Делириум

Осемнайсета глава

Светлините от охранителните постове изчезват изведнъж, сякаш някой ги скрива зад щит. Гората се затваря около нас, листата и храстите ни притискат от всички страни, докосват лицата и раменете ми с хиляди тъмни ръце, отвсякъде се чуват звуци — истинска какофония от звуци — жужене на всякакви летящи насекоми, бухане на нощни птици, движение на диви животни под листата. Въздухът ухае толкова силно на цветя и живот, че изглежда плътен като завеса, можеш да го хванеш и повдигнеш. Цари непрогледен мрак. Не виждам дори и Алекс пред себе си, само усещам ръката му да стиска моята и да ме тегли напред.

Сега съм по-изплашена, отколкото на оградата, и се дръпвам, заставям го да ме разбере и да спре за малко.

— Още малко по-навътре — долита гласът му от мрака пред мен и ръката му продължава да ме дърпа.

Напредваме бавно. Чувам звуци от пречупване на клонки, шум от листа и разбирам, че той разчиства пътя пред нас. Струва ми се, че пълзим, но за моя изненада, границата и всичко от другата страна се изгубва от погледа ни бързо, сякаш никога не е съществувало. Зад мен е само тъмнина. Сякаш съм под земята.

— Алекс… — заговарям аз. Гласът ми е странен, приглушен.

— Спри за малко — прекъсва ме той. — Чакай.

Пуска ме и аз неволно надавам вик. Ръцете му веднага се връщат при мен и търсят раменете ми, устните му уцелват носа ми.

— Всичко е наред — целува ме той. Говори нормално, не шепне и аз си отдъхвам. Сигурно вече сме в безопасност. — Не отивам никъде. Просто трябва да открия из багажа проклетия фенер.

— Добре.

Чувствам се глупаво заради страховете си и се опитвам да нормализирам дишането си. Сигурно Алекс съжалява, че ме е взел със себе си. Определено не съм госпожица Смелост.

Сякаш прочел мислите ми, той ме целува бързо и този път уцелва ъгълчето на устните. Вероятно и неговите очи още не са се адаптирали към тъмнината.

— Справяш се чудесно — казва той, започва да рови из храстите около нас и да си мърмори под носа. Като че ли ругае тихичко, но не чувам добре. След минутка надава лек победоносен вик и веднага след това се появява широк светъл лъч, който огрява дърветата и храстите около нас.

— Намерих го — хили се той, сочи към фенера и осветява ръждясала кутия за инструменти, наполовина заровена в земята. — Оставяме я тук за преминаващите. Готова ли си?

Кимам. Сега вече виждам къде стъпвам и се чувствам много по-добре. Клоните над нас оформят арка, която ми напомня на сводестия таван на катедралата „Свети Павел“, където ходех на неделно училище и слушах лекции за атомите, вероятностите и Божествения ред. Листата шепнат около нас, черното и зеленото се прегрупират в постоянно менящ се модел, безброй невидими фигури танцуват от клон на клон. От време на време лъчът засича чифт широко отворени очи, които ни следят мълчаливо от листака, но щом светлината ги докосне, потъват отново в мрака. Това, което виждам, е просто невероятно. Животът напира отвсякъде, всичко расте, разширява се и тържествува. Не знам как да го обясня по-добре, но това ме кара да се чувствам мъничка и глупава, сякаш влизам без разрешение в имот, който принадлежи на възрастен и важен човек.

Алекс вече се движи по-уверено и понякога кърши по някоя препречила пътя ни клонка или я повдига, за да мога да мина, но доколкото мога да видя, не следва определен път. След петнайсет минути започвам да се тревожа, че се въртим в кръг или навлизаме все по-дълбоко в гората, без да знаем къде ще се озовем. Тъкмо решавам да го попитам откъде знае накъде да върви, когато забелязвам, че от време на време забавя ход и шари с фенерчето по стволовете на наобиколилите ни като призрачни силуети дървета. Виждам, че по някои от тях има синя боя.

— Боята… — казвам на глас.

Алекс ми хвърля поглед през рамо.

— Това е нашата карта. Никой не иска да се изгуби тук.

Гората изведнъж свършва. Само преди секунда бяхме в сърцето й, гъсти редици от дървета ни притискаха от всички страни, сега стъпваме на павиран път, проснат на лунната светлина като сребърна панделка.

Пътят е на дупки, напукан и пропаднал на места, налага се да заобикаляме огромни купчини с бетонни парчета. Върви покрай дълъг и нисък хълм, после се губи към върха му, където започва друга тъмна гора.

— Дай ми ръка — обръща се Алекс. Отново шепне и без да знам защо, това ми харесва.

Имам странното усещане, че съм влязла в гробище. От двете страни на пътя се простират оголени места с високи до кръста треви, които пеят и си шушнат нещо една на друга, младите тънки дървета между тях изглеждат немощни и болни в откритото пространство. Виждам и купчини със строителни материали — дълги и големи греди, нахвърляни една върху друга, смачкани метални предмети проблясват между тревите.

— Какво е това? — питам Алекс шепнешком, но изведнъж изписквам, защото виждам и разбирам.

По средата на едно поле с шепнеща трева стои голям син камион, цял и непокътнат, сякаш някой е дошъл с него на пикник.

— Някога тук е било улица — казва Алекс, сега гласът му звучи някак напрегнато. — Разрушена е по време на бомбардировката. В страната има хиляди такива места. Бомбите са ги унищожили напълно.

Потръпвам. Ето защо имам чувството, че съм в гробище. И в известен смисъл наистина съм. Бомбардировката е продължила цяла година. Всичко се е случило много преди да се родя, когато мама е била бебе, но са ни разказвали за това. Целта на кампанията била да освободи района от Невалидните и бунтовниците, които не искали да напуснат домовете си и да заживеят в разрешените общества. Веднъж мама ми каза, че най-ранните й спомени са белязани от тътена на бомбите и миризмата на изгоряло. Каза, че този мирис се носел години наред над града и всеки път, когато вятърът го донасял, улиците се пълнели с прах.

Продължаваме напред. Едва сдържам сълзите си. Това, което видях тук, няма нищо общо с другото, което учим в часовете по история. В учебника ни показват снимки на усмихнати пилоти, вдигнали палци пред щастливи хора, които празнуват, че най-после са спасени, къщите са изгорени старателно, всичко е подредено сякаш специално за снимка. В учебника по история пише, че в тези къщи не живеели истински хора, а сенки, духове и привидения. Но докато вървим хванати ръка за ръка по изровения от бомбите път, разбирам, че не е било така. Тук е имало писъци, кръв и миризма на изгоряла плът. Тук са живели хора, яли са и са спали, говорили са по телефона, пържили са яйца и са пеели под душа. Става ми мъчно за всички тях и се изпълвам с гняв към онези, които са им сторили това. Намразвам моите хора заради моите стари хора… Боже, вече не знам коя съм и къде ми е мястото!

Не, не е вярно. Алекс! Мястото ми е при Алекс.

Малко по-нагоре по хълма се натъкваме на малка спретната къща в средата на зелено поле. Незнайно как, бомбите не са я засегнали и като изключим капаците, които висят под невероятни ъгли и потракват лекичко на вятъра, можеш да я сбъркаш с всяка една от къщите в Портланд. Само че тази изглежда много странно насред празното пространство, заобиколена от руините на съседните къщи, сякаш не принадлежи на това място, сякаш е малко агне, изгубило се в чуждо стадо.

— Някой живее ли в нея? — питам Алекс.

— Понякога хората я използват, когато вали или е много студено. Но само скитниците… Невалидните, които не се задържат на едно място. — Той отново се запъва, преди да изрече грозната дума, и свива устни, сякаш има лош вкус. — Ние не идваме тук. Хората казват, че бомбардировачите може да се върнат и да довършат работата си. Това е суеверие, разбира се, но се смята, че къщата носи лош късмет.

Той се усмихва със стегнати устни.

— Но иначе е разграбена напълно — одеяла, легла, дрехи… Аз се снабдих със съдове оттук.

Алекс ми каза, че си има свой дом в Пустошта, но когато го притиснах за подробности, замълча, каза само, че някой ден сама ще видя. Странно е, че хората могат да живеят в тази пустош и да се вълнуват от съдове, одеяла и други нормални неща.

— Сега сме натам.

Той ме издърпва от пътя и ме повлича отново към гората. Всъщност се радвам, че се връщаме сред дърветата. Над това причудливо отворено пространство с една-единствена къща, ръждясал камион и разрушени сгради витае нещо злокобно и ме потиска.

Този път тръгваме по добре утъпкана пътека. Тук-там по дърветата все още се вижда синя боя, но Алекс изглежда вече няма нужда от упътване. Вървим бързо един след друг. Дърветата тук са изсечени, храсталаците — разчистени, и ходенето е много по-лесно. Земята под краката ми е твърда, набивана с години от хиляди нозе. Сърцето ми забързва. Усещам, че сме близо.

Алекс се обръща към мен толкова рязко, че за малко не се блъскам в него. Изключва фенерчето и във внезапния мрак около нас веднага изплуват неясни сенки, приемат форма и отново се разпадат.

— Затвори очи — казва той и се усмихва.

— Защо? И така не виждам нищо.

Не мога да видя добре, но съм готова да се закълна, че извърта очи.

— Моля те, Лена!

— Добре.

Затварям очи и той хваща с две ръце моята. Води ме нанякъде около пет-шест метра и непрекъснато ме направлява: „Вдигни крак. Тук има камък“, или „Малко по-наляво“. И всеки път потръпвам притеснено. Най-после спираме и Алекс пуска ръката ми.

— Стигнахме — казва развълнувано. — Отвори очи.

Отварям ги и онемявам. Няколко пъти отварям уста, но я затварям веднага, защото към гърлото ми се надига мощен вик.

— Е? — суети се около мен той. — Какво ще кажеш?

Най-после започвам да пелтеча:

— Т-това, това е истинско?

— Разбира се, че е истинско — изсумтява той.

— Аз… имам предвид… удивително е.

Пристъпвам две крачки. Не знам какво точно си представях, че ще видя, но то нямаше нищо общо с това. Намираме се на дълго и широко разчистено място, макар да се вижда, че младите фиданки по краищата му се опитват да си върнат части от него и протягат тънки клони към небето, което ни покрива като светъл ореол, в чийто център е огромната ярка луна. Сред кръг от диви рози стои полуизтрит знак и колкото и да се взирам, не мога да го разчета. По-скоро се досещам, че на него пише „Село Подвижен Парк“. Поляната е пълна с каравани, но има и по-невероятни жилища: опънат между дърветата брезент със спуснати отстрани одеяла вместо стени и завеси за баня, служещи за входна врата; ръждясали камиони с покривала от ремаркета; стари микробуси с парчета плат вместо стъкла на прозорците. Поляната е осеяна с дупки, през деня вероятно в тях е горял огън, защото сега, в средата на нощта, огнищата тлеят и от тях се издигат тънки струйки дим, а наоколо се носи мирис на изгоряло дърво.

— Виждаш ли? — разперва ръце Алекс и се усмихва. — Бомбите не са унищожили всички.

— Защо не ми каза? — питам ядосано и тръгвам към центъра на поляната, като прескачам някакви подредени в кръг пънове, които може би представляват гостна на открито. — Защо?

Той свива рамене и тръгва след мен, подскачайки като щастливо кутре.

— Такова нещо човек трябва да види с очите си. — Спира за миг, разравя прахта над умиращия огън в една дупка и изсумтява. — Закъсняхме и изпуснахме купона.

Докато обикаляме из поляната, Алекс ми посочва всяка една „къща“ и казва по няколко думи за хората, които живеят в нея. През цялото време шепне, за да не събудим някого. Някои от историите съм чувала и преди, други са ми непознати. Не слушам внимателно, но съм благодарна, че чувам гласа му — тих, уверен, познат и успокояващ. Селището не е много голямо — може би около десетина километра, — но имам чувството, че светът неочаквано се е отворил пред мен, разкривайки слоеве и дълбини, за които никога не съм допускала, че съществуват.

Няма стени. Никъде няма стени. В сравнение с това, Портланд изглежда малък затвор.

Алекс спира пред един мръсен сив фургон. Прозорци липсват и на тяхно място са сложени квадрати от многоцветен плат.

— Това е моят дом — измънква смутено той и сочи към фургона. За пръв път го виждам неспокоен. Нервността му се предава и на мен. Преглъщам, за да потисна абсурдния за ситуацията внезапен пристъп на истеричен смях.

— Леле! Това е… това е…

— Отвън не е кой знае какво — казва припряно Алекс, отмества поглед и захапва ъгълчето на устните си. После пита смутено: — Искаш ли… да влезем?

Кимам, убедена, че ако отворя уста, единственото, което ще излезе, е див смях. Била съм сама с него безброй пъти, но този път е различно. Тук няма очи, които ни дебнат, няма гласове, готови да извикат след нас, няма ръце с палки. Само километри отворено пространство. Вълнуващо и в същото време страшно. Тук всичко може да се случи и когато се навежда над мен и ме целува, имам чувството, че кадифеният мрак около нас ни обгръща. Мекото шумолене на листата, стъпките на невидими животни, ударите на сърцето в гърдите ми… всичко това ми дава усещането, че се разтварям в нощта и ставам част от нея. Алекс се отдръпва, а на мен ми трябват няколко секунди, за да започна да дишам отново.

— Ела — вика ме той, натиска с рамо вратата на фургона и тя се отваря.

Вътре е много тъмно. Виждам само неясни очертания, но когато затваря вратата зад нас, те също потъват в мрак.

— Тук нямаме електричество — обяснява Алекс, тръгва в тъмното, блъска се в разни неща и от време на време ругае тихичко.

— Имаш ли свещи? — питам го аз. Вътре мирише странно: на есенни листа. Долавям и други миризми — остър цитрусов аромат на почистващ препарат и едва доловима миризма на нафта.

— Имам нещо по-добро — отвръща той.

Чува се странен шум и отгоре ме залива вода. Изписквам лекичко и Алекс веднага се обажда от тъмното:

— Извинявай, много извинявай. Не съм си идвал скоро. Пази се.

Нещо продължава да шуми и скърца. И изведнъж таванът над главата ми се отваря бавно и оттам надниква необятното небе. Луната е точно над отвора и изпраща към нас потоци светлина, които обличат всичко в сребърни одежди. Сега мога да видя, че това, което мислех за таван, е огромна мушама, по-голяма версия на онази, с която хората си покриват барбекюто. Алекс се е качил на един стол, навива я и с всеки нов сантиметър небето става по-голямо, а вътре заблестява по-ярко.

Дъхът ми спира.

— Много е… красиво!

Алекс ме поглежда през рамо и лицето му светва в усмивка. Продължава да навива мушамата, спира на всеки няколко минути, слиза, премества стола по-напред и продължава.

— Един ден бурята отнесе половината от покрива. За щастие, не бях тук. — Той също блести, среброто по ръцете и раменете му сияе в нощта. Спомням си за портретите на ангелите в църквата с техните леко разтворени криле. Както и в нощта на проверката, той ми заприличва на тях. — Тогава реших да махна целия покрив.

Той свършва, скача леко от стола, обръща се към мен и се усмихва.

— Това е моят сгъваем таван — разперва щастливо ръце.

— Прекрасно е — казвам и наистина го мисля. Небето изглежда съвсем близо. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще докосна луната.

— Сега ще запаля и свещи.

Минава край мен, отива към онази част на фургона, която сигурно служи за кухня, и започва да рови в един шкаф. Вече мога да видя големите предмети, макар че детайлите все още ми убягват. В единия ъгъл има малка печка за дърва. В другия край стои тясно легло и когато го виждам, стомахът ми се свива. В главата ми нахлуват милион спомени: Каръл седи на леглото ми и ми разказва с равния си тон за нещата, което един съпруг очаква от съпругата си; Джени подпира ръка на хълбок и ми се присмива, че няма да знам какво да правя, когато му дойде времето; хората разказват шепнешком истории за Уилоу Маркс; Хана се пита на глас в съблекалнята какво е това секс, а аз шъткам към нея да мълчи и се оглеждам през рамо да не би някой да ни подслушва.

Алекс намира няколко свещи, пали ги една по една и ги разполага из стаята. Ъглите на фургона постепенно идват на фокус. Това, което най-много ме изумява, са книгите: в мрака неясните им форми приличаха на част от мебелировката, но сега се превръщат в купчини с книги — тук има повече, отколкото съм виждала, където и да било, като изключим библиотеката. На едната стена има три дълги рафта с книги. Дори и хладилникът, чиято врата виси на една страна, е пълен с книги.

Взимам една свещ и разглеждам заглавията. Не познавам нито едно.

— Какви са тези книги?

Някои от тях изглеждат толкова стари и прокъсани, че се страхувам да не се разпаднат, ако ги докосна. Опитвам се да прочета авторите, поне онези, които успявам: Емили Дикинсън, Уолт Уитман, Уилям Уърдсуърт.

— Това е поезия — казва Алекс.

— Какво е поезия?

Никога не съм чувала тази дума, но ми харесва как звучи. Някак си нежно, напомня ми за красива жена и дълга бална рокля.

Алекс запалва и последната свещ. Сега фургонът се изпълва с топла мигаща светлина. Той идва до мен, кляка пред последния рафт и търси нещо. Вади една книга и ми я подава. Прочитам заглавието й: „Световна любовна лирика“. Нещо потръпва в стомаха ми, когато виждам изписаната открито върху корицата забранена дума „любовна“. Алекс ме наблюдава внимателно, следи всяко мое движение. За да прикрия смущението си, отварям книгата и преглеждам списъка с авторите на първата страница.

— Шекспир? — възкликвам доволно. Познавам това име от часовете по здравна култура. — Онзи, който е написал „Ромео и Жулиета“, нали? Пиесата предупреждение?

— Това не е пиеса предупреждение — смее се Алекс. — Това е една прекрасна любовна история.

Припомням си онзи ден, когато видях за пръв път Алекс в лабораториите. Струва ми се, че оттогава са минали години. Спомням си как мозъкът ми неочаквано и за мен ражда думата „красиво“. Исках да обясня нещо за саможертвата.

— Правителството забранило поезията много отдавна. Веднага след като измислили процедурата — казва Алекс, взима книгата от ръцете ми и я отваря. — Искаш ли да ти прочета едно стихотворение?

Кимам. Той прочиства гърло, изпъва рамене и проточва врат, сякаш чака да го включат във футболен мач.

— Давай — казвам през смях. — Нарочно се бавиш.

Той се покашля отново и започва да чете: „Да те сравня ли с летен ден?“.

Затварям очи и слушам. Събудилото се преди малко чувство на топлина расте и набъбва в мен като воден мехур. Поезията не прилича на нищо от онова, което съм чела досега. Не разбирам всичко, само отделни образи, изречения, които изглеждат недовършени, но трептят като пъстроцветни панделки на вятъра. И аз осъзнавам, че ми напомнят на музиката, която ме привлече толкова силно в онази ферма. Действа ми по същия начин, караме да се чувствам едновременно весела и тъжна.

Алекс стига до края. Отварям очи и виждам, че ме гледа.

— Какво? — питам объркано.

Настойчивият поглед ми спира дъха. Имам чувството, че гледа право в сърцето ми.

Той не отговаря веднага. Прелиства няколко страници, но не гледа в книгата. Очите му не се откъсват от моите.

— Искаш ли да чуеш още едно? — Не чака отговор и започва да рецитира.

„Как те обичам? Нека преброя начините.“

Ето пак тази дума: любов; обичам. Сърцето ми замира, когато я произнася, после започва да бие в невъзможен ритъм.

„Обичам те до дълбочината, ширината и височината, до която достига душата ми…“

Знам, че произнася нечии чужди думи, но те сякаш идват от неговото сърце. В очите му плува светлина; във всяко от тях танцува по една свещица.

Той пристъпва към мен и целува нежно челото ми.

„Обичам те до степен на най-тиха ежедневна нужда…“

Подът под мен се залюлява, имам чувството, че пропадам.

— Алекс — започвам, но думите се заплитат в гърлото ми.

Той целува скулите ми — една сладка, лека целувка, като едва доловим полъх по кожата ми:

„Обичам те свободно…“

Отдръпва се и ми се усмихва леко накриво:

— Елизабет Барет Браунинг — прокарва пръст по профила ми и пита: — Не ти ли харесва?

Пита ме толкова тихо и сериозно и очите му ме гледат така, че усещам, че всъщност ме пита нещо друго.

— Не. Имам предвид, да, но…

Всъщност не знам какво имам предвид. Не мога да мисля, нито да говоря ясно. В ума ми се върти една-единствена дума, като буря, като ураган, и трябва да стисна устни, за да я задържа на върха на езика си и да я върна обратно назад. „Обичам, обичам, обичам, обичам…“ Дума, която никога не съм изговаряла, пред никого, дума, за която не съм си позволявала дори да мисля.

— Не е необходимо да обясняваш — казва той и отстъпва още една крачка назад.

И отново имам усещането, че става дума за нещо друго.

Че го разочаровах. Каквото и да беше онова, което премина между нас — а нещо със сигурност премина, макар да не знам какво и как, — то го натъжи. Виждам го в очите му, въпреки че продължава да се усмихва, и ми се иска да му се извиня или да увисна на врата му и да го помоля да ме целуне. Но все още се страхувам да отворя уста, да не би думата да изскочи навън, защото това, което може да последва след нея, ме ужасява.

— Ела — казва той, оставя книгата и ми подава ръка. — Искам да ти покажа нещо.

Повежда ме към леглото и аз отново се изпотявам от притеснение. Не знам какво очаква от мен и когато сяда на него, оставам права, с чувството, че съм съвършен егоист.

— Всичко е наред, Лена — казва Алекс.

Обичам да произнася името ми. Винаги ми действа успокояващо. Той се отпуска по гръб на леглото, аз правя същото и двамата лягаме един до друг. Леглото е тясно. Едва ни побира.

— Виждаш ли? — кима с брадичка нагоре той.

Звездите блещукат над главите ни, припламват и ни намигат, хиляди и хиляди, толкова много, че приличат на танцуващи из мастиленочерното небе снежинки. Не успявам да сдържа удивлението си и ахвам. Никога не съм виждала толкова много звезди. Небето изглежда съвсем близо, надвесило се е така, сякаш не то, а ние пропадаме в него, ако подскочим нагоре, то ще ни хване, ще ни задържи и ще ни залюлее в прегръдките си.

— Харесва ли ти? — пита ме Алекс.

— Харесва ми. Обичам това. — Думата изскача сама и изведнъж ми олеква.

— Обичам го — казвам отново, за да опитам вкуса й. Оказва се прекрасна и лесна за произнасяне, само да се престрашиш веднъж. Къса. Ясна. Плъзга се леко по езика. Прекрасна. Никога досега не съм я произнасяла.

Усещам, че Алекс е доволен. Усмивката му става по-широка.

— Инсталацията е малко допотопна, но трябва да признаеш, че гледката е убиец.

— Иска ми се да можем да останем тук — казвам изненадващо и за себе си, но веднага се поправям: — Искам да кажа, не завинаги… не, но… Разбираш ме, нали?

Той слага ръка под врата ми, аз отпускам глава в ямката между ръката и гърдите му и тя пасва идеално.

— Радвам се, че видя това — казва той.

Известно време оставаме сред тишина. Гърдите на Алекс се повдигат и отпускат равномерно и загледана в небето над нас, усещам, че ми се доспива. Крайниците ми натежават, а звездите започват сякаш да се пренареждат и да изписват думи. Искам да продължа да ги гледам, искам да прочета думите, но клепачите ми също натежават: невъзможно е, просто е невъзможно да задържа очите си отворени.

— Алекс?

— Да?

— Кажи ми пак онова стихотворение.

Гласът ми не прилича на моя си, думите идват някъде от много далеч.

— Кое стихотворение? — шепне Алекс.

— Онова, дето го знаеш наизуст — понасям се нанякъде. Нося се…

— Знам много стихотворения.

— Което искаш тогава.

Той поема дълбоко въздух и започва:

„Аз нося сърцето ти в мен. Нося го в своето, скъпа. И никога…“

Словата се леят от устата му, сипят се върху мен като слънчева светлина по водната повърхност, която прониква в дълбочините й и осветява подводния мрак. Лежа със затворени очи, но колкото и да е невероятно, все още виждам звездите. Цялата галактика изгрява пред мен от нищото — розови и виолетови слънца, огромни сребърни океани, хиляди луни.

Не мисля, че съм спала повече от пет минути, когато Алекс ме буди нежно. Небето е все така мастиленочерно, луната е високо, но по стопените свещи преценявам, че е минал около час.

— Време е да се връщаме — казва той и отмята залепналия за челото ми кичур.

— Колко е часът? — питам с натежал за сън глас.

— Малко преди три. — Той става, хваща ръката ми и ме изправя на крака. — Трябва да преминем обратно, преди Спящата красавица да се събуди.

— Спящата красавица ли?

Той се смее тихо. Навежда се, целува ме и казва в косите ми:

— От поезията преминаваме към вълшебните приказки.

Тръгваме обратно през гората; после през разбития път покрай порутените от бомбите къщи и през другата гора. През цялото време имам чувството, че не съм се събудила напълно. Когато прескачаме оградата, не усещам нито страх, нито напрежение. Втория път ми е много по-лесно да изкатеря телената ограда, сега ми се струва, че сенките са плътни и ни покриват като плащ. Войникът в кабина двайсет и едно е в същото положение, както го оставихме — с отметната назад глава, с крака върху бюрото и отворена уста, — и не след дълго вече вървим по ръба на залива. Оттам тръгваме тихо по улиците към Диъринг Хайландс и изведнъж ми идва една дива мисъл, хем ме плаши, хем ме привлича. Мисля си, че може всичко да е било сън и когато се събудя, ще се окаже, че все още съм в Пустошта. Може дори да открия, че винаги съм живяла там, а това в Портланд — лабораториите, вечерният час, процедурата — именно то е един дълъг кошмарен сън.

Ето я и къщата на Брукс Стрийт 37. Влизаме през прозореца и отвътре ни посрещат задуха и миризма на мухъл. Удряме се в тях като в стена. Прекарах само няколко часа в Пустошта, а вече ми липсва. Липсва ми вятърът между дърветата, който шуми като океан, липсва ми невероятният аромат на диви цветя, липсват ми пробягващите в тъмнината невидими същества, липсва ми целият този живот, който напира във всички посоки — напред, нагоре…

Живот без стени.

Алекс ме води до дивана, покрива ме с одеяло, целува ме и ми пожелава лека нощ. Днес е първа смяна и има време само колкото да изтича до тях, да си вземе един душ и да хукне към лабораториите. Чувам стъпките му да се отдалечават в нощта.

После заспивам.

Любов: едничка дума, кратка, не по-голяма и не по-дълга от острие. Ето какво е тя: острие; бръснач. Минава през центъра на живота ти и разполовява всичко на две — преди и след. Останалият свят изчезва.

Преди и след. Любовта е между тях, тя е в онзи момент, не по-голям и не по-дълъг от острие.