Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава XV

Барикадите (продължение)

— Ще е дяволски обидно, ако тръгнат да бомбардират със самолет! – Майската утрин бе прохладна и Жана вдигна яката на шушляковото си яке. Бузите и върхът на носа й се бяха позачервили, а пъстрите й сиви очи изглеждаха доста сънени. – Ами ако вземат и уцелят „Нотр Дам“?

— Няма да тръгнат и няма да уцелят – уверено отговори Йожен-Оливие. – Та Сите е колкото една длан. – Точно затова, ако удариш по него, все нещо ще уцелиш. А колко ценности има само в Консиержри, в Двореца на правосъдието, навсякъде! Те няма да използват артилерия, докато не се убедят, че и ние имаме. Една шепа бунтовници не заслужава толкова загуби, защото, все едно, ще ни пометат за едно денонощие. Ако те знаеха най-важното, наистина нямаше да пожалят нито бомби, нито снаряди. Само че няма откъде да научат, преди да му е дошло времето!

— Да, чудесно е, че „Нотр Дам“ отново ще стане каквато е била! – Жана засия. – Мисля, че ако катедралата беше човек, той би пожелал в името на един такъв ден да умре. На негово място и аз щях да поискам.

Те вървяха покрай Двореца на правосъдието, вървяха посред бял ден, във всеки случай, в ранната утрин вървяха безгрижно с калашници през рамо през самия център на френския ислям и вятърът рошеше пухкавите коси на Жана. Само заради това не ми е жал да умра, ако ще и десет пъти, помисли си Йожен-Оливие. Тогава струва ли си да се съжалява за катедралата? Тя е права. Катедралата не само би могла да чувства същото, ако беше човек, тя и сега го чувства, камъните й няма как да са съвсем мъртви.

Край сградата на Европол се извисяваше камара сандъци със „Стингър“. Сред сновящите край тях макисари Йожен-Оливие зърна и неколцина познати, например Морис Лодер, мрачен дори в такова весело утро като днешното, юноша, загубил миналата година в гетото майка си, когато семейството им бе попаднало в полезрението на местния имам. След смъртта й той се присъедини към Маки, дотогава я жалеше. През онзи ден самият той бе оцелял по чудо, предишната вечер бяха го откарали в кварталната болница с остър апандисит. Освен това имаше и по-малък брат, който беше изчезнал, разбира се. Йожен-Оливие не знаеше със сигурност, а не беше прието да се разпитва, всеки си имаше своите загуби, нямаше човек, който да е пощаден.

Йожен-Оливие махна с ръка. Морис не го забеляза, той внимателно следеше инструктажа.

— Хубаво е, като на курорт през лятото – отрони Жана. – Как мислиш, още дълго време ли ще се препичаме така на спокойствие?

— Не по-малко от два часа – отговори Йожен-Оливие. – Сега те не предприемат нищо, защото са втрещени, то е ясно. Да се надяваме, че само са блокирали подстъпите към мостовете, а самите те се съвещават до дупка. На всички равнища.

— Месата трябва да започне по обяд, а сега е осем и половина. Знаеш ли, може би все пак няма да загинат толкова много от нашите, току-виж сме успели да изслушаме спокойно месата в „Нотр Дам“. Ох, дано сарацините не щурмуват до един час!

Колко лесно било да говориш с нея и да вървиш до нея. И колко глупаво – да се пънеш, специално да измисляш нещо интересно, просто трябва да си самия себе си. Ех, ако можеше да вървят така сто години, но насреща им вече тича Жорж Перну, старшият на частта.

— Ами ти какво се разтакаваш, Левек?

— Ларошжаклен ми нареди да патрулирам по втората линия на барикадите.

— Сега половината хора от барикадите ги пренасочваме, какво, не си ли чул как се затегнаха нещата? Оцелелите ченгета са се окопали точно в катедралата, в самата сграда и в апартамента на имама. Обстрелват подстъпите, включително и от покрива.

— Мамка му!

— Така си е. Тичай под началството на Роже Берто, те са вдясно от главния вход. А ти, Сентвил, остани край барикадите. Да, вземи този мобилен, знаеш ли как да се оправяш с него?

— Бива си го. – Жана хвана във въздуха телефона. – От някое ченге ли го сви?

— Позна! Май няма пин код, но за всеки случай не го изключвай. Ако започнат да стягат частите си за щурм, звънни веднага на Ларошжаклен, сложил съм номера му на първо място.

— Речено-сторено! – Като тичешком подхвърляше на длан новата си играчка, Жана се втурна по посока на Новия мост.

— И внимавай, не си търси сама белята! – не се стърпя и извика след нея Перну. – Опасно момиче.

Йожен-Оливие намръщено кимна, не вървеше да допълни на глас, че с такава опасност на човек не му трябва никаква сигурност.

* * *

— Направете най-после нещо!! Сякаш не може да се разтурят тези барикади?! Кой изобщо допусна такова безобразие?! Пратете десант, изкарайте флотата, знам ли, не виждате ли, че кафирите всеки момент ще ни атакуват! Хайде по-бързо, какво се помайвате там, не разбирате ли?!

— Прави се всичко възможно, достопочтени Мовсар-Али. Но нали не искате да пострадате случайно от някое наше необмислено действие?

— Не искам да пострадам и от някое ваше обмислено бездействие! Аз в никакъв случай не бива да пострадам, не съм ви някой сульо-пульо, а имамът на джамията „Ал-Франкони“! Офицер, поне разбирате ли какво може да ви коства лично на вас, ако не ме опазите?!

— Прави се всичко възможно. Обадете ни се при каквато и да е промяна в обстоятелствата.

Касим с облекчение затвори телефона. Пискливият глас на имама продължаваше да кънти в главата му, сякаш тя се беше превърнала в пещера, запазваща ехото.

Щабът, разположил се набързо в Центъра за разпространение на благочестива литература, който мнозина от конвертистите по навик още наричаха помежду си „магазинът Шекспир и компания“, се намираше съвсем близо до Малкия мост. Ами да, вярна е поговорката, че лакътят ти е близко, ама няма как да го захапеш. Каквото и да крещеше изпадналият в истерия достопочтен имам, когото можеше да чуе едва ли не и без помощта на телефона, май наистина му е спукана работата.

Двама млади лейтенанти, възползвали се от почивката между поредната порция заседания, пиеха кафе от термос, седнали без особена почтителност върху купчините духовни книги. Надали на някого от наставниците ще му стиска сега да се навира с опеката си, сигурно вече са чули за Мовсар-Али. Макар и в такова нелепо положение, но е приятно да почувстваш най-после, че ти си истинската власт. Край вратата се помайваше куриер, като час по час вадеше от джоба на мундира си, който не му беше съвсем по мярка, кутия цигари, а после я натъпкваше обратно, страхливо озъртайки се към офицерите. Касим вчера бе преглеждал личното дело на този новак. Как се казваше, май Абдула. Бил шофьор на Абдолуахид, сега го уредили тук. От гетото е, наскоро приел правата вяра. Виж го ти, мръщи се, не е доволен, че е попаднал от топлото си местенце в пъкъла. Само че, както се казва, лайното винаги плува отгоре. Роднините му сигурно са в гробищата, от Абдолуахидовата глава не остана парченце дори колкото кибритена кутийка, а този като нищо ще оцелее и сега след щурма.

Ами аз, с какво съм по-добър аз от тази жалка твар, нима спасих Антоан, уф, дано сега забравят за гетата… Но ако не беше станало това немислимо въстание, може би днес Антоан щеше да е там, където е и семейството на този страхливец Абдула. Само че Антоан не ме мрази, по гласа му си личеше, че не ме е намразил. Едва ли родата на този мерзавец, когато тях са ги карали към гробищата, а него – към шериатската зона, може би по едно и също време, би му простила по същия начин, както би ми простил преди смъртта си Антоан. Всъщност, това е обяснимо. Когато дванайсетгодишен аз приех исляма, родителите на Тото едва започваха да се разоряват. Имаше още толкова много до времето, когато вече се налагаше да избираш между живота и смъртта.

Но аз и сега съм против, защо да се убива онази част от семейството, която не е приела правата вяра? Нали при такива условия само мръсникът прави своя избор, защо да си затваряме очите? Ако не беше така, и сега щеше да има доста доброволци сред нормалните млади, които просто съзнават разликата между двете житейски перспективи. Значи, в момента сред присъединяващите се няма нормални млади? Когато ние бяхме юноши, е имало, а сега се натискат разни недоносчета като този Абдула. Гайките все повече се затягат, затягат, затягат… Независимо дали сега ще оставят на мира гетата, или не – за нормалната френска младеж няма да има живот.

А, да, и още една малка разлика. През моята младост не се изискваше да „свидетелстваш с кръв“. Нека моят братовчед да ме презира, но този като нищо е заклал някой свой братовчед, щом в делото му пише, че от семейството само той е приел правата вяра.

Ох, да му се не види! Че отгоре на всичко и оня в джамията, дето е напълнил гащите.

— Какво подпираш вратата! – ядосано подвикна Касим. – Тичай да ми купиш пури, все едно какви. Само се разкарай оттук, чу ли?!

* * *

Имам Мовсар-Али отчаяно се вслушваше в сигнала „свободно“. Нямаше по-отвратителен звук от този, но не му се искаше да затваря телефона – това беше все едно самият да прекъсне нишката на връзката си с нормалния, подреден свят.

Само че не можеше да стои безкрайно като истукан със слушалка в ръка, особено когато в него са се вторачили толкова дразнещо полицаи и благочестиви пазачи, успели да се доберат до джамията и да влязат в нея. Сега имамът можеше да види себе си в очите им като в огледало, ако му беше минало през ум да си представи как изглежда отстрани. Но на достопочтения Мовсар-Али, толкова загрижен за сигурността на собствената си важна и ценна персона, не му беше до глупости. След като най-после затвори телефона, без да каже и дума, той се извъртя „кръгом“ върху токовете на домашните си пантофи и изхвърча от просторната стая, предназначена за прием на посетители.

Озовал се в кабинета си, имамът безсилно се строполи на дивана. Меката кожена възглавница приятно изпружинира, обгръщайки тялото му. С каква грижа за комфорта на високопоставеното лице се обзавеждаха тези стаи, как се стараеха жените му, докато се препираха помежду си и с дизайнерите, докато се пазаряха с работниците и снабдителите! Някога кафирите са имали тук сбирка от музейни експонати, мястото беше много добро, към основното помещение водеше вътрешен коридор, което е много удобно при лошо време. Разбира се, наложи се да пристроят няколко стаи и отвън; предшественикът му, грохнал старец, бе живял натясно с последната си и вече единствена жена. Макар децата му от първите две жени отдавна да бяха израснали, на Мовсар-Али много му се искаше да обзаведе всичко суперлуксозно. И кой е могъл да знае, кой е могъл да си помисли, че толкова престижен апартамент в самото сърце на града един ден ще се превърне в място, опасно за живота му, в капан за мишки, хлопнал с железните чаркове на мостовете си!

А колко усилия само хвърли той, за да го преместят тук от Старата джамия! И всичко това – заради днешния ден?! Сега щеше да си седи на улица „Катрфаж“ и да няма грижи, а тук някой друг щеше да се моли по телефона на тези мизерници от вътрешни войски да се поразмърдат! Е, нека само се размине лошото, пък тогава ще намеря начин да ти напомня, хубостнико: правело се уж всичко възможно!

Само да се размине лошото! А дали ще се размине?…

Измъчван от тревога, Мовсар-Али се запъти към женската половина. Пътьом зърна само третата си жена, Хадиша, която играеше на кубчета върху килима с едногодишния Асланбек. Като видя мъжа си, лицето й, бездруго изплашено, придоби обичайното си изражение на жертва. То дразнеше Мовсар-Али и в много по-добри дни от днешния. С третата жена, признаваше пред себе си неведнъж имамът, не му провървя. Може да се каже, че напразно я беше ощастливил, закриляйки със статуквото си едно не кой знае какво семейство. От нея нямаше нито полза, нито удоволствие. Трябва да й се признае, че роди едро, здраво дете, при това момче, но нали и без Асланбек той вече си имаше петима синове. Този беше чисто и просто шестият. А всичко онова, което той на младини беше чувал за сексуалната разкрепостеност на скандинавките, се оказа пълна измишльотина. Как да не се ядосваш? Ясно е, че първият, а често и вторият си брак мъжът сключва, за да заздрави положението си. А оттам нататък би могъл да си позволи нещо и за кеф, нима това не е справедливо? То се знае, че му се искаше не просто крехко момиче на петнайсетина години, но и да бъде палаво, игриво. На най-младата жена винаги й се падат повече от подаръците, но нима тя не трябва да си ги заслужи с усърдие? В края на краищата, нима и тя не е лично заинтересована да угоди на мъжа си, да знае как да го направи? Къде ти. В леглото беше направо дърво, само дето не хленчеше открито, все едно че я изнасилват, разбираш ли.

Клатушкайки се към подредената от майка му кула от кубчета, детето се спъна, но не се удари и не заплака, макар че предпочете да продължи на четири крака. Някаква неясна мисъл прикова погледа на имама към светлокосата му главица.

Прекалено безгрижно си живееха, затова няма с какво да се защитят сега в такъв черен ден. Дедите му веднага биха намерили откъде да вземат заложници. Най-добре е винаги да са такива, малки. Още по-добре – да са няколко, та единият да се убие пред очите на кафирите за назидание, а после вече да се прави пазарлък за другите. Я виж ти, ами Асланбек доста прилича на кафирско дете, особено отдалеч, нали на челото му не е написано, че е правоверен. Хайде да помисли, никой няма да се погрижи за спасяването му по-добре от него самия. Дали да не заповяда на полицаите да кажат на кафирите, че така и така, има заложници, няколко деца от гетата. Да им покажат Асланбек. Нека дадат възможност на имама да излезе със семейството си от Сите, е, нека да е с придружители. Но тогава при всички случаи ще се наложи да остави сина си в ръцете им, а как ли ще реагират те, като разберат, че им е извъртял номер? Той самият, ако някой го изпързаля по такъв начин, сигурно би размазал главата на палето в първата най-близка стена. Но може да стане и по-лошо, в такива случаи никога не се знае предварително докъде могат да стигнат нещата… Току-виж се наложило самичък да гръмне детето. Ех, поне слугите им да имаха деца, ама не!

Добре, нека разсъждаваме трезво. Става дума за шестия син от жена, чието семейство не е сред влиятелните. Дори ако му се наложи да рискува, да поеме много голям риск, нали това е все едно при игра на шах да жертваш пешка срещу цар. Децата са свещена собственост на бащата и нима той е някакъв лигльо, че да не прояви, когато се налага, подобаваща сила на волята? Ами че почтените му предци щяха да му се изплюят в лицето за такава слабохарактерност!*

[* На мен самата ми е чоглаво да пиша тази книга. Вчера през деня, на 11 октомври, ми хрумна този епизод. Запитах се – дали не пресилвам нещата? Май е някак прекалено. Същата вечер чух в анонса на новините по програма „Время“: „Терористите в Северен Кавказ са се опитали да използват собствените си жени и деца под формата на жив щит.“ – Б.ред.]

Предците… Мислите на имама, бързи като никога досега, се насочиха към миналото. През последните петдесетина години, кажи го, половин век, семейството му се беше издигнало твърде много, та нали те не бяха от потомците на Пророка, а всичко на всичко – чеченци. А какви жалки бедняци са били, някакви си там подлоги на Басаев… Замогнаха се, откакто в началото на века изпратиха пет от дъщерите си в лагери за подготовка на шахидки. Не че парите бяха кой знае колко, но сложиха начало на благосъстоянието им. При това си е и праведно. А после вече имаха късмет да се озоват от нужната страна на зелената завеса, след като своевременно бяха прехвърлили и капиталите си. Вече там, като роднини на праведни девици, се сродиха благодарение на успешни бракове с арабски семейства. Да, нависоко се издигнаха. Но нали ако ги нямаше онези шахидки, сега той, Мовсар-Али, щеше да си седи в Чечня сред предателите, които позволяват на дъщерите си да работят в телевизията и в театрите, пфу, курви такива, и изобщо живеят рамо до рамо с неверниците! Или пък щеше да е наемен работник тук, в някоя от евроислямските страни. Не, точно така е. С което са се издигнали – нека и сега то да спасява.

— Чуй ме, тъпако!

Смаяният имам отмести поглед към жена си. Грабнала първото, което й бе попаднало под ръка – купената от оказион тежка метална лешникотрошачка, тя с едната ръка вдигна детето от килима, а с другата заплашително замахна, отскочила по-надалеч от мъжа си.

— Само да доближиш моето дете, ще те убия, Аллах ми е свидетел, че ще те убия!

— Откачи ли, жено? С кого си позволяваш да разговаряш така? И какво означава изобщо твое дете? Какво твое имаш тук?

— Недей да ми дрънкаш врели-некипели, мръснико! – Хадиша продължаваше да размахва жалкото си оръжие. – Какво си намислил, та гледаше така детето? Каква гнусотия ти е влязла в главата? Да знаеш, че мога да чета по гадната ти мутра като по книга!

— Виж я ти какъв език ми държи, негодницата! – Мовсар-Али побесня. – Ще те науча аз теб, в чудо ще се видиш, само да избият кафирите!

— То не се знае дали преди това кафирите няма да пречукат тебе, Аллах да ги благослови!

Въпреки нечуваната наглост на жена му, неговият гняв изведнъж се стопи. Може, като нищо може да стане и така. Трябва да се мисли, да се търси изход. С тази побъркана датчанка той ще се оправя по-късно, при положение че самият оцелее, сега това е най-важното. Дали все пак да не й вземе детето, е, не самичък, защото тя може и да не го убие, но положително ще хапе и ще дере като тигрица, но помощниците му ще се справят с нея. Само че това ще е голямо главоболие и ще отнеме доста време. Откъде обаче да вземе друго дете, няма да ходи за него в гетото, я, ако можеше да отиде до някое гето, проклетите макисари щяха да го хванат друг път!

Ама че е глупак, съвсем се е чалнал! Мовсар-Али се плесна с длан по челото. Работата е от проста по-проста!

Забравил на мига за жена си, той се втурна обратно към приемната, към най-близкия телефон. Ами да, разбира се, като му обърна внимание на най-малкия син, Аллах му беше посочил най-печелившия, безпогрешен вариант! Да изпратят автобуси в най-близкото гето, да докарат стотина, не, няколкостотин, да докарат всичките деца, които намерят там! Да ги построят на крайбрежната улица около целия остров Сите и да започнат да ги убиват! В гетата е пълно с роднини на макисари, то се знае, че те незабавно ще се съгласят да пуснат имама с приближените му от острова, а после… абе, има ли значение какво ще стане после, всичко това вече няма да го засяга, той ще е в къщата си извън града, на брега на езерото!

Мовсар-Али припряно натисна копчето за свързване с номера на последния избран абонат. Телефона вдигна отново онзи неприятен капитан, е, не е важно.

— Офицер! Слушайте ме внимателно, офицер!

— Слушам ви. Има ли някаква промяна?

— Не е там работата! Трябва спешно, чувате ли, спешно да…

Имамът тръсна слушалката. Сега пък и връзката прекъсна, когато всяка минута е скъпа!

Нямаше никакъв сигнал.

— Ей, Ибрахим, донеси веднага радиотелефона! Май се търкаляше някъде в кабинета ми!

Младият благочестив помощник не се забави много, но когато влезе с телефонния апарат в ръце, лицето му беше още по-уплашено.

— Изглежда, че връзката е прекъсната, господине. Май че макисарите са успели да я повредят.

— Тъпаци! Дяволски изчадия! Някой да даде мобилен, толкова ли е трудно да се досетите?!

— Ние сме всичко на всичко от градската полиция, достопочтени – мрачно се отзова униформен здравеняк. – Полага ни се по един мобилен на петима души, все пак е скъпа техника.

— И какво от това?! – Скъпоценните минути се топяха като сладолед на слънце. – Тук сте близо петнайсет човека, дръвници такива!

— Така си е – полицаят го гледаше някак не особено почтително, – само че нито един от нас няма мобилен.

Направо да се побъркаш с такива малоумници!

— Ибрахим, тогава намери моя мобилен, той също е в кабинета, побързай!!

— Господине, нали вчера ми наредихте да го занеса на поправка, докато е в гаранционен срок. И аз го занесох. Само че в склада нямаха някакви части. Извиниха се и обещаха да го донесат днес направо вкъщи, към девет сутринта… Ама нали…

Имам Мовсар-Али тежко се строполи на пода и като закри лицето си с длани, тихичко заскимтя.

* * *

Щабът на въстаниците се беше настанил в сградата на Европол. Брисевил отклони две момчета, Малезо и Гаро, за да изтрият информацията от всички компютри. Не беше ясно каква е пряката необходимост от това, но нареждането не предизвика недоумение. „Което за руснака е добро, за немеца е смърт.“ – неясно изкоментира разпореждането му София Севазмиу, като държеше в ръка не цигара или револвер, а картонена чашка с чай. Това изглеждаше направо противоестествено.

Ало! Ларошжаклен!

Анри вдигна слушалката:

— Да, Лавал, какво е положението там при вас?

Пиер Лавал тъкмо ръководеше акция по евакуиране в едно от най-големите гета – Пантенско.

— При нас нещата са наред, по-добре няма накъде, в цялото гето са останали не повече от пет ченгета! Хората се окопитиха, досега сме спуснали под земята повече от четиристотин човека. Лошото е само, че жените тъпчат прекалено много неща в бохчите си – разни снимки, книги, бабините съдове… Може да ги разбереш, естествено, но става една…

Ще стане после, неволно си помисли Ларошжаклен. Да побереш в катакомбите над десет хиляди човека, а после да ги прехвърляш на малки партиди извън Париж… Но това е добре, много добре.

— А как е в Аустерлиц?

— Май и там всичко върви нормално. Хайде, да свършваме разговора, макар линията да е защитена, но знае ли човек… Поздрави!

— Девет и десет – отец Лотар хапеше устни. – Софи, колко време ще е необходимо за минирането?

— Ако работят петима души, ще се справим за по-малко от час. Но ще трябват поне два часа, за да ги изкараме оттам. И то в най-добрия случай. Здраво са се окопали там, проклетниците.

— И не по-малко от час ще ни трябва да се оправим с олтара, да осветим наново… Софи, няма да смогнем да свършим всичко в каноничното време.

— А какво означава, Ваше Преподобие, канонично време? – не се стърпя Брисевил. – Не съм чувал нищо подобно.

— Неокатолиците отслужваха меса по всяко време на денонощието, когато им скимне – намръщено отговори отец Лотар. – Това стана лесно, защото те отмениха литургичния пост. Според канона, свещеникът не трябва да яде и да пие преди меса.

— И колко време?

— От полунощ.

— Значи вие…

— А, това е дреболия, свикнал съм. Не ме разбирайте погрешно, мога ако ще до довечера да търпя без вода, както ни се налага да правим това във Великата Събота. Но да служа меса следобед аз не мога, независимо дали съм пил вода или не. Не мога и това е.

— Спокойно, засега няма защо да се притесняваме. – София се надигна с присъщата й младежка рязкост на движенията, вдигна нагоре прозореца с матово, непрозрачно стъкло – младият кестен пред него се беше огънал под тежестта на невероятно количество яркорозови пирамидални цветове. – До десет часа сутринта не сме загубили нито един човек. Трябва да отбележим, че и без всякакви метежи имаме къде по-лоши дни. Да държим острова едно денонощие е нашият максимум, но нали те не знаят плановете ни. Нека смятат денонощието за наш минимум, иначе изобщо няма да проумеят защо предприемаме всичко това. Какво ще кажете, Анри?

— Ще кажа, че не бих искал да щурмувам катедралата. Те са залостили прозорците с каквото им падне, а цялото пространство около сградата е съвсем голо. Дори дърветата са ги изсекли отдавна и са насадили своите глупави цветя, както си знаят. Прекалено много хора ще загинат, толкова жалко, кой да ти знае, че първо е трябвало да завземем не Двореца на правосъдието, дори не и Европол, а самата катедрала!

— Какво сега, да си скубем косите? Всички ли са съгласни с мен, че с най-малко загуби ще можем да ги превземем утре сутринта?

— Загуби все пак ще има, макар и по-малки – сбърчи вежди Ларошжаклен. – Но все пак не ми допада, че един от мръсниците, запънали се на покрива, както изглежда, е със снайпер. Какво има, Левек?

— Момчетата все пак успяха да изскубят телефона – весело докладва Йожен-Оливие. – Добре щеше да е също да знаем какво е положението вътре с мобилните. Но повече нямаме телефонна връзка.

— Браво! Пийни сок, целият хладилник е натъпкан. И на момчетата занеси. Хубав е, студеничък…

— Няма да откажа. – Йожен-Оливие надникна във вътрешността на огромния хладилник. – Има и доматен, чудесно.

— Та какво е положението с пушката? – Брисевил се закашля тежко, с хрипове.

— Не мога да кажа със сто процента сигурност – продължи Ларошжаклен. – Но ми се струва, че снайперистът държи СБ-04 с инфрачервени лъчи. Изпипано нещо, беше разработена в Русия преди трийсетина години. Но откъде един полицай ще има такова луксозно оръжие?

— Не е задължително да е ченге – засмя се София. – Да не би да сме ги избили всичките, може някой от Европол да се е промъкнал в катедралата, пък и няма съмнение, че по ъглите на Сите се крие немалко добре въоръжен народ, поне няколко десетки човека, и ако не сме забелязали това, то е само, защото те не искат да се разкриват, преди да е започнал щурмът.

— Със сигурност е така – Брисевил продължаваше да кашля и носната му кърпа беше в кръв.

— Е, добре, нека допуснем, че пушката на снайпериста върху покрива е с инфрачервен мерник. Все едно нощните загуби са несъпоставими с дневните. Така че не искате ли да пийнете чай, Ваше Преподобие?

— Благодаря ви, Софи – отец Лотар не можа да сдържи смеха си. – Вие винаги успявате изключително изящно да завършите мисълта си. А пък аз именно сега не съм чак толкова придирчив, за да се откажа дори от питието, с което вие се наливате през последния половин час.

— Макар то да мирише на сушена риба, накисната в газ – подхвана Ларошжаклен.

— Не мога да си представя, че съм попаднала сред ценители на деликатеси. – София извади още една чашка и започна да налива чай, запарен направо в електрическия чайник. – Това е истински „Лапсунг Сушонг“, половин пакет се търкаляше из джобовете ми. Но може би напразно го откъсвам от сърцето си, а, отец Лотар? Не се притеснявайте, ако предпочитате сок.

— Не, горещото питие е за предпочитане, ако ще да е от татул. – Отец Лотар с нескрито удоволствие пое чашката.

— Левек, предай на Берто, че ще освобождаваме катедралата през нощта.

— Добре.

Йожен-Оливие излезе, натоварен с ледени кутии сок.

* * *

— Значи, припичаме се до нощес. – Роже Берто отвори кутията с ананасов нектар. – С охладени питиета по желание, като на Лазурния бряг. Бих искал да знам само едно: кое ще започне по-напред – ние ли ще тръгнем да щурмуваме катедралата, или ония ще тръгнат да щурмуват Сите. Направо бихме могли да си организираме залагания. И без това – няма какво да правим. Освен да си разтегнем тук шезлонги.

— Тук не си струва – на Йожен-Оливие не му излизаше от ума пушката, която вижда и в тъмното. – Не знаеш ли къде точно горе се е залостила гадината?

— Къде-къде, на галерията, по средата, направо над прозорчето с форма на роза.

Може, разбира се, да се движи от абсидата покрай стените. Дали мръсникът вижда хората край вратите или не? Кой да ти каже? Но няма как да се притиснеш изцяло към камъка. Какво да измисли, за да го обезвреди?

Отдавна не беше виждал „Нотр Дам“ толкова отблизо. Двете кули, устремени към небесата като корони, окръжността на исполинската розетка, трите врати със замазани с вар следи от изкъртените изображения. Оказа се, че той помни имената им: тази, лявата, е Порталът на Девата, в центъра – Порталът на Страшния съд, а последната – Порталът на Света Анна. Само дето няма кого да попита защо са им на вратите имена и защо те са такива, а не някакви други. Впрочем, как да няма кого да попита, ами отец Лотар? Ще трябва да си поговори с него, когато не е толкова зает.

Имай още малко търпение, „Нотр Дам“, нали това са, както казват старците, непоносимите мъки на продължителното боледуване, а после става леко и светло – значи е дошла смъртта, за да те освободи от страданията. Потърпи само още мъничко.

— Уха, виж, Левек, виж само какво става! – Роже приклекна, като звънко се плесна с длани по колената. – Бива си го Ларошжаклен, браво на него, истински юнак е! Направо всичко е като по ноти!

В безоблачното небе въртяха перки черните водни кончета на хеликоптерите, още съвсем дребни, но доста бързо уголемяващи се.

— Искат да извършат десант! Да не съм жив, ако не е десант!

* * *

— Десант!! Насам летят военни хеликоптери, сега ще извършат десант! – Ибрахим се втурна в малкия кабинет, където беше се сврял имам Мовсар-Али, за да не вижда и чува никого и нищо.

— Какво?! – Мовсар-Али подскочи в креслото. – От къде на къде реши, тъпа главо, че ще извършат десант?! Ами ако, тъкмо обратното, започнат да стрелят или да хвърлят бомби и то право по нас! Защо реши така, казвай!

— Така каза офицерът! Офицерът каза, че ще се извърши десант!!

Най-после! Можеха да се сетят и по-рано. Хвала на Аллах, значи сега ще трябва само да поседят още известно време тук заключени и в безопасност, още някой и друг час, с една дума, докато не бъдат обезвредени всички макисари. Мовсар-Али въздъхна с облекчение. Май днес той беше свалил не по-малко от пет килограма, без да е ходил на баня.

* * *

Морис Лодер извади от сандъка „Стингър“.

Пол Герми изчакваше, за да последва примера му.

Слободан, който не беше сметнал за необходимо присъствието си в щаба, се приготви стриктно, с онази пестеливост на движенията, сякаш беше воювал през всичките последни десет години.

Огромното водно конче с черно-зелен корем изведнъж подскочи по жабешки, а в следващия миг вече го нямаше. То просто изчезна, дори беше трудно човек да свърже по някакъв начин изчезването на такова гигантско насекомо с не толкова силното припукване, което го предшестваше.

— Какво, не го ли очаквахте, мръсници, не знаехте ли с какви фойерверки сме се запасили? – щастливо шепнеше Жана, наблюдавайки как хеликоптерите експлодират, как бясно се завърта исполинската водна фуния на мястото, където те падат, между мостовете.

„Дано само никой не пострада от шрапнелите, защото е смъртоносно – помисли си отец Лотар. – Макар че два хеликоптера май вече паднаха в Сена, почти съм сигурен в това.“

— Отново имаме малък таймаут – иронично наблягайки върху американизма, каза Брисевил на Ларошжаклен. – Дори и те да не са успели да се подготвят за щурма, сега ще преразгледат тактиката. Ще решат да се въоръжат по-добре.