Делириум

Седемнайсета глава

Август се настанява удобно в Портланд, горещият му лепкав дъх се усеща навсякъде. През деня улиците са непоносимо горещи, слънцето пече безмилостно, хората окупират парковете и плажовете, жадни за сянката на дърветата и полъха на морския бриз. Става все по-трудно да се виждаме с Алекс. Плажът на Ийст Енд — обикновено празен — сега гъмжи от народ дори и вечер, след края на работното време. Два пъти се опитваме да се срещнем там, но се оказва прекалено опасно да се приближим един към друг и да говорим, не успяваме дори да си дадем знак, само си кимаме, като непознати. Опъваме плажните кърпи на петнайсет крачки встрани от пясъка. Той слага слушалки на ушите си и слуша музика, а аз се преструвам, че чета. Всеки път, когато очите ни се срещнат, тялото ми пламва, сякаш лежим един до друг и той гали и разтрива гърба ми. И въпреки че лицето му е неподвижно, очите му ми се усмихват. Толкова е мъчително и едновременно сладко да съм така близо до него и да не мога да го докосна, дори да го погледна открито: все едно да налапаш целия сладолед наведнъж в горещ летен ден и после да те заболи главата. Започвам да разбирам какво имаше предвид Алекс, когато каза, че на „леля му“ и „чичо му“ след процедурата им липсва болката. Болката насища нещата със смисъл, прави ги значими.

Налага се да се откажем от плажовете и се закотвяме на Брукс Стрийт 37. Градината се задъхва от горещината. Повече от седмица не е валяло, слънцето наднича през дърветата както преди, но докато през юли топлите му лъчи ни галеха, сега пробиват през листата като нож и превръщат тревата в кафяв килим. Дори и пчелите са като пияни от жегата, кръжат без посока, блъскат се в повехналите цветя, падат и отново се вдигат нагоре сякаш без желание.

Един следобед с Алекс се изтягаме на одеялото в градината. Аз лежа по гръб и гледам как небето над мен се разпада на отделни сини, зелени и бели парчета. Алекс е по корем, изглежда умислен. Пали кибритени клечки, взира се в пламъка и духа малко преди да изгори пръстите му. Спомням си какво ми каза в колибата онази нощ. За мъката и гнева, че трябва да живее в Портланд, за желанието му да пали разни неща.

Установявам, че не знам почти нищо за него, миналото му е заровено дълбоко в душата му и той го държи заключено там. Научил се е да го крие много по-добре от нас. Подозирам, че в някое тъмно ъгълче в него има гореща точка на напрежение. Тя тлее като въглен и се превръща бавно в диамант, заровен под тежките пластове на благоприличие.

Но аз не питам за това, а и той не обича да говори за миналото си. Въпреки това ми се струва, че го познавам отдавна, че винаги съм го познавала, без да е нужно да ми казва нещо конкретно.

— Сигурно е хубаво в такъв ден да си в Пустошта — изтърсвам ей така, колкото да кажа нещо. Алекс ме поглежда някак особено и аз добавям бързо: — Искам да кажа, че там сигурно е по-хладно. Заради дърветата, има повече сянка.

— Така е — отвръща той, завърта се към мен и се подпира на лакът. Затварям очи и се заглеждам в светлите и тъмни петна под клепачите си. Алекс мълчи, но аз усещам, че ме наблюдава. Най-накрая проговаря: — Можем да отидем там, ако искаш.

Решавам, че се шегува, и се засмивам. Но той мълчи. Отварям очи и виждам, че е напълно сериозен.

— Шегуваш се, нали?

Но още преди да го кажа, знам отговора и усещам как страхът се прокрадва в мен. Разбирам и защо цял ден се държи толкова странно. Тъгува за Пустошта.

— Ако искаш, можем да отидем — повтаря той, взира се в мен за миг, после се отпуска на одеялото. — Например утре. След като ти свърши смяната.

— Но как ще… — започвам аз, но той ме прекъсва.

— Остави всичко на мен. — Изведнъж очите му потъмняват, стават по-черни и по-дълбоки от тунели. — Искаш ли?

Струва ми се неправилно да говоря за това някак между другото, както си лежа, затова сядам. Преминаването през границата е едно от най-сериозните престъпления и се наказва със смърт. И макар да знам, че Алекс го прави от време на време, мисълта за огромния риск, който поема, досега ми е убягвала.

— Няма начин — казвам шепнешком. — Невъзможно е. Загражденията… охраната… пушките…

— Казах ти, остави на мен. — Той също сяда, взима лицето ми в ръцете си и се усмихва. — Всичко е възможно, Лена. — Това е една от любимите му фрази. Страхът отминава. С него се чувствам в пълна безопасност. Не вярвам, че може да се случи нещо лошо, докато сме заедно. — Ще отидем за няколко часа. Просто да знаеш как изглежда.

Избягвам погледа му.

— Не знам… — отвръщам с мъка, сякаш трябва да разкъсам някаква преграда в гърлото си.

Алекс се навежда, целува ме бързо по рамото и отново ляга.

— Не е страшно — казва и слага ръка на челото си, за да скрие очи от слънцето. — Просто си мислех, че ще ти е интересно.

— Ще ми е интересно, но…

— Лена, ако не искаш, няма да ходим. Просто предложих. Не настоявам.

Кимам мълчаливо. Краката ми лепнат от потта, но аз не обръщам внимание, вдигам ги и ги притискам до гърдите си. Последните му думи ме успокояват, но в същото време чувствам разочарование. Съзнанието ми пази неясен спомен от времето, когато Рейчъл ме предизвика да направя задно салто от кея на Уилард Бийч. Аз застанах на ръба с треперещи ръце, прекалено уплашена, за да скоча. Най-после тя видя страха ми, наведе се и прошепна: „Няма нищо, Лена Лу. Просто още не си готова“. Помня, че в онзи момент исках само едно: да се махна от ръба на кея. Но докато се връщахме към плажа, страхът се замени със срам.

И изведнъж разбирам, че искам да го направя.

— Хайде да отидем — изричам на един дъх.

Алекс пуска лицето ми и се вглежда в мен.

— Наистина ли го искаш?

Кимам, защото се страхувам да повторя думите. Страхувам се, че ако отворя уста, ще кажа нещо друго.

Той се отдръпва и се замисля. Мислех, че ще подскочи от радост, но на лицето му няма усмивка. Дъвче известно време устните си нервно, после казва бавно:

— Това означава да нарушим вечерния час.

— Това означава да нарушим много правила.

Той се вглежда в мен. Виждам колко е загрижен и тревогата му преминава и в мен, но като болка, скрита някъде дълбоко.

— Виж, Лена — започва Алекс, премества поглед към изгорелите и подредени прилежно една до друга кибритени клечки и започва да ги пренарежда. — Може би идеята ми не е чак толкова добра. Ако ни хванат… искам да кажа, ако те хванат…

Поема дълбоко въздух и продължава:

— Имам предвид, че ако нещо се случи с теб, никога няма да си го простя.

— Имам ти доверие — казвам, убедена на сто и петдесет процента.

Той продължава да не гледа към мен.

— Да, но… наказанието за прекосяване на границата е… — Отново въздиша. — Наказанието е…

Но не може да изрече последната дума: смърт.

— Хей — сръчквам го лекичко в ребрата. Невероятно е как един човек може толкова много да се тревожи за теб и в същото време ти също да се тревожиш, да си готов да направиш всичко, ама всичко, само да го защитиш. — Знам правилата, Алекс. Живяла съм тук по-дълго от теб.

Най-после той се усмихва и също ме прегръща.

— Съвсем малко по-дълго.

— Но съм родена и израснала тук. А ти си преселник — забивам отново лакът в ребрата му, този път по-силно.

Алекс се засмива и се опитва да хване ръката ми. Аз също се засмивам и я крия отзад, той се хвърля и започва да ме гъделичка по корема.

— Преселник от джунглата — изписквам, когато ме грабва и притиска към одеялото.

— Градска фукла — отвръща той и ме целува. И всичко се размива: жегата, експлозията на цветове, всичко се завърта в красива феерия.

Разбираме се да се срещнем при Черния залив на следващата вечер, в сряда, защото след това съм почивка чак до събота и ще е по-лесно да убедя Каръл да ме пусне да спя у Хана. Алекс ме запознава с плана си. Преминаването на границата не е невъзможно, но никой не иска да рискува. Предполагам, че заплахата от смъртно наказание не е кой знае какво изкушение за хората.

Нямам представа как ще минем през заредените с електричество заграждения, но Алекс ме успокоява, че само един сектор от нея е електрифициран. Зареждането с ток на ограда от стотици километри излиза много скъпо, затова само някои участъци от нея са „онлайн“, останалата част не е по-опасна от оградата, с която е отделено игрището в Диъринг Оукс Парк. Но докато хората вярват, че цялото ограждение е заредено с толкова силен ток, че може да те изпържи като яйце в тиган, всичко е наред.

— Всичко е дим в очите — маха с ръка той. Приемам, че под всичко има предвид Портланд, законите, вероятно цялата страна. Когато стане сериозен, между веждите му се оформя малка бръчица, нежна като запетайка, и тя е най-сладкото нещо, което съм виждала през целия си живот. Но бързо отклонявам поглед и се опитвам да се съсредоточа върху думите му.

— Не разбирам откъде си научил всичко това. Как сте го разбрали? Да не би да мятате хора по оградата, за да разберете къде има електричество и къде не?

Устните на Алекс се разтягат в тънка усмивка.

— Професионална тайна. Но мога да ти кажа, че се извършват наблюдения и експерименти с животни. — Вдига вежди и пита: — Яла ли си някога пържен бобър?

— Пфу!

— Или пържен скункс?

— Ти какво, опитваш се да ме накараш да повърна ли?

„Ние сме много повече, отколкото си мислиш“, това е друго любимо изявление на Алекс, повтаря го като рефрен. Симпатизантите са навсякъде, излекувани и неизлекувани, работят като регулатори, полицаи, държавни служители и учени. С тяхна помощ ще минем през наблюдателните постове, обяснява ми той. Една жена от най-активните симпатизанти е омъжена за охранител, който тази нощ е на смяна на северния край на Турския мост, точно където ще преминем ние. Тя и Алекс си имат изградена система. В нощите, когато той иска да отиде оттатък, й оставя определен знак в пощенската кутия, една от онези глупави рекламни листовки, които ни раздават доставчиците и чистачите. Тази, която е предвидил за днес, ни дава възможност за безплатен очен преглед при доктор Суилд (което ми звучи прекалено елементарно, като детска игра, но Алекс твърди, че симпатизантите и несъгласните живеят сред такъв стрес, че имат нужда от такива дребни шеги) и когато тя я получи, ще знае, че трябва да налее солидна доза валиум в кафето, което приготвя за смяната на съпруга си.

— Горкият човек! — хили се Алекс. — Пие кафе с литри, но не може да се пребори със съня.

Виждам колко много го забавлява този факт, колко е горд от факта, че е тук, здрав, уверен в себе си и в своите поддръжници. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са като замръзнали. Все още ме мъчи мисълта, че всичко, което чувам, е неправилно, трудно ми е да мисля за симпатизантите и несъгласните не като за врагове, а като за съюзници.

Прекосяването на границата без съмнение ще ме превърне в една от тях. Но и през ум не ми минава да се откажа. Нямам търпение и ако искам да съм честна със себе си, трябва да си призная, че съм в групата на симпатизантите отдавна, още от онзи миг, когато Алекс ми определи среща на Черния залив и аз се съгласих. От момичето, което бях преди това, са останали само мъгливи спомени. То правеше всичко, което му наредят, никога не лъжеше и броеше с вълнение, а не с ужас оставащите до процедурата дни. Онова момиче се боеше от всеки и от всичко. Боеше се от себе си.

На следващия ден, когато се прибирам от работа, искам мобилния телефон на леля Каръл и правя така, че да усети вълнението ми. После изпращам следното съобщение на Хана: „Пижамено парти довечера?“ Това се превърна в наш код и аз й го пиша винаги когато искам да ме покрие. За да не се тревожи Каръл, й казвах, че се виждаме и с Алисън Давни от нашия клас. Семейство Давни са по-богати от семейството на Хана, но Алисън е истинска кучка. В началото Хана не искаше да използваме нейното име за прикритие, толкова я мразеше, че дори мисълта да се преструва, че излиза с нея, й беше противна, но аз успях да я убедя. Каръл никога не би посмяла да се обади у семейство Давни, за да ни провери. Страхува се от тях и вероятно се срамува, защото нашето семейство е опетнено от съпруга на Марша и от самоубийството на мама, а господин Давни е един от основателите и вдъхновителите на епохата АСД — Америка Свободна от Делириум. Алисън Давни не ме поглеждаше в училище, а след като мама умря, помоли учителката да й преместят чина по-далеч от мен, защото й миришело на нещо умряло.

Хана ми отговаря на минутата: „Нямаш проблеми. До довечера“.

Чудя се как ли ще реагира Алисън, ако разбере, че я използвам за прикритие, за да се срещам с гаджето си. Сигурно ще побеснее и тази мисъл ме забавлява.

Малко преди осем слизам на първия етаж с малък сак, от който нарочно се подава краят на нощницата ми. Взех всичко, което бих взела, ако наистина отивам да спя у Хана. Каръл ми хвърля една от беглите си усмивки, пожелава ми приятно изкарване и за миг ме връхлита чувство за вина. Напоследък я лъжа много и с все по-голяма лекота.

Но чувството не е толкова силно, че да ме спре. Излизам и тръгвам към Уест Енд, в случай че Джени или Каръл гледат през прозореца. Стигам до Спринт Стрийт, чак тогава завивам към Диъринг Авеню и тръгвам към Брукс Стрийт 37. Пътят е дълъг и аз влизам в Диъринг Хайландс точно когато слънцето прибира и последните си лъчи от небето. Както винаги, улиците тук са пусти. Минавам през ръждясалата желязна порта, отмествам разкованата дъска на прозореца на първия етаж и влизам.

Тъмнината ме изненадва. За миг оставам на място и примигвам, докато очите ми привикнат с нея. Въздухът е тежък и гъст, къщата мирише на мухъл, формите на вещите започват бавно да се открояват и аз тръгвам към покрития с плесенясала дамаска диван в хола. Пружините са пробили плата, половината от пълнежа е изяден, вероятно от мишки, но се вижда, че някога е бил хубав, дори елегантен.

Изваждам часовника от сака и навивам алармата за единайсет и половина. Ще бъде дълга нощ. После се качвам на дивана и слагам сака под главата си. Не е най-удобната възглавница на света, но става.

Затварям очи и оставям драскането на мишките по стените и тайнствените припуквания на старото дърво да ме приспят.

Събуждам се в мрака от кошмарен сън. Сънувах мама. Сядам, оглеждам се и в първия миг не разбирам къде се намирам. Една пружина изскърцва под мен и аз си спомням. Брукс Стрийт 37. Напипвам часовника и натискам лампичката. Часът е единайсет и двайсет. Време е да ставам, но още съм замаяна от топлината и съня, затова оставам още малко на дивана, поемайки въздух на големи глътки. Цялата съм в пот, косата ми е залепнала за главата и врата.

Сънувах обичайния сън, но този път всичко беше наопаки. Нося се по вълните на океана и наблюдавам мама на върха на онази скала на стотици метри над мен, толкова далече, че не виждам ясно чертите, само силуета й срещу слънцето. Опитвам се да извикам, да я предупредя, да вдигна ръка и да й кажа да се махне оттам, да се отдалечи от ръба, но колкото повече се боря, толкова по-силно ме влече водата, тегли ме навътре, притиска ме като лепило, запушва гърлото ми и думите остават там. През цялото време пясъкът се сипе около мен като сняг и аз разбирам — тя ще падне всеки миг и ще разбие главата си в стърчащите като дълги остри нокти скали.

И тя пада, лети надолу, черното петно става все по-голямо и по-черно на фона на ярката слънчева светлина. Опитвам се да извикам, но не мога. Фигурата приближава и аз виждам, че този, който ще се разбие в скалите, не е мама.

Това е Алекс.

В този момент се събудих.

Ставам и се опитвам да се отърся от замайването и чувството за предстояща опасност. Приближавам се опипом до прозореца и щом прескачам, ми олеква, въпреки че по улиците е много по-опасно. Но тук поне полъхва вятър. Вътре беше ужасно задушно.

Когато пристигам на Черния залив, Алекс вече чака, скрит в сенките на група дървета до стария паркинг. Толкова добре се е прикрил, че едва не се спъвам в него. Той ме хваща за ръката и ме дръпва да приклекна до него. На лунната светлина очите му блестят като на котка.

Той ми сочи тихомълком примигващите светлини от другата страна на залива, точно пред границата. Това са караулките на охранителите. Те примигват весело и безгрижно като редица ярко светещи фенери около лагер на хора, излезли на пикник. На двайсетина крачки зад редицата е истинската гранична линия, а зад нея е Пустошта. Никога хоризонтът не ми е изглеждал толкова странен, с толкова много танцуващи по него сенки. Радвам се, че с Алекс се договорихме да не говорим, докато не преминем от другата страна. В гърлото ми е заседнала буца, затруднява дори дишането ми, не мога да си представя, че ще мога да прокарам през него дори и една дума.

Ще се прехвърлим оттатък в края на Турския мост, през най-северната точка на залива. Ако можехме да плуваме от нашето място до онази караулка, бихме минали точно по диагонала на триъгълника, по чиито страни ще се придвижим сега. Алекс потупва три пъти ръката ми. Това е сигналът за тръгване.

Тръгвам след него по края на плажната ивица, като внимавам да не стъпвам в заблатените места. В тъмното те приличат на трева, но ако не внимаваш, може да затънеш до колене. Алекс притичва от сянка на сянка, движи се съвсем безшумно. На места изчезва напълно, сякаш се слива с мрака.

С приближаването ни граничните постове започват да се виждат по-ясно — петната се превръщат в реални постройки — едностайни кабинки от бетон и бронирано стъкло.

Потта се лее като река от мен и буцата в гърлото ми продължава да нараства, ще ме задуши. Изведнъж виждам колко глупав е планът ни. Стотици, хиляди неща могат да ни провалят. Войникът на пост номер двайсет и едно може още да не е изпил кафето си… или може да е пил, но не достатъчно, за да заспи. Или валиумът в него да не е достатъчен. А дори и да заспи, Алекс може да сгреши и да не намери онази част от огражденията, по която не тече ток. Или пък междувременно да са решили да пуснат ток по цялата ограда.

Страхът ме хваща за гушата с две ръце и краката ми се подкосяват. Искам да привлека вниманието на Алекс, да му кажа, че трябва да се върнем, да оставим тази работа, но той продължава напред, а ако извикам или предизвикам шум, за да се обърне, охраната също ще ни забележи. В сравнение с тези момчета, регулаторите изглеждат като хлапета, които си играят на стражари и апаши. Регулаторите и проверителите имат палки и кучета; тези тук имат пушки и сълзотворен газ.

Най-после стигаме до северния край. Алекс прикляква зад едно от големите дървета и ме чака. Стигам и се снишавам до него. Това е последната възможност да му кажа, че искам да се върнем. Но не ми достига въздух да говоря и когато се опитвам да му кажа „не“ с глава, нищо не се получава. Имам чувството, че отново се връщам в съня си, че мракът ме поглъща, сграбчва ме и ме превръща в насекомо, залепнало в меда.

Надявам се Алекс сам да забележи колко съм уплашена. Той се навежда към мен и търси ухото ми. Устните му се удрят във врата ми, после докосват бузата ми и въпреки паническия страх, аз потръпвам от удоволствие. Най-после уцелва ухото ми и прошепва:

— Всичко ще бъде наред.

Страхът моментално отхлабва примката си. Щом съм с него, нищо лошо не може да ми се случи.

Тръгваме отново. Придвижваме се на етапи. Притичваме от едно дърво до друго, после спираме, а Алекс се ослушва, за да се увери, че горе няма движение, викове или звуци от приближаващи се стъпки. Сега моментите, в които сме изложени на погледите на охранителите, стават по-дълги, защото гората се разрежда. Колкото повече се приближаваме, толкова повече пространството се оголва, дърветата и храстите изчезват напълно и ние оставаме на открито, напълно беззащитни. Разстоянието между последния храст и оградата е само петнайсет метра, но на мен ми се струва, че преминавам през езеро от огън.

Пред нас останките от шосето, съществувало явно преди да откъснат Портланд от света, блестят като сребро на лунната светлина, приличат на гигантска паяжина. Място, където чудовището може да те хване в мрежите си и да те изяде. Алекс ме предупреди да не бързам, да се съсредоточа и да избера внимателно къде да прескоча телената ограда, но единственото, което виждам в момента, са тези остри метални шипове.

Споглеждаме се и изведнъж хукваме напред, отдалечаваме се от защитата на дърветата и се придвижваме бързо по напуканата повърхност на старото шосе. Алекс е пред мен, превил се е почти на две, аз също се навеждам колкото мога, но не съм сигурна, че това ми помага с нещо. Страхът ме връхлита от всички страни едновременно; никога не съм усещала подобно нещо. Не знам дали вятърът се събужда изведнъж, или всичко е от разтърсващия ме страх, но изведнъж ми става адски студено, сякаш са ме потопили в лед.

Мракът около нас оживява, изпълва се с движещи се сенки и страховити форми, готови всеки миг да се превърнат във войници с пушки. Виждам в съзнанието си тишината да се накъсва изведнъж от писъци, клаксони, изстрели, виждам кръв и ярки светлини. Светът се трансформира в серия от несвързани образи: ярък кръг от светлина около пост 21, кръгът се разширява, пълзи към нас, готов да ни погълне; излегнат на стола си войник спи с отворена уста; Алекс се обръща към мен и се усмихва… (Възможно ли е да ми се усмихва в този момент?) Танцуващи под краката ми камъни… Всичко изглежда нереално, лишено от материя, като сянка на пламък, дори и аз се чувствам нереална. Не усещам, че дишам, нито, че се движа, макар да съм сигурна, че правя и двете.

Изведнъж се оказваме пред оградата. Алекс подскача и за момент ми се струва, че застива във въздуха. Искам да изкрещя: „Спри!“. Представям си съскането и цвърченето, когато тялото му допре до телта с напрежение петдесет хиляди волта, но той се хваща за нея и оградата се полюлява лекичко, мъртва и студена, както ми е обещал. Трябва да прескоча след него, но не мога. Не веднага. Удивлението ме завладява и прогонва бавно страха. Още от бебе са ме плашили с тази ограда и никога не съм имала смелостта да пристъпя по-близо от два метра от нея. Непрекъснато ни набиват в главите да не го правим, напомнят ни всеки ден. Казват, че ще се изпържим; казват, че ако я докоснем, сърцата ни ще се превърнат в сушени сливи и ще умрем на мига. Слагам ръка върху металната плетеница и прокарвам пръсти по нея. Мъртва, студена и безопасна като онези, с които ограждат спортните площадки и училищните дворове. Чак сега разбирам колко дълбоки и сложни са лъжите им, как пълзят из града, текат по улиците му като отходни води и ги изпълват със зловонието си. Целият град е построен върху лъжи.

Алекс се катери бързо, вече е преодолял половината височина. Поглежда през рамо и ме вижда да стоя на място, напълно неподвижна, като кръгъл идиот. Прави жест с глава, сякаш ме пита: „Какво правиш?“.

Слагам ръка на оградата, но веднага я отдръпвам. Шокът ме разтърсва от глава до пети, но това няма нищо общо с електричеството. Просто изведнъж ми просветва.

Лъгали са за всичко — за оградата, за съществуването на Невалидните, за милион други неща. Казваха ни, че проверките се правят за наша защита. Че задачата на регулаторите е просто да ни пазят.

Казваха ни, че любовта е болест и че ако я пипнем, накрая ще ни убие.

За пръв път осъзнавам, че това също може да е лъжа.

Алекс балансира горе и оградата се люлее леко. Поглеждам го и той отново ми дава знак да се качвам. Опасността е голяма и трябва да действам. Хващам се за телта и тръгвам нагоре. В известно отношение на оградата е още по-лошо от пътя. Там поне имахме някакъв контрол, можехме да изтичаме обратно и да се скрием между дърветата, ако видим патрул. Слаба надежда, но все пак надежда. А тук сме обърнати с гръб към граничните постове като две гигантски движещи се мишени с огромен надпис „Застреляй ме“ на гърбовете.

Алекс стига върха преди мен, виждам как избира внимателно и методично пътя си между възлите на бодливата тел. Прехвърля се от другата страна и тръгва предпазливо надолу, прави няколко стъпки и спира, за да ме изчака. Повтарям действията му. Треперя от страх и вълнение, но успявам да премина от другата страна и да сляза надолу. Най-после краката ми достигат твърда земя. Алекс ме хваща за ръка и ме повежда към гората, по-далече от границата.

Към Пустошта.