Делириум

Тринайсета глава

У дома е по-топло от обикновено. Щом влизам, ме лъхва гореща и влажна вълна, която ме задушава. Къщата мирише на печено месо и подправки, примесени с обичайните летни миризми на пот и плесен, и от всичко това ми се завива свят. През последните няколко седмици вечеряме все на верандата: салата с макарони, студени меса и сандвичи от магазина на чичо.

Щом влизам, Каръл подава глава от кухнята. Лицето й е зачервено, по него се стичат едри капки пот. По светлосинята й блуза се виждат тъмни вадички от потеклия солен секрет.

— Бягай горе да се преоблечеш. Рейчъл и Дейвид ще дойдат всеки момент.

Напълно съм изключила, че сестра ми и мъжът й ще идват за вечеря. Обикновено виждам Рейчъл четири, най-много пет пъти в годината. Когато бях малка, особено в началото, след като се изнесе от дома на Каръл, броях дните до следващата ни среща. Още не разбирах какво точно означава процедурата и как се отразява върху нея… върху мен… върху нас. Знаех, че е спасена от Томас и от болестта, но само толкова. Мислех, че всичко останало ще си бъде същото. Мислех си, че когато дойде да ме види, нещата ще си бъдат постарому, ще свалим чорапите и ще си направим дискотека, или тя ще ме вземе на колене и ще започне да сплита косата ми на дълга плитка, докато ми разказва една от своите измислени приказки за непознати места и вещици, които се превръщат в зверове.

Но на първото й посещение тя само прокара ръка по косата ми и изпляска с ръце, когато Каръл ме накара да кажа наизуст таблицата за умножение.

— Вече е голяма — каза ми леля, когато я попитах защо Рейчъл не иска да си играе вече с мен. — Един ден ще разбереш сама.

Постепенно престанах да обръщам внимание на бележките по хладилника, които се появяват в кухнята на всеки два или три месеца: „Вечеря с Р“.

Вечерта тема номер едно на масата е Брайън Скарф. Съпругът на Рейчъл, Дейвид, работи с приятел на братовчедката на Брайън, затова се надува, сякаш е специалист по въпроса. Другата тема, разбира се, е колежът в Портланд, където ще започна през есента. За пръв път ще бъда в един клас с хора от другия пол, но Рейчъл твърди, че няма за какво да се безпокоя.

— Дори няма да ги забелязваш — обяснява ми тя. — Ще си заета изцяло с ученето.

— Има охранители — добавя леля. — И всички ученици са проверени.

Което означава: „Всички са излекувани“. Сещам се за Алекс и едва не казвам: „Не всички“.

Вечерята се проточва след времето за вечерния час. Когато леля става да ми помогне с чиниите, вече наближава единайсет, но Рейчъл и съпругът й не показват с нищо, че се готвят да стават. Това е другото, което чакам с нетърпение. След трийсет и шест дни вече няма да се тревожа за часа.

След вечеря чичо и Дейвид излизат на терасата. Дейвид е донесъл две цигари, от евтините, но все пак си е нещо, и мирисът на сладникавия и ароматен дим с лек дъх на бензин влиза през прозореца заедно с гласовете им и изпълва къщата със синкава мъгла. Рейчъл и леля остават в трапезарията и пият рядко турско кафе с цвета на помия. Отгоре се чува звук на тичащи боси крака. Джени ще тормози Грейс, докато се умори, после ще си легне, сърдита и недоволна, и ще остави надеждата за следващия ден да я приспи.

Измивам чиниите — този път са много повече от обикновено, защото Каръл настоя да направим супа (горещ пасиран морков, който всички изгълтахме мълчешком, потънали в пот), печено месо, обилно намазано с чесън и гарнирано с повехнали аспержи, вероятно извадени от дъното на кашона със зеленчуци, и стари бисквити.

Преядох и топлината на водата върху ръцете и лактите наред с познатия ритъм на разговора, тропането на боси крака отгоре и тежкия синкав дим ме приспиват. Каръл най-после се сеща да попита за децата на Рейчъл и тя изброява списъка с техните постижения, сякаш ги е заучила специално за случая: макар и трудно — Сара вече чете; Андрю казал първата си дума само на тринайсет месеца.

— Проверка, проверка! Това е внезапна проверка. Изпълнявай нарежданията. Не се съпротивлявай…

Гласът гръмва точно под прозореца ни и аз подскачам. Рейчъл и Каръл спират моментално разговора и се вслушват във врявата от улицата. Не чувам нито чичо, нито Дейвид. Дори Джени и Грейс спират да топуркат горе.

Отвън долитат накъсани остри звуци; стотици и стотици стъпки от маршируващи в пълен синхрон крака; и онзи отвратителен глас, усилен многократно от мегафона:

— Внимание! Внезапна проверка! Моля, подгответе идентификационните си карти…

„Нощна проверка. Хана е на онова парти“. Стаята започва да се върти пред очите ми и аз се хващам за плота.

— Изглежда рано за проверка — чувам спокойния глас на Каръл от трапезарията. — Доколкото си спомням, последната беше преди два месеца.

— На осемнайсети февруари — обажда се Рейчъл. — Спомням си ясно. С Дейвид и децата трябваше да излезем навън. Тогава имаше някакъв проблем със софтуерната програма за наблюдение. Стояхме на снега около половин час, докато проверят данните ни. После Андрю хвана пневмония и боледува две седмици.

Разказва всичко това, сякаш говори за някакво недоразумение в пералното помещение, сякаш е изгубила там чорап или носна кърпа.

— На осемнайсети февруари ли? Толкова отдавна ли беше? — вдига вежди Каръл и отпива от кафето си.

Гласовете, стъпките и шумът от радиостанциите се приближават. Групите за проверка се движат като един, от къща на къща, понякога влизат във всяка врата на улицата, друг път подминават цял квартал. Всичко е на случаен принцип. Или поне трябва да е така. Но има къщи, които винаги са на прицел.

Дори и да не си в списъка за специално наблюдение, пак може да те изкарат на снега, както са направили с Рейчъл и мъжа й, докато полицията и регулаторите уточняват валидността на документите ти. А може да стане и още по-лошо — да влязат вътре, да разкъсат тапетите по стените, за да търсят знаци за подозрителна активност. В такива нощи законите за личната собственост не важат. Всъщност никакви закони не важат.

Чували сме какви ли не истории по време на такива акции: събличат бременна жена и я претърсват пред погледите на всички, затварят за две и три години хора само защото са погледнали накриво представителите на закона или са се опитали да спрат регулаторите да не влизат в определена стая.

— Това е проверка. Ако се наложи да излезете от домовете си, моля, убедете се, че всички документи са у вас, включително и тези на децата над шест месеца… При оказана съпротива, ще бъдете задържани за разпит. При забавяне, ще бъдете задържани…

Започват от края на улицата. После няколко къщи по-напред… После през две къщи… не. Къщата до нас. Чувам, че кучето на семейство Ричардсън се разлайва. И гласът на господин Ричардсън, извинява се… По-силен лай… после някой (от регулаторите) измърморва нещо, чувам тъп звук като от удар, скимтене и друг глас: „Нямаше нужда да го убиваш“. И после още един: „Защо не? Сигурно има бълхи“.

После за кратко настъпва тишина, чува се само пращенето от нечия радиостанция, някой чете номера на лична карта по телефона, шумолене на хартия.

И после:

— Добре. Всичко е наред.

И тропотът от стъпките отново започва.

Въпреки равнодушието, Рейчъл и Каръл също се вдървяват, когато стъпките стигат до нашата врата. Каръл стиска чашата с кафето толкова здраво, че кокалчетата й побеляват. Моето сърце подскача като скакалец в гърдите.

Но стъпките ни подминават. От устните на Рейчъл се изтръгва звучна въздишка на облекчение, когато чуваме регулаторите да тропат на съседната врата и някой вика:

— Отворете! Това е проверка!

Каръл оставя чашата и потракването в чинийката ме кара да подскоча.

— Глупаво, нали — опитва се да се засмее тя. — Дори и когато знаеш, че няма нищо незаконно, пак се притесняваш.

Китката започва да ме боли, поглеждам я и осъзнавам, че съм стиснала плота така, сякаш животът ми зависи от това. Още не мога да се отпусна, да се успокоя, въпреки че стъпките се чуват все по-слабо и гласът от мегафона глъхне все повече, докато заприличва на механичен звук. Представям си групите от регулатори и полицаи — не по-малко от петдесет човека — как сноват из улиците на Портланд, пъплят по улиците, обкръжават го като каскада воден поток, поглъщайки всеки, който според тях нарушава правилата или не се подчинява.

А Хана танцува някъде там, върти се в ритъма на забранената музика, косата й се вее като ветрило зад нея, тя се усмихва на тълпящите се около нея момчета, докато музиката гърми от тонколоните. Изведнъж ми става зле. Не искам да мисля какво би станало с нея — с всички тях, — ако ги хванат.

Всичко, което мога да направя, е да се моля да не е отишла на онова място. Може би още се върти пред огледалото, гримира се и се облича. Хана винаги закъснява. Може да си е още у дома. Може да се е канила да излезе, но проверката е започнала и тя се е отказала. Дори и тя не би посмяла да излезе навън по време на проверка. Това си е чисто самоубийство.

Но Анжелика Марстън и останалите… всички на онзи остров… всички, които искат просто да послушат музика…

Спомням си думите на Алекс през онази вечер във ферма „Буен поток“: „Дойдох да послушам музика, като всички други“.

Обръщам гръб на спомена и си казвам, че това не е мой проблем. Дори трябва да се радвам, че регулаторите ще ги разкрият. Това, което правят там, е опасно не само за тях, но и за нас, защото именно така болестта се разпространява и заразява мирните граждани.

Но другата част от мен, онази, упоритата, която каза „сиво“ на оценяването, не спира да ме тормози. „Така ли ще си стоиш?“ — нашепва ми тя. — Те искат само да послушат малко музика. Истинска музика, не като онези безлични песнички, които звучат из концертните зали на Портланд с техните скучни ритми и елементарни мелодийки. Те не правят нищо лошо.

После се сещам за още нещо, казано от Алекс: „Никой не прави нищо лошо“.

Освен това съществува възможност Хана да не е закъсняла тази вечер и сега да е там, без да знае нищо за проверката. Стискам силно очи, за да прогоня тревогата и всички блестящи остриета, които виждам над главата й. Ако не я вкарат в затвора, ще я отведат директно в лабораториите, ще приложат процедурата, преди да съмне, независимо от възможните рискове за здравето й.

Не знам как, но въпреки препускащите в главата ми мисли и бясното въртене на стаята около мен, успявам да измия всички съдове. И да взема решение.

Трябва да отида. Да я предупредя.

Да предупредя всички.

Докато Рейчъл и Дейвид си тръгнат и всички си легнат, вече е станало полунощ. Всяка секунда е истинска агония. Надявам се с цялото си сърце, че спирането пред всяка врата ще отнеме много време на регулаторите и ще минат часове, докато стигнат до Диъринг Хайландс, Или ще се откажат, ще пропуснат онзи район. Като се има предвид, че по-голямата част от къщите там са пусти, подобна вероятност не е изключена, но от друга страна, не е сигурно, защото Диъринг Хайландс се слави като сърцето на всички бунтове и размирици.

Ставам от леглото, без да губя време да сменям анцуга и тениската, с които спя, защото и двете са черни. Слагам черни спортни обувки и въпреки че навън е хиляда градуса, взимам скиорската черна шапка от гардероба. Тази (вечер трябва да съм особено внимателна.

Тъкмо се готвя да натисна дръжката на вратата и да се изнижа, когато чувам зад себе си лек хленч, като мяучело на котка. Обръщам се мигновено. Грейс седи в леглото си и примигва.

Няколко секунди двете се гледаме безмълвно. Ако Грейси вдигне шум, стане от леглото или направи нещо, с което да събуди Джени, с мен е свършено. Опитвам се да измисля нещо, за да я успокоя, да я излъжа, когато, о, чудо на чудесата, тя ляга отново и затваря очи. И въпреки че е тъмно като в рог, мога да се закълна, че виждам по устните и тънка усмивка.

Отдъхвам си. Ето едно хубаво нещо от факта, че Грейси не иска да говори: няма да ме издаде.

Излизам на улицата безпроблемно, дори си спомням и прескачам третото стъпало отдолу нагоре, което миналия път изскърца така жестоко, че се изплаших да не събуди Каръл.

След шума и суматохата от проверката, сега улиците са съвсем тихи. Всички прозорци са тъмни, всички капаци спуснати, сякаш къщите се опитват да избягат от улицата, да се скрият от дебнещи очи. Една червена хартийка се носи на вятъра, прелита покрай мен като бягаща трева, каквато съм виждала по старите каубойски филми. Заглеждам се и разпознавам една от листовките на проверяващите, възвание, пълно с невъзможни за изговаряне думи, с които ти обясняват, че тази вечер се суспендират правата на всички граждани, иначе всичко си е като всяка друга тиха и обичайна нощ.

С изключение на носения от вятъра съвсем слаб звук от стъпки и един далечен вой, сякаш някой плаче. Но всичко останало е толкова тихо, че можеш да го сбъркаш с шума на океана и на вятъра. Почти.

Регулаторите не са тук.

Тръгвам бързо към Диъринг Хайландс. Страх ме е да се кача на колелото и решавам да отида пеша. Малките светлоотразители на гумите може да привлекат вниманието на някого. Не се замислям какво всъщност правя, не ми се мисли за последиците, ако ме хванат по това време навън. Дори не знам откъде се взе тази решителност у мен. Никога не съм вярвала, че ще посмея да изляза от дома по време на проверка.

Предполагам, че Хана греши. Може би не се страхувам през цялото време.

Минавам покрай един черен найлонов чувал с боклук, поставен на края на тротоара, и чувам тихо скимтене. Завъртам се с цялото си тяло по посока на звука и заставам нащрек. Нищо. Скимтенето се повтаря, зловещ монотонен звук, от който ми настръхва кожата. Черният чувал в краката ми се размърдва.

Не, това не е чувал. Това е Райли, черното псе на семейство Ричардсън.

Правя две несигурни крачки към него. Достатъчен ми е един поглед, за да разбера, че умира. Козината му е покрита с нещо черно, лъскаво и лепкаво. Приближавам се и веднага разбирам, че е кръв. Ето защо в тъмното го сбърках с лъскав найлонов чувал. Едното око на Райли е към тротоара и не се вижда, другото е отворено. Някой го е ударил по главата. Кръвта шурти от носа му като река — гъста и черна.

Веднага си спомням бързия тъп удар и онзи глас — „Сигурно има бълхи“.

Райли ме гледа тъжно и обвиняващо, за миг ми се струва, че е човешко същество и се опитва да ми каже нещо, да каже: „Ти ми го причини“. Завива ми се свят, готова съм да коленича до него и да го взема на ръце или да съблека тениската си и да избърша кръвта му от муцуната. Но не мога да помръдна. Сякаш съм парализирана.

Стоя като вкаменена пред него. Изведнъж Райли потръпва силно, гърчът го разтърсва от главата до върха на опашката. После застива.

В същия миг вцепенението ми отминава. Отстъпвам назад и набутвам юмрука си в устата. Всичко започва да се върти в кръг, както в деня, когато с Хана се напихме и изгубих контрол над тялото си. После идват гневът и отвращението, и викът стига до гърлото ми.

Намирам зад контейнера за боклук един смачкан мукавен кашон, взимам го и покривам с него трупа на Райли. Опитвам се да не мисля за гадните животинки, които ще нападнат тялото му до сутринта. Ставам и се изненадвам, когато усещам сълзите да мокрят лицето ми. Избърсвам го с ръка и тръгвам като пияна към Диъринг. В главата ми не спира да се върти една-единствена дума: „Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!“. Като мантра. Като молитва.

Най-хубавото нещо на проверяващите е, че винаги вдигат много шум. Достатъчно е да спреш някъде из сенките и да се заслушаш за стъпки, за радиостанции, за гласове. Непрекъснато сменям посоките, избирам къси странични улички, които не си струва човек да проверява, или такива, през които регулаторите вече са минали. Доказателствата, че са били там, са навсякъде: преобърнати кофи за боклук и контейнери, найлонови торбички с отпадъци, разпилени из целия тротоар, планини от хартийки: стари рецепти, тетрадки и накъсани писма; гниещи зеленчуци и какви ли не смърдящи боклуци, които не искам да идентифицирам. Червените листовки покриват улиците като прах. Обувките ми се хлъзгат върху тях, а там, където са на купчини, трябва да разперя ръце, сякаш ходя по въже, за да запазя равновесие. Минавам покрай няколко къщи с изписан голям знак „Х“ и плисната черна боя по прозорците и стените, и усещам как стомахът ми се свива. Хората, които живеят в тях, са регистрирани като несъгласни или бунтари. Горещият вятър разнася по улиците откъслечни викове, плач и кучешки лай. Налагам си да не мисля за Райли.

Крия се в сенките, криволича, прибягвам от един контейнер за боклук към друг. Потта се стича по врата ми, образува локвички под мишниците и аз знам, че не е само от горещината. Всичко изглежда някак странно, гротескно и изкривено, някои улици блестят от счупените стъкла на прозорците, във въздуха се носи миризма на изгоряло.

В мига, когато завивам към Форест Авеню, една група регулатори изниква от другия ъгъл. Веднага се скривам обратно, притискам се плътно към стената на някакъв железарски магазин и се връщам към посоката, от която дойдох. Шансът да са ме видели е малък — бях на цяла пресечка от тях и тъмнината е непрогледна — но въпреки това сърцето ми бие като лудо. Като че ли играя видеоигра или се опитвам да реша много сложно математическо уравнение. „Едно момиче се опитва да избегне срещата с четирийсет регулатори, разпределени в групи. Всяка група се състои от десет до петнайсет души, разпръснати в равнина с радиус от десет километра. Каква е вероятността да се намери в затвора утре сутринта, ако трябва да извърви три километра до центъра?“

Преди нападението Диъринг Хайландс беше една от най-хубавите части на Портланд. Къщите бяха нови и големи — поне за Мейн, което означава, че са построени през последните сто години, — издигнати зад красиви порти и живи плетове на улици с имена като „Люлякова алея“ и „Горски път“. Все още има няколко семейства, които не могат да се разделят с къщите си — или са прекалено бедни, за да си позволят преместване, или не са получили разрешение да го направят, но останалата част е абсолютно празна. Никой не иска да живее там. Никой не иска да свързват името му с размирниците.

Странно, колко бързо се опразни Диъринг Хайландс! По тревата все още се намират детски играчки и паркирани коли, въпреки че в по-голямата си част са разглобени, с откраднати метални и пластмасови части, като трупове, оглозгани от гигантски лешояди. Цялата местност има окаяния вид на изоставено куче. Бурените поглъщат бавно къщите.

При нормални обстоятелства бих откачила от страх само от вида на Хайландс. Много хора казват, че е на лошо да минаваш оттам, или най-малкото трябва да сдържиш дъха си, ако ти се наложи да отидеш, както се върви през гробище. Но тази нощ, когато най-сетне се добирам, съм готова да танцувам жига по улиците му от облекчение. Тук е тихо, спокойно и тъмно, няма и следа от регулатори, не се чуват разговори, шепот и стъпки. Очевидно, още не са стигнали дотук. А може изобщо да не дойдат.

Затичвам се напред и набирам скорост, доволна, че вече няма нужда да се крия и да пазя тишина. Диъринг Хайландс е доста голям, цял лабиринт от криви, удивително еднакви улички и къщи, които изникват от мрака като кораби и морето. Поляните отпред са подивели през годините, дърветата протягат кривите си клони към небето и хвърлят причудливи зигзагообразни сенки на огрелите от луната тротоари. Изгубвам се при „Люлякова алея“, някак си успявам да направя пълен кръг и да достигна до същото място, откъдето тръгнах, но когато завивам по „Дива гора“, виждам в далечината, зад цяла джунгла от преплетени дървета, бледа светлина. Открих ги.

До отбивката се вижда стара, килната на една страна пощенска кутия. Черният знак „Х“ на една от страните й все още си личи. Адресът е „Дива гора“ номер 42.

Сега разбирам защо са избрали тази къща за купона. Тя е разположена далече от главния път и е заобиколена от всички страни с дървета, подредени толкова плътно едно до друго, че ми напомнят за шепнещите гори в далечния край на граничната бразда. Пътят по алеята до къщата е направо зловещ. Тръгвам, без да откъсвам поглед от идващата от къщата мъждива светлина. С всяка стъпка тя става по-ярка и разширява обхвата си. Скоро вече мога да видя, че идва от два прозореца. Стъклата им са покрити с плат, сигурно за да скрият хората вътре. Но това не помага. Виждам съвсем ясно движещите се напред-назад из къщата сенки. Музиката е много тиха, чувам я чак когато се изкачвам на верандата — слаби, глухи звуци, достигащи до мен през проядените от червеи дъски на пода. Сигурно свирят в мазето.

Бързах като луда дотук, но сега слагам потна длан на дръжката на външната врата и спирам разколебана. Изобщо не помислих как ще ги накарам да излязат. Ако започна да крещя, че има проверка, ще предизвикам паника. Всички ще хукнат с писъци из улиците, няма начин да се приберат незабелязано у дома. Все някой ще чуе; проверителите ще ни пипнат и всички ще се окажем в затвора.

Веднага се поправям наум. Те ще се окажат в затвора. Аз не съм като тези хора от другата страна на вратата. Не съм като тях.

Но после се сещам за треперещия Райли. Не съм и като онези, които му сториха това, и другите, които ги гледаха. Дори и семейство Ричардсън не се опитаха да му помогнат. На собственото си куче. Не си направиха труда поне да го покрият, докато умираше.

Аз никога не бих постъпила така. Ни-ко-га. Дори да съм минала през милион процедури. Той беше все още жив. Сърцето му биеше, дишаше, кръвта му течеше, а те го захвърлиха като боклук.

Те. Аз. Ние. Тях. Думите рикошират в главата ми. Избърсвам потните си длани в панталоните и отварям вратата.

Хана каза, че това парти ще е по-малко от предишното, но на мен хората ми изглеждат повече, може би защото стаите не са големи и са претъпкани. Навсякъде се стеле пелена от цигарен дим, покрива всичко и нещата изглеждат, сякаш са под вода. Вътре е ужасно горещо, поне десет градуса по-топло отвън, хората се движат бавно, с навити до над лактите ръкави на ризите и вдигнати до коленете дънки. Навсякъде, където се подава кожа, блестят капчици пот. Заставам в средата на помещението, гледам ги и си мисля: „Ех, да имах камера!“. Ако пренебрегна гледката на докосващи се ръце и тела и още няколкостотин тона забранени и ужасни неща, мога да кажа, че е хубаво. Но е безсмислено да мисля сега за това. Само ще си загубя времето.

Едно момиче застава с гръб към мен и блокира пътя ми. Пресягам се и я хващам за ръката. Тя обръща зачервеното си от топлината лице и навежда глава, за да ме чуе.

— Тази нощ има проверка — казвам, изненадана, че гласът ми звучи твърдо и стабилно.

Музиката е тиха, но настойчива — определено идва някъде отдолу, от мазето — и не е толкова дива като миналия път. Но е също толкова странна и прекрасна. Кара ме да мисля за топли, меки неща, за мед, за слънце, за червени есенни листа, които танцуват на вятъра, въпреки че от гласовете и скърцането на дъските не се чува почти нищо.

— Какво? — Момичето слага косата си зад ухото и се навежда още повече към мен.

Отварям уста да повторя „проверка“, но вместо мен, я произнася друг: един силен металически глас нахлува в стаята и от силата му сякаш всичко започва да се тресе и трепери, глас, който се врязва в тихата топлина на музиката като студено острие на нож. В същия момент образите пред мен се завъртат, червени и бели светлини започват да танцуват по ужасените, застинали лица.

— Внимание! Това е проверка! Не се опитвайте да избягате. Не се съпротивлявайте. Това е проверка.

Няколко секунди по-късно вратата се отваря и едно ярко, светло като слънце петно превръща всичко в бяла неподвижност, а хората в каменни статуи.

После нахлуват кучетата.