Делириум

Двайсет и втора глава

Опасността дебне отвътре. Възелът в стомаха ми се затяга и спира дъха ми. Не мога да вляза вътре. Не искам.

— Може би не трябва… — прошепвам. — Той каза… той каза, че не е разрешено.

Алекс протяга ръка към мен, сякаш иска да ме докосне, после си спомня къде сме и се отдръпва.

— Не се тревожи. Имам приятели тук.

— Сигурно не е тя — гласът ми изтънява като на дете. Имам чувството, че всеки миг ще се строполя на земята. Облизвам устни и ги притискам здраво една към друга. — Сигурно е някаква грешка. Не биваше да идваме. Искам да се прибера.

Сигурно приличам на капризно хлапе, но не мога да направя нищо. Струва ми се непосилно да мина през онази врата.

— Хайде, Лена. Довери ми се. — Алекс докосва уж случайно челото ми с пръст и веднага отдръпва ръката си. — Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, просто… — Гъстият въздух, вонята, мракът и усещането, че всичко около мен се разлага… искам да се махна оттук. — Ако тя не е тук… това е лошо. Но ако е… ми се струва… може да се окаже още по-лошо.

Алекс се взира в мен.

— Трябва да разбереш, Лена — казва накрая, казва го твърдо и аз разбирам, че е прав.

Кимам мълчаливо. На устните му изгрява усмивка, но само за миг, после той се обръща и отваря вратата на Сектор 6.

Влизаме в преддверие, което изглежда точно така, както съм си представяла килиите в Криптата. Стените и подът са бетонни и дори някога да са били боядисани в някакъв цвят, той отдавна е избледнял до сиво, като плесен. От високия таван виси една-единствена крушка, но светлината й е достатъчна за малкото помещение.

В ъгъла има стол и на него седи човек от охраната. Този не е гигант, съвсем нормален си е, дори слаб, с белези от акне и коса, която прилича на разварени спагети. Щом влизаме с Алекс, той хваща пушката, придърпва я към себе си и насочва цевта й към нас.

Алекс замръзва до мен и аз заставам нащрек.

— Тук не се влиза — подвиква охранителят. — Забранено е.

Лицето на Алекс се изопва. За пръв път, откакто сме в Криптата, изглежда притеснен. Започва да си играе нервно със служебната значка.

— Аз… Мислех, че Томас е на смяна.

Войникът става от стола си. Не е за вярване, но се оказва не много по-висок от мен и със сигурност по-нисък от Алекс, но от всички охранители, които видях днес, този ме плаши най-много. В очите му има нещо странно — бездушно и студено, като на змия. Никога досега не са насочвали пушка срещу мен и гледащата към гърдите ми цев ми подкосява краката. Имам чувството, че няма да издържа и всеки момент ще припадна.

— О, той е тук. Напоследък е тук постоянно — хили се мъжът и устните му откриват два реда криви и жълти зъби, докато пръстът му танцува около спусъка.

— Ти какво знаеш за Томас?

Помещението притихва, въздухът замира, както замира навън по време на буря, малко преди да удари гръм. Виждам знаците на нервност у Алекс. Притиска пръсти към бедрата си, трескаво мисли какво да каже. Трябва да е разбрал, че споменаването на този Томас беше лоша идея. Дори и аз усетих презрението и подозрението в гласа на онзи с пушката.

Минава известно време, струва ми се цяла вечност, но вероятно не са повече от секунди, и маската на професионалист отново е на лицето на Алекс.

— Просто чухме, че има проблеми.

Изказването е неясно, мъгливо, както трябва да е едно изказване на държавен служител. Пръстите му разсеяно опипват баджа. Охранителят хвърля поглед към него и видимо се отпуска. За щастие, не се заглежда в надписа. Алекс е охрана на първо ниво в лабораториите, което означава, че може да влиза в охранявани обекти не по-далеч от първия пост. Няма право да се разхожда из забранени за граждани райони, сякаш си е у дома.

— Много се забавихте — казва онзи с пушката. — Томас не е на работа от месеци. За радост на ОКИ, предполагам. Това не е нещо, за което бием барабана.

ОКИ е Отдел за контрол на информацията (но ако си циничен като Хана, може да го наричаш Отдел за контрол на идиотите или Отдел за криене на истината), затова, когато чувам абревиатурата, настръхвам. В Шести сектор нещо сериозно се е объркало, щом ОКИ се занимава с това.

— Знаеш как е — свива рамене Алекс. Вече се е окопитил, отново изглежда самоуверен и нахакан. — Няма как да измъкнеш точен отговор от тук.

Още един неясен израз, но охранителят кима разбиращо.

— На мен ли го казваш? — после ме сочи с брадичка. — Коя е тази?

Явно е забелязал, че не нося белега от процедурата, и се втренчва в мен. Прави го несъзнателно, като повечето хора, и веднага отмества очи, но това е достатъчно да усетя старото унизително чувство, че нещо не е наред. Забивам очи в пода.

— Никоя — отвръща Алекс и макар да знам, че трябва да каже така, усещам тъпа болка дълбоко в гърдите си. — Трябва да й покажа Криптата. Налага се малко да я образоваме, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Сдържам дъха си, сигурна, че ей сега ще ни арестуват, почти искам да стане така. Но… точно зад стола му има тежка метална врата и на нея се вижда електронен катинар. Прилича на входа към сейфа на Централната банка. Дочувам или поне си представям, че чувам зад нея гласове. Човешки звуци. Така поне си мисля.

Мама може да е зад тази врата. Може да е тук. Алекс е прав. Трябва да знам.

За пръв път разбирам напълно какво ми говореше той миналата вечер. През цялото това време мама може да е била жива. Аз съм дишала и тя също е дишала. Докато съм спала, тя също е спала някъде другаде. Аз съм мислела за нея и тя също може да е мислела за мен. Струва ми се прекрасно и в същото време мъчително.

Алекс и войникът се вглеждат един в друг. Алекс продължава да върти баджа на пръста си, навива и развива верижката му до безкрай. Това произвежда нужния ефект на мъжа срещу него.

— Не мога да те пусна вътре — казва той, но този път звучи, сякаш се извинява, навежда автомата и сяда на стола си.

Изпускам събралия се в гърдите ми въздух. Не знаех, че съм го държала в себе си.

— Разбирам те. Нали това ти е работата — казва Алекс безизразно. — Значи ти зае мястото на Томас?

— Точно така — кима войникът. Погледът му отново се забива във врата ми, там, където трябва да има белег, и аз едва устисквам да не закрия мястото с ръка. В крайна сметка явно решава, че не съм заплаха, защото ме зарязва и насочва вниманието си изцяло към Алекс. — Аз съм Франк Дорсет. Преместиха ме от Трети през февруари… след инцидента.

Нещо в начина, по който каза „инцидент“, ме кара да настръхна.

— Гадна работа, а? — пита свойски Алекс и се обляга на стената. Но аз усещам напрежението в гласа му. Явно е зациклил. Не знае какво да прави оттук нататък, нито как да ни вкара вътре.

Франк свива рамене.

— Тук е по-тихо. Никой не влиза и не излиза. Почти никой.

Той се усмихва и отново показва ужасните си зъби, но очите му остават мъртви, сякаш някой е пуснал завеси над тях. Няма как да знам дали това е страничен ефект от лечението, или винаги си е бил такъв.

Той навежда глава на една страна, фиксира Алекс с присвити очи и на мен ми прилича още повече на змия.

— Ти откъде разбра за Томас?

Алекс се усмихва невинно, не спира да върти баджа между пръстите си.

— Ами, носят се слухове — вдига рамене той. — Знаеш как е.

— Знам — отвръща Франк, — но ОКИ не искат да се знае. Държаха ни под ключ няколко месеца. Какво точно си чул?

Разбирам, че въпросът е зададен нарочно, че той го изпитва. „Внимавай“, казвам наум, сякаш Алекс може да ме чуе.

Алекс се колебае не повече от секунда, преди да отговори:

— Чух, че симпатизира на другата страна.

Изведнъж виждам логиката: думите на Алекс „Имам приятели тук“, фактът, че явно доскоро е имал достъп до Шести сектор — всичко е свързано. Някой от охраната трябва да е бил симпатизант, може да е бил активен член на съпротивата. Чувам го да повтаря отново и отново: „Ние сме повече, отколкото си мислиш“.

Франк си отдъхва видимо. Явно това е бил правилният отговор. Най-после е решил, че Алекс заслужава доверие. Прокарва ръка по цевта на пушката, която стои между коленете му кротко, като домашно куче, и казва:

— Така е. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не го познавах много добре. Засичали сме се понякога в стаята за почивка, веднъж два пъти в кенефа. Той не говореше много. Сигурно се е сближил с Невалидните.

Това е първият път, когато чувам от държавен служител признание за съществуването на хора в Пустошта, и изпускам рязко въздух. Сигурно за Алекс е мъчително да разговаря нехайно с това влечуго за свой приятел, обвинен за симпатизант. Наказанието е било бързо и сурово, като се има предвид, че е бил държавна охрана. Сигурно е бил обесен, застрелян или убит с електричество, или хвърлен в килиите, при положение че съдът е проявил милосърдие и не го е осъдил на смърт чрез мъчение. Ако изобщо е имало съдебен процес.

За моя изненада, гласът на Алекс остава спокоен и уверен.

— Издал е някаква държавна тайна, а?

Франк продължава да гали цевта на автомата бавно, почти любовно, и от това движение ми се повдига.

— Не е това — той приглажда перчема си нагоре и открива зачервено и мазно от пот чело. Тук е много по-топло, отколкото в другите сектори. Затвореният между стените въздух гние и се разлага от години, наред с всичко останало. — Оказва се, че е знаел за бягството. Беше в комисията по инспекция на килиите. А тунелът не е прокопан за една нощ, нали?

— Някой е избягал оттук? — Думите изхвръкват сами от устата ми. Сърцето ми подскача болезнено из гърдите. Не съм чувала някой да се е измъкнал от Криптата. Никога.

Ръката на Франк спира да гали оръжието, пръстите му отново търсят спусъка.

— Сигурно си чул за това — казва той към Алекс, сякаш аз не съществувам.

Алекс свива рамене.

— Чуват се разни работи оттук-оттам, но няма нищо потвърдено.

Франк се хили. Звукът е ужасяващ, напомня ми за чайките. Веднъж ги видях да се бият във въздуха над останки от храна на плажа и докато се кълвяха безмилостно, издаваха същите противни крясъци.

— О, всичко е потвърдено. Още през февруари. Томас подаде знака за тревога, трябва да му го признаем. Но ако е бил вътре в нещата, сигурно й е осигурил поне шест-седем часа преднина.

Чувам, че става дума за „нея“, и стените сякаш се стоварват върху мен. Поемам дълбоко въздух и се облягам на една от тях, за да се задържа на крака. „Може да е тя“, минава ми през ума и за една дълга, ужасна и виновна секунда усещам разочарование. Но веднага си напомням, че може изобщо да не е тук, а и да е тук, избягалата може да е всяка една от жените симпатизанти или от несъгласните. Но тази мисъл не ме успокоява. Тревога, страх и отчаяна надежда — всичко ври и кипи в едно.

— Какво й става на тази? — пита Франк, явно за мен. Гласът му достига до мен от километри.

— От въздуха е — успявам да промълвя. — Не ми достига въздух.

Франк отново се кикоти с гадния си кудкудякащ смях.

— Мислиш, че тук е лошо, но ако го сравниш с килиите, ще ти се види истински рай.

Изглежда, се забавлява с всичко това. Сещам се за спора между мен и Алекс преди две седмици. Той твърдеше, че лечението е вредно за хората. Отвърнах, че без любовта няма да има и омраза, а щом няма омраза, няма да има насилие. „Омразата не е най-опасното чувство — отвърна ми той, — а безразличието.“

Алекс заговаря тихо, все още спокойно, но аз долавям и други нотки под равния тон, като при продавачите, които се опитват да ти продадат скапани ягоди или счупена играчка. „Вземи ги. Ще ти дам отстъпка, няма проблем. Имай ми доверие.“

— Слушай, пусни ни за минутка, само една минута ни трябва, а? Виждаш, че вече е достатъчно изплашена. Заради нея трябваше да си изгубя почивния ден и да дойда чак дотук. А имах планове да отида на кея, на риболов. Истината е, че ако я върна у дома, без да й е увряла главата, ще трябва след няколко дни отново да я мъкна дотук. Имам само няколко почивни дни, а лятото вече отминава…

— Защо са се загрижили толкова? — кима към мен Франк. — Ако създава проблеми, си има по-лесни начини да се оправят с нея.

Алекс се усмихва леко.

— Да, обаче баща й се казва Стивън Джонс, член на Управителния съвет на лабораториите. Не иска да избързва с процедурата, не иска допълнителни тревоги и насилие. Кофти, но няма как.

Това е тъпа лъжа. Франк може да поиска да види идентификационната ми карта и всичко пропада. Не знам какво наказание е определено за проникване в Криптата под фалшива самоличност, но сигурно няма да ни погалят с перце.

Франк най-после проявява истински интерес към мен. Оглежда ме от горе до долу, сякаш съм грейпфрут на сергията на пазара и иска да прецени дали съм достатъчно узряла, за да ме купи. В първия момент мълчи, мисли. Най-после става и мята автомата на рамо.

— Добре — кима към Алекс. — Имаш пет минути.

Докато шари с пръсти из електронната ключалка, която се отваря не само с код, но сканира пръстите му и ги сравнява с базата данни, Алекс ме стиска лекичко за лакътя.

— Да тръгваме — казва грубо на глас, сякаш моите вълнения му досаждат. Но пръстите му са топли и нежни. Ще ми се да останат, където са в момента, но всичко трае не повече от секунда, после той се отдръпва и ме оставя да прочета посланието в очите му: „Смелост. Вече сме вътре. Още няколко минути“.

Ключалката на вратата изщраква. Франк се обляга на нея, напъва и тя се отваря достатъчно, за да влезем. Алекс влиза пръв, след него съм аз и накрая Франк. Коридорът е толкова тесен, че трябва да се движим в колона по един, вижда ми се и по-тъмен от останалата част на затвора.

Но миризмата ме зашеметява. Не е миризма, а воня на гнило, на разложение и гной. Като онази на бунището до пристанището, където изхвърлят вътрешностите на уловената риба, само че в най-горещия ден на света. Дори и Алекс не издържа, мърмори и кашля, покривайки носа си с ръка.

Представям си гадната усмивка на Франк зад мен.

— Шести сектор си има специален парфюм — казва той.

Докато вървим, чувам потракването на пушката по крака му. Толкова ми е зле, че ме е страх да не припадна някъде по пътя, искам да подпра ръка на стената, но тя е покрита с мъхове и гъби. От двете ни страни се точат редици със заключени врати, на всяка от тях има малко прозорче със зацапано стъкло, голямо колкото чиния. Стените вибрират, чуват се стенания и хлипове, тихи, но много по-страшни от писъците по външните коридори. Това са звуци на хора, отдавна изгубили надежда, звуци, които нямат за цел да бъдат чути, а просто да запълнят времето, пространството и мрака.

Съдържанието на стомаха ми отново тръгва нагоре. Ако Алекс е прав, мама е някъде тук, зад една от тези ужасни врати, толкова близо, че ако успея да премина през каменните стени, ще я докосна. По-близо, отколкото съм си представяла, че мога да бъда.

Мислите препускат из главата ми, надпреварват се и се изключват взаимно: „Мама не може да е тук. По добре да е мъртва; Искам да я видя жива“. Но една друга дума взима преднина: бягство, бягство, бягство. Струва ми се пълна фантастика, затова не искам да мисля за това. Ако избягалата жена е мама, сигурно щях да знам. Щеше да дойде за мен.

Сектор шест представлява един-единствен дълъг коридор. Доколкото успях да преброя, има към четирийсет врати, четирийсет отделни килии.

— Ето, тук е голямата атракция — обажда се Франк зад мен и почуква с юмрук по първата врата. — Тук е твоето приятелче, Томас. Може да му кажеш здрасти, в случай че си се затъжил.

Сега си спомням какво каза той, когато Алекс попита за Томас: „Напоследък е тук постоянно“.

Алекс не отговаря, но ми се струва, че потръпва, Франк ме ръга свирепо в гърба с дулото на пушката.

— Е, как ти се струва?

— Ужасно — казвам прегракнало. Гърлото ми стърже, сякаш е стегнато с бодлива тел. Франк изглежда доволен.

— Затова трябва да слушаш и да правиш каквото ти казват — казва той. Спираме пред една килия, Франк посочва с глава към прозорчето. — Иначе ще свършиш както този тип.

Правя несигурна крачка напред и доближавам лице до стъклото. Толкова е зацапано, че на практика е непрозрачно, но аз примижавам и успявам да различа някакви форми и сенки в сумрака: самотно легло с мръсен разкъсан дюшек, тоалетна чиния, кофа — човешки вариант на кучешката купичка за вода. В началото решавам, че онова в ъгъла е купчина стари черги, но когато се вглеждам, разбирам, че вероятно е колегата, за когото Франк говореше. Гледката на мръсната торба от кожа, кости и сплъстена коса е ужасяваща. Томас е толкова мръсен, че тялото му се слива със сивата стена зад него. Ако не са очите му, които подскачат нагоре-надолу из стаята, сякаш следят няколко мухи едновременно, нямаше да разбера, че е жив. Нямаше дори да видя, че е човешко същество.

И отново ми минава през ума: „По-добре да е мъртва“. Да не е тук. Навсякъде другаде, но не и тук.

Алекс е продължил без нас напред. Чувам го да поема шумно въздух и вдигам поглед към него. Виждам, че се е спрял и стои напълно неподвижен. Изразът на лицето му ме плаши.

— Какво? — питам аз.

В първия момент той не отговаря. Взира се в нещо скрито от погледа ми — вероятно врата надолу по коридора. После се обръща рязко към мен — движението е бързо, като конвулсия.

— Недей! — казва пресипнало и страхът веднага плъзва по вените ми.

— Какво има там? — питам и тръгвам към него. Струва ми се, че се е отдалечил на километри от мен.

— Ето, тук е било — мълви той. — Още не са отпуснали пари за запушване на стената и всичко е оставено, както си е било. Тук не обичат да дават пари за подобрения…

Гласът му трепери. Цялото му спокойствие и контрол са изчезнали. Очите му святкат от гняв, а може би от болка; устата му е извита в грозна гримаса. Кръвта бушува в главата ми като океан.

Той слага ръка пред мен, сякаш иска да ме спре. Очите ни се срещат за миг и нещо прескача между нас — предупреждение или може би извинение, — но аз минавам покрай него и влизам в килия номер 118.

Тя е идентична с килиите, които зърнах през прозорчетата — неравен циментов под, почерняла от ръжда тоалетна чиния и пълна кофа с вода, където се полюшват няколко умрели хлебарки. Вижда се пружината на тясно желязно легло, тънкият като хартия матрак е пренесен от някого в средата на килията.

Но стените!

Стените са покрити от горе до долу с думи. Не, не с думи. С една-единствена петбуквена дума — изписвана отново и отново по всички възможни местенца.

„Любов“.

Виждам я навсякъде, с големи и малки букви, с леко наклонени и изправени, надраскани набързо и изрисувани, издълбани, разтегнати и сбити, сякаш цялата стена е огромен лист с поезия.

Виждам в единия ъгъл верижка с прикрепена към нея значка: малка кама с два рубина и изхабено до дръжката острие. Камата на татко. Верижката на мама.

На моята майка.

През всичките тези години съм я мислела за умряла, а тя е била тук, заровена, заключена, захвърлена между каменните стени като забравена тайна.

Виждам се в онзи сън, застанала до ръба на пропастта, земята под краката ми се срива, превръща се в пясък и изтича под краката ми като в пясъчен часовник. Изведнъж осъзнавам, че вече съм във въздуха, готова да полетя надолу. В момента се чувствам по същия начин.

— Ужасно е, нали? Виж какво е направила с нея болестта. Кой знае колко дни и нощи е пълзяла по стените като плъх.

Думите на Франк са приглушени, сякаш проникват в пространството през дебел слой от памук. Внезапно забелязвам лъч светлина да влиза през едно място на стената като дълъг златен пръст и пристъпвам напред. Облаците отвън изглежда са започнали да се разнасят, защото през дупката в камъка виждам сините води на Презъмскот, танца на зелените листа на дърветата, лавината от слънце и трева, и аромат на зелено. Пустошта.

Господи! Да пише дни, седмици, години тази страшна, тази ужасна петбуквена дума, заради която е прекарала тук десет години!

И след всичко, което й е причинила, тази дума в крайна сметка й е помогнала да избяга. В ниската част на една от стените тя я е повтаряла толкова пъти и с толкова големи букви, че всяка от тях прилича на малко дете — дълбала е толкова дълбоко в камъка, че буквата „О“ е оформила тунел, през който е избягала