Чудовището на нашата улица

Двадесет и четвърта глава Сирената каза

— Ди Джей? — извика Мелъди, докато завиваше по „Пайпър Лейн“. — Джак-съннн?

Мълчание. Мелъди продължи да тича и да вика под дърветата и улица след улица, след улица все така тичаше и викаше, като се пазеше от колите и прекъсваше тук-там игрите на уличен футбол.

— Ди Джей? Джаксън? — повика го тя на „Дюи Кресънт“.

— Ди Джей? Джаксън? — извика тя на Уилоу Уей.

— Ди Джей? Джаксън? — извика го отново на Нероу Пайн Роуд.

Пак никакъв отговор.

Половин час след масовото изселване от бараката тя не спираше да тича и да вика. И нито веднъж не се наложи да използва инхалатора. Можеше така още дълго да продължи, но тичането с нищо не помагаше. В тази ужасно облачна вечер трябваше да измисли нещо друго.

Прилошаваше й, щом помислеше за сценария на Брет и Бека. Нанесените вреди на обществото на РАД бяха много сериозни, да не говорим за нейното място сред тях. И за какво беше всичко това? Заради гордостта на Бека? За кариерата на Брет? За тръпката?

Мелъди спря да тича. Цялото това тичане никъде нямаше да я отведе. Въпросът бе какво да прави. Да продължи да търси Ди Джей и Джаксън? Да опита да убеди Франки, че няма нищо общо с шоуто по телевизията? Да скрие РАД в тяхната къща? Да накара баща си да извае нормита от тях? Да намери Бека и Брет, да ги смели на сос за пържоли и да ги остави пред вратата на семейство си? Да, да, да и пак да!

Но можеше да се изправи и срещу човека, с когото всички отказваха да говорят. Онзи, който сигурно знаеше отговора. Онзи, който се нуждаеше от Мелъди и от когото Мелъди също се нуждаеше, без значение дали разбираше това.

Тя седна на тротоара и набра Кандис. Червената буква Д, която Джаксън бе написал отпред на черните й маратонки, се бе размазала и бе започнала да избледнява. „Това знак ли е? Аз нужна ли съм му? Това ли е правилният избор? Ами ако…“

— Ап-чихуу! — Подсмрък. — Ало? Мел? О, бозе, видя ли шоуто? Ту’а не може да е на добре. Ап-чихуу!

— Знам, че се преструваш, Кан. Можеш да говориш нормално.

— Добре, какво искаш?

— Имаш дълг към ГАЩИ. Трябва ми шофьор.

Мелъди прехапа устни и зачака с ужас острия смях на Кандис в стил „Ти майтапиш ли се с мен?“.

— Къде? Кога? Какво да облека?

— Идваш? — Мелъди не очакваше Кандис да се съгласи толкова бързо. — Ами, на ъгъла на „Форест“ и „Клиф“. Още сега. Нещо просто. О, и донеси и на мен нещо да се преоблека. Малко съм потна. Побързай!

— Кандис изчезва!

Докато чакаше, Мелъди набра номера на Джаксън, но всеки път обажданията й се прехвърляха към гласовата поща. Същото стана, когато опита да се свърже с Франки. Мелъди се изправи, опъна крака и се облегна на едно дърво. После пак набра номера. И отново, и отново. „Ами ако са конфискували телефоните им? Ако сега натоварени в някоя полицейска кола ги отвеждаха към Алкатрас37? Ако…“

Виуууууу, виуууууу, виуууууу.

Чу се приближаваща полицейска сирена. Мислите на Мелъди замръзнаха в кръгове от страх и паника. Арестите бяха започнали.

Виуууууу, виуууууу, виуууууу.

Тя стоеше.

Виуууууу, виуууууу, виуууууу.

Сърцето й бе слязло в петите. Ръцете й се тресяха от страх, краката й играеха, готови да побегнат.

Виуууууу, виуууууу, виуууууу.

Тъмнозелен джип БМВ издаде остър звук на завоя с „Клиф“. Сирените виеха още по-силно, но от полицейската кола нямаше и помен.

— Здрасти! — извика Кандис над воя на сирените в колата. Тънички плитки се виждаха тук и там сред разрошените й руси къдрици. Беше сложила къса жълта копринена рокля без презрамки, гердан от паунови пера и тюркоазни боти с връзки. Беше поръсила тялото си с искряща бронзова пудра, а количеството парфюм можеше спокойно да пробие втора дупка в озоновия слой. — Скачай!

— Какво е това? — изкрещя Мелъди и запуши уши.

— Звуков ефект „полицейска сирена“. Свалих го от интернет. Като шофьор на ГАЩИ си помислих, че може да свърши работа някой ден. Не мисли за 99-те цента. Не се облагат с данъци.

— Може ли да го намалиш? — Мелъди скочи на предната седалка до нея. — Точно сега си имам достатъчно шумове в главата.

— Добре — Кандис сви рамене. — Сирената изчезва.

И те потеглиха.