Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава III

Слободан

Поривите на пролетния вятър лудуваха в тъмнината като добри нощни духове. Те развяваха косите, провираха се под яката на копринената пижама. Да стои на балкона на двайсетия етаж беше хладничко, но не му се прибираше в топлите, ярко осветени стаи. Долу се простираше Париж – притихнал, спящ, какъвто е винаги освен по време на рамадана, когато по улиците е шумно и навсякъде примигват светлини: правоверните, любуващи се на Сена и на джамията „Ал-Франкони“, която някога е била катедралата „Нотр Дам“, седят до сутринта в разкошния ресторант „Арабски свят“, в „Максим“ или „Прокоп“, а ако средствата не им позволяват да влязат нито там, нито в „Гран Вефур“, нито пък във „Фуке“, тогава си пълнят тумбаците с печено на въглени месо в ресторантчето на Площада на Бастилията или се натъпкват с кускус в някой „Шарли дьо Баб-ел-Уад“. За щастие, рамаданът свърши. Парижките нощи са безлюдни.

Колко добре си почива той в тази тишина и колко е хубаво, че си избра жилище на висок етаж, много по-нависоко, отколкото правилата забраняват да имаш прозорци навън.

Дори не му се спи, прекалено са му скъпоценни останалите няколко часа. Скоро от тонколоните ще гръмнат воплите на мюезините, а шейтанът ще тръгне да обикаля Париж, да пикае в ушите на онези правоверни, които не са достатъчно благочестиви и не са станали за ранната молитва.

Така ви се пада, французи, Боже Господи, нима не си го заслужихте? Нима вие самите довчера не моделирахте със собствените си ръце днешния ден? Сега живейте в него, защото има Господ.

Вие не знаехте нищо за историята на Сърбия, вие не знаехте нищо за Косово. Вие не знаехте как славно са гинели сърбите на Косово поле, когато, защитавайки своята люлка, войните на княз Лазар са препречили пътя на неизброимите войски на султан Мурад. Вие не знаехте как Баязид я е прегазвал, по-смъртоносен и от чума, а върху пепелищата, останали по следите му, са се заселвали мюсюлмани албанци.

Петстотин години под османско робство! Вие не знаехте какво проклятие е била Османската империя, вие не знаехте колко сръбска кръв се е проляла, за да бъде тя победена. Минаха по-малко от трийсет години, откакто сърбите се върнаха по бреговете на Ситница – и отново изгнание. Адолф Хитлер се оказа новият Баязид, как така забравихте за това, хуманни европейци? Кой от вас, които ръкопляскахте на бомбардировките над Белград, поне е чувал в училище, че не друг, а Хитлер, сваляйки сърбина Петър II, е подхвърлил Косово като милостиня на албанеца Зог I? И след новия Баязид на сръбските земи албанците отново вървяха като хиени, надушили мърша, отново се заселваха в опразнените къщи, отново обираха реколтата от сръбските ниви. Обаче колко войска се налагаше да държат по тези земи Хитлер и Мусолини, за да остане Косово албанско! Вие, европейци, надули такъв балон от своя прекалено закъснял Втори фронт, благодарихте ли поне веднъж на сърбите за това, че армията на четниците на Драже Михайлович започна да бие хитлеристите много преди вас?

От какъв зор се заловихте да помагате на албанците да възстановяват картата от времето на Хитлер, какво ви накара с такава лекота да вярвате на всяка, дори и на най-нелепата лъжа за зверствата на сърбите?

Е, ясно е – не какво, а кой. Насъскваха ви, вашите собствени мюсюлмански диаспори дърпаха конците, а вие – играчки в ръцете на кукловодите, се изживявахте като борци за някакви си „човешки права“, като просветени хуманисти, а в същото време бяхте единствено предатели на християнската цивилизация.

Христианин за турка – на Христа?!

Христианин – защитник Магомета?

Позор на вас, отступники креста,

Гасители божественного света!*

[* Достоевски, Ф.М. На европейските събития от 1854 г. Собрание сочинений в 15 томах. Т. 10, Стихотворения и стихотворные наброски. – Бел.ред.]

Така бе, нали? Тогава вие все още четяхте Достоевски, можехте и да си спомните това стихче. Сега вече не знаете кой е Достоевски. Така ви се пада.

Милошевич бе печен, стар вълк, но вие го заградихте с червени флагчета, карахте го да отстъпва все повече и повече. И върху белите му коси легна позорът на Дейтънския мир, но и това не ви бе достатъчно. А когато той разбра, че вече няма накъде да се отстъпва, започна нова война. О, колко зорко следяха вашите „миротворци“ да не би сърбите да надигнат глава! Да речем, че внимаваха за това, обаче през 1997 г. не видяха нещо, което бе направо под носа им. А когато в сянката ви израсна като отровна гъба АОК* и започна вече не митично, а истинско „етническо прочистване“, вие бяхте слепи, повече от слепи. Вие въртяхте по телевизионните си канали трогателни филмчета, показващи как косоварите покриват ковчезите на загиналите си другари с червени знамена с черни орли, как гърмят оръдейни салюти, как диви рози се полюшват на пресните гробове. А зад кадър вашите герои извършваха кланета на цели семейства, убиваха учители и свещеници. А когато Милошевич се опита да се опъне, върху Сърбия се посипаха бомби.

[* АОК (алб. – Ushtria Çlirimtare e Kosovës или UÇK) – Армия за освобождение на Косово; терористична организация на етническите албанци в Косово, борили са се за отделяне и независимост на Косово от Федерална република Югославия през последното десетилетие на XX век. Извършвали са терористични атаки срещу сърби, цигани и хървати. – Бел.ред.]

Храмове, оцелели почти десет века, се превърнаха в руини под вашите бомби. Както и да е, тези светини не бяха ваши. Но по какво се различавахте от афганистанските талибани, взривили скалните статуи?

Милошевич неведнъж беше предавал сърбите, а после сърбите предадоха Милошевич. XX век бе неблагороден век. На нашите родители, уморени да противостоят на целия Запад, Милошевич им се стори онази лапа, която могат да отхапят, за да се измъкнат от капана. Смешно.

Та нали на вашите собствени, толкова цивилизовани мюсюлмани им трябваше Косово като пътен възел за наркотрафика. Ставаше дума за прекалено големи пари, та да имат сърбите някакъв шанс.

И в центъра на европейската наркотърговия, в Косово, настъпи спокойствие. Когато и последният сърбин беше прогонен или заклан, когато и последният православен храм беше разрушен и осквернен. И миротворците бяха изтеглени, защото вече нямаше нужда от тях.

А отровата бълбукаше в котела, мръсната пяна се надигаше, докато най-накрая не преля. И Буяновац, Прешево, Медведже споделиха съдбата на Косово.

А сърбите ги изтласкваха все повече и повече. И когато Белград стана столица на Велика Албания, Евросъюза го хвана страх. И продължаваше да дава от страх онова, което преди даваше от глупост.

Нека сега парижанките ходят с фереджета, щом техните баби са въздишали над кадрите с рози над гробовете на косоварите.

Слободан Вукович беше на петдесет години, но събитията от ранното си детство той помнеше с неправдоподобна яснота.

Помнеше къщата, приличаща отвън на недообелено великденско яйчице: прясно варосана, с кафяво-червеникав керемиден покрив. Вътрешните й стени бяха боядисани в топъл теракотен цвят. Застлан с керамични плочки под, излъскан до блясък, скърцащи дървени стълби. Като се държеше за долната част на парапетите им, двегодишното момченце изпълзяваше по стълбите към камината, където майка му вече редеше коледните бъдници. Те трябваше да се посипят с бяло брашно, да се полеят с вино.

Това беше последната Коледа в родната къща в Прищина. Великден, който дойде след нея, също го празнуваха все още вкъщи, но това беше твърде безрадостен военен Великден. Войната. Ако може да се нарече война падащите от небето бомби, вездесъщото присъствие на безнаказаност, невидим, недосегаем враг. Имаше и други врагове – наоколо, тържествуващи, сигурни, че сега не може да не дойде денят, в който в Косово да няма повече междуетнически конфликти. И той ще настъпи, когато и последният сърбин го напусне с краката напред. Той не знаеше със сигурност къде и кога детските му очи бяха зърнали запомнената до най-малките подробности картина: монахини с червени ореоли от собствената си кръв, всяка – с прерязано гърло, върху спечената земя – парчета от натрошени икони, разбитата врата на храма… Толкова ли е важно кога и къде? Имаше толкова много такива мъченици, такива храмове! Бягството от Косово в Белград – когато беше на три годинки, майка му четеше молитви часове наред, притиснала детето до себе си, обхваната от безумен страх, докато старата малолитражка се друсаше по разнебитения военен път…

Вече не толкова страшната, но още по-безнадеждна емиграция от Белград. Напускането на Белград. Напускането на Сърбия.

След това юношеството му в Белград на Амур, чисто нов град, поникнал нависоко като гъба след дъжд. Кой ли могъщ ум бе измислил този план – да се предостави на триста хиляди оцелели сърби автономия близо до границите на Китай? Някои казваха тогава, а и по-късно, че Русия просто е решила да извади горещите кестени от огъня с чужди ръце, но Слободан никога не е смятал така. На демобилизирания военен му е трудно да се приспособи към цивилния живот, това всеки го знае, но колцина разбират, че не по-лесно е на един демобилизиран народ? Кръвта не изстива веднага. Напрежението от съседството, заредено с агресия, бе изиграло положителна роля. Нали в руската история вече е имало казаци? А изобщо не са възниквали сериозни гранични епизоди. Което, впрочем, също е разбираемо.

Такова юношество не го разнежи. И все пак мнозина от връстниците му, съзрявайки, влизаха в коловоза на мирното, макар и „казашко“ съзидание, създаваха семейства, започваха да отглеждат първото поколение сърби, родени извън Сърбия. Слободан не можа. Деветнайсетгодишен хлапак, той пристигна (именно пристигна, а не долетя, самолетният билет от Амур не му беше по джоба) в Москва. Тогава сръбските младежи ги освобождаваха от военна служба, къде по-читав заместител бяха редовните местни лагери за момчета от шестнайсет до двайсет и пет, по един месец в годината. Младият Слобо имаше зад гърба си разряд по стрелба, приличен брой скокове с парашут, шофьорска книжка и свидетелство за правоуправление на самолет, познания на сапьор. Освен това притежаваше враснало в плътта и кръвта му, подобно на мръсотия, която не може да се изтърка, познаване на мюсюлманите – генетично, детинско, жадно всмукано във всяка пора и фибра от разказите на старците, прочетено от книгите. Той копнееше само за едно – да се върне в Косово.

Но вместо Косово след седем години му предложиха Франция, една от трите страни лидерки на евроислямския блок. Какво пък, детинската жажда за отмъщение вече беше уравновесена от зрелите амбиции на интелекта. Той прекрасно разбираше, че френското поле за действие е много по-интересно и по-широко. Съгласи се, макар, честно казано, истинското и най-важно съгласие да не даваше блестящо образованият двайсет и шест годишен аспирант Вукович, а самоувереният в невежеството си деветнайсетгодишен Слобо.

Оказа се, че е неподготвен за доста неща, въпреки цялата си подготовка. Той винаги се настройваше за контакт с тъпи, лишени от индивидуалност скотове, издялани грубо от алчност, похот и садизъм, излезли от пещта на религиозния фанатизъм. Но задълженията му налагаха да се движи повече сред съвсем различни мюсюлмани – интелектуалци, притежаващи изрядно количество напълно човешки черти. Именно те се бяха отдали на научна работа, самите те преживели шок от сблъсъка с една действителност, в която пътят към властта се бе оказал, ако не напълно затворен, то свързан с твърде много огорчения.

О, мнозина от тях, колкото и да напрягаше фантазията си, той не можеше да си ги представи, гаврещи се с човешката агония, прерязващи със собствените си ръце живо гърло! Те бяха твърде културни за такова нещо, твърде нормални – мюсюлманите от трето или четвърто френско поколение. Те бяха завършили добри английски и френски училища, те не всеки ден в детството си помнеха кои са и какво носят на този гостоприемен свят. И въпреки всичко, бяха получили онова, за което са се борели, макар и с парадоксален резултат за самите тях.

Нали това беше собствената им приказка, за пуснатия от бутилката дух. Образовани, с европейски финес, доста умело орнаментиращ мюсюлманския бит, те се сдобиваха с все по-силно влияние, за което използваха подкрепата на тълпите невежи бедняци, за които широко бяха отворили границите. Те си мислеха, че след стотина години в една прекрасна утрин Европа просто ще се събуди напълно ислямска и никой няма дори да забележи кога точно се е случило това. Можеха ли да знаят, че много преди това тъмните тълпи, необучени на никакви стратегии, а по тази причина неумеещи и нежелаещи да чакат, ще кипнат, ще прелеят, ще се разтекат като смъртоносен поток, на чието движение те, просветените европейци от второ или трето поколение, ще са принудени да се подчинят, за да не бъдат самите те удавени.

Само затова бяха възникнали Маки и катакомбите, защото нетърпението на плебса бе изригнало твърде рано.

Френската съпротива не извикваше у Слободан нито симпатия, нито състрадание. Той само взимаше под внимание съществуването й, но без да има съществена причина, при никакви обстоятелства и с нищо не би се застъпил за тях. Нека сами се оправят. Той близо трийсет години стои във Франция заради благополучието на православния свят. Макар да трябва да си признае, че личната цена, която той, косовският сърбин Слободан Вукович, плаща за това благополучие, е прекалено висока. Ох, не всеки православен би се решил на такова разхищение!

Може би на стари години, ако има късмет да ги дочака, ще успее да изкупи своя грях. Най-добре да е в Атон, в някой от най-затънтените скитове*1. Ах, гърци, разбира се, вие се отървахте по-леко от италианците! Гърция си остана християнска страна. Но с какво национално унижение ви се отплати предишната надменност! Във всички преуспяващи в края на XX век страни процъфтяваха гръцките диаспори и навсякъде гърците живееха по подобие на евреите. Микрокосмос в макрокосмоса, помагаха си един на друг, но дори и през ум не им минаваше да подкрепят истината. Гърците по рождение са свикнали да смятат православието за своя национална привилегия, а православните не-гърци – за второкачествени и ненужни. На ти сега „няма елин“*2! Гръцките общини не дразнеха никого и никъде – нали не се занимаваха с мисионерство. Единственото, което в края на краищата успяха да направят, те го направиха също само за своите хора. Когато евроислямът се приближи до Гърция, милионерите от всички диаспори се обединиха и предложиха откуп. Сумата беше толкова неправдоподобна, че съвкупното правителство на Франция, Германия и Англия не можа да й устои. И ето че сега гърците са данъкоплатци на исляма, те плащат за неприкосновеността на своята родина, както Русия е платила на татарите. С едно изключение – и срещу него гърците нямаха възможност да протестират, – защото за запазването му не приемаха пари! Ислямът искаше на всяка цена да заличи Атон. Има страшни кадри, запазени от документалната хроника – как монасите се готвят да сложат край на живота си. Страшният камбанен звън стене над светата планина, вещаейки за края, призовавайки към мъченичество. А кораби и камиони, натоварени с развеселени юнаци със зелени кърпи на главите и в камуфлажи, с вечните калашници, с превъзходно алпийско снаряжение, вече се движеха към Атон в утрото на Великден през 2033 година.

[*1 Скит – жилище на отшелник. – Бел.ред.]

[*2 „В християнството няма елин и няма юдеин…“ – част от посланието на апостол Павел до Галатяните, Нов Завет. – Бел.ред.]

Корабът, приближил пръв, се пречупил през средата като бисквита в ръцете на дете. Водата стремително напълнила трюмовете – никой не разбрал какво точно се случва, преди да се окаже, че вече няма кой да разбира каквото и да било. По същото време, както се разбрало по-късно, избухнал резервоарът на пилотния камион. Вторият кораб получил пробойна в носовата си част и мнозина, давещи се във водата, успели да ги вдигнат на третия кораб, преди той да е споделил участта на първия. На няколко от камионите просто им загаснали двигателите.

Войските се оттеглили в очакване на подкрепление срещу ненадейния противник. Но противник нямало. Никой не стрелял откъм „монашеските скали“ по трите хеликоптера с десантчици, които се разбили, преди да стигнат до Атон. Хеликоптерите паднали просто така, без всякаква видима причина. Три месеца продължила необяснимата война. Топовете се задавяли със собствените си снаряди, осакатявайки обслужващите оръдията. Съвсем здрави войници сядали да си починат в сянката на кипарисите и повече не помръдвали, а на военните лекари само им оставало да констатират сърдечен разрив. На някого му се парализирали краката и той виел, загребвайки с ръце белезникавата прах, но вече никой не бързал да му се притече на помощ, войниците с ужас се дърпали назад, сякаш се страхували от зараза. Някои от оттеглилите се започвало да ги тресе, пулсът им се забързвал лудешки. Трима ослепели, двама оглушали. Един просто полудял и понеже се мислел за малко дете, плачел и се молел за лимонова близалка на клечка.

Войските не били изтеглени, те просто побягнали – бягали панически, въпреки заповедите, при което толкова много от бягащите били стъпкани, колкото не се случвало да пострадат по време на ежегодния хадж*.

[* Хадж – поклонение в град Мека, задължително трябва да бъде извършено от всеки мюсюлманин поне веднъж в живота му. – Бел.ред.]

Атон се защитил сам, но в Европа дори не разбрали за това. Телевизията и вестниците отдавна строго се цензурирали, използването на интернет било ограничено чрез информационни филтри, за пръв път внедрени навремето в Китай и Корея.

Какво пък, Атон не е на Гърция, Атон е на всички. Излиза, че пороците на нацията се отплатили на гърците с позор, а поляците май спечелили от своите недостатъци.

Нали те винаги са били безумни националисти, тези стиснати ляхи*. И инатът им винаги е бил по-силен от стиснатостта, по-силен от всичко. След Втората световна война, когато ошашавеното от Хитлер човечество се страхувало като от чума от обвинения в антисемитизъм, поляците били единствената нация, която не се поддала на всеобщата рефлексия. За десетина години те лека-полека изтикали еврейството от страната си – моментът бил твърде подходящ, нали фашистите значително го намалили! Кога друг път ще ти падне такъв случай? Поляците винаги са вървели на терсене, по свой си начин. Поляци, поляци, народ, който не прилича на никой друг… В едни по-предишни времена смаяли цяла Европа с неуморимия си стремеж да се забъркват в гешефти, сигурно заимстван от прогонените от тях евреи. Жестоки, почти неспособни на великодушие, дребнави прагматици. И все пак, и все пак – дълбоко вярващи, вярващи до самозабрава. Вярващи много по-всеотдайно, отколкото някои по-изискани и по-малко заземени нации. И през XXI век поляците не тръгнаха по общия път. Първи от бившия соцлагер, те не се побояха да разберат, че изобщо не са им притрябвали мюсюлмански човешки потоци от Третия свят. През първите години от полското членство в ЕС не е и имало обилни потоци, жизненото равнище отстъпвало на това в стара Европа, което правело Полша, Унгария, Литва и Латвия по-малко съблазнителни за несретните имигранти. Хайде, опитай се в началото на XXI век да помързелуваш с естонска помощ за безработни! Но разликите лека-полека се изглаждали и имигрантите залели бившите соцстрани. Все още раздирани от комплексите на новия си статут, новоизпечените членове на европейския съюз търпели, страхувайки се да покажат недостатъчна привързаност към идеалите на демокрацията. Обаче поляците веднага оказали съпротива. Първо, това бил тих бюрократичен саботаж, но той се оказал недостатъчен. И тогава поляците направили ход с коня – тогавашният президент на Полша, Марек Стасински, обявил, че страната излиза от ЕС и НАТО! За доброволното излизане на Полша оттам, накъдето тя се стремяла толкова години! И президента Стасински го тачели като национален герой.

[* Лях, ляхи (мн.ч.) – за първи път в летопис на Нестор е употребена тази дума като название на западните славяни; Днес в Русия се употребява като название на поляците в презрителен план на внушение. – Бел. ред.]

Усещайки, че започва да зъзне на балкона, Слободан се прибра вътре, влезе в кухнята. Ах, този руски навик да се наливаш с чай през безсънните нощи, докато размишляваш върху съдбините на човечеството! Е, с каквито се събереш, такъв ставаш. С къде по-голямо удоволствие сега той би отдал дължимото на друг един руски навик, би си пийнал не чай, а хвойнова водка. Да, точно хвойнова. Две чашки – и ще прогони безсъницата заедно с историческата геополитика. А и би си замезил с розовееща сланинка, нарязана на тънко от оваляното в червен пипер и чубрица по-голямо парче. Хайде, стига толкова! Както биха казали отново руснаците, никога досега Щирлиц не е бил толкова близко до провала. Не бива и да си помисля нито за хвойнова водка, нито за сланина. А пък поляците сега ядат и сланина, и наденички, и пържоли, и шунка, и кървавица.

Доста скъпо са си платили за това! Опозицията обяви Стасински за луд – да имаш граница с Германия, където вече и армията е три четвърти мюсюлманска, и да не играеш по общоевропейските правила?! Но народът вярваше на президента и ненапразно му вярваше. Вторият полски номер беше още по-як от първия. Знаменитият пакт от 5 май 2034 година хвърли бившият социалистически лагер в истерия. Впрочем, и стара Европа се вцепени, когато една прекрасна утрин видя руските войски на германската граница.

Много ясно, че Полша не беше пламнала изведнъж от любов към Русия, но просто за пореден път се показа като реалистка. Без руското военно присъствие въоръженото нахлуване в Полша на евроисляма щеше да е само въпрос на време. Но и на Русия й се искаше да отдалечи от себе си границите на евроисляма. По-добре е да имаш между него и себе си страна-буфер, отколкото да граничиш директно. Това беше единствено акт на взаимна изгода на две страни, свързани с хилядолетие взаимни грабежи. Впрочем, старият враг при всички случаи е по-добър от двама нови. Ех, направо не биха повярвали дядовците и бабите на днешните ляхи, ако можеха да разберат през някоя мухлясала 1990 година, че руските войски не само ще се настанят в Полша, но и ще го направят с благословията на техните внуци! Нямаше да повярват, за нищо на света нямаше да повярват! Въпреки това военните признават – да служиш сега в Полша, е хубаво нещо. Опасно е, разбира се, по границата се стреля, затова пък почти не минава неделя, без да те поканят на празничен обяд в някое местно семейство.

Да, на празничен неделен обяд, нали поляците също като руснаците тачат неделята, а не петъка. Поляците си бяха останали католици. Когато дойде зловещата 2031 година и папата се отказа от своя сан, точно след един месец над доминиканския манастир „Света Троица“ в Краков се изви бял пушек. Новият папски престол се основа в Полша, макар нейните граници същевременно да се превърнаха и в граници на католическия свят. Полското духовенство дори заговори за Старата Меса, но все пак не се стигна до връщане на латинския като богослужебен език. Вече никой не знаеше латински, пък и как да се служи Тридент*, честно казано, също никой не знаеше. Най-старите от свещениците все пак започнаха да го практикуват, както можеха, но на полски. Докато останалите, научени от горчивия си опит, побързаха да се отърват поне от едно наследство на общоевропейския католицизъм на XX век – икуменизма. Обявиха икуменизма за най-страшната от всички ереси, през XXI век бяха престанали да се страхуват от думата „ерес“.

[* Тридент – Тридентски чин на Месата. Според решенията на Тридентския събор на Римокатолическата църква (1545-1563) папа Пий V (1566-1572) през 1570 г. е утвърдил този чин, представляващ унифицирана редакция на по-стари чинове на Месата. – Б.ред.]

Такива ми ти работи. Полша беше и алфата, и омегата на съвременния католицизъм. Католицизмът като религия на една-единствена страна – та кой би могъл да си помисли за такова нещо в края на XX век! (Някъде далеч, впрочем, има освен това и Латинска Америка, но там не бяха избрали свой папа, а да се подчинят на полския не пожелаха.) Историята препуска по своя страшен и непредсказуем път, а в Полша както и преди си припалват от двете страни на пътя простодушните кандилца на малките параклиси, окичени с цветя, през зимата изкуствени, с боядисани по детски статуи на светци.

След като се зарадва за поляците, на които им бе спестен халалния*1 пушен салам от конско месо, Слободан мрачно отвори хладилника. Откъдето и да го погледнеш, лоша работа, пълен не-професионализъм. И въпреки всичко, той не можеше да яде месото на заклания по техен начин добитък. Прекалено се беше врязало в паметта му от детските години, че те с еднакво изражение на лицето прерязват гърлото и на овен, и на човек. И думите са едни същи, онова „бисмиллах аллоху акбар“*2. Тоест в първия случай те са задължителни, но се случва да е така и във втория. Налагаше се да се извинява с това, че стомахът му не понася месо. Навремето с психолога от ГРУ се опитваха да обсъдят този феномен. „Не, по-добре ще е да не се насилваш да го преодоляваш – каза специалистът накрая. – Може да се отприщи прекалено мощен болезнен пласт. Иначе той е под контрол, психиката самичка го увива в своеобразен изолирбанд. Затова не бива нищо да се променя. Макар че това, разбира се, е риск.“

[*1 Халялни продукти – също както кошерните в юдаизма, това са продукти със строго определено съдържание (не може да са от свинско месо и т.н.) и отговарящи на редица изисквания при тяхното приготвяне (напр. месото да е отцедено от кръвта). По това ислямът и юдаизмът си приличат и съществено се различават от християнството. Блажната храна за християните не е забранена изобщо, а само по време на пости. При християнството също така липсва архаичното съчетаване ведно на готвача и жреца. – Б.ред.]

[*2 В името на Аллах, Аллах е най-велик! (араб.) – ритуалните думи на колача. Животните, заклани, без да са произнесени тези думи, не се смятат за халална храна. – Б.ред.]

Оставаше да не е риск. Но тогава по-добра кандидатура нямаше, усмихна се накриво Слободан, докато с отвращение разрязваше пита. Ако се напълни с конфитюр от праскови, става към чая. Особено като се затопли в микровълновата. Е, от това пълнее той, не може да пие само вода, нали?

Да, много неща се бяха променили, откакто се разпадна блокът на НАТО. Омаломощената Америка се занимава единствено със себе си. Какво представлява тя в момента? Белият християнски Юг и Северът, който прилича на одеяло, съшито от отделни парченца: на места негърски, на места мюсюлмански, на места еврейски. Югът и Северът дърпат одеялото всеки към себе си в Сената и Конгреса, засега успяват да поддържат крехък баланс, без да се стига до гражданска война. Но южните американски християни имат голям късмет, че им противостоят не сплотени мюсюлмани, а три враждуващи помежду си религии, включително и вудуизмът. Нито една от тях не иска твърд християнски реванш и това ги обединява. Е, стига ви толкова, вече си поиграхте на господари на световните съдбини. За Америка сега изобщо можеш да не се сещаш дълго време. Важно е само онова, което е наблизо, онова, което се случва на границите на Русия и евроисляма. В това противостоене е въвлечено всичко и всички. Разбира се, едни повече, други по-малко.

Особено положение заема сред ислямските страни Турция, която така и не пожела да промени традиционния си статут на светска държава. Което, разбира се, не й попречи от позициите на силата да си спомни за стария договор с царска Русия и преспокойно да отхапе от Украйна Крим. Е, да, сега от украинците не отхапва само беззъбият. На руските територии е въведен протекторат, там има войски. И някаква дивашка сеч посред XXI век на независимите територии. Безполезно е да се чертае карта, властта се сменя едва ли не всеки ден от християнска на мюсюлманска и обратното. И не във всеки град, ами направо във всяко село. Впрочем, външно не можеш да прецениш кой точно командва парада: украинците имат особен навик – когато воюваха с ляхите, приличаха на ляхи, сега не можеш да ги различиш от мюсюлманите, разхождат се с кърпи, увити около главите, пуснали са си бради. В градовете веднъж в месеца има ток, то е ясно. В селата няма дори газ.

Къде по-умни се оказаха навремето белорусите, които влязоха навреме в състава на Русия. Сега сигурно дори не си спомнят за сиротните банкноти-„зайчета“*, които струваха по-малко от хартията си, издули портмонетата на техните дядовци и баби с безрадостното си изобилие.

[* Инфлационни пари от началото на 90-те в Беларус, наричани „зайчики“ заради изображенията на различни животни върху тях, включително и заек върху банкнотата с номинал от 1 рубла, освен това и по аналогия с размерите им – били са много малки. – Бел.пр.]

Към Русия се бяха присъединили Узбекистан и Таджикистан. Узбеките – заради изгодата и понеже гледаха какво правят таджиките, а пък таджиките, защото така и не пожелаха да преборят бушувалото винаги в кръвта им жизнерадостно зороастрийско начало. Поискаха да си останат мюсюлмани без фереджета и газават*, без шериат, с чаша хубаво вино на празничната маса. Изобщо всички мюсюлмани от територията на Русия в евроислямския свят ги смятат почти за отстъпници заради спокойната им умереност. За сметка на това пък колко много образовани бежанци от Европа попълниха мюсюлманските области на Русия, преди да падне „зелената завеса“!

[* Според някои ислямски богослови джихад (свещена война) се дели на голям (духовна борба) и малък (газават – въоръжена борба). – Бел.ред.]

Не може да се каже, че руските мюсюлмани са кой знае колко огорчени от липсата на обич от Европа. Те са много, живеят затворено и трябва да се каже, че не живеят толкова зле.

Куриозно изключение прави независима Туркмения. Там управлява четвъртото поколение на Туркменбаши. Вече е узаконен обичаят, че Туркменбаши се преражда в първото дете от мъжки пол, което се роди в управляващия клан след смъртта на предходното въплъщение. Карай да върви, на всички им е весело, освен, разбира се, на самите туркмени, на които, погледнато отстрани, изобщо не можеш да разбереш какво им става в главите.

А какво да кажем за гордата и независима Чечня, най-голямото главоболие на Русия на границата на двете столетия? Ами нищо. Чечня се спотайва – по-тиха от водата и по-ниска от тревата, защото Русия е силна. Финансовите артерии на тероризма са прерязани, чужди постъпления няма. Няма и глупаци, които да се бунтуват безплатно. Господи, дано само не се забрави, не се изличи, че в действителност това винаги ще бъде петата колона, микробът, предизвикващ чудовищни болести, дори да е заспал за милиони години в някой солен кристал. Не, сега вече няма как да бъде забравено. В историята на Русия е имало твърде много подобни грешки, а днес не бива да се греши.

За кой ли път по време на нощна безсъница картата на света се мярка пред очите му. Понякога тази виртуална карта се движи равномерно като къделята от непредена вълна в ръцете на стара сръбска селянка. Друг път някой фрагмент от нея изведнъж променя мащаба си, разраства се, независимо дали е Израел, необикновено укрепнал благодарение на масовата емиграция от първото десетилетие на века, начало на която бе дадено още в призива на Шарон; дали Австралия, така и останала идиличен оазис на стария западен живот, която обаче не играе съществена роля в световното разпределение на силите; дали Япония, затворила се още повече в своята културна обособеност като бисер, върнал се в мидата; дали Индия, живееща в перманентна война, която все още не е изгубила само поради многобройността на своето население.

А кой е самият той, Слободан Вукович, потънал мислено в геополитическия калейдоскоп? Човек, заместил с абстракции страстите или просто прецизно настроен прибор, фиксиращ баланса на силите?

Ако е второто, тогава стрелката на този прибор подозрително потрепва. Нещо може да се измести. За това шепне нощният Париж зад прозорците на луксозните си апартаменти, за това вика без глас разтворената паст на отдавна изстиналата пита върху чинията от майсенски порцелан, за това тупти кръвта в слепоочията.

Балансът може да бъде нарушен.