Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Глава XI

Домът на конвертита (продължение)

Разбира се, когато преместят Касим в министерството, ще се наложи физическата форма да бъде жертвана в името на кариерата. Но преместването му все се отлагаше и вероятно, както предполагаше Асет, не без участието на Първи отдел. Правоверен с една жена, откъдето и да го погледнеш, това изглеждаше съмнително. Ами какво да се прави – неомъжените приятелки с ограничени средства са голям дефицит, търсенето е повече от предлагането. И за тях се оказа, че няма. Разбира се, Асет беше благодарна на Касим, че все пак се отказваше да спазва това правило на играта. Тя никога не забравяше да изрази тактично на мъжа си своята признателност, макар с прословутото здравомислие на парижанка да се досещаше, че причината за бавното му израстване в кариерата не се свежда единствено до великата любов. Силно подозираше, че когато става дума за три часа, прекарани с проститутка, мъжът й едва ли е по-добър от другите офицери. Но мъжете по природа са предпазливи по отношение на брака. Да пуснеш в дома си някакво безкрайно чуждо същество, да делиш с него постеля, да разговаряш, да го виждаш всеки ден, да прекроиш според желанията на това същество битовите си навици, реда вкъщи – малцина конвертити се решаваха да предприемат подобно нещо. Алтернативата не беше по-добра – между две жени французойки постоянно щеше да прескачат искри. Така или иначе: да се отпуснеш истински, с удоволствие, в собствената си къща, дори като внимаваш и се пазиш от слугите съгледвачи – пак няма как да стане. А мъжете много ценят спокойствието на домашното огнище. Моят дом е моята крепост. Макар да са го казали англичани, всички французи биха се подписали под тази поговорка.

Разбира се, ако от това пренебрегване на шериата зависеше не кариерата, а сигурността на живота му, Касим щеше да го коригира. Но и тук трябва да усещаш тънката граница. Едно отклонение от общоприетите норми, желателно при силно усърдие в спазването на останалите, не е кой знае какво, то не е страшно. Дори и в министерството Касим ще го вземат рано или късно, нищо, че има само един брак. Но две или три отклонения вече създават силно напрежение. Обаче и тук трябва да се усеща разликата – има две, които биха тежали повече и от четири. Неописуемо сложни са тези неписани правила на играта, която двамата с мъжа й водеха ден след ден.

И защо водеха, с раздразнение си помисли Анета. Водят сега, ще водят и занапред. Защо ли след срещата с онова непримиримо наивно момиче тя непрекъснато мисли за себе си в минало време? Това е пълна глупост.

— Онова момиче не е от гетото, скъпи.

— Е, знаеш ли… – Касим винаги леко се зачервяваше от възмущение, а сега бузите му направо пламнаха. – Можеше и да не ме лъжеш. Мислиш ли, че Зурайда не е в състояние да различи правоверна от кафирка? Тя сигурно е казала…

— Никога не съм те лъгала, не те лъжа и сега – с достойнство каза Анета. – Не съм казала, че момичето е правоверно. А Зурайда за късмет е глупачка.

— Обясни ми, моля те. – Касим го побиха тръпки от спокойния глас на жена му. Той се прибрал вкъщи ядосан, първо, защото въпросът с преместването му в министерството отново се проточваше, второ, защото това сополиво пале Ясир Ибрахим Хасан, нали глупавите дреболии винаги вбесяват повече от сериозните проблеми, бе довлякъл на работа новичък китайски ноутбук. „Засега, уви, скромните ми средства не ми позволяват да си купя от продукцията на забележителната ни фирма „Фархад“! – с фалшиво съжаление тържествуваше той, докато показваше на колегите си възможностите на своята придобивка. – Затова ми се налага да се задоволявам с китайска електроника. Но все пак се съгласете, че за евтиния е доста добра, нали, господа?“ И нямаше какво да му кажеш. А е дяволски обидно, когато някой толкова нагло ти показва превъзходен компютър, купен два пъти по-евтино от твоя само защото собствениците на „Фархад“ искат да печелят с повече или по-малко старателно префасониране на същия „пълнеж“ в свой корпус. Какво да се прави, положението задължава. Но защо такава дреболия толкова го ядоса? Та нали тя не заслужаваше изобщо да си хабиш нервите. Преди един месец той брои на онези мошеници от „Фархад“ пари, които не му бяха в никакъв случай последните. Честно казано, за семейния бюджет не е от значение дали ще плати осемстотин ислямски евро за персонален компютър, или хиляда и шестстотин. Но е някак обидно. А сега се прибира и му казват, че Асет е водила у тях някакво момиче, и то кафирка. Е, как да не си излееш при това положение яда и раздразнението? Но знаеше дълбоко в душата си, че всичко това не е насериозно, а просто изпускане на парата след тежкия работен ден. Сега жена му ще започне деликатно да изглажда острите ръбове, а и масата вече е сложена за обяд, и хубавичката му по-голяма дъщеря ще дойде, ще прегърне баща си, а после ще му донесат да целуне мъничката, такава здравичка, такава пухкава… Неговото несериозно раздразнение, колкото и да е странно, говореше за това, че той е доволен от живота си. Но в особените интонации на жена му изведнъж се прокрадна студеният призрак на нещо сериозно, много сериозно. – Откъде се е взела в дома ни малката кафирка, ако не е от гетото?

— Не знам със сигурност, но най-вероятно е от Маки. Затова доведох момичето, да го скрия от полицията.

— Момиче от Съпротивата? Макисарка в нашата къща?! – На Касим му се разтрепериха устните. – Асет, ти си болна, ти бълнуваш, не мога да повярвам, че си способна на подобно безумие!

— Повтарям ти още веднъж, ако аз не му се бях притекла на помощ, момичето щеше да попадне в ръцете на полицията. Знаеш какво правят там с макисарите. Скъпи, при малко по-друг обрат на съдбата на нейно място можеше да е нашата дъщеря.

— И затова сега ти се опитваш да обърнеш съдбата така, че нашата дъщеря също да попадне под ударите й? Та ти знаеш, ти много добре знаеш, че ние вървим по много тънък лед. Направо се съдирам, за да живее семейството ми в безопасност и да е осигурено, а собствената ми жена копае яма за всички ни с някакви безумни прищевки! Не, само си представете, била помогнала на кафирка от Маки! Да не мислиш, че те ще ти благодарят за това? Ще ти благодарят, че си изложила всички ни на опасност? Имаш ли поне представа колко много ни мразят тези фанатици?! Мисля си, че дори повече от правоверните по рождение! Те могат всеки момент да убият и мен, офицера от правителствените вътрешни войски, както убиха кади Малик, без когото, между другото, тези бюрократи от Първи отдел сега ще протакат поне още един месец преместването ми. Само че сега изобщо не ми е до това преместване! Асет, какви ги вършиш? Питам те, дали разбираш, че твоето, колкото и смешно да звучи, благодеяние няма изобщо да им попречи да ми лепнат и на мен някой взрив?! Днес, между впрочем, са взривили имам Абдолуахид. Разбираш ли, че тия, с които си се свързала, при удобен случай няма да пощадят и мен?!

— Страхувам се, че си прав! – Асет запази спокойствие. – С основание подозирам, че едното по никакъв начин не е свързано с другото.

Пред Касим стоеше някаква непозната жена. Тя беше облечена с познатата къщна рокля на Асет, малинова, дълга, събрана в талията на меки дипли, от естествена коприна. Беше обута с познатите домашни пантофи на Асет – от крокодилска кожа, които той самият й избра за рождения ден. Но жената изглеждаше непозната. И още нещо – тя изглеждаше много по-красива от жена му.

— Ти трябва да се лекуваш! – заговори той с истинска злоба, отърсвайки се от странното видение. – Сега приличаш на ненормалната си баба, която десет години напук седя в стаите си, без да излиза навън!

— Ако тръгнем сега да нищим роднините си, и ти в никакъв случай не приличаш на своя дядо. Говоря за по-стария, по бащина линия. Нали и той е бил офицер, не е ли така, скъпи?

Такъв удар под кръста, такова споменаване на грижливо критата семейна тайна, на скелета в гардероба, той изобщо не беше очаквал от Асет. Дори не смееше да мисли за това. В семейството му дори наум никой не си помисляше, камо ли да споменава, че този дядо бе осъден на пет години тъмничен затвор. В края на века, намирайки се в епицентъра на военните действия срещу сърбите, той тайно им предавал информация за дислокацията на частите на АОК и плановете за бомбардировки на НАТО*. Добре поне, че не е бил платен шпионин, но при всички случаи – военен престъпник или, което е още по-зле, престъпник, минал на страната на мръсните кафири в борбата им с правоверните. Тогава, разбира се, правоверните не са били завзели властта в Европа, затова той се отървал с малка присъда, с нищо и никакъв срок на заточение. Но ако, не дай си Боже, тези факти изплуват сега – най-доброто, което можеше да очаква Касим, щеше да е да прекара остатъка от живота си в някой затънтен гарнизон в Пикардия.

[* Тук се споменава реален епизод. Френският военен елит, за разлика от правителството и гражданското общество, до голяма степен не е одобрявал действията срещу Сърбия. – Б.ред.]

— Благодаря ти, че ми напомни за това! – с мъртъв глас промълви Касим. – Твоят мъж наистина има повече основания от теб да се срамува от своите предци.

— Скъпи, а не ти ли е идвало наум, че твоят дядо сега много повече би се срамувал от теб, отколкото ти от него?! Ако можеше да те види? Че той тъкмо затова е нарушавал воинския си дълг, защото може би не е искал правнучката му да се казва Иман?! – Сега Анета почти крещеше. По лицето й минаваха конвулсии, като го смачкваха отвътре, както мачкат тестото ръцете на някоя хлебарка. – Може би той е искал внучката му да се казва Никол?! Никол, както винаги съм го искала и аз, само че винаги съм си мълчала! Никол! Никол!!!

Касим се спусна към жена си, с едната ръка я сграбчи за рамото, а с другата я удари по бузата – силно, но без злоба, която сякаш се беше изпарила, направи го само за да прекъсне истерията й.

И опъналото се като струна тяло на Асет изведнъж омекна, тя се олюля, сякаш търсеше опора, обгърна с ръце врата на мъжа си и тихо се разплака, скрила лице на гърдите му.

— Прости ми, мили, прости ми, и без мен си имаш достатъчно неприятности! Може наистина да съм болна, може в мен наистина да се проявява бабината наследственост, не знам, просто не знам какво ми става!

— Успокой се, милата ми. – Касим притисна жена си в прегръдките си. – Мисля, че просто си изпаднала в шок, след като си станала свидетелка на смъртта на кади Малик. Честно казано, покойният беше гаден тип, но много нужен човек, пък и да видиш отблизо толкова ужасно събитие… Да преживееш такъв ужас, особено ако си жена… Освен това горката Зейнаб беше твоя приятелка… Сега, то се знае, на нея й се налага да забрави за приятелките си, но на теб, разбира се, ти е жал за нея…

— Не знам… Сега нищо не знам. – Асет избърса сълзите си. – Само това липсва, да забележат слугите. Ей сега ще си оправя лицето и ще дам разпореждане да сервират обяда.

— Не бързай, скъпа. Нека сервират… след петнайсетина минути. – Като целуна жена си по бузата, Касим излезе от стаята.

Старият слуга Али, когото Касим ценеше най-вече заради това, че не беше научил френски език и дори лингва франка, макар да бе пристигнал в Париж петнайсетгодишен, вече го очакваше, приготвил къщните му дрехи. След като освободи лакея си с уморен жест, Касим постоя известно време в ръцете със светлата риза, стигаща до под коляното, с червената къса жилетка, с възкъсите панталони. А разните му там неграмотни негри се разкарват с тениски и джинси, същите, каквито носеше във всекидневието си и баща му, доколкото той си спомняше. Какво да се прави, положението задължава. Офицерът от вътрешни войски не е някаква мързелива чернилка, ояла се от социални помощи. И все пак, така не му се обличаха тези парцали – арабски или афганистански, кой знае откъде се е взел идиотският им модел. Защо пък „парцали“, защо пък „идиотски“?! Много удобно облекло, с добро качество, без изкуствени примеси.

Касим уморено притисна длан до челото си: психозата все пак не е грип, няма как да се прихване от контакта ти с болен. Или в известен смисъл може да се прихване? Как можа само да го измисли – Никол. Дъщеря му да се казва Никол! А малката какво, някаква си там Женевиев ли трябваше да я кръстят? Пълни глупости. И все пак защо му е толкова тежко на сърцето, може би защото Асет, винаги толкова умна и съобразителна, грубо разобличи фамилния позор? А дали не му е толкова гадно, защото на жена му й е зле? Все пак какво й става?

Дори не му се обядва. Касим предпазливо се ослуша, доближи вратата, превъртя ключа. Другият ключ, за чекмеджето, беше скътан сред бижутата в малка калъфка с код. Външно приличаше на още една кутийка с копчета за ръкавели.

Его го, съдържанието на тайното чекмедже. Касим повъртя в ръцете си стъклената тръбичка с белия прашец. Е, прекалено много се крие, в края на краищата – това не е харам. Мнозина си го позволяват понякога. Включително и някои от началниците. Той взе от купчинката жълто листче за бележки, нави го, сипа в него малко прашец с лъжичката дозатор. Това не е харам. Да се надяваме, че няма да го докара до пристрастяване. Да се надяваме, че няма да мине на нещо по-твърдо.

Облегнат в мекото кресло, Касим смръкна от кокаина.

Ръцете и краката му омекнаха и престанаха да му се подчиняват, сякаш някой беше им извадил костите. Някъде в дълбините на мозъка му започнаха да се пукат гъделичкащо-щастливи мехурчета, напомнящи тези на шампанското, което той беше опитал на двайсетина години. Само че кое шампанско може да се сравни с този чудесен бял прашец, с тази весела снежна виелица в главата му?

Когато Касим излезе за обяд, цялото семейство вече седеше на масата. Мъничката Азиза, увита с голям лигавник, гордо се кипреше на високото си столче. Асет я издаваха само зачервените очи – тя беше начервила устните си с подходящо за случая червило, беше се напудрила и подчертала с руж високите си скули.

— Бисмилла…

Докато натискаше стридата с малко остро ножче, Касим изведнъж разбра, че наркотичният екстаз се е изпарил някак твърде бързо. В противен случай той изобщо нямаше да забележи, че нещо не е наред. Живичките миди, както си му е редът, се свиваха под лимоновите пръски, но кой знае защо не изглеждаха достатъчно сочни. Иман, противно на навиците си, не се цупеше, не настояваше да й спестят предястието и основното блюдо и направо да й сервират сладоледа. Не се кискаше, правейки се, че се страхува от мърдането на стридите. Седеше някак унила, ядеше онова, което й беше сипано в чинията.

Момичето вече кара петнайсетата си година, изведнъж го прониза тревожната мисъл. Още две-три години и ще трябва да се разделят с нея, вече е време да се оглеждат за подходяща партия. Нещата хич не са добри, стига е заравял глава в пясъка. Преди десетина години браковете между децата на конвертити бяха нещо обикновено, но сега на тях се гледа с лошо око, дори с много лошо око. Едва ли ще успеят да омъжат Иман за някой приличен френски младеж. Ако ли пък си припомним, че на два-три пъти шейх Юсуф намекваше, че не би имал нищо против да си вземе четвърта жена… Касим се оправдаваше с възрастта на дъщеря си, с надеждата, че след две-три години старецът ще го тресне някой инфаркт… Ами ако това не се случи? Какво да прави, да даде момичето си, та с него пълновластно да се разпорежда най-възрастната и най-проклетата съпруга шейха, да го хвърли във водовъртежа от интриги на другите му две партньорки по легло, а най-вече, макар че за това направо му беше непоносимо да си мисли – в ръцете на похотливия, разкапан от всички възможни болести старец? А само опитай да не му я дадеш, засегне ли се влиятелният шейх, може да напакости така, че от скромния военен да не остане и мокро място. Цялата му надежда е, че той ще хвърли топа по-рано, но ако не го хвърли – ще се наложи да му даде дъщеря си. Каква чест само, нали е потомък на Пророка. И да дадеш детето си със собствените си ръце на този потомък на Пророка, който, както знаят всички, се развлича тайничко и с момчета?

В главата му се завъртяха още по-мъчителни и гадни картини, нали ще го принуди да прави и това, и това, нали няма да го пожали, нали за тях чистотата е юридическа формалност, важно им е само да получат невинността за лична употреба, а пък да се съобразяват с чувствата и неведението на младото същество – изобщо не им минава и през ум…

— Скъпи, какво ти е?

Касим разбра, че стене.

— Сега ще ти дам таблетка разтворим аспирин!

Асет бързо изтича от столовата.

А тя все още не се замисля за това, помисли си Касим, докато изпращаше жена си с поглед. Не се замисля, защото е щастлива в брака си и неволно проектира собствения си живот върху бъдещето на дъщерите си. Иман поне порасна здрава, неосакатена. Но какво ли я очаква Азиза? Добре е, разбира се, че макисарите пречукаха имам Абдолуахид, ревностния привърженик на „фараонското обрязване“*, докато момичетата още са малки. Колко пъти вече той беше излизал с доклади, колко статии публикува из списанията. Уахабитските власти засега имаха разногласия по този въпрос. В емирствата и в Египет се практикуват и трите вида женско обрязване, включително и това, най-ужасното, а пък в Иран поне точно такова никога не е имало. Доколкото в Европа сега живеят потомците на заселници от целия правоверен свят, за много неща, включително и за това, няма общо правило. Но активисти от рода на покойния Абдолуахид се стремят към унифициране на всички правила – и винаги по най-радикален начин. Отвсякъде, така да се каже, вземат най-доброто. Така че благодарение на макисарите, за известно време ще се забрави за „фараонското обрязване“, но едва ли завинаги. Вместо Абдолуахид ще изпълзи нова гадина, защото унификацията в съответствие с най-радикалните варианти на битовите норми е очевидна тенденция, глупаво е човек да си затваря очите пред нея. Дано Азиза успее да порасне! Дано навреме хвърли топа шейх Юсуф!

[* Фараонско обрязване – женско генитално осакатяване – Бел.ред.]

Ама какво става днес, наистина? Нали само преди три часа му се струваше, че денят е като всеки друг, макар и с дребните си неприятности. После тази ужасна истерия на Асет, после тревожният признак по отношение на кокаина, а сега пък тези черни, отвратителни мисли.

Отстъпиш ли веднъж, няма спиране.

Що за странно изречение? Кой и кога го беше изрекъл?

Но нали това е истина!

Кой изобщо е казал, че той е жертвал нещо, че за нещо е виновен? Всички негови прадеди са били военни. И той от малък искаше да стане военен в тази страна, в този военен корпус. Докато растеше, религията бе сменена. Е, и какво от това? Религията – това е фльонга, черешката на тортата, която в края на краищата няма никакво значение. Нали страната си остана, остана си и населението й, макар и увеличено от емигрантските потоци, дори врагът си остана предишният – все същата Русия. По времето на прадядо му Студената война с нея без малко да премине в гореща, същото е възможно да се случи и сега. Нищо не се е променило. Той просто изпълнява дълга си.

Да, но какво бъдеще е приготвил за децата си? Той не е като тях, Асет не е като тях. Но децата, децата им ще се разтворят в тях като лъжичка нес кафе във вряла вода. Внуците му ще станат едни от тях.

Отстъпиш ли веднъж, няма спиране.

Влязлата Асет освен чашата с разтворима таблетка държеше в ръка и телефонната слушалка.

— Изключил си мобилния си.

— Ами, да.

— Затова звънят на домашния. – Докато му подаваше слушалката, Асет затискаше с длан микрофона. – Както изглежда, търсят те по спешност да се явиш в службата.