Делириум

Втора глава

Миризмата на портокали неизменно ми напомня за погребение. Днес, деня на оценяването ми, ме събужда точно тази миризма. Поглеждам часовника до леглото си. Шест часът.

Навън е сиво, слънцето едва докосва стените на стаята, в която спя с двете деца на братовчедка ми Марша, и сенките по тях са още плахи и бледи. Грейс, по-малката ми племенница, вече е станала, седи на леглото си напълно облечена и ме гледа. В ръката й има необелен портокал и тя се опитва да забие малките си зъбки в него като в ябълка. Веднага ми се повдига и бързам да затворя отново очи, за да спра спомена за онази рокля от дебел бодлив плат, която ме накараха да облека за погребението на мама; да не слушам, за кой ли път, в главата си онзи кошер от приглушени гласове и да не виждам голямата груба ръка, която ми подава портокал след портокал, за да дъвча нещо и да си кротувам. Помня, че изядох цели четири портокала, парче по парче, а когато в скута ми остана само купчина обелки, започнах да смуча и тях, горчивият им вкус ми помагаше да държа сълзите далеч от очите си.

Отварям очи и Грейс веднага ми подава портокала.

— Не искам, Грейси. — Отмятам завивките и ставам. Стомахът ми се стяга като юмрук. — И нали знаеш, че не бива да ядеш обелките?

Тя примигва към мен с големите си очи, но не отговаря. Въздъхвам и сядам до нея.

— Гледай сега.

Взимам портокала и й показвам как да го обели с нокти, пускам една по една ярко оранжевите спирали в скута й и през цялото време дишам през устата. Тя ме наблюдава мълчаливо. Когато приключвам, хваща внимателно обеления портокал с две ръце и го гледа втренчено, сякаш не е плод, а стъклена топка и я е страх да не я счупи.

Прегръщам я и я подканям:

— Давай, изяж го.

Тя продължава да се взира в него. Въздъхвам, започвам да отделям парченцата едно по едно и казвам възможно най-мило:

— Знаеш ли, другите ще бъдат много щастливи, ако поне веднъж им кажеш нещо.

Тя не отговаря. Не че очаквам отговор. През всичките шест години и три месеца от живота й никой не е чул и една думичка от нея, дори и леля Каръл не успява да я накара да каже дори сричка. Леля мисли, че нещо не е наред с мозъка й, но изследванията не откриха нищо. „Няма е като камък“, промълви примирено онзи ден тя, докато гледаше как Грейс върти в ръцете си ярко оцветеното кубче отново и отново, сякаш е вълшебно и всеки момент може да се превърне в нещо друго.

Ставам и отивам до прозореца, отдръпвайки се от Грейс, от големите й втренчени очи и тънките бързи пръсти. Жал ми е за нея, не мога да я гледам така.

Марша, майката на Грейс, почина преди няколко години. Все говореше, че не иска деца. Това е един от неприятните странични ефекти на процедурата; излекувани завинаги от amor deliria nervosa, някои хора намират родителските задължения за досадни. За щастие, случаите на пълно отричане — когато майките или бащите са неспособни да общуват „нормално“, „отговорно“ и „подобаващо“ с детето си, когато заплашват, че ще го удавят, ще го удушат или ще му счупят главата, са рядкост.

Оценителите определиха за нея две деца. Навремето изглеждало добър избор. На годишния преглед семейството й бе получило висока оценка за стабилност. Тя и съпругът й живееха в огромна къща на Уинтър Стрийт. Марша записваше всяка чута рецепта, готвеше всеки ден различни ястия, а през останалото време даваше уроци по пиано, не заради парите, а колкото да се занимава с нещо.

Но когато заподозряха съпруга на Марша за симпатизант, всичко се промени. Тя, Джени и Грейс трябваше да се върнат в дома на майката на Марша, моята леля Каръл. Хората започнаха да шушукат зад гърба им и да ги сочат с пръст по улиците. Грейси естествено не би могла да си спомня това, съмнявам се, че изобщо помни някой от родителите си.

Съпругът на Марша изчезна преди началото на съдебния процес и като че ли това беше най-доброто, което можеше да направи. Съдебните процеси се правят по-скоро заради шоуто. Симпатизантите по правило се екзекутират. Или ги заключват в Криптата с присъда от три доживотни присъди една след друга. Марша беше наясно какво го чака. Според леля Каръл именно това беше причината сърцето й да спре няколко месеца след изчезването на мъжа й, когато властите подведоха нея под отговорност на негово място. Един ден, след като новината гръмна във вестниците, тя излязла от дома и както си вървяла по улицата — бам! Инфаркт.

Сърцето е крехко нещо. Затова трябва да си много внимателен с него.

Надниквам през прозореца. Днес денят ще бъде горещ. В стаята е задушно и когато отварям, за да прогоня миризмата на портокал, въздухът нахлува, плътен, влажен и тежък като език. Отварям широко гърди, вдишвам чистата миризма на водорасли и мокро дърво, и се заслушвам в далечните крясъци на чайките, неуморно кръжащи някъде отвъд ниските сиви и порутени сгради. Някъде изръмжава автомобил. Звукът ме стряска и аз подскачам.

— Нервна си заради оценяването, нали?

Обръщам се. Леля Каръл стои на прага със скръстени ръце.

— Не — казвам бързо, макар че това си е чиста лъжа.

Усмивката докосва устните на леля само за миг, после изчезва.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Иди да се изкъпеш, после ще дойда да ти помогна за косата. По пътя ще преговорим отговорите.

— Добре.

Решавам, че разговорът е приключил, но тя продължава да ме гледа. Свивам се вътрешно и забивам нокти в перваза на прозореца зад мен. Винаги съм мразела да ме гледат. Трябваше вече да съм свикнала с това. По време на изпита ще има четири оценители и всичките ще зяпат в мен близо два часа. През това време ще съм облечена с лека найлонова рокля, полупрозрачна, като онези, които раздават по болниците, за да могат да видят тялото ми.

— Ако питаш мен, оценката ти ще е между седем и девет — свива устни леля. Това е добър резултат и ако е така, ще хвърлям шапка до небето. — Но няма да получиш повече от шест, ако не се измиеш и стегнеш.

Учебната година вече е към края си и оценяването е най-важният ми изпит. През последните четири месеца минах през какви ли не изпити — математика, физика, устен и писмен английски, социология, философия и фотография (избраната от мен специалност) — и всички резултати трябва да излязат до две седмици. Сигурна съм, че съм се справила добре и балът ми ще е достатъчно висок, за да ме приемат в университета. Винаги съм била отлична ученичка. След излизането на резултатите специалистите ще анализират всичките ми силни и слаби страни и ще определят университета и основната ми специалност.

Оценяването е последният етап от процеса. След това ще могат да ми намерят партньор. През следващите месеци ще ми изпратят списък с четири или пет одобрени момчета. Едно от тях ще стане мой съпруг, след като се дипломирам (при положение че мина всички годишни изпити. Момичетата, които не преминават, се омъжват веднага след гимназията). Задачата на оценителите е да ме свържат с момчета, които са получили подобен брой точки на този изпит. Така се опитват, доколкото е възможно, разбира се, да избегнат големите различия в интелекта, темперамента, социалния произход и годините между партньорите. Е, понякога чуваме за отделни ужасни истории, когато бедно осемнайсетгодишно момиче е дадено на богат осемдесетгодишен мъж, но това е рядкост.

Стълбите изохкват скръбно и Джени, сестрата на Грейси, цъфва на вратата. Тя е на девет години, доста висока за възрастта си, но много слаба: само лакти и колене. Гърдите й са хлътнали навътре като изкорубен тиган. Ужасно е да го кажа, но трябва да си призная, че не я харесвам много. Има същия пронизващ поглед като майка си.

Тя застава на прага до леля и се втренчва в мен. Аз не съм много висока, само един и шейсет, и колкото и да е учудващо, Джени е само с няколко сантиметра по-ниска от мен. Глупаво е да се чувствам неудобно пред леля си и племенницата си, но вече усещам парещия сърбеж да пълзи по ръцете ми. Знам, че и те се тревожат за представянето ми днес, защото за всички тях също е от огромно значение да ме свържат с добра партия. Джени и Грейс още са далече от тази процедура. Ако сключа добър брак, ще мога да помогна финансово на семейството. Освен това, един подходящ избор означава, че шушуканията зад гърбовете ни може би най-после ще престанат, че ще се свърши с онези презрителни погледи и подмятания, които вече четири години ни следват, където и да отидем, като шумолящи на вятъра листа: „Симпатизант, симпатизант, симпатизант“.

Но тази дума е далеч по-търпима от другата, която ме преследваше след смъртта на мама, гънеше се след мен като съскаща змия и оставяше отровна следа: „самоубийство“. Срамна дума, която хората произнасят шепнешком, заеквайки и кашляйки; дума, която се казва зад покрити с ръце устни или се мълви зад плътно затворени врати. Само в сънищата си съм я чувала извикана с цяло гърло.

Поемам дълбоко въздух, навеждам се и измъквам пластмасовия кош изпод леглото, за да не види леля, че треперя цялата.

— Днес ли се омъжва Лена? — обръща се Джени към Каръл. Както винаги, гласът й ми напомня за монотонно жужене на пчели в топъл ден.

— Не ставай глупава — отвръща леля. Но не е ядосана. — Знаеш, че не може да се омъжи, докато не я излекуват.

Взимам хавлията от коша, ставам и я притискам до гърдите си. От тази дума — омъжване — ми пресъхва устата. Всички трябва да се омъжат веднага след като приключат с образованието си. Такива са правилата.

„Бракът е Ред и Стабилност, белег за здраво общество“. (Виж книгата „Ш-ш-т“, „Основи на обществото“, стр. 114.) Но мисълта за него кара сърцето ми да се блъска лудешки в гърдите ми, като молец под стъклен похлупак. Никога не съм докосвала момче и това е нормално — физическият контакт с неизлекуван от другия пол е забранен. Да си призная, никога дори не съм говорила с момче за повече от пет минути, ако не броим братовчедите, чичо Уилям и Андрю Маркъс, който помага на чичо в магазина му, „Стоп ен’ сейв“. Андрю непрекъснато вади сополи от носа си и ги маже по консервните кутии със зеленчуци.

И ако не взема изпитите си — моля те, Господи, много те моля, нека да ги взема! — ще ме омъжат веднага след оздравителната процедура, а тя е след по-малко от три месеца. А след сватбата идва и първата брачна нощ, само от мисълта за нея ми настръхват косите.

Миризмата на портокали все още е твърде силна и стомахът ми отново се преобръща. Заравям лице в хавлията и вдишвам, надявайки се да ми размине.

Отдолу се чува тракане на чинии. Леля въздиша и поглежда часовника си.

— Тръгваме след по-малко от час — казва тя. — Хайде, размърдай се.