Отвън бараката на Брет имаше плачевен вид. Запокитена в далечния край на градината, зад къщичката на дървото, грила и тетърбола30, тя бе като срамежливото дете, което гледа как всички останали на партито се забавляват на дансинга. Овехтялата облицовка от кедрово дърво бе покрита от паяжина, сухи листа, избуяли бурени и курешки. Прозорците бяха изцапани с кал. Това не беше място, на което един джентълмен да заведе на първа среща своята дама. Но Франки не бе обикновено момиче.
— Ето това е. — Брет плъзна леко вратата и тя се отвори.
От дъното на бараката към тях полетяха две искрящи очи и спряха точно пред лицето на Франки. Ако не беше видяла черния гумен прилеп да подскача на въжето, можеше да пуска искри чак до следващия месец.
— Сладък е. — Тя погъделичка прилепа по издутото коремче. Под крилото му се четеше надпис Made in China.
Брет се усмихна с облекчение и каза, клатейки глава, сякаш се питаше как е възможно това:
— Бека мразеше Радар. Мразеше всичко тук.
Той вдигна ръка и дръпна връвта, която висеше от голата червена крушка. Франки вдъхна толкова дълбоко дезодоранта му с аромат на бор, че той стигна чак в корема й.
— Какво ще кажеш? — попита той сред адското зарево.
Ако Франки знаеше по-подходяща дума от наелектризиращо, щеше да я използва. Вместо това тя седна удобно на черния диван и огледа бараката с мълчаливо страхопочитание, като остави очите й да говорят вместо нея.
Купчини от видеокасети на класически филми на ужасите бяха издигнати на височината на раменете и образуваха пиедестали, върху които бяха сложени бюстове на любимите чудовища на Брет: Франкенщайн, Дракула, Годзила, Саскуоч, едно зомби, един върколак, чудовището от Лох Нес и конникът без глава с изрезка от списание на главата на Спенсър Прат31, залепена с тиксо на врата му. От тавана до пода, вместо тапети, по стените бяха залепени стари киноплакати на Франкенщайн. С подредените в хронологичен ред и полирани портрети на дядо Щайн, бараката приличаше повече на стар албум от изрезки, отколкото на купчина боклуци. Но най-вече, те даваха увереност на Франки, че Брет не просто я приемаше такава, каквато е; той я бе чакал цял живот.
— Бараката ти прилича повече на минимузей — накрая рече тя.
— Колекционирам, откакто станах на седем. — Той седна до нея. — Странно е, но ако се замислиш, аз познавам семейството ти много преди теб.
Франки извърна тяло към него. Брет се обърна към нея. Той подпря ръка на облегалката на дивана и остави ръката си леко да се полюшва до брадичката й. Черен маникюр, сребърен пръстен с череп и часовник със зелен циферблат на дебела кожена каишка — той сякаш бе създаден за нея.
— Знаеш ли какво й липсва на обстановката?
Брет поклати глава.
— Булчинската рокля на баба Щайн.
— Онази, с която беше на танците? Това е била…
Франки кимна.
— Точно така. Истинската рокля на годеницата на Франкенщайн — изрече тя, потръпвайки от обещанието за неговото вълнение.
Тя продължаваше да се усмихва, предвкусвайки възторга му. Взря се в очите му да открие там искрата на разпознаването. Погледна кървавочервените му устни в очакване да се разтворят от изненада. Но по лицето му нямаше почти никаква промяна. Брет я гледаше през разрошената си от училище коса, сякаш гледаше красив залез, а изражението му бе замръзнало някъде между благодарността и възхищението.
Брет се наведе към нея. Франки повдигна лицето си срещу неговото. Ех, да можеше да е облечена в красивата бяла дантелена рокля, а не в тази черно-бяла рокля от крепон с дълги ръкави… или може би онази късата рокля от розов шифон на Bluefly.com. Или туника с къси дънкови шорти, или жълта тениска с открито рамо и дънки… Но всичко това трябваше да почака, докато РАД спечелят революцията. Пък и Брет, изглежда, нямаше нищо против. Устните му приближаваха нейните с една-едничка мисъл в главата. Франки провери бързо шевовете на врата си, докато вътре в нея всеки ват електричество пукаше, концентрираше се в предната част на тялото й и така я побутваше леко напред, все по-близо до него. Не че тя се нуждаеше от побутване. Очите й се притвориха, устните се разтвориха, а ръцете й леко се отпуснаха на раменете му.
— Здрасти. — Хит Бърнс влетя през вратата.
Франки и Брет се разделиха. Потоците от желание помежду им се люшкаха неуверено кой път да захванат.
— Извинете, малко закъснях. — Зад себе си той влачеше две поставки за прожекторите, дълги по два метра всяка.
„Закъсня, но не достатъчно“.
— Няма нищо. — Брет стана да помогне на най-добрия си приятел и асистент. — Първият още не е дошъл, така че…
— Добре — въздъхна слабичкият червенокоско, като отри потта от челото си с ръкава на тъмнолилавото яке. — Къде да ги оставя?
През следващите петнайсет минути момчетата превърнаха бараката във филмово студио. Те покриха с черен плат изцапаните с изкуствена кръв прозорци, избутаха дивана по-далеч от стената, за да постигнат дълбочина, върнаха прилепа Радар в изходната му позиция и преместиха осемте колони от видеокасети в дъното за фон.
Щом всичко беше готово, Хит включи прожекторите. Те светнаха с щракване.
— Брет, човече, това е пълна лудница. — Той с възхита огледа резултата от работата си.
— Нали знаеш, че това е строго секретно? — попита Франки, макар Брет многократно да я беше уверявал, че могат да се доверят на неговия приятел норми. — Никой никога не бива да узнава къде или кого снимаме. Никога.
— Защо мислиш, че закъснях толкова? — попита Хит. — Половината от театралния клуб ме преследваха по петите. Все едно цяла глутница вампири ме гонеше по улицата в някоя нискобюджетна продукция.
— Ех, как ми се иска и аз да бях там — пошегува се Брет. — Как ги разкара?
— Скочих на един автобус.
Брет се засмя.
— И къде те откара?
— От другата страна на реката. Трябваше да хвана такси до тук, иначе щях да закъснея още.
— О, това е просто класика! — Брет чукна приятеля си по ръката и се обърна към Франки. — Сега вярваш ли му?
Франки бе на път да се извини, когато на вратата се почука.
— Кой е? — извика Брет.
— Джаксън.
Хит плъзна вратата и покани първия участник вътре. Когато го видя, Франки изпита силно чувство на вина. Някъде зад дебелите черни очила и чорлавия му бретон чакаше да се покаже Ди Джей. И когато излезеше, той щеше да очаква да види Франки, не Франки и Брет.
Но тя какво можеше да направи? Да раздели Мелъди и приятеля й? Да стане защитник на глобалното затопляне? Да отрече своите чувства и така да пощади неговите? За щастие, цяла седмица вече Джаксън не се бе потил и тя все още не се бе изправяла пред този проблем. Но до лятото оставаха само някакви си девет месеца. Тя все някога ще трябва да каже истината на Ди Джей.
— Мястото е убиец. — Джаксън се настани на дивана.
— Къде е Мелъди? — поинтересува се Франки.
— Имат семейна вечер за игри вкъщи и родителите й настояват да участва. Била проспала последната или нещо такова — отвърна Джаксън и извади телефона да й прати бързо съобщение. — Каза, че ще опита да се измъкне по-късно. Е, как ще станат тук нещата?
— Франки ще задава въпросите зад камера, аз ще снимам, а Хит ще отговаря за аудио записите — обясни Брет много професионално. — Постарай се да гледаш към нея, а не в обектива. Не се тревожи — името ти няма да се споменава и лицето ти ще е размазано.
— Готов ли си? — Франки разгъна листа с десетте въпроса.
Джаксън запретна ръкавите на бежовото сако и кръстоса крака. Върху предната част на черния Converse с червен химикал беше изписана буквата М.
— Да.
— Какво в теб те прави различен от другите? — подхвана Франки.
— Може да се каже, че имам раздвоение на личността — в мен живеят двама души.
— Как се е случило това?
— Моят дядо е доктор Джекил. Той се пристрастил към отвара, която му давала смелостта да осъществи и най-тъмните си фантазии. Но тя променила генетичния му код и това се предало на сина му, моя баща. Остатъци от новия код има и в моята кръв. Когато се потя, те се активират. Химическите вещества в потта ми задействат нещо в мозъка и това предизвиква появата на Ди Джей. Той е моята друга половина.
— От кога знаеш за това?
— От около седмица.
— Кога за първи път забеляза, че си различен?
— Винаги съм знаел, че страдам от загуба на паметта, но никога не съм предполагал, че се превръщам в купонджия на име Ди Джей Хайд. Научих това едва когато приятелката ми показа клип на трансформацията. Не можех да повярвам — Джаксън нервно заклати крак. Брет наклони камерата, за да улови напрежението му.
— Кое е най-хубавото нещо в това да бъдеш РАД?
— Да си част от общество, в което всеки се грижи за другите.
— Кое е най-лошото нещо?
— Това, че трябва да се криеш.
— Смяташ ли, че ти или Ди Джей сте опасни?
— Само един за друг. Майка ми все още не му е казала, защото не знае как ще реагира. Може да изпита ревност и да се помъчи да ме държи настрана или нещо такова. Освен това ми се струва, че Ди Джей не учи толкова, колкото аз. А това може да навреди на успеха ми в училище. А пък аз не обичам много купоните и мога да съсипя социалния му живот. Но освен това, не… нищо друго.
— Как би се променил животът ти, ако не се налагаше да криеш кой си?
— Щях да спортувам, защото нямаше да се страхувам да се изпотя. Щях да ходя на плаж. Мама щеше да включва отоплението през зимата. О — Джаксън бръкна в джоба на сакото си и извади оттам мини вентилатора, — и щях да хвърля това. — Той го включи и приближи до лицето си въртящите се пластмасови перки.
Франки се усмихна и вдигна палци нагоре. Всичко се получаваше отлично.
— Защо се съгласи да участваш в този филм?
— Искам нормитата… ъъъ… обикновените хора да знаят, че аз съм добър човек, уморен от необходимостта да се крие, уморен да се срамува от това кой е.
— Благодаря ти, Джаксън. Това беше.
— Не каза ли, че има десет въпроса? Това бяха девет.
Брет снижи камерата.
— Трябва да му зададеш и десетия. Това ще е най-добрата част от шоуто.
— Мисля, че това е достатъчно. — Франки сгъна листа, после пак го сгъна и продължи така, докато повече нямаше накъде да се сгъва. — Имаме още шест интервюта за тази вечер. Трябва да спазваме графика.
— Какъв беше въпросът? — попита Джаксън.
Франки сведе очи.
— Надявахме се да ни позволиш да поговорим и с Ди Джей — отвърна Брет.
Кракът на Джаксън спря да се движи.
— Вие сериозно ли?
На Франки й се прииска да скочи през прозореца и да избяга. Раздялата с Ди Джей и без това щеше да е трудна. Трябваше ли точно тази вечер да се случи? Пред очите на всички?
— Трансформацията ще е най-горещата част от шоуто — добави и Хит.
— Би било чудесно — каза Брет. — Нормитата ще видят, че няма от какво да се страхуват, дори тогава, когато най-лошото от теб излезе наяве.
Франки се размърда неспокойно. Не й беше приятно, но трябваше да признае, че Хит има право. Щеше да е добре за шоуто. А това означаваше, че ще е добре и за РАД.
Джаксън се облегна и се замисли.
Франки, Брет и Хит чакаха мълчаливо.
— При едно условие — каза Джаксън накрая.
Франки стисна ръцете си в юмрук. Знаеше какво ще последва.
— Да се разделиш с Ди Джей.
— Да се разделиш с Ди Джей ли? — Брет бе шокиран. — За какво говорите?
— Моля те — Франки погледна с досада. — Главата ми още не си бе съвсем на мястото тогава. Беше като някаква реакция след преживяното.
— Тогава съм съгласен с Джаксън. Със сигурност трябва да му кажеш, че двамата сте дотук.
— Защо? — засмя се Франки.
Бледите страни на Брет станаха тъмночервени. Тя бе получила отговора си.
— Добре. Усили прожекторите.
В бараката горещината ставаше непоносима. Франки и двете момчета гледаха Джаксън като гърне на огъня, което отказваше да заври.
— Опитай да подскачаш — предложи Брет. Камерата, насочена към Джаксън, чакаше върху триножника да заработи. Брет се бе подпрял на стената. Лицето му гореше, а косата му бе мокра от пот. Джаксън подскачаше. Бараката се тресеше. Брет го накара да спре.
— Защо не опиташ лицеви опори? — обади се Франки.
Джаксън се подчини, легна на земята и започна да прави лицеви опори.
— Как е възможно да не се изпотиш? — Хит се облегна на тъмния прозорец и започна да вее пред лицето си разписанието на автобусите. — Аз едва дишам. — Той още по-силно започна да вее и вдигна прах от перваза на прозореца. Клепачите му запърхаха, носът му се сбърчи и а… а… ап-чих! Той кихна със силата на торнадо, а носът му избълва огнени пламъци. Преди да успеят да нанесат някакви поражения наоколо, те се прибраха обратно в устата му като засмукани спагети.
Всички стояха неподвижно. От пръстите на Франки като от разтопена восъчна свещ капеха капки с цвят на праскова. Гримът й се бе разтекъл.
Брет отлепи очи от визьора на камерата и се обърна към приятеля си.
— Какво по… — прошепна той.
— Не знам — сви рамене Хит. — Започна да ми се появява, като станах на петнайсет. Предимно когато се оригвам или, нали се сещаш… — Той посочи към задните си части. — Но никога, когато кихам. А и пламъците обикновено не са толкова големи.
— И защо не си ми казал досега? — попита Брет леко засегнат.
— Ами не ми беше удобно да ти кажа.
Те замлъкнаха и се спогледаха. Ъгълчетата на устните им бавно започнаха да се извиват нагоре, докато истината попиваше в умовете им.
— Ти си РАД! — изкрещя Брет радостно.
— Аз съм РАД! — извика Хит, без да може да повярва.
— Гледайте! — Франки посочи дивана.
Потънал в пот и учуден, Джаксън гледаше право пред себе си, очите му меняха цветовете си от кафяво на черно, после пак кафяво, черно, докато накрая станаха сини. Косата му от кафява изсветля до пясъчноруса, а на лицето му се появи като светъл прах едва набола брада.
„Това е нещо ново“, каза си Франки.
Ди Джей се бе появил.
— Тук мирише на изгорели филийки — произнесе той и раздели косата си на път. Свали сакото на Джаксън, сви го на топка и го запрати в другия край на бараката.
— Бомбичка! — Той се изправи. — Къде беше?
Изумена от тази физическа трансформация, Франки се запъна да отговори.
— Ами, ти, ти къде беше? — прехвърли тя топката у него.
Ди Джей се почеса отзад по главата.
— Някой май е нетърпелив, а? — Той се засмя. — Нали снощи бяхме заедно. Преди аз да се измъкна…
— Всъщност това беше преди почти цяла седмица.
— Добре, добре. Няма нужда да си съчиняваш истории. Мисля, че е сладко, че съм ти липсвал. И ти ми липсваше. — Той спря. — Чакай малко, какво прави приятелят на Бека тук? Ами камерата защо е?
— Правим филм за необикновени хора, а ти си необикновен. Затова искаме да ти зададем няколко въпроса.
— Стига, когато свършим, и аз да мога да ти задам един — отвърна и нави ръкавите на синята риза на Джаксън, а после седна обратно на дивана. За разлика от другата си половина, Ди Джей свободно простря ръце на облегалката на дивана — истинска рок звезда между два невидими супермодела.
— Добре — съгласи се Франки. От вълнение ръцете й трепереха. — Така. — Тя нервно се засуети с бележките си, като омаза края на листа с грим. — Какво те прави различен от другите?
— Забавен съм, спокоен и изкарвам добри оценки, без да уча.
— Как се е случило това?
— Една трета гени, две трети чар.
— Гени? Чии гени? — настоя тя.
— На стария Хайд. Човекът е бил шантав купонджия. Чел съм дневниците му. Повярвай ми, бил е направо луд.
Франки се запита дали да не каже на Ди Джей за Джаксън тук и сега. Представи си само какъв филм ще излезе! Опра32 би го направила. Но не Франки трябваше да стори това, а майка му, или по-скоро майка им. Франки можеше единствено да прескочи няколко въпроса и да се моли Ди Джей да не види интервюто на Джаксън по телевизията.
— Защо прие да участваш във филма?
— Защото ти прие да ми отговориш на един въпрос.
Франки се засмя. Беше много чаровен.
— Добре, кажи какъв е твоят въпрос? — Тя даде знак на Брет да изключи камерата и той побърза да го стори. Франки се приготви за неизбежното и припомни на гузната си съвест, че наранявайки него, тя всъщност помагаше на Джаксън, Мелъди, Брет и себе си. Ползите натежаваха над щетите хилядократно. Пък и те се познаваха сравнително отскоро, така че…
— Питах се… — Ди Джей свали очилата на Джаксън. Сините му очи преливаха от искреност. И изведнъж, без значение какви щяха да са пресметнатите ползи, Франки разбра, че не може да разбие сърцето му. Той не заслужаваше това.
— Бомбичка?
— Да — каза Франки на сивите си ботуши. Болтовете й започнаха да смъдят.
— Имаш ли нещо против, ако излизаме и с други хора?
— Какво? — Франки се разсмя.
— Знам, че не това очакваше. — Той взе ръката й. — Съжалявам. Просто в момента животът ми е така разпилян и изобщо не знам къде ще се озова в следващата минута. А това не е честно спрямо теб.
Брет и Хит се засмяха.
— Напълно те разбирам — усмихна му се Франки. Тя отвори вратата, зажадняла за глътка свеж въздух и завръщането на Джаксън.
Но преди Ди Джей да е изчезнал, тя вдигна пръст и пусна една искрица точно на бузата му. Той потърка червеното петно щастлив.
— Това за какво е?
— За спомен.
— Никога няма да те забравя, Бомбичка — намигна й той.
Гърдите на Франки се разшириха от щастие. Мънички усмихнати лица заваляха вътре в нея като фойерверки. Тогава очите му станаха черни. После сини. После отново кафяви.
Промяната наистина се усещаше във въздуха.