм югоизточната страна с пълно незачитане на архитектурните пропорции. Но да влезе вътре, да се любува на епископското кресло, префасонирано в минбар*2, тоест с изтипосани на облегалката му два полумесеца, на оградената с паянтова стена галерия, където като в обществена тоалетна в пода зееха двайсетина легена за измиване на краката… А жените си миеха краката там, където по-рано беше органът, второто, горно ниво е определено за тях, стълбата е монтирана отвън. Това, че се бяха запазили витражите с орнаменти, още по-мъчително подчертаваше мизерността на обикновените стъкла на местата, където бяха изпотрошени витражите с фигури. Да гледа отново надписите с омразните завъртулки там, където преди е имало латински надписи, да забелязва върху пода вдлъбнатини там, където са били статуите… да гадае къде е стояла онази Богородица, край която е паднал дядо му Патрис… А, не, едно влизане му стигаше!

[*1 Михраб – ниша, обърната по посока на Мека. – Б.ред.]

[*2 Минбар – тронът на имама в джамията. – Б.ред.]

А Валери ходи там почти всеки ден, така каза Жана, и такова нещо е по-болезнено от най-жестокото самобичуване, и той дори не може да си представи до каква степен нейната болка е по-силна от неговата болка. Как да й се спести това, как да се направи така, че „задниците да не ходят там“?

Да не е полудял? Що за приумици, че тях сега оттам не можеш да ги помръднеш!

— Стига толкова – Жана сърдито го дръпна за ръкава. – Притрябвала й е твоята жалост. На нея й трябва едно нещо, което не можем да й дадем. Ние сме слабаци. Впрочем, ето ти документите!

Йожен-Оливие реши да не казва на Жана, че мислите им току-що бяха съвпаднали. Какво са мислите – плява някаква. Жана е права, той е слабак. Йожен-Оливие не осъзна веднага, че гледа залепения със скоч плик в ръката си вероятно със същото недоумение, с което току-що Валери гледаше играчката.

Междувременно се оказа, че документите са цяло тесте, някой здраво се беше потрудил. Удостоверение за жител на гетото, пропуск за работа в града, членска карта на градски алпинист, кредитна карта от най-демократичен образец. Освен това се оказа, че в пакета има вестник на френски, омачкан, със следи от кафейна чашка, с лош печат и оскъдно съдържание. Пък и какво ли може да има в едно цензурирано издание освен съвети как да се грижим за домашните растения, готварски рецепти, обяви за коли на старо и стаи под наем, ребуси и кръстословици? Някой не особено опитен в кръстословиците небрежно бе попълнил няколко думи в квадратчетата.

Край намиращия се наблизо телефонен автомат Йожен-Оливие забави крачка, макар че не му се наложи да вади от джоба на джинсите си вестничето.

— Ще си получиш работното облекло на място, улица „Виолет“ №10, апартаментът заема целия двайсети етаж. – Младият мъжки глас му се стори познат, но Йожен-Оливие си забрани да прави опити за разпознаване: ако, не да дай си Боже, им паднеш в ръцете на „задниците“ и те подложат на мъчения, само глупакът може да гарантира предварително, че няма да издаде никого. Колкото по-малко знаеш, толкова е по-безопасно за всички. – Нали наистина разбираш от компютри?

Йожен-Оливие машинално кимна, макар че събеседникът му нямаше как да го види. Имаше с какво да се похвали. Притежаваше умения, рядко срещани у французин не-ренегат. В гетото подобни на него се брояха на пръсти, там имаше интернет кафе, но с такива ограничителни филтри, че нямаше смисъл изобщо да се ходи.

— За всеки случай трябва да се копира всичко, всички работни файлове, целият твърд диск. С една дума, всичко, което можеш. Ще имаш на разположение много време – около четири часа. Но гледай да свършиш за не повече от два и половина. Никакво безредие да не остава след теб. Никакви отпечатъци, всичко трябва да е чисто. Успех!

Смачканият вестник отиде в кофата за боклук.

След по-малко от час Йожен-Оливие, облечен в синтетичен комбинезон и с оранжева каска, се изкачваше с въжено столче по стената на висока сграда с претенциозен архитектурен облик от онези, които бяха построени вече в ислямски времена. До към петнайсетия етаж нямаше нормални прозорци, те бяха заместени от тесни дълги отвори, които стигаха до тавана на стаите, пък и тези отвори бяха остъклени някак на принципа на зебрата – един етаж с тонирани стъкла, един етаж с матови, после отново с тонирани. По-нагоре вече започваха нормалните прозорци, можеше да се предположи, че там апартаментите са по-скъпи. Той подмина двайсетия етаж, оглеждайки внимателно дограмата. Навсякъде е затворено, разбира се, но в един от джобовете му удобно се беше сгушил специален комплект шперцове.

Все още младата, незапрашена зеленина се полюшваше отдолу, обгръщайки със зелени прозрачни облаци старите покриви. Ако си представи за миг, че всичко това е лош сън, че самият той просто е нормален млад работник и си тананика, докато работи на чист въздух, а после преспокойно ще отиде на дискотека с момиче, което прилича на Жана? Там ще има музикален гръм и трясък в разноцветната тъмнина, ще има смях дори и по повод най-тъпите шеги, ще има ликуване на щастливата млада глупост, на която имаш пълно право. Как му се искаше да повярва във всичко това, но не се получаваше. Първо, изобщо не успяваше да си се представи като строител в едно нормално време. Той би учил в Сорбоната, в някой от най-престижните й факултети. Второ, по-рано, преди около четирийсет и пет години, когато все още е изглеждало, че нищо не може да заплаши обичайния начин на живот, не би могла да се появи девойка, която да прилича на Жана Сентвил. Такива като Жана се раждат само под буреносни небеса. А на него май изобщо не му се ходи никъде, дори на дискотека, с момиче, което не прилича на Жана.

Жалко, искаше му се да помечтае, но нещо не се получи. Отец Лотар сигурно би казал, че разните му там мечти са вредна глупост, за която е напразно да хабиш своите душевни сили. Но като и да е.

Йожен-Оливие закрепи въженото столче между двайсет и първия и двайсет и втория етаж. Тъкмо където трябваше. Тук виси средството за придвижване, а там се катери работникът. Най-обикновена гледка.

Той се придвижваше предпазливо надолу по стената, имаше опит, но отдавна не бе тренирал. Прозорецът изщрака, поддал се лесно на шперца. Йожен-Оливие се откачи от въжето и се промуши бързо през образувалия се процеп.

Трябваше да обуе полиетиленовите терлици още навън. Докоснали пода, оплесканите му с вар обувки веднага оставиха следа върху килима. С разкошен килим бе застлана от край до край цялата, поне 30 квадратни метра, стая. Дявол знае дали беше персийски или туркменски. Луксозен апартамент, дума да няма. Нежнозелени кожени мебели, толкова меки дори на вид, че да ти се прииска да легнеш или да поспиш на който и да е от фотьойлите. Някакви невероятни растения в антикварни делви и вази. Меко плъзгащи се резбовани врати. В спалнята нямаше килим, подът бе целият покрит с бели животински кожи. А това е кабинетът, с исполинско дъбово бюро по средата, върху него е мониторът.

Все пак тук нещо не бе наред, имаше нещо, което те кара да си нащрек. Собственикът, въпросният достопочтен Ахмад ибн Салих, изглеждаше някак много… правилен. На какво гледа филми, откъде слуша музика? Ясно е, че не е разрешено, но нали всички тези образовани мюсюлмани тихомълком нарушават забраните. Колаборационистите ги е страх, а тях не. Да не би пък да е натикал развлеченията си в компютъра? Компютърът нямаше дори специална парола, който иска да гледа. Не, нямаше. Нито музика, нито кино.

Йожен-Оливие се зае да копира файловете, усещайки с раздразнение, че напразно си губи времето. Каквото и да иска да намери командването, това той не го знае и не иска изобщо да го знае, но може да се обзаложи, че това „нещо“ липсва в този прекалено подреден компютър.

А ако това е някаква идиотска защита, както са казвали навремето? А защо не сред спретнатите папки с разпечатки и научните списания върху необозримото по размери бюро или в едно от дузината му чекмеджета да се намира истинският компютър – ноутбук, с не така грижливо подредени файлове и папки?

Докато си задаваше тези неприятни въпроси, Йожен-Оливие не забравяше и да прибира дисковете с прехвърлените записи в джоба на гащеризона си. Имаше още доста време, а в евтиния му електронен часовник бе монтирано устройство за приемане на сигнал в случай на тревога. Ако на Ахмад ибн Салих изведнъж му хрумнеше да се прибере по никое време вкъщи, момчетата, които стоят на пост пред входа, ще успеят да му съобщят. Може да се каже, че той е в пълна безопасност. Какво ще стане, ако опита, само да опита?

Йожен-Оливие седна на удобния кожен стол, отметна глава на високата облегалка, сложи ръцете си на подлакътниците, притвори очи. И така, той е преуспял, може би малко мързелив ръководител на изследователска лаборатория. Къде би сложил своя ноутбук, за да не бие на очи, но да му е под ръка? Той е десничар, ако се съди по мишката. Не е удобно да посяга с лявата ръка, значи е отдясно и то някъде, където не е нужно да ставаш от стола, за да го вземеш. (Ако, разбира се, отхвърлим приятното предположение, че истинското му работно място е някъде в кухнята, до забравеното върху масата бурканче с кайсиево сладко…) Какво има отдясно? Купчина книги на бюрото и шкафче на колелца под него. Цветни корици с английски заглавия, ясно е, че няма да следи на арабски науката, няколко руски списания, което също е разбираемо, с мушнати в тях листове – превод с гадните глистоподобни букви, не навсякъде, а само в статиите, отбелязани с червен маркер. Английски знаем, руски не, японски, каквато е следващата купчина – също не. А-ха-а! Тефтер за бележки, още един… Да!

Йожен-Оливие нямаше опасния навик да си говори сам, затова дори в мига, когато разбра, че интуицията му не го е подвела, успя да потисне победоносния си възглас.

Онова, което му се беше сторило втори тефтер, се оказа търсеният ноутбук в пластмасов вишнев калъф. Доста добра безжична версия на парижката фирма „Фархад“, макар и последният тъпак да знаеше, че „Фархад“ има заслуга само за външния дизайн, е, може би и за една-две дребни джаджи по клавиатурата. Целият пакет е китайски, до последния чип. Китай не продава на части, затова компютрите марка „Фархад“ струваха един и половина пъти по-скъпо – купувачът плаша целия „производствен процес“. Обаче фирмата процъфтява, чиновниците и ръководителите с висок ранг смятат за добро дело подкрепянето на своите „производители“.

Йожен-Оливие сложи компютъра върху дланта си, сякаш се опитваше да претегли количеството гадории, които съдържаше. Ако е заключен с някаква по-засукана парола, няма да може да копира нищо от него. Но кой знае защо не му се искаше да го отваря. Е, каквото било, било! Ще го отвори!

Дисплеят се включи на секундата, щом отвори капака. Компютърът се зареди светкавично, без да иска никакви пароли, забелязваше се колко по-мощна от стационарната е тази нищо и никаква апаратура. Мернаха се иконите на менюто, но незнайно защо, на Йожен-Оливие не му се даде възможност да избере, компютърът продължи да отваря прозорците един след друг.

Що за дивотия? На монитора излезе някакъв идиотски чат. Съвсем обикновен, май празен… не, не беше празен. На английски език, по-точно, на онзи англо-арабски жаргон, който сега е приет в Англия, мониторът съобщи, че в чата е влязъл „Външен човек“.

Добре де, оказа се голяма глупост, изглежда, че Ахмад ибн Салих ползва този компютър специално за виртуално общуване. Няма да е лошо да види кой се мотае из чата им и за какво си дрънка тази компания, но по-добре е да изчезва оттук. Информацията е изтеглена правилно, а всичко друго са негови идиотски приумици. Още повече, този ник сега ще се разкара, няма да бърбори със себе си, я!

„Страничния: Неканен гост, заповядай!“ – с ярко оранжеви букви избълва мониторът.

Не, все пак е доста забавно да погледа съвсем мъничко. Изглежда, че си имат определен час за общуване, защото в чата все още няма втори човек.

„Страничния: Неканен гост, заповядай!“

Все така не се появяваше втори ник.

„Страничния: Неканен гост, знам, че си тук.“

Кой и с кого си играеше на криеница? А, вероятно е да са някакви любовни закачки. Тогава няма защо да си губи времето. А-ха, и няма никой, защото чатът е само за двама. Изглежда, Гостенинът е именно никът на Ахмад ибн Салих, а на другия край е приет сигнал, че чатът е отворен.

Йожен-Оливие посегна към капака на монитора, за да затвори целия идиотски чат. Да се надяваме, че не е оставил следи.

„Страничния: Неканен гост, ти седиш на моето бюро и още не си излязъл от чата. Не прави това.“

Йожен-Оливие изпусна ноутбука върху коленете си. Той се задържа, не само че не падна на пода, ами избълва още един оранжев ред.

„Страничния: Неканен гост, държиш се глупаво. Аз не предполагам, а знам.“

Изглеждаше, че наистина знае. Все пак беше оставил следи. Но файловете все едно са в него, а щом е така, няма какво толкова да се пази.

„Неканеният гост влиза в чата“ – съобщи синият надпис.

„Неканен гост: Страничния, защо не вървиш на…“ – Йожен-Оливие разбираше, че е забъркал ужасна каша, но пръстите му сами се плъзнаха по клавиатурата.

„Страничния: Неканен гост, не трябва толкова да се вълнуваш къде ще отида аз. По-важното е, че сега ти няма къде да се денеш.“

Тук вече грешиш, гълъбче. Каквото и да има пред вратата ти, прекалено много си си вярвал, че прозорците ти са нависоко. Ако по тях имаше датчици, вече отдавна да са се включили.

„Страничния: Неканен гост, погледни и ще се убедиш сам.“

Нещо изщрака, но не в компютъра. Тънка на вид, но здрава стоманена решетка автоматично се спусна от солидните жалузи. Като захвърли ноутбука, Йожен-Оливие се хвърли към другите прозорци – същото, освен това същите защитни решетки имаше вече на външната врата и на вратичката към черното стълбище.

Идиот, може ли да е такъв идиот! Целият този ноутбук е само хитра сигнализация. И оттам, най-вероятно от служебния офис, се управляват вратите и прозорците. Малък изящен капан. Не срещу крадци, о, не – само срещу хора, които търсят информация.

Тънките гумени ръкавици сякаш се бяха напълнили с вода, защо така му мокрее на ръцете?

Студена пот течеше по бузите му, косите на челото същото бяха подгизнали.

Ноутбукът от пода продължаваше да бълва още послания.

„Неканен гост, трябва да поговоря с теб.“

Да бе!

„Неканен гост: Страничния, не ти се урежда въпросът.“

Ярките редове бяха изгубили всякакъв смисъл – просто се мяркаха някакви букви и толкова. С крайчеца на окото си Йожен-Оливие забеляза, че писането продължава, но само плъзна поглед, без да чете. Ако му е жал за нещо, то е за файловете. А пък ти, мръснико, няма да си поговориш с мен, майната ти. Не става, дори и да ме режеш парче по парче, дори и да ми гориш очите с цигара, както правите обикновено.

Е, сам си е виновен. Йожен-Оливие обиколи просторното жилище, влезе в кухнята. Електрическа печка. Не става. Да му се не види, едно от кухненските чекмеджета също се беше затворило с предпазна стоманена решетка. Сигурно там има ножове и други прободни инструменти. Страхуваме се от съпротивата, значи. А ако имах в себе си пистолет? Щяха да ме засекат с някоя камера и да ме напръскат с газ. Но той нямаше пистолет. Вероятно след пет минути тук ще нахлуе цяла бригада. Не, не от охранителите, които седят долу на входа, те щяха вече да са тук, просто ще пристигне кола с някакво привилегировано поделение на благочестивата стража. Трябва да побърза.

Какво имаме тук за приготвяне на обяд на бърза ръка? А, ето какво! Йожен-Оливие вдигна лекичкия тостер. Кретен си ти, Ахмад ибн Салих! Макар че не, ти не си кретен, а просто не разбираш.

Банята се оказа облицована със сиенски мрамор, кехлибарен на цвят, искрящ. Огромната вана с всевъзможни приспособления за хидромасаж и умивалниците с цвят на шампанско бяха вградени в черно дърво. Колко обичате, изроди, да си живеете сладко! Да се надяваме, че край мивката има контакт.

От високото огледало изплува бледо лице с дълбоки сини сенки под очите. Сивите очи му изглеждаха черни. Само косите са си същите, както винаги – руси, съвсем светли отгоре, по-тъмни отвътре. Нормандски тип, май така каза отец Лотар.

Отец Лотар, ето кой би се натъжил сега повече от него. Да, но той трябва да се радва.

Йожен-Оливие запуши мивката. Водата потече на мощна светлосиня струя, разпени се на мехурчета. Какво ли прави сега Жана? Е, вече няма значение. Откъснатото копче на ризата й, увиснало на конец, веселите чупки на буйните й коси, малката уста с цвят на карамелен бонбон.

Часовникът на китката му оглушително започна да пищи. Пфу, хайде, по-бързо! Толкова ще съжаляваш, ако не успееш сега!

Щепселът не влезе веднага в контакта. Йожен-Оливие обгърна с двете си ръце тостера и го потопи във водата.

Нищо не се случи. Как, да не би да е повреден?! Йожен-Оливие нервно се засмя. Как можа да забрави за гумените ръкавици!

Часовникът пищеше. Йожен-Оливие трескаво сваляше ръкавиците от ръцете си.

Последното, което чу, преди да се свлече на земята, без съмнение бе псувня на някакъв непознат език, може би на персийски…

Видял сведеното над себе си лице на едър охранен мъж с подстригани мустачки, Йожен-Оливие с отчаяние разбра, че не е успял да умре. Нямаше токов удар, вместо него беше получил удар по главата, по лявото слепоочие, и от този удар всичко се беше замъглило пред очите му, а ушите му страшно пищяха.

В светлокафявите очи на Ахмад ибн Салих, срещнали се с неговите, като стрела проблесна не по-малка омраза. След като се убеди в нещо, арабинът веднага се изправи, скръцна със зъби, измъкна щепсела от контакта и с все сила хвърли тостера върху теракотения под.

Ах, дяволите да го вземат, как може някакъв си мързелив арабин да прелети все едно по въздуха от входната врата до просторната баня и да успее да го удари – него, войника от Маки! Ах, ти, задник такъв, да опустееш дано!

Йожен-Оливие бавно започна да се надига, като притискаше гърба си в стената. Поне да имаше наблизо някакъв остър предмет – не, не за да намушка с него гадината, няма смисъл, той не е сам.

— Поне да беше дочел докрая, сополанко – арабинът говореше със задъхване, широкият му гръден кош се издуваше като ковашки мях. – Казах ти, че нямам намерение да те предавам в ръцете на благочестивите или на полицията.

— Аз пък взех, че ти повярвах – озъби се Йожен-Оливие.

— Не виждаш ли, че съм сам? Отвори си очите, за какво ми е да вдигам шум? – Ахмад ибн Салих измъкна от джоба си батистена кърпа и като я смачка грубо в юмрук, започна да попива с нея потта от лицето си. Йожен-Оливие със смътно задоволство отбеляза, че успешният удар не се е разминал на учения току-така. И все пак той беше успял, да пукне дано!

Домакинът излезе от банята, преспокойно обърнал гръб на неканения си гост, сигурен, че той ще го последва. Значи бил сам? Това да е някаква шега? Сега ще видим. Нещо прекалено си сигурен в себе си, почитаеми ефенди.

— Тук няма никакви подслушвателни уредби. – Ахмад ибн Салих тежко се отпусна във фотьойла. Високият ръст го спасяваше от това да изглежда дебел. Меката седалка хлътна надолу с не по-малко от петнайсет сантиметра.

— Струва ми се, че проблемът не е мой – каза подигравателно Йожен-Оливие.

От получения удар той едва се държеше на крака, но Ахмад ибн Салих като че ли не бе особено притеснен от това, както и от другото – дали „неканеният гост“ ще продължи да стърчи прав, или ще намери къде да седне в тази малка гостна с три черни стени и осветен аквариум на мястото на четвъртата. Без да чака вече позакъснялата покана, Йожен-Оливие седна на дивана.

— Как мислиш? Отнася се за София Севазмиу. – Арабинът седеше отсреща, без да сваля от него тежкия си внимателен поглед, който сега излъчваше студена неприязън и нещо като погнуса.

— За кого, за кого? – Сърцето му подскочи, но Йожен-Оливие знаеше, че лицето му няма да го издаде.

— Чувал си за нея. Има и адрес – Пантенско гето, на пресечката на седма и единайсета улица…

Чувство на омраза отново връхлетя Йожен-Оливие, толкова силно, че му пречеше да мисли. От две години насам кметът бе разпоредил във всички гета имената на улиците да бъдат заменени с поредни номера. Разбира се, помежду си французите наричаха улиците с предишните им имена. Дори и да споменаваха номера, правеха го с гримаса на отвращение, разбираема за събеседника им. С такова стерилно равнодушие да спомене номера на улицата можеше само враг, но през всичките осемнайсет години на живота си Йожен-Оливие за първи път разговаряше с враг – така както бе седнал срещу него и потънал в меките кожени възглавници.

Е, спокойно! Дявол знае какво става, трябва да си отваря очите на четири. Господи, да имаше нещо студено, за да наложи с него удареното си чело или поне да пийне, тогава сигурно щеше да успее да си събере мислите, но няма да моли тази гадина, я!

— Ти едва ли знаеш къде е, но има други хора, които знаят. И така, Пантенското гето, номер 7/11, апартамент 5. София Севазмиу живее там от една седмица и има намерение да остане още няколко дни.

Сега вече наистина не му беше до емоции. Когато слушаш така, както слушаше Йожен-Оливие, можеш просто да забравиш да вдишваш и издишаш. И дори да не забележиш, че не дишаш. Откъде знае всичко това? Или мръсникът блъфира?

— Когато й кажеш, тя веднага ще си смени адреса. Излишни притеснения, според мен. Преспокойно може да си остане. Там е работата, че благочестивите не разполагат с тази информация. Макар че щях да съм по-внимателен с тези явки в гетото, ако бях на нейното място. Сега се отработва нова методика. От всяко двадесето семейство по съвсем незначителни обвинения ще бъдат задържани младежи, но самите семейства няма да ги закачат. Арестуваните ще бъдат съдени и изпращани в затвори за неправоверни – в „Компиени“ например. Предполагам, че си чувал какво е да лежиш там. Няма нищо необикновено, че някое 15-годишно момче са го засекли да прави непочтителен жест по време на молитва, осъдили са го и са го изпратили в затвора. Но родителите са готови да направят какво ли не, за да облекчат поне с малко участта на детето си, докато е в „Компиени“. Дори не за да го освободят оттам. А, примерно, за да му изпратят кутия шоколадови бонбони, да го избавят от карцера, който е точно до отходното място, да го спасят от сексуалните домогвания на надзирателите. Животът на десетки непознати им се вижда напълно приемлива цена в името на това.

В равния, добре модулиран глас на Ахмад ибн Салих имаше всичко друго само не и жалост към хората, принудени да правят недостойния и страшен избор.

А той не лъже, бързо отбеляза Йожен-Оливие, най-вероятно не лъже, наистина напоследък доста по-често започнаха да задържат тийнейджъри. Преди той не се беше замислял особено върху това, него затвор при всички случаи не го заплашваше. „Компиен“ е за дребни нарушители. За това арабинът не лъже. А за другото?

— И какъв е смисълът да ми разказвате всички тези неща? Нямам намерение да продължаваме играта на котка и мишка. Какво искате от мен и за какъв дявол?

Наистина, какъв е смисълът да говоря за явките на Маки с човек, вмъкнал се мирно в дома ми, за да краде лъжици? – Ахмад ибн Салих се засмя накриво, като за миг премести поглед към миниатюрната костенурка, която се опитваше да полази нагоре по стената на аквариума.

Дали пък да не му каже, че наистина се е вмъкнал да краде антики, само че се е подлъгал да си поиграе и с компютъра. Не, наивно е, няма да му повярва.

Костенурката, видяла пръста на Ахмад ибн Салих, отваряше уста и се чудеше защо не може да хване нищо освен хлъзгавата гладка повърхност.

— Трябва да се срещна със София Севазмиу. Вече разбрах, че ти не знаеш коя е тя. Но нека като гаранция за моята заинтересованост от тази среща послужи фактът, че ми е известно нещо, което не знаят благочестивите, обаче си мълча.

Ама той е идиот! София Севазмиу никога няма да се довери на нито един от тях, няма да повярва на нито дума, нито ще позволи на когото и да било да й натрапва правила на играта.

— Можеш да й предадеш нещо. – Ахмад ибн Салих рязко се изправи, излезе от стаята. Да вика своите хора? Или да се обади по телефона? Йожен-Оливие безшумно се стрелна към вратата. Чуваше се само нетърпеливо потропване, сякаш някой вадеше чекмеджета едно след друго.

— Записите си, а и смятам, че си ми източил целия харддиск, можеш да ги дадеш на когото искаш – на висок глас продължи да говори от съседната стая ученият. – Но мисля, че другото ще е по-интересно за мадам Севазмиу. Трябва да предупредя, че файловете ми едва ли са в състояние да предизвикат интереса й. Те са абсолютно дестилирани.

При тези думи Ахмад ибн Салих, който също движеше безшумно, въпреки цялата си привидна тромавост, се появи на вратата, при което се озова на една крачка от Йожен-Оливие. В ръката си държеше целофанено пакетче с някаква кутийка в него. Арабинът изтърси кутийката върху дланта си, това по-скоро беше не кутийка, а ковчеже, малко по-голямо от кутия цигари, от крушово дърво, с полуизтрита украса върху капачето.

— Ето – арабинът подаде кутийката на Йожен-Оливие.

— Отворете я – Йожен-Оливие отстъпи крачка назад.

Като кимна, Ахмад ибн Салих внимателно отвори капачето, показа съдържанието, по-точно – липсата, защото кутийката беше празна. След това, вече по своя инициатива, се наведе и помириса малкия дървен предмет.

— Миризмата наистина е малко остра, но не е опасна.

Тъмното топло дърво миришеше силно на някакъв сладникав парфюм. Йожен-Оливие с недоумение повъртя дреболията в ръцете си. Много стар предмет, някога е бил украсен с орнаменти от кехлибар, но почти всички камъчета се бяха изронили. Е, и какво? Ах, колко са неприятни такива игрички с много неизвестни! Пред себе си има враг, без съмнение враг, който дори не умее да го прикрие.

— Разбира се, че можеш да изхвърлиш това нещо в първата срещната кофа за боклук по пътя си. – Ахмад ибн Салих излезе в коридора, като несъмнено искаше да покаже, че разговорът е приключен. – Но на твое място не бих го направил.

То пък ми е притрябвало да знам как би постъпил ти. Как да постъпя аз самият, това всъщност ми е важно. Ами ако всичко е някаква адски хитра уловка, наистина с лекота може да се пожертва пешката, за да се вземе офицерът. По-точно – кралицата. Така че, мерси за боклукчийската кофа, само че ако реша да хвърлям, няма да е в първата срещната.

— Знаеш ли какво… – Ахмад ибн Салих, който вървеше пред него към външната врата, изведнъж рязко закова на място, като че ли с някакъв вътрешен нюх бе усетил чуждата мисъл, и се обърна. – Ако тази вечер София Севазмиу наистина бъде на този адрес, тогава наистина нямам нужда от червей на кукичката. Провери ти самият там ли ще е тя, или не?

* * *

На адреса, който даде арабинът, се оказа, че има малко антикварно магазинче, макар че подобни антики щеше да е по-точно да бъдат наречени вехтории, а магазинчето – вехтошарница. По стените висяха натежали от дрехи закачалки с дрехи от едно време. Женски блузи без ръкав и с къс ръкав, шият се и сега, но само за носене в тесен семеен кръг, защото са подчертано сексапилни. На никого от мюсюлманските моделиери не би му минало през ума да измисли подобна блуза – от скромен кариран плат с удобни джобове. Върху рафтовете бяха струпани фаянсови чаени чаши, някои от тях със забавни картинки на животни, облечени като хора и заети с човешки дейности. Колко много са ги произвеждали навремето – благочестивите непрекъснато ги трошат, където им паднат, а все още не са ги изпотрошили всичките. Най-много биеха на очи разни напълно неутрални предмети – очукани джезвета, нащърбени вази, табли, кутии за украшения. Затова, когато София въртеше в ръцете си съмнителната кутийка, отстрани изглеждаше така, сякаш просто оглежда един от изложените за продажба предмети.

Пък и изражението на лицето й бе напълно подходящо за човек, размишляващ лениво над незначителна покупка.

— Наистина познавам това нещо. – София се раздвижи в стария люлеещ се стол, намиращ се в далечния ъгъл на разхвърляната стая.

— В тази кутийка моят свекър държеше червеното миро. Дори да бях забравила полуоронените зрънца кехлибар, мирисът щеше да ми напомни. Това беше негова прищявка, той обичаше мирото повече от тамяна. Дума да няма, удобно е да разполагаш с писъмце, което може да бъде прочетено само от адресата. Значи всичко това се е готвело не от вчера.

Йожен-Оливие си замълча. Войникът не задава въпроси на генерала, дори да изглежда, че той обсъжда нещо с него. София Севазмиу просто мисли на глас, няма как да я интересува мнението на човек, успял да се издъни два пъти само за половин ден. Истински рекорд! Не успя да се самоубие, а това значи, че беше изложил на опасност куп хора. А третата му постъпка може да се окачестви като глупост, и то най-голямата за деня.

— Не си го слагай на сърцето, момче, още са ти млечни зъбите, за да счупиш с тях такъв орех. Както виждаш, нищо лошо не се е случило като си останал жив. – София пусна кутийката в джоба си, а от другия извади неизменните си цигари.

— Не съм сигурен. – Йожен-Оливие не се осмеляваше да вдигне •очи към нея.

— Искаш да знаеш дали е останал жив някой от роднините ми от страна на съпруга ми? – София се усмихна накриво, докато дърпаше от цигарата. – Подай ми, ако обичаш, пепелника, току-виж съм изтръскала пепелта на пода, а старият Жорж си няма прислужница.

Никой не е останал жив, доколкото знам. Във всеки случай, в Еврабия. Пък и освен това всички знаят, че от мен не можеш да получиш нищо чрез шантаж.

Йожен-Оливие не знаеше със сигурност, но все пак до ушите му бяха стигали разни зловещи слухове. Имало някакви опити за спасяване. Заложниците загинали, но отмъщението за тях било толкова страшно, че уахабитите не предприели нови опити за изнудване. Казваха, че й е отнело почти година, но последният от замесените в гибелта на онези хора бил останал жив. Той просто полудял, очаквайки всеки миг да сподели участта на съучастниците си. В психиатричното отделение се завирал под леглото, щом видел непознат санитар. Впрочем, може това да е измислица, една от многото, каквито се влачат като шлейф след хора като София Севазмиу.

— Това е единственото, което ми дойде наум – произнесе той само с устни. – Той е враг, а какво може да има наум врагът освен шантаж?

— Какво ли не! – София се залюля в стола. – Знаеш ли защо те още не са превзели цялата планета? Ти няма как да помниш, но имаше момент, когато това бе възможно.

Йожен-Оливие мълчеше. Чувството за вина го гризеше, сгушило се в пазвата му, както лисичето е гризяло спартанското момче, за което му разказваше майка му, когато беше малък. Оставаше му просто да търпи и да не се издава, нали той не молеше да му простят или да го оправдаят.

— Вземи да седнеш на оня сандък, стига си ми стърчал пред очите. – Както винаги и най-обикновената реплика на София Севазмиу звучеше като неволна заповед. – Разбираш ли, още през годините на стария свят тези синове на Аллаха обичаха да изтъкват пропагандистката теза, че уж те, за разлика от християните, разговаряли с висшата инстанция, така да се каже, без посредници. В действителност, това е пълна глупост, но по-добре ще е да попиташ за подробности отец Лотар. Между другото, наистина го направи, защото враговете си трябва да ги разбираш добре. Но в тази глупост има куриозна частица истина. Всеки горделив избраник, „разговарящ директно с Аллах“, по никакъв начин не може да разбере защо на друг също такъв избраник Аллах, и пак директно, му казва съвсем друго. Особено що се отнася до някакви материални молби.

— Те не могат да се разберат задълго! – Миризмата на лютивите руски цигари е по-примамлива от каквото й да е миро. Какво има в тази жена, каква загадка, та присъствието й изпълва човек с такава радост? И не само него, та колко пъти той е улавял отблясъците от собствените си душевни вълнения върху лицата на други хора.

— Тогава не можаха, иначе вече да ни няма, и сега пак не могат. И ето, някакъв пройдоха е решил да заложи на кафирите в играта си срещу друг свой правоверен събрат. Самият Ахмад или някой, който стои зад него, за нас е без значение.

Е, всичко си дойде по местата. Получи ли си го, задник такъв? Да не мислиш, че София Севазмиу се е залетяла да се среща с теб, как пък не.

— А къде предлагаше този тип да се срещнем? – София изгаси фаса.

Йожен-Оливие така стана, че събори паянтовия сандък и на пода се изсипа нелепото му съдържание – книжни китайски ветрила.

— Вие, младите, изобщо не ставате за картоиграчи. – София се засмя с черните си очи. – Е, да предположим, че той иска да използва силите на Маки. Заради това може би възнамерява да пожертва, да разсекрети някого от агентурата. Най-простото обяснение е, че са им необходими една-две особено сурови присъди, та неуспелият чиновник да хвръкне от поста си. За едната изгода те винаги се топят един друг и се предават, доколкото ги познавам. Но пък и ние имаме възможност да играем със същите карти, но не в негова полза, а в наша. Освен това, откъде той знае онова, което още не е известно на благочестивата стража? Но тук мръсникът не е излъгал, няма как на благочестивите да им се отваря възможност да ме хванат и да не го направят. Това никак не ми харесва. Ще му се наложи на ефенди да задоволи любопитството ми. А освен това… Има още нещо странно. Откъде все пак се е взела тази кутийка? Там е работата, че цялото лично имущество на свещеник Димитри Севазмиос остана в Русия.