Делириум

Двайсет и първа глава

Когато бях в четвърти клас, ни заведоха на екскурзия из Криптата. Всяко дете от началното училище трябва да я посети поне веднъж като част от образователната програма на държавата за борба с противообществените прояви. Не си спомням много от това посещение, освен ужаса и неясното усещане за студ, за тъмни каменни коридори, хлъзгави от влагата и мъха. Смисълът на екскурзията беше да ни изплашат и определено успяха.

Помня, че когато излязох на яркото слънце в красивия пролетен ден, ме обзе огромно облекчение и радост, но и объркване, защото, за да излезем от Криптата, не се изкачихме, а напротив, спуснахме се по няколко стълбища до първия етаж, където е изходът. Но през цялото време, докато бяхме вътре, дори и когато се изкачвахме, имах чувството, че съм погребана под земята, заключена няколко етажа под повърхността. Беше ужасно тъмно, тясно и миришеше лошо: сякаш са те сложили в ковчег с разложен труп. Помня също, че щом излязохме, Лиз Билмън се разплака, започна да хълца и кашля, докато една пеперуда пърхаше с криле около раменете й. Всички занемяхме, защото Лиз беше мъжкарана, падаше си малко хулиганка, не я видяхме да плаче дори когато си счупи крака в гимнастическия салон.

Тогава се заклех никога, никога да не се връщам в Криптата, по никакъв повод. Но на следващата сутрин след разговора ми с Алекс аз стоя пред вратите й и крача нервно, притиснала корема си с една ръка. Тази сутрин не можах да хапна нищо, освен гъстата черна течност, която чичо нарича кафе, и сега съжалявам за това. Имам чувството, че някаква отрова разяжда вътрешностите ми.

Алекс закъснява.

Небето над главата ми е покрито с черни буреносни облаци. По радиото казаха, че следобед ще има буря, и всичко го потвърждава. Зад портата, в края на къс павиран път се вижда Криптата, черна и страшна. На фона на тъмносивото небе изглежда като част от нощен кошмар. По каменната фасада се виждат малки прозорчета, като десетки очи на паяци, втренчени в мен. Между оградата и Криптата има малка градина. Помня я от детството си като градина, но всъщност е морава, неподдържана и олисяла на места. Нежният зелен цвят на тревата — поне там, където е успяла да пробие спечената кал — изглежда някак си не на място. В този район не вирее нищо, слънцето никога не го огрява: място на ръба, на границата между два свята, лишено от време, щастие и живот.

В известна степен то наистина е на ръба, защото Криптата се намира точно на източната граница и граничи с река Презъмскот, зад която започва Пустошта. Заредената с електричество (или не толкова заредена) телена ограда минава по единия край на Криптата и продължава от другата й страна. Самата сграда служи като мост между двата свята.

— Здрасти — чувам зад себе си и се обръщам.

Алекс върви по тротоара, косата му подскача над челото. Вятърът е силен, хапе през дрехите. Трябваше да си облека по-дебела блуза. Алекс изглежда също трепери, защото е скръстил ръце на гърдите си и се е свил. Облечен е само с тънката памучна риза от служебната си униформа. Баджът му се люлее на врата. Не съм го виждала от първата ни среща, когато беше на работа. Сложил си е и черни джинси със здрав подгъв, от който не висят конци. Всичко това е част от плана. За да влезем вътре, той трябва да убеди охраната на затвора, че сме там по работа. Виждам познатите износени маратонки с индиговите връзки и това някак си ме успокоява. Тези малки подробности ми позволяват да приема, че всичко това е възможно, че мога да бъда тук с него. Те ми дават нещо, върху което мога да се съсредоточа — малка частица от нормалния живот в свят, който изведнъж стана чужд и непознат.

— Съжалявам, че закъснях — казва той и спира на няколко крачки от мен.

Очите му шарят неспокойно, въпреки че останалата част от лицето му е непроницаема. Из двора обикалят пазачи, други са застанали точно до портата. Тук не е място, където можем да се докосваме и да демонстрираме близост.

— Няма нищо — казвам прегракнало.

Сигурно имам температура. Още от снощния разговор с Алекс ми се вие свят, заливат ме ту горещи, ту студени вълни. Не мога да мисля ясно. Цяло чудо е, че намерих сили да изляза от къщи днес. Чудо е също, че успях да се облека прилично, и още по-голямо чудо, че се сетих да сложа обувки.

„Мама може да е жива. Мама може да е жива.“ Тази едничка мисъл не спира да се върти из главата ми и измества всички други.

— Готова ли си? — пита той беззвучно, за да не ни чуе охраната, но аз долавям тревогата му.

— Мисля, че да — отвръщам. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са сухи и твърди като камък. — Може пък да не е тя, нали? Може да си сгрешил?

Той кима, но по погледа му личи, че е сигурен, че няма никаква грешка. Убеден е, че мама е тук, на това ужасно място, в тази надземна гробница, и е била тук през цялото време. Тази мисъл ме побърква и аз отказвам да мисля повече за това. Сега трябва да съсредоточа всичките си сили, за да се задържа на краката си.

— Хайде — казва той и тръгва напред, сякаш наистина ме води тук по работа.

Държа погледа си забит в земята, както изискват правилата. Радвам се, че присъствието на войниците налага Алекс да не ми обръща внимание. Не съм сигурна, че в момента бих могла да проведа адекватен разговор. В мен напират хиляди чувства и хиляди въпроси търсят отговори, хиляди потискани надежди и желания, заровени от години, сега сякаш се събуждат и всичко се върти толкова бързо, че не мога да се спра на нито една конкретна мисъл.

Алекс не ми каза нищо повече за мама. Непрекъснато повтаряше: „Трябва да видиш сама“, като латерна, сякаш бе забравил другите думи. „Не искам да ти давам напразни надежди.“ После се разбрахме да се видим днес пред Криптата. Оттогава съм в шок. Непрекъснато се поздравявам, че вчера не се изплаших, не се разплаках, не се разпищях, не настоях за обяснения, но по-късно, у дома, осъзнах, че не помня как съм се прибрала, нито как съм се спасила от погледите на полицаите и регулаторите. Вървяла съм като в несвяст, глуха и сляпа за всичко около мен.

Но сега разбирам смисъла на това мозъчно вцепенение. Без него днес нямаше да мога да стана и да се облека. Нямаше да намеря пътя дотук и да продължа навътре, спазвайки установената дистанция между нас. Алекс тръгва напред, показва значката си на поста, сочи ме с пръст и се впуска в обяснения, явно ги е репетирал тази нощ:

— Имало е… инцидент при оценяването й — започва с равен тон. И двамата ме гледат втренчено, но в очите на войника забелязвам подозрение. Алекс ме гледа студено, очите му са като от стомана, златистата топлина е изчезнала и фактът, че може да се преструва толкова успешно, че се превръща в друг човек, който няма нищо общо с мен, ме разстройва. — Нищо сериозно, но родителите й и моите шефове смятат, че ще е от полза да й напомним какво се случва с онези, които не се подчиняват.

Войникът не сваля поглед от мен. Има пълно зачервено лице, кожата от двете страни на очите му е подута, сякаш е втасало тесто. Веднага си представям как плътта бухва толкова много, че скрива напълно очите му.

— Какъв инцидент? — пита той, без да спира да премята дъвката из устата си. Премества пушката от едното на другото си рамо и отново се втренчва в мен.

Алекс се навежда към него и казва тихо, но все пак достатъчно високо, за да го чуя:

— Казала, че любимият й цвят е този на изгряващото слънце.

Войникът се взира известно време в мен, после ни маха в знак, че може да минем.

— Изчакайте да отворя вратата.

Изчезва в една кабинка като онази, където работи Алекс, след няколко секунди електронната система се задейства и отваря вратата. Тръгваме с Алекс по алеята към входа на сградата. С всяка стъпка изгърбеният силует на Криптата става все по-голям. Вятърът се засилва и вдига във въздуха облаци прах, запращайки една самотна найлонова торбичка през тревата. Тя се премята и подскача в галоп, въздухът трепти от електричество, както винаги преди буря, усещам ясно онази странна вибрираща енергия, която подсказва, че всяка секунда може да се случи нещо страшно и целият свят да се разтвори в хаоса. Какво не бих дала Алекс да се обърне назад, да ми се усмихне и да ми подаде ръка. Но естествено, това не може да стане. Той крачи бързо пред мен, с изправени рамене и вперени напред очи.

Нямам представа колко хора са затворени в Криптата. Според изчисленията на Алекс са някъде около три хиляди. Благодарение на лечението, престъпленията в Портланд са рядкост, но понякога хората извършват кражби, рушат разни неща или се съпротивляват на процедурата. Тук затварят симпатизантите и несъгласните. Или ги екзекутират веднага, или ги оставят да изгният тук.

Криптата служи и за психиатрично отделение на града и макар да няма престъпления, тук има не по-малко луди от всякъде другаде. Въпреки лечението. Алекс би казал, че психично болните са толкова много именно заради лечението, и наистина, извършените по-рано от предвидената възраст процедури или онези, при които нещо се е объркало, водят до психически проблеми, нещо като ментална фрактура. Освен това има хора, които не могат да се възстановят след това — изпадат в кататония, гледат в една точка и се лигавят, и ако семействата им нямат достатъчно средства, за да ги гледат, те също се оказват в Криптата до края на живота си.

Две огромни двойни врати водят до вътрешността на затвора. Няколко малки прозорчета, вероятно с блиндирани стъкла, покрити с прах и оплюти от мухи, ми дават мъглива представа за дългия и тъмен коридор зад тях, осветен от няколко електрически крушки. На вратата има стар, излинял от дъжда и вятъра надпис: „Всички посетители минават първо през гишето за регистрация и после през електронна проверка“.

Алекс спира за част от секундата и пита, без да се обръща назад:

— Готова ли си?

— Да — отвръщам едва.

Вонята, която ни връхлита, когато влизаме, ме връща назад във времето, в четвърти клас. Мирише на хиляди притиснати едно в друго немити тела, примесена с острия мирис на белина и дезинфектанти. Но над всичко това се усеща дъхът на влагата — на коридори, които никога не изсъхват, на течащи тръби, на мъхове и плесени по стените и по всички онези скрити места, където не допускат посетители. Гишето за регистрация е наляво и жената, която седи зад един прозорец с бронирано стъкло, носи медицинска маска. Не я обвинявам за това.

За моя изненада, когато приближаваме, тя вдига поглед и назовава Алекс по име:

— Здрасти, Алекс. Кого водиш?

Той повтаря историята с „инцидента“ при оценяването ми. Очевидно двамата са в добри отношения, защото няколко пъти я нарича по име, а аз не виждам някъде табелка с името й. Тя вписва имената ни в древния компютър на бюрото си и ни препраща към охраната за проверка. Алекс поздравява приятелски и тук, и аз мислено му свалям шапка за самообладанието. Колкото до мен, аз не съм на себе си от страх, трудно ми е дори да сваля колана на дънките и треперя цялата пред детекторите за метал. Охранителите в Криптата са поне с петдесет процента по-едри от нормалните хора, с големи като ракети за тенис ръце и гърди като лодки. И всички носят пушки. Големи пушки. Автомати. Правя всичко възможно, за да скрия ужаса си, но как да останеш спокоен, когато трябва да се съблечеш буквално по бельо пред тези въоръжени великани?

Най-после минаваме през всички формалности и се обличаме в пълно мълчание. Учудвам се и се радвам, когато успявам сама да завържа обувките си.

— Само до Първи сектор — провиква се един от гигантите, докато Алекс ми прави жест да го последвам по коридора.

Стените са боядисани в болезнено жълто. У дома или в ярко осветен лекарски кабинет, или в офис, може да действа ободряващо, но осветен само от слабата примигваща флуоресцентна лампа, замърсена от влагата, от потни човешки ръце, от размазвани с години насекоми и кой знае още какво, цветът изглежда силно депресиращ, като широка усмивка, която разкрива нечии черни прогнили зъби.

— Знам, до Първи сектор — вдига ръка Алекс.

Сигурно другите сектори са забранени за посетители.

Тръгвам след него по тесен коридор, после по друг. Всичките са празни и никъде не се виждат килии, въпреки че, докато вървим, постепенно започват да се чуват стонове и писъци, както и странни животински звуци: блеене, мучене и мяукане, сякаш група хора имитират селскостопански двор. Сигурно наближаваме психиатричното отделение, но никъде не срещаме други хора, нито медицински персонал или охранители. Няма и пациенти. Навсякъде е толкова спокойно, че ме плаши, а също и тихо, като изключим онези ужасни звуци, които идват сякаш от самите стени. Решавам, че вече мога да говоря, и питам Алекс:

— Как така всички тук те познават?

— Наминавам често — отвръща той, сякаш отговорът му обяснява всичко.

Хората не „наминават“ току-така през Криптата. Това не ти е някой плаж, нито обществена тоалетна!

Решавам, че няма да ми каже нищо повече, и се готвя да го притисна, за да ми обясни по-подробно, когато той издува бузи, въздъхва и казва:

— Баща ми е тук, затова идвам.

Не мислех, че има нещо, което може да ме изненада на това място или да проникне през обвития ми като в облак от мъгла мозък и да ме разбуди, но ето че става точно така.

— Доколкото си спомням, ми каза, че баща ти е мъртъв.

Още в началото Алекс сподели, че баща му е мъртъв, но не се впусна в подробности. Единственото нещо, което успях да изтръгна от него, е, че човекът така и не е разбрал, че му се е родил син. От това заключих, че е починал, преди синът му да се роди.

Раменете на Алекс се повдигат и смъкват: явно, отново въздиша.

— Така е — мърмори той и свива рязко надясно по къс коридор, който свършва пред тежка желязна врата. На нея има изписана една-единствена дума: „Доживотни“. Под страшната дума някой е написал с химикалка „ха-ха“.

— Какво… — чувствам се напълно объркана, но нямам време да формулирам въпроса си. Алекс отваря вратата и посрещналият ни аромат на вятър, трева и свеж въздух е толкова неочакван и ободряващ, че замлъквам и вдишвам дълбоко на големи глътки. Без да осъзнавам, разбирам, че досега съм дишала през устата си.

Оказваме се в малък двор, заобиколен от всички страни от сивите стени на Криптата. Тук тревата е удивително сочна и гъста, стига до коленете ми. Едно самотно криво дърво се издига нагоре от лявата ми страна и в клоните му чурулика птичка. Толкова е хубаво, спокойно и странно да стоим сред малката, затворена между дебелите стени на затвора градина, като в окото на торнадо, да се радваме на тишината и мира, докато всичко около нас се руши!

Алекс прави няколко крачки, навежда глава и забива поглед в земята. Сигурно иска да се наслади на тишината, която се носи из въздуха като воал и покрива всичко около нас. Сега небето е по-тъмно, отколкото беше, когато влязохме тук, и на сивия, изпълнен със сенки фон, тревата изглежда жива, заредена с електричество, сякаш излъчва собствена светлина. Всеки момент ще завали. Светът е притихнал миг преди да издиша от себе си натрупаната енергия в истински ураган.

— Ето тук. — Гласът на Алекс звънва изненадващо силно и ме стряска. Той сочи към един камък, забит наполовина в земята. — Ето къде е баща ми.

Вглеждам се и виждам, че има десетки такива камъни в тревата. На пръв поглед изглеждат пръснати случайно из нея, но когато се вглеждам, виждам, че са забити нарочно дълбоко в земята. Някои от тях са покрити с избелели от времето черни букви; почти нищо не се разчита, но на един от тях разпознавам името „Ричард“, на друг — „починал“.

Надгробни камъни.

Чак сега разбирам каква е тази градина. Ние стоим в центъра на гробище.

Алекс сочи голям бетонен къс, плосък като дъска и положен на земята пред краката му. Тук всички букви са ясни, изписани четливо с черен маркер, с леко размазани ръбове, сякаш някой ги повтаря и пренаписва отново и отново през годините. „Уорън Шийтс — Почивай в мир“.

— Уорън Шийтс — прочитам на глас. Иска ми се да сложа ръка на рамото на Алекс, но не съм сигурна, че сме в безопасност. Виждам няколко прозореца на първия етаж, които гледат към двора, и въпреки че са плътно покрити с мръсотия, някой може да мине покрай тях точно в този момент и да ни види.

— Това баща ти ли е?

Той кима и размърдва рамене, сякаш иска да се отърси от внезапно обзела го дрямка.

— Да.

— Бил е тук?

Едното ъгълче на устните му литва нагоре в усмивка, но останалата част от лицето му остава неподвижна.

— Четиринайсет години.

Той свежда поглед и започва да чертае бавно кръг в прахта с върха на маратонката си — първият признак за притеснение, който показва тази сутрин. Сърцето ми се свива от жал. Откакто го познавам, той непрекъснато ме подкрепя, успокоява и изслушва и през цялото време е носил в сърцето си бремето на собствените си тайни.

— Как е станало? — питам бързо. — Имам предвид какво е…

Изведнъж замлъквам. Не бива да го карам да говори, ако не иска.

Алекс ме поглежда за миг, после пак навежда глава.

— Какво е направил ли? — сега гласът му отново е твърд и уверен. — Не знам. Каквото правят всички хора, затворени в шести сектор. Искал е да живее нормално. Отстоявал е това, в което е вярвал. Не се е предал.

— Какво е сектор шест?

Алекс избягва погледа ми.

— Сектора за смъртните — казва тихо. — Там са главно политически престъпници. Държат ги в отделни килии. Никой не е излязъл оттам. — Ръката му прави полукръг към подаващите се в тревата паметни плочи и повтаря: — Никога.

Спомням си надписа на вратата — „Доживотни“ и под него „ха-ха“.

— Съжалявам, Алекс.

Бих дала всичко, за да го докосна, но единственото, което мога да си позволя, е да пристъпя към него, за да скъся разстоянието между нас.

Най-после той ме поглежда и се усмихва тъжно.

— Мама и татко са били само на шестнайсет, когато са се запознали. Можеш ли да си представиш? И тя ме е родила на деветнайсет. — Отпуска се на коляно и прокарва пръст по името на баща си. Сега разбирам, че идва тук и повтаря надписа на плочата, когато думите избледнеят, за да пази спомена за баща си. — Искали са да избягат заедно, но са хванали татко, преди да осъществят плана си. Не съм чувал да са го съдили. Мислех, че е починал. Мама смяташе, че е по-добре за мен да не ми казва истината, а никой в Пустошта не знаеше подробности, за да я опровергае. Предполагам, че за нея самата е било по-лесно да вярва, че наистина е мъртъв. Не е искала да си го представям как гние в това място.

Той продължава да гали с палец буквите от надписа.

— Чичо и леля ми казаха истината, когато навърших петнайсет. Искаха да знам. Дойдох тук да се запозная с него, но… — Той потръпва отново. През тялото му сякаш преминава ток. — Но пристигнах прекалено късно. Беше починал преди няколко месеца и погребан тук, където останките му няма да могат да заразят другите.

Отново ми се завива свят. Стените сега ми изглеждат по-високи и по-близо до нас, притискат ни от всички страни, а небето се отдалечава все повече. „Никога няма да се измъкнем“, минава ми през ума, но аз поемам дълбоко въздух и се опитвам да запазя спокойствие.

Алекс се изправя и ме пита за втори път тази сутрин:

— Готова ли си?

Кимам, макар че не съм убедена. Той си позволява лека усмивка и аз виждам за миг топлината в очите му. Но мигът свършва и той отново приема израз на незаинтересован служител.

Преди да тръгнем, хвърлям последен поглед към гроба. Опитвам се да измисля молитва или нещо подходящо за случая, но не успявам. В книгите не става ясно какво точно се случва, когато умреш. Предполага се, че се разсейваш в нематериалната субстанция, която наричаме Бог, и ставаш част от него, но в училище ни казват, че излекуваните отиват в рая и живеят там в пълна хармония и ред.

— Значи това е името ти — обръщам се към Алекс, но той вече е тръгнал към вратата. — Алекс Уорън.

Той прави неразгадаем жест с глава.

— Така съм записан.

— Но всъщност се казваш Алекс Шийтс — казвам и той кима. Алекс има тайно име, като мен.

Двамата се вглеждаме един в друг и изведнъж усещам физически връзката между нас, толкова е силна, че я виждам как ни огражда, събира ни в едно и ни предпазва. Ето за това мислят хората, когато говорят за Бог, за усещането да си разбиран и защитаван от някого. Като молитва. Тръгвам като замаяна след Алекс. Щом влизаме, онази нетърпима воня ни блъсва отново и аз задържам дъха си.

Минаваме няколко спираловидни коридора. Чувството за мир и тишина, което усетих в градината, изчезва и на негово място отново се настанява страхът, толкова остър, че го усещам като нож. Дълбае в сърцето ми и навлиза все по-дълбоко, докато накрая не ми оставя нито дъх, нито сила да продължа. В един момент риданията и стоновете стават толкова силни и пронизителни, че трябва да запуша ушите си; после отново заглъхват. Разминаваме се с мъж в дълга бяла престилка, изцапана с нещо, което прилича на кръв. Той води пациент на каишка. Нито един от тях не поглежда към нас.

Завоите и извивките са толкова много, че започвам да се питам дали не сме се изгубили, особено когато коридорите стават по-мръсни и броят на електрическите крушки намалява, така че накрая се оказваме в полутъмен шестметров коридор с каменни стени, осветен от една-единствена лампа. На определени интервали в мрака примигват различни неонови надписи, сякаш се раждат от въздуха: „Сектор 1“, „Сектор 2“, „Сектор 3“, „Сектор 4“. Алекс продължава напред и когато навлизаме в коридор, който води към Сектор 5, спирам, сигурна, че е объркал пътя.

— Алекс — казвам, но гърлото ми се свива, защото в същия миг достигаме до тежка двойна врата с малък знак, едва осветен и толкова изтрит, че не мога да го разчета. Въпреки това ми се струва, че блести ослепително, сякаш огрян от хиляди слънца.

Алекс се обръща и за моя изненада, този път няма и следа от маската на делово спокойствие. Челюстта му не спира да трепери, очите му са пълни с болка и ми се струва, че се мрази, защото е тук, защото е този, който трябва да ме доведе, да ми покаже.

Надписът проблясва в мрака над него: Сектор 6.

— Съжалявам, Лена.