Делириум

Двайсет и седма глава

Виждала съм времето да се разтяга до безкрай, като вълна в океана; виждала съм го и да препуска с такава скорост, че ти се завърта главата. Но никога досега не съм знаела, че може да прави и двете едновременно. Минутите се влачат мъчително бавно, направо ме побъркват. Няма какво друго да правя, освен да наблюдавам как светлината на тавана се измества милиметър по милиметър и да се боря с болката в главата и раменете. Изтръпването се премества от лявата ми ръка към дясната. Една муха се лута из стаята, блъска се в капаците отново и отново, опитва се да намери път за навън. Най-накрая пада омаломощена на пода.

„Съжалявам, мушичке. Съчувствам ти“.

В същото време се ужасявам, когато виждам колко много време е минало, откакто Хана си тръгна. Всеки час ме приближава все повече до процедурата, до окончателната ми раздяла с Алекс. Минутите ми изглеждат като часове, часовете летят като минути. Искам само едно: да разбера дали Хана е успяла да пусне бележката в ръката на Губернатора, но дори и да го е направила, надеждата Алекс да се сети да погледне там, е минимална.

Въпреки това е надежда.

Изобщо не се намислям за другите пречки за бягство, например факта, че съм овързана и закачена за таблата като салам или че леля Каръл, чичо Уилям, Рейчъл или Джени — един от четиримата — през цялото време стои пред вратата ми.

Наречете го отричане, инат или лудост, но твърдо вярвам, че Алекс ще дойде и ще намери начин да ме спаси, като в онази вълшебна приказка, която ми разказа по обратния път от Пустошта. В нея принцът спасява една принцеса от висока заключена кула, като убил страшния дракон и преминал през гора от отровни тръни, за да стигне до нея.

Късно следобед Рейчъл влиза с купа, пълна с димяща супа, сяда на леглото ми, но не ме заговаря.

— Какво, да не би да си забравила да сложиш адвил? — клъцвам я, когато поднася лъжицата към устата ми.

— Не се ли чувстваш по-добре, след като се наспа? — пита ме невинно тя.

— Щях да се чувствам по-добре, ако не бях вързана.

— Това е за твое добро — казва тя и отново поднася лъжицата към мен.

Изобщо не искам храната й, но ако Алекс дойде за мен (кога, кога ще дойде и дали ще дойде? Трябва да вярвам!), ще ми трябват сили. Освен това, ако хапна, леля и чичо може да повярват, че наистина съм се отказала да се съпротивлявам, и да охлабят примката на въжето или да престанат да ме следят през ключалката, което ще ми даде възможност да избягам.

Затова изсърбвам съдържанието на лъжицата и се насилвам да се усмихна:

— Не е лоша.

Рейчъл веднага отговаря на усмивката ми.

— Ако искаш, ще ти сипя още една порция. Трябва да си в добра форма за утре.

„Браво на теб, сестричке“, казвам си, излапвам цялата купа и искам втора.

Минутите отново спират, трупат се върху мен като огромна купчина. Но миг след това слънцето вече тръгва надолу, стаята се изпълва с топлия цвят на мед, след него идва искрящото жълто, като яйчен сладолед, и накрая цветовете започват да се отмиват от стените, стичат се като вода, която отива в канала. Не очаквам Алекс да дойде, преди да се стъмни напълно — това би било самоубийство, — но чакането е мъчително. Не ми остава никакво време.

На вечеря хапвам още супа с клисав хляб. Този път вечерята ми носи Каръл, а Рейчъл остава зад вратата. Казвам й, че трябва да отида до тоалетната, и тя ме отвързва за малко, но настоява да ме придружи и стои до мен, докато пишкам, което ми се струва ужасно унизително. Краката ми се огъват и главата ме боли още повече, когато се изправям. По китките ми има дълбоки следи — найлоновото въже е оставило белези — и ръцете ми са като отсечени, висят безжизнено от раменете ми. Връщам се и Каръл ме завързва отново. В първия момент решавам да се боря. Тя е по-висока от мен, но аз със сигурност съм по-силна. Но после размислям. Къщата е пълна с хора, чичо също си е у дома, освен това няма начин наоколо да няма регулатори. Ще ме укротят за нула време и ще ме натъпчат с успокоителни. И ще проспя всичките си възможности. Тази нощ трябва да остана будна. Ако Алекс не дойде, ще се наложи да измисля сама някакъв план.

Но едно е сигурно: няма да отида утре на процедурата, ако ще да умра.

Затова стягам всички мускули до краен предел, докато Каръл ме връзва. Когато ги отпускам отново, остава малко, но съществено място между китката и въжето. Само няколко милиметра са, но може да се окажат достатъчни и да успея да се измъкна от найлоновите си белезници. Има и още една добра новина: както се надявах, с настъпването на вечерта всички у дома се отпускат. Вратата ми вече не се охранява толкова стриктно. Рейчъл напуска поста си за пет минути, за да отиде до тоалетната; Джени използва времето, за да учи Грейс на правилата на някаква измислена от нея игра; Каръл ме оставя сама около половин час, докато мие съдовете. След вечеря застъпва чичо Уилям. Това ме устройва. Той носи със себе си малък транзистор, сигурно ще задреме, докато го слуша, както прави всяка вечер.

И тогава, може би — Господи, дано! — ще мога да се измъкна оттук.

Към девет светлината напуска стаята и аз оставам на тъмно. Сенките покриват стените като завеси. Чичо Уилям седи отпред и слуша транзистора, от който се носят тихи неразгадаеми звуци. През дъските на пода до мен достигат различни шумове: течаща вода от кухнята и от банята на първия етаж, приглушени разговори, стъпки, последни покашляния и реплики — къщата се готви за нощта като човек, виждащ края на предсмъртните си мъки. На Джени и Грейс все още им е забранено да спят при мен. Сигурно и тази нощ ще ги настанят в хола.

Рейчъл идва за последен път с чаша вода. Трудно е да преценя в тъмното, но изглежда подозрително мътна, сякаш някой е разтворил нещо в нея.

— Не съм жадна — казвам.

— Само няколко глътки.

— Наистина, Рейчъл, не искам.

— Не усложнявай нещата, Лена. — Тя се премества по-близо до мен и слага чашата до устните ми. — Цял ден беше толкова послушна.

Нямам избор, трябва да пийна малко. Опитвам и веднага долавям силния дъх на лекарство. Кой знае какво са ми забъркали. Най-много са приспивателните, сигурна съм в това. Задържам водата в устата си, не искам да я преглътна, чакам Рейчъл да стане и да тръгне към вратата, веднага обръщам глава и оставям течността да се изсипе по възглавницата и косата ми.

Отвратително е, но е по-добре, отколкото да влезе в мен. Мократа възглавница охлажда временно раменете ми.

Рейчъл се бави на прага, опитва се да измисли нещо мило. Но успява да стигне само до:

— Ще се видим сутринта.

„Не и ако зависи от мен“, мисля си, но не казвам нищо. Тя излиза и затваря вратата.

Сега вече съм сред пълна тъмнина, оставена да броя часовете и минутите, да лежа и да мисля. Къщата утихва и страхът се завръща, покрива ме като лепкава мъгла. Казвам си, че той ще дойде, трябва да дойде, но стрелките на часовника пълзят напред все по-бързо и по-бързо, а отвън улиците остават абсолютно тихи, само от време на време се чува самотен лай на куче.

За да накарам ума си да спре да повтаря като латерна един и същ въпрос („Ще дойде ли, ще дойде ли, ще дойде ли…“), се опитвам да измисля как най-лесно да се самоубия, ако не успея да избягам и на сутринта регулаторите ме поведат към лабораториите. Ако видя автомобил по улица „Конгрес“, ще се хвърля под него. Може да успея да се отскубна и да изтичам към кея. Не вярвам да е трудно човек да се удави доброволно, особено ако оставят ръцете ми вързани. В най-лошия случай ще се опитам да се кача на покрива на лабораториите, като онова момиче, което преди години падна сякаш от небето като камък на тротоара.

Отново си спомням излъчваната по онова време по всички телевизии картина — малката вадичка кръв от ъгълчето на устните й, странния израз на покой върху лицето й. Сега разбирам защо го е направила. Колкото и невероятно да звучи, докато кроя ужасните си планове, се успокоявам, така прогонвам страха и тревогата. По-добре да умра по мое желание, отколкото да живея при техните условия. По-добре да умра, обичайки Алекс, отколкото да живея без него.

„Моля те, Господи, нека Алекс да дойде!

Обещавам никога повече да не те моля за нещо.

Ще се откажа от всичко друго, само да дойде!“

Към полунощ страхът се превръща в отчаяние. Ако не дойде, трябва сама да се измъкна оттук.

Размърдвам ръце, опитвам се да разширя примката. Кордата се забива още по-дълбоко в плътта ми и аз прехапвам устни, за да не извикам в тъмното. Колкото и да напъвам и дърпам, възелът не поддава. Но аз продължавам, потта мокри лицето ми и тръгва надолу на тънки вадички. В един момент ме хваща страх, че ако продължа да дърпам и пъшкам, ще привлека нечие внимание. Усещам нещо мокро по вътрешната страна на ръката си и когато успявам да извъртя глава нагоре, виждам гъста тъмна следа от кръв да пълзи по кожата ми като черна змия. В усилията си да се отскубна, съм претрила кожата.

Спирам и се ослушвам. Улиците отвън са тихи както винаги. В този момент разбирам, че няма надежда: няма да мога да избягам без чужда помощ. Утре ще се събудя и леля Каръл, Рейчъл и регулаторите ще ме заведат в лабораториите, и единственият начин да избягам, е да се хвърля в морето или да скоча от покрива.

Извиквам в съзнанието си образа на Алекс, виждам очите му с цвят на разтопена мед, виждам нежните му пръсти, спомням си какво е да спиш под звездите и увисналата точно над главите ни луна, сякаш свети специално за нас. Чак сега, след толкова много години, разбирам какво е истински студ и откъде идва това чувство, че си изгубил всичко, че вече нищо няма смисъл, нищо не си заслужава. Най-накрая студът и отчаянието проявяват милост, покриват съзнанието ми като тъмен плащ, и — чудо на чудесата — аз заспивам.

Събуждам се във виолетовия мрак с чувството, че в стаята има някой и ръцете ми са свободни. За миг сърцето ми замира: Алекс. Но после вдигам глава и виждам седналата до главата ми Грейси, която се бори с найлоновото въже. Дърпа, извива, промушва, а понякога го гризе със зъби като малко хитро животинче, което си пробива бавно път през гъстия жив плет.

Изведнъж кордата пада и аз съм свободна. Болката в раменете е непоносима, но въпреки нея и въпреки хилядите остри иглички, които се забиват в ръцете ми, съм готова да скачам и да крещя от радост. Сигурно и мама се е чувствала така, когато е зърнала първия слънчев лъч през каменната стена на онази килия.

Сядам в леглото и разтривам китките си. Грейси се свива до таблата на леглото и ме гледа. Навеждам се, прегръщам я и вдишвам миризмата й на ябълков сапун и прясна пот. Кожата й е гореща, не ми се мисли колко е напрегната и колко се е страхувала, докато се промъкне в стаята ми. Телцето й е изненадващо слабичко и крехко между ръцете ми и трепери като лист.

Но тя не е толкова крехка, не. Грейси е силна, по-силна от всички нас. Минава ми през ума, че със своето мълчание тя също се съпротивлява на системата по свой си начин. Мисълта, че имам до себе си истински борец, ме кара да се усмихна и да заровя лице в косите й. Тя ще се справи. С нея всичко ще бъде наред.

Отдръпвам я от себе си съвсем малко, за да мога да прошепна в ухото й:

— Чичо Уилям още ли е отвън?

Тя кима, събира длани и ги допира до бузата си, за да покаже, че чичо спи.

Отново се навеждам към нея.

— Регулаторите в къщата ли са?

Тя кима за втори път, вдига два пръста и стомахът ми се свива. Не един регулатор, а двама.

Ставам и стъпвам внимателно на вдървените си от обездвижването крака. Отивам на пръсти до прозореца и отварям колкото може по-тихо капаците с мисълта за спящия на десет крачки от мен чичо Уилям. Небето отвън е тъмно, с лилави оттенъци, като цвета на патладжан. Улицата тъне в сянка, сякаш е покрита с черно кадифе. Всичко е неподвижно, цари пълна тишина, но на хоризонта вече просветва. Зората е близо.

Отварям предпазливо прозореца, жадна за соления дъх на океана. Миризмата на сол и мъгла извиква в съзнанието ми образа на бликащ поток, символ на вечното движение. Става ми тъжно. Знам, че няма начин да открия Алекс в огромния, потънал в сън град, а не мога да мина границата без него. Единствената възможност е да стигна някак си до океана, да тръгна напред и да вървя, да вървя, докато водата ме погълне напълно. Питам се дали ще боли. Ще мисли ли Алекс за мен?

Някъде из улиците се чува шум от мотор, далечно подземно ръмжене като на задъхано животно. След няколко часа ярката заря на утрото ще прогони мрака, сенките ще се материализират, хората ще се събудят, с прозявка ще заредят кафето в машините и ще се приготвят за работа. Всичко ще бъде същото като вчера. Животът ще продължи. Дълбоко в мен нещо започва да боли, нещо старо и по-силно от думите: онази връв, която ни свързва с корена на самото съществувание. То се бунтува, бори се отчаяно за още, иска да остане тук, да продължи да съществува. Но аз ще го накарам да замлъкне и да ме остави да си отида.

По-добре да умра, отколкото да живея по вашите правила.

Двигателят се чува по-силно, приближава. Вече виждам самотен мотоциклетист, черно петно, задаващо се по улицата. Вглеждам се в него очарована. Само два пъти в живота си съм виждала мотоциклет и въпреки ситуацията, се възхищавам от красотата му, от начина, по който сякаш плува по улицата, металът проблясва за миг, после се скрива в тъмното като лъскава черна глава на видра, която ту се показва, ту се скрива във водата. Шофьорът — тъмна, разляла се като гъста течност по гърба на мотоциклета фигура — е само черна сянка, приведена напред, но докато приближава към мен, короната на главата му приема форма и цвят.

Короната на главата му. Като цвета на есенни листа, като разтопена мед, като пламък.

Алекс.

От гърдите ми изригва мощен вик, но аз успявам да го потисна до леко възклицание.

В коридора се чува шум, нещо се удря в стената. Чувам чичо Уилям да мърмори: „По дяволите!“

Алекс спира на тясната алея пред къщи, покрай която се вижда ивица трева, самотно анемично дърво и висока до кръста ограда. Изключва мотора и вдига лице нагоре. Навън все още е много тъмно, не съм сигурна, че ще ме види.

Рискувам и изричам тихо името му:

— Алекс!

Той ме вижда, усмихва ми се и разтваря ръце, сякаш да каже: „Нали не си се съмнявала, че ще дойда?“ Припомням си как изглеждаше първия път, когато го видях през прозореца на залата за наблюдение в лабораториите: целият сияеше, като звезда, която осветява мрака само за мен.

Сърцето ми се изпълва с любов, толкова силна, че тялото ми се превръща в лъч светлина и свети, свети през стените на стаята, огрява целия град, всичко останало потъва в мрака, оставаме само аз и Алекс, сами и свободни.

В този момент вратата се отваря с трясък, последван от виковете на Уилям.

След миг цялата къща е на крак: викове, светлини, тропот. Чичо Уилям застава на прага, крещи името на леля Каръл, всичко е като в онези филми на ужасите, където спящото чудовище се събужда, но в случая чудовището е цялата къща. По стълбите се надбягват стъпки — сигурно са регулаторите. Каръл изхвърча от спалнята си, нощницата й се вее зад нея като плащ, устата и е разкривена в силен и неразбираем вик.

Натискам дръжката на прозореца с всички сили, но тя не помръдва. Алекс също вика нещо отдолу, ала не мога да го чуя, защото двигателят на мотора отново е включен.

— Спрете я! — крещи Каръл и Уилям най-после се задейства, събужда се напълно и връхлита в стаята. Болката пронизва рамото ми, докато блъскам с него стъклото на прозореца, който продължава да упорства. Няма време, няма време, няма време. Всеки миг Уилям ще ме хване и всичко ще свърши.

И в този миг Грейс вика:

— Спрете!

Всички замръзват за секунда. Грейси проговаря пред тях за първи път. Уилям се спъва в собствения си крак, докато гледа внучката си с отворена уста. Каръл застива на прага, зад нея Джени разтрива очи, сякаш да се убеди, че не сънува. Дори и двамата регулатори спират на стъпалата.

Тази секунда решава всичко. Удрям още едно рамо и стъклото най-после се пръсва, парченцата се разпиляват по улицата и преди да се замисля какво правя, се засилвам и скачам от втория етаж на къщата. Въздухът ме обгръща като прегръдка и за миг сърцето ми запява: „Аз летя“

Удрям се в земята с такава сила, че краката ми поддават и въздухът се стоварва върху мен като камък. Изкълчвам левия си крак и дъхът ми буквално спира. Продължавам напред на четири крака, търкалям се към оградата. Виковете над мен започват отново, миг по-късно външната врата се отваря и двама мъже хукват към портата.

— Лена!

Това е гласът на Алекс. Вдигам глава. Той се пресяга, подава ми ръка, сграбчва ме за лакътя и ме издърпва през оградата; теленият край закача блузата ми, разкъсва плата и се забива в мен, но сега нямам време за това. Радиостанциите на регулаторите съскат от верандата, сякаш е станало късо съединение. Един от тях крещи в апарата. Другият зарежда автомата си. И при цялата лудница, изведнъж в главата ми идва най-глупавата мисъл на света: „Не знаех, че имат право да носят оръжие“.

— Хайде! — крещи Алекс. Изкатервам се на мотора зад него и се хващам здраво за кръста му.

Първият куршум улучва оградата вдясно от нас. Вторият се удря в тротоара.

— Тръгвай! — пищя аз и Алекс ни изстрелва напред в мига, когато третият куршум профучава толкова близо до нас, че усещам раздвижването на въздуха.

Поемаме към края на алеята, оттам Алекс извива рязко кормилото надясно и моторът буквално се приземява на другата улица, като се накланя толкова силно, че косата ми докосва асфалта. Стомахът ми се преобръща и аз решавам: „Това е краят“, но мотоциклетът се изправя като по чудо. Набираме скорост, направо летим, изстрелите и виковете остават далече зад нас.

Но тишината е кратка. Щом свиваме по „Конгрес“, ни посреща вой на сирени. Колите се приближават все повече и повече и воят преминава в писък. Искам да кажа на Алекс да кара по-бързо, но сърцето ми бие толкова силно, че ми отнема думите. Дори да можех да говоря, вятърът около нас щеше да отнесе думите ми, освен това съм сигурна, че той и без това кара на пълна скорост. Сградите от двете ни страни се размазват пред погледа ми, превръщат се в безформена сива маса от разтопен метал. Никога градът не ми се е струвал толкова чужд, толкова ужасяващ и деформиран. Сирените пищят пронизително, звукът преминава през мен като тънко острие. Прозорците около нас светват един по един, хората се събуждат. Хоризонтът сияе в червено: слънцето го обагря в ръждиво, в цвета на стара засъхнала кръв. Страхът ме разкъсва отвътре по-силно от кошмар, по-силно от агония.

Изведнъж в края на улицата сякаш от нищото се материализират две полицейски коли и блокират пътя ни. Десетки регулатори и полицаи се изливат на платното с разкривени от крясъци и викове лица. Гласовете им гръмват през техните ужасни радиоапарати и мегафони.

— Спри! Спри или ще стрелям!

— Дръж се! — крещи Алекс и аз усещам стягането на мускулите му под пръстите си. В последната секунда той извива предницата наляво, качва мотора на тротоара и завива по друга странична уличка, отърквайки метала в тухлена сграда. Десният ми крак се удря в стената и аз изписквам. Кожата по кокалчето ми изчезва и аз изтръпвам от пулсиращата болка, докато се носим по инерция напред. След миг той поема контрол над мотоциклета и ние отново летим. Вече сме в дъното на уличката, когато зад нас се появяват две патрулни коли. След тях има още и още.

Движим се толкова бързо, че ръцете ми треперят, докато ги стискам около Алекс. И изведнъж се успокоявам. Виждам с пълна яснота, че няма да успеем. И двамата ще умрем днес, ще ни прострелят, ще се пребием някъде или ще експлодираме сред пламъци и разтопен метал, и когато ни погребват, телата ни ще са споени от метала и няма да могат да ни разделят. Части от него ще останат с мен, мои части ще отидат с него. Странно, но мисълта за смъртта не ме разстройва. Готова съм да се предам, готова съм да поеми последния си дъх притисната в него, докато гърдите, дробовете и ребрата му се движат в синхрон с моите.

Но Алекс няма намерение да се предава. Свива по най-тясната уличка, която се изпречва пред погледа му, и в опита си да ни последват, две от колите зад нас се сблъскват, блокират входа и цялата автомобилна колона спира. Писват клаксони. Остра миризма на дим и изгоряла гума насълзява очите ми, но след миг виждам, че отново летим, този път по „Франклин“.

Хорът на сирените в далечината става по-мощен: целият град е по петите ни.

Най-после заливът се открива пред нас — тих, спокоен и сивкав, като стъкло. Краищата на небето горят с розови и жълти пламъци. Алекс завива по страничния път и зъбите ми започват да тракат, докато подскачаме по старата разнебитена настилка, червата ми се качват в гърлото всеки път, когато минаваме през дупка. Вече сме близо. Сирените зад нас бръмчат като ято стършели. Ако успеем да минем през постовете, ако прескочим оградата…

Един хеликоптер увисва във въздуха над нас като огромно насекомо. Светлините му шарят по тъмния път, звукът от перките му е оглушителен, разбива въздуха на парчета.

Чува се силен като изстрел глас:

— В името на американското правителство ви заповядвам да спрете на място и да се предадете!

Отдясно се появяват туфи висока и пожълтяла от слънцето трева. Вече сме в залива. Алекс извежда мотора от пътя и цепи направо през блатата. Не кара, а се пързаля надолу, диагонално на граничната ограда. Прахта пълни устата и очите ми, задушава ме и аз кашлям в гърба на Алекс, усещайки движението на мускулите му. Събудено само наполовина, слънцето в далечината прилича на полуотворено око.

Вляво от нас се показва Турският мост, черен като скелет в утринния здрач. Лампите над пограничните постове пред нас все още светят. Дори и от това разстояние ми изглеждат спокойни и весели, като окачени хартиени фенери, толкова тънки, че можеш да ги счупиш с един удар. Зад тях са оградата, малката горичка и свободата. Толкова сме близо! Само да имахме още малко време…

Нещо профучава край нас и избухва в нощта; прахта се вдига във въздуха и образува арка над главите ни. Отново стрелят, този път от хеликоптера.

— На място! Слезте от мотора и сложете ръце на главата си!

Патрулките са тук, на пътя, който обикаля заливчето, и стават все повече, гумите им скърцат, когато спират, полицаите се втурват по тревата към блатото, стотици и стотици — никога не съм виждала толкова наведнъж — тъмни, нечовешки фигури, като стадо хлебарки.

И отново сме нагоре по тясната ивица трева, разделяща водата от стария разбит път и караулките, лавираме между храстите с такава бързина, че клоните им жилят краката и ръцете ни.

Изведнъж Алекс спира. Блъскам се в него, прехапвам език и усещам кръвта да пълни устата ми. Прожекторите от хеликоптера над нас продължават да шарят, търсят ни и ни намират, лъчите се насочват към нас. Алекс се предава, вдига ръце над главата си, слиза от мотора и се обръща към мен. Лицето му е неразгадаемо на неестествено ярката светлина, прилича на издялано от бял камък.

— Какво правиш? — надвиквам аз шума от хеликоптера, воя на сирените и вечния стон на океана. Водата се връща към брега с оня по-мощен от всеки друг звук, превръщащ всичко в прах. — Все още можем да го направим.

— Слушай ме, Лена. — Той говори тихо, но незнайно как, успявам да го чуя. Сякаш шепне директно в ухото ми, въпреки че стои на няколко крачки от мен с вдигнати ръце. — Когато ти кажа „тръгвай“, трябва да тръгнеш. Трябва да подкараш мотоциклета. Разбра ли ме?

— Какво? Аз не…

— Гражданка 914–238–619–3216. Слез от мотора и вдигни ръце над главата си. Ако не го направиш незабавно, ще стреляме.

— Лена! — Начинът, по който произнася името ми, ме кара да затворя уста. — Пуснали са ток по цялата ограда.

— Откъде знаеш?

— Мълчи и ме слушай. — Долавям в гласа му нотка на отчаяние. — Когато ти кажа „тръгвай“, тръгваш, когато ти кажа „скачай“, скачаш. Ще можеш да се прехвърлиш през оградата, но ще имаш трийсет секунди, най-много минута, преди отново да пуснат тока. Трябва да се изкачиш бързо. И после да избягаш.

Усещам, че някой ме потапя в кофа с лед.

— Аз ли? Ами ти?

Нищо не трепва по лицето му.

— Ще бъда зад теб — казва той.

— Даваме ви десет секунди… девет… осем…

— Алекс…

Невидима сила стяга гърдите ми с ледени пръсти.

Алекс се усмихва за миг — най-кратката усмивка на света, сякаш вече сме спасени и той се навежда към мен, маха кичур коса от челото ми и ме целува.

— Обещавам ти, Лена. Ще бъда точно зад теб. — Чертите на лицето му отново се вкаменяват — Но искам и ти да ми обещаеш нещо. Не бива да се обръщаш. Няма да поглеждаш назад дори и за миг. Окей?

— Шест… пет…

— Алекс, аз не мога…

— Закълни се, Лена.

— Три… две…

— Окей — казвам задавена от сълзите. Нямаме шанс. Нямаме никакъв шанс. — Кълна се.

— Едно.

В същата секунда около нас се разнасят изстрели, въздухът избухва. Алекс крещи:

— Тръгвай!

Навеждам се напред и давам газ, както го видях да прави. В последния миг усещам ръцете му около себе си, прегръщат ме толкова силно, че ще ме отнесат, ако не стискам здраво дръжките.

Куршумите летят около нас. Алекс вика и едната му ръка отпуска хватката около кръста ми. Поглеждам назад и го виждам да притиска дясната си ръка. Качваме се на стария път и там ни посреща цяла редица охранители с насочени към нас пушки. Всички викат нещо, но аз не ги чувам: чувам само фученето на вятъра и съскането на електричеството по оградата. Виждам само дърветата от другата й страна, виждам как черните им клони изсветляват до зелено на утринното слънце, а широките им листа се протягат към нас като ръце.

Охранителите са съвсем близо, виждам отделни лица, отделни черти: жълти зъби на едно от тях, голяма брадавица на носа на друго. Но не натискам спирачка. Врязвам се между тях и те се разпръскват, отстъпват назад и встрани, за да не ги прегазим.

Оградата е пред нас: пет метра, три, два, „Ще загинем“.

И ето гласа на Алекс, съвсем ясен и невероятно тих, не съм сигурна дали наистина го чувам, или си представям, че шепне в ухото ми: „Скачай с мен! Сега!“

Пускам дръжките и скачам настрани. Моторът се забива в оградата. Болката преминава през всяка част от тялото ми — костите сякаш се отделят от мускулите, а мускулите от кожата, докато се търкалям по острите камъни, плюя прахта, кашлям и се боря за въздух. Изведнъж светът притъмнява за цяла една секунда. Но след миг всичко пред очите ми лумва в ярки цветове. Мотоциклетът се удря в оградата и във въздуха се разнася мощен гръм. Избухва пожар, огромни оранжеви езици литват нагоре в опит да достигнат небето. Оградата се разтърсва, простенва и замлъква. Късо съединение.

Това е моментът да се покатеря, точно както ми каза Алекс.

Не знам откъде намирам сили да долазя на колене и лакти до оградата, повръщайки прах. Чувам зад мен викове, но те идват отдалече, като изпод вода. Хващам се за телта и тръгвам нагоре, сантиметър по сантиметър. Бързам, напрягам всички сили, но имам чувството, че пълзя, че стоя на едно място. Алекс сигурно е зад мен, защото го чувам да вика:

— Давай, Лена, давай!

Фокусирам се върху гласа му и изключвам всичко останало. Това ми дава сили да продължа. Като по магия стигам до върха и стъпвам на кълбото от бодлива тел, както ме научи Алекс, прескачам я и се оставям на гравитацията цели шест метра до земята. Падам тежко в тревата и като че ли губя съзнание, неспособна да поема повече болка. Само още няколко крачки и гората ще ме погълне; дърветата и гъстите им клони ще ме защитят. Чакам Алекс да се появи до мен. Но той не скача.

И тогава правя онова, което се заклех да не правя. Изведнъж всичките ми сили се връщат, съживени от страха. Скачам на крака в мига, когато оградата започва отново да съска.

И поглеждам назад.

Алекс е все още от другата страна на оградата, зад стената от дим и огън. Не е помръднал и сантиметър, след като скочихме от мотора, дори не се е опитал.

Неочаквано си спомням какво отговорих, когато ме попитаха за „Ромео и Жулиета“ на първото оценяване. Тогава успях да измисля една-единствена дума: красиво. Исках да обясня. Исках да кажа нещо за саможертвата.

Тениската на Алекс е червена и в първия момент решавам, че е игра на светлината, но после разбирам, че е напоена с кръв. Тя се лее от гърдите и оцветява фланелката му, както синьото оцветява небето, докато слънцето носи новия ден на лъчите си. Отзад има цяла армия от хора хлебарки, всички тичат към него с насочени пушки. Охранителите също приближават, заграждат го от двете страни, сякаш искат да го разкъсат на две, точно през сърцето. Хеликоптерът го държи между прожекторите си. Той стои, бял, спокоен, със замръзнала усмивка и аз съм сигурна, че никога не съм виждала нещо по-красиво от тази картина.

Алекс ме гледа през дима и оградата. Не сваля поглед от мен. Косата му е като корона от листа, тръни и пламъци. Очите му са пълни със светлина, повече светлина, отколкото има във всеки град в света, повече, отколкото бихме могли да произведем за милион години.

Той отваря уста и произнася последната си дума, последната, която ще чуя от него:

„Бягай!“

Хората хлебарки се нахвърлят върху него като лешояди и го разкъсват с ръце и със зъби.

Не знам колко време бягам. Часове, а може би дни.

Алекс ми каза да бягам. И аз бягам.

Трябва да ме разберете. Аз не съм нищо специално. Аз съм просто едно момиче. Висока съм един и петдесет и шест и мога да ви уверя, че във всяко отношение съм абсолютно невзрачна.

Но си имам тайна. Може да изградите стени до небето, но аз пак ще намеря начин да прелетя през тях. Може да се опитате да ме приковете към леглото с хиляди ръце, но аз пак ще се бунтувам. Там има много като мен, повече, отколкото си мислите. Ние сме хората, които продължават да вярват; които отказват да се предадат и живеят в един свят без степи, хора, които обичат чрез омразата, чрез отказа, чрез надеждата. И без страх.

Обичам ви. Помнете, те не могат да ни го отнемат!