Преди откриването на лечението, болестта развила такава вирулентност и се разпространила толкова много, че било цяло събитие човек да достигне зрелост, без да се зарази от amor deliria nervosa (вижте статистиката в глава „Ерата преди затварянето на границите“)… Много историци смятат, че обществото по онова време проявява същите симптоми, каквито предизвиква болестта. В него царят хаос и нестабилност… почти половината от браковете завършват катастрофално… Инцидентите след употреба на наркотици се увеличили неимоверно, както и смъртните случаи след употреба на алкохол.
Хората усещали толкова голяма нужда от защита и облекчение от болестта, че започнали опити с билки и други препоръчвани от народната медицина съставки, които само по себе си били смъртоносни, пиели опасни за здравето смеси от различни медикаменти, синтезирани в силно пристрастяващи и често водещи до фатален изход субстанции.(виж „Народната медицина през годините“)
Откриването на Процедурата за лечение на делириум обикновено се приписва на Кормак Т. Холмс, невролог, член на първоначалния Консорциум на Новите учени и един от първите пророци на Новата религия, който учи, че Светата Троица са Бог, Науката и Редът. Няколко години след смъртта му Холмс е канонизиран, тялото му е балсамирано и изложено в монумента „Вси светии“ във Вашингтон (виж снимките на страница 210–211).
Една задушна вечер в края на юли се връщам у дома след работа в „Стоп ен’ Сейв“ и чувам някой да ме вика. Обръщам се и виждам Хана да тича надолу по хълма.
— И какво сега? — казва задъхано, когато се приближава. — Ще ме подминеш ли?
Бойкота в гласа й ме изненадва.
— Не те видях — отвръщам, което си е самата истина.
Днес съм много уморена. Правихме ревизия на магазина, свалихме и качвахме по рафтовете памперси, консерви, тоалетна хартия и какво ли не, броихме всичко по няколко пъти. Ръцете ме болят и като затворя очи, виждам баркодове. Толкова съм изтощена, че не ми пука за лекетата по фирмената тениска, най-малко десет размера по-голяма от моя.
Хана поглежда встрани и захапва горната си устна. Не съм говорила с нея от онази вечер на купона и сега се чудя какво да кажа, търся нещо обикновено, ежедневно. Просто е невероятно, че само преди няколко седмици е била най-добрата ми приятелка, че сме били неразделни, споделяли сме си всичко и че след това съм се прибирала вкъщи с подуто от смях гърло. Сега ми се струва, че между нас има стъклена преграда, невидима, но непробиваема.
Най-после измислям и казвам:
— Получих списъка си.
Но в същото време Хана също заговаря:
— Защо не ми отговори?
И двете се сепваме и започваме отново в един глас.
Аз казвам:
— Ти си ми звъняла?
А Хана:
— Знаеш ли вече резултата?
— Първо ти — казвам аз.
Хана е притеснена.
Поглежда към небето, после към малкото момиченце на другия тротоар в бански костюм, поне два размера по-голям от нейния, после към двамата мъже, които прибират боклука с камион в долния край на улицата навсякъде, но не и в мен.
— Оставих ти три съобщения.
— Не съм получила нито едно — отвръщам с разтуптяно сърце. Седмици наред се измъчвах, че след онзи купон тя вече не иска да ме чуе. Много страдах, но накрая си казах, че така е по-добре. Хана се е променила, вероятно няма какво повече да си кажем.
Тя впива поглед в мен, опитва се да прецени дали казвам истината.
— Каръл не ти ли каза, че съм те търсила?
— Не, кълна ти се. — И ми става толкова леко, че се засмивам с глас. В същия момент разбирам колко много ми е липсвала. Дори и когато ми се сърди, аз знам, че тя е единствената, която е избрала да бъде с мен не заради роднински връзки, задължения и други неща, които според книгата „Ш-ш-т“ са изключително важни, за разлика от всички останали — Каръл, братовчедките ми, другите момичета от „Света Ана“, дори и Рейчъл, — които разговарят с мен само защото така трябва. — Нямах представа.
Но Хана не се усмихва. Свива вежди и казва:
— Нищо, не е кой знае какво.
— Слушай, Хана…
Но тя ме прекъсва:
— Казах ти, не е кой знае какво.
Скръства ръце и свива рамене. Не знам дали ми вярва, или не, но е ясно, че нещата наистина са се променили. И това не е щастлива среща за подновяване на приятелството ни.
— Значи ти изпратиха списъка?
Сега тонът й е подчертано любезен, дори официален, и аз възприемам същия.
— Да. Брайън Скарф. И аз приех. А ти?
Тя кима. Едно мускулче в ъгъла на горната й устна потрепва почти незабележимо.
— Фред Харгроув.
— Харгроув? Като кмета?
— Да. Това е синът му — кима тя и отново отмества поглед.
— Уау! Поздравления! — казвам искрено изненадана. Сигурно ги е разбила на оценяването. Всъщност в това няма нищо изненадващо.
— Да. Какъв късмет, нали?
Гласът й е лишен от всякакви емоции, не долавям и сарказъм. Но тя наистина е късметлийка, независимо дали го съзнава, или не.
Това е самата истина и аз я приемам: въпреки че стоим на един тротоар, двете сме на стотици километри една от друга.
„Започвате с различен старт и ще завършите на различни места“, гласи една стара поговорка и Каръл обича да я повтаря. Чак сега разбирам колко истина има в нея.
Може би това е причината леля да не ми каже, че Хана ме е търсила. Звъняла е три пъти, няма как да е забравила, Каръл е много точна в тези работи. Може би се опитва да ми помогне да стигна по-бързо до неизбежния край, да доведе нещата до логичния им завършек, когато аз и Хана няма да бъдем вече приятелки. Знае, че след процедурата общото ни минало ще изчезне, защото спомените няма да са толкова силни и тогава между нас няма да остане нищо. Вероятно се опитва да ме предпази по свой си начин.
Няма смисъл да се карам с Каръл. Тя няма да отрече нищо. Ще ме погледне спокойно и ще изрецитира някоя от мъдрите мисли в книгата „Ш-ш-т“: „Чувствата не са вечни. Времето не чака никого, човекът трябва да върви в крак с него“.
— Вкъщи ли си отиваш? — пита Хана. Все още ме гледа, сякаш съм непозната.
— Да — кимам и соча към тениската си. — Мислех, че ще се добера до нас, преди да съм ослепила някого с това.
На лицето й най-после се появява усмивка.
— Ще те изпратя — решава тя за моя изненада.
Известно време вървим мълчешком. Не бе далеч от дома и започвам да се страхувам, че ще изминем цялото разстояние в мълчание. Никога не съм виждала Хана толкова тиха и това ме изнервя.
— Къде си ходила? — питам, колкото да кажа нещо. Хана потръпва до мен, сякаш съм я събудила от дълбок сън.
— Бях на Ийст Енд — казва тихо. — Работя за тена си.
Допира ръка до моята и аз забелязвам, че е поне седем степени по-загоряла от моята, която е бяла като сняг, може би с малко повече лунички, отколкото през зимата.
— Я се виж — усмихва се тя и този път усмивката й е истинска.
— Нямам много време за плажа — смънквам и се изчервявам.
За радост, Хана не забелязва смущението ми или поне не го показва.
— Знам. Търсих те.
— Наистина ли? — поглеждам я крадешком.
Тя извърта очи и аз тайничко се радвам, че си възвръща нормалното поведение.
— Не че съм те търсила специално. Но бях там няколко пъти и не те видях.
— Напоследък работя много — казвам, но не добавям: „за да не ходя на плажа“.
— Тренираш ли?
— Не. Много е горещо.
— Аз също. Мисля да си дам почивка до есента.
Изминаваме няколко крачки в мълчание. После Хана присвива очи и накланя глава.
— Какво друго?
Въпросът й ме хваща неподготвена.
— Какво имаш предвид с това?
— Имам предвид, каквото казвам. Какво друго? Хайде, Лена, Това е последното ни лято, забрави ли? Последното ни свободно лято, без задължения, отговорности и други глупости. Какво правиш по въпроса? Къде ходиш?
— Аз… никъде. Нищо не правя.
Точно това е целта на занятието — да се пазя от всякакви неприятности, да правя колкото може по-малко — но отговорът ми ме натъжава. Лятото минава бързо, дните изтичат, преди да съм имала възможност да им се насладя. Август вече наближава. Още най-много пет седмици, после вятърът отново ще донесе дъжд, а златото ще поръби листата на дърветата.
— Ами ти? Доволна ли си от лятото си?
— Нищо особено — вдига тя рамене. — Вече ти казах — ходя често на плаж. Понякога гледам детето на семейство Фарел.
— Нима? — вдигам невярващо вежди.
Хана не обича малки деца. Винаги е казвала, че са много лигави и лепкави, като дъвчащ бонбон, стоял дълго в нечия ръка.
Тя прави гримаса.
— Да, за съжаление. Нашите решиха, че трябва да набера малко „опит в семейния живот“ или нещо подобно. Знаеш ли, учат ме как да се оправям със семейния бюджет? Трябва да разпределя шейсет долара за сметките за цяла седмица, това щяло да ме научи на отговорност, или беше на нещо друго, не помня.
— Защо ти е това? Ти никога не си имала бюджет?
Не искам да звуча хапливо, но ето че и тук разликата между нас е очебийна.
Отново се умълчаваме. Хана присвива очи срещу слънцето и поглежда встрани. Може би се дължи на факта, че лятото отминава толкова бързо, и това ме потиска, но спомените нахлуват бързо, размесват се в съзнанието ми като тесте карти: Хана отваря вратата на тоалетната в онзи първи ден на втори клас, скръства ръце и пита: „Това е заради майка ти, нали?“; Хана и аз будуваме до среднощ в един от малкото случаи, когато ни позволиха да спим заедно, кискаме се и си представяме всевъзможни варианти за предложени от оценителите партньори: президента на САЩ, звездите от любимите ни сериали; аз и Хана бягаме една до друга, пръстите на краката ни докосват тротоара в пълен синхрон, сърцата ни бият ведно; аз и Хана сърфираме на плажа, после по пътя към дома си купуваме три топки сладолед и спорим дали е ванилов, или шоколадов.
Бяхме неразделни повече от десет години, но всичко ще свърши с един разрез на скалпела, с един пуснат в мозъка лазерен лъч и блясъка на хирургическия нож. И целият ни живот, всичко, което е било важно досега, ще отлети като балон. След две години, не, след два месеца с Хана ще се разминаваме по улиците само с леко кимане — различни хора, различни светове, две звезди, разделени от километри тъмно пространство.
Нещо не е наред с тази сегрегация. Трябва още от началото да ни защитават от хората, които накрая ще ни изоставят, от онези, които ще изчезнат от живота ни или ще ни забравят.
Може би Хана също усеща това, защото неочаквано казва:
— Помниш ли плановете ни за това лято? Всички неща, които си казахме, че ще направим?
— Да влезем в плувния басейн на „Спенсър“…
— И да плуваме по долно бельо — довършва Хана.
— Да прескочим оградата на фермата Черихил…
— …и да ядем кленов сироп направо от кацата.
— Да пробягаме цялото разстояние от хълма до старото летище.
— Да отидем с велосипедите до Сисайд Пойнт.
— Да намерим въжената люлка, за която ни разказа Сара Милър. Онази зад реката.
— Да се вмъкнем в киносалона и да изгледаме четири филма един след друг.
— Да довършим най-после голямата мелба в „Мая“. — Усмивката ми сега е двайсет и четири каратова, на Хана също. Започвам да рецитирам: — „Гигантска мелба за гигантски апетит, тринайсет топки, облени в сметана, и течен карамел…“
Хана продължава с патос:
— „И всички топинги, които може да пожелае малкото ви чудовище“.
И двете се засмиваме. Чели сме този надпис стотици пъти. Атакуваме Голямата мелба още от четвърти клас. Тогава я опитахме за пръв път. Хана настоя да празнуваме рождения й ден сами, заведе ме в „Мая“, а после спах у тях. Цяла нощ се бихме кой да влезе пръв в тоалетната, а успяхме да изядем само седем от тринайсетте топки.
Стигаме до моята улица. Няколко деца играят футбол на платното. Или нещо като футбол. Ритат една консервна кутия, вдигат врява и тичат със загорели на слънцето и блеснали от пот рамене. Виждам Джени между тях, едно момиче се опитва да я избута с лакът от пътя си. Тя се обръща и го блъска на земята. Момичето се разплаква. Никой от съседните къщи не се показва, въпреки че гласчето му достига до кресчендо, заприличва ми на сирена. През един от прозорците се развява завеса или кърпа. Но иначе улицата остава тиха, неподвижна.
Отчаяно искам да задържа доброто чувство, да оправя нещата между нас, дори да е само за месец.
— Виж, Хана… — Имам чувството, че трябва да издърпвам всяка дума с ченгел, защото в гърлото ми е заседнала огромна буца; нервна съм почти колкото в деня преди оценяването. — Тази вечер в парка ще дават „Глупавият детектив“. Първа и втора серия. С Майкъл Уайн. Можем да идем, ако искаш.
Като малки обожавахме „Глупавият детектив“. Детективът е пълен глупак и този, който разрешава случаите, всъщност е кучето му. Главната роля се изпълнява от различни актьори, но любимият ни беше Майкъл Уайн. Като малки мечтаехме той да влезе в списъка с одобрените момчета.
— Тази вечер ли? — Усмивката на Хана угасва и стомахът ми се свива на топка. „Каква глупачка съм — си казвам веднага. — Няма да иска.“
— Няма нищо, ако не можеш. Просто се сетих — добавям бързо и извръщам поглед, за да не види разочарованието ми.
— Не… имам предвид… искам да дойда, но…
Тя преглъща мъчително. Става ми гадно. И двете се потим от притеснение.
— Но съм канена на купон… — тя спира и бързо се коригира. — На едно събиране. Трябва да отида с Анжелика Марстън.
Изведнъж усещам странна празнина в гърдите си. Удивително е какво могат да причиняват думите, как разкъсват вътрешностите ти на парчета. „Дума дупка не прави“ — каква глупост!
— Откога започна да излизаш с Анжелика Марстън?
И въпреки че отчаяно искам да скрия обидата, съзнавам, че хленча като малката сестричка, която зарязват у дома. Стискам устни и обръщам глава, ядосана на себе си.
— Тя не е толкова лоша — казва тихо Хана. Усещам зад думите й съжаление. Към мен. Каква отврат! Предпочитам да си крещим, да се караме като онзи ден у дома й, ще бъде хиляди пъти по-добре от този вежлив тон, от това танцуване около чувствата на другия. — Не е и тъпа. Просто е малко срамежлива.
Анжелика Марстън е от зайците в „Света Ана“. Хана често се присмиваше на униформата й — винаги безупречна, без нито едно петънце, със закопчани догоре копчета, грижливо обърната якичка и пола до средата на коленете. Казваше, че Анжелика си вири носа, защото баща й бил голям учен и работел в лабораториите. Наистина ходи като кон с капаци, бавно и вдървено, сякаш се бои да не настъпи нещо миризливо.
— Но ти я мразеше — викам аз. Думите излизат от устата ми, без да съм им разрешила.
— Не съм я мразила — казва Хана с тон, сякаш обяснява задача по алгебра на двегодишно хлапе. — Просто не я познавах. Мислех си, че е кучка, заради дрехите и онази походка. Но сега знам, че всичко идва от родителите й. Те са супер строги, непрекъснато я следят, не я оставят на мира. Тя не е такава. Тя е… различна.
Последната дума остава да вибрира във въздуха: „различна“. Представям си Хана и Анжелика хванати за ръце да се промъкват из улиците след вечерния час, едва сдържайки смеха си: Анжелика е безстрашна, красива и забавна, също като Хана. Прогонвам бързо този образ. Едно от децата на улицата рита консервната кутия. Силно. Тя влиза във вратата, маркирана с две кофи за боклук. Половината от хлапетата започват да подскачат с вдигнати юмруци; другите, включително и Джени, спорят разгорещено, настояват, че е било засада. За пръв път ми минава през ума, че Хана сигурно намира улицата ми грозна — всички тези притиснати една до друга къщи с липсващи прозорци и провиснали като изтърбушени матраци кепенци са толкова различни от чистите тихи улици на Уест Енд, от лъскавите коли отпред, от красивите порти и зелените живи плетове.
— Ако искаш, ела с нас — предлага тя.
И изведнъж омразата ме залива. Омраза към собствения ми живот, към тесните, наблъскани със стари вещи пространства, към Анжелика Марстън с нейната пестелива усмивка и богати родители; към Хана за глупостта, упорството и безгрижието й, и най-вече, защото ме изостави, преди да съм готова за това; и през всичките пластове от омраза напира още нещо. Нажеженото до бяло острие на тъгата си пробива път от дълбините на душата ми и напира към очите. Не мога да разбера защо, нито да я определя ясно, но някак си разбирам, че тази тъга е главната причина за гнева ми.
— Благодаря за поканата — изсъсквам, без да крия сарказма си. — Звучи върховно, но там ще има и момчета, нали?
Хана или не забелязва настроението ми — в което се съмнявам, — или се прави, че не чува.
— Ами нали в това е смисълът — отвръща безизразно. — И в музиката, разбира се.
— Музика ли — не успявам да скрия любопитството си. — Като онази, която свириха миналия път ли?
Лицето й просветва.
— Да… искам да кажа, не. Сега ще свири друга група. Но казват, че е страхотна, по-добра от първата. — Тя спира за миг, после повтаря тихо: — Ако искаш, ела с нас.
Давам си малко време да потуша бурята в душата си. След онова парти в „Буен поток“ седмици наред музиката ме следваше навсякъде, чувах я във вятъра, в песента на океана и в скърцането на стените у дома. Понякога се будех през нощта цялата обляна в пот и с разтуптяно сърце от мелодията в ушите си. Но щом се разбуждах напълно и се опитвах да си спомня съзнателно песента или звука, откривах, че не мога.
Хана ме гледа с надежда, чака отговор. За момент ми става кофти за нея. Искам да я разсмея както преди, да я видя как подскача, удря въздуха с юмрук и ме дарява с една от своите ослепителни усмивки. Но после се сещам, че сега тя си има Анжелика, и нещо стяга гърлото ми. Усещам злобно удовлетворение, че отказът ми ще я разочарова.
— Мисля, че ще го пропусна. Но благодаря за поканата.
Хана вдига рамене, опитва се да ми покаже, че не я интересува чак толкова.
— Все пак, ако решиш друго… — опива се да се усмихне тя, но не успява да задържи усмивката по устните си за повече от секунда, — ние ще бъдем в Тангълуайд Лейн. В Диъринг Хайландс. Знаеш къде да ме намериш.
Диъринг Хайландс. Разбира се! Кварталът се намира на един от изоставените острови недалеч от брега. Преди десет години правителството откри там симпатизанти и ако слуховете са верни, в една от големите къщи имаше и група Невалидни. Стана огромен скандал, започнаха арести и разпити. Накрая четирийсет и двама души бяха екзекутирани, а други сто — хвърлени в Криптата. Оттогава Диъринг Хайландс се превърна в призрачен град: забравен, избягван, презиран.
— Добре. И ти знаеш къде да ме намериш — соча вяло надолу по улицата.
— Да.
Хана навежда поглед и пристъпва от единия крак на другия. Няма какво повече да си кажем и аз нямам търпение да си тръгна. Имам ужасно предчувствие, че я виждам за последен път, преди да бъдем излекувани. Страхът ме заковава на място, ще ми се да върна времето и да си оттегля всички язвителни забележки, всички укори от началото на разговора ни досега, да й кажа, че ми липсва и искам пак да сме приятелки.
Но докато събера смелост и отворя уста, тя ми маха набързо и казва:
— Добре тогава. Ще се видим.
Моментът отминава, а с него и възможността да й го кажа.
— Добре. До скоро.
Тя тръгва надолу и аз я изпращам с поглед. Искам да запомня походката й — да запомня всяко нейно движение, каквото е сега, — но докато я гледам как ту влиза, ту излиза от ярките слънчеви петна между къщите, силуетът й мислено се слива с друг, с една скрита в сенките фигура, готова да скочи от скалата, и аз губя представа кого всъщност виждам. Краищата на света пред мен внезапно се размазват, остра болка свива гърлото ми, обръщам се и тръгвам бързо към къщи.
— Лена! — чувам да ме вика малко преди да отворя портата.
Обръщам се като пружина с надеждата, че тя ще бъде тази, която ще каже първа: „Липсваш ми. Ела!“
Дори и от това разстояние — около петнайсет метра — виждам, че се колебае. После вдига ръка и казва:
— Няма значение.
Обръща се и тръгва с твърда крачка, върви право напред, завива зад ъгъла и изчезва.
Какво очаквах аз?
Няма връщане назад. Това е всичко.