Червеноризци

Глава петнадесета

Три часа и тридесет минути по-късно Дал почука на вратата на личната каюта на лейтенант Керенски. Хестър и Хенсън стояха зад него, а зад тях на товарна количка се кипреше голям контейнер от склада.

Вратата на каютата се плъзна в стената и иззад нея се появи Дювал, която изсъска:

— За Бога, влизайте вътре!

Дал надникна в каютата.

— Няма да се съберем вътре.

— Тогава ти влизай. И вкарай контейнера… — погледна към Хестър и Хенсън. — А вие двамата се опитайте да си придадете вид, че не правите нищо, заради което ще ни застрелят!

— Чудничко — съгласи се Хестър.

Дал избута товарния контейнер навътре в каютата, влезе на свой ред и затвори вратата зад гърба си.

Вътре в помещението се намираше лейтенант Керенски, в състояние на липса на панталони и съзнание.

— Не можа ли да му обуеш отново панталона? — попита Дал.

— Анди, следващия път, когато на теб ти се прииска да упоиш до безсъзнание човека, с когото се чукаш, можеш да си го правиш както ти сърце пожелае — заяви Мая. — Което ми напомня да отбележа, че това е услуга от ниво „дължиш ми едно чукане“.

— Доста иронично, предвид обстоятелствата — отбеляза Дал, кимайки по посока на Керенски.

— Много смешно — озъби се Дювал.

— Откога е в безсъзнание?

— Няма и пет минути. Невероятен зор видях. Първо се опитах да го накарам да пийне по едно с мен — сложих малкото хапче в чашата му, — но той просто искаше да действаме по същество. Мога да ти разкажа какво се наложи да направя, за да го накарам да глътне питието, но то съдържа подробности за мен, които не мисля, че искаш да узнаеш!

— Опитвам се да си представя какво би могла да имаш предвид и честно да ти кажа, нищичко не ми идва наум.

— Най-добре така и да си остане. Както и да е. Вече е в безсъзнание и ако аз съм показател колко са ефикасни тези малки хапчета, ще е в насипно състояние поне няколко часа.

— Чудесно. Да се захващаме за работа!

Дювал кимна и смъкна бельото от койката на Керенски. Постла чаршафа и одеялото на дъното на контейнера. Попита:

— Ще му стигне ли въздухът?

— Затварянето не е херметично — посочи Дал. — Но може би вече е време да му обуеш гащите?

— Още не.

— Не съм сигурен накъде биеш.

— Млъквай и давай да го вкараме в това чудо!

Пет минути по-късно двамата бяха успели да сгънат Керенски в товарния контейнер. Дювал взе панталоните и якето на любовника си и ги натъпка в една мешка.

— Къде му е телефонът?

Мая грабна телефона на Керенски и го подхвърли на Дал, който натисна копчето за текстови съобщения, написа едно и го изпрати с думите:

— Така… Керенски току-що прати вест, че ще бъде в болнични за следващата си вахта. Така че имаме поне дванайсет часа, преди някой да дойде да го търси.

— Горкото копеле — промърмори Дювал, загледана в контейнера. — Криво ми става, че се отнасяме така с него. Може да е глупав и егоцентричен, но всъщност не е лош човек. А и на койката го бива.

— Въобще не ме интересува!

— Срамежливко!

— Ще имаш възможност да се помирите след това — напомни Дал и отвори вратата, от другата страна на която стоеше Хестър, който изръмжа:

— Помислих, че сте се заиграли на парчизи6 там вътре.

— Не почвай и ти! — възкликна Дювал. — Давай да го качваме на количката!

Няколко минути по-късно четиримата заедно с живия си товар стояха пред шлюза към совалковия док.

— Приготви совалката — нареди Дал на Хестър и се обърна към Хенсън и Дювал. — И натоварете багажа в совалката колкото се може по-тихичко, ако обичате!

— Я виж кой взе да го раздава командир! — възкликна Мая.

— Засега нека просто се преструваме, че наистина уважавате нарежданията ми, става ли?

— А ти къде отиваш? — попита Хенсън.

— Имам още едно бързо посещение в списъка. Трябва да взема някои допълнителни материали!

Хенсън кимна и вкара товарната количка в совалковия док, последван от Дювал и Хестър. Дал повървя, докато не намери празен товарен тунел и тихо отвори вратата към него.

От другата страна стоеше Дженкинс.

— Адски е изнервящо, нали знаеш? — попита Дал.

— Опитвам се да не ти губя времето — отвърна Дженкинс. Подаде му куфарче. — Останките от онази експедиция, на която ходиха Абърнати, К’ийнг и Хартнел. Телефони и пари. Телефоните ще работят с комуникационните и информационните мрежи от онази ера. Мрежите обаче са бавни и рудиментарни. Бъдете търпеливи с тях. Парите са материални банкноти, все още се използват там, където отивате.

— Местните ще могат ли да познаят, че не са истински?

— Предишния път не можаха.

— С каква сума разполагаме?

— Около деветдесет и три хиляди долара.

— Това много ли е?

— Ще ви стигне за шест дни — увери го Дженкинс.

Дал взе куфарчето и се обърна да си тръгне.

— И още нещо… — косматкото му подаде малка кутия.

Мичманът я взе с думите:

— Наистина искаш да стигна докрай!

— Няма да дойда с вас — отвърна Дженкинс. — Така че трябва да го направиш от мое име.

— Може да не разполагам с достатъчно време.

— Знам — каза Дженкинс. — Не се чувствай длъжен — само ако ти се отвори възможност.

— А и няма да се запази — додаде Дал. — Знаеш, че няма.

— Няма и нужда. Просто трябва да изтрае достатъчно дълго.

— Добре.

— Благодаря! А сега според мен е време бързичко да се разкараш от този кораб. Беше умно да оставиш бележката от името на Керенски, но не бива да изкушаваш съдбата повече, отколкото се налага. А ти вече доста я изкуши!

— Не можете да ми причините подобно нещо! — приглушено се обади Керенски от вътрешността на контейнера си. Беше се събудил преди пет минути, след като проспа повече от десет часа. Оттогава насам Хестър се закачаше с него.

— Много забавно твърдение — заяви морячето, — предвид това къде се намираш!

— Пусни ме! Това е заповед!

— Продължаваш да ме забавляваш наистина! Затворен си в контейнер. Откъдето не можеш да избягаш.

Последва кратко мълчание. После Керенски жалостиво попита:

— Къде са ми панталоните?

Хестър стрелна с поглед Дювал.

— С този въпрос е по-добре да се оправяш ти!

Мая завъртя очи.

— Наистина ми се пишка — заяви Керенски. — Страшно много!

Дювал въздъхна и се обади:

— Анатоли, и аз съм тук.

— Мая? Хванали са и теб? Не се притеснявай. Няма да допусна копелетата да ти сторят нищо лошо! Чувате ли ме, кучи синове?

Хестър невярващо се облещи срещу Дал, който сви рамене.

— Анатоли — повтори Мая по-настоятелно. — Не са ме „хванали“.

— Така ли? — изуми се Керенски. След минута възкликна. — О!

— „О“ я! — съгласи се приятелката му. — А сега ме чуй, Анатоли. Ще отворя контейнера, за да можеш да излезеш, но наистина се налага да не се правиш на глупак и да не изпадаш в паника. Смяташ ли, че ще се справиш?

Последва пауза. После Керенски отговори:

— Да.

— Анатоли, тази малка пауза ми служи за потвърждение, че онова, което в действителност се каниш да направиш, е някоя капитална глупост веднага щом те извадим от контейнера! Тъй че, просто за всеки случай, да знаеш, че двамата от приятелите ми държат насочени към теб пулсови пистолети. Ако направиш някоя голяма идиотщина, просто ще те застрелят. Разбираш ли ме?

— Да — каза Керенски със значително по-примиренчески тон.

— Добре — съгласи се Дювал и се приближи до контейнера.

— Пулсови пистолети? — попита полугласно Дал.

Не си носеха пулсови оръжия. Беше ред на Мая да свие рамене.

— Знаеш, че той лъже — обади се Хестър.

— Именно затова панталоните му са в мен — обясни девойката и започна да разкопчава щифтовете.

Керенски се изстреля от контейнера, претъркули се, зърна вратата и хукна към нея, отвори я и се метна навън. Всички в помещението го гледаха как изчезва.

— А сега какво ще правим? — попита Хенсън.

— Отиваме при прозореца — каза Дал.

Станаха и се насочиха към прозореца, като отвориха щорите, за да могат да виждат какво става отвън.

— Очертава се добра сцена! — промърмори Хестър.

Трийсет секунди по-късно Керенски се появи в полезрението им, изтърча на улицата и там спря, напълно сащисан. Една кола му избибитка да се махне от платното. Той отстъпи на тротоара.

— Анатоли, върни се вътре! — призова го Дювал през прозореца. — За Бога, та ти не носиш панталони!

Керенски се обърна в посока към гласа ѝ. Извика към прозореца:

— Ние не сме на кораба!

— Не, това е „Бест Уестър Медия Сентър Ин енд Сютс“ — уведоми го Дювал. — В Бърбенк.

— Това планета ли е? — изкрещя Керенски. — В коя система се намира?

— О, Исусе Христе! — промърмори Хестър и викна на лейтенанта: — На Земята си, идиот такъв!

Астрогаторът се огледа невярващо:

— Да не е имало апокалипсис?

Хестър се обърна към Дювал:

— Ти наистина ли правиш секс с този имбецил?

— Е, сега, той изкара тежък ден! — оправда Мая приятеля си и се обърна навън: — Върнахме се назад във времето, Анатоли! Сега е 2012-та година. Така си изглежда по принцип. А сега се прибери вътре!

— Упои ме и ме отвлече! — обвини я Керенски.

— Знам и наистина съжалявам, че се наложи. Но малко бързах. Виж, наистина трябва да се прибереш вътре. Ти си полугол. Дори и през 2012-та могат да те арестуват за такова нещо. А ти не искаш да те арестуват през 2012-та, Анатоли, хич не е приятно да си в затвора. Хайде, прибери се вътре, моля те! Ние сме в стая 215. Просто се качи по стълбите.

Керенски се огледа. Погледна към обезпанталонената си долна половина и след това спринтира обратно във вътрешността на „Бест Уестърн“.

— Няма да спя в една стая с него — предупреди Хестър. — Просто искам да си го изясним от самото начало!

Минутка по-късно на вратата се почука. Младежът отиде да отвори. Керенски прекрачи в стаята и заяви:

— Най-напред си искам панталоните!

Всички се обърнаха към Дювал, която отвърна с въпросително изражение, но след това извади панталоните на Керенски от мешката си и му ги хвърли.

— Второ — продължи той, докато тромаво ги нахлузваше, — искам да знам защо сме тук.

— Тук сме, понеже се приземихме и скрихме совалката в Грифин парк, а това беше най-близкият хотел — уточни Хестър. — А и е хубаво, че беше наблизо, понеже опакованият ти задник не е от най-леките!

— Нямах предвид хотела — изсъска Керенски. — Защо сме тук? На Земята. През 2012-та година. В Бърбенк. Някой да ми го обясни — веднага!

Този път всички се обърнаха към Дал.

— Ами, доста сложно е за обяснение…

— Хапни нещо, Керенски! — посъветва Дювал, побутвайки остатъците от пицата към лейтенанта. Намираха се в сепаре в „Нумеро Уно Пиза“, недалеч от „Бест Уестърн“.

Астрогаторът вече носеше панталони, но почти не обърна внимание на пицата. Мусеше се.

— Не съм сигурен, че е безопасна.

— Да знаеш, че и в XXI век е имало контрол върху хранителните продукти — обади се Хенсън. — Поне в САЩ, ако не навсякъде.

— Ще се въздържа все пак.

— Нека умира от глад! — заяви Хестър и посегна към последното парче.

Дланта на Керенски се стрелна и го грабна.

— Успях! — заяви Дал и обърна телефона си — своя апарат от XXI век, — така че и останалите да видят статията, която им показваше.

„Хрониките на «Дръзки»“.

Пак обърна екрана към себе си.

— Излъчва се всеки петък от девет по нещо си, наречено „Коруин Екшън Нетуърк“, което пък е очевидно от вида, наричани „основни кабелни канали“. Започнали са го през 2007-ма, което означава, че сега върви шести сезон.

— Това е пълна дивотия — заяви Керенски с пълна с пица уста.

Дал го стрелна с поглед, след това натисна екрана, за да покаже нова статия.

— В ролята на лейтенант Анатоли Керенски в „Хрониките на «Дръзки»“ участва актьор на име Марк Кори… — с тези думи обърна телефона, за да покаже на Керенски снимка на ухиления му двойник в моден блейзър и официална риза с разкопчана яка. — Роден през 1985-та в Чатсуърт, Калифорния. Няма да се учудя, ако туй е някъде недалеч оттук.

Керенски сграбчи телефона и прочете нацупено статията. Заяви:

— Това не доказва нищо! Нямаме идея колко точна е тази информация. Нищо чудно да се окаже, че тази… — той скролна екрана на телефона нагоре, за да потърси шапката на страницата — тази „информационна база данни Уикипедия“ да е компилирана от пълни идиоти… — и върна телефона.

— Можем да се опитаме да издирим въпросния Кори — предложи Хенсън.

— Ще ми се първо да пробваме някой друг — Дал отново започна да ръчка телефона. — Ако Марк Кори е редовна звезда в сериала, вероятно ще е трудно да се доберем до него. Струва ми се, че трябва да се целим по-ниско.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Дювал.

— Ами мисля, че трябва да започнем с мен — Дал отново обърна телефона към приятелите си, на екрана грееше снимка, изобразяваща на пръв поглед собственото му лице. — Запознайте се с Брайън Абнът.

Приятелите на мичмана се втренчиха в снимката.

— Малко е изнервящо, а? — каза Хенсън след малко. — Да гледаш физиономията на някой, който е досущ като теб, но не си ти.

— Няма майтап — съгласи се Дал. — Разбира се, и вие си имате собствени хора…

При тези думи останалите се захванаха да включват телефоните си.

— Какво казва за него Уикипедията? — изсумтя Керенски. Той си нямаше телефон.

— Нищо — отвърна Дал. — Очевидно не е на нивото ѝ. Проследих линка на „Хрониките на «Дръзки»“ до база с данни на име IMDB, където е публикувана информация за актьорите в сериалите. Там моят човек си има страничка.

— И как ще се свържем с него? — попита Дювал.

— Няма контактна информация на тази страница — уточни Дал. — Но нека вкарам името му в полето за търсене.

— Току-що се намерих! — възкликна Хенсън. — Аз съм някакъв тип на име Чад.

— Познавах един Чад навремето — заяви Хестър. — Все ме пердашеше.

— Много съжалявам!

— Е, нали не си бил ти? Нито пък двойникът ти.

— Той си има собствена страница — изуми се Дал.

— Чад ли?

— Не, Брайън Абнът… — Дал превъртя през сайта, докато намери раздел, озаглавен „Контакти“. Натисна го и на екрана изскочи адрес. — Препраща ме към агента му — уточни.

— Брей, дори по онова време актьорите са си имали агенти! — възхити се Дювал.

— Искаш да кажеш „дори сега“ — поправи я Анди и отново натисна екрана си. — Агенцията му е само на няколко мили оттук. Можем да идем пеша.

— А какво ще правим, след като стигнем дотам? — полюбопитства Дювал.

— Смятам да взема адреса от тях.

— Мислиш ли, че ще ти го дадат? — намръщи се Хестър.

— Естествено — увери го Дал. — Нали аз съм той!