Делириум

Трета глава

Леля настоява да ме придружи до лабораториите, които, като всички държавни служби, са струпани около складовете на пристанището: дълга редица от яркобели сгради, блеснали като зъби в мляскащата уста на океана. Когато бях малка, току-що дошла да живея при нея, тя трябваше да ме води до училище всеки ден. С мама и сестра ми сме живели близо до границата и в началото, когато дойдох тук, тези криви и неосветени вмирисани на зеле и развалена риба улици ме плашеха. Все молех леля да ме държи за ръка, но тя никога не го правеше, аз стисках юмруци и следвах хипнотичния звук от триенето на кадифените й панталони, очаквайки с ужас момента, когато девическото училище „Света Ана“ ще се появи над гребена на последния хълм — висока сграда от тъмен камък с напукани от времето стени, като лицата на старите рибари около доковете.

Невероятно е как се променят нещата. Толкова много се страхувах от портландските улици, че не смеех да се отделям от леля. Сега ги познавам като петте си пръста, мога да следвам завоите и извивките им със затворени очи и в момента най-много от всичко искам да съм сама. Ароматът на океана се усеща ясно, въпреки че самият той не се вижда от непрекъснатите завои на улицата, и това ме успокоява. Соленият му дъх прави въздуха тежък и плътен.

— Не забравяй — повтаря леля за стотен път, — те искат да разберат що за личност си, но колкото по-общи отговори даваш, толкова повече се увеличават шансовете ти.

Леля винаги говори за брака с взети директно от книгата „Ш-ш-т“ думи като „дълг“, „отговорност“ и „постоянство“.

— Разбрах.

Един автобус профучава по улицата покрай нас. Върхът на сградата на „Света Ана“ вече наднича зад хълма и аз проточвам врат, представяйки си Кара Макнамара или Хилъри Пейкър да гледат през прашасалите прозорци, да се кикотят и да сочат към мен. Всички знаят, че оценяването ми е днес. През годината са предложени само четири момичета и датите се знаят предварително от всички.

Леля настоя да си сложа грим и сега усещам кожата си хлъзгава и мазна. Когато у дома се погледнах в огледалото, реших, че приличам на риба, особено с тази вдигната коса, захваната с метални фиби и шноли: риба с цяла дузина забити в главата й куки.

Не обичам да се гримирам, изобщо не се интересувам от мода и не си слагам червило. Първата ми приятелка, Хана, мисли, че нещо ми хлопа на тази тема, но това е разбираемо. Тя е невероятно красива, винаги изглежда, сякаш току-що е излязла от фризьорския салон, дори и когато завърти русата си коса като гнездо на върха на главата си. Аз не съм грозна, но не съм и красива. Всичко е някак си по средата. Очите ми не са зелени, нито кафяви, а нещо по средата. Не съм слаба, но не съм и дебела. Единственото нещо, което със сигурност може да се каже за мен, е, че съм ниска.

— Ако те питат, не дай си боже, за братовчедите ти, трябва да кажеш, че не ги познаваш добре…

— Ъхъ.

Слушам я само наполовина. Времето е прекалено топло за юни и потта вече се стича по гърба и под мишниците ми, въпреки че тази сутрин изпръсках целия дезодорант по себе си. Вдясно от нас е Каско Бей, ограден от остров Пийкс и остров Грейт Даймънд, където са наблюдателните кули. Зад тях е откритият океан, а зад него — всички рушащи се държави и градове, загиващи от болестта.

— Лена? Слушаш ли ме изобщо?

Каръл ме хваща за ръката и ме завърта към себе си.

— Синьо — повтарям като папагал. — Синьото е любимият ми цвят. Или зеленият.

Черният е прекалено мрачен, червеният ще ги накара да застанат нащрек, розовият е незрял, оранжевият — странен.

— А какво обичаш да правиш през свободното си време?

Внимателно измъквам ръката си от нейната.

— Този въпрос вече го минахме.

— Много е важно, Лена. Това е може би най-важният ден в живота ти.

Въздъхвам. Вратите към държавните лаборатории се люлеят лекичко пред мен на механизираните си панти. Вече се е оформила двойна опашка: едната е от момичета, а пред другия вход, на петнайсет метра встрани, е тази на момчетата. Присвивам очи на слънцето и се опитвам да открия познати, но океанът ме заслепява, пред очите ми започват да плуват черни петна и всичко се замъглява.

— Лена? — подканва ме леля.

Поемам дълбоко въздух и започвам да сипя сладки приказки, репетирани милион пъти:

— Харесва ми да работя в училищния вестник. Интересувам се от фотография, защото харесвам как камерата улавя и съхранява един-едничък миг от времето. Обичам да се разхождам из града с приятелки, ходя на концертите в Диъринг Оук Парк. Обичам бягането и две години бях втори капитан на отбора по бягане на дълги разстояния. Победител съм в тази дисциплина за училището. Често гледам по-малките деца в семейството, защото много обичам деца.

— Защо гримасничиш?

— Защото обичам деца — повтарям аз и лепвам върху устните си една сладка усмивка.

Истината е, че като изключим Грейси, не ги обичам много. Те са глупави и шумни, непрекъснато ти пипат нещата, лигавят се и се подмокрят. Но аз знам, че един ден трябва да имам свои деца.

— Така е по-добре — отбелязва леля. — Продължавай.

Завършвам с: „Любимите ми предмети са математика и история“, и тя кима доволно.

— Лена! — вика някой.

Обръщам се и виждам Хана да излиза от колата на родителите си, русите къдрици подскачат около лицето й, деколтето на туниката й се е смъкнало от едното рамо. Всички момичета и момчета от опашката се обръщат да я огледат. Хана винаги привлича погледите върху себе си.

— Лена, чакай! — вика тя отново и продължава да размахва ръка. Колата зад нея маневрира бавно: напред-назад, напред-назад, докато обърне посоката на тясната улица.

Колата на Хана е лъскава и черна като пантера. Возила съм се в нея само няколко пъти, но винаги съм се чувствала като принцеса. Почти никой в града не ползва кола, дори и тези, които имат, не ги карат. Бензинът е с купони и е изключително скъп. Повечето хора от средната класа си държат колите пред къщите като студени и ненужни статуи с чисто нови гуми.

— Здравей, Каръл — казва задъхано Хана и ни настига.

От наполовина отворената й чанта се подава списание и тя спира, за да го извади. Оказва се, че е новият брой на едно от държавните издания — „Дом и семейство“. Вдигам вежди, а тя ми отговаря с гримаса.

— Мама ми го натика в чантата. Каза да го чета, докато чакам да ми дойде редът. Според нея, това щяло да направи добро впечатление — обяснява тя, после слага пръсти на гърлото си и имитира повръщане.

— Хана — прошепва ядосано леля. Тревогата в гласа й кара сърцето ми да се свие. Каръл никога не избухва, дори и за миг, но сега явно се тревожи. Върти глава във всички посоки, очаквайки да види криещи се из слънчевата улица регулатори или оценители.

— Спокойно. Не ни шпионират — казва Хана, обръща се с гръб към леля и добавя само с устни: „Не още“. После се ухилва.

Двете опашки пред нас стават все по-дълги, стигат чак до улицата и не намаляват дори и след като остъклените врати на лабораториите се отварят, няколко медицински сестри се явяват с бележници в ръка и започват да викат хората един по един. Леля докосва лакътя ми, бърза като птичка.

— Иди на опашката — казва тя. Гласът й отново си е нормален. Ще ми се да мога да взема част от спокойствието й. — И… Лена?

— Да? — изведнъж ми става зле. Лабораториите ми изглеждат много далечни и толкова бели, че ме заболяват очите, тротоарът пред мен трепти от горещината. Думите „най-важният ден в живота ти“ се въртят непрестанно в главата ми. Слънцето ми прилича на гигантско огнено кълбо.

— Успех! — казва леля и ми дава една от нейните милисекундни усмивки.

— Благодаря. — Иска ми се да каже още нещо, нещо от рода на „Сигурна съм, че ще се представиш добре“, или „Искам да се успокоиш“, но тя просто си стои там и примигва, лицето й е като камък, непроницаемо, както винаги.

— Не се безпокойте, госпожо Тидъл — смигва ми Хана. — Давам ви дума, че няма да позволя да се провали напълно.

Изведнъж цялото напрежение ме напуска. Хана е толкова спокойна, толкова безгрижна и нормална!

Тръгваме заедно към лабораториите. Хана е почти метър и осемдесет и когато вървя до нея, трябва да подтичвам, за да не изостана, и в крайна сметка започвам да се чувствам като пате, което плува с всички сили, за да не изостане от майка си. Но днес това не ме дразни. Радвам се, че Хана е с мен. Иначе вече щях да се треса от нерви.

— Боже мой! — въздъхва тя, когато се отдалечаваме достатъчно от Каръл. — Леля ти май взима всичко прекалено на сериозно.

— То си е сериозно.

Заставаме най-отзад и аз забелязвам няколко познати лица: едно от момичетата съм виждала в училище; с няколко от момчетата съм играла мач зад мъжкото училище „Спенсър“. Едно от тях гледа към мен и когато забелязва, че и аз го гледам, вдига вежди. Бързо свеждам поглед, лицето ми пламва и коремът ми се свива от смущение. „Ще те чифтосат след по-малко от три седмици, трябва да свикваш“, казвам си наум, но думите като че ли не означават нищо, изглеждат ми глупави, като в старата детска игра на развален телефон. Когато играехме, винаги завършвах с безумни изречения като „Искам банан за моторницата“ или „Дай мократа обувка на пъпчивата си тортичка“.

— Знам, повярвай ми. Чела съм книгата „Ш-ш-т“, като всички. — Тя вдига слънчевите очила на челото си, примигва с дългите си мигли към мен и казва с меден гласец: — „Денят на оценяването е съществуваща практика, която ви подготвя за новия период в живота ви, изпълнен с щастие, стабилност и партньорство.“

После сваля очилата на носа си и извърта устни в гримаса.

— Не вярваш ли в това? — снижавам глас до шепот аз.

Напоследък Хана се държи странно. Винаги е била по-различна от другите — по-пряма, по-независима, по-безстрашна. Това е първата причина, поради която исках да бъдем приятелки. Аз винаги съм била срамежлива, все се страхувам, да не би да кажа или направя нещо не както трябва. Хана е точно обратният случай.

Но напоследък стана още по-опърничава. Престана да се интересува от училище и няколко пъти я викаха при директора, защото започна да отговаря на учителите. Понякога спира по средата на разговора, просто затваря уста, все едно, че е застанала пред някаква бариера. Друг път я хващам да гледа към океана, сякаш крои планове да избяга оттук с плуване.

И докато се взирам в ясните й сини очи и тънката и стегната като опъната струна на лък уста, изведнъж ме хваща страх. Сещам се за мама, виждам я как увисва за секунда във въздуха, преди да падне като камък в океана; замислям се за лицето на момичето, което скочи от покрива на лабораторията преди няколко години, и за залепената й за тротоара буза. Но веднага прогонвам страховете. Хана не е болна. Няма как да е. Иначе щях да знам.

— Ако наистина искаха да сме щастливи, щяха да ни оставят сами да изберем — изсумтява тя.

— Хана — прекъсвам я рязко. Критикуването на системата е най-лошото престъпление. — Вземи си думите назад!

Тя вдига ръце.

— Добре, добре. Взимам ги.

— Знаеш много добре, че онова не е живот. Нали знаеш как е било едно време? Хаос, бунтове, войни през цялото време. Хората са били нещастни.

— Казах, че си взимам думите назад.

Тя ми се усмихва, но аз все още съм бясна и отмествам поглед.

— Освен това — продължавам разпалено, — те ни дават право на избор.

Обикновено оценителите правят списък с четири или пет имена на подходящи партньори и ти имаш право да избираш между тях. Така всички са доволни. През цялото време, откакто браковете се контролират чрез процедурата, в Мейн е имало не повече от десетина развода и по-малко от хиляда в цялата страна, като в почти всички случаи или съпругът, или съпругата са се оказвали симпатизанти и държавата е одобрявала развода, защото законът е такъв.

— Ограничен избор — поправя ме тя. — Можем да избираме измежду хора, които са били избрани за нас.

— Всеки избор е ограничен — парирам я аз. — Такъв е животът.

Тя отваря уста, но вместо да отговори, започва да се смее. Хваща ме за ръката и я стиска, две бързи и две дълги стискания. Това е стар наш ритуал, измислихме си го още във втори клас. Това е начин да кажеш на другата: „Аз съм тук. Не се тревожи“, когато някоя от нас е изплашена или разстроена.

— Добре де. Стига си се пенила. Аз обичам оценяването, ясно? Да живее Денят на оценяването.

— Така е по-добре — измърморвам, но все още съм ядосана и се тревожа.

Опашката се придвижва бавно напред. Минаваме желязната порта със сложната корона от бодлива тел в горния й край и стъпваме на дългата алея, която води към различните лабораторни комплекси. Насочваме се към сграда 6-С. Момчетата отиват в 6-Б и двете опашки се разделят.

Скоро приближаваме към входа дотолкова, че усещаме полъха от климатика всеки път, когато стъклената врата се отваря и затваря с тих звук. Усещането е невероятно, сякаш за секунда са те покрили от глава до пети с ледена кора, сякаш си сладолед. Обръщам се с гръб и вдигам вързаната си на опашка коса, за да се разхладя. У дома нямаме климатик, само едни високи и скапани вентилатори, които бръмчат цяла нощ. Каръл не ни позволява да ги използваме често, особено през деня: гълтат прекалено много електричество, а ние и без това нямаме достатъчно, както казва тя.

Най-после между нас и вратата остават няколко души. Една медицинска сестра излиза с купчина формуляри и шепа химикалки и започва да ги раздава на децата от опашката.

— Моля, попълнете информацията и не пропускайте нищо — казва тя, — включително и здравния статус, вашия и на семейството си.

Сърцето ми моментално се качва в гърлото. Идеално подредените кутийки на страницата — фамилия, първо име, бащино име, настоящ адрес — всичко се слива в едно. Добре, че Хана е пред мен и не вижда. Придържайки клип борда с едната си ръка, с другата започва да попълва формуляра бързо и уверено.

— Следващият.

Вратите отново се плъзват встрани, появява се втора сестра и прави знак на Хана да влезе. В хладното помещение зад нея виждам ярко бяла чакалня и зелен килим.

— Успех! — прошепвам в ухото й.

Тя се обръща и ми хвърля бърза усмивка. Но аз виждам, че най-после и нея са я хванали нервите. Между веждите й има тънка бръчка и усилено хапе горната си устна.

Хана тръгва към входа, но изведнъж се обръща и се връща бързо при мен с изопнато, някак непознато лице, хваща ме за раменете и залепя устни до ухото ми. Толкова ме стряска, че изпускам моя формуляр.

— Знаеш ли, човек не може да е щастлив, ако понякога не е нещастен — прошепва тя и гласът й е някак дрезгав, сякаш е плакала.

— Какво?

Ноктите й се забиват в кожата ми. В този момент ме плаши.

— Човек не може да е щастлив, ако някога не е бил нещастен, знаеш го, нали?

Преди да й отговоря, тя ме пуска и лицето й отново става ясно и красиво, както винаги. Навежда се, взима формуляра ми от пода, подава ми го и ми се усмихва. После се обръща и се скрива зад стъклената врата, която се затваря след нея и става гладка като водна повърхност. И аз имам чувството, че нещо е потънало в нея без следа.