Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Пролог

Четирийсет и шест години по-рано

До дванайсетата си година Соня обичаше Англия, паважа на която докосваха сега подметките на маратонките й. Между дванайсет и тринайсет не обичаше нищо и никого – дори баща си, който излезе калпав вълшебник – тя плачеше, викаше го, а той все не идваше, не бързаше да я вземе на ръце, да я отнесе надалеч, вкъщи, жестоко да ги накаже. По-рано той можеше всичко: отрупваше стаята й с облечени в най-различни премени клонинги на Барби, които тя не понасяше, купуваше й средновековната серия „Лего“, която пък обожаваше, обещаваше да я заведе през ваканцията в Англия, спасяваше я от училищните неразбории и кошмарните съновидения, а когато започна кошмарът наяве, се оказа възмутително лишен от всемогъщество. Трябваше й още една година, за да прости на баща си и да го обикне отново. За да се случи това, наложи й се да порасне, да стане съвсем голяма, да угаси в себе си последните отблясъци на топлата детска реалност, в която баща й бе най-голям и най-силен от всички. Иначе нямаше никакъв начин да му прости, на своя с нищо непровинил се баща, толкова отчайващо бързо престанал да бъде и млад, и красив.

Той стоеше в навалицата, прегърнал я през раменете, поради което му се налагаше да се понаведе надясно. През последните три години Соня почти не беше пораснала на височина. Около дванайсетия си рожден ден се източи до метър и четирийсет и осем сантиметра и изглеждаше обещаващо да порасне все повече – не чак до топ модел, но поне до метър и шейсет и пет, колкото бе майка й. Сега, на петнайсет години, тя беше метър и петдесет. Витамините на дражета с всички цветове на дъгата не помагаха кой знае колко. Баща й гледаше как Соня се повдига на пръсти, за да не пропусне зад гърба си шумните и весели хора с видео– и фотокамери, лъскавите благополучни хора с кръгли черни микрофони, в момента, когато вратите към широките стълби ще се отворят. Та нали Соня не я пуснаха вътре.

Колко му се искаше да я отведе оттук, от този перленосив, обточен със зеленото кадифе по моравите, грациозно старинен площад, украсявал някога страниците на първите Сонини учебници по английски език. Той самият я занимаваше, отделяше по половин час не от бизнеса си, разбира се, но във всеки случай, от съня си. Да научи език детето можеше и с частни уроци при скъпо платен учител, но да обича езика, да си пада по граматиката и самичко да посяга към нея – това вече не беше по силите на никой учител. Техният ред идва после – да шлифоват, да задълбочават знанията. Естествено, дъщеря му трябва да научи английския по-добре, отколкото го знае той, нали на родителите му и през ум не им минаваше навремето, че тяхното дете ще види Англия. А той е напълно сигурен, че Соня не само ще види страната още много пъти, ами ще може, ако поиска, да има в нея старинна къща, обвита с бръшлян, с тюдоровски кръстообразни подпорни греди или с внушителна джорджианска фасада – както й харесва повече. Иначе за какво даже не успя да забележи онези радости, които са в състояние да донесат парите? Но засега Соня няма да живее в Англия, дори едва ли ще поиска повече да дойде тук. Той няма право сега да я отведе, но по-добре тя изобщо да не беше тук, да не се взираше със стеснили се като ледени цепнатини очи в лицата на съотечествениците си – и руснаци, и евреи, което е още по-обидно, макар че дълбоко в себе си той отдавна не се усеща една кръв с тях. Сега роднини са му само онези евреи, които не са негови сънародници, във всеки случай – засега. Колко често напоследък си мисли за това: да продаде бизнеса си, да вземе Сонка и да замине през девет земи в десета. Може би там не е най-спокойното място, но на нея ще й е по-спокойно, особено когато след три години отиде да служи в армията като всички момичета. Само че дачи ще я вземат в армията? Там е въпросът. Не, по-добре да си стоят у дома, слава Богу, че нещо наоколо започна да се променя. Какви са сега тези мисли, всъщност, има ли значение! Важното е едно, той няма право да я отведе оттук, далеч от тези лица, които тя познава всичките, защото гледа по телевизията всички новини, а не музикалните канали.

Соня наистина ги познаваше всичките, въпреки че никога не ги бе виждала събрани на едно място по телевизията. Те се бяха скупчили заедно, под жадните за зрелища стъклени очи на камерите, възбудени като футболни запалянковци. Например този, дотичал още при първия сигнал, депутат със селяндурска физиономия, навремето се опитал да спечели с все същото – селяндурското си име – в своите предизборни видеоклипове: на тях се беше снимал ту с крави, ту с „майчицата“ си, облечена в старомоден вехт сукман и пребрадена с шал от козя вълна. Говори се, че когато Соня е била още малка, той направо окрал стотина нейни връстници от дом за сираци. Служителите на посолството в Америка цяла нощ опаковали хуманитарна помощ, за да я натоварят в самолета, за късмет, съвсем празен, с който той хвърчал насам-натам самичък, то се знае, на държавни разноски. Но на сутринта депутатът изхвърлил кашоните направо на летището – трябвало да натовари купения за личната му вила санитарен фаянс. Говори се, че дори вестниците писали за това, но нямало никакви последици за депутатския статут на нашия герой, на него и окото му не мигнало. „На нашите деца не им прилича да приемат подаяния от чужбина!“ – заявил той по телевизията, когато журналистите го притиснали с въпроси. Той беше пристигнал тук, за да провери добра ли е затворническата килия, има ли в нея всички удобства за обитателя й. „Ами какво, всичко му е напълно благоустроено, има си и душ, и телевизор!“ – споделил той с журналистите, като помагал на оскъдния си речник с жестове – показвал коя от „екстрите“ къде се намира.

А тази висока, слаба жена с модно подстригани прошарени коси, тя пък наистина беше журналистка. Само че сега не взимаше интервюта от никого, а самата тя ги даваше. За сто и първи път разказваше как седяла на дъсчения нужник, а войниците тайничко се прокраднали някъде отзад, дали откъм септичната яма, и й разказали колко не искат да се бият тук, но се страхували от началството. А от тях изобщо не се страхували, те били добри и разбрани. А пък Коля, който цяла седмица прекара заедно със Соня в един зимник, същият този Коля за нищо на света не би се прокраднал зад оня нужник. Той изобщо не приличаше на никакъв герой – по-скоро на ученик от горните класове, облякъл с няколко номера по-голяма войнишка униформа. Наричаше Соня сестричка и се опитваше да я научи без компютър, по памет да играе на „Цивилизацията“, в което се беше специализирал, преди да го пленят. „Коля, ти наистина ли вярваш толкова много в Бог?“ – не се стърпя Соня, когато разбра каква е работата. „Ох, сестричке, де да беше така – Коля прокара между пръстите си синджира на окаченото на врата му кръстче. – Просто ходех с другите момчета нощем срещу Великден да обикаляме църквата. Красиво е, разбира се. А кръстчето ми го окачи леля ми, преди да ме вземат войник. Казваше, че щяло да ме пази. Е, не ме опази, както виждаш…“ – „Тогава – защо?“ – „Ами защото, сестричке, ако на тях толкова им се иска да го сваля самичък, значи в никакъв случай не трябва да го свалям. Значи, в него има повече смисъл, отколкото съм смятал, когато бях щастлив глупак. А катапулт няма как да изобретиш, не си открила ти математиката!“ А после Коля го… А пък за седенето си в нужника журналистката получи награда, дори и никой да не се бе прокрадвал зад него.

А до нея… този също е журналист, но Соня не го беше виждала по телевизията. Приличаше на джудже, на пубер с прекалено голяма очилата глава. Той много пъти се беше снимал с - тях пред камерите, ох, колко мрази сега Соня тези видеокамери! Тяхната, дето я имаха вкъщи, баща й я изхвърли направо на боклука, за радост на някого, който не знае, че във видеокамерите няма нищо хубаво. А на тези до тях им е приятно, как се мъчат само да влязат в кадър. Например невероятно дебелата лелка, която прилича на разплута жаба, направо се навира в обектива. Друга някоя, ако беше толкова шишкава, щеше да се притеснява да я снимат, но тази май безумно се харесва точно такава, каквато е: трътлеста, с тройна гуша, с омазнено рехаво бретонче, навиращо се под очилата й. Нейните очила са с дебели пластмасови рамки, виж, на изящното старче, което галантно я крепи подръка, очилата му са с тънък метален обков. В другата си ръка старчето държи някак прекалено преднамерено протрита старомодна чанта. Лицето му е честно и одухотворено. Панталонът му е с трогателно издути колене – направо добрият дядо, когото внуците се надпреварват да прегръщат. Когато представители на една от многобройните обществени организации, чиито абревиатури Соня не успява да запомни, му бяха уредили среща с нея, той задряма, докато тя разказваше за преживяното. Беше му скучно. И той е тук, няма как да мине без него.

Вратите се разтварят, тълпата се раздвижва като вълна. Соня не чува думите, долитащи на висок глас някъде отдолу, пък и не й е нужно да ги чува. Киноактрисата, която се задава подръка с елегантен, строен хубавец, сияе. Ръката й в зелена ръкавица докосва лилавите устни и раздава наоколо въздушни целувки. Десетки целувки. Старчето ръкопляска, ръкопляска и дебеланата, ръкопляска джуджето, ръкопляска журналистката, ръкопляска депутатът. Камерите се движат, микрофоните се тикат напред. Спътникът на актрисата не изразява толкова явно удоволствието си, само се подсмихва в кокетно оформената си брадичка и грижливо подстриганите мустаци. Но му е приятно да е в центъра на вниманието, нали и той е актьор.

— Татко – шепне Соня, – те победиха, чуваш ли, те победиха!

— Детето ми, нали го знаехме предварително! – Бащата се мъчи да притисне лицето й към гърдите си, но Соня се отскубва и гледа. – Ако не бяха купени, те щяха да ти позволят да свидетелстваш!

На актрисата й е горещо, тя разкопчава мантото си, докато слиза по стълбите. Освежителният ветрец развява косите й, изрусени до цвят на лимонова кора. (Уви, само младостта може да си позволи да е неглиже!) Тя няма високо мнение за цялата тази ръкопляскаща тълпа, макар че след още няколко крачки театрално ще разтвори прегръдките си за тях. Всички те, честно казано, са второ качество, колкото и да се натягат пред цивилизованото общество. Всичките – довчерашен совок*1, а не горди избраници, родени в люлката на либералните ценности. И за свободата на нейния придружител, върху ръката на когото сега й е толкова приятно да се обляга, те се бориха не просто заради идеята, те си изработиха парите, то се знае, че нямаше да им плати лично, но нали все пак той е господар, а те – шестьорки*2. Разбира се, те дори не могат да се мерят с нея, защитавала справедливостта и… любовта. Това последното уж се пази в тайна, но май всички го знаят… Колко й е приятно сега да усеща, че нейното тяло, надупчено от хормонални инжекции, тегелирано със златни нишки, десет пъти прекроявано и въпреки всичко предателски увяхващо, е събудило страст у този наглед цивилизован, но толкова първичен, толкова възхитително брутален мъж. Ако, разбира се… Тя потиска неприятното подозрение. Няма съмнение, че той е увлечен по нея, тя го ослепи, омая го, такива като нея няма в неговата страна на покорни жени, криещи под куп смехотворни дрехи всичко, което може да се скрие. А дори и да е вярно нещо от онова, което тези руски окупатори се опитаха да изкарат по време на съдебното дело, за него са си виновни единствено те, руснаците. Защо воюват с малкия горд народ, със свободолюбивите чеда на дивите планини?… Историческата им вина е толкова огромна, че струва ли си да се учудва човек на някакви единични случаи, в които е проявена жестокост? Жената отпъжда досадната мисъл, може би защото не иска да си признае, че в действителност я възбуждат физически подозренията в правдивостта на някои повдигнати срещу избраника й обвинения.

[*1 Совок (рус.) – дума, която се използва за назоваване на съветския начин на живот, неговите поддръжници, самият СССР, хората от бившия Съветски блок, както и целият период на съществуване на СССР в историята на Русия. – Бел.ред.]

[*2 Шестьорка (рус.) – дума от жаргона на криминалния свят, една от най-ниските степени в йерархията на крадците, означаващи слуги, хора за дребни поръчки. – Бел.ред.]

И така, любовта възтържествува. Е, днес той ще й се отблагодари, тя така красиво се сражаваше за него. Изглеждаше като истинска героиня от собствените си филми. Впрочем, доста добра рекламна акция, защото тя, уви, вече има нужда от реклама. Не, стига толкова, да отпъдим надалеч всички тъжни мисли, днес е възхитителен ден, денят на тяхната победа!

Остава още малко до края на размяната на прегръдки и актрисата изведнъж леко се спъва по стъпалата. Разсеяният й, сияещ поглед се сблъсква с погледа на тъмнокосо момиченце в бяла канадка и тъмнорозов гащеризон, което стои сред навалицата. То е на не повече от тринайсет години, но по всичко личи, че не е от почитателките й. Твърде странно я гледа, едва ли му трябва автограф. Очите на момичето са присвити, но не поради късогледство, погледът е бодлив като късчета тъмен лед. За миг на актрисата й става студено, тя се загръща в наметнатите върху раменете й кожи.

Момиченцето с безсилен гняв стиска ръце. Пръстите му се впиват в дланите – пет пръста на дясната ръка и три на лявата. Два липсват – те са отстреляни пред видеокамерата, за да накарат бащата бизнесмен по-бързо да събере парите за откуп на детето.