Делириум

Двайсет и четвърта глава

Хана вече чака. Подпряна на телената мрежа около пистата, с отметната назад глава и затворени очи, е подложила лице на следобедното слънце. Пуснатата й, разпиляна по гърба коса изглежда бяла на слънцето. Спирам на петнайсет крачки от нея, искам да я запомня точно такава, да задържа този образ в мен завинаги.

Тя отваря очи и ме вижда:

— Още не сме стартирали, а ти вече закъсняваш — казва и поглежда церемониално часовника си.

— Това покана за състезание ли е? — питам и изминавам останалото разстояние между нас.

— Просто факт — ухилва се тя. Но когато приближавам, усмивката й избледнява. — Изглеждаш променена.

— Уморена съм — отвръщам. Сега ми се струва странно да се поздравяваме без целувки и прегръдки, въпреки че между нас винаги е било така, и така трябва да си остане. Струва ми се странно също, че никога не съм й казвала колко много означава за мен. — Беше дълъг ден.

— Искаш ли да споделиш? — присвива очи тя.

Виждам, че е събрала тен през лятото. Луничките по носа й се блъскат една в друга — цяла катастрофа на съзвездия. За мен Хана наистина е най-красивото момиче в Портланд, дори и в целия свят, и фактът, че ще порасне и ще ме забрави, ми действа като юмрук между ребрата. След процедурата едва ли ще си спомня за времето, прекарано с мен, а дори и да си спомни, то ще й изглежда далечно и някак смущаващо, като сън, чиито подробности се изличават от съзнанието ти с времето.

— Може би след кроса — вдигам рамене и млъквам. Не искам да й казвам нищо. Трябва да продължим напред, това е единственият начин. Трябва да вървим напред, каквото и да се случи. Такъв е законът на природата.

— След като хапнеш дръвцето, имаш предвид — казва тя и се навежда напред да разтегне сухожилията си.

— И това го казва човек, дето е лежал на задника си цяло лято?

— Не, ти си лежала — навежда глава тя и ми смига. — Защото не бих нарекла тренировка онова, което правите с Алекс месеци наред.

— Шшшт!

— Споко. Няма никого.

Всичко изглежда толкова нормално, толкова приятно нормално, че ме залива вълна на радост и ми замайва главата. Улиците са нашарени със слънчеви петна и сенки, въздухът мирише на сол, на пържено и почти недоловимо на изхвърлени на пясъка водорасли. Искам да задържа този момент завинаги в себе си, да съхраня в сърцето си частица от стария си живот. Това ще бъде моята тайна.

— Ти гониш — тупвам Хана по рамото и набирам скорост.

Литвам напред, а тя след мен, излизаме от пистата и се насочваме към кейовете без колебания, без уговорки за маршрута. Краката ми са силни и стабилни, раната, която получих онази нощ от кучето, е заздравяла напълно, оставяйки на прасеца ми само малък червеникав белег като усмивка. Свежият въздух пълни гърдите ми, боли, но болката е приятна, напомня ти колко прекрасно е да дишаш, да те боли, да усещаш. Солта влиза в очите ми и аз примигвам бързо, без да знам дали е от потта, или са сълзи.

Не тичаме много бързо, но днешният спринт е един от най-добрите ни. На петия километър и двете забавяме, по негласно споразумение свиваме надолу към плажа и се просваме на пясъка със смях.

— Две минути — казва задъхано Хана. — Трябва да почина две минути.

— Жалка картинка си ти — казвам, макар да се радвам на почивката не по-малко от нея.

— Присмял се хърбел на щърбел — отвръща тя и мята шепа пясък към мен.

И двете се просваме по гръб с разтворени ръце и крака, сякаш ще правим снежни ангели. Пясъкът е изненадващо хладен и малко влажен. Сигурно сутринта, докато с Алекс сме били в Криптата, все пак са капнали няколко капки дъжд.

Замислям се отново за малката килия, за изписаната по стените дума и за слънчевия лъч през онази буква „О“, като през телескоп, и вълнението отново повдига гърдите ми. В тази секунда мама е някъде там — движи се, диша, съществува.

Добре, аз скоро ще бъда при нея.

На плажа има малко хора, повечето са семейства, излезли на разходка. Един старец върви бавно по брега и на всяка крачка бастунът му се забива в пясъка. Слънцето се крие зад облаците и заливът изглежда сив, с леки зеленикави оттенъци.

— Не мога да повярвам, че само след две седмици вече няма да се притеснявам за вечерния час — казва Хана и се обръща към мен. — За теб са по-малко от три седмици. Шестнайсет дни, нали?

— Да… — неудобно ми е да я лъжа, ставам и прегръщам коленете си с ръце.

— През първата вечер след процедурата ще остана цяла нощ навън, просто защото мога да го направя. — Тя се надига на лакът и ме стрелка с поглед. — Може да се наговорим и да го направим заедно. Само аз и ти.

Долавям молба в гласа й. Знам, че трябва да отвърна „Да, наистина. Ще бъде супер“. Знам, че това ще я накара да се почувства по-добре. Аз също ще се почувствам по-добре, ако се престоря, че животът си върви както обикновено.

Но не мога да изрека думите. Навеждам глава и започвам да почиствам песъчинките от бедрото си.

— Виж, Хана. Трябва да ти кажа нещо. За процедурата…

— Какво за нея?

Виждам я как застива в напрегнато очакване. Явно усеща, че говоря сериозно и това я тревожи.

— Обещай ми да не се сърдиш. Иначе няма да мога…

Спирам, преди да съм казала: „Ако ми се сърдиш, няма да мога да замина“.

Хана сяда, вдига ръка и се насилва да се засмее:

— Чакай да позная. С Алекс ще се качите на кораб, ще избягате и ще отидете при Невалидните. — Казва го през смях, но аз усещам нервното напрежение зад смеха й. Усещам, че иска да ме предизвика.

Аз не отговарям. Вглеждаме се една в друга и изведнъж смехът и безгрижието я напускат.

— Не говориш сериозно, нали? — казва накрая тя. — Занасяш ме.

— Трябва да отида, Хана — казвам тихо.

— Кога? — пита тя, захапва долната си устна и се заглежда встрани.

— Решихме го днес. Тази сутрин.

— Не, питам кога ще заминеш.

Колебанието ми трае не повече от секунда. След тази сутрин не съм сигурна, че познавам добре света, в който живея. Но познавам добре Хана и знам, че никога няма да ме предаде — поне не сега, преди да са забили онези игли в мозъка й, не са го разделили на части и не са я превърнали в инвалид. Защото, както осъзнавам сега, точно това е лечението: то изрязва от хората частица от тях и ги лишава от идентичност.

Но дотогава, докато дойде време да я изрежат, ще е твърде късно.

— В петък — казвам, — следващата седмица.

Тя вдишва остро, въздухът свисти между зъбите й.

— Занасяш ме — повтаря отчаяно.

— Трябва да ме разбереш. Аз… си нямам никого тук — отвръщам.

Тя отново ме поглежда. Очите й са огромни, виждам обидата в тях.

— Аз съм тук.

Изведнъж взимам решение. То е просто, смешно просто. Почти се изсмивам на глас.

— Ела с нас — изстрелвам към нея.

Хана оглежда бързо плажа, но всички вече са си тръгнали. Старецът е към средата на пътя си, далече от нас.

— Говоря сериозно, Хана. Можеш да дойдеш с нас. Там ще ти хареса. Невероятно е. Цялото селище…

— Ти си била там? — прекъсва ме рязко тя.

Бузите ми пламват. Чак сега се сещам, че не съм й казала за екскурзията ни до Пустошта. Знам, че ще възприеме и това като предателство. Някога й казвах всичко.

— Само веднъж. И само за няколко часа. Там е фантастично, Хана. Няма нищо общо с онова, което сме си представяли. И преминаването… самият факт, че можеш да ходиш, където си искаш… Толкова е различно от онова, което са ни казвали… За всичко са ни лъгали, Хана.

Спирам за миг и я поглеждам. Тя навежда глава и измъква някакъв конец от ръба на шортите си.

— Можем да го направим — казвам тихо. — Да заминем тримата.

Хана не отговаря. Дълго се взира в океана. След цяла вечност поклаща почти незабележимо глава, поглежда ме и се усмихва тъжно:

— Ще ми липсваш, Лена.

— Хана… — започвам аз, но тя ме прекъсва:

— А може и да не ми липсваш. — Става и изтупва пясъка от шортите си. — Нали това ни обещават след лечението? Няма болка. Не и такава болка.

— Няма нужда да се подлагаш на това — казвам и също ставам. — Ела с нас.

Тя се смее тъжно.

— И да оставя всичко това? — сочи с ръка наоколо. Виждам, че иска да се пошегува, но не й се получава. Въпреки всичките протести, тайните купони и забранената музика, Хана не иска да остави живота си и това място: единственото, което някога сме познавали. Естествено, за нея тук има живот, тя има семейство, бъдеще и добър партньор. Аз нямам нищо.

Ъгълчетата на устата й започват да потрепват, тя навежда глава и рита с крак в пясъка. Искам да я успокоя, но не знам какво да кажа. Усещам остра болка в гърдите.

Гледам я и през ума ми преминава целият ни съвместен живот, цялото ни приятелство: пижамените партита; забранените среднощни купи с пуканки; репетициите за деня на оценяването ни — Хана открадна от баща си чифт стари очила, сложи си ги и всеки път, когато давах грешен отговор, удряше строго с линия по бюрото. И всеки път двете се заливахме от смях; после виждам как забива юмрук в лицето на Лилиан Доусън, защото Лилиан каза, че кръвта ми е заразена; спомням си сладоледите, които ядяхме на пристанището, и си мечтаехме да ни намерят партньори, които живеят един до друг.

Всичко това ще бъде пометено от паметта й, сякаш отнесено от прилива.

— Знаеш, че значиш много за мен — казвам с мъка, буцата в гърлото не ми позволява да говоря. — Ти и Грейс сте единствените, които имат значение за мен. Никой друг… никой друг няма значение.

— Знам — казва тя, но все още бяга от погледа ми.

— Те… те са затворили мама.

Нямах намерение да й казвам, не исках да говоря за това, но думите сами изскачат от устата ми.

Тя вдига поглед като ужилена.

— За какво говориш?

Разказвам й за Криптата. Колкото и невероятно да е, успявам да запазя спокойствие. Разказвам й всичко с подробности, за Шести сектор, за бягството, за килията, за думата. Хана слуша, без да помръдва. Никога не съм я виждала толкова тиха и сериозна.

Когато свършвам, лицето й е бяло като платно. Изглежда точно както преди години, когато като малки стояхме до късно вечер и си разказвахме страшни истории за призраци. Историята на мама в известен смисъл е история за призраци.

— Съжалявам, Лена — казва тя шепнешком. — Не знам какво друго да ти кажа. Съжалявам.

Кимам и се заглеждам в океана.

Питам се дали онова, което са ни учили за останалия свят — онзи в неизлекуваните части на планетата, — е истина, дали е толкова див и примитивен, дали наистина хората там са толкова нещастни и жестоки, както говорят. Вече съм сигурна, че и това е лъжа. Но не знам как изглеждат тези части от света. По-лесно ми е да си представя места като Портланд, със свои собствени стени, бариери и полулъжи, само че там любовта все още съществува и затова всичко е несъвършено.

— Сега разбираш защо трябва да замина — казвам аз. Не е въпрос, но тя кима.

— Да.

Раменете й потръпват нервно, сякаш се опитва да се отърси от сън. Минава време, докато се обърне към мен. Очите й са тъжни, но успява да ми се усмихне.

— Лена Халоуей — казва тържествено, — ти си истинска легенда.

— Да бе — извъртам очи. Но вече се чувствам по-добре. Тя ме нарече с името на мама, значи ме разбира. — По-вероятно е да ме включат в литературата за предупреждение.

— Сериозно ти казвам. — Тя маха косата от лицето си и ме гледа настойчиво. — Аз сгреших. Помниш ли какво ти казах в началото на лятото? Мислех, че те е страх. Че нямаш смелост да рискуваш. — По устните й заиграва тъжна усмивка. — Оказва се, че ти си по-смела от мен.

— Хана…

— Недей — маха с ръка тя и ме прекъсва. — Ти го заслужаваш. Заслужаваш повече.

Не знам как да отговоря на това. Иска ми се да я прегърна, но вместо върху раменете й, слагам ръце на кръста си. Вятърът се засилва и аз потръпвам от студения полъх.

— Ще ми липсваш, Хана — казвам след малко.

Хана прави няколко крачки напред, забива върха на маратонката си в пясъка и той се издига на дъга, увисва във въздуха за част от секундата, после се посипва около нас.

— Е, знаеш къде да ме намериш.

Оставаме заслушани в шума на отлива, водата се отдръпва, отърква се в скалите и отмива микроскопични песъчинки от него. Един ден, след хиляди години, камъкът ще се превърне в пясък. И може би след много, много време тук ще остане само вода. Всичко това ще се превърне в пясък.

Хана се обръща към града, казва:

— Хайде да се надбягваме до пистата — и се затичва, преди да кажа „добре“.

— Не е честно! — викам след нея, но не бързам да я настигна. Оставям я на няколко крачки пред себе си и се опитвам да я запечатам в съзнанието си такава: бягаща, усмихната, загоряла на слънцето, щастлива, хубава и моя; русата й коса блести с последните слънчеви лъчи като факла, като знак за нещо прекрасно, което ни предстои, като добри дни и за двете ни.

Любов — най-смъртоносната болест на света.

Убива те и в двата случая — когато я имаш, и когато я нямаш.

Но това невинаги е така.

Наказващите и наказаните. Екзекуторът, острието; отмяна на присъдата в последната минута; дълбока въздишка и поглед към небето над теб, и „Благодаря ти, Господи!“

Любовта може да те убие, но може и да те спаси.