Чудовището на нашата улица

Двадесет и трета глава Гневът на РАД

Звънецът би.

Днес той трябваше да извести нещо повече от последния час за деня. Той трябваше да е сигналната тръба, която да свика РАД на оръжие. Трябваше да сложи началото на обратното броене до встъпителното обръщение на РАД за новото хилядолетие. Трябваше да покани всички на парти в бараката на Брет да отпразнуват първото разрешение за излъчване по телевизията от 1930 година насам. Но може би вместо това Франки чуваше тържествения рог на военно погребение. Мечтите й бяха мъртви.

Нормитата никога нямаше да узнаят колко упорито се трудеше Клод Улф да спечели спортната стипендия. Никога нямаше да видят изумителната колекция на Дюс от 381 чифта слънчеви очила или да чуят надеждите на Блу да стане професионален сърфист.

Те никога нямаше да поплачат с Клаудин, докато излива своя ужас от активистите на Асоциацията за етично третиране на животните, техните червени спрейове и необходимостта да се къпе в съблекалните след часа по физическо. Никога нямаше да се идентифицират с борбата на Джаксън с потта или да изпитат съчувствие към липсата на контрол на Ди Джей върху собствения му живот. Отказът на Лала да се усмихва и занапред щеше да затвърждава репутацията й на скромно момиче, а погледът на зомби на Джулия все така щеше да бъде приписван на липсата на интелигентност. Хит нямаше да може да излиза навън през сезоните, когато алергиите се засилват. А горкият Били никога нямаше да може да излезе на среща с момиче, което не се страхува от обвинения, че си говори само. Франки щеше да остане скрита под грима, който като гипс запушваше порите й, и под подобните на палатка дрехи. А Брет и Мелъди щяха да носят тежкия товар на тайната на своите приятели от РАД.

Филмът наистина нямаше да реши всичките им проблеми, а и лицата на всички щяха да бъдат размазани, но това бе първата им крачка — крачка, която те най-сетне бяха направили заедно. Крачка, която никой не бе правил вече осемдесет години. И крачка, която не доведе до никъде. Така е, Франки пак можеше да опита, но й липсваха нови идеи. А и кой ли щеше да й се довери сега? Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в пепел.

От тишината ставаше ясно, че и другите чуваха погребалната музика. Клаудин, Лала и Блу бяха единствените РАД, на които изгубената кауза не бе повлияла. И как ли би могла, когато всеки момент за тях щеше да пристигне черна лъскава лимузина, на чийто прозорец имаше надпис Teen Vogue? Хванати за ръце, те тичаха по коридорите така безшумно като връв със завързани на нея тенекиени кутийки и надпис „Младоженци“ по асфалтов път. Но вместо следи по пътя, те оставяха след себе си отблъскващо сладка диря от плодов лосион, парфюм от цветя и аромат на приятелство.

Неочаквано до Франки изникна задъхана Мелъди.

— Няма да повярваш! — Лицето й бе зачервено, сивите очи разширени, а косата разрошена. Красотата й бе неоспорима и освен това не се налагаше да носи грим. Едно зрънце завист не даваше на Франки да попита какво се бе случило. И без това какво ли толкова лошо можеше да бъде? Животът на Мелъди бе идеален.

— Кандис е болна — продължи Мелъди.

— Неприятно. — Гласът й бе глух и Франки почувства това. — Дано да се оправи скоро. — Тя затвори шкафчето и сложи чантата на рамо.

— Е, тя се преструва — продължи Мелъди. — Но все едно, докато гледала телевизия, видяла реклама на „Чудовището на нашата улица“. Ще го излъчат по Втори канал!

Франки тръгна към изхода. Мелъди като кученце подтичваше до нея.

— Сигурно е грешка — реши Франки, като отказваше да повярва. — Иначе някой щеше да ни се обади.

— Не е грешка. Кандис се обадила в телевизията. Ще го пуснат!

— Сигурна ли си?

Мелъди кимна.

НАЕЛЕКТРИЗИРАЩО!

Франки се спря на средата на коридора и без да обръща никакво внимание на случайните побутвания от минаващите ученици, прати съобщение на Брет. Само след няколко секунди той изникна до тях.

— Сигурни ли сте?

Мелъди му разказа за новините от Кандис.

— Защо тогава Рос не ми се е обадил?

Момичетата вдигнаха рамене.

— Какво може да го е накарало да промени решението си?

— Може да се е почувствал виновен — предположи Мелъди.

— Но нали искаха да покажат на зрителите и предаване на живо от студиото.

— Обади му се — подкани го Франки.

Четири пъти Брет набра номера на Рос, без пръстите му с черен лак да могат да сдържат вълнението си, и всеки път се включваше гласовата поща. Но Брет бе твърде въодушевен, за да се отчая.

— Все тая. Хайде да си направим парти пред телевизора. Можете ли до пет и половина да съберете всички в бараката? Аз ще подготвя мястото и ще поръчам пица.

Те се разделиха с ново усещане за посока. Франки повдигна краищата на внушителната си пола, които метяха пода, и забърза надолу по стълбите да разнесе неочакваната добра новина.

След малко повече от час Брет беше превърнал своя музей на чудовищата в уютна стая за прожекции. Той окачи на стената телевизор с плосък екран, нареди четири реда със столове и сложи на масата кутии с пица, сода и купички с бонбони. Остави вратата отворена да не би Джаксън да прегрее. Донесе пожарогасител за Хит, написа на три от кутиите за домино „Месоядни“ за братята Улф и дори взе един радиатор да му е под ръка, ако случайно Лала намине след фотосесията. Вазата със зелените лалета бе за Франки.

Стаята бързо започна да се пълни с хора, които обсъждаха обрата на съдбата. И поне петима от тях казаха на Франки каква късметлийка е, че е с Брет. Но не Брет нормито, или Брет от ГАЩИ, нито дори Брет, бившият на Бека. Етикетите бяха свалени. Границите бяха почти заличени. Той вече не се отличаваше от тях и беше просто Брет. Това бе добър знак. Ако тази групичка можеше да се обедини, то тогава всички можеха да го направят.

— Започва. — Той усили звука на телевизора.

Разговорите и дъвченето замряха. Всички се настаниха с нетърпеливо очакване. Брет се изправи до телевизора, без да може да сдържа вълнението си. Франки си спомни как преди две седмици тя самата стоеше с нос, буквално залепен за телевизора, докато гледаше Брет от болницата. Непредсказуемостта на живота я накара да се усмихне. В един миг главата й пада, а в следващия дава сърцето си на друг. Франки Щайн най-сетне живееше!

Всички викнаха дружно, когато на екрана се появи Рос. Той стоеше пред сградата, където бе изписано името на училището. Момчешките му черти идеално допълваха филма, който разказваше какво е да съдят за теб по външния ти вид. С гладкото си лице, кафяви очи и трапчинките той повече приличаше на продавач на сладолед, отколкото на репортер.

— Трябва ли да показва училището ни? — попита Дюс.

Никой не отговори. Всички чакаха със затаен дъх, за да видят накъде водеше това. Джулия нервно побутна нагоре очилата си.

— Тази седмица е посветена на Орегон и нашето мото „Истината е само на Втори канал“ едва ли някога е било по-вярно — засмя се той. — Преди две седмици наши източници разкриха, че тук, в Салем, живеят чудовища… да, чудовища. — Той отиде до другия край на табелата с името на училището. Буквите бяха разместени и там пишеше „Монстър Хай“. — Най-страшният кошмар на всички се сбъдва… а може би не?

— „Кошмар“ ли каза той? — попита Клод и изскърца със зъби.

— Шшшшт — зашъткаха всички.

— Това, което предстои да видите, са събрани от мен интервюта с чудовища. Някои от тях ще ви разсмеят. Други ще ви разплачат. Но всички те ще ви разкажат и последното нещо, което трябва да знаете за „Чудовището на нашата улица“.

От заглавието на шоуто се стичаха кървавочервени капки, то се завъртя на екрана и запулсира под основния музикален мотив от „Психо“36.

— Какво е станало с моите графики? — извика Джаксън.

Трррът.

— Съжалявам — каза Хит, когато една огнена струя изхвърча от стола му. — Пицата с наденичките беше много пикантна.

Изведнъж бараката се превърна в сауна. Но никой не обърна внимание, защото на екрана се беше появила Бека. В бяла натруфена рокля и с твърде много руж по лицето, Бека седеше на нещо, което приличаше на църковна скамейка. Всички ахнаха.

— Какво прави тя там? — попита Брет телевизора.

Мелъди се наведе напред и прошепна:

— Какво става?

Франки задърпа конците на врата си.

— Нямам никаква идея.

Камерата показа лицето с лунички на Бека отблизо. Тя започна разказа си:

— Здравейте, аз съм Бека Мадън. Филмът, който ще видите, е правен от приятеля ми Брет Рединг, но под принуда. Съществата в този филм са го обсебили. Те са го превърнали в зомбиран пропагандатор и са го заставили да заснеме филма, за да спечелят доверието ви. А щом това стане, те ще откраднат душите ви и ще изпият умовете ви. Но място за паника няма. Трябва да се действа. Спрете ги, преди те да са ви спрели. А ти, Брет, ако гледаш сега, обичам те. Сега можеш да се върнеш при мен. Аз ще те пазя.

Как се бе случило това? Защо се бе случило? Кой бе позволил да се случи?

Веднага след това започна предаването и първото интервю с Джаксън. Образът бе кристалночист.

Мелъди отвори уста.

— Брет, какво правят тези? — изкрещя Джаксън.

— Нямам представа!

— Измамили са ни! — извика Клод и запрати парче пица по екрана на телевизора. То се залепи, после бавно се спусна надолу и падна звучно на пода.

— Сега всички ще разберат къде живеем!

— Никога няма да ни пуснат обратно в училище!

— Какво ще стане със стипендията ми?

— Къде ще се скрием сега?

— И как ще стигнем до там?

— Нашите ще ме убият!

— Аз вече съм мъртва, ама моите пак ще ме убият.

— Сега никога няма да мога да изиграя Жулиета.

— Утре трябваше да се явя на шофьорски изпит!

— В мен живее зубър! — изкрещя Ди Джей с лице обляно в пот. — Мама защо не ми е казала? Защо никой от вас не ми е казал? — Той изблъска гъстите редици със столове и излетя навън.

— Ди Джей! Чакай! — извика след него Дюс. Но бе късно. Той бе изчезнал.

— Аз съм виновен. — Хит се изчерви.

— Ди Джей е прав. Трябва да се омитаме оттук!

— Боже, как да спрем всичко това? — попита Мелъди сред растящия хаос.

— Не знам. — Франки трепереше.

Телефонът й звънна. От ръцете й изскачаха мълнии и тя пусна високоговорителя, за да не причини късо съединение.

— Това истина ли е? — изджафка Клаудин.

Франки отвори уста, но ни звук не излезе оттам.

— Клео сигурно знае нещо — продължи Клаудин. — Вече две седмици е първа приятелка с Бека. Сигурно и тя е била замесена.

— И защо й е да ни причинява всичко това? — извика Лала.

— Ти за какво се тревожиш толкова? — изкрещя Блу. — На теб поне никой не може да види лицето ти.

Стомахът на Франки се обърна.

— Вие на снимачната площадка ли сте? — попита тя, без да знае какво друго да каже.

— В лимузината. Тъкмо отивахме натам, когато видяхме филма на телевизора в колата. До края на живота си не искам да виждам повече нито Клео, нито камери! Обръщаме и си идваме. Ако шофьорът не ни убие преди това. Непрестанно гледа в огледалото и пита защо не вижда Лала. Мисли си, че му правим номера, за да замъглим разсъдъка му. Кълна се, сигурно кара с двеста и четирийсет. Били сме луди да се доверим на Клео. Надявам се на камилата да й стане толкова горещо… НАМАЛИ! — извика тя. — Няма да те нараним, спокойно. Франки, трябва да наблюдаваш Брет и Мелъди. Вероятно са измислили плана заедно с Бека.

Мелъди зяпна в почуда.

— Това не е вярно! — изкрещя тя в слушалката.

— О, наистина ли? Защото всичко ни беше наред, преди ти да се появиш.

— Клаудин, аз никога не бих…

— Не я слушай, Франки. Измъкни се оттам колкото се може по-бързо. Скоро ще се приберем. Ако този маниак не ни убие преди това. Казах ти да НАМАЛИШ!

Връзката прекъсна.

Франки стоеше объркана. Дали Клаудин бе надушила нещо? Теорията й звучеше правдоподобно. Брет и Бека… вечната двойка. Той бе млад, обещаващ режисьор, който се опитваше да пробие… и на пътя му се изпречва историята на века. Те замислят плана… изпращат Брет и Мелъди да се внедрят сред тях… да спечелят доверието и сърцето й. Бараката му е снимачната площадка… плакатите с лика на дядо й са декор… заплетена схема, преследваща една-едничка цел… да стане известен… по целия свят… Холивуд.

— Как можа да ни го причиниш? — изкрещя Франки в лицето на Мелъди.

— Франки, не разбирам за какво говориш.

Нерешителният й отговор не заслужаваше и секунда повече вниманието на Франки. Мелъди не беше нищо повече от едно красиво лице, употребено (като всички нас) да подпомогне Брет и Бека в търсенето им на безсмъртие. По ирония на съдбата безсмъртието бе нещо, което за много от РАД се случваше съвсем естествено. Но Брет и Бека трябваше да го постигнат по пътя на нормитата — като продадат душите си за слава.

— Ти ме излъга! — изкрещя Франки. Но думите й се удавиха сред залпа от храна, обиди и заплахи, изстреляни по Брет. Но тя продължи да пищи. Брет стоеше неподвижен до телевизора и безмълвно приемаше наказанието си.

— Бягайте! — извика Дюс. — Той няма да остане вкаменен завинаги.

РАД се спуснаха вкупом навън и се разпиляха по улицата на различни посоки. Чувството на единство бе изчезнало. За пореден път те бягаха, за да оцелеят. Франки не можеше да реши дали да се втурне след тях, да бутне Брет на земята, или да се обади на родителите си и да ги накара да приготвят куфарите.

Накрая хукна навън.

Тя тичаше и тичаше, и тичаше без ясна посока, хълцаше и пускаше искри надолу по улица „Бейкър“ и се питаше дали Клео нямаше право. Може би Виктор трябваше да я разглоби. Защото ако той не го направеше, друг щеше да го стори.