Чудовището на нашата улица

Девета глава Кан срещу мъжката сган

Най-сетне калифорнийското слънце бе открило Орегон и едва ли някой можеше да отрече опияняващия му ефект. Всичко, покрай което Кандис минаваше, кипеше от живот — мокрите от дъжда коли, пешеходците, хванати за ръка, тънките сребристи иглички на иглолистните дървета. И дори последната заплаха от Бека не можеше да помрачи приповдигнатото настроение на Мелъди. Само няколко минути я деляха от спасяването на Джаксън и Франки; от това да покаже на Клео и другите РАД, че може да й имат доверие. И хубавото време бе дошло да ознаменува това.

Бип!

Поредното съобщение от майка им. Третото за последния час.

Политиката на Джаксън за пълно доверие между него и майка му бе вдъхновила Мелъди да каже истината на родителите си за нейната роля в местния скандал. Отне й известно време да ги убеди, че цялата тази история около чудовищата не е част от пакета с икономически мерки на Салем, а всъщност бе съвсем истинска. Но иначе нямаше причина да съжалява за решението си. Както винаги, те й казаха, че много ценят откровеността й, и обещаха да пазят тайната, стига да не крие нищо от тях. Но три съобщения за един час май бяха множко. Затова отговори само „Още не сме стигнали“ и това беше.

— ГАЩИ идва на помоощ! — извика Били през отворения капак на БМВ-то на семейство Карвър.

Една тайфа колоездачи с каски на главите се извърнаха към зеления джип, както изглежда, в очакване да видят човек, разголен по гащи. За тяхно разочарование, видяха само Кандис в дизайнерски камуфлаж зад волана да се залива от смях с новия си най-добър невидим приятел. За пети път бе предизвикала Били да изкрещи нещо от прозореца. Но и двамата се смееха, като че бе първият.

Резкият завой към улица „Оук“ запрати Мелъди от единия край на задната седалка чак в другия. Но намерение да критикува шофирането на сестра си или чувството й за хумор тя нямаше. Кандис бе единственият член на ГАЩИ, който имаше шофьорска книжка. А и часовникът тиктакаше.

— Ей — Кандис се извърна към празната седалка и вдигна върху русите вълни на косата си огромните бели слънчеви очила. Дяволито пламъче грееше в зелените й очи. — Мога ли да те наричам Прозрачния Били?

— Защо гледаш натам? — провикна се Били от третия ред. — Тук съм.

— Не може да бъде! — Кандис удари с ръка празната седалка. — Много сте бързи вие, невидимите!

В дясното платно, мъж в стар пикап вдигна ръка, за да покаже златната си халка, и се намуси.

— Зает съм вече — прочетоха те по устните му, а сетне сви рамене, сякаш казваше, че той губи.

Кандис извърна лице от него.

— Уф, че гадост!

— Спри да флиртуваш с женени фермери — пошегува се Били.

— Аз си мислех, че говоря на теб — засмя се тя, като се обърна назад.

— Ей — каза Били и бързо се върна на предната седалка. — Тук съм.

— Това е невероятно! — извика Кандис и натисна клаксона.

Мелъди се наведе напред и хвана сестра си за рамото.

— Кан! — изкрещя тя, без повече да мисли за чувствата на шофьора си. — Спри с тоя клаксон. Болницата е на една пресечка. Намираме се в тих квартал!

— Тогава защо крещиш? — прошепна Кандис.

Нови бели камиони със сателитни чинии на покривите и лого на телевизионните компании отстрани бяха паркирани на гъсто зад полицейската лента като папараци, които не бяха допуснати до червения килим.

— Сигурен ли си, че това е Психиатричното отделение? — попита Мелъди, смутена от хората, втурнали се към входа. Едва малцина имаха вид на загрижени близки. Повечето приличаха на репортери.

Принтирана карта на болницата се зарея във въздуха над предната седалка.

— Сграда Д — потвърди Били.

— Да, Д като душевноболен — каза Кандис, докато се движеше бавно покрай редиците коли на претъпкания паркинг, търсейки място за паркиране. Една блондинка с електриковосиньо сако и прилепнала пола в тон с него изскочи пред джипа, като стискаше микрофон до устата си. Мъж с камера на рамото бързаше близо зад нея. — Надявам се, че се е втурнала така да си боядиса корените на косата.

— Всички тези хора само заради Брет ли са дошли? — попита Мелъди.

— Ей, Прозрачен Били! — Кандис спусна стъклото на прозореца до Били. — Защо не попиташ окаяно облечената репортерка какво става?

— С най-голямо удоволствие — рече той и се засмя. — Извинете, госпожице?

Кандис спря до нея. Мелъди потъна дълбоко на седалката.

— Бихте ли ми казали какъв е поводът за това оживление? — попита Били.

Със стиснати устни Кандис се взираше в жената.

— Ами… — без да знае накъде да погледне, репортерката претърси жълтеникавокафявия интериор на джипа с очи. — Момчето, което е видяло чудовището, вече е по-добре. Докторите смятат, че ще проговори.

— Хиляди благодарности, красавице — отвърна Били с дълбок, басов глас.

Жената се ококори от ужас.

— Какво става тук?

— Гласове ли чувате? — попита невинно Кандис.

Жената кимна.

Кандис натисна газта.

— Тогава си дошла на правилното място — извика тя и се отдалечи, като силно се кикотеше.

— Браво на вас! — засмя се Мелъди. Шегата беше смешна, но така нямаше да подобрят обществения имидж на РАД. — Мислех, че целта на ГАЩИ е да покаже на нормитата, че няма от какво да се боят.

— Имаш право — отвърна Били. — Спирам.

— Край на забавлението — възропта Кандис.

Мелъди пъхна юмруци в дългите ръкави на раираната си блуза и свъси вежди. Наистина ли Кандис и Били се бяха вслушали в думите й?

След още десет минути на обикаляне покрай редиците от паркирани автомобили и като едва не блъсна няколко репортера, Кандис най-сетне спря на мястото, запазено за доктор Нгуйен. Единствената друга възможност бе да паркира във фоайето.

— Да вървим! — Мелъди сграбчи военната си раница и поведе ГАЩИ-те към сграда Д. Минути ги деляха от унищожаването на клипа с Джаксън. Дори можеше да усети пастелния аромат от ръцете му върху лицето си, докато я целува вместо благодарност. Обещанието за тази целувка даде нов заряд на розовите й маратонки.

Никак трудно не бе за две красиви момичета да си проправят път сред репортерите и учениците, събрали се на бдение, и папараците, които снимаха с мобилните си телефони. Но двамата закръглени охранители до плъзгащата се стъклена врата не изглеждаха толкова очаровани.

— Стой зад мен. Аз ще се оправя с тях — прошепна Кандис в ухото на Мелъди. — Имам подход към охранителите.

— Кандис, недей! — извика Мелъди, но бе твърде късно. Сестра й вече се приближаваше към мъжа вляво.

— Винаги ли е такава? — прошепна Били в ухото на Мелъди. Тя само кимна гневно в отговор.

— Журналистически пропуск или пропуск за посетители — излая единият охранител и намести спиралната жица, която висеше от ухото му.

— Какво? — Мелъди загриза нокти. Това бе Психиатричното отделение на болницата, не парти за „Оскарите“. Макар че, помисли си тя, двете места надали се различаваха много.

— Всъщност, господине, надявах се да направите изключение — Кандис свали белите очила и се усмихна с цялото си тяло. Камуфлажният й дамски гащеризон без ръкави й придаваше обаянието на нисичък модел на Victoria’s Secret. — Виждаш ли, наистина трябва да…

Кюфтето вдигна ръка и я накара да замълчи:

— Чакай — изджафка той, притисна слушалката с дебелия си пръст и сведе очи, докато слушаше. Кандис се извърна към другия мъж, но и неговата ръка бе вдигната така.

Мелъди продължаваше да гризе ноктите си. Ами ако не успееха да се вмъкнат вътре? Ако Бека не излезе навън? Ако изпусне срока? Ако…

— Може би трябва да дадеш раницата на Били и да го оставиш да влезе сам — прошепна Кандис, докато Кюфтето слушаше какво му говореха. — Той е невидим.

— Да, но чантата не е! — сопна се Мелъди.

— Кой ще ти обърне внимание — отвърна Кандис. — Това тук е психо отделението все пак.

— Вече използва тази шега с репортерката. Може ли сега да проявиш малко сериозност? Това не е игра…

— Извинявай за това — каза охранителят и насочи вниманието си към Кандис. Суровото му изражение се пропука и широка усмивка се разля по него. Хиляди пъти Мелъди бе виждала това преобразяване и дори го бе кръстила „Кан срещу мъжката сган“. Кан винаги печелеше.

— Ей, Гарет — извика той на другия охранител, — това не е ли хубавото момиче, което си видял да обикаля наоколо за място за паркиране?

— Възможно е — кимна Гарет. — Ти ли караше зеления баварец?

— Да — Кандис се усмихна гордо. — Дизел е. Не вреди на околната среда.

— Чудесно — той се усмихна. — Може ли да ми покажеш някакъв документ за самоличност?

— С удоволствие — Кандис се обърна и смигна на Мелъди, докато тършуваше из бронзовата си чанта. — Ето.

Той погледна шофьорската книжка, издадена в Калифорния, и я подаде на колегата си.

— Кандис Карвър? — попита мъжът вдясно.

Тя кимна с гордост.

— Кандис Първа.

— Значи ти не си доктор Нгуйен?

— А? Не, кой е това?

— Хванахме я — каза той в микрофона.

— Имаш три минути да освободиш мястото на паркинга. В противен случай ще те вдигнем.

Мелъди стисна глава в ръцете си.

— Две минути — рече Кюфтето.

— Но вие не разбирате — замоли Кандис. — Трябва да влезем в болницата.

— Чакай — охранителят се обърна към Мелъди. — Заедно ли сте?

Мелъди изгледа кръвнишки сестра си, сякаш казваше като героиня в сапунена опера: „Изчезвай, или ще те погубя!“

— Кандис изчезва — рече тя бързо и се отдалечи.

— Не, не сме заедно — излъга Мелъди. — Аз съм тук за, ъъъ, интервюто за работа — Били се закашля. Мелъди смушка с лакът въздуха. До ушите й стигна едва чуто „ох“.

— Каква работа? — попита той.

— Събужда се — извика някой (репортер?) от прозореца на третия етаж.

Участниците в бдението извикаха радостно. Светлините на камерите се включиха. Репортерите щурмуваха вратите.

— Назад, назад! — извика охранителят отдясно.

— Виждам, че имаш доста работа, затова направо ще вляза — каза му Мелъди.

И по някаква необяснима причина той я остави да влезе, като само махна пренебрежително с ръка.

Миг преди приливната вълна от репортери да ги залее, Мелъди и Били се спуснаха нагоре по тъмното вито стълбище към третия етаж.

— Дали ще излезе нещо от всичко това? — попита тя, задъхвайки се, осъзнала реалността (а може би риска) на онова, което се канеха да извършат. Успееха ли, това щеше да сложи край на лова на чудовища, а животът щеше да се върне към своя нормален ход. Проваляха ли се, ужасна опасност грозеше Джаксън, Франки, а сега и Били. И Клео щеше да се окаже права — вината за това щеше да е на Мелъди.

— Ти, какво, краката ти да не се подкосиха от страх? — попита Били.

— А, не, излязла ми е пришка само — излъга Мелъди и изкачи последните стъпала по две наведнъж.

Те нахлуха на оживения трети етаж и се скриха в най-близката дамска тоалетна, за да подготвят Франки-Били.

— Кажи ми, ако се нуждаеш от помощ — каза Мелъди и пъхна чантата под вратата на кабинката.

— Включваме се на живо след пет минути — извика някой в коридора.

— Включваме се след пет минути! — разнесоха новината други гласове.

След няколко минути, целият зелен и прекрасен, се появи Били, облечен в дантелената рокля на баба Щайн от сватбата й. Мелъди се изненада от приликата с Франки на танците. Двамата дори бяха един ръст. С изключение на адамовата ябълка на тънкия му врат, той беше Франки.

— Да изчакаме, докато започнат да записват — предложи Мелъди. — Така всички ще видят, че тайнственото зелено чудовище е заловено и всичко ще свърши бързо.

— Звучи добре — отвърна той и провери здравината на самозалепващите болтове на врата си.

— Така ли? Сигурен ли си?

Били кимна.

Мелъди сложи ръка на неочаквано ясно очертаните му рамене и се усмихна на отражението в огледалото: зелено чудовище и тъмнокоса хубавица. Така щяха да изглеждат двете с Франки като истински приятелки. Заедно, една до друга, в обществената тоалетна.

— Струва си да се бориш за това — сякаш прочел мислите й, каза Били.

Мелъди се съгласи, а после изпрати едно бързо съобщение.

Мелъди се усмихна, докато отваряше вратата на тоалетната. След години на боледуване от астма и социално гонение, гласът й отново щеше да се чуе. И хората щяха да се вслушат в него.