Чудовището на нашата улица

Петнадесета глава Едно норми ме обича

Слънце с цвят на мед изливаше последните остатъци ленива топлина върху поляните и пътеките на окъпания в светлина парк „Ривърфронт“. Синоптиците обещаха хубав ден, но не казаха нищо за плътните златни лъчи, които като прожектор следваха Франки. Това я зареждаше с електричество отвън навътре, стопляше черната й коса и оставяше след нея сладкия аромат на бадемов шампоан с череши. Не, нищо не бяха казали за идеалното време, подходящо само да се влюбиш. Може би не желаеха да развалят изненадата.

— Значи това е ужасно щастливата пейка? — попита тя придружителите си, когато я подканиха да седне с жест.

— Да — усмихна се Мелъди. — Тук срещнах Джаксън.

— Обзалагам се, че не си била облечена в гащеризон, с десет тона грим на лицето и шал на врата — Франки искаше да може да облече нещо, с което да бъде себе си.

— Не, но аз бях — пошегува се Джаксън и й предложи пуканки.

— Не, благодаря — Франки потърка развълнувания си корем.

Музиката от органа се усили и въртележката се завъртя. Яхнали кончетата си, децата ту се издигаха нагоре, ту се спускаха надолу, смееха се и махаха на родителите си, а те махаха в отговор с очи, преизпълнени от радост, развълнувани от простите удоволствия на живота: детски смях, топъл следобед, ароматни пуканки… Ако само знаеха, че невинната въртележка стоеше точно над подземното леговище на РАД и бе построена от чудовищата за чудовищата, защото техният свят, светът на нормитата, бе твърде опасен.

С въздишка Франки се предаде на объркването си. „Какво правя тук?“ Целта й бе да образова и просветли врага, не да флиртува с него. Не че Брет бе врагът, но беше излизал на срещи с врага. Следователно, вкусът му бе съмнителен.

— Припомнете ми защо съм тук?

Мелъди се усмихна и помаха на някого в далечината.

— Ето защо — промърмори тя. Франки се извърна. Обут в туристически обувки, Брет вървеше към тях. Походката му бе предварително обмислена — решителна, но не нетърпелива.

— Ммм, да. Вече си спомних.

Дънките му имаха синия цвят на река Уиламет, а черната тениска бе избледняла до съвършенство. Зелени очила Ray-Ban скриваха очите му, но не и мегаватовата му усмивка.

„Чий враг?“

Далеч от флуоресцентните лампи в училището, той изглеждаше различно. По-дързък. По-буен. Свободен. Съблякъл костюма на Франкенщайн, без Бека, той вече не беше в новините. В едната си ръка стискаше маргаритки, а в другата лудешки биещото сърце на Франки.

— Цветята за мен ли са? — пошегува се Джейсън.

Франки се засмя тихо, все още не съвсем готова за вниманието му.

— Здрасти — Брет поздрави Джаксън и се засмя неловко. — Как си? — попита той Мелъди и се усмихна доволен, че отново я вижда.

Всички се спогледаха, без да знаят какво да правят, докато Франки стоеше малко встрани и чакаше да я представят… и чакаше… и пак чакаше…

Но по някаква причина Мелъди и Джаксън се взираха с очакване в Брет, сякаш именно той трябваше да предприеме нещо.

Неспособна да потиска повече напрежението, Франки пъхна искрящите си ръце в джобовете на горнището и пристъпи напред.

— Е? — очите на Брет се плъзнаха над Франки. — Къде е тя?

— Здрасти — усмихна се Франки.

Брет я погледна смутен.

— Аз съм — Франки отгърна врата си и му показа болтовете. — Виждаш ли?

Брет внезапно заговори:

— О, разбира се — заекна той, — та ти не може просто така да се разхождаш наоколо по… не разбрах, че това си ти!

Брет най-сетне направи връзка между момичето от класа по география с невероятния пиърсинг на врата и зелената красавица, която го бе целунала. Той стоеше слисан, с отворена уста.

— Искаш ли да отидем на по-уединено място? — Франки се боеше, че Брет може да загуби съзнание или да направи сцена. Бе обещала на родителите си да не предизвиква внимание върху себе си и този път възнамеряваше да спази обещанието си.

— Да, разбира се — той безгрижно сви рамене, за да скрие смущението си.

Те тръгнаха към водата.

— О! — възкликна, подавайки й маргаритките. — За теб са.

— За какво?

— Те са нещо като извинение, че ти откъснах главата.

Франки извади ръце от джобовете и прие цветята с искрен смях, изпускайки във вятъра натрупаните през почивните дни напрежение, гняв, срам. От този момент те свободно размахваха ръце и всеки път, когато пръстите им случайно се докосваха, страхът на Франки да не заискри изчезваше по малко.

Мелъди и Джаксън ги последваха до едно слънчево местенце до реката.

— Човече, не мога да повярвам, че съм в компанията на… — Брет млъкна и седна. — Чакай малко, какви всъщност сте вие?

— Предпочитаме да ни наричат РАД — обясни Джаксън и откъсна едно глухарче. — Регистрирани алдехидни дегенерати.

— Страхотно! — Брет се излегна и подпря глава на ръцете си. — Всички тук ли сте РАД?

— Без мен — обади се Мелъди.

— Да, вярно, ти си от ГАЩИ.

— От какво? — Франки се засмя и бухна косата си, за да може той да улови дъха на шампоана й.

— Група за атака на щатните идиоти — изрецитира той с гордост.

— Добра памет — поздрави го Мелъди.

— Значи твоето видео, Джаксън, е било истинско?

— За съжаление. — Джаксън отскубна ново глухарче. — Нещо в потта ми предизвиква трансформацията.

Франки се надигна.

— Като стана дума за това, тук да не ти е топло? — попита тя, уплашена, че Ди Джей може да се появи и да провали срещата й.

— Не се тревожи, добре съм. — Той потупа мини вентилатора в джоба на сакото си.

Франки се засмя. Беше щастлива. Тя легна и се загледа в белите облаци.

— Помня ясно първия път, когато те видях — каза тя на Брет.

Брет се завъртя към нея и подпря глава на ръката си.

— Така ли?

Франки кимна.

— Беше първият учебен ден. Ти и Бека разговаряхте на опашката в стола зад мен и тя спомена нещо за някакъв моливник, направен от чудовище.

Брет се изчерви.

— О, ужас, помня го този коментар. Беше толкова обидно. — Брет свали очилата и взе да ги бърше в тениската си.

— Ти защо нищо не й каза?

Той я погледна в очите, докато обмисляше отговора си. Франки пусна искри, но малко.

Той отново си сложи очилата.

— Бека е доста крехка.

— Ха! Ако мислиш нея за крехка, как ли би описал мен? — пошегува се тя и посочи шевовете на врата си.

Той се засмя.

— Предполагам, че се страхувах да не я нараня.

Франки подпря глава на ръцете си и погледна към реката.

— Страхът е скучен.

Той се засмя.

— Какво?

— Ами смешно е.

— Кое?

— Когато бях малък, исках да бъда чудовище и всички да се страхуват от мен, а аз да не се страхувам от нищо. И бях прав. Тоест, нали е така? Ти не се боиш от нищо, нали?

Франки се замисли и после поклати глава.

— Брей!

— Но причината не е, че нормитата се страхуват от мен. Те са много по-опасни. Не се страхувам, защото бях създадена едва преди два месеца и през по-голямата част от това време стоях скрита в лабораторията на баща ми.

— И?

— Твърде любопитна съм, за да ме е страх.

Франки се приближи към него и прокара пръсти по очилата му.

— Какво правиш?

— Точно като тези петна на очилата ти е — обясни тя.

— Кое?

— Страхът. Пречи ни да виждаме ясно.

Брет свали очилата и се вгледа във Франки като герой от романтичен филм, който тъкмо осъзнава, че се е влюбил.

— Да можеше да не се налага да носиш всичкия този грим — промълви най-сетне той. — Кожата ти е толкова…

— Зелена? — засмя се тя.

— Да, зелена.

— Иска ми се нормитата да знаеха какви сме в действителност — въздъхна тя.

Брет взе ръката й. Тя потърка черния лак на пръстите му с палец и съжали, че не бе отделила време за маникюра си.

— О, боже! Крийте се! — извика Мелъди. Но беше късно.

— Мутанти! — извика едно момиче в далечината.

Франки и Брет се изправиха уплашени, после бързо легнаха в тревата.

— Бека? — измърмори Брет, като видя бившата си приятелка. Облечена в оранжева жилетка, тя влачеше след себе си през парка една огромна торба за боклук.

— Сътрудници на зомбита-крадци! — извика тя на Мелъди и Джаксън и прободе с дървения си харпун една празна кутия от сок. — Нищо още не е приключило!

Един мъж с жилетка в същия цвят притича и бързо я отведе към друг участък от парка.

Мелъди се изправи.

— Не мисля, че ви видя добре. Да се махаме от тук, преди да е разбрала кои сте.

Никой не се възпротиви. Те тръгнаха в мълчание.

Когато стигнаха Фронт Стрийт, Брет най-сетне наруши тишината.

— Мисля, че мога да помогна.

— Може би ще й трябва малко време — предложи вежливо Мелъди.

— Не на Бека, на РАД. — Той извади една визитна картичка от черния си кожен портфейл. — Помниш ли Рос Хийли от новините на Втори канал?

Мелъди кимна.

— Той ме помоли да се оглеждам за интересни истории в училище. Може би той ще може да направи нещо за вас.

— Какво например? — Франки се питаше какви ли бяха мотивите му.

— Риалити шоу? — попита Джаксън. — Като „Тайният живот на американското зелено чудовище“?

— Не — засмя се Брет. — Нещо сериозно. По-скоро като репортаж, за да покаже на хората кои сте всъщност.

Франки се замисли. Един репортаж би стигнал до много хора. Но колко опасно можеше да бъде това?

— Ти трябва да си режисьорът. — Мелъди го удари по ръката. — Нали искаше да снимаш филм за чудовищата. Защо да не го съкратиш просто?

— Не знам дали съм готов за нещо толкова голямо — отвърна Брет скромно. — А и не е много вероятно Втори канал да оставят един ученик от гимназията да режисира тяхно предаване. Ще се радвам, ако ме вземат да почиствам обективите на камерите.

— Няма да е толкова рисковано като с някой външен човек — подхвърли Джаксън.

— Вярно е — призна Брет и изтри следите от петната по очилата си. После пак ги сложи.

— Не знам — Франки гледаше минаващите коли. Всички бяха пълни с нормита, които нищо не подозираха. А истината, истината щеше да донесе свобода на РАД. Но ако пак оплеска нещата? Ако репортажът влоши нещата, вместо да ги подобри? Ако някой пострада? А ако никога не опита? Как биха искали да постъпи родителите й?

— При едно условие — рече тя накрая.

Те кимнаха в очакване.

— Лицата на всички ще бъдат размазани. Самоличността ни никога няма да бъде разкрита.

— Съгласен — отвърна Брет.

— Може да започнеш с мен — предложи Джаксън.

— Аз ще бъда втора — обади се Франки.

— Може би ще трябва да се обадя на Рос, преди да се въодушевите твърде много — предупреди ги Брет.

— Твърде късно е! — Франки сияеше. — Наистина мисля, че точно от това се нуждаем.

— И аз така мисля. — Брет се усмихна, сякаш имаше нещо друго наум.

Франки се засмя, улавяйки за миг отражението си в очилата му. Може и да изглеждаше глупаво в гащеризона, но се чувстваше красива в кожата си.