Чудовището на нашата улица

Седемнадесета глава Чудовището на нашата улица

Когато РАД излизаха из лабиринта от дървета под звездното небе, пред тях се откриваше тайният водопад на семейство Щайн. Франки посрещаше всеки с прегръдка. Онези, които носеха одеяла, сядаха на мъгливата поляна; онези, които нямаха, отиваха при Мелъди на скалата край белия водопад. Острият мирис на храна се беше просмукал в дрехите им и въпреки това в очите им се четеше глад. Какво жадуваха те? Промяна? Или мъст? Собствено MTV риалити шоу? Мелъди сложи качулката на глава и пъхна ръце навътре в ръкавите. Скоро предстоеше да научи.

— Здрасти — каза тя топло на момиче с бели очила в стил котешко око, червени обеци с форма на цип и рошава синя коса. — Аз съм Мелъди.

От устата на момичето излезе стенание, което наподобяваше Джулияяя. После тя извади от чантата си дебел тефтер и като в някакъв транс задраска срещата в 8 вечерта от дългия три страници списък със задачи.

Към тях се присъединиха и други, шепнейки предпазливо помежду си.

— Никак не е зле за толкова кратко време, а? — каза Джаксън и удари Мелъди по дланта. Пръстите му бяха зацапани със зелени и жълти пастели. — И всичко, благодарение на теб — идеята беше твоя — извика той, за да надвие шума на водопада.

Няколко глави се извърнаха към тях. Но щом видяха, че говори за Мелъди, обърнаха се и зашушнаха нещо.

— Не е вярно — отвърна тя високо, да я чуят. Ако всичко това се окажеше клопка, цялата вина щеше да се стовари върху нея.

— Така беше. — Той отметна назад косата си. — Ти какво, да не си яла нещо скромно на вечеря?

Мелъди погледна с недоволство при изтърканата шега на дядо му. Тя взе ръката му и бързо смени темата.

— Май пак си рисувал.

— Ами, нищо сериозно — Джаксън се облегна назад, потопи пръсти в бързея и ги обърса в дънките си. — Докато вие с Франки организирахте срещата, ние с Брет поработихме върху графичния дизайн и заглавието. — Той се наведе близо до нея и прошепна: — Мислим да го наречем „Чудовището на нашата улица“. Какво мислиш?

„Мисля, че сърцето ми ще изскочи, когато шепнеш така в ухото ми.“

— Харесва ми — Мелъди се засмя с глас.

— И на Рос му хареса. — Джаксън сияеше.

От радост Мелъди почувства, че се надува като балон.

— Страхотно — понечи да извика тя, но вместо това го изпя — чисто, ясно, красиво. Това бе звук, който от години не бе чувала. Чувстваше се така въодушевена, че трябваше да прегърне Джаксън, преди да е отлетяла в небето.

— Да си намерим камък — изръмжа някой, минавайки край тях.

„Клео!“

Обградена от приятелките си, царицата търсеше с неохота къде да седне. Джулия се изправи и предложи мястото си на ръба. Клео седна, без за миг да се поколебае. Едно след друго се освободиха още три места и приятелките й се настаниха там. Бяха ли платили на момичетата да затоплят камъните, докато те пристигнат, или наистина бяха толкова страшни? Мелъди знаеше отговора. Цял живот бе топлила камъните на популярните момичета в Бевърли Хилс. Но за това никога не си бе струвало да се бориш. За нищо не си бе струвало… досега.

Изведнъж водопадът спря. Водата, която остана, загъргори, сякаш се отичаше в канал. Тишината — остра и режеща — се стовари върху насъбралото се множество като плесница.

— Така е по-добре. — Франки вдигна палци към родителите си, които стояха на края на осеяната с одеяла поляна с дистанционното. Те искаха да й се доверят. Казаха, че й вярват. Но в напрегнатите им усмивки и измъчени лица се четеше безпокойство, а също и решимост да следят отблизо случващото се.

— Онова, което имам да ви кажа, трябва да се прошепне — рече тихо Франки.

Всички се приближиха към нея да чуват.

— Най-напред, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. — Тя седна и провеси крака над мократа скала. Все още не бе свалила летателния гащеризон и грима, но шала й го нямаше.

С всяко поклащане на краката й луната докосваше деликатните болтове на врата й и ги целуваше със своята хладна бяла светлина. — Миналата седмица опитах да покажа на нормитата в училище нашата необикновеност и всички знаем как свърши това.

Чу се смях, който бързо стихна.

— Но сега, благодарение на Мелъди, ние имаме нов шанс.

„О, не!“

— Не, пак ли нормито? — изцвърча момче с лице на гущер, седнало върху бамбукова постелка.

— Тя не е норми — ядосано му каза Джаксън.

„Какво?“

— Тя е от ГАЩИ!

— О, това вече го приемам — изцвърча Гущера. Той чукна ръка с приятеля си, а после я изви, за да могат лепкавите им длани да се разделят.

Последва нов смях. Виктор и Вивека се спогледаха.

— Това означава Група за атака на щатните идиоти — обади се Били отнякъде. — И между другото, вие ще сте щатните идиоти, ако не й дадете шанс.

Мелъди се усмихна широко към другата страна на поляната, където беше Били.

— Ка — закашля се Клео.

Клаудин я сръчка с лакът и се засмя изненадана.

След толкова години на спотайване Мелъди най-сетне се изправи.

Десетки очи се вторачиха в нея. Те светеха в мрака като коледна елха — някои бяха зелени, някои червени, но повечето бяха жълти. Те я гледаха, пълни с очакване да ги отведе на ново, непознато за тях място. Точно като публиката, която някога стоеше в очакване да запее. Но този път нямаше да разчита на пеенето. Мелъди пристъпваше под прожектора, за да защити себе си — роля, която никога не бе помисляла, че ще избере. Но ето на, че тя стоеше там пред очите на всички.

— Разбирам защо не ми вярвате — започна Мелъди с треперещ глас. — Може би ако бях на ваше място, и на мен щеше да ми е трудно да вярвам. Но аз съм на ваша страна. Когато заведох Били в болницата, помислих, че вече съм го доказала. Но предполагам, че това не е достатъчно. Затова ще продължавам да опитвам. — С всяка следваща дума, тя дишаше все по-леко, а гласът й ставаше по-чист, по-спокоен и по-кадифен. Като маслото в двигателя на неизползван автомобил, който само трябваше да се запали.

— И теб какво те е грижа? — попита Клео с отегчение.

— Защото знам какво е да отстъпиш мястото си на някого, който си мисли, че е по-добър от теб. Знам какво е да искаш да бъдеш „нормален“ толкова отчаяно, че да скриваш достойнствата, които те отличават. Но най-вече знам какво е да опиташ да промениш това. А това, това е най-ужасяващото чувство.

Джулия, очевидно развълнувана от признанието на Мелъди, кимна в съгласие, но наведе главата си толкова сънливо, че очилата й се плъзнаха и паднаха на земята. Смутена, тя се наведе прешлен по прешлен, вдигна ги, а после бавно отстъпи назад в мрака.

— Моля ви, повярвайте ми — продължи Мелъди. — А когато излезете срещу целия свят, нека и аз да застана до вас. Така че заедно можем да…

Всички започнаха да ръкопляскат. Искрящите им очи бяха плувнали от състрадание, а очите на Мелъди от облекчение. „Наистина ли бе толкова лесно?“

Като се усмихна на Джаксън, тя седна и изпусна въздишка към звездното небе, а с нея и петнайсет години безпокойство.

След като аплодисментите заглъхнаха, Франки представи „наелектризиращото момче“, което щеше да помогне на РАД да направят първата си крачка към свободата. Брет Рединг излезе изпод клоните на дърветата и бе посрещнат със силно възклицание. На свой ред той възкликна, когато видя озарените очи на своята публика.

Застинал от страхопочитание, той се обърна към тях от края на поляната.

— Човече, това е невероятно — промърмори.

Всички се извърнаха с лице към него.

— Така… — Той допря ръце притеснено. — Имам чудесни новини… може би първо трябва да се представя. Казвам се Брет Рединг — о, вие сигурно го знаете, нали сме от едно училище. Аз съм момчето, което случайно откъсна главата на Франки, а после полудя, но и за това сигурно знаете от новините — засмя се той.

Всички други мълчаха.

— Та, докато бях в болницата, един от репортерите ми даде визитката си и накратко, Мелъди, Джаксън и Франки решиха, че ще е добре да направим документален филм за вас и в него да покажем на хората кои сте. И Рос, репортерът, се съгласи. Той ще ми позволи аз да бъда режисьор и ще го излъчи по Втори канал по време на седмицата, посветена на Орегон. Въпроси?

Вдигна се гора от ръце, подобно на масово прослушване за реклама на дезодорант.

— Да, ти с очилата.

— Как си, Брет?

— О, Дюс, здрасти. Не можах да те видя в тъмното. Казвай!

— Питах се, ти защо си се захванал с това. Ти няма какво да доказваш.

— Филмът събира в едно двете мои страсти — киното и чуд… тоест РАД. — Той спря и погледна Франки. — А сега, когато започвам да ви опознавам, искам да помогна.

— Страхотно — Дюс остана доволен.

— Това ли е всичко? — Клео беше поразена. — На теб тази причина ти стига?

— Да — отвърна Дюс.

— Какво трябва да направим, за да участваме? — попита някой.

— Трябва да дадете съгласието си да ви интервюираме. Да споделите свои снимки, истории, надежди, мечти… — поясни Брет.

— Звучи опасно — чу се шепот.

— Лицата на всички ще бъдат размазани и никой няма да ви познае. Самоличността ви ще е изцяло скрита. Това ще е първата крачка към това да покажем на хората, че сте безобидни.

— А близките ни по света, те ще могат ли да видят предаването? — обади се Блу.

— Засега ще се излъчи само в нашия регион. Но мога да ви запиша копия, ако искате.

— Чудесно!

Въпросите продължаваха да валят.

— Къде ще го заснемеш?

— В моята барака. Тя е съвсем уединена.

— Как ще се казва?

— „Чудовището на нашата улица“.

Последвалият смях показа, че заглавието се понрави на събралите се.

— А ще направиш ли само аудиозаписи, нали знаеш, за тези, чийто образ не излиза на филма? — попита Лала.

— Естествено! Мога да покажа други неща, докато вие говорите.

— Зъб-ележително!

— Кога ще го излъчат?

— На четиринайсети октомври — отвърна Брет. — О, ако ще участвате, трябва да сте в студиото, когато се излъчва записът. Искат да отговаряте на въпроси на зрителите, на живо.

— Тогава всички ще разберат кои са — намеси се Виктор с дълбокия си глас.

— Ще се погрижа образите и на живото предаване да са размазани. И… ще вземем и няколко охранители да пазят пред студиото — никой няма да ви види нито на влизане, нито на излизане.

Клео се изправи.

— Хайде, да си тръгваме! — каза тя на приятелките си.

Никоя не се помести.

— Чухте го. — Клео метна чантата на рамото си. — Трябва да сте свободни на четиринайсети, а вие не сте. Хайде да тръгваме.

Трите момичета се спогледаха.

— Казах, тръгвайте! — Клео тропна пак. — Това… както там се казва, е в същия ден, в който са снимките за Teen Vogue. — Тя отчетливо натърти на Teen Vogue, в случай че в Портланд не можеха да я чуят. — Обещах на редакторите в списанието, че ще сме професионалисти, затова трябва да се откажем от това.

Момичетата се изправиха с нежелание.

— Чакайте! — извика Мелъди, която не искаше да изгуби най-активните момичета в групата. — Не може ли да промените датата на вашите снимки?

Клео сви очи с омраза, смазвайки Мелъди между изкуствените си мигли.

— А защо вие не промените датата на вашето предаване?

— Не можем. Трябва да се излъчи в седмицата, посветена на Орегон. А и след като вашето е само за мода, не може ли…

— Нашето не е само за мода — изсъска Клео. — То е за мода и история. Моята история.

— Този филм ще е за твоето бъдеще — парира Мелъди.

РАД аплодираха отново.

Клео се извърна с лице към своите опоненти.

Когато се обърна, видя, че приятелките й бяха седнали отново, а лактите им бяха допрени в знак на солидарност. Мелъди съжали мъничко Клео, но бе развълнувана, че момичетата щяха да участват.

— Така ли? — Клео се изсмя презрително. Тогава, без да каже и дума повече, тя мина с отсечена походка край Брет и се изгуби сред дърветата. След нея остана само гневна диря с аромат на смола.

Мелъди вдъхна сладко-горчивия дъх и се запита дали опитите й да влезе в техния кръг обединяваха групата, или я разделяха.