Червеноризци

Кода III Трето лице

Саманта Мартинес седи пред компютъра си и гледа кратък запис на жена, която би могла да е тя самата, четяща книга на плаж. Това е меденият месец на жената и видеооператорът е нейният прясно изпечен съпруг, използващ камерата, която те двамата са получили като сватбен подарък. Съдържанието на записа е напълно незабележително — минута на приближаване на камерата към жената, която вдига поглед от книгата си, усмихва се и се опитва в течение на няколко секунди да не обръща внимание на обектива, но накрая оставя четивото си и се взира нагоре към камерата. На не твърде голямо разстояние зад тях се вижда нещо, което силно наподобява кея Санта Моника или някакво негово подобие.

— Остави това глупаво нещо и ела да се къпем заедно! — казва жената на оператора.

— Някой ще открадне камерата — отвръща той извън кадър.

— Тогава нека я вземат! Ще си имат просто запис как чета книга. А ти ще имаш мен самата!

— Хубав довод — съгласява се съпругът.

Жената се изправя, захвърля книгата си, оправя си бикините и отново поглежда мъжа си.

— Идваш ли?

— Ей сега! — отвръща той. — Изтичай към водата. Ако някой открадне камерата, искам да знаят какво точно са изпуснали!

— Идиот — засмива се жената, после следва участък, в който обективът се отклонява, а тя се приближава към съпруга си, за да го целуне. След това образът отново се стабилизира и камерата я следи, докато тича към водата. След като влиза вътре, жената се обръща и маха с ръка. Камерата се изключва.

Саманта Мартинес гледа записа още три пъти, преди да стане, да грабне ключовете за колата си и да излезе от къщата си.

— Саманта — казва Еленор, сестра ѝ, махайки с ръка, за да привлече вниманието на Саманта. — Пак правиш същото!

— Съжалявам — казва Саманта. — Какво същото?

— Това — отвръща Еленор. — Без значение какво ти казва човекът срещу теб, ти изпадаш от реалността и зяпаш през прозореца.

— Не зяпах през прозореца — възразява Саманта.

— Но беше изпаднала от реалността. Онова със зяпането навън е несъществена част от цялото.

Те двете седят в „П. Ф. Чанг“ в Бърбенк, празен в ранния следобед, като изключим една двойка в сепаре на диаметрално противоположната от тях страна на ресторанта. Еленор и Саманта са се настанили на маса до голямата редица прозорци, обърнати към постройката на паркинга на мола.

Всъщност Саманта не гледа към прозореца — тя гледа към двойката и техния разговор. Дори от това разстояние става ясно, че двамата всъщност не са двойка, макар че може и да са били някога, а Мартинес забелязва и че най-малкото младият господин не е против да станат отново. Той се навежда почти незабележимо към жената, докато си седят, и това подсказва, че има желание. Младата дама обаче още не забелязва; Саманта се чуди дали ще обърне внимание и дали младият господин изобщо някога ще повдигне въпроса.

— Саманта! — строго я скастря Еленор.

— Извинявай — Саманта съсредоточава вниманието си върху сестра си. — Наистина, Е, съжалявам. Не знам къде ми е главата през последните няколко дни!

Еленор се обръща да погледне зад себе си и вижда двойката в сепарето.

— Някой познат?

— Не — отвръща Саманта. — Просто следя езика на телата им. Той я харесва повече, отколкото тя него.

— Хмм — каката се обръща отново към сестра си. — Може би трябва да идеш там и да му кажеш да не си губи времето?

— Той не си го губи! — възразява Саманта. — Просто все още не е показал на дамата си колко важна е тя за него. Ако трябва да му кажа нещо, то ще е именно това. Да не си мълчи по темата. Животът е твърде кратък!

Еленор се взира изумена в сестра си. Пита:

— Добре ли си, Сам?

— Добре съм, Е!

— Питам, понеже току-що изръси реплика, подходяща за героиня от филм на „Лайфтайм“, която току-що е открила, че има рак на гърдата.

Саманта се разсмива и казва:

— Нямам рак на гърдата, Е! Честна дума!

Еленор се усмихва.

— Тогава какво ти става, сестриче?

— Трудно е за обяснение — отвръща по-малката сестра.

— Келнерът ни се бави. Имаме достатъчно време!

— Пратиха ми един пакет — обяснява Саманта. — Снимки, записи и любовни писма на съпруг и съпруга. В момента ги преглеждам.

— Законно ли е?

— Няма нищо притеснително или нередно — уверява я Саманта.

— И защо някой ще ти праща такива работи?

— Смятат, че това би могло да означава нещо за мен.

— Любовните писма на някаква случайна двойка?

— Не са случайна двойка — обяснява внимателно по-малката сестра. — Има защо да попадат у мен. Просто е много информация накуп.

— Имам чувството, че пропускаш камара детайли в случая.

— Казах ти, че е трудно за обяснение — възразява Саманта.

— И какво е усещането да ровиш в писмата на други хора?

— Тъжно. Те са били щастливи, а после щастието им е било отнето.

— Хубаво е, че все пак са били и щастливи — казва Еленор.

— Е, не си ли се питала понякога как би изглеждал животът ти, ако е различен? — пита Саманта, сменяйки леко темата. — Не се ли чудиш дали, ако нещата се бяха развили просто малко по-различно, не би имала друга работа, друг съпруг или други деца? Не мислиш ли, че е можело да бъдеш по-щастлива? И ако можеше да надникнеш в онзи друг живот, как би се почувствала?

— Това си е солидно количество философски размисъл накуп — казва Еленор, докато сервитьорът най-сетне се приближава и донася салатите на сестрите.

— Всъщност не се чудя как би могъл да се развие животът ми, Сам! Харесвам си го. Имам хубава работа, Брейдън е чудесно дете и през повечето дни нямам желание да удуша Лу. Притеснявам се за по-малката си сестра от време на време, но това е най-лошото в живота ми.

— Срещна Лу в „Помона“ — уточнява Саманта, споменавайки алма матер на сестра си. — Но помня, че хвърляше ези-тура за избора на колежа. Ако монетата беше паднала ези, вместо тура, щеше да идеш в Уейслийн. Никога нямаше да срещнеш Лу. Нямаше да се омъжиш за него и да родиш Брейдън. Едно хвърляне на монетата и всичко в живота ти можеше да се развие по съвсем друг начин!

— Предполагам — съгласява се Еленор, нанизвайки няколко листенца на вилицата си.

— Може би там някъде съществува твоя двойничка — казва Саманта. — И за нея монетата е паднала другояче. Тя е там, води своя друг живот. Ами ако имаш възможност да го видиш? Как би се почувствала?

Еленор преглъща хапката си салата и посочва сестра си с вилицата.

— Що се отнася до монетата, да знаеш, че излъгах. Мама искаше да ходя в „Уейслийн“, не аз. Тя толкова се вълнуваше от възможността да са го посещавали две поколения от рода. Аз самата винаги съм искала да ида в „Помона“, но мама все ме увещаваше да обмисля и „Уейслийн“. Накрая ѝ казах, че ще хвърлям ези-тура. Но без значение на коя страна беше паднала монетата, все едно щях да избера „Помона“. Просто го направих, за да бъде доволна.

— Има и други места, където животът ти би могъл да се промени — настоява Саманта. — Други животи, които си могла да водиш…

— Но не се е променил — казва Еленор. — И няма да се промени. Живея си живота и той е единственият, който имам. Няма друга „аз“ там някъде във Вселената, която да живее моите алтернативни животи — а дори и да имаше, нямаше да се притеснявам за тях, понеже тук и сега аз си имам мой собствен. В него съм заедно с Лу и Брейдън и съм щастлива. Не се притеснявам какво друго е могло да бъде. Може би виждаш липса на въображение от моя страна. Но пък така стоя настрана от сълзливостта.

Саманта се усмихва отново.

— Не съм сълзлива — казва.

— Напротив — отвръща Еленор. — Или поне си с променливи настроения, което е малко по-уважаван в обществото тип. Струва ми се, че гледането на домашните филмчета на тази двойка те кара да се чудиш дали не са по-щастливи от теб.

— Не са — отвръща Саманта. — Тя е мъртва.

Писмо от Маргарет Дженкинс до съпруга ѝ Адам:

За да угоди на Еленор, която се притесняваше за сестра си все повече, колкото по-дълго мислеше за разговора в „П. Ф. Чанг“, Саманта си уреди серия от срещи на сляпо, подбирани очевидно наслуки от кака ѝ.

Срещите не минаха добре.

Първата беше с инвестиционен банкер, който прекара цялата вечеря, оправдавайки поведението на инвестиционните банкери през икономическата криза от 2008-ма, прекъсвайки тирадата си само за да отговаря на пратени му „важни“ имейли, или поне той така твърдеше, от сътрудници в Сидни и Токио. В един момент отиде до тоалетната без телефона си; Саманта му свали капака и обърна батерията наопаки. Преди да изтърчи навън в търсене на магазин на „Веризън“, банкерът, вбесен от това, че апаратът му необяснимо беше спрял да работи, едва се спря да попита партньорката му дали има нещо против да си поделят сметката.

Втората среща беше с преподавател по английски от гимназията в Глендейл, който се оказа и начинаещ сценарист и се беше съгласил на срещата, понеже Еленор намекнала, че сестра ѝ може да има връзки в „Хрониките на «Дръзки»“ — един от сериалите, в които беше имала дребна роля. Когато Саманта обясни, че е била само статистка, и то преди години, а и е получила ролята чрез кастинг, а не посредством познати, учителят помълча няколко минути, след това я помоли все пак да прочете сценария и да му каже какво мисли. Докато сервират вечерята, тя му хвърля едно око. Ужасен е. От съжаление тя лъже.

Третата среща е с толкова отегчителен мъж, че Саманта буквално не може да си спомни нищо за него по времето, когато се качва отново в колата си.

Четвъртата среща е с бисексуална жена, сътрудничка на Еленор, чийто пол по-голямата сестра нарочно не споменава, нарича я просто „Крис“. Когато Саманта ѝ обяснява какво е положението, Крис се развеселява доста и двете изкарват една чудесна вечеря. След това Саманта се обажда на сестра си и я пита що за чудо е било това изпълнение.

— Миличка, толкова време е минало, откакто си имала връзка, че си помислих за възможно просто да криеш от мен някои подробности! — обяснява Еленор.

Петата среща е с гадняр. Саманта си тръгва преди предястието.

Шестата среща е с мъж на име Брайън, който е любезен и внимателен, очарователен и достатъчно почтен, но Саманта може да познае, че няма абсолютно никакъв интерес към нея. Когато му го казва, той се разсмива.

— Съжалявам — обяснява. — Надявах се да не бие на очи.

— Няма нищо — въздъхва Саманта. — Но защо се съгласи на срещата?

— Познаваш сестра си, нали? — пита Брайън. — След петата минута ми се стори по-лесно просто да се съглася, вместо да си търся причини да откажа. А и тя каза, че си наистина мила. За което беше права между другото!

— Благодаря — Саманта безмълвно се взира в него известно време. Накрая заявява: — Ти си вдовец.

— Ах — разочарова се Брайън, — Еленор ти е казала!

Отпива от виното си.

— Не — отвръща Саманта, — просто познах.

— Тогава е трябвало да ти каже — смущава се Брайън. — Извинявам се от нейно име.

— Вината не е твоя — възразява момичето. — Преди две седмици Еленор не ми спомена и че ми е уредила среща с жена, така че лесно може да се разбере защо е пропуснала дребната подробност, че си вдовец.

И двамата се засмиват.

— Мисля, че може би трябва да уволниш сестра си от агенцията за запознанства — споделя Брайън.

— Колко време е минало? — пита Саманта. — Откакто си овдовял, имам предвид.

Той кимва в знак, че знае какво има предвид. Обяснява:

— Осемнадесет месеца. Тя получи удар. Тичаше полумаратон и се препъна, почина в болницата. Докторите ми заявиха, че кръвоносните съдове в мозъка ѝ вероятно цял живот са били изтънени и просто са избрали този момент да се пръснат. Беше на трийсет и четири.

— Съжалявам! — казва Саманта.

— Аз също — отвръща Брайън и пак отпива от виното си. — Година след като Джен почина, приятелите започнаха да ме питат дали съм готов пак да тръгна по срещи. Не се сещам за причина да кажа „не“. Обаче след като започнах да ходя по срещи, осъзнах, че не искам да имам нищо общо с жените срещу мен. Нищо лично — уточнява той бързо. — Не си виновна ти. Причината е в мен.

— Не съм се обидила — уверява го Саманта. — Сигурно си я обичал!

— Това му е странното — казва Брайън и внезапно се оживява повече, отколкото през цялата вечер, и — както подозира Саманта — от много време насам. — Не беше любов, поне не отначало. Не и от моя страна. Джен твърдеше, че от самото начало си е знаела, че накрая ще съм неин — още от първия път, когато ме видяла. Но аз не го знаех. Дори не я харесвах особено много, когато се срещнахме.

— Защо?

— Тя беше нахална — усмихна се Брайън. — Нямаше нищо против да ти каже какво мисли, независимо дали си питал за мнението ѝ или не. Освен това, за да бъда напълно честен, не я смятах за особено привлекателна. Определено не беше от жените, които смятам за мой тип.

— Но си си променил мнението.

— Не мога да го обясня — признава вдовецът. — Е, не е вярно. Мога. Джен реши, че съм интересен дългосрочен проект, и инвестира време в мен. А след това се оказа, че съм под хупата11 заедно с нея, и се питам как, по дяволите, съм се озовал там. Но по това време вече бях влюбен. И само това мога да кажа. Ще се повторя, но не мога да го обясня!

— Звучи прекрасно — казва Саманта.

— Така и беше — отвръща Брайън и допива виното си.

— Смяташ ли, че животът е устроен по този начин? Че получаваш само един човек, когото да обичаш?

— Не знам — отвръща той. — За всекиго на света? Съмнявам се. Хората търсят любов по най-различни начини. Мисля, че има хора, способни да обичат половинката си и след смъртта ѝ да се влюбят в друг. Бях кум на приятел от колежа, чиято жена почина и пет години по-късно го гледах как се жени за друга. Беше си изплакал очите от радост и двата пъти. Така че не, не мисля, че за всекиго е така. Но може би ще се окаже, че така стоят нещата при мен.

— Радвам се, че сте били и щастливи — отбелязва Саманта.

— Аз също — отвръща Брайън. — Просто щеше да е хубаво да се задържи за по-дълго… — оставя празната си винена чаша, с която си е играл през цялото време. — Саманта, съжалявам! Нямах намерение да обяснявам колко обичам жена си пред момичето, с което съм на среща! Не възнамерявах да се държа като вдовец пред теб!

— Нямам нищо против — отвръща Саманта. — Напълно те разбирам!

— Не мога да повярвам, че още пазиш тази камера! — казва Маргарет на съпруга си, отново застанал зад обектива. Вървят по коридорите на „Дръзки“. Току-що са били назначени заедно на този кораб.

— Беше сватбен подарък — отвръща мъжът ѝ. — От чичо Уил. Ще ме убие, ако я изхвърля!

— Няма нужда да я изхвърляш — казва Маргарет. — Може да ѝ се случи случка.

— Смущава ме предложението ти!

Жена му спира и обявява:

— Стигнахме! Нашата каюта за женени! Където ще прекараме щастливия си брачен живот на този кораб!

— Опитай се да го кажеш с по-малко сарказъм следващия път! — съветва я съпругът ѝ.

— Опитай се да не хъркаш — предлага му Маргарет, отваря вратата и гостоприемно махва с ръка. — След вас, господин Оператор!

Съпругът ѝ минава през вратата и обикаля стаята, което отнема извънредно малко време.

— По-голяма е от каютата ни на „Викинг“ — заявява.

— Че то има и килери, по-големи от каютата ни на „Викинг“! — отбелязва Маргарет.

— Да, но на размер тази е, кажи-речи, колкото две килерчета! — отвръща съпругът ѝ.

Любимата му затваря вратата и се обръща към мъжа си.

— Кога трябва да се явиш в ксенобиологията?

— Би трябвало да ида незабавно.

— Не това те питах.

— Какво имаш наум? — любопитства съпругът.

— Нещо, което няма да си в състояние да документираш! — заявява Маргарет.

Отец Нийл пита:

— Искаш ли да се изповядаш?

Саманта все пак не успява да сдържи кикота си:

— Не мисля, че мога да ти се изповядам и да не умра от смях.

— Това е проблемът с ходенето при свещеник, с когото си излизала в гимназията — заявява отец Нийл.

— Тогава не беше свещеник — ухилва се Саманта.

Седят заедно на една от задните пейки в църквата „Сейнт Финабар“.

— Е, ако решиш, че имаш нужда да се изповядаш, просто ми кажи — помолва Нийл. — Обещавам да не споделям с никого. Това всъщност е едно от основните изисквания на професията!

— Смътно си спомням нещо такова.

— Та защо искаше да говорим? — пита свещеникът. — Не че не се радвам да те видя.

— Дали е възможно да имаме и друг живот?

— Прераждане ли имаш предвид? — зачудва се Нийл. — И за католическата доктрина ли питаш или за нещо друго?

— Не съм сигурна точно как да го опиша — отвръща Саманта. — Не мисля, че е точно прераждане… — мръщи се. — Не съм сигурна дали изобщо може да се изрече, без да прозвучи напълно идиотски.

— Според популярното вярване теолозите водят сериозни дебати за това колко ангели могат да танцуват на върха на игла — заявява Нийл. — Не смятам, че въпросът ти може да се окаже по-идиотски.

— И какво, открили ли са някога колко ангели могат да танцуват на игла?

— Всъщност никога не са го дискутирали сериозно — признава Нийл. — Това е мит. Но дори и да не беше, отговорът ще да е: толкова, колкото му е нужно на Господ. Та какъв ти е въпросът, Сам?

— Представи си, че съществува жена, която е измислен герой, но е и истинска — казва Саманта и вдига ръка, когато вижда, че Нийл се кани да ѝ зададе въпрос. — Не ме прекъсвай сега, моля те. Просто приеми, че тя е такава, каквато я описвам. Да речем сега, че тази жена е сътворена въз основа на някой от реалния свят — изглежда същата, говори по същия начин, на външен вид двете са абсолютно еднакви. Първата жена не би съществувала, ако няма втората за модел. Те дали са един и същ човек? Дали делят една и съща душа?

Нийл бърчи вежди и Саманта си го спомня на шестнайсетгодишна възраст. Едва потиска кикота си.

— Първата жена е сътворена по образ и подобие на втората, но не е неин клонинг? — уточнява той. — Така де, не са взели генетичен материал от едната, за да направят другата?

— Не мисля — съгласява се Саманта.

— Но първата определено е направена от втората по някакъв неупоменат начин?

— Да.

— Няма да разпитвам за подробности как е възможно това — заявява Нийл. — Просто ще го приема на доверие.

— Благодаря ти!

— Не мога да говоря по въпроса от името на цялата католическа църква, но собственото ми предположение ще бъде, че двете жени не са един човек — заключава Нийл. — Разбира се, прибягвам до прекомерно опростяване, но църквата ни учи, че тези, които носят в себе си потенциала да станат човешки същества, си имат собствени души. Така че, ако направиш свой клонинг, то това няма да бъдеш ти самият — не повече, отколкото еднояйчните близнаци са един и същ човек. Всеки от двамата си има свои мисли и лични възприятия, които са повече от сумата на собствените им гени. Близнаците са отделни личности и си имат свои индивидуални души.

— Смяташ, че и с нея би било същото?

Нийл поглежда някогашната си приятелка със странно изражение, но отговаря на въпроса ѝ:

— Така мисля. Тази друга личност си има свои спомени и преживявания, нали?

Саманта кима.

— Ако тя има свой собствен живот, то има и своя отделна душа. Връзката, която ми описваш, е като при дете и неговия еднояйчен близнак — основан на някой друг, но само основан, не го повтаря изцяло.

— А ако са разделени във времето? — пита Саманта. — Тогава няма ли да бъде прераждане?

— Не и за католиците — отвръща Нийл. — Доктрината ни не позволява подобно нещо. Не мога да гадая как другите вероизповедания биха се отнесли към случая. Но както го описваш, не ми се струва, че прераждането е непременно условие. Жената си е самостоятелна личност, както и да я дефинираш.

— Добре, приемам думите ти.

— Не забравяй, че това е само мое мнение — допълва Нийл. — Ако искаш официално решение, ще трябва да го пратя до папата. Това може да отнеме известно време!

Саманта се усмихва и казва:

— Няма нужда! Твоето мнение е ценно за мен. Благодаря ти, Нийл!

— Пак заповядай — отвръща свещеникът. — Може ли да попитам за какво е всичко това?

— Сложно е.

— Очевидно — кимва той. — Но ми се струва, че проучваш научнофантастично произведение.

— Нещо такова — съгласява се Саманта.

Саманта си купува принтер и тонери за няколкостотин долара и принтира писмата и снимките от колекцията, която е получила преди месец. Оригиналният проектор е изчезнал мистериозно, както ѝ бе казано — превърнал се е в купчинка прах, която се е изпарила за около час. Но преди това да се случи, с малкия си дигитален фотоапарат Саманта е снимала всеки документ и е направила видеозапис на всяко едно филмче, което е получила. Файлове има както на картата на апарата, така и на харддиска ѝ — тя принтира документите със съвсем друга цел.

Когато е готова, разполага с разпечатан свят от листове, на всеки — по едно писмо или снимка на Маргарет Дженкинс. Това не е целият живот на Маргарет, но е подборка от онази негова част, която е прекарала със съпруга си — разпечатка на живот, изживян в любов и с любов.

Саманта взима този свят от хартия, отива до малкия преносим шредер, който е купила, и прекарва през него листовете един по един. След това отнася нарязаната хартия в задното си дворче и я поставя в малка метална кофа за боклук, която също е купила специално за целта. Натъпква хартията, така че да оформи плътна, но рехава топка, пали кибритена клечка и я пуска в кофата, като изчаква съдържанието ѝ да се разпали. Когато това се случва, Саманта поставя капака — леко килнат, за да позволи да влиза кислород, но да попречи на горящите листчета да се разлетят.

Хартията се превръща в пепел. Саманта отваря капака и изсипва плажен пясък в кофата, с което угасява останалата жарава. Връща се в къщата си да вземе дървена лъжица от кухнята и с нея разбърква пясъка. Смесва го с пепелта. След няколко минути обръща кофата за боклук и внимателно изсипва сместа от пясък и пепел в цинкова кофа. Затваря я, слага я в колата си и подкарва към Санта Моника.

Саманта Мартинес нагазва до глезен в океана, не твърде далеч от кея Санта Моника, и разпръсква останките от живота на Маргарет Дженкинс на мястото, където тя един ден ще дойде на медения си месец. Не бърза със задачата си, между отделните шепи пепел и пясък отделя време да си припомня думите на Маргарет и нейното битие, и любовта ѝ, внася ги в себе си и ги оставя да станат част от нея, независимо дали е за първи път или отново.

Когато приключва, Саманта се обръща да тръгне към брега и забелязва, че там стои и я наблюдава някакъв мъж. Усмихва му се и тръгва към него.

— Ти разпръскваше пепел — казва той по-скоро като твърдение, а не като въпрос.

— Така е.

— Чия беше пепелта?

— На моята сестра — отвръща Саманта. — Донякъде.

— Донякъде?

— Сложно е.

— Моите съболезнования! — казва мъжът.

— Благодаря — отвръща Саманта. — Тя живя добър живот. Радвам се, че съм била част от него.

— Това сигурно е най-отвратителното нещо, което бих могъл да кажа в подобен момент — споделя мъжът, — но се кълна, че ми се струвате позната!

— И вие ми изглеждате познат — съгласява се Саманта.

— Кълна се, че това не е просто реплика уловка, но дали случайно не сте актриса?

— По едно време бях.

— Да сте участвали в „Хрониките на «Дръзки»“?

— Веднъж.

— Няма да повярвате в съвпадението — споделя мъжът, — но според мен съм играл ролята на съпруга ви.

— Знам — отвръща Саманта.

— Помните ме?

— Не. Но знам как изглежда съпругът ѝ.

Мъжът ѝ протяга ръка:

— Аз съм Ник Уейнщайн.

— Здрасти, Ник — ръкува се с него Мартинес. — Аз съм Саманта.

— Приятно ми е да се запознаем — казва Ник. — Тъй де, отново!

— На мен също. Виж, канех се да отида на обяд. Искаш ли да се присъединиш към мен?

Сега е ред на Ник да се усмихне.

— С удоволствие!

Двамата тръгват по плажа.

— Какво съвпадение — казва Ник след няколко секунди, — че двамата сме тук по едно и също време.

Саманта отново се усмихва и го прегръща, докато крачат заедно.