Делириум

Десета глава

От този момент не разбирах как може Хана да лъже толкова много и с такава лекота. Но както с всичко останало, колкото повече лъжеш, толкова по-лесно става.

И когато на следващия ден се връщам вкъщи от работа и Каръл ме пита имам ли нещо против да вечеряме кренвирши за четвърта поредна вечер (резултат от голяма пратка кренвирши в „Стоп ен’ Сейв“; веднъж пекохме кифлички всяка вечер в продължение на цели две седмици), казвам, че всъщност София Хенерсън от „Света Ана“ ме е поканила на вечеря с още няколко момичета. Дори не се замислям, докато го казвам. Лъжата сама си идва. И въпреки че усещам потта по дланите, знам, че лицето ми не сменя цвета си, защото Каръл ми хвърля една от мимолетните си усмивки и казва, че това е хубаво.

В шест и половина се качвам на колелото и поемам към плажа Ийст Енд, където е срещата ни с Алекс.

В Портланд има много плажове. Ийст Енд е един от по-малко популярните и точно затова беше любимият на мама. Тук течението е по-силно, отколкото на плажа Уилард или Сънсет Парк. Не знам защо. И не ме интересува. Винаги съм била добър плувец. Първия път, когато мама измъкна ръката си изпод кръста ми, усетих страх и тръпка едновременно. Но веднага започнах да махам с ръце и крака и не след дълго вече плувах сама до шамандурите.

Има и друга причина хората да избягват този плаж, въпреки че е съвсем близо от Ийст Пром, един от най-оживените паркове в града. Тясната плажна ивица не е от пясък, а от ситен чакъл и единият му край опира в оградата на лабораториите, където са складовете и контейнерите със смет. Наистина, това не е най-приятната гледка на света. И когато плуваш навътре в океана, пред очите ти изниква Турският мост и началото на нерегулираните земи между Портланд и Ярмут. Хората не обичат да се приближават толкова до Пустошта. Това ги изнервя.

Мен също ме изнервя, но една малка част от мен, една съвсем мъничка частица я харесва. Известно време след смъртта на мама си фантазирах, че всъщност не е мъртва, че татко също е жив и двамата са избягали в Пустошта, за да бъдат заедно. Той е отишъл там пет години преди нея да подготви всичко, да построи малка къща и мебели от дърво. И в един момент ще дойдат да ме вземат и мен. Дори си представях детската си стая, всичко до най-малката подробност: тъмночервен килим, малко юрганче в червено и зелено и червен стол.

Но след втория път спрях с фантазиите, защото осъзнах, че това е погрешно и забранено. Ако мама и татко наистина са избягали в Пустошта, това автоматично ги прави симпатизанти. При това положение е по-добре да са мъртви. А и бързо разбрах, че фантазиите ми за Пустошта са точно това — детски измислици. Невалидните нямат нищо, няма откъде да си купят червено-зелени юргани и столове, нито с какво. Веднъж Рейчъл каза, че сигурно живеят като животни — гладуват, живеят в мръсотия и отчаяние. Каза също, че именно затова правителството не си прави труда да мисли за тях, дори не признава съществуването им. Всичките Невалидни щели скоро да измрат до един от глад, от студ или от болестта. Тя щяла да ги обърне един срещу друг, щели да се избият взаимно, да си издерат очите.

Рейчъл казва, че това вече се случва, че Пустошта може вече да е празна, тъмна и мъртва и из нея да се разхождат само диви животни.

Вероятно е права, вероятно Невалидните наистина живеят като животни, но за другото мисля, че греши. Те са живи, там са и не ни дават да забравим за тях. Затова организират своите демонстрации. Затова пуснаха кравите в лабораториите.

Докато стигна до плажа, нервността ми отминава. Слънцето вече потъва зад мен, но все още осветява водната повърхност и тя блести като сребро. Засенчвам очи срещу ярките й искри и съзирам дългата черна сянка на Алекс на брега. Връщам лентата към миналата вечер, усещам на кръста си пръстите на ръката му, допрени толкова леко, че само се досещам, че са там, другата му ръка държи моята, суха и успокояваща, като стоплено от слънцето дърво. Двамата танцувахме на онази музика, както правят булката и младоженецът в деня на сватбата, когато двойката е законно регистрирана и преминала през всички формалности, но беше някак по-хубаво, по-естествено.

Алекс е с гръб към мен, гледа към океана и това ме радва. Не искам да ме види как се препъвам надолу по неустойчивите, проядени от сол стъпала от паркинга до плажа. Спирам, събувам маратонките и продължавам боса. Усещам топлината на едрия пясък по петите си.

Един старец излиза от водата с въдица в ръка. Оглежда ме подозрително, после се обръща към Алекс, отново поглежда към мен и смръщва чело. Понечвам да му кажа, че Алекс е излекуван, но човекът измърморва нещо на себе си и отминава. Не ми се вярва да си направи труда да се обади на регулаторите, затова си замълчавам. Не че ще си имаме някакви сериозни неприятности, ако ни хванат. Точно това имаше предвид Алекс, когато каза: „Аз съм безопасен“, но хич не ми се иска да отговарям на хиляди въпроси, да чакам отново да проверяват идентификационната ми карта и така нататък. Освен това, ако регулаторите си домъкнат задниците чак дотук по сигнал за „съмнително поведение“ и открият, че един излекуван просто се е съжалил над седемнайсетгодишна никоя си, определено ще се ядосат и сигурно ще си го изкарат на някого.

Съжалил се е. Избутвам бързо думата от ума си и се изненадвам колко мъчително е да я произнеса дори и наум. Цял ден се опитвам да не мисля за Алекс, да не търся причината за милото му отношение към мен, но не мога. За една глупава секунда дори си представих, че след оценяването включват и неговото име в списъка с възможните партньори. Но веднага прогоних и тази мисъл. Той вече си е получил списъка, сигурно са му го изпратили още преди процедурата, веднага след оценяването му. Но не е женен, защото още учи. Край на историята. Обаче скоро и това ще стане, веднага след като завърши.

И без да искам, веднага започнах да се питам как ли изглежда определеното за него момиче. Реших, че е някоя като Хана, със светлоруса коса и дразнеща способност да изглежда грациозна и красива дори когато е вързана на опашка и бяга из града, сякаш е учила хореография.

На плажа има още четирима души: на триста метра от Алекс виждам една майка с дете. Майката седи на сгъваем стол от избелял плат и се взира невиждащо в хоризонта. Детето е най-много на три години, цапурка на брега, пада, пищи (от болка? От удоволствие?), пак се изправя и всичко се повтаря. Зад тях се разхождат мъж и жена, без да се докосват. Сигурно са съпрузи. И двамата са скръстили ръце пред себе си, гледат право напред, не разговарят, не се усмихват, но изглеждат спокойни, сякаш са заобиколени от невидим защитен балон.

Приближавам Алекс. В същия момент той се обръща и ми се усмихва. Слънцето докосва косата му за миг и я превръща в бял ореол. После се отдръпва и тя бавно възвръща златистокафявия си цвят.

— Здрасти — казва той. — Радвам се, че дойде.

Отново ме хваща срам, чувствам се неловко с тези обувки в ръка. Горещата вълна тръгва към бузите ми и аз бързам да наведа глава, пускам обувките и ги обръщам с крак.

— Нали ти казах, че ще дойда?

Трепвам, когато се чувам, и се изругавам наум. Не исках думите ми да прозвучат толкова грубо. Сякаш в мозъка ми има филтър, но вместо да пропуска подходящите думи, той ги изкривява и всичко, което излиза от устата ми, е глупаво и различно от това, което си мисля.

Слава богу, Алекс го приема със смях.

— Просто исках да кажа, че миналия път те чаках напразно. — Той кима към пясъка. — Искаш ли да седнем?

— Да — казвам облекчено.

Щом сядаме, напрежението ме напуска, сега се чувствам много по-добре. Така има по-малка вероятност да се изтърся на земята или да направя нещо глупаво. Вдигам колене и опирам брадичка на тях. Алекс оставя благоразумно две-три крачки разстояние между нас.

Няколко минути седим в мълчание. В началото търся трескаво какво да кажа. Струва ми се, че всяка секунда мълчание се разтяга до безкрай, започвам да се страхувам да не си помисли, че съм онемяла. Но след малко той изважда наполовина скрила се в пясъка мидена черупка, хвърля я към водата и аз разбирам, че се чувства удобно с мен. Това ме успокоява. Дори започвам да се наслаждавам на тишината.

Понякога обичам просто да наблюдавам нещата, да си седя тихо и да оставя животът да тече край мен. И понякога времето спира за част от секундата, честна дума, всичко замира и светът замръзва във вечния си устрем. Само за част от секундата. Ако човек открие начин да се вмъкне в тази секунда, ще живее вечно.

— Отливът започва — казва Алекс и хвърля още една мида. Тя прави висока дъга и пада почти на границата между океана и плажа.

— Да.

Солените води оставят след себе си мръсна диря от зелени водорасли, клечки и пълзящи малки охлювчета, из въздуха се разнася остра миризма на сол и риба. Една чайка се разхожда по пясъка и краката й оставят малки деликатни следи.

— Когато бях малка, мама често ме водеше тук. Обичахме да следваме отлива, докъдето можем. Нямаш представа какви чудесии остават по пясъка — охлюви във форма на подкова, гигантски миди и актинии. Можеш да ги видиш само по време на отлива. Тя ме учеше да плувам на този плаж. — Не знам откъде се взе този поток от думи, но не мога да се спра. — Сестра ми оставаше на брега и строеше пясъчни замъци, а ние се преструвахме, че са истински градове, все едно, че сме преплували целия океан и сме стигнали на другия край на света, до заразените места. Но в нашата игра те изобщо не бяха заразени, нито разрушени и страшни. Бяха красиви, спокойни, построени от стъкло и светлина.

Алекс мълчи и рисува с пръст различни форми по пясъка. Но аз знам, че ме слуша. Думите продължават да се сипят от устата ми.

— Помня, че мама ме носеше на хълбок и подскачахме във водата. Един ден ме пусна сама. Не съвсем сама, на ръцете си имах от онези малки надуваеми неща, но аз се изплаших толкова много, че започнах да крещя. Бях само на три или четири години, но го помня съвсем ясно. Нямаш представа колко се зарадвах, когато тя ме настигна и ме хвана отново. И в същото време бях леко разочарована. Сякаш съм изпуснала големия си шанс.

— И какво стана? — поглежда ме Алекс. — Вече не идвате тук, така ли? Майка ти изгуби желание да плува?

Отмествам поглед към хоризонта. Днес заливът е сравнително тих. Морето е гладко, водите — цветна феерия във всички нюанси на синьото и лилавото — се отдръпват бавно от брега с тих съскащ звук. И този път необятната му шир не ме плаши.

— Тя умря — казвам, изненадана от факта, че ми е толкова трудно да го произнеса. Алекс мълчи до мен и аз казвам на един дъх: — Самоуби се. Когато бях на шест.

— Съжалявам — прошепва той толкова тихо, че едва го чувам.

— Баща ми е починал, когато съм била на девет месеца. Не си го спомням изобщо. Според мен… според мен това нещо я пречупи. Говоря за мама. Тя не беше излекувана. Процедурите не й действаха. Не знам защо. Опитваха се да я спасят три пъти, но нищо не се получи.

Спирам и поемам шумно въздух. Не смея да погледна към Алекс. Той седи до мен тихо и неподвижно, като статуя, като сянка на мъртъв камък. Въпреки това, не мога да си затворя устата. С почуда осъзнавам, че никога и на никого досега не съм разказвала за мама. Просто не ми се е налагало. В училище, у дома и сред приятелите ми всички до един вече знаеха за семейството ми и срамната тайна. Може би затова винаги долавям искрица съжаление в ъгълчетата на очите им. Където и да вляза, разговорите замират и настъпва тишина, а изплашените им лица излъчват странно чувство за вина. Дори и Хана знаеше всичко за мен и мама още преди да ни сложат на един чин във втори клас. Спомням си, защото веднъж ме намери в една от кабинките на тоалетната да плача, натъпкала тоалетна хартия в устата си, за да не ме чуват. Ритна вратата с крак, влезе и каза: „Това е заради майка ти, нали?“ Това бяха първите й думи към мен.

— Не знаех, че нещо не е наред. Не знаех, че е болна. Бях много малка и не разбирах. — Очите ми са заковани върху тънката, права като въже линия на хоризонта. Водата се отдръпва навътре и аз отново си мисля същото, което си представях като дете: че няма да се върне, че целият океан ще изчезне завинаги, ще се изтегли от лицето на земята като устни, които оголват зъбите и разкриват бялата хладна твърдина под тях. — Ако знаех, можех да…

В последния миг гласът ми изневерява и не успявам да довърша, не мога да кажа и дума повече. „Можех да я спра.“ Това е нещо, което никога не съм казвала преди, дори не съм си позволявала да го мисля. Но мисълта е там, не помръдва от съзнанието ми, неумолима и вечна като скала: „Можех да я спася. Трябваше да я спася“.

Отново потъваме в мълчание. Докато съм разказвала, майката и детето са събрали багажа си и са си тръгнали; сега целият плаж е само за нас. Потокът от думи вече се е излял. Не мога да повярвам колко много неща споделих с един почти непознат човек, при това момче. Изведнъж усещам такъв срам, че се превивам сякаш от болка. Искам да кажа нещо разтоварващо, нещо за отлива или за времето, но както винаги, когато имам нужда, умът ми се изпразва от всякакви мисли. Не смея да погледна към Алекс. Когато най-сетне събирам смелост и хвърлям крадешком един поглед, виждам, че той се е загледал във водата. Лицето му е непроницаемо, само едно мускулче подскача нагоре-надолу в основата на челюстта му. Сърцето ми пада в петите. От това се страхувах най-много — той се срамува от мен, отвратен е от историята на семейството ми, от болестта, която тече във вените ми. Всеки момент ще стане и ще ми каже, че е по-добре да не говори повече с мен. Колко странно! Почти не го познавам, между нас има огромна пропаст, но въпреки това тази перспектива ме натъжава.

На ръба съм да скоча и да избягам, за да не се налага да кимам и да се правя, че го разбирам, когато се обърне към мен с дежурното: „Виж, Лена, съжалявам, но…“ и ме погледне по онзи до болка познат начин. (Миналата година на хълма се появи едно бясно куче, лаеше и хапеше всички, от устата му излизаше пяна. Беше гладко, краставо, пълно с бълхи и без един крак, но въпреки това се наложи да дойдат две ченгета и да го застрелят. Събра се тълпа, аз също бях там. Тогава за пръв път в живота си разбрах онзи поглед, с който хората винаги ме гледат, онова извиване на устните при произнасяне на името Халоуей. Жал, да, но и отвращение, и страх да не се заразят. По същия начин гледаха и онова куче, докато обикаляше, лаеше и плюеше пяна; и всички си отдъхнаха, когато третият куршум най-после го свали и то замлъкна.)

Тъкмо когато решавам, че повече не мога да издържа, Алекс протяга ръка и докосва съвсем лекичко лакътя ми с пръст.

— Хайде да се състезаваме.

Става, изтупва пясъка от панталоните си и ми подава ръка. Усмивката отново танцува на устните му. В същата секунда усещам безкрайна благодарност към него. Той не се срамува от мен. Не ме обвинява заради семейството ми. Не ме мисли за заразна или мръсна. Докато ми помага да се изправя, ми се струва, че за миг стиска ръката ми, съвсем лекичко и бързо, това ме плаши и ме изпълва с радост, защото ми напомня за тайния ни знак с Хана.

— Само ако си готов за пълно поражение — отвръщам.

Той вдига вежди.

— Въобразяваш си, че можеш да ме победиш?

— Не си въобразявам, знам го.

— Брей, брей! — Той килва глава на една страна и примижва. — Хайде да видим кой ще стигне пръв до шамандурата.

Поглеждам несигурно към океана. Отливът все още е в началото и шамандурите се поклащат най-малко на два метра от брега.

— Искаш да се състезаваме във водата?

— Изплаши ли се? — хили се той.

— Не съм, просто…

— Добре тогава — казва той и докосва рамото ми с два пръста. — Какво ще кажеш да приключваме с пазарлъците и да започваме? Старт!

И преди последната му дума да отшуми, набира скорост. Отнема ми две секунди, докато се осъзная и хукна след него, крещейки:

— Не е честно. Не бях готова.

Втурваме се напред със смях, тичаме из плитчините и мокрим дрехите си, джапаме из малките, появили се след отлива падини. Черупките скърцат и се чупят под краката ми. Един от пръстите ми се заплита във възел от червени и лилави водорасли и за малко не забивам нос в мокрия пясък. Подпирам се с ръка и възстановявам равновесието си, но в същото време едва не попадам под прицела на Алекс, който загребва от мокрия пясък и го хвърля към мен. Пискам и се отдръпвам, но част от него ме уцелва по бузата и потича надолу към врата ми.

— Играеш нечестно! — едва успявам да кажа, останала без дъх от бягането и смеха.

— Няма как да играеш нечестно, когато няма правила — провиква се през рамо той.

— Няма правила, така ли?

Нагазваме по-дълбоко, загребвам с шепи вода и я хвърлям към него. Пръските оставят тъмни следи по гърба и раменете му. Той се обръща и плиска с длан вода към мен. Извъртам се да се предпазя и пльосвам във водата, намокрям шортите и долната част на тениската си и простенвам от внезапния студ. Той продължава напред, гледа право в мен, очите му сияят, смехът му се носи надалеч и аз си представям как преминава отвъд Големия диамантен остров до хоризонта и достига до другия край на света. Набирам се и хуквам след него. Шамандурите се поклащат на пет-шест метра пред нас. В началото водата е до коленете ми, после до бедрата, до кръста, докато и двамата се спускаме в нещо средно между бягане и плуване, движейки бясно ръце и крака. Не мога да дишам, нито да мисля от смеха и фонтана от вода, която ме залива, цялото ми внимание е насочено към червените шамандури, искам да спечеля, да го победя. Толкова искам, че когато стигаме на около метър от тях и той все още е пред мен, а обувките ми натежават като олово от водата и мокрите дрехи също ме дърпат надолу, сякаш джобовете ми са пълни с камъни, скачам напред, без да се замислям, и натискам главата му във водата. Докато се борим, усещам кракът ми да се допира до бедрото му и отскачам от него като ужилена. Протягам ръка към най-близката шамандура и я удрям с длан. Пластмасовата топка отскача надалеч. Вече сме на повече от половин километър от брега, но отливът продължава да ме тегли навътре, едва се държа на място, водата блъска в гърдите ми. Алекс изплува от водата, тръсва глава и водата в косата му пръска навсякъде.

— Победих — казвам задъхано и вдигам победоносно ръка.

— Да, ама нечестно — казва той, когато достига до шамандурите и се отпуска на въжетата, извива гръб и накланя глава така, че лицето му да гледа към небето. Тениската му е съвсем мокра, водата се стича по клепките му и оттам по бузите.

— Няма правила, значи всичко е честно — напомням му аз.

— Оставих те да победиш — ухилва се той.

— Да, бе! — плискам към него шепа вода и той вдига ръце в знак, че се предава. — Победих те и толкова.

— Не съм тренирал скоро — отвръща той и аз отново виждам онази увереност и дразнещо безгрижие, онова накланяне на главата и леката усмивка. Но днес това не ме ядосва. Дори ми харесва, разбирам, че просто се закача, разбирам още, че ако стоя по-дълго около него, всички притеснения, страхове и несигурност ще изчезнат.

— Както и да е — извъртам очи, слагам ръка на въжето до него и се отпускам на течението, което люлее лекичко гърдите ми. Наслаждавам се на усещането да съм във водата с дрехите, със залепнала по мен тениска и вода в обувките. Скоро отливът ще се смени с прилив и водата ще се върне. Предстои ни бавно и изтощително плуване до брега.

Но това изобщо не ме притеснява. Не ми пука за нищо, дори не се замислям как ще обясня на Каръл защо се прибирам мокра до кости, с полепнали по гърба водорасли и миришещи на океан коси, не ми пука колко време остава до вечерния час и защо Алекс е толкова добър с мен. Отдавам се изцяло на бълбукащото като ручей чувство на пълно щастие. Водата зад шамандурите е тъмнолилава, вълните се къдрят над повърхността и образуват бели зайчета. Правителството забранява да плуваме отвъд шамандурите. Зад тях са островите и наблюдателните постове, а зад тях е океанът, откъдето можеш да отидеш до нерегулираните земи. Казват ни, че там царуват болести и страх, но в този миг си представям, че се мушвам под въжетата и отплувам натам.

Наляво от нас се вижда ослепително белият силует на лабораториите, а зад тях, на известно разстояние, е старото пристанище. Оттук дървените му кейове изглеждат като гигантски дървени стоножки. Надясно е Турският мост и дълга редица от охранителни постове, простряла се по цялата му дължина чак до границата. Алекс проследява погледа ми.

— Красиво е, нали?

Мостът е нашарен със сиво-зелени петна от водата и водораслите; докато го гледам, имам чувството, че се клати лекичко на вятъра. Бърча нос.

— Изглежда прогнил. Сестра ми казва, че един ден ще падне в океана и ще потъне.

Алекс се засмива.

— Не говорех за моста. Имах предвид отвъд него. — Спира за част от секундата и се вглежда в мен. — Говорех за Пустошта.

След Турския мост, очертана от далечния край на Черния залив, е северната граница. Докато си говорим, светлините в караулките на охраната светват една след друга, заблестяват срещу тъмносиньото небе и аз разбирам, че става късно. Трябва да се прибирам. Вече усещам, че водата сменя посоката си, надига се лека-полека, но никак не ми се тръгва. Сочната зелена трева зад моста се люлее на вятъра като море, като непрекъснато променяща се картина, наситеното зелено се спуска на талази към залива и разделя Портланд от Ярмут. Оттук се вижда само една малка част от Пустошта — празно място без светлини, без лодки и сгради: непроницаемо и тъмно, и страшно. Но аз знам, че то се разширява назад, продължава с километри чак до вътрешността на страната и я пресича, протяга пипалата си към цивилизования свят като чудовище.

Дали от надбягването, дали от победата, или от факта, че Алекс не се отдръпна от мен, когато му разказах за мама, но радостта и доброто настроение не ме напускат, нито усещането, че мога да му кажа всичко и мога да го попитам за всичко.

— Искаш ли да ти кажа една тайна? — питам неочаквано и продължавам, без да чакам отговор; не мисля, че е необходимо, и това ме кара да се чувствам малко безотговорна. — Много съм си мислила за това. За Пустошта и за… Невалидните. За това как изглеждат и дали наистина съществуват.

С периферното си зрение забелязвам, че трепва за миг, но продължавам:

— Преди си мислех… Представях си, че мама не е умряла, разбираш ли? Просто е избягала там. Не че за мен щеше да е по-добре. Просто не исках да приема, че си е отишла завинаги. Предпочитах да мисля, че е някъде там и пее…

Запъвам се, поклащам глава, удивена, че говоря с Алекс без никакво неудобство. Удивена и щастлива.

— Ами ти? — обръщам се към него.

— Какво аз? — поглежда ме някак особено той. Сякаш съм го засегнала с нещо, но това е невъзможно, не виждам с какво.

— Ти мислил ли си за Пустошта, когато си бил малък? Имам предвид така, за забавление. Наужким.

Алекс присвива очи, отмества поглед и присвива устни.

— Разбира се. Много пъти. — Удря силно по шамандурата и отмества поглед от мен. — Представял съм си, че тези работи ги няма. Няма стени, нито очи, които те следят. Свобода и пространство, можеш да отидеш, където си поискаш. И все още мисля за това.

Взирам се в него. Вече никой не използва такива думи като „свобода“ и „пространство“. Те са безвъзвратно остарели.

— Все още мислиш? Въпреки това? — питам, протягам несъзнателно ръка и докосвам, само веднъж, белега с трите върха на врата му.

Той се свива като опарен и аз прибирам засрамено ръката си.

— Виж, Лена… — започва той с променен глас, сякаш името ми е нещо, което му докарва лош вкус в устата.

Знам, че не бива да го докосвам. Пристъпих разрешените граници и сега той ще ми напомни за тях, ще ми каже, че още не съм излекувана. Ако започне да ми чете лекции, направо ще умра от унижение и за да прикрия смущението си, започвам да дърдоря като латерна:

— Обикновено излекуваните не мислят за такива неща. Каръл, леля ми, тя винаги казва, че това е чиста загуба на време, казва, че там няма нищо, освен диви животни, храсталаци и бълхи, че всички приказки за Невалидни са детска залъгалка. Според нея да вярваш, че те съществуват, е като да вярваш, че има вампири и върколаци. Спомняш ли си как говореха, че в Пустошта имало вампири?

Алекс се усмихва, но усмивката му прилича повече на гърч.

— Лена, трябва да ти кажа нещо.

Сега гласът му е малко по-укрепнал, но нещо в него ме плаши и аз не искам той да продължи.

И започвам отново, просто не мога да се спра:

— Боли ли? Процедурата, имам предвид? Сестра ми казва, че не било толкова зле, защото ти давали цял куп обезболяващи, но братовчедка ми Марша казваше, че е по-лошо от всичко, по-лошо и от раждане, въпреки че с второто си дете се мъчи цели петнайсет часа… — Спирам, изчервявам се и се скастрям наум, че докарах разговора до тук. Ще ми се да се върна на предишната вечер, на онова парти, когато не можех да измъкна и една дума от себе си. Имам чувството, че го заливам с помия.

— Но мен не ме е страх — почти изкрещявам, когато виждам, че той отново се кани да заговори. Отчаяно се боря да задържа ситуацията в това положение. — Процедурата ми е съвсем скоро. След шейсет дни. Тъпо е, че броя дните, нали? Но нямам търпение.

— Лена! — Алекс повишава глас, звучи някак строго. Това най-после ми затваря устата. Обувките ми пропадат в пясъка на дъното и в този момент осъзнавам, че водата е стигнала до врата ми. Приливът идва бързо. — Изслушай ме. Аз не съм този… този, за когото ме мислиш.

Трябва да се боря, за да остана на място. Течението ме подема изведнъж и започва да ме дърпа навътре. Винаги е така. При отлива водата се оттегля бавно, а при прилива идва изведнъж.

— Какво искаш да кажеш?

Очите му — златисти, кехлибарени, непрестанно променящи се животински очи — обхождат лицето ми и без да знам защо, отново ме хваща страх.

— Аз не съм излекуван — казва той.

Затварям очи и си представям, че не съм го чула добре, че съм объркала гласа му с шума на вълните. Но когато ги отварям, го виждам пред себе си, гледа ме виновно и някак… тъжно, може би, и аз разбирам, че съм чула правилно.

— Не съм минавал през процедурата — прошепва той.

— Искаш да кажеш, че не ти е подействала? — питам едва чуто. Мускулите ми изведнъж се стягат и чак сега забелязвам колко студено е станало. — Направили са ти процедурата, но е била неуспешна. Като при мама.

— Не, Лена, аз… — Той отмества поглед и довършва едва чуто: — не знам как да ти обясня.

Цялото ми тяло, от пръстите на краката до космите на главата, изведнъж замръзва, сякаш го хвърлят в огромен фризер. През съзнанието ми преминават несвързани образи, като безразборно взети кадри от филм: Алекс в наблюдателната зала с коса, която напомня корона от есенни листа; Алекс се обръща и показва тривърхия белег под лявото си ухо; Алекс се навежда към мен и прошепва: „Аз съм безопасен. Няма да ти направя нищо лошо“. Думите отново напират в мен, но този път не усещам как излизат, не усещам почти нищо.

— Не се е получило и ти си излъгал, за да можеш да си завършиш образованието, да си намериш работа, да получиш списък с момичета и всичко. Но всъщност не си… все още си… може да си…

Не мога да произнеса тази дума: болен. Неизлекуван. Заразен. Изведнъж ми се повдига.

— Не — почти извиква той и ме стряска. Правя крачка назад, маратонките ми се хлъзгат по неравното, покрито с водорасли дъно и за малко не потъвам, но когато Алекс понечва да ме задържи, бързам да избягам от ръцете му. Погледът му се втвърдява, сякаш е взел някакво решение.

— Казвам ти, че никога не съм бил подлаган на лечение. Никога не са ме оценявали. Нямам списък с момичета.

— Това е невъзможно — едва намирам въздух аз. Думите излизат като шепот. Небето над мен се завърта. Синьото, розовото и червеното се смесват по странен начин и ми се струва, че някои части от него започват да кървят. — Невъзможно! Ти имаш белега!

— Белег — поправя ме той малко по-тихо. — Просто белег. Не онзи.

Обръща се така, че да мога да видя белега добре.

— Три малки точици във формата на обърнат триъгълник. Лесно е да се имитира. Със скалпел, с остър нож, с какво ли не.

Отново затварям очи. Вълните се блъскат в мен и движението им нагоре-надолу, нагоре-надолу, ме кара да мисля, че наистина ще повърна точно тук, във водата. Преглъщам, за да разсея усещането, и се опитвам да потисна желанието да изкарам всичко от себе си. Отварям очи и питам прегракнало:

— Как…?

— Опитай се да ме разбереш, Лена. Аз… ти се доверявам напълно. Ти вярваш ли ми? — Той се взира в мен толкова настойчиво, че погледът му прогаря очите ми и аз ги отмествам. — Не съм искал… да те лъжа.

— Как? — повтарям по-силно въпроса си аз.

Умът ми зацепва на думата „лъжа“, направо се впримчва в нея. „Няма начин да избегнеш оценяването, освен ако не излъжеш. Няма начин да прескочиш процедурата, ако не излъжеш. Трябва да си излъгал.“

Алекс мълчи известно време и аз решавам, че се е изплашил, че няма да ми каже нищо повече. Почти ми се иска да е така. Иска ми се времето да се върне назад, до момента, когато произнесе името ми със странен глас, до онзи миг на триумф от победата в състезанието. До онова завладяващо чувство на щастие и усещане за свобода. Може да се състезавала обратно до брега. Да се срещнем и утре и да опитаме да изкрънкаме няколко пресни рака от рибарите на кея.

Но той заговаря:

— Аз не съм оттук. Не съм роден в Портланд. Не и в града.

Говори с онзи тон, който хората имат, когато ти казват нещо, което ще разбие сърцето ти. Мило, дори нежно, сякаш това ще смекчи удара от жестоките думи. „Съжалявам, Лена, но майка ти създаваше големи проблеми“. Сякаш това ще прикрие жестокостта, която прозира под тях.

— Откъде си?

Всъщност няма защо да питам. Вече знам. Истината изниква неканена пред мен, разбива ме на хиляди парченца и те се пръскат по водата. Но една част от мен продължава да се надява — докато Алекс не го потвърди, може и да не е така.

Очите му не изпускат моите, той кима с глава назад, към границата, отвъд моста, към онази постоянно движеща се маса от клони, листа, лиани и треви.

— От там — казва той или може би само ми се струва, че го казва. Устните му се движат едва. Но значението е ясно.

Той идва от Пустошта.

— Невалиден — отронва се от устните ми. Думата стърже по гърлото ми. — Ти си Невалиден.

Давам му последен шанс да отрече. Но той не го прави. Само потръпва леко и казва:

— Винаги съм мразел тази дума.

В същия момент осъзнавам нещо: неслучайно Каръл продължава да ме подкача, че все още вярвам в Невалидните, неслучайно и досега, докато върти изкусно куките за плетене в ръцете си, без да вдига поглед от тях — тик, тик, тик, — а те почукват една в друга и металът проблясва в ръцете й, поклаща глава и казва: „Предполагам, че вярваш във вампири и върколаци“.

Вампири, върколаци и Невалидни: все същества, които могат да скочат върху теб и да те разкъсат на парчета. Страшни същества.

Страхът ме замайва, събира се на топка в основата на стомаха и в слабините ми и за миг ми се струва, че ще се напишкам. Фарът на Малкия диамантен остров примигва, светлият триъгълник във водата сочи като огромен обвиняващ пръст: и изведнъж се ужасявам, че лъчът му ще попадне върху мен, ще светне в очите ми и скоро ще чуя бръмченето на държавните хеликоптери, гласовете на регулаторите ще гръмнат в мегафоните: „Незаконни действия! Незаконни действия!“. Брегът изглежда невъзможно, отчайващо далече. Не мога да повярвам, че нещата стигнаха дотук. Ръцете ми са невероятно тежки и безполезни, изведнъж си спомням за мама, виждам якето й да се пълни бавно с вода.

Поемам дълбоко въздух и се опитвам да спра вихрушката от мисли, да се съсредоточа. Не вярвам някой да подозира, че Алекс е Невалиден. Аз самата не се съмнявах, докато не ми каза. Той изглежда напълно нормален, белегът му е на правилното място. Не вярвам също някой да ни е чул, докато говорим.

Една вълна плисва в гърба ми и аз залитам напред. Алекс ме хваща за ръката, за да ме задържи, но аз се отдръпвам рязко само миг преди върху нас да се стовари нова вълна. Глътвам малко вода, солта влиза в очите ми и ме кара да ги затворя.

— Не смей! — заеквам от страх и яд. — Не смей да ме докосваш.

— Лена, не исках да те засегна с нещо. Заклевам ти се. Не съм те излъгал нарочно.

— Защо го правиш? — Не мога да мисля ясно. Не мога да дишам дори. — Какво искаш от мен?

— Искам… — Той тръсва глава. Изглежда наистина объркан… и наранен, сякаш аз съм тази, която е направила нещо нередно. За миг усещам прилив на симпатия. И той като че ли я зърва в очите ми, улавя тази част от секундата, когато свалям защитите, защото изразът на лицето му се смекчава и очите му се проясняват. Не съм забелязала да се движи, но някак си е успял да скъси разстоянието между нас. Слага топлите си ръце на раменете ми. Пръстите му парят толкова силно, че ми се иска да извикам.

— Аз те харесвам, Лена — казва тихо той. — Това е истината. Харесвам те.

Казва го съвсем тихо, но думите му ме хипнотизират, звучат като песен. Представям си страшни хищници, които слизат от дърветата, огромни котки със светещи кехлибарени очи, като неговите.

Отдръпвам се назад, по-далече от него, с натежали дрехи и обувки, пълни с вода, сърцето ми бие така, че гърдите ме заболяват и дъхът ми излиза с труд от тях. Оттласквам се от дъното и тръгвам напред, като си помагам с ръце, тичам и плувам едновременно, а приливът ме повдига и ме дърпа назад. Имам чувството, че пълзя, че при всяка крачка, при всеки мах изминавам не повече от няколко сантиметра, сякаш се движа сред море от меласа. Алекс ме вика, но страхът ме възпира да се обърна назад и да видя дали ме следва. Всичко е като в кошмарен сън, в който нещо те преследва и ти не смееш да се обърнеш и да видиш какво е то. Чуваш само дъха му, все по-близо, все по-близо. Виждаш сянката му над себе си, но си като парализиран. Знаеш, че всеки миг ледените му пръсти ще се затворят около врата ти.

„Няма да успея — мисля си ужасена. — Няма да стигна до брега“. Нещо се оплита около глезените ми и веднага си представям, че водата около мен е пълна със зловещи същества, медузи, акули и отровни змиорки, и макар да знам, че представата се дължи на паниката, чувствам, че всеки момент ще падна и ще се предам. Брегът е все така далече, а краката и ръцете ми тежат като камъни.

Вятърът отнася гласа на Алекс назад и той звучи все по-слабо. Най-после събирам смелост да погледна през рамо и го виждам да се люлее на въжетата при шамандурите. Оказва се, че съм извървяла повече път, отколкото си мислех и той не е тръгнал след мен. Възелът в гърдите ми се отпуска. Следващата вълна е толкова силна, че подкосява коленете ми и те опират в мекия пясък на дъното. Докато се опитвам да се изправя, водата ме удря в кръста и ме подхвърля към брега. Цапам във водата през останалия път, изтощена, трепереща и благодарна.

Просвам се на пясъка с изтръпнали крака, кашлям и дишам с отворена уста, загледана в стичащата се от маратонките ми вода. От цветовете по небето — оранжево, червено и розово — разбирам, че залезът е близо и че сигурно наближава осем. Една част от мен иска да остане да лежи тук, да разпери ръце и да заспи, да прекара тук цялата нощ. Имам чувството, че от солената вода съм натежала двойно. Кожата ми пари и пясъкът е навсякъде — в сутиена и бикините ми, под ноктите и между пръстите на краката. Онова, което се уви около глезените ми във водата, е оставило следи — една дълга кървава линия се вие като змия около прасеца ми.

Поглеждам към океана и за миг изтръпвам — Алекс го няма. Но после го виждам — едно тъмно петно пори вълните към брега. Ръцете му се движат грациозно и много бързо. Ставам, грабвам обувките и скачам на колелото. Краката ми са толкова уморени, че минават минути, докато успея да намеря баланса. Отначало криволича ту наляво, ту надясно по пътя като дете, което току-що се е научило да ходи.

Стигам до нас, без да погледна нито веднъж назад. Улиците са празни и тихи, след няколко минути денят ще изчезне, ще дойде нощта, а с нея и вечерният час, който ще бди над нас като гигантска топла прегръдка.