Делириум

Осма глава

Всеки понеделник, сряда и събота през лятото се налага да работя при чичо в „Стоп ен’сейв“. Подреждам стоките по рафтовете, работя на касата и понякога му помагам със счетоводните книги в малкия офис зад зърнените храни. За всеобща радост в края на юни Андрю Маркъс мина през процедурата и беше назначен на постоянно място в друг магазин.

На Четвърти юли сутринта отивам до дома на Хана. Всяка година на Четвърти юли с нея ходим на Ийст Енд да гледаме празничните фойерверки. Там има жива музика и сергии с какво ли не, където продават месо на шиш, варена царевица и сервиран в малка хартиена лодка ябълков пай, който плува в сладолед. Четвърти юли — Денят на независимостта, денят, когато сме затворили националните си граници завинаги — е един от любимите ми празници. Обичам музиката, която се лее из улиците на града, обичам издигащия се на гъсти облаци дим от скарите и барбекютата, през който хората изглеждат някак мътни и неясни. Но най-много обичам временното изместване на вечерния час: вместо в девет, на всички неизлекувани е разрешено да останат навън до единайсет часа. През последните години с Хана си измислихме нещо като игра — оставаме до последния възможен момент и всеки път намаляваме времето за прибиране. Миналата година се върнах у дома точно в десет и петдесет и осем с разтуптяно сърце и разтреперана от умора — трябваше да тичам като стрела, за да стигна навреме. Но когато си легнах, не можех да спра да се хиля. Имах чувството, че съм успяла да се измъкна от страшно чудовище.

Набирам личния четирицифрен код на Хана — даде ми го в осми клас като „знак на висше доверие“ и каза, че ще ме одере жива „от глава до пети“, ако го кажа на друг — и влизам през входната врата. По правило не чукам. Родителите й никога не са вкъщи, а Хана не отваря, колкото и да чукаш. Аз съм единствената, която идва при нея. Това е странно, защото тя е популярна в училище — хората я заглеждат, искат да са като нея. Но макар да се държи приятелски с всички, Хана не допуска никого до себе си, освен мен.

Понякога се чудя дали във втори клас, когато ни разпределяха по чинове, й се е искало госпожа Яблонски да сложи до нея друго дете. Тогава станахме приятелки. Фамилията на Хана е Тейт и ние бяхме една след друга по азбучен ред (тогава вече ме пишеха с фамилията на леля — Тидъл). Питам се дали не се е надявала да я сложат на един чин с Ребека Тролоуни или Кати Скарп, дори с Мелиса Портофино. Понякога ми минава през ума, че тя заслужава по-добра приятелка, някоя по-специална. Веднъж ми каза, че ме обича, защото съм истинска — наистина съм чувствала нещата. Но ако питате мен, точно тук е големият проблем: не ги ли чувствам прекалено силно?

— Ехо? — провиквам се още от вратата.

Антрето е тъмно и студено, както винаги. Кожата на ръцете ми настръхва. Милион пъти съм идвала у Хана, но въпреки това климатикът, който бръмчи тихичко някъде зад стените, продължава да ме удивлява. Спирам за миг и вдишвам свежата чиста миризма на лак за мебели, препарат за чистене и току-що откъснати цветя. От стаята на Хана се чува музика. Опитвам се да позная песента, но не успявам да различа думите, басовете сякаш пулсират между дъските на пода и заглушават всичко друго.

Достигам до горната площадка на стълбището и спирам. Стаята на Хана е затворена. Със сигурност не познавам тази песен. Музиката гърми от колоните, Хана я е пуснала толкова високо, че трябва да си напомня, че къщата е защитена от четирите си страни с горички и ливади и няма съседи, които биха извикали регулаторите. Това, което чувам, не прилича на нищо познато, музиката е креслива, пронизителна и агресивна: дори не мога да определя дали певецът е мъж, или жена. По гърба ми пробягват тръпки, както ставаше, когато се прокрадвах в кухнята и се опитвах да открадна от скритите в килера курабийки като малка. Миг преди дъските в кухнята да изскърцат под обувките на мама, усещах същите тръпки по гърба си. Обръщах се и я поглеждах виновно, цялата покрита с трохи.

Отърсвам се от спомена и отварям вратата. Хана седи пред компютъра с вдигнати на бюрото крака и поклаща глава и ханш в ритъма на музиката. Щом ме вижда, се навежда бързо и натиска някакво копче на клавиатурата. Музиката спира моментално. Странно, но последвалата тишина е не по-малко силна от нея.

Тя мята коса върху едното си рамо и избутва стола от бюрото. Нещо пробягва в погледа й, но изразът на лицето й се сменя толкова бързо, че не успявам да определя какво е то.

— Здрасти — изчуруликва тя някак прекалено бодро. — Не те чух да влизаш.

— Съмнявам се, че щеше да ме чуеш, дори и да бях разбила вратата. — Отивам до леглото и се просвам на него. Леглото на Хана е с великански размери и събира три възглавници. Все едно, че си в рая. — Какво беше това?

— За какво говориш? — вдига колене до гърдите си тя и завърта стола на триста и шейсет градуса. Подпирам се на лакът и се вглеждам в нея. Хана се прави на идиот само когато крие нещо.

— Говоря за тази музика. — Тя продължава да ме гледа тъпо. — Песента, която гърмеше, когато влязох. За малко не ми спука тъпанчетата.

— О, тази ли? — Хана отмята един кичур от лицето си и това ми говори много. Ето още един показател. Когато блъфира на покер, винаги си играе с косата. — Ами, някаква нова група, която открих в интернет.

— Къде? В БОМФ ли? — питам аз. Хана е маниак на тема музика и още от седми клас сърфираше с часове из БОМФ — Библиотека за одобрени музика и филми.

Тя избягва погледа ми.

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?

Интернет, както всичко друго в Съединените щати, се контролира и наблюдава за наше добро. Всички уебсайтове, цялото съдържание се изчита от държавните органи, включително и Списъкът с одобрено забавление, който се ъпдейтва два пъти годишно. Дигиталните книги отиват в БОК — Библиотека с одобрени книги, и срещу незначителна сума можеш да си свалиш всяка от тях на твоя компютър. Ако имаш такъв. Защото аз нямам.

Хана въздъхва, очите й все още бягат от моите. После явно взима някакво решение и най-после ме поглежда.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Изправям се и сядам на ръба на леглото. Не ми харесва как ме гледа. Не вярвам на погледа й.

— За какво става дума, Хана?

— Можеш ли да пазиш тайна? — повтаря въпроса си тя.

Припомням си деня на оценяването, когато двете стояхме пред входа за лабораториите под жестокото пролетно слънце. Тя се наведе към ухото ми и ми прошепна онова за щастието и нещастието. Изведнъж ме хваща страх за нея. И от нея. Кимам несигурно и отвръщам:

— Естествено.

— Добре. — Тя свежда поглед, известно време си играе с ръба на шортите, после поема дълбоко въздух и започва:

— Миналата седмица се запознах с едно момче…

— Какво?

Едва не падам от леглото.

— Спокойно — вдига ръка тя. — Той е излекуван. Работи за градската управа. Всъщност е цензор.

Сърцето ми успокоява ритъма си и аз отново се облягам на възглавниците.

— Добре. И какво?

— И… — Имам чувството, че трябва да й тегля думите с ченгел. — Чакаше пред лекарския кабинет с мен. За терапията.

През есента Хана си изкълчи глезена и все още трябва да ходи на терапия веднъж седмично.

— И се заговорихме.

Тя замлъква. Все още не разбирам накъде води всичко това и какво отношение има към музиката, която слушаше, затова мълча и чакам да продължи.

Най-после тя заговаря наново.

— Разказах му за дипломирането си, за това, че искам да отида в университета в Южен Мейн, той пък за работата си… нали разбираш, какво прави всеки ден. Кодира достъпа до определени онлайн манипулации, така че хората да не могат да пишат каквото си искат, да поместват разни лични неща или да подават невярна информация, „подстрекаваща към бунт“ — уточнява тя, извърта очи и прави знак с пръсти, което значи, че цитира. — Такива работи. Той е нещо като охрана на интернет пространството.

— Добре — повтарям отново. Искам да й кажа да мине на въпроса — знам всичко за ограниченията в интернет, свързани с безопасността, всички го знаят — но ме е страх, че това може да й затвори устата.

Тя поема дълбоко въздух.

— Но той не отговаря само за кодовете. Следи за разни нередности. Предимно за хакери, които успяват да разбият всички защитни блокади и да публикуват разни неща. Правителството ги нарича „скитници“. Техните уебсайтове остават в пространството за час, ден, а понякога и два дни, докато ги разкрият, и са пълни със забранени неща — мнения, съобщения, видеоклипове и музика.

— И ти си открила такъв уебсайт? — Изведнъж усещам, че ми прилошава. „Незаконно“, „разпит“, „разследване“: думите започват да мигат в ума ми като неонови знаци. Хана.

Тя изглежда не забелязва състоянието ми. Лицето й изведнъж се оживява, тя се изпълва с енергия, изправя се на колене, навежда се напред и започва развълнувано:

— Не само един, а десетки. Има тонове от тях, ако знаеш как да ги търсиш. Ако знаеш къде да гледаш. Просто не е за вярване. Всички тези хора… сигурно са от цялата страна… се промъкват през пукнатините в системата. Трябва да прочетеш какво пишат за… за лечението. Невалидните не са единствените, които не вярват в него. Има много хора из всички щати, които не мислят… — поглеждам я толкова ужасено, че тя свежда поглед и сменя темата. — Трябва да чуеш музиката, фантастична, удивителна музика, каквато не съм чувала досега. Завърта ти се главата от нея. Кара те да подскачаш, да чупиш, да плачеш…

Стаята на Хана е голяма, почти два пъти по-голяма от моята, но изведнъж усещам, че стените ме притискат от всички страни. Ако климатикът все още работи, аз не го усещам. Въздухът се нажежава, става тежък като влажен дъх. Ставам и отивам до прозореца. Най-после тя млъква. Опитвам се да отворя едното крило, но то не помръдва. Опитвам отново, напъвам с всички сили.

— Лена — обажда се тихо Хана.

— Не може да се отвори.

Мисля само за едно: имам нужда от въздух. Освен тази мисъл, всичко друго е смесица от статично напрежение, флуоресцентна светлина, бели престилки, стоманени маси, хирургически ножове. И още — Уилоу Маркс пищи, докато я влачат към лабораториите, надписите с черна боя по къщата й пулсират пред очите ми.

— Лена — повтаря по-силно Хана. — Стига.

— Не може да се отвори. Дървото сигурно се е надуло от горещината. Не знам дали някога ще се отвори.

Напъвам и най-после успявам. Чува се изщракване, резето, което държи подвижната част към рамката, пада и се изтърколва в средата на стаята. С Хана забиваме поглед в него. Нахлулият в стаята въздух не ме освежава. Навън е още по-топло.

— Съжалявам — казвам тихо. Не мога да вдигна очи към нея. — Не исках… не знаех, че е заключен. У нас не заключваме прозорците.

— Не се безпокой. Не ми пука за прозореца.

Веднъж, когато беше малка, Грейс излезе от кошчето си, пропълзя през прозореца и почти се качи на покрива. Вдигнала прозореца и се изкатерила нагоре.

— Лена — хваща ме за рамото Хана. Не знам какво става с мен, може би вдигам температура, на всеки пет секунди жегата се сменя със сибирски студ, пръстите й са ледени и аз се отдръпвам бързо. — Знам, че си ми ядосана.

— Не съм ти ядосана. Тревожа се за теб.

Но това е половината от истината. Наистина съм ядосана, направо съм бясна. През цялото време съм била сляпа. Като някакъв идиот роних сълзи за последното лято със своята приятелка, тревожих се за оценяването, за изпитите, за списъка с подходящите момчета, за такива нормални неща, и тя през цялото време кимаше, усмихваше се и припяваше „Ъхъ, да, и аз също“ и „Всичко ще бъде наред“, а в същото време зад гърба ми се е превръщала в непознат човек със свои тайни, странни навици и мнение за неща, за които дори не трябва да мислим. Сега разбирам защо се изплаших толкова, когато прошепна пред лабораториите онова нещо в ухото ми с широко отворени, пламнали от вълнение очи. Усетила съм, че в онзи момент тя — най-добрата ми приятелка, единствената приятелка — изчезва и на нейно място се появява непознато момиче.

Точно това е ставало през последните седмици. Хана се е превръщала в непознат за мен човек.

Обръщам рязко лице към прозореца.

Мъката ме пронизва като острие на нож, бързо и дълбоко. Предполагам, че е писано да се случи така. Винаги съм го знаела. Всеки, на когото вярваш, на когото си мислиш, че можеш да разчиташ, в крайна сметка те разочарова. Оставени сами на мислите си, хората започват да лъжат, да крият тайни, променят се и изчезват, някои се скриват зад друго лице, други зад гъстата утринна мъгла или скачат от някоя скала. Ето защо процедурата е толкова важна. Ето защо се нуждаем от нея.

— Лена, не мисли, че ще ме арестуват само защото разглеждам такива сайтове, че слушам музика или нещо подобно.

— Защо не? Хората ги арестуват и за по-малко.

Тя също го знае. Знае го, но не я е грижа.

— Добре, стига сме говорили за това.

Гласът й потрепва и това ме стряска. Никога не съм я виждала толкова нерешителна.

— Не е редно дори да говорим за това. Някой би могъл…

— Някой би могъл да чуе — завършва тя думите ми вместо мен. — Божичко, Лена! Писна ми от всичко това. На теб не ти ли писна? До гуша ми дойде непрекъснато да се страхувам, да поглеждам зад себе си, да внимавам какво казвам, какво мисля и правя. Не мога… не мога да дишам свободно, не мога да спя, не мога нищо да правя. Имам чувството, че се блъскам в стени. Вървя си и — бам! — стена. Искам нещо и бам! — друга стена.

Тя прокарва ръка по косата си и изведнъж вече не ми изглежда толкова красива и уверена. Сега е бледа и нещастна, изразът на лицето й ми напомня за някого, но в момента не мога да определя на кого.

— Това е за наша защита — казвам с надеждата да прозвучи убедително. Никога не съм била добра в споровете. — Всичко ще стане по-лесно, когато…

Тя скача отново.

— Когато ни излекуват ли? — Засмива се късо, насечено, без радост, но поне не застава директно срещу мен. — Да, така казват всички.

Изведнъж се сещам. Тя ми напомня за животните, които видяхме, когато ни водиха до кланиците от училище. Всички крави там подаваха глави от оборите и гледаха безмълвно, докато минавахме покрай тях, със същия поглед. В него се четеше страх, примирение и още нещо. Отчаяние. Наистина ме е страх от Хана, направо съм ужасена.

Тя заговаря отново и този път звучи малко по-спокойно.

— Може и да е така. Да стане по-добре, когато ни излекуват. Но дотогава… Не разбираш ли, че това е последният ни шанс, Лена? Последният ни шанс да направим нещо. Последната възможност да изберем.

Със сигурност няма предвид избора ни след оценяването, но аз кимам, не искам да се караме пак.

— Какво мислиш да правиш?

Тя се заглежда през прозореца, започва да хапе устната си и аз разбирам, че се колебае дали да ми се довери.

— Довечера има парти…

— Какво?

Бъззз! Страхът отново плъзва из вените ми.

Хана отново се оживява.

— Намерих информацията в един от уебсайтовете. Ще има нещо като концерт. Две групи ще свирят до границата със Страудуотър. В една от фермите.

— Шегуваш се, нали? Нали не мислиш… да отидеш наистина? Изобщо нямаш такова намерение, нали?

— Безопасно е, уверявам те. В уебсайтовете… наистина е страхотно, Лена, сигурна съм, че ще ме разбереш, ако погледнеш само веднъж. Безопасно е. Те са скрити. Линковете са вписани в обикновени сайтове, одобрени от правителството, но… не знам как, но се разбира, че не пасват. Сякаш са привнесени.

От всичкото се спирам само на една-едничка дума.

— Безопасно ли? Откъде си сигурна, че е безопасно? Онзи, дето си се запознала… цензорът, нали работата му е да следи точно такива глупаци, които поместват мислите си…

— Не са глупаци. Всъщност са доста умни…

— Да не споменавам за регулаторите и патрулите, за младежките организации и вечерния час, за сегрегацията и всичко останало, което превръща тази идея в една от най-лошите…

— Добре — вдига ръце Хана, после ги пуска и пляска по бедрата си. Звукът е толкова силен, че подскачам. — Добре. Значи идеята е скапана. Значи е опасно. Но знаеш ли какво? Не ми пука.

В стаята се възцарява мъртвешка тишина. Гледаме се една друга и въздухът между нас се изпълва с напрежение, като електрическа бобина, готова да избухне.

— Ами аз? — казвам накрая с треперещ глас.

— Ако искаш, ела с мен. В десет и половина, във ферма „Буен поток“, Страудуотър. Музика. Танци. Изобщо забавление, ако ме разбираш. Нещата, на които трябва да се насладим, преди да ни отрежат половината мозък.

Игнорирам последната част от коментара й.

— Нямам намерение да идвам, Хана. В случай че си забравила, за тази вечер имахме други планове. Мечтаем за тази вечер от петнайсет години.

— Ох, да, така е, но нещата се променят.

Тя ми обръща гръб, но аз имам чувството, че забива юмрук в корема ми.

— Ясно. — Гърлото ми се свива. Този път разбирам, че нещата са стигнали твърде далеч. Всеки момент ще се разплача. Връщам се при леглото и започвам да прибирам нещата си. Естествено, чантата ми се е обърнала, разпиляла се е по него и одеялото й е покрито с малки късчета опаковка от дъвка, дребни монети и химикалки. Набутвам ги обратно в чантата, докато се боря със сълзите.

— Прави каквото искаш. Довечера и въобще. Повече не ме интересува.

На нея изглежда също й става кофти, защото гласът й омеква.

— Сериозно, Лена. Защо не дойдеш с мен. Няма да се забъркваме в проблеми. Обещавам.

— Не можеш да ми го обещаеш — казвам и поемам дълбоко дъх, за да спра треперенето на гласа си. — Няма как да знаеш какво ще се случи.

— А ти престани да се страхуваш толкова.

Това прелива чашата. Обръщам се към нея, разтреперана от гняв, нещо дълбоко, тъмно и диво се надига в мен.

— Естествено, че се страхувам. С пълно право. И ако ти не си изплашена, то е, защото си имаш своя съвършен малък свят, съвършено малко семейство и така нататък. За теб всичко е съвършено, съвършено, съвършено. Не виждаш. Не знаеш какво става извън него.

— Съвършено? Така ли си мислиш? Мислиш, че животът ми е съвършен? — Гласът й е тих, но изпълнен с гняв. Инстинктивно ми се иска да се отдръпна от нея, но си налагам да остана.

— Да.

Тя отново се засмива, звукът е рязък, като кучешки лай.

— Значи това си мислиш? Мислиш, че това е достатъчно?

Тя се завърта с разтворени ръце, сякаш показва стаята, къщата, всичко. Въпросът й ме стряска.

— Какво друго има в онази ферма?

— Всичко, Лена. — Тя поклаща глава и казва меко: — Виж, няма да ти се извинявам. Знам, че си имаш причини да се страхуваш. Онова, което стана с майка ти, беше ужасно…

— Не намесвай мама — стискам юмруци аз. Тялото ми се изпъва като струна.

— Но не можеш да я виниш за всичко. Тя умря преди повече от десет години.

Яростта ме поглъща като гъста мъгла. Умът ми буксува като гуми на кола върху лед и се блъска в отделни думи: „страх“, „вина“, „Не забравяй!“, „Мамо, обичам те“.

Хана е истинска змия — чакала е толкова време да ми го каже, чакала е да ми влезе под кожата и да ме ухапе в момента, когато ще ме заболи най-силно.

— Майната ти! — успявам да измисля в яда си.

Тя протяга двете си ръце към мен.

— Чакай, Лена, исках да кажа само, че трябва да оставиш това да си отиде. Ти не приличаш на нея. И няма да свършиш като нея. Просто го нямаш в себе си.

— Майната ти!

Тя се опитва да ме омилостиви, но съзнанието ми се затваря и думите сами излизат от устата ми, текат като водопад, падат една върху друга и ми се иска поне една от тях да е юмрук, за да го запратя в лицето й. Бам, бам, бам!

— Ти не знаеш нищо за нея. Не познаваш и мен. Не знаеш нищичко.

— Лена — протяга тя ръка към мен.

— Не ме докосвай!

Отдръпвам се назад, грабвам чантата си и хуквам към вратата, но се удрям в ръба на бюрото. Пред очите ми причернява, едва успявам да намеря стълбата в коридора. Хуквам по нея, препъвам се, едва не падам и откривам опипом входната врата. Струва ми се, че Хана ме вика, но бученето в ушите ми заглушава всичко друго. Навън слънцето сипе своята брилянтна бяла светлина. Желязото на портата е хладно под пръстите ми. Спирам и вдишвам миризмата на океан и на изгорели газове. Чува се вой на автомобил. Пронизителен писък — „бибииип!“

Съзнанието ми се прояснява изведнъж, оглеждам се, виждам, че съм по средата на улицата, и успявам да притичам към тротоара точно преди една полицейска кола да ме премаже. Минава на сантиметри от мен с включени сирени и надут клаксон и ме покрива с прах. Гърлото ми се свива толкова силно, че ми се повдига, струва ми се, че всеки момент ще повърна, и когато накрая оставям сълзите да потекат, усещам истинско облекчение. Сякаш от раменете ми пада тежък товар, който съм носила с години. Разплаквам се и вече не мога да спра, през целия път до дома трия очите си през няколко секунди, за да виждам къде стъпвам. Успокоявам се с мисълта, че след два месеца всичко това няма да означава нищо за мен. Ще отмине като сън и аз ще се събудя нова и свободна, като птица с разперени криле.

Но Хана не разбира това, никога не го е разбирала. За някои от нас това е повече от лечение. Някои от нас, късметлиите, ще имат шанса да се преродят: нови, свежи, щастливи. Здрави, цели и съвършени. Като безформено парче желязо, което излиза от наковалнята като блестящо, лъскаво острие.

Това е всичко, което искам и винаги съм искала. Това е смисълът на лечението.